Вече не веднъж имахме възможност да се спрем на живота, творчеството и трагичната съдба на един от най-подготвените и образованите дейци на БРСДП (тесни социалисти) Христо Кабакчиев. Той е и един от най-добрите оратори на тесните социалисти в Българския парламент. Много от неговите речи, статии и брошури са посветени на националния въпрос, както и на двете национални катастрофи, сполетели народа ни. Същевременно Хр. Кабакчиев публикува значителна бройка свои статии и в печатните партийни органи в. „Работнически вестник“ и сп. „Ново време“. Много от тях не присъстват в издадените съчинения на Кабакчиев поради сериозното им цензуриране при повторното им публикуване след 9 септември 1944 г.

 

През 1919 г. Кабакчиев отпечатва една от най-добрите си книги „Изгубените „идеали“. По това време партията на тесните социалисти се е преименувала в Българска комунистическа партия и е станала съоснователка на Третия комунистически интернационал. Макар и започнала с бързи темпове болшевизацията на партията, тя все още защитава отстояваните през предишните десетилетия тесняшки ценности, сред които на водещо място са не само интересите на работническата класа и малоимотните, но и нейните виждания по националния въпрос. До тази пределна година – 1919 – партийното ръководство продължава да стои на своите антируски позиции и да разкрива руската антибългарска грабителска политика, съдействала не само за двете национални катастрофи, но и за редица злощастни за народа и държавата ни руски действия. Хр. Кабакчиев показва вредната за народа ни русофилска политика на управляващите български партии, както и на злощастната роля на корумпрания български монарх грандоманът Фепдинанд Сакскобургготски.

Хр. Кабакчиев аргументира своите твърдения за ролята на Русия в българските национални катастрофи на основата на станалите известни руски тайни договори и споразумения. Те започват да се публикуват в специална поредица „Сборник секретни документи от архива на бившето Министерство на външните работи“ веднага след Октомврийската революция по личното нареждане на В. И. Ленин.

Сега ще имате възможност да се запознаете с трета глава „Тайните договори“ от книгата на Хр. Кабакчиев „Изгубените „идеали“. Пълният текст на книгата ще бъде включен в том втори на „Руската убийствена политика за българите“. Още в началото на тази глава Кабакчиев отбелязва, че „по-голямата част от документите и данните, печатани в тая глава, ние печатахме преди няколко месеца в „Работнически Вестник“, по-голямата част от които авторът възпроизвежда и тук, разполагайки с автентичните техни текстове, включени в руската им публикация.

Убеден съм, че за по-голямата част от нашите читатели, които не познават фактите и събитията, за които пише този бележит български социалист текстът ще прозвучи като сензация. Но трябва да подчертая отново, че Кабакчиев гради своите тези на основата на автентични и дотогава секретни и непознати за широката общественост руски документи.

Цочо В. Билярски

* * *

ХРИСТО КАБАКЧИЕВ
ИЗГУБЕНИТЕ „ИДЕАЛИ“

София, 12 октомври 1919 г.

 

III. ТАЙНИТЕ ДОГОВОРИ.

(По-голямата част от документите и данните, печатани в тая глава, ние печатахме преди няколко месеца в „Работнически Вестник“. Възпроизвеждаме ги тук отново поради тяхната важност.)

СЪБИТИЯТА И ДИПЛОМАТИЧЕСКИТЕ РАЗКРИТИЯ ПОТВЪРДЯВАТ НАШЕТО ГЛЕДИЩЕ. РУСКО-БЪЛГАРСКАТА КОНВЕНЦИЯ ОТ 1902 Г. БЪЛГАРСКИТЕ МИНИСТРИ ПРЕД ПАРЛАМЕНТАРНАТА АНКЕТНА КОМИСИЯ. ПРЕГОВОРИТЕ С РУСИЯ ПРЕЗ 1909—1910 Г. И СЪС СЪРБИЯ ПРЕЗ 1912 Г. ВИНОВНИЦИТЕ НА НАЦИОНАЛНАТА КАТАСТРОФА В 1913 Г. ОТНОШЕНИЯТА НА РУСИЯ И АВСТРО-УНГАРИЯ КЪМ БЪЛГАРСКАТА И БАЛКАНСКИТЕ ДИНАСТИИ. РОЛЯТА НА ДИНАСТИИТЕ НА БАЛКАНИТЕ. АВСТРИЙСКО-БЪЛГАРСКАТА КОНВЕНЦИЯ ОТ 1915 Г. СЪУЧАСТИЕТО НА ДЕСНИТЕ И "ЛЕВИТЕ" БУРЖОАЗНИ ПАРТИИ В ПРЕДАТЕЛСКАТА ПОЛИТИКА НА ДИНАСТИЯТА И ТЯХНАТА ОТГОВОРНОСТ.

 

В 1915 г., в моята брошура «Империализмът на Балканите«, разгледах подробно предателската роля на буржоазията и династиите на Балканите (главата за «Владеещите класи и династии на Балканите»). Събитията от тогава насам и разкритията на тайните договори, направени от руското болшевишко правителство, дойдоха да потвърдят напълно казаното от нас. Тук ние не ще повтаряме писаното в поменатата брошура, но ще цитираме два пасажа от нея. Ние писахме:

«Балканската буржоазия изпълнява ролята на една наемническа и подкупна класа, която заради себични материални интереси, продава независимостта и върховните интереси на своите народи. Тя се е превърнала в подлога на финансовия капитал и империализма, богатее от подаянията им и поддържа господството си с една политика на постоянни измени и предателства към собствените си народи» (стр. 151). И пo-нататък:

«Балканските династии са проводници на интересите на европейския капитализъм и агенти на завоевателните стремежи на големите европейски държави на Балканите. Но тия интереси и стремежи са насочени тъкмо против националната независимост и обединението на балканските народи. Затова и политиката на балканските династии е една противонационална, изменническа и предателска политика« (страница 155).

