Мара Бунева и нейното време. Положението на българите във Вардарска Македония през 30-те години на XX век

На 13 януари 1928 г. в град Скопие при стария мост на река Вардар героичната българка Мара Бунева застреля сръбския злодей Велимир Прелич. Застреля джелатина Прелич, прочул се най-много със своите варварски жестокости и мъчения над мирното население по Вардарско. И то жестокости, извършени само над поробените българи, за да се сбъдне вековната мечта на сръбските поробители - българин да не остане в сръбския дял от Македония.

След атентата, за да не попадне жива в ръцете на сръбските изверги, Мара Бунева насочва пистолета срещу себе си и прави опит да се самоубие. Защото тя прекрасно познава дивашкия нрав на сръбските поробители българомразци. Няколко часа по-късно Мара Бунева умира от раните си, а тялото й е захвърлено незнайно къде. Сигурно сръбските инквизитори са се стряскали и от мъртвата Мара и са треперели нейният гроб да не стане свещено място на поробените българи за поклонение и клетви за отмъщение.

След 1944 г. паметната плоча в чест на героинята Мара Бунева на мястото на покушението е разбита от сръбско-коминтерновските палачи. Както се разбиват всички новопоставени плочи в памет на героичната българка от 1989 година до сега. Типично варварство и ежедневна практика на сръбските еничари от сега действащия концлагер само за българи - Македония.

А за нас, българите, подвигът на Мара Бунева заслужава най-величествения и най-запомнящия се паметник. Затова издаваме тази книга, за да се помни нейната саможертва, за да се помнят сръбските зверства и за да се знае, че и днес по Вардарско целенасочено и последователно се унищожава всичко българско от сърбите и техните еничари в Скопие. За да изградим в сърцата и паметта на всеки българин най-достойния, най-здравия и най-непреходния паметник на българската героиня Мара Бунева - паметника на признателността на целия български народ.

Паметникът на героинята, отдала живота си, за да отмъсти за страданията на своите сънародници и за свободата на поробеното си отечество.

Никола Григоров

ПРЕДГОВОР

Преди повече от сто и петдесет години великият Марк Твен написа една неудобна за американците книга, която озаглави с потресающето заглавие „Простаци в чужбина”, в която големия присмехулник се надсмиваше над сънародниците си, че нищо не знаят за човешката история, а да не говорим и за историята на родните места от старата Родина – Европа. Жалко, че днес го няма този самотник на американската литература, за да опише продължаващата вече десетилетия простотия във Вардарска Македония. Не, че около Вардара няма сатирици и фейлетонисти. Само погледнете нашия вестник „Стършел”, който често печати балкански хумор и сред хумористите от Балканите се мъдрят и македонските сатирици. Но те не засягат такива проблеми – техните теми са за ланшния сняг или на баба им за хвърчилото. По сериозните въпроси, както казват мъдрите македонски държавници – „нека да се разберат историците”. Как да се разберат, като четат едни и същи документи, отнасящи се за едни и същи личности и събития, а разбират нещата съвсем различно. За нас бялото си е бяло, докато за скопските учени глави, то може и да бъде черно, а може и да има друг, съвсем неподозиран цвят. Македонските учени глави „мъдро” отбелязват или корегират изворите – „под българин, авторът е разбирал македонец”!? Нали умно. Когато се създаваше Социалистическа Република Македония под македонец се разбираше всеки живеещ и роден в Македония, бил той българин, влах, турчин, евреин, арменец и т.н., но какво стана съвсем наскоро след като се пръкна тази нова държава – турчинът, влахът, евреинът, арменецът и т.н си остана такъв каквто беше до тази „паметна” дата, а само българинът беше обявен за македонец. Закъснелите нови „преродбеници” (възрожденци) бързаха да наваксат изгубеното време от съществуването на Кралска Югославия. И в интерес на истината доста понасмогнаха. Катедри по македонски език и филология изникнаха в университетите по различни точки на земното кълбо, като май че първи дадоха този пример „руските братя освободители”, които както знаем и както казва поета са опора на всички братя славяни. Само да си припомним, думите на поета-революционер П. К. Яворов, който най-точно определи освобождението с думите – „т.н. освобождение”, тъй като бяха освободени само части от Северна и Южна България. А останалите освободени български земи освободителите подариха на съседите ни – Северна Добруджа на друга братска нам държава – Румъния, а Нишко, Пиротско, Вранско и Лесковацко на също така братска Сърбия. Братя около нас много и няма да стигне българското землище, за да получат още подаръци от окастрената ни родина от мирните договори и от комшийската лакомия. Чудно нещо, колко лесно се дарявало чуждото!? Но не напразно народа ни казва – „с чужда пита помен прави.”

С радост посрещна обособяването на независима Македония през 1991 г. и нашата далечна емиграция в Новия свят, обединена в МПО, че дори започна да печати материали и на македонски език в най-дълго излизалия български вестник „Македонска трибуна”. Но това беше лебедовата му песен и издъхването на този защитник на българщината. Слушах словото на бившия му главен редактор Любен Тодоров по време на откриването на изложбата за МПО в Скопие, който каза доста интересни нещица, които повтори и в многобройните си интервюта в „свободния” вече македонски печат, как МПО и „Македонска трибуна” никога не са имали нещо общо с България и никога не са се борили за никаква българщина. Не изтраях и го попитах накрая, дали е разгръщал някога страниците на вестника, на който е главен редактор, за да види какво пише там. Но той тихо ми прошепна – „Като дойда в София, там ще си кажем истината”. Значи за македонците има не една истина, включително и официалната, а пък и пришушнатата на ушенце. Още го очакваме Л. Тодоров да чуем и другата му истина, но той така и не дойде, а и вестника му фалира.

