На няколко километра по посока на Севлиево се намира малкото китно селце Сенник, някогашното Чадърлии. Насред селцето, на малко площадче и цветна градина се издига грандиозния монумент на един от най-известните в цял свят българи – борецът Дан Колов (27 декември 1892, с. Сенник, Севлиевско - 26 март 1940 г., с. Сенник, Севлиевско), който се намира само на двадесетина метра в близост до родната му къща. Там се помещава и скромна музейна сбирка на бележития българин.

Преди 80 години излиза първата биография на Дан Колов (Дончо Колев). Това е малката книжка на Д. Асенов „Дан Колов - Царят на кеча – живот и борби. От Чадърлий до Диамантения пояс“. Авторът я пише след като световният и европейски шампион българинът Дан Колов се завръща през април 1935 г. в Родината. Тук е проследен целият дотогавашен живот на Дан Колов, като информацията е почерпена както от пресата, така и от най-близките на великия българин. В нея авторът разказва най-подробно за мъчителния път на момчето от Чадърлии до спечелването на Диамантения пояс.

Макар, че всички които пишат за българския шампион ползват малката книжка на Д. Асенов тя до днес е позната на малцина. Във връзка с това сега предлагаме на нашите читатели нейният пълен текст, която въпреки че е писана приживе на Дан Колов представлява една апология на великият българин, имащ огромни заслуги и за развитието на българската борба.

Цочо В. Билярски

 

* * *

Д. АСЕНОВ
ДАН КОЛОВ
Царят на кеча – живот и борби
От Чадърлий до Диамантения пояс
София, 1936

 

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Преди една-две години в града ни се произвеждаха борби за шампионат. От всички столици на Европа надойдоха борци и шампиони. Всеки можеше да ги види как се разхождат из улиците.

Шампиона ще познаете много лесно - не само по смачканите му уши и могъщия му врат. Ще го познаете и по това, че, ако срещнете човек, в сравнение с когото изведнъж се почувствувате значително умален във всички измерения, ще знаете, че покрай вас е минал борец.

Но на улицата впечатлението никога не е така пълно, така поразително.

Между вашите многобройни познати, да речем, има и един борец, истински борец. Дошъл е в града, смятате се задължен и поласкан да го поканите в къщи, да речем, на обяд. И щом влезете с него, изведнъж изпитате чувство, че с вас в жилището ви е влязъл - слон.

Квартирата ви, която до сега сте хвалили като широка и удобна, изведнъж ви изглежда друга: таванът като че ли е станал по-нисък, стаите - по-тесни, масата за ядене се превръща в масичка, а приборите представляват детски сервиз, за момиченца до шест годишна възраст. От вашия гостенин лъха нещо, което внушава уважение. Когато посяга да погали котката ви, тя се наежва и почва да ръмжи. Кучето отдавна се е скрило под кревата.

И въпреки това, борците са най-чувствителните и най-деликатнитe хора на земята.

Никой така охотно не се извинява, както борецът.

- Ах, моля, извинете, - казва той, като сяда на стола и го смачква като черупка от яйце.

- Хиляди извинения, - казва той, като става от кушетката, която също така е станала негодна за употреба от едно негово сядане.

Борецът - гост се обляга прав на стената, вие разговаряте с него, но мисълта ви е все там: дали ще издържи тази стена, която е само една тухла дебелина? Не е ли по-добре приятелят да се опре на някоя външна стена?

Когато вижда, че по вашето лице се изписва истински страх, борецът изведнъж се сеща, че има неотложна среща със своя менажер, става и ви подава ръка.

Той ви подава ръка, но без да свива дланта си - подава я права като дъска. И това не е от хладнина, яд, или че не е вежлив. Не. Но той знае, че, ако ви подаде своята и стисне приятелски вашата ръка, ще ви остави сакат за през цял живот. Той ви е приятел, и за нищо на света не би допуснал това.

Искам да кажа, че борецът е най-безобидното същество на земята.

Печалният опит го е научил на това.

За да се убедите, че аз съм прав, наблюдавайте само как се носи с него реферът. Реферът го гълчи, заповядва му, тупа го по гърба, и борецът, който само в няколко секунди може да го сгъне като кърпичка и да го пъхне в джоба на жилетката си, мълчи и покорно слуша като бебче. И на ум не му минава да се защищава - значи, няма намерение да убива или да осакатява рефера.

Ето защо, аз мисля, че най-щастливите жени са жените на борците. Те вършат това, което им скимне, макар че обикновено те са твърде малки, така дребни, че, като излязат с мъжа си на разходка, приличат на слон и мъниче.

Когато жената е особено зла, тя понякога си позволява да бие мъжа си. Борецът само мига, а понякога нежно й шепне:

- По-внимателно, миличка, ще си натъртиш ръчичката.