Към тия наши думи, ние няма какво да прибавим днес, когато тяхната истинност стана очевидна за всички. Но дипломатическите и други разкрития, направени през войната и след нея, ни дават възможност да подкрепим с нови и пълни доказателства горното становище на Българската комунистическа партия, изразено ясно и категорично много по-рано, в партийния печат и в резолюциите на Белградската и Букурещката балкански социалистически конференции (1910 и 1915 г.).

*

Най-красноречив паметник за външната политика на българската буржоазия, която, в съюз с династията на Фердинанда, разполагаше три десетилетия със съдбата на българския народ, е Руско-българската конвенция от 1902 г. Тая конвенция, която е била в сила от 1902 до 1913 г., която е била сключена при правителството на д-р Ст. Данев в 1902 г., но при съществуването на която са управлявали още правителствата на Д. Петков и Гудев (от 1904 до 1908 г.), на Ал. Малинов (от 1908 до 1911 г.), на Ив. Ев. Гешев и д-р Ст. Данев (от 1911 до 1913 г.) — тая конвенция доказва, че българската буржоазия и монархизмът са превърнали България в една васална страна на руския дecпотизъм.

Руско-българската конвенция от 1902 г., която признават всички министри, разпитани в анкетата, и която е печатана най-напред в «Сборника на тайните документи», издадени от руското правителство в 1917 г., гласи:

»1. Настоящето съглашение няма нападателни цели, а се съставя с цел за противодействие на военната конвенция между Австро-Унгария и Румъния.

2. По силата на чл. I, настоящето съглашение има предвид действия само против Австрия и Румъния и не може да бъде насочено нито против Турция, нито против която да е друга балканска държава.

3. Русия с всичките свои сили ще съдействува за запазване целостта и неприкосновеността на територията на България.

4. В случай, ако България или Русия, или двете тия държави заедно, бъдат нападнати от страна на Австро-Унгария или Румъния, или от двете тия държави, или Тройния съюз, то договорящите държави са задължени да употребят всичките свои сили и средства за борба с нападателите, без да се страхуват от никакви жертви за достигането на пълния успех.

5. Ако България се заплашва само от Румъния, то против нея ще бъдат отправени българските въоръжени сили. Но предвид обещаната на Румъния морална подкрепа и даже въоръжена помощ от страна на Австро-Унгария, Русия се задължава да окаже на България дипломатическа поддръжка; ако Австрия премине към активно действие в помощ на Румъния, то и Русия ще отиде в помощ на България с достатъчно сили за смазването на Австрия.

Еднакво, ако Австрия и Румъния или Тройният съюз, без да започнат война против България, нападнат на Русия, то и България е длъжна да мобилизира своите сили, да ги съсредоточи съгласно изработения план и когато Русия поиска това, да започне против австро-румънските войски нападателни действия.

6. В случай на война на Русия и България с Румъния и Австро-Унгария или Тройния съюз, България запазва най-строг неутралитет спрямо Турция и крайна внимателност в отношенията си към нея за да не би конфликта с тая държава да предизвика усложнения в общото положение.

Предвид на изложеното, като остави на Балканите за наблюдение на границите и запазване реда и спокойствието в страната само незначителна част от своите сили, България съсредоточава своята армия на Дунава за действие против Румъния съгласно плана, който ще се изработи.

7. Плановете за мобилизацията и съсредоточаването на армията и нейните отряди, както и плановете за отбраната и настъплението в изпълнение на поставените от Руския генерален щаб задачи и цели, трябва предварително да бъдат изработени под ръководството на Руския генерален щаб и съвместно с българското Военно министерство и се утвърдяват от Негово Величество Всеруския Император. Те, според нуждата ще бъдат преглеждани, поправени и допълвани.

8. Главното командуване на въоръжените сили на Русия и България във време на война и ръководството на операциите, независимо от това дали руската и българската  армии ще действуват заедно или разделено, т.е. на отделни военни театри, във всеки случай, принадлежи на руския главнокомандующ (следват подробности по военните отношения).

9. Бойните и транспортни параходи на руската флота през вpеме на военните действия имат право да се ползуват от всички български пристанища, да се снабдяват в тях с всякакъв вид материали и да вземат мерки за тяхното миниране и защита. — Българската военна и транспортна флота влиза в пълно разпореждане на началника на руската флота за разрешаване заедно с нея или отделно всички задачи, които той признае за наложителни.

10. Настоящето съглашение влиза в сила веднага след неговото подписване и съставлява държавна тайна от най-голяма важност».

Конвенцията е подписана на 22 май 1902 год., за руското правителство от генерал Куропаткин, за българското правителство от Ст. Паприков. Преди да бъде конвенцията подписана от упълномощените за това от двете правителства лица, тя е била поднесена на императора, който е прибавил към нея чл. 10 и написал собственоръчно отгоре на конвенцията „Напълно съгласен".