Но да продължим сега с родните ни братя, около Вардара. Вече от няколко десетилетия и сп. „Куриер” на ЮНЕСКО започна да се печати и на македонски език. Дали ще продължи това недоразумение и след като българка оглави ЮНЕСКО и да спре и паричните помощи за монументалните и грандиозно изгражданите фалшификати и сбъркани реставрации, като наново строящите се Самуилови крепости, църкви, а сме и в очакване да изникне и Свети-Климентовата академия, култови християнски сгради още от преди Христа (?) в античната Хераклея, и други впечатляващи творения, надминаващи човешката фантазия. И днес, като влизаш в Охрид с големи букви на още по-големи табели пише, че градът е под закрилата на ЮНЕСКО, а напоследък с негови пари се издаде един изключително шарен и красив, но същевременно лъжлив албум, а той щедро се раздава и на свои и на чужденци. А пита се, кой ще защити българското културно наследство от македонските еничари, за които ще напомнят винаги избодените очи на княз Борис-Михаил в храма „Св. Наум”, който им даде християнството, за да постъпят с него като диваци.

А какво стана с богатата на полезни изкопаеми Западна Македония (Тетовско, Дебърско и Кичевско), която заедно с Охридско и Стружко беше ябълка на раздора през Втората световна война със своите полезни изкопаеми и богатства и за която се бореха Италия и Германия, и всяка от двете приятелски държави искаше да я даде на своя сателит – Италия на Албания, а Германия на България. Днес вече въпросът е решен. Тези райони бяха постепенно завладяни от пълзящата албанска колонизация в Македония и братята македонци освен да бяха разровили планините с безценните им полезни изкопаеми и да не мизерстват, ровят с мръсни ръце и помисли в българската история, фолклор и литература. И близкото до всяка българско сърце Тетово е вече толкова далеч за нас българите, както и за тях – македонците. По време на конфликта с албанците дори пътищата за Охрид през Западна Македония бяха затворени и се минаваше по другия, по стария път. Но знаят ли днес нашите съвременници, какво ние българите имаме общо с Тетово и освен за пушките тетовки и за тетовските ябълки, дали са чували нещо повече? Не смеем да се запитваме, защото отговорът я есен – не знаят! Искам да цитирам едно кратко съобщение във в. „Слово” от 16 септември 1922 г., да се види, че там въпреки сръбското потисничество българския дух не е бил ликвидиран. Съобщението гласи: „Процес в Тетово. На 10 т.м. в Тетово е започнало да се гледа делото против Тодор Бояджиев, Илия Стойчев, Григор Аврамов, Илия Герасимов Мачур, свещеник Димитър Саров и Кръстьо Серафимов Абас, обвинени по чл. 1 от Закона за защита на държавата, загдето в местността „Калето”, близо до града пели български песни, между които българския национален химн.” Представяте ли си за какво са съдели сръбските власти българското население – затова че слуша и пее български песни, чете български книги, слуша Божието слово на български, спазва българските обичаи и т.н.?! и само след пет години ще бъдат съдени и ще получат най-жестоки присъди българските студенти в Скопие че в тях са намерени български книги и вестници. Режимът над българите във Вардарска и Егейска Македония, с право може да се каже, че беше още по-тежък, кървав и жесток отколкото беше по време на турското робство.

Всяка година на 13 януари на брега на Вардара, край стария каменен мост се срещат все още мъждукащото родолюбие със сърбоманската простащина. Пияни групи под маската на фенове на футболния клуб „Вардар” нападат и бият мирните демонстранти при поднасяне цветя и венци на лобното място на една от най-бележитите българки. А когато се постави паметната плоча на мястото, където е била тя заедно със скромния железен кръст през 40-те години на миналия век, същите фенове я чупят и трошат с предварително подготвени железни прътове, за кой ли път. Ако кажа думата „вандали” по отношение на тези екзалтирани и пияни „македонски патриоти” рискувам да засегна тези стари племена, а може и да се окаже че те са роднини на старите македонци, чиито потомци днес никнат като гъби край Вардара, а пък и цар си намериха от далечен Кандахар. Но определено трябва да кажа и да подчертая, че това е израз на една от дълги години насаждана простащина сред населението около Вардара. До 1991 г. много от нас в България бяха също фенове и привърженици на ФК „Вардар”, когато играеха със сръбските клубове и ги биеха. Простащината от стадионите се промъкна и в политиката, а и в историческата наука, с тази разлика, че вече е дирижирана от властите. Може би запалянковците в Скопие да изискат от властите, там където е лобното място на народната ни героиня Мара Бунева, да издигнат грамаден монумент на този когото уби – убиеца и мъчителя на бащите и дядовците на тези сбъркани пияндета-марионетки, изпратени от незнаен кукловод. Но не само на злодея Велимир Прелич днешните македонци трябва да издигнат паметник, а и на много други – на крал Александър Карагеоргиевич, на Илия Гарашанин, на Стоян Новакович, на Никола Пашич, на Добрица Маткович, на Жика Лазич, на Светозар Вукманович Темпо, на Йосип Броз Тито и на фалангата от родни мъчители, обслужвали Титовата политика в страховитите концлагери и затвори в Голи оток, Герлово, Суровичево, Куршумли хан и на творците на безкръстните гробове край Велес и на денационализацията (отродяването) на българите във Вардарска Македония. Помежду другото да спомена само, че тя беше ту Южна Сърбия, ту Вардарска бановина, ту Социалистическа република Македония, а днес е Бивша югославска република Македония, но все още не се знае какво име ще носи в бъдеще. А Христо Матов просто я наричаше Югозападна България, както се казваше и вестникът на ВМОРО. Та тъкмо съм споменал думата денационализация, да направя едно малко уточнение – скопските държавници и политици приеха преди няколко години такъв Закон за денационализацията. Колко остроумо? Помислихме, че официално ще бъде решен въпроса с отродяването на българите от този измъчен край на старото ни Отечество. А то какво се оказа, че тъй като имало Закон за национализацията на частната собственост, то сега се приемал обратен закон – за денационализацията. Никой не върна българското име и правопис, въпреки че имаше срамежливи намеци от някои македонски интелектуалци, но гласът им беше заглушен от сърбоманските кресльовци. Та като се прие този закон за денационализацията се юрна народа да търси изчезналите документи за собственост върху земите им, но думбазите и ибрикчиите на Тито бяха национализирали и приватизирали техните скъпи имоти по склоновете на Водно, по брега на Охридското езеро и навсякъде където имаше апетитни местенца и бяха ги застроили с комфортни „викендици”, или по нашенски казано – вили за празничен отдих на преуморилите се от кланяне титови ибрикчии. Но изглежда те бяха отдавна ликвидирали документите за собственост и узаконили грабежа си. Така грабят и нашата история, фолклор и литература, рушат и унищожават българските паметници на културата и търсят дълбоките си корени в земните пластове, а наскоро в спор с гръцките умници крайвардарските мислители бяха решили да изследват генния си код да се докаже кой от тях е по-стар. Нашите родоотстъпници като че ли не искат да проумеят, че ако са македонци трябва да си обяснят защо говорят все още на български език, колкото и да го корегират с държавни, в повечето пъти от сръбски произход, редактори и коректори. Обичаите им са български, народните им песни също, а и целият им фолклор е нашият. При издаването на български паспорт се изисква да се докаже с някакъв писмен документ, че кандидатът има български произход. И какво се оказа? Колкото и да преследваха сърбите българия език, книжнина, вестници и документация, все пак старите скринове и тавани извадиха на бял свят своите съкровища и се видя, че кръщелните свидетелства на бабите и дядовците им са издадени на бланката на Българската екзархия, а и дипломите от училище са или от Солунската българска гимназия „Св.св. Кирил и Методий”, от Битолската българска гимназия, от Скопското българско педагогическо училище, от Серската българска гимназия, а под спастрените лични документи се мъдри печатът на някоя българска община. А обущарския, кожарския, житарския, дърводелския, каменоделския, или този за търговия с добитък еснаф и т.н. също е български. Удостоверенията за венчавки и за разводи са издадени от българските църковни власти в Македония. И във всеки от тези документи точно и ясно пише, че еди кой си е българин и е роден от майка и баща българи, а свещенодействието е извършено от български свещеник, учител или общинар. Оказва се че дори този преправен език – „македонският” – е недостатъчно познат от пишещите на него, та се нуждае от корегиране от държавния цензор. Интересно какво са учили тези умници в училище и в университета щом и държавния си език не познават?

