Когато през 1883 г. Захарий Стоянов издава биографията на Апостолът на българската свобода Васил Левски съвсем не е еднозначно и само положително отношението към нея и към автора й. Най-много критики върху летописеца и върху неговата книга се изсипват по отношение на изказаното мнение от Апостола пред бай Иван Арабаджията от село Цароцово, че който ни освободи той ще ни зароби. Преди време имахте възможност да прочетете моя текст по отношение на тези критики и думите на Захарий Стоянов. Явно че много от читателите и от коментаторите на този текст не познаваха предговора на биографията или не й беше обърнато внимание, която по примера на безсмъртните „Записки по българските въстания“ е писана, както бележи Летописеца „по разкази на очевидци“.

Само 10 дни след 10 ноември 1989 г. в София от 21 до 23 ноември се провежда българо-съветски научен симпозиум на тема „Коминтернът, ВКП (б), БКП. Из историята на взаимоотношенията“. В кратка бележка към издадения впоследствие през 1990 г. сборник с изнесените доклади е отбелязано, че „семинарът беше организиран от отделите по международно работническо и комунистическо движение на Института по история на БСП и на Института по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС“. Научен редактор и съставител на изданието е Петко Боев.

Днес като че ли стана актуален въпрос отношението на Франция и на нейния президент към Македония. Явно там отдавна не са наясно с историята, а и с външната политика на френската държава през последните 150 години. Начело на френската дипломация преди малко повече от стотина години стоят образовани и знаещи политици.

Още от средата на XIX век френските пътешественици в територията на тогавашните Вардарска и Егейска Македония откриваха предимно българи. За тях беше чуждо и непознато името македонец. Дори и когато преди 100 години наложиха на България Ньойския диктат никъде в протоколите на Парижката мирна конференция (1919 г.) не се говореше за околовардарски, егейски и беломорски македонци.

Равносметката от 100 годишния престой на българите в Западните покрайнини във всичките седем югославски формирования, до днешна Сърбия, е фатален по своите икономически, културно-просветни, социални, духовни, екологически и демографски последствия.

За нашият анализ се налага да припомним някои общоизвестни факти и да проследим събитията които през десетилетията определяха нашата съдба.

Сръбските окупационни войски навлизат на 6 и 7 ноември 1920г. в Босилеградско, Царибродско, части от Трънско и Кулско и едно село във Видинско, с обща площ от 1545 кв. км., на която живеят около 90 000 етнически българи, разпределени в един град, 3 пазарни средища и 118 села, 115 първоначални училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които 269 учители преподават на 7 892 ученици. Има и още 45 черкви с 42 български свещеника.