Тая конвенция е придружена от един доклад на генерал-майор Жилински, в който се казва, че конвенцията не се нуждае от тържествените форми на ратификация, понеже се сключва с един "васален княз“, а е достатъчно подписването й от поменатите пълномощници на двете правителства, и по-нататък докладът гласи: «Конвенцията ще бъде действителна само при добросъвестно изпълнение от българите на задължението да не предприемат никакви нададателнн действия против кого и да било и да не предприемат каквито и да било военни мерки без предварителното съгласие на руското императорско правителство". (Курсива в конвенцията и доклада е наш).

С тая конвенция деспотическа Русия обвърза България и тури в пълно свое разпореждане нашата армия. Конвенцията от 1902 г. отнема всяка инициатива на България, забранява й да предприеме каквито и да било военни мерки или да води каквато и да било самостоятелна политика спрямо Турция, както и спрямо другите държави. Конвенцията е насочена не към «националното обединение« на българския народ, а превръща България в сляпо оръдие на руските завоевателни планове на Балканите и на още по-широките приготовления на Русия за Европейската война.

Единственото задължение, което Русия пое с тая конвенция спрямо България - да запази целостта й от едно посегателства на Румъния — тя , не го изпълни. В решителния момент (на 12 юни 1913 г.), Сазонов съобщи на Данева да не разчита на конвенцията от 1902 г. Деспотическа Русия: тласна Румъния в гърба на България в 1913 г., и след Букурещкия мир, руският цар Николай II отиде в Кюстенджа, за да връчи лично на румънския крал Карол маршалския жезъл и да засвидетелствува пред целия свят, че деспотическа Русия хвърли България в катастрофата и тя санкционира съсипателния и унизителния Букурещки мир.

В какви отношения е изпаднала България спрямо Русия, вследствие на конвенцията от 1912 г., се вижда ясно от показанията, дадени от бившите военни министри, генералите M. Савов, Д. Николаев и Ст. Паприков, пред Парламентарната анкетна комисия, назначена »да изследва виновниците» на погрома от 1913 г. В «приложение към т. I. на доклада на Парламентарната анкетна комисия" са печатани тexните показания. Te се отнасят главно за времето от 1902 до 1913 г., т.е. за конвенцията от 1902 г., за нейните последици и за проектираното й изменение през управлението на Малинова (1910 г.), върху което ще се повърнем.

Бившият военен министър, генерал М. Савов, е дал пред анкетната комисия, следните показания (гл. стр. 239 и последуещите на приложението към т. I): «Конвенцията от 1902 г., когато аз поех министерството в 1913 г,. ми се предаде от моя предшественик генерал Паприков. Тази конвенция е подписана от Паприкова и Куропаткин (руски военен министър). Мисля, че тази конвенция е била сключена, когато е бил нашият цар там и уговорена взаимно с Данева и Паприкова. В нея, главним образом, до колкото мога да си припомня, се е третирал въпроса за »една общоевропейска война и се е предвиждало България в чие разположение дава войските си в такъв случай. Казва се, че ще си съсредоточим войските по указание на Руския генерален щаб в Добруджа, и това е главната част на конвенцията... Мобилизационните планове трябва да бъдат утвърдени от Руския генерален щаб, организацията на войската ни не може да бъде изменявана без съгласието на същия щаб. В случай на въоръжен конфликт с Румъния, от страна на Русия ни се обещава, една дипломатическа поддръжка..."

»В края на 1904 и 1907 година се повдигна въпрос за подновяване на конвенцията и се направиха предложения от руския военен аташе тук и аз, като военен министър, намерих, че се засягат до известна степен суверенитета на нашата държава и нашата политическа независимост, вследствие на което не се съгласих да третирам въпроса. Русите искаха, производството на генералите да става със съгласието на Руския генерален щаб; по същия начин да става назначаването на началниците на дивизии; да се устрои един арсенал, като отдел при руския военен завод в Петербург; нашите снаряди, патрони и пр. да се пазят в Одеса, там да стоят складовете ни. Понеже аз счетох, че България се лишава от всякаква независимост ..., отказах да третирам и бях принуден да напусна министерството. Сигурно им е било дадено на русите пълно уверение, че в случай на война, русите могат да разполагат с Варна и Бургас като със свои пристанища, и, въз основа на това, всяка година военни руски монитори дохождаха в Бургас, за да изучават дълбочината на морето»...

Савов продължава: »С Руско-българската конвенция от 1902 г. се целеше: да не се ангажира самостоятелно България никъде във война, без съгласието на Русия«. По-нататък: »По силата на тая конвенция руският военен аташе се месеше във всичко за него нямаше нищо тайно и му се даваха всички сведения, когато на другите аташета това не се даваше... На руския военен аташе и през 1912 и 1913 год. се правеха всички улеснения и се държеше в течение на всичко... На Одрин руският военен аташе беше допуснат да види пояса на обложението, когато другите аташета не бяха допуснати... Не само когато бях министър, но и по времето на войната давахме на руския аташе нашия „Ordre de bataille“ (плат на сраженията), което е най- големия секрет. Ако това не е предвидено в специална уредба или във военна конвенция, то съставлява цяло предателство".