Та отново да се върна на предложението да си издигнат паметници на мъчителите си, а не на тези които би трябвало да бъдат наша общобългарска гордост, тъй като историята познава много случаи на родоотстъпници. Родоотстъпничеството и простотията не е наш български патент и черта на характера. Но тук ми идва спомена за случая, когато бабичката хвърля съчки в кладата когато католическата църква изгаря чешкия реформатор Ян Хус и той произнася по адрес на бабичката, която е от този народ за който той се бори знаменаталните думи „О, свещенна простота?!” Но простотата на околовардарските ибрикчии едва ли е свещена. Тя не е простота, а простащина, но какво да правят като официалното затъпяване чрез македонските училища и университети ги доведе до тук.

Веднага ще приведа едно примерче от моите впечатления. Беше дошъл при мене в архива един македонски полковник от Балканските сили, които бяха в Пловдив. И тъкмо тогава подготвяхме за печат архива на Гоце Делчев и аз му дадох да прегледа и да пипне с ръцете си оригиналите на Гоцевите ръкописи. Не можете да си представите какво беше неговото изумление, когато със собствените си очи прочете, това което държеше в ръцете си и възкликна: „Ама той Гоце пише на български!? Защо това ние не го знаем?” В този момент влезе в стаята и един от македонските историци и изчака да си замине полковника и какъв беше коментара на моя македонски приятел и колега: „Виждаш ли как се излагат и ни излагат и нас?” Излагат ви и още как, след като знаете и криете истината. Кой ще каже на тези хора, че този народ, там около Вардар и на юг около Егея е български, че там е имало български черкви, български общини, български училища, революционерите бяха от български род и т.н.? Вие трябва да го кажете, но на вас не ви стиска, тъй като ще си загубите топлите местенца и облаги. Да, наистина и вие, както и ние сме наследници на едни и същи прадеди, но ние знаем и смело го казваме това, и се гордеем с прадедите си, за разлика от вас.

Да припомня един случай, който е характерен за българската църква – за убийцата и после самоубийца Мара Бунева българската провославна църква изнася панихиди, на които българското висше духовенство изнася службите – митролити, епископи, архимандрити, а българските храмове в далечна Америка поставят нейния портрет заедно с портретите на Иван Михайлов и Менча Кърничева до нашите и общохристиянските светци. Това дали го знаят простаците около Вардара? Едва ли!? А на службата при погребението на Велимир Прелич говори сръбския митрополит Варнава и този Божи служител кълне и заплашва българите около Вардара, т.е. тези които отдавна вече трябваше да бъдат претопени по думите на Никола Пашич, а сръбските министри Вою Маринкович и Люба Давидович плашат България с война.

Някои ще кажат, че днес най-после Македония е независима и има своя независима външна и вътрешна политика. Но това определено не е вярно! Бракът на Сърбия с Македония бе разтрогнат през 1991 г., но роденото отроче от този брак – македонизма – остана и то вече порастна и има своите претенции, които му ги беше насадил сръбския родител. Ако старите обитатели на простраството около Вардара макар и да знаеха своя произход, не смееха да говорят пред челядта си. Техните Павлик-Морозовци израстнаха с един стеснен мироглед и дирижирано образование. Определено трябва да кажа, че македонизма завоюва неподозирани размери и взема все повече и повече български жертви и купува продажни души, а дори и мина границите на Вардарска Македония, опитва се да се настани и в пространството около Струма и Места, а излезе и на международната сцена, тъй като простаци и продажници има навсякъде по света. Както казал един от нашите родни ОМО-вци: „Ний да вземем сега парите, пък после ще се броим кой какъв е!” Нали многозначително!?

