ОТ САН СТЕФАНО ДО ПАРИЖ (1878-1947 г.)

ПРЕДГОВОР

Практиката да се издават международните договори съществува от столетия. Българският опит в тази дейност също е впечатляващ макар и не толкова назад във времето. Преди всичко трябва да се открои направеното от д-р Б. Кесяков, проф. Г. П. Генов и проф. Вл. Кутиков. Единствено най-пълно от тези издания на международните договори на България е корпусът от документи, съставен от д-р Кесяков, обхващащ времето от 1878 г. до 1925 г, като в приложенията му са включени султанския ферман за Българската екзархия (1870) и Санстефанския мирен договор (1878).

Изданията на проф. Г. П. Генов и проф. Вл. Кутиков имат до голяма степен характера на учебни пособия и са съставени така, както се подготвят документалните христоматии за студенти. Работата и на тримата специалисти по международно право е свидетелство за голямата им начетеност и познание, както при издирването и публикуването на документите, тъй и на съпътствуващите ги приложения, анализи и бележки по отделните въпроси. За съжаление на пръсти се броят изследванията по въпросите на българската дипломация, които да са вдъхновени от тези издания, с изключение може би на университетските христоматии за историци и прависти. Тези издания отдавна са библиографска рядкост и днес българските и чуждестранните дипломати, когато трябва да се обърнат към направеното преди тях изпитват нужда от нови по-пълни издания.

Настоящото документално издание “От Сан Стефано до Париж (1878-1917 г.). Най-важните договори за България” иде да запълни тази празнота, въпреки че с него си поставяме още по-амбициозна задача. През последните години не само специалистите, а и широката общественост изпитват нуждата от автентична информация от първоизвора, а такава на книжния пазар за съжаление не съществува. Една голяма част от нашия народ в резултат от сполетелите го катастрофи и нещастия през отминалия 20 век беше участник в големите миграционни движения от единия до другия край на Балканския полуостров и до днес миражите на родната къща и място още са в съзнанието на поколения българи, а ощетените още очакват някой да ги овъзмезди за имуществените загуби. Няма град или село в България където да няма македонски, добруджански или тракийски квартали или махали, а сънародниците ни бежанци често са се заселвали и на голо поле, като на новоизникналото селище са му давали името на родното място откъдето са побягнали, затова са толкова много селата и градчетата с повтарящите се имена. А квартали като Гевгелийския, Малешевския, като улиците Скопие, Охрид, Битоля, Одрин, Лозенград и др. са многобройни. Хитри адвокати, политици-въжеиграчи и родни бюрократи разиграват и грабят ограбените вече няколко пъти от свои и чужди наши сънародници. Целта ни е всеки да може сам да се докосне до тази макар и не лесна за прочит и анализ материя и да види със собствените си очи утвърденото с международни договори и актове.

За удобство документите в това издание са подредени по хронология без да се разделени по техния видов признак, макар че и той може да бъде откроен, тъй като специалистите в областта на международното право отдавна са дефинирали що е договор, конвенция, споразумение, спогодба, протокол, акт и пр.

В това томче са включени най-важните документи за българите за един период от Санстефанския (1878) до Парижкия мирен договор (1947). В тях се третират въпросите за българските граници и населения, както и редица политически, финансови и икономически клаузи. Още в тази въвеждаща част трябва да подчертаем че българската държава, съвсем не е изградена на етнически принцип, а така както са решили великите сили и съседите-победители във войните. Огромни български територии и населения са останали извън държавните граници. Тези компактни маси от народа ни са подложени на жестока денационализация, като се преименуват географски имена и термини, изличават се и се рушат български исторически и литературни паметници. Редица от международните договори ограбиха територията, но не заличиха българския характер на населението, останало извън границите. Това сториха репресивните държавни органи на съседите - сърби, гърци и румънци, като в тази битка бяха използвани всички възможни средства.

Третата българска държава се възстанови в резултат на Руско-турската война (1877-1878) и на подписания на 3 март 1878 г. Санстефански договор. Едва ли трябва да се връщаме много далеч във времето, за да търсим корените на българската държавност. Тях ще ги намерим в съществуващите и през петте века на турското робство български възрожденски административни и църковни общини, въпреки трудни времена които преживява народа ни. Още преди Санстефанския договор, границите на българската народност са очертани, макар и не много прецизно със Султанския ферман за учредяването на Българската екзархия (1870) и с решението на Цариградската конференция (1876-1877). Българските етнически територии са определени и в творчеството на българските възрожденци – революционери и книжовници.

Със Санстефанския мирен договор се определят не само българските граници и се възстановява българската държава, но не като независима държава, а в положение на васалитет към империята. В договора се определя и статута на Сърбия, Черна гора и Румъния.