За Българо-сръбския съюз от 1912 г. М. Савов казва, че е съставен под опеката на Русия и в духа на конвенцията от 1902 г. По силата на това "генерал Радко Димитриев, когато ходи в Русия, занесе нашия мобилизационен план на началника на Руския генерален щаб за утвърждение ... Радко Димитриев, както и неговият заместник бяха назначени със съгласието на Руския генерален щаб... Всичко, което засега оперативната част на армията, е в абсолютно подчинение на Руския генерален щаб, тъй като нашата армия съставлява една група от руската армия".

Генерал Д. Николаев, който бeше военен министър в правителството на Малинова, потвърждава същото за конвенцията от 1902 г. и за отношенията на царска Русия към България. Той казва (гл. стр. 303 и послед.): »На основание на тая конвенция България трябваше да тури част от своята армия на разположението на Русия... Руският военен аташе веднъж поиска да види конвенцията, не можах да му я дам, той каза: «както се вижда: авторите на тая конвенция се срамуват от нея, и тя не е там, където трябва да бъде«.

Д. Николаев завършва показанията си така: «Леонтиев, руски военен аташе, идва от страна на руското правителство и каза: ние, вероятно, ще воюваме, ще воюваме с Австрия, имаме една конвенция, по която българското правителство се задължава да тури в разположение една част от армията, моля вижте, прегледайте тая конвенция и трябва да подготвите тази част от армията ви, която вие сте обещали да турите на разположението ни«.

В същия смисъл са показанията на генерал Ст. Паприков (стр. 297 и др.)

*

Към 1909 г. руското правителство се е опитало да поднови конвенцията от 1902 г., за да обвърже още по-здраво България. Проводници на тия домогвания на руското правителство станаха демократите. През време на тяхното управление, в Петроград е бил приготвен един проектодоговор, с който е трябвало да бъде заменена конвенцията от 1902 г. Тоя проектодоговор, разкрит пак от болшевишкото правителство, ние печатахме изцяло в "Работнически Вестник« (13 юни 1919 г.) (Пак в „Р.В.", м. юни 1919 г., печатахме по-подробни данни за всички договори, на които се позоваваме тук. Ние ги заимствуваме от "Сборника на тайните документи из архивата на бившето Министерство на Външните Работи“, печатан от болшевишкото правителство.). Сега ще възпроизведем само един член от него, който доказва, че руското правителство е готвело, чрез Малинова, който е водил преговорите, и още по-тежки окови за България. Той е чл. 9, който гласи: »Ако в течение на войната (която България би обявила със съгласието на Русия) руският главнокомандующ намери за необходимо да измени първоначално поставените цели, то българската армия се задължава абсолютно да изпълни дадените от него директиви. — Само при безусловното изпълнение на това условие, толкова необходимо за успеха на войната, настоящият договор ще бъде задължителен за Русия с всички негови последствия«.

Тая клауза на проектодоговора дава право на Русия да измени всякога, когато пожелае, поставените договорни цели и освобождава Русия от всичките й задължения и обещания към България, ако последната не се подчини на исканията на Русия, които изменят договора.

Ако преговорите около тоя проектодоговор пропаднаха, това се дължи на фактори по-силни от Малинова, които се освободиха от последния, след като ги използваха добре, и повикаха Тодорова и Данева да продължат с други средства същата политика.

Демократите предложиха, народниците и цанковистите прокараха изменението на чл. 17 от Конституцията, с което се санкционираха всички тайни договори, сключени от Фердинанда и буржоазните шефове с Русия и Австро-Унгария, без знанието и съгласието на Народното събрание, и се подготви сключването на нови тайни договори. И, наистина, веднага след изменението на чл. 17 от Конституцията, още през септември 1911 г., се почват преговорите за Сръбско-българския съюз. Каква роля игра Русия в тия преговори, кому служиха буржоазните котерии и Фердинанд, като обвързаха България с Балканския съюз, който отвори епохата на шест годишните катастрофални войни на Балканите?

Ясен и недвусмислен отговор на тоя въпрос дават разкритията направени пред парламентарната анкета. В своето заключение за причините на балканската война, анкетната комисия казва: »Създаването на Балканския съюз бе една обща политическа задача на държавите от Съглашението, които по работите на Близкия изток действуваха винаги чрез Русия“ (стр. 123, от "Доклада на Парламентарната изпитателна комисия“, т. I). Друго доказателство, че деспотическа Русия, а чрез нея Съглашението, инспирира създаването на Балканския съюз ни дава доклада на Ст. Паприков, български пълномощен министър в Петроград, от 21.II.1912 год., който съобщава: "Руският министър на външните работи ми заяви, че едно съглашение между България, Сърбия и Черна Гора би било от голяма важност. Заедно трите балкански държави ще разполагат с 600 000 хилядна армия, а това много значи« (стр. 97).

За какви цели Русия и Съглашението подготвяха, чрез предателските буржоазни клики и династии на Балканите, Балканския съюз? Отговор на това ни дава чл. 3 от Военната конвенция, приложение към тайния договор, сключен в 1912 г. между Сърбия и България, който гласи: "Ако Австро-Унгария атакува Сърбия, България се задължава да й обяви веднага война и да насочи своите войски, в размер най-малко на 200 000 бойци, в Сърбия по начин, щото съединени със сръбската армия, да оперира, нападателно или отбранително, против Австро-Унгария. — България поема салдото задължение, ако Австро-Унгария прати своите войски в Санджака Нови Пазар и пр.« (стр. 170).