Но да не цапаме повече паметта на тази народна героиня, която влиза в пантеона на безсмъртните българи само на 25 години, макар че днешните поколения българи нищо не знаят за нея, дори и не са чували името £. Тя предпочита, след като изпълни задачата си да се самоубие, за да не попадне в ръцете на сръбските мъчители и държавни злодеи, на тези които откри, разговаря с тях и описа френския журналист Анри Поззи, точно по това време при обиколките си в Македония. Пред френския журналист те се хвалеха с новите инквизиторски методи, които надминаваха и тези на Светата инквизиция. А какво можеше да се случи с младата българка ако беше оживяла най-добре ще видите, ако препрочетете спомените на друга народна героиня и мъченица Благородна Божинова (Бог да я прости!), изпитала пък сладостта на Титовите лагери и попаднала в ръцете на касапите, изнасилвачите и злодеите, които се подвизаваха в „братска” Югославия.

Като всеки българин, нещо напълно нормално, тя умира с думите „Аз обичам Македония”. А Иван Михайлов, който я беше пратил да извърши този подвиг, казваше и повтаряше, че ако си македонец, значи си и българин. Но новите поколения около Вардара не знаят това, а и няма как да го научат, тъй като те книги не четат. Те от бащите си знаят тази истина, че македонските историци, литератори и писатели лъжат и да не си губят времето с четене. Но напоследък там понаизлязоха някои книги, като фототипното издание на Българските народни песни на братя Миладинови, отделни томове от Димитър-Талевата четирилогия, Христо-Силяновите „Освободителни борби”, някои от Иван-Михайловите книги, а да не говорим за спомените за революционните борби в Тиквешията. Публикувахме съвместно с колегите от Скопие и дневникът на „таткото” на македонския език, на македонския фолклор, на македонската история и на какво ли не още, Кръстьо Мисирков. И в България и в Македония изповедта и прозренията на този, който до този момент беше знаме на македонизма стъписаха обществеността и някои от четящите, а тези които едно си знаят продължиха отново него да си приказват и спрягат. Дори в „Македонската енциклопедия”, която и учени и власти бързо скриха, „майката” пък на македонската нация, т.н. акад. Блаже Ристовски продължи да си дондурка отрочето, което бе добито по незаконен начин в главите на някои умници, като само споменава за наличието на дневникът, но без да промени ни на йота това което бръщолеви от десетилетия. Но то такива мислители има не само в Македония, а ги има и у нас. Само ако разгледате в. „Култура” ще се убедите, че и в България има личности, които не са видели по-далеч от „За македонцките работи”, от която дори и самия Кр. Мисирков се отказва само след няколко години и то без да го заплашва някой, че ще го утрепе, както е ставало тогава, а напротив и кариера прави – като учен и като педагог. Дори всички вестници и списания в България са гостоприемни за него, а видните български езиковеди, фолклористи и филолози са в преписка с Мисирков. Интересно докога около Вардара ще продължават да бръщолевят тези лъжливи и неверни щампи и ще маскарят паметта на този български патриот, лашкал се и лъкатушил заедно с победите и пораженията на своя народ. Там оттатък Деве байр и Станке Лисичково най-после трябва да прогледнат и проумеят, че това което го виждат очите им е истина. Ако искат да си пишат своя история, литература, фолклор и т.н., то да започнат от времето след 1944 г., тъй като до тогава нещата са безспорни български. Не че след този период българите в Македония са се изпарили и изчезнали, тъй като няма сила, която да изличи българския род от земите ни. Пък македонистите явно, че ще имат проблеми и с истинските българи, които живеят и днес сред тях, там около Вардара. Страхът не може да бъде завинаги определящ. Сърбизмът се самоубиваше бавно и постепенно, потапяйки в кръв довчерашните си братя от голямото югославско семейство и днес той е сведен до нещо дребно и незначително. Само около Вардара продължават под диригентската палка на сърбоманите да се автоцензурират. Сбогувайте се по-скоро с простотията и лъжата, светът върви наред, а вие кретате и измисляте какви ли не парадоксални аргументи за античния ви произход. Но тук са виновни и гърците, че ви уйдисват на глупостите и влязоха в състезание с вас.

Та отново да се върна на думата си: Мара Бунева е колкото наша, толкова и ваша, тъй като тя е едно героично чедо на нашия народ, което загърби младостта и живота си, заряза близките си и уби сръбското куче, Велимир Прелич, което беше заръфало живо месо от българското тяло. Та тя е от Тетово, а не е от София или от моя роден Троянски край. Ако беше от него ние отдавна щяхме да сме £ вдигнали паметник до небесата. А вие не само, че не дигате паметници, но и рушите паметниците на загиналите си сънародници и като лешояди и мародери ровите в и без това изоставените български гробища. Ако Македония е плодородна, то това е заради българската кръв проляла се по нейните поля и гори.

Погледните книгите за ражданията, кръщенията, венчавките и смърт в Македония. За да се изтрие споменът и истината за произхода на българите в Македония сръбските власти са наредили да ги препишат и преправят след 1944 г. и ще видите че фамилните имена на българите, включително и на свещениците и на общинските чиновници завършват на „ич”. Ако не ми вярвате разгърнете книгите от Щип и Радовиш и не може да не се запитате какви справки и каква информация може да получите дори и от тези документи, в които чиновническата фалшификаторска дейност е достигнала до абсурд. Дори в тези градове в края на ХIХ век, според тези книги, всички са сърби. Ако това не е позор, като се добави и към физическото изтребление и терора над българите в Македония не знам как би могло да се назове?!