Дори разправят, че борците се страхуват от жените си. Страхуват се те така, както вие се страхувате, да речем, от мишка, или от малко кученце, което случайно може да настъпите и да го пратите на оня свят.

Той се страхува не от жена си, а от това, че може незабелязано да я умъртви, без да е желал някога подобно нещо.

В продължение на цялото денонощие, само няколко минути принадлежат на бореца: когато е на ринга, срещу своя противник.

Тогава той, без да се страхува, дава свобода на силата и на мускулите си. Улавя, притиска до насита, събаря, тръшка, задъхва се от удоволствие.

Публиката не се страхува за живота му, нито за живота на неговия противник: два колоса никога не могат взаимно да се унищожат. Два камъка, ударени, дават искра, но остават здрави. След това борците отиват заедно в кафенето да се почерпят. В лицата им не се чете никаква омраза и ярост. Тия неща са изчерпани на ринга.

Намират се хора, които от любопитство помолват бореца да им покаже няколко хватки. Но едва се запознали с първата хватка, те загубват желание да се запознаят с останалите: отиват си вкъщи, прекарват цяла седмица в легло и се разкайват, че им е хрумнала такава пагубна мисъл.

Борците са окръжени с някакъв ореол, но малцина знаят, колко мъченически и тъжен е техният живот.

Сутрин, когато вие още се излежавате в кревата, борецът вече е окачил на врата си тежест от 100 килограма, разхожда се като мечка, люлее главата си наляво и надясно толкова минути, колкото е предписано в правилника за тренинга. Това се нарича - тренировка на врата.

След това следват упражнения за ръцете, тичане за дробовете и, най-сетне, някое упражнение за сърцето.

И след като си поиграе така три часа, той отива в ресторанта и изяжда на закуска яйчник от петнадесет бъркани яйца. Скромна закуска.

Но и тук не минава без мъка: яйчникът едва раздразня апетита му, а присъствието му е прицелна точка на всички погледи на посетителите в ресторанта. Не само те: келнерите, бюфетчика, миячката на съдовете в кухнята, портиерът - всички ще се изредят да го видят. До прозореца, на голямото стъкло към пътя, са долепили мръсните си носове няколко гаменчета и му броят залъците.

Ако борецът иска да си купи риза, в магазина за горни ризи недоумяват:

- Петдесет и шести номер? Извинете, господине, такива нямаме.

И изведнъж на всички става весело, а само стопанинът поглежда със страх как борецът се движи между рафтовете и масите, и изплашено шепне на момчето от магазина, застанало с отворени уста и опулени очи:

- Отвори веднага второто крило на вратата.

Нито една от обикновените радости не е достъпна за него, за славния борец и шампион.

Той не бива да пие алкохол – ще развали мускулите си.

Той не бива да пуши - ще съсипе сърцето си.

Не бива да танцува - ще получи задух, а освен това, може, без да иска, да удуши дамата си, или да продъни пода.

Той не трябва сериозно  и човешки да люби – ще загуби ценни сили.

Не му е позволена дори най-невинната любовна шега. И ако, изгубвайки търпение, прегърне камериерката в коридора на хотела, работата неминуемо стига до съд. Показвайки посинелите си плешки и размазани меса, камериерката най-чистосърдечно твърди, че борецът се е опитал да посегне върху живота й.

За Бога, нима един влюбен оставя такива поражения... Ще се намери ли човек, който да му повярва, че не е искал да убие нещастната си жертва...

Всъщност, борецът е искал да покаже по най-честен начин любовта си ... Нали всеки постъпва така.

С една реч, животът не го дарява с нищо хубаво.

Дори когато неговото име се носи по света, той пак не е уверен, че няма да се появи човек с по-голямо име, и че не ще му се случи така, че да легне по гръб, в угода на името, на тълпата или на директора на цирка, който може би днес има нужда от нов шампион.

Борецът прекарва дните си много скучно...

И късно вечерта, след свършване на борбата, изяждайки своите четири бифтека, той със скръб на душата си мисли, гледайки през прозореца шумния живот, който се плъзга под него:

- Защо, Господи, не ме създаде мъничък, обикновен човек? Колко добре бих живял тогава ...

Дали един от тези борци не е и нашият, непобедимият Дан Колов?

Авторът

 

ДЕТСКИ ГОДИНИ

Прохладна утрина в село Чадърлий. Пред вратника на една от малките къщици на селото буля Колевица изпращаше своето по-малко момче Дончо, като му тикаше в торбичката забравената читанка за второ отделение. Изпращаше го на училище с нежни майчински напътствия:

- Хем да се учиш, синко... Учителката пак ми каза, че не те бива много в учението. Учи се, Дончо, нали знаеш, който се учи, той ще сполучи. Като изучиш школьото, ще те пратим в града да следваш за даскал...