Големите актьори, които дирижираха балканската трагедия от 1912 и 1913 г., знаеха, прочее, много добре, че балканските народи проливаха кръвта си не за своя, а за чужда кауза. Нещо повече, някои от тях предупредиха българското правителство, че войната, която тоя Балкански съюз, приготвен да служи като аванпост на империалистическите планове на Русия и Съглашението на Балканите против Централните сили, ще разрази, не може да донесе никакви облаги за българския народ. Българският пълномощен министър в Лондон, Маджаров, е съобщил с шифрована телеграма, от 10.IХ.1912 г., на българското правителство: »Даже победителка, България не ще може да използва победата, понеже Великите сили ще решават на края“ (стр. 738).

*

Анкетната комисия, като признава, че Балканският съюз е сключен "под покровителството на Русия и с нейното знание«, същевременно дава многобройни доказателства за това как руското деспотическо правителство изигра своите слепи и послушни оръдия в България. Ще цитираме само две от тия доказателства. В една своя шифрована телеграма до Петроградската легация, от 14.V.1913 г., министър-председателят на народняшко-цанковиското правителство, Гешев се оплаква за това, че русите насърчават велико-сръбските ламтежи и предава следните думи на българския пълномощен министър в Белград Ризова; «Хартвиг, руският посланик в Белград, упражнява неограничено влияние върху сръбското правителство... Без Хартвиг едва ли можеше днес да съществува спор между нас и Сърбия по отношение Македония... Ако между нас и Сърбия се дойде до война, главният и даже единственият виновник ще бъде Хартвиг« (стр. 482). Салабашев, български пълномощен министър във Виена, рапортира на 31.V.1914 до правителството: «Руският посланик Гирс се изказва тук в полза на сърбите и намира техните искания съвършено коректни и справедливи, напротив, българските претенции твърде прекалени« (стр. 497). В издадения от Министерството на външните работи том под заглавие „La question Bulgare et les etats balkaniques“ (1919) е печатано факсимилето на едно писмо на Хартвиг до Пашич, от 26.V.1913 г., в което той насърчава сръбското правителство да упорства и иска ревизия на договора, и да се готви за воина с България, която била неизбежна (стр. 46). А когато д-р Ст. Данев, насърчаван от Фердинанда, се опита тогава да спечели подкрепата на Австрия — която знаеше сключената военна конвенция против нея и отблъсна с презрение тия опити на подлата и двулична политика на народняшко-цанковистката коалиция — Сазонов, руският министър на външните работи, на 12 юни 1912 г. даде знаменития отговор: »За вашите постъпки аз съм предупреден. Вие тръгвате по съветите на Австрия. Свободни сте... Сега, след вашето заявление, аз ви правя нашето: не очаквайте нищо от нас и забравете, че съществува някаква наша обязаност до днес от 1902 г.«

Балканският съюз и България бяxa нужни на царска Русия за нейните империалистически планове на Балканите и против Австро-Унгария. Щом България започваше да се отклонява от тия планове, царска Русия я заряза и тласна в пропастта. «Националното обединение» и създаването на «велика» България бяxa само въдицата, с която царска Русия улови българските властници. След като ги използва, тя ги остави на съдбата им. Но кървавите жертви на балканската трагедия платиха не властниците, а народът.

Българската и сръбската буржоазия, в съучастие с българската и сръбската династии, с авторите и прямите виновници за предателската и изменническа политика, която доведе до балканската трагедия от 1912-1913 год. Високият вдъхновител на тая политика беше руското царско правителство, което в буржоазията и династиите на Балканите намери подкупни оръдия, готови, срещу лични облаги и за постигане свои завоевателни ламтежи, да продават свободите и интересите на народите си. Тая истина анкетната комисия не можа да прикрие. От нейните разследвания около 16 юни трябва да се извадят следните заключения:

Започването на военните действия (заповедта за нападение) на 16 юни 1913 г. е дело на Фердинанда, като оръдие на Австрия. Спирането на военните действия е дело на Данева, като оръдие на Русия. Чрез Данев, Фердинанд прикриваше от Русия политиката си на агент на Хабсбургската династия в България и ангажираше руската подкрепа за своите завоевателни амбиции. Австрия желаеше развалянето на Балканския съюз; но същевременно тя желаеше поражението или най-малко отслабването на Сърбия. Победата на България, Австрия желаеше дотолкова, доколкото България, чрез разкъсване на Балканския съюз, би се откъснала от влиянието на Русия. От момента, когато последната се убеди, че България (т.е. Фердинанд), по инспирацията от Австрия, иска да развали Балканския съюз (да почне война със Сърбия) — от тоя момент Русия желаеше победа на Сърбия и поражение на България. Австрия тласна България в Междусъюзнишката война на 1913 год. Русия осигури нейното поражение. Австрия чрез Фердинанд, Русия чрез Данева — подготвиха катастрофата на 1913 г. Но това бе възможно само на почвата на заслепената националистическа политика на българската буржоазия, която допусна да стане играчка в ръцете на една династия и чрез нея на съперничеството на Русия и Австрия. — Русия не желаеше една »велика« България, тя се боеше, че една голяма и силна България може да стане опасна за нея, да прегради пътя й към Балканите и Цариград. Pусия желаеше да увеличи и засили Сърбия, да направи от нея един здрав оплот срещу Австрия. — Русия завърши поражението на България, като в 1913 год. тласна Румъния в гърба на България.