Ако все още има всред вас някой, който се запитва какви сте и от къде сте дошли, то обърнете се към бабите и дядовците ви. Те едва ли са забравили, но само ако не са били титови партизани или членове на СЮК, или съдебни и полицейски служители, трепали безмилостно родните си братя българи по време на хилядите антибългарски процеси след 1944 г. А ако разгърнете вестникарския парцал от ония години „Нова Македония” между редовете също ще научите много истини, които дори слугинската журналистика не е могла да скрие. Ще видите, че издиганите днес подборно паметници на някои от трепаните македонски „народни херои” са съдени по общи процеси с т.н. „михайловисти” и със „сътрудниците на българския окупатор” и обвиненията са идентични. Предстоят ви наистина впечатляващи открития, тъй като тези които бяха титови слуги след 1944 г. минаха също през 9-те кръга на югославския ад. Често се питаме какви бяха тези концлагери, от които никой не оживя, тъй като оцелели имаше дори сред хитлеристките и сталинистките лагерници. Ако имаше отделни случаи на оцелели, то никой не посмя да проговори, дали от страх или от срам, може би с изключение на големия ни поет Венко Марковски и на мъченицата Благородна Божинова.

* * *

На 13 януари 1928 година, по обед в Скопие, 25 годишната тетовка Мара Бунева пресреща при стария мост на Вардара сръбския злодей Велемир Прелич и с няколко изстрела го поваля на земята. Така тя изпълни възложената £ задача от ВМРО и изпълни смъртната присъда над престъпника.

Накратко искам да разкажа коя беше тази млада жена – Мара Бунева, кой беше Велимир Прелич и какво беше наложило промяната в тактиката на съществуващата повече от 30 години Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО).

Мара Николова Бунева е родена през 1901 г. в гр. Тетово. Точната дата не е известна, но ако се допитаме до българската православна именна система, тя вероятно е кръстена на най-близкия християнски празник, когато се е родила. А той вероятно е на Богоявление, през август. Завършва в родния си град българско екзархийско основно училище и третокласна прогимназия, а в Скопие – Девическото стопанско училище. М. Бунева произхожда от многолюдно, заможно и уважавано тетовско семейство. Баща £, Никола Бунев е бивш учител, а по време на Първата световна война е кмет на Тетово и ръководи местния клон на Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост (СГОП). Дядо £ – Зако Манев, бащата на майка £, със собствени средства изградил тетовската гробищна църква „Св. Димитър”. Нейният брат Борис Бунев завършва Солунската българска търговска гимназия и Военното училище в София. Служи като кавалерийски офицер в различни гарнизони – в 4 жандармерийски конен полк, 10 артилерийски конен полк и в Лейбгвардейския конен полк. Уволнява се през 1925 г. с чин поручик. Той е един от най-близките съратници на Иван Михайлов. Назначен е за пълномощник на ВМРО в Неврокопска околия. След Първата световна война, когато страната ни е изправена пред втората национална катастрофа Мара Бунева, заедно с баща си заминават за България. Тук тя се движи в офицерския кръг на брат си, като се премества с него в различните гарнизони, където служи той. Научава се да язди кон и да стреля много точно с пистолет. Запознава се с бъдещия си съпруг кавалерийския офицер Иван Хранков, с когото се оженват през 1923 г. Бъдещата революционерка се движи и в кръга на Македонското студентско дружество „Вардар” и се сближава с неговия председател Иван Михайлов, по-сетнешен член на ЦК на ВМРО.

Какво е състоянието на Вътрешната македонска революционна организация, когато М. Бунева се включва в нейните редове.

Възстановяването на ВМРО започва веднага след пробива на Добро поле през септември 1918 г. по инициатива на Тодор Александров и ген. Александър Протогеров. Една от първите и най-важни задачи, която трябва да решават членовете на ЦК – Т. Александров, ген. Ал. Протогеров и Петър Чаулев, е снабдяването на ВМРО с оръжие и боеприпаси. За тази цел членовете на ЦК използват връзките си с българските офицери, като полученото оръжие е изпратено веднага в пуктовете на организацията в Неврокоп, Петрич и Кюстендил. ЦК изчаква решенията на Парижката мирна конференция, за да бъде възстановена революционната дейност отново в двата дяла на Македония, които остават под сръбска и гръцка власт. ВМРО съдейства и при създаването на революционните организации на тракийските българи и на западнопокрайнските българи, и подпомага материално Добруджанската революционна организация, които започват дейността си след Ньойския диктат (1919).

Възстановяването на ВМРО става на принципите, на които се гради Вътрешната македоно-одринска революционна организация преди войните. В сила остават уставът на организацията, приет на Рилския конгрес през 1905 г., правилникът от Кюстендилския конгрес от 1908 г. и правилниците за четите, приети на Рилския конгрес през 1905 г. До общия конгрес на ВМРО през 1925 г. ЦК използва и стария печат на ЦК на ВМОРО. Запазено е и старото разпределение на организационната територия по революционни окръзи и околии, като Одринско отпада, тъй като организацията се разделя на Македонска и Тракийска.

Във ВМРО след войните редом със старите организационни дейци навлизат и много млади кадри. Организацията възстановява не само своите ръководни органи и четническата дейност, но и работи за да върне вярата на поробеното население, че то не е само, че има свой защитник, и то в условията на сръбския и гръцкия терор, по-жесток от турския. След войната българското население беше подложено не само на потисничество, но и на денационализация. След възстановяването си организацията трябва да се справя не само с външни врагове, но и с много ренегати и отцепници, което отклонява борбата £ в друга посока и я отслабва.

База на организацията отново е изтощената и обеднялата от войните, но свободна българска държава. Освен в българския парламент, където има сформирана Македонска парламентарна група организацията прави постъпки и до ОН „за прилагане на договорите за покровителство на малцинствата в Македония под сръбско и гръцко робство, дето населението живее под ужасни инквизиторски режими”, да съдействува за завръщането на бежанците по родните им места под гаранцията на ОН и за даване амнистия на всички политически затворници. ВМОРО чрез своите задгранични органи изпраща своите протести от режима в Македония до ОН. ЦК връчва меморандум и до Конференцията по близкоизточните въпроси, която се открила в Лозана на 20 ноември 1922 г. В него се подчертавало, че организацията „иска да се създаде от цяла Македония една независима държава, за да не се проливат кърви” и предупреждава, че „ако не бъде чута, ще почне вече своите динамитни и др. атентати и акции, за да извоюва свободата на поробената Родина”.