Малкият Дончо слушаше разсеян майчините думи, но умът му бе другаде. Току до вратника на къщата им се простираха селските ниви и ливади. Избуялите царевици бяха откършили пълни мамули, а листата им вече бяха почнали да жълтеят. Из стърнищата на пожънатите ниви пасяха стада овце. Много по-приятно е да пасеш воловете, отколкото да ходиш на училище! И Дончо, с поглед зареян в безкрайните вълни на равнината, която стигаше чак доде окото види, отговори, без да поглежда майка си:

- Ще се уча, мамо, ама е много мъчно. Не всеки е за даскал.

Буля Колевица погали детето си по изрусената от слънцето главица, тикна в торбата една порязаница хляб, и го пусна да върви.

Дончо тръгна покрай плетищата към селския мегдан, дето се намираше училището, подритваше камъчетата, които срещаше по пътя си, и съвсем не бързаше. Какво ли пък хубаво го чакаше в училището? Урока си пак не бе научил, учителката пак ще му се кара. А така е хубаво с воловете на полето... Подкараш ги из покосените ливади, запасеш ги някъде, а ти седнеш под някоя сянка, извадиш свирката и засвириш, или ей-тъй замислиш се за разни работи...

Този път трите часа в училището се видеха за малкия Дончо като три века. За щастие, учителката не го изпитва, но от това, което тя разказа, Дончо нищо не разбра. Собствено, все разбра нещо, особено, когато им разказа, че, освен тяхното село, по света има и други села, много по-големи от Чадърлий, села, които се наричат градове. А най-големи от тия градове е София. Голям, колкото от тук до Севлиево. Много голям град, но и от него имало по-големи градове, но те не били български - някъде далеко, пет дни да пътуваш с железницата...

Като се върна от училище, Дончо изсули книжките от торбичката, тикна на тяхно място един комат хляб и една глава лук, и, като нарами тоягата, подкара воловете към ливадите. Там вече бяха докарани воловете на съседите, на Ташкови и на чичови. Ето това е живот...

Воловете хрупкат лакомо тлъстата отава на косените вече два пъти ливади, а Дончо и другарите му, - все такива десетгодишни хлапаци като него, - налягали под сянката на Големия бряст, си разправят кой какво най-много обича. Един казва, че най-много обича да се вози в пълна кола със сено, друг - да яде сладкиши, от тия, които бозаджията продава по две яйца едното, трети - да седи и нищо да не работи. Само Дончо мълчи.

- Ами ти, Дончо, какво най-много обичаш? - питат го другарите му.

Дончо мълчи, но не защото няма какво да отговори, а защото го е срам да не му се смеят другарчетата.

- Кажи, де, кажи. Ти нищо ли не обичаш?

Как може нищо да не обича? Може ли човек нищо да не обича най-много на този свят? Охо, колко работи обича Дончо, но няма да им каже, че обича да тръгне да се скита по полето все напред, все напред, докато стигне Севлиево. Там да си почине, и пак да тръгне - да обиколи света, да види ония големи села, които се наричат градове. Да види неща, които никой от другарите му не е виждал, па като се върне да ги смае с разказите си. Но и друго нещо обича Дончо, и това нещо той не може да го каже пред тия воловарчета. И той казва:

- Обичам най-много да се боря с по-силни от мене и да ги тръшкам на земята. С по-големи момчета, а не с такива като вас.

Тази обида към всички кара другарчетата му да наскачат.

- Ами можеш ли да се бориш с двама едновременно? - пита чичовчето му Нанко.

- И с трима мога, - отговаря Дончо, и, още не издумал, трите воловарчета се хвърлят отгоре му.

Никой от другарите, дори и по-големите, не смееше да излезе на борба с него. Макар и мъничък, късичък и набит, Дончо притежаваше сила, която караше всички негови връстници да не смеят да се задирят с него. Но сега те бяха трима: един ще го хване за краката, друг за ръцете, а трети за бута.

И в миг трите воловарчета покриха с телата си малкия Дончо, но това не трая дълго. Още един миг, и един от тях отхвръкна наляво, друг надясно, а този, който се беше вкопчил в краката му, се търкаляше на земята под коляното на Дончо.

Като видя, че нищо не излезе от тая борба, Дончо ритна този, който беше на земята, и каза:

- Не сте ми еш. Нали ви казвам, че търся по-големи от мене да ги боря. Ха елате сега да ядем ...

Дончо не забеляза, че като плячка от борбата в ръката му бе останала една дрипа от ризата на едното от воловарчетата, но и неговата бе разкъсана.