*

Ярка светлина върху ролята на династията в България хвърлят документите, които руското болшевишко правителство публикува в «Сборника на тайните документи", № 4, досежно тъй наречения заем на бившия цар Фердинанд. Тия документи ние печатахме в »Р.В.«, от 17 юни 1919 год.; тук само ще възпроизведем накратко тяхното съдържание.

От тия документи се установява следното: 1. Фердинанд, чрез посредството на министър Тодоров и своя таен секретар Добрович, обръща се към Неклюдов, руският посланик в София и иска от руското правителство "заем» в размеp на 3 милиона лева. Тия постъпки Фердинанд е направил през ноември 1911 г., т.е. тъкмо в началото на преговорите за създаването на Балканския съюз, започнати по внушението на Русия. 2. Неклюдов усвоява искането на Фердинанд, настоява то веднага и без пазарлъци да бъде изпълнено, като сумата се брои от руската държавна каса, посредством някоя частна банка. Ала, по-късно, това посредничество е станало излишно и »заема« е броен направо от руската хазна. 3. Неклюдов подчертава, че с една сума от 3 милиона лева не може да се «купи» Фердинанд, но, прибавя иронично, ще му се окаже една «нравствена услуга, която ще се оцени повече от материалната» и че руското правителство „като улесни паричните сметки на българския дворец, несъмнено ще увеличи своето влияние върху краля (Фердинанда)». 4. Неклюдов разкрива в доклада си, че такива също «нравствени услуги» са оказвани на сръбския крал Милан и на сръбския престолонаследник Георги (на последния в размер от 4 милиона лева), 5. Руският министър на финансиите Коковцев заявява в доклада си, че »заема« ще се даде, като руската хазна се задължава да доплаща по 60 000 лв. годишно, за погашение и лихви на «заема». 6. Фердинанд заявява в разписката си, че е получил на 2 септ. 1912 г., т.е. тъкмо в предвечерието на мобилизацията за Балканската война, 3 мил. лв. от руското правителство.

И тъй, в същото време, когато по внушение на Русия подкача преговорите за Балканския съюз, който доведе до Балканската война, Фердинанд иска, чрез един свой министър, който днес стои начело на управлението — Т. Тодоров, и получава от руското правителство три милиона лв. под формата на заем. Сумата е получена от него 15 дни преди мобилизацията. Срещу тоя »заем« той не е платил нито стотинка. Потребни ли са повече доказателства за това, че ние имаме тук работа с един подкуп?

От същите документи се установява, че руското правителство е подкупило и сръбския крал Милан, платило един дълг от 4 милиона лв. на сръбския престолонаследник Георги и др.

Но деспотическа Русия подкупваше не само българските и сръбски князе, тя си играеше не само със съдбините на България и Сърбия. По същия начин тя се отнасяше и към Румъния. Тъй, договора от 4 април 1877, който руското правителство сключи с румънското, за да даде свободен пропуск на руските войски през Румъния, гарантира целостта на последната. Чл. 2 на договора гласи:

»За да не се изложи Румъния на никакви опасности от преминаването на руските войски през нейните територии, правителството на негово императорско величество царя на всички руси и пр. се задължава да зачита политическите права на румънската държава... Също задължава се да запази целостта на сегашната територия на Румъния и да защищава тая й цялост".

Как постъпи Русия? Тя погази своето тържествено обещание и отне Бесарабия от Румъния. При това тя си послужи с Добруджа, като с разменна монета: отне я от Турция, за да компенсира Румъния с Добруджа за отнемането на Бесарабия. Продиктуваният от Русия договор в Сан Стефано, на 19.II.1878 г., в чл. 2 гласи: «Взимайки предвид финансовите затруднения на Турция, руският император се съгласява да замести плащането на по-голямата част от дължимите от Турция суми, със следните териториални отстъпки: а) Тулчанският санджак и делтата на Дунава (т.е. Добруджа). Не желаейки да анексира тая територия за себе си, Русия си запазва правото да я размени срещу Бесарабия" и пр.

Не само руското деспотическо правителство с подкупи и обещания е турило в своя услуга господствуващите класи и династии на Балканите. Същото е вършило австро-унгарското правителство. В бр. на »Р.В.«, от 17 юли 1919 г., ние печатахме извадки от Тайната австрийско-българска конвенция, сключена на 21 май 1898 г., през управлението на Народната партия и подписана за българското правителство от Стоилова.

Тая тайна конвенция е красноречива и не се нуждае от дълги коментарии. От нея се установява, че: 1. Фердинанд в 1898 г., със съдействието на Народната партия, в лицето на нейния основатели и първи шеф Стоилов, срещу залагане България в сферата на Австро-Унгарската монархия и отстъпване ней Западна Македония, Вардар и Солун, е преосигурил своята династия, — понеже три години по-рано той я осигури при Русия с покръстването на престолонаследника. 2. Царската корона и »независимостта« на България, добити в 1908 г., с които Малинов и Ляпчев се гордеят, са предварително уговорената цена, с която Австро-Унгария заплати помощта, която България й оказа в 19о8г., да окупира Босна и Херцеговина, като мобилизира две български дивизии на турската граница.