Само няколко месеца по-късно Берлинския договор ревизира Санстефанския, като разделя освободената българска държава на две – васалното Княжество България и автономната Източна Румелия, което положение ще се запази до 6 септември 1885 г. Статута на съединеното княжество ще се узакони не по най-задоволителния начин с Топханенския акт (1886). Берлинския конгрес (1878) ще върне на Турция двете територии, населени с българи – Тракия и Македония, но ще потвърди руските дарове за съседите – Северна Добруджа за Румъния и Моравско – за Сърбия.

Берлинския договор е определен от известните френски историци Ернест Лавис и Алфред Рамбо като „паметник на егоизма, дело на завистта, на лич­ните отношения, акт неморален и долен, защото вме­сто да осигури мира, той създаде много поводи за конфликти и войни в бъдеще". Сръбският социалист Васа Пелагич отбелязва, че „Според Сан­стефанския мир цяла България бе обединена в една държава и обхващаше земите от Дунав до Солун и от Черно море до Охрид ... Такава българска държа­ва не одобриха господа дипломатите." Двама от вдъхновителите на Берлинския договор - гер­манският канцлер Ото фон Бисмарк и английският лорд Бенджамин Дизраели - Биконсфилд по-късно признали, че в Берлин е била накър­нена националната цялост на България. А в „Британската енциклопедия" през 1911 г. се прави следния коминтар: „Берлинският договор, със своето изкуствено разделяне на българската раса, създаде трудния и заплетен „македонски въпрос".

Възползвайки се умело от симпатиите и антипатиите между самите велики сили става безкръвното обединение на Северна и Южна България (1885). Това ще раздразни сръбската страна, която ще удари в гръб България, оправдавайки агресията си с нарушеното статукво и равновесие на силите на Балканите. Завършекът на тази сръбска авантюра ще е пълното поражение на агресора, но великите сили няма да позволят България да се възползва от победата и да върне незаконно отнетите й земи около река Българска Морава. В началото на 1886 г. ще се подпише Букурещкия мирен договор, който само ще възстанови статуквото и което е най-парадоксално българската делегация ще се ръководи от турски дипломат, тъй като младото княжество е васално и няма право да подписва международни договори. Тук на практика Турция трябва да пази българските интереси и докато в столицата на империята край Босфора се водят трудни българо-турски преговори за излизане от възникналата криза в отношенията в резултат на Съединението. Без да са обект на този сборник последвалите събития от времето на управлението на Регентството, Стамболовия режим и народняшкото управление на д-р Константин Стоилов ще маркирам мимоходом външнополитическите събития. Успешната дипломация на Ст. Стамболов с турската страна ще доведе до извоюването на владишки берати за българското население в Македония и Тракия и до възстановяването на прекъснатите дипломатически отношения с Русия по времето на д-р Стоилов. В края на ХІХ и в началото на ХХ в. се разгаря т.н. Фирмилианов въпрос, който намира разрешението си в ущърб на България при русофилския кабинет на д-р Стоян Данев. Потвърждение за българския характер на населението в Македония и Тракия и на въстаналите през 1903 г. илинденци и преображенци и то в международен план се намира с т.н. Начевичева спогодба (1904), с която макар и половинчато се решава българския бежански въпрос от Илинденско-Преображенското въстание и от времето преди и след него.

С успех завършва и дипломатическата акция на българските държавници и дипломати, които се възползват от прибързаните и необмислени ходове на султанското обкръжение, изнервено от младотурската революция и обявяват на 22 септември 1908 г. българската независимост. Това се оказва втори успешен и безкръвен акт на българската дипломация след Съединението. Совалките на българските монарх, държавници и дипломати между Цариград, Петербург и Виена създават условия за бъдеща независима българска дипломация. Но дали ще се окажат на висотата на положението, до което се издигат българските държавници и Фердинанд или ще вкарат отечеството в коловоза на националните катастрофи. От последвалите събития, които намират израз в сключените международни договори ще се види колко кратко и изменчиво може да бъде разстоянието от триумфа до падението, от което както е известно ще страда преди всичко българския народ. Ако теоретиците-малтусианци разсъждават колко полезно и освежаващо за дадена нация е кръвопускането в резултат на войните, то за нас българите се оказва катастрофално, тъй като се губят нови български територии заедно с населението си. Неразумно сключените договори с крадливи и измамни съседи ще доведат не до освобождението на Македония и Тракия, а до безвъзвратната им загуба. Нито участието ни в Първата (1915-1918) и във Втората (1941-1944) световна война ще успеят да решат българския национален въпрос. Балканските войни (1912-1913) завършиха с първата национална катастрофа, която беше оформена с Букурещкия мирен договор (1913), а Първата световна война завърши с втората национална катастрофа, началото на която за нас е капитулацията в Солун (29 септември 1918), узаконена с Ньойския мирен договор (1919).