Това е един от първите официални документи на организацията, с който се обявява след възстановяването £, че има намерение вече да действа и с атентати, тъй като опитите £ да се включи в политическия живот в поробените български територии се оказва неуспешен.

ВМРО участва активното и в политическия живот и борби в страната, а във вътрешността на Македония променя средствата и методите за водене на борбата срещу новите поробители. Тя търси връзки и с представителите на другите поробени народности (хървати, албанци, турци) в Македония и Югославия и успява да постигне споразумение за единодействие с някои от тях.

След възстановяването на революционната дейност на ВМРО след Първата световна война тя поддържа тесни контакти и с Илинденската организация в България, като се постига единодействие между легалната и нелегалната организация, въпреки че съществуват разногласия между тях по някои основни въпроси на воденето на борбата. Печатните органи на Илинденската организация стават трибуна и на ВМРО. В тях се печатат разпореждания, окръжни писма и материали за революционната борба и най-точна информация за положението на българите в двата дяла на Македония.

Средствата, с които си служи ВМРО, са много по-разнообразни и по-многобройни в сравнение с тези от предишния период, но основното средство на организацията си остават атентатите и терористичните акции на малобройни по своя състав чети срещу ренегати и представители на окупаторите, известни със своята жестокост над поробеното население. Тази тактика на организацията е възприета още при първото £ възстановяване след Хуриета. Тя е резултат не на малобройността на четите и липсата на подкрепа от населението, а преди всичко от опасността, която крият откритите партизански акции за населението, което винаги след такива акции е подложено на терор и репресии от страна на поробителя и дава най-много жертви.

След убийството на Т. Александров на 31 август 1924 г. начело на ВМРО застава Иван Михайлов, който продължава линията на организацията. Сега вече противниците са още повече. Освен с ренегатите в своите редици, организацията има да се справя и поробителите. Режимът на терор и обезбългаряване на Вардарска и Егейска Македония от поробителите сърби и гърци довежда и до преки действия срещу оръдията на потисниците. Определено може да се каже, че четите се оказват неподходящи за такива терористични действия.

Организацията действа с атентати и терористични акции още от самото си създаване. Атентати се устройват, както посочих по-горе, срещу свои, т.е. бивши дейци на организацията, а и срещу чужди. Първоначално се правят отвличания и нападения за набавяне на средства за революционното движение. Първата, станала световноизвестна акция на Вътрешната организация е отвличането за откуп на американската мисионерка мис Елен Стоун, завършила успешно. Въпреки, че не са дело на ВМОРО, а на съпътстващата организация на анархистите в македонското движение, най-впечатля-ващи в ранния период са и солунските атентати от 1903 г., предизвикали поради несъгласуваност по-ранното избухване, без да е достатъчно подготвено, на Илинденско-Преображенското въстание. Солунските атентатори са родом от Велес, Кратово, Охрид. Другият атентат, впечатлил както българското общество, така и разчул се далеч зад граница е убийството на Иван Гарванов и Борис Сарафов от Тодор Паница, по решение на серската група на Яне Сандански. Този атентат довежда до окончателно разцепване във ВМОРО и до кърваво противопоставяне. Първото действие от това противопоставяне ще бъде атентатът на Таню Николов срещу Сандански и негови другари, от който ще се отърве жив само Яне. Но отмъщението ще го настигне само след няколко години през 1915 г., а свързаните с решението на серския комитет негови съратници ще бъдат избити от ВМРО през есента на 1924 г. Тогава убийството на Т. Александров ще доведе до ответен удар, в който ще пострадат и не до там виновни. Прекият убиец на Гарванов и Сарафов, Паница ще намери смъртта си по един наистина впечатляващ и набиващ се в очите и съзнанието начин във Виенския Бургтеатър през 1925 г. Изпълнител на смъртната присъда над убиеца е бъдещата съпруга на члена на ЦК на ВМРО Иван Михайлов Менча Кърничева. Героинята на тази книга ще има като пример за подражание именно в лицето на Менча Кърничева. Дори двете се срещат в София след оправдателната присъда на австрийския съд. А самата Менча ще държи до смъртта си над леглото си малко портретче на Мара Бунева. Ив. Михайлов е този, който изпраща Мара Бунева да изпълни смъртната присъда на сръбския злосторник Велемир Прелич. Ив. Михайлов е и този, който прави опит да предотврати самоубийството на М. Бунева след изпълнението на присъдата, като £ се осигурят най-добрите адвокати и защита, но тя категорично отказва, тъй като познава сръбската душевност – че ще бъде изнасилвана, бита и убита след безкрайни издевателства. Тя отива на явна смърт, с убеждението че смъртта ще бъде нещо по-леко от това да попадне в ръцете на сръбските касапи и изверги.

Организацията за съвсем кратко време ще нанесе не малко удари над сръбските и гръцки мъчители, както и над преминалите на тяхна страна ренегати и творения на БЗНС – федералистите. Под ударите на организацията ще паднат арх. Никола Юруков, Гьорче Петров, д-р Никола Генадиев, Александър Димитров, Александър Стамболийски, Райко Даскалов, Славчо Ковачев, Димо Хаджидимов, Милан Грашев, Стоян Мишев, Петър Чаулев, ген. Ковачевич и мн. др. Добре подготвен, но неуспешно извършен ще бъде и атентата срещу друг известен мъчител на македонските българи Жика Лазич от Иван Момчилов. Сръбските злодеи ще направят опит да отмъстят на младия ръководител на ВМРО Ив. Михайлов като убиват в Щип неговия баща и брат. А друг сръбски изверг, щипския жупан Добрица Маткович заповядва да бъдат избити с картечница вързани с вериги българи от с. Гарван, Радовишко.