Австро-Унгария едновременно сключваше тайни конвенции със Сърбия и Румъния. На 1882 г. тя сключи известния вече договор с крал Милан, по силата на който Сърбия се отказваше от Босна и Херцеговина и от всякакви претенции над сръбските населения в Австро-Унгария, а последната насочи погледите на Сърбия към Македония и се задължи да пази короната и династията на крал Милана. М. Миятович, сръбският пълномощен министър във Виена през 1882 г., възпроизвежда днес тая конвенция в своите спомени (гл. „La question bulgare et les etats balkaniques", 1919 г., cтp. 15). Към същото време Австро-Унгария е сключила таен договор и с Румъния, който е бил подновен в 1901 г. и по силата на който австро-унгарското правителство, за да отклони стремежите на Румъния към Трансилвания, е насочила погледите й към българска Добруджа (обещала й »четвероъгълника«) и гарантирала династията на крал Карол. В своята книга »Балканският съюз«, 1915 г., Ив. Ев. Гешев, който е имал възможност да прочете тая конвенция, казва за нея: »Австро-румънската военна конвенция, от септември 1900 г., гласи, че твърде справедливо се явява желанието на Румъния да увеличи своите владения с присъединението на част от Бесарабия, а тъй също и да добие крепостта Силистра и, ако е възможно, Русе, Шумен и Варна«. Най-после, трябва да допълним, че също и Русия в 1916 г., за да отклони стремежите на Румъния към Бесарабия, е насочила погледите й към »четвероъгълника«. Руският в. »Ден« (№ 59, от 14 май 1917 г.) печати съдържанието на Руско-румънската тайна конвенция от 1916 r.; той писа: «Съгласно тоя договор Русия гарантира на Румъния след победата, следните земи: Буковина, Трансилвания, Банат и българска Добруджа до линията Русе-Варна".

*

Най-после, ние трябва да се спрем на Тайната конвенция между Австро-Унгария и България, сключена на 24 август 1915 г. Правителството на Радославова и бившия цар Фердинанд не чакаха дълго, за да хвърлят отново българския народ във война. С 500-милионния заем, от юли 1914 г., те окончателно бяxa вързали България в колесницата на германския империализъм. Петнадесет дена преди мобилизацията на 1915 г., те сключиха окончателно договора за войната с Австро-Унгария, която представляваше интересите на Централните сили на Балканите. Тоя договор, в нашия печат за пръв път изнесен от радослависта Ив. Коларов, в брошурата му «България във войната" (печатница «Либерални клуб«, 1919 г.) гласи:

«Тъй като Австро-Унгария и България се съгласиха да предприемат задружна военна акция против Сърбия, уговори се следното:

§ I. — Австро-Унгария гарантира на България придобиването и анексирането на следните територии: а) Сегашна сръбска Македония, която обгръща зоните наречени «спорна" и «безспорна", тъй както са те разграничени по Българско-сръбския съюзен договор от 29 февруари (13 март) 1912 г. и съобразно с картата приложена към речения Българо- сръбски договор б) Сръбската територия, разположена източно от следната линия, а именно: река Морава, имаща изходната си точка от Дунава, до мястото дето се съединява с двете реки Българска Морава и Сръбска Морава; от там линията върви по водораздела на тези две реки, минава по гребена на Черна Гора, пресича Качанишкия проход, изкачва се по гребените на Шар планина, достига до българската Сан-Стефанска граница и следва нея. Разграничителната линия е трасирана върху приложената тук карта, която съставлява неразделна част от настоящата конвенция.

§ 2. — В случай, че Румъния, през настоящия конфликт, без никакво предизвикателство от страна на българското правителство би нападнала България, нейните съюзници или Турция, Австро-Унгария ще се съгласи с анексирането към България на териториите, отстъпени на Румъния по Букурещкия договор, както и за една поправка на румъно-българската граница, трасирана по Берлинския договор.

§ 3. — В случай че Гърция през сегашния конфликт, без никакво предизвикателство от страна на българското правителство би нападнала България, съюзниците й или Турция, Австро-Унгария ще се съгласи за анексирането към България на териториите отстъпени на Гърция по Букурещкия договор.

§ 4. — Двете договарящи страни си запазват по-нататъшното споразумение по сключването на мира.

§ 5. — Австро-Унгария се задължава заедно с Германия, да отпусне на българското правителство военен заем до 200 милиона фр., които ще бъдат дадени в негово разпореждане на 4 разсрочки, на следните дати: 1. Първата от 50 милиона в деня на мобилизацията; 2. втората от 50 милиона, един месец; 3. третата от 50 милиона, два месеца; 4. четвъртата от 50 милиона три месеца след деня на мобилизацията.

Подробности по тоя заем ще бъдат уредени със специална спогодба, която ще се сключи между финансовите администрации на двете страни.

Ако войната би траяла повече от четири месеца, Австро-Унгария, заедно с Германия, ще отпусне на българското правителство допълнителен заем, ако трябва, по предварително споразумение.

§ 6. — Настоящата конвенция ще влезе в сила едновременно с военната конвенция. Съставена в София в два екземпляра на 6 септември, — 24 август 1915 г. и подписана от надлежните пълномощници».

*

Тая тайна конвенция не се нуждае от дълги коментарии. Тя говори сама за себе си. С нея Австро-Унгария, като представителка и на Германия, и България се уговарят да воюват против Сърбия, за да поделят нейните земи: на България се обещава цяла Македония и Източна Сърбия (Моравско), тъй като Австро-Унгария беше запазила за себе си Западна Сърбия, заедно с Босна-Херцеговина, Черна Гора и Албания. В случай, че във войната се намеси и Румъния, на България се обещава не само възвръщането на отнетите й земи по Букурещкия договор от 1913 г., но и части от румънска Добруджа; в случай, че във войната се намеси Гърция, на България се обещават териториите отстъпени Гърция по Букурещкия договор. Освен това на България се обещава значителна финансова помощ.