По думите на разследващия фрески журналист Анри Поззи, поместени в убийствената за сръбския режим негова книга “Войната се завръща”, Никола Пашич, Томаш Масарик, Едуалд Бенеш, Йон Братиану и Елефтериос Венизелос умишлено заблуждаваха “господарите на конференцията” Жорж Клемансо, Лойд Джордж, Томазо Титони и Удро Уилсън и “се подиграха с тях до такава степен, че ще се смае историята, като фалшифицираха картите и документите, служейки си - за да използват мира - с мошеничество”. През 1928 г. Лойд Джордж писа: "Цялата документация, дадена ни от някои от нашите съюзници при сключването на мира беше лъжлива и фалши­фицирана." А Клемансо също след години нарече нашите съседи "чакалите на нашата победа".

Можем ли да говорим за трета национална катастрофа след като бяхме на скамейката на подсъдимите и на следващата Парижката конференция през 1947 г.? Един от най-популярните български историци писа преди години, че Втората световна война за нас не е катастрофа, тъй като ние излизахме от нея с териториална придобивка – през 1940 г. българската дипломация за трети път се възползва и по мирен начин, с преговори върна Южна Добруджа, която Букурещкия (1913) и Ньойския договор (1919) бяха предали на Румъния. Парижката мирна конференция отсъди, че България се връща в границите, в които е била през 1941 г., което на практика означаваше, че Ньойския договор беше потвърден и оставаше в сила; наложени ни бяха и нови репарации, конфискации и наказания, а да не говорим че отечеството ни беше оставено отсам желязната завеса, в съветската зона, както бяха се споразумели Й. В. Сталин и У. Чърчил. Натискът за отнемане на нови български територии беше също голям, а Югославия заживя с надеждата да погълне цяла България след като успее да присъедини Пиринска Македония, разчитайки на Сталиновата подкрепа. Ако през 30-те години бяхме извън Балканския пакт, сега отново останахме извън страните от западния свят, но поне не бяхме сами, тъй като същата съдба сполетя и редица още страни с „народна демокрация”, които си създадоха и своя военна – Варшавския договор и икономическа организация – Съвета за икономическа взаимопомощ.

Въпреки категоричността на международните договори, защитаващи българските малцинства в съседните държави българите бяха поставени при изключително трудни условия за оцеляване. Ужасяващи са описанията на свои и чужди пътешественици и учени-изследователи, минали през тези наново поробени български земи, където българското име и реч бяха забранени и преследвани. Не са един и два българските мартиролози, свидетелстващи за българската трагедия в Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. Честни гласове от Франция, Америка, Англия и Русия сигнализираха, че на Балканите тлее неизгасналата жарава от Първата световна война и вероятността от завръщането на войната е голяма, тъй като в съвременна Европа съществува един жесток колониален режим, при който се изтребва един цял народ.

От значение както за историята на българска дипломация така и за обикновените хора, потърпевши от събитията, са договорите отнасящи до уреждането на въпросите за изселниците и бежанците и техните имоти, каквито са Ангорския договор, българо-гръцките спогодби – «Калфов-Политис» и «Моллов-Кафандарис», и Крайовската спогодба. Тези спогодби са включени в настоящия сборник с изключение на спогодбата «Моллов-Кафандарис», т.н. Женевски протокол, тъй като тя не влиза в сила. Така също българо-гръцките спогодби предизвикват гнева на държавниците и политиците от Сърбо-Хърватско-Словенското кралство, тъй като с тях се признава българския характер на населението в Егейска Македония и Тракия, нещо което се отрича от западната ни съседка, която си е поставали за цел за унищожи всичко българско в заграбените български територии – Вардарска Македония и Западните покрайнини. Румънската държава също установи невиждан режим на потисничество и терор над българите от заграбените територии и изличи с един замах българската брагодарност за гостопримството, което бе дала на българските «хъшове» през Възраждането и за участието и жертвите й за българската свобода през Руско-турската война. Румънските апетити за български територии датират още от средата на ХІХ век, но успяха да се осъществят след присъединяването на Северна Добруджа (1978) и след удара в гръб на България през Междусъюзническата война (1913).

Този сборник е не само ценно пособие за всички изучаващи историята на българската дипломация на Третата българска държава, но и за обикновените български граждани, потомци на прогонените ни сънародници от Маякедония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини.

Всички документи, включени в сборника се публикуват по начина по който са били отпечатвани в предишни публикации, като са отбелязани и предишните им публикации, били те в посочените по-горе сборници, в самостоятелни издания, в «Държавен вестник» или по съхранените в Централния държавен архив (ЦДА) екземпляри. Текстовете им да дадени цялостно с изключение на Ньойския мирен договор (1919), който е публикуван досега многократно. Тук даваме само тези клаузи от него, които биха представлявали интерес за читателите.

Там където са доразкривани съкратени думи в оригиналите и в предишли публикации са използвани квадратни скоби [].

За удобство при работата с документите е посочена и литература по въпроса, която съвсем няма претенциите за пълнота.

Иска ни се да вярваме, че с това издание ще предоставим толкова необходимата информация за всички интересуващи се от съдбата на нашия народ през отминалите, но незабравени бурни български времена.

Цочо В. Билярски