Една група млади българи-студенти от Вардарска Македония, членове на Македонската младежка тайна революционна организация са съдени и осъдени по т.н. Скопски студентски процес от края на 1927 г. Младежите са подложени на нечовешки насилия и тормоз за това, че в тях са открити български книги и вестници. Успоредно и едновременно с тези процеси в Македония се водят още десетки процеси, произнесените присъди по които са или смърт или доживотен затвор. Всичко това е съпроводено с невиждани изстъпления, физически и психически тормоз. Част от тия изстъпления описва западната преса, като на първо място трябва да поставим френския журналист Анри Поззи и американския Джон Гънтър, от които на читателят настръхва косата, да не говорим за тези които са го изпитали и са оживяли по някаква случайност от този ад, от тази човешка скотобойна. Тежко и горко на тези българи, които са попадали в жестоките лапи на „братята сърби”. Интересно как са живели и как са спали спокойно или са галили съпругите си и главичките на децата си тези изроди, а да не си припомняме, че тези от тях, които доживяха до новата Титова Югославия получаваха и държавни пенсии и почести по заслуги.

Та младата българка получава лично от члена на ЦК на ВМРО Ив. Михайлов задачата да ликвидира един от най-големите злосторници, подвизавал се сред българите във Вардарска Македония.

Но кой беше Велимир Прелич? Човек или чудовище? Той е черногорски сърбин и е свързан с македонските българи още от началото на Фирмилияновия въпрос, когато с активната намеса на Русия Вселенската патриаршия назначава сърбина Фирмилиан за скопски митрополит, като умело се използва и управлението в България на русофилските правителства на Петко Каравелов и д-р Стоян Данев. Още оттогава Прелич е изпратен като юрист да изпълнява секретарска длъжност в митрополията. След смъртта на Фирмилиан той активно се включва в сръбската въоръжена пропаганда и броди из Македония като сръбски четник. Отново през Балканските войни е на висша чиновническа длъжност в сръбската администрация във Вардарска Македония. Прелич се оказва и след Първата световна война един от най-необходимите чиновници в сръбската колониална администрация и получава назначение в Скопското жупанство. Първоначално е инспектор в Министерство на вътрешните работи в Белград и като такъв е член на СХС делегация по време на българо-сръбските преговори на Нишката конференция (1-17 март 1923 г.). Тогава сърбоманското и предателско правителство на БЗНС поема редица антибългарски ангажименти пред сръбските окупатори на Македония и въз основа на тези споразумения се създават в родината ни и първите концлагери, в които правителството на Ал. Стамболийски хвърля дейците на ВМРО и на легалните македонски организации. И това става след като Стамболийски официално се е отказал от българите в Македония с изявленията си пред журналисти на Белградската гара на 9 ноември 1922 г. Българският селски вожд реди скудоумията си пред журналистите: „Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест на нас, отколкото на вас... Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем да им направим, защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша, и направете, ако можете, от тях почтени и мирни граждани.” Какъвто Прелич, такива му и българските ортаци от Ниш! Как да не се интусиазираш в антибългарската си дейност след като имаш примера на Стамболийски?!

Сръбският злодей получава ново назначение, което съвсем не е понижаване. Той е един от изпълнителите на Пашичевата декларация, че до 10 години в Македония не трябва да остане нито един българин. Прелич е назначен като юристоконсулт на Скопското жупанство. Една от големите заслуги на този псевдоправник е Скопският студентски процес. Информацията, с която разполагаме и която по-долу всеки читател може да прочете е че след инквизициите, на които са подложени българските студенти, през нощите те са предоставяни на този изверг, за да продължи гаврите и да изкопчи показания, които в повечето случаи са предварително написани в скалъпени протоколи. Всичките показания смелите българи ще отрекат по време на публичния съд, като неверни и измъкнати с мъчения. Скопският процес завършва с осъдителни присъди на дългогодишен затвор при отежнени условия. ВМРО е вече издала смъртната присъда на Прелич. Остава на М. Бунева само да я изпълни, след като си създаде необходимите условия за това. За да не бъде екстрадирана от Македония, за заблуда на сръбските власти, тя подава молба за развод с обичния си съпруг, българския офицер Хранков, което ще бъде добра атестация пред властите. Намира квартира в Скопие, след като напуска родната си къща и родителите си в Тетово и се настанява в Скопие в дома на сърбоманското семейство (Хаджиристич) близо до къщата, в която живее семейството на Прелич и става една от най-добрите шивачки-модистки, като шие дрехи на съпругите на висшите сръбски чиновници в града. Шие дрехи и на съпругата на Прелич. Мара става една от най-търсените модистки и сама се издържа без да търси парична помощ от организацията. Само в изключително редки случаи се обръща за помощ към брата си Борис Бунев. За нейната задача знаят само Иван Михайлов, брат £ Борис и сестра £ Надежда. Съпругът £, който е озадачен от искането за развод непрекъснато прави опити да върне съпругата си. Родителите £ също така правят опит да вкарат любимата си дъщеря в „правия път”, мислейки че Мара е тръгнала в грешна посока в личния си живот. В Скопие не са информирани дори членовете на Младежката македонска тайна революционна организация (ММНРО), част от които са осъдени по Скопския процес. Те дори избягват да се срещат с младата българка, подозирайки я че е станала сръбска шпионка. Пък и самата тя дружи главно със среди от сръбските колонизатори и от сърбоманите. Но всичко това е само за прикритие и за алиби, и за търсене на удобен случай да се разправи със злодея. Удалият £ се случай да се саморазправи с Прелич, с жупана Вилдович и с митрополит Варнава се проваля и тя чака удобния момент, който £ се открива на 13 януари 1928 г. по обед. Тогава, тя при стария мост на Вардара разстрелва с пистолет от упор Прелич и се опитва да напусне мястото, но след като се притича полиция и албанецът-телохранител на Прелич, който прави опит да вземе оръжието £, тя се насочва бягайки да скочи в бурните води на вековната река, но и след този неуспешен опит тя насочва пистолета срещу гърдите си и се самозастрелва без да нарани когото и да било другиго. Залавят я след като започва да губи много кръв и я откарват в болницата. Това, от което се интересува е единствено дали е изпълнила възложената £ задача. На въпроса £ дали Прелич е още жив £ отговарят, че е жив, но тежко ранен. М. Бунева умира с думите, че е извършила убийството защото Прелич е измъчвал нейните другари и че тя обича отечеството си. Прелич още не е издъхнал и въпреки положените грижи от страна на лекарите и пристигналия със самолет личен лекар на Александър Караджорджевич издъхва в неописуеми мъки два дни по-късно – на 15 януари в скопската болница. Погребан е тържествено като голямо слово на гроба му държи скопския митрополит, сърбинът Варнава, който в изблик на ярост заплашва македонските българи и самата България. Заплахи срещу България валят и от сръбски министри и политици. Въпреки, че полицията не открива съучастници на атентаторката, започват десетки процеси из цяла Македония срещу българи, като дори при обжалване на някои строги присъди над българите, апелативния съд издава още по-строги – смъртни. Адът за българите в Македония става още по-голям.