България влезе в съюз с Централните империалистически държави, които водят завоевателна политика на Балканите, за да заграби земи от всички свои съседи. Какво по-красноречиво доказателство от това за завоевателната политика на българската буржоазия и монархизма?

В никой друг договор или акт не изпъква тъй ярко завоевателната политика на българската буржоазия, както в тая конвенция. Това е един от най-красноречивите документи за дележническите и плячкаджийски ламтежи на патриотическата буржоазия, която с красивите фрази за »национални идеали» прикриваше само грабителските си интереси. Но Австро-българският договор, сключен от правителството на либералната коалиция, беше поддържан от всички останали партии на тъй наречения »блок«. Всички те искаха Македония, Тракия, Моравско и Добруджа, т.е. тъкмо това, което Радославов и Фердинанд бяха уговорили с австрийските и германските империалисти. Ще имат ли още дързост Тодоровци, Малиновци и Сакъзовци да твърдят, че тяхната политика никога не е целяла завоевания и не е служила на европейския империлизъм?

Разбира се, че капиталистическа и монархическа България, в заслепения си ламтеж към завоевания, плячка, власт и блясък, стана сама оръдие и жертва на средноевропейския империализъм, тя се превърна още през време на войната в негова колония.

Отговорността за тайните договори, с които руският деспотизъм и австрийският монархизъм обвързаха балканските народи и в продължение на половин век се разпореждаха неограничено с техните съдбини, пада върху правителствата, върху господствуващите класи и династиите на балканските държави. Те станаха маши в ръцете на руския и австрийския монарси, слепи оръдия и послушни агенти на тяхната завоевателна политика на Балканите. Печатаните от нас тук договори, повечето от които ние и до ден днешен не щяхме да знаем, ако руския революционен народ не беше разгонил: котилото на своите вековни угнетители и не беше, строшил железните каси на руската тайна дипломация, хвърлят ярка ослепителна светлина в пъклените сделки на руския и австрийския абсолютизъм с властниците на балканските народи.

Господствуващите класи на Балканите замениха националната политика за освобождението на своите народи, с династическата политика за поробването им. Те станаха съучастници на династиите в тяхната злодейска и предателска политика.

Българската буржоазия, която иска да си припише някакви заслуги по изпъждането на Фердинанда, — което в същност е продиктувано от Съглашението и наложено от Радомирския военен бунт — в продължение на тридесет години го крепеше и му служеше най-сервилно. Кой доведе, кой закрепи и кой поддържа династията на Фердинанда?

Либералните партии, партиите на Стамболова, Радославова и Тончева доведоха Фердинанда. Те "спасиха" България от лапите на руския монархизъм, като я хвърлиха в лапите на австрийския монархизъм и като обвързаха самия български народ във веригите на един неограничен монархически режим. Ролята на тия партии в продължение на 30 години е била и си остава само една: да поддържат монархизма и да бъдат съучастници в най-големите му прecтъпления. Тяхно дело е и превръщането на българския народ в пушечно месо за целите на германския империализъм.

Народната партия закрепи династията на Фердинанд, като отиде на поклонение пред руския цар и издействува покръстването на престолонаследника. Стоилов, основателят на Народната партия, беше най-довереното лице на Фердинанда. Чрез него той уреждаше и своите сделки с австро-унгарския император. Народната и Прогресивно-либералната партия станаха проводници на пъклената политика на руския деспотизъм в 1912-1913 год., която доведе до първата национална катастрофа.

Демократическата партия беше най-удобната маша в ръцете на Фердинанда, тя му служеше с еднакво усърдие както пред руското, тъй и пред австро-унгарското правителства, тя му постави царска корона и, с изменението на чл. 17 от Конституцията, му развърза ръцете да залага българския народ в Петроград и Виена, и тя е една от отговорните партии за това, че целият народ шест години под ред беше каран на човешката касапница по всичките краища на Балканите.

»Левите« партии — земеделци, радикали и общоделци са в блок с народняци, демократи и прогресивно-либерали още от 1908 г. Оттогава насам те участват, пряко и косвено, във всички пъклени замисли и злодеяния, които монархизмът, в съюз с управляващата буржоазия, вършиха с българския народ. »Левите« партии поддържаха открито националистическата завоевателна политика, тe бяxa както за войната в 1912—1913 г., тъй и за войната в 1915—1918 г. (Гл. нашата брошура „Левите“ за войната). »Левите“ са прями съучастници в катастрофалната политика на буржоазията и монархизма. За това те, съзнавайки своята солидарност и своята отговорност заедно с тях, днес защищават банкрутиралия буржоазно-монархически режим, който с абдикацията на Фердинанда промени своите декорации, но същността си не измени. Те знаят, че когато българският народ се повдигне за да разчисти авгиевите яхъри на тоя режим, той ще помете и тях, и от тях ще подири сметка за съучастието им в тая безкрайна верига от престъпления и злодейства, които хвърлиха българския народ в пропастта, и го осъдиха на робство, разорение, глад и смърт.

Публ. в Хр. Кабакчиев, Изгубените „идеали“. София 1919, с. 37-63.