Тялото на загиналата героиня е зъхвърлено някъде, или тайно закопано, тъй като колонизаторите се страхуват да не стане нейния гроб място за поклонение. Но според мен те нямало защо да се притесняват, тъй като и до днес край Вардара имат верни последователи и поддръжници на поробителите, които непрекъснато рушат поставената плоча в нейна памет и късат цветята и знамената. Както казваше Тито, българите не трябва да се надяват, че нещо ще се промени в Македония след неговата смърт, тъй като той оставя верни последователи и продължители на делото му. Не вярвахме, но излезе че е бил прав?!

Но това не са редки случаи на родоотстъпници, и в историята на други народи има такива изроди, които ругаят собствените си народи и плюят и на собствения си произход. Но тях човечеството и отделните народи отдавна са ги заклеймили. Да се надяваме че и с македонските родоостъпници това ще стане някой ден, колкото и да градят фалшиви монументи и паметници, за да подкрепят една лъжлива теория.

Режимът спрямо българите след атентата на Мара Бунева се затяга още повече, но и организацията и българите в Македония не стоят със скръстени ръце. Следват атентат след атентат. Достига се до там дори, че другият член на ЦК на ВМРО, ген. Ал. Протогеров настоява Ив. Михайлов да прекрати тази практика. Официалната българска държава пък мълчи, като че ли не се отнасят до нея това, което става оттатък границата. Светът е разтърсен от страховитите известия, които идват от поробена Македония. На място анкетират ставащото чуждестранни – френски, английски, американски, италиански и немски журналисти. Българските вестници също се изпълват с потресающи новини за сънародниците ни в двете Македонии. ЦК на ВМРО и лично Ив. Михайлов подготвят нова акция, която също е успешна, доколкото се отнася до информираността на западната общественост, за това което става в Македония. В Швейцария в Обществото на народите адвокатите Шалев, Атанасов и Илиев връчват меморандум от името на българското население на Македония за тежкия режим и за издевателствата над тях. Творците на Ньойския мирен договор Лойд Джордж и Жорж Клемансо сащо дават своите закъснели самопризнания, че съседите на България – лешоядите Сърбия, Гърция и Румъния са излъгали пред Парижката мирна конференция и са предоставили фалшиви документи за български злосторничества по време на войната. Макар и късно бившият председател на Парижката конференция Жорж Клемансо ще нарече съседите на България „чакалите на нашата победа”. Една истина, но много късно изречена! А честното перо на французина Анри Поззи, който с очите си ще види ужасиите във Вардарска Македония ще ги опише в книгата си „Войната се връща” и ще сигнализира за предстоящата заплаха за световния мир – нерешения македонски въпрос. А американеца Джон Гънтър в „Европа без маска” ще потвърди неговите страхове.

* * *

Книгата, която държите в ръцете си съдържа голямо количество документи и материали от пресата. Тук са включени и всички известни биографии на революционерката. В този сборник са намерили място и много материали, показващи варварския режим над българите. Определено може да се каже че документалния сборник съдържа материали, както за героинята и за нейния акт така и за времето, което ние с издателя определяме и като времето на Мара Бунева.

Разчитаме, че книгата ще се прочете от много читатели и ще се събуди народностното чувство, както на сънародниците ни около Вардара и Егея, така и в днешна България тъй като тези които знаят нещо за режима в Македония и за гериозма на терористите и атентаторите на ВМРО са толкова малко, че дори анкетите сред съвременниците ни показват какастрофалните резултати от незнанието и незаинтересуваността. Атентатите на нашите предходници нямат нищо общо с религиозните атентати и с атентатите на фанатиците-камикадзета. Тук става дума за един от най-опасните способи и методи на революционната борба, която нашият народ води повече от едно столетие. Българската преса, тукашната и отвъдокеанската е безспорно обективна към подвигът на Мара Бунева, но не бива да забравяме, че печатните органи на БКП, на БЗНС и на протогеровистите и на ВМРО (обединена) се опитват или да го отрекат или да го омаловажат, но това не бива да ви стряска, тъй като е известно че на тях винаги им е било чуждо националното чувство, а сърбоманството им е присъщо от времето още когато са създадени.

Едва ли е нужен нов отец Паисий да буди заспалите и отродените българи, просто е необходимо малко да се разгърнат пожълтелите страници на книгите, на вестниците и на документите, нещо което направихме ние с Никола Григоров за вас при работата над тази книга.

Към книгата са включени и стиховете и песните за Македония и Мара Бунева, тъй като те са взаимосвързани категории. Приложени са и именен и географски показалци. Документите и материалите се печатат така както са оригиналните им текстове. Единствената намеса е била в осъвременяването на правописа, а там където се е налагало да се доразкриват имена и съкратени думи са използвани квадратните скоби – [].

Цочо В. Билярски