Вечерта майка му се смая, като го видя:

- Пак си се борил, обеснико. Нали ти казах вече сто пъти да не се бориш? Да не мислиш пехливан да ми ставаш ...

Майчините упреци се смесиха с градушка шамари, на които Дончо можеше да отвърне с това, като улови като с клещи ръцете на майка си. Но не пожела: виновен е и трябва да го накажат. Пък мигар го боли, като го бие майка му.

Със съвети, с бой, с повтаряне почти във всяко отделение, най-сетне Дончо можа да свърши четвърто отделение и си отдъхна. Никой не го насилваше да учи повече. То се разбра, че от него даскал няма да излезе.

Дончо беше вече на тринадесет години.

 

НА ПЪТ КЪМ НЕИЗВЕСТНОТО

Една вечер, малко след смъртта на баща му, у тях дойде чичо му. Дончо беше с воловете. Майка му посрещна госта, поднесе му стол, покани го да седне под асмата и го запита - какво го носи така рано.

- Како, - започна чичо му, - утре заминаваме за Унгария. Ида да измоля да пуснеш Дончо с мене. Искам да го правя бахчеванджия. Имота ви е малко, какъв друг занаят ще му дадеш? Ще помага около нас, ще се учи как се изкарва коравия залък на гурбет, и, като се върне наесен, ще ти донесе и парици.

Сви се майчиното сърце. Да пусне детето си толкова далече и за толкова дълго? Пък защо не: толкова техни селяни отиват всяка пролет едни в Румъния, други в Унгария на градинарство. Защо да не иде и той, да се учи докато е млад? Може пък за негов късмет да е. И тя склони.

- Да го пусна, Стоимене, щом ти ще го водиш и гледаш, защо да не го пусна? Само пази ми го, нали знаеш, какъв си е вироглав.

- Не бой се, како, Дончо е и вироглав и послушен. Трябва само да знаеш как да се носиш с него. Щом аз го викам, значи, отговарям за него.

Но истината бе друга. Цели две седмици Дончо не бе оставил на мира чичо си - да го моли, да го увещава - да го вземат и него в Унгария. Сигурно там са ония големи градове, до които се стига след пет дни път с железница. Обеща, че ще слуша, ще бъде кротък като ягне, няма да се бори ...

И на другата сутрин малкият Дончо, на когото майка му турна в бохчичката една нова риза, два чифта чорапи и една изпрана рубашка, се сбогува с всички свои другари, качи се на каруцата, която вечерта го стовари в Свищов.

Австрийският параход „Тегетоф“ тръгваше на другия ден по обед. Цялата сутрин на другия ден Дончо се разхожда с чичо си и с двадесетината свои съселяни из този град, чудеше се на големите здания и посланите с калдаръм улици. Никога Дончо не бе виждал такъв голям град като Свищов. Дали има по света градове по-големи от него? Кой знае - на Дончо май не му се вярва.

Когато параходът след трикратно изсвирване напусна свищовското пристанище, изви надясно и заплува по средата на Дунава, очите на всички Дончови съселяни се наляха със сълзи. Само Дончо остана спокоен. Идеше му да се разплаче, но от радост: толкова години бе мечтал да тръгне по света, към нови и невиждани места и градове ... Ето, сега тръгна. Да не е луд да плаче ...

Пет дни и пет нощи параходът пори течението на Дунава, и на шестата сутрин Дончо бе събуден от параходната сирена. Сложил глава върху бохчичката, той сънуваше, че пристигат в голям град, също като Свищов, но, като отвори очи, стори му се, че продължава да сънува: параходът беше спрял на едно пристанище, пълно с други параходи, пълно с народ, а зад пристанището се простира град, къкъвто той дори и на сън не бе виждал. Високи каменни здания, високи до облаците - така се стори на Дончо Будапещенското пристанище.

Като стъпи на кея, краката му се подкосиха. Та това не е град, като другите, това е някаква приказка. Край тях фучаха трамваи, автомобили, целият град бучеше от рева на автомобилните свирки и звъна на трамваите. Значи, това е Будапеща? Какви ли хора живеят в такъв голям град? ... Най-обикновени хора, като него и чича му. Само че селяни ли са или граждани? Едни облечени в градски дрехи, други в работнически блузи, трети в някакви смешни ризи с панделки, бели платнени гащи и малки шапчици на глава. Значи, това са унгарски граждани и селяни ...

Чифликът, където се настаниха да работят Дончовите съселяни, се намираше на около стотина километра от Будапеща, и до там се отиваше с влак - за два часа. Селото се казваше Омолиц. Работата беше също като на село: най-напред насадиха разсадите, после почна копането, плевенето, поливането на фитариите. Зеленчуковите градини бяха толкова големи, че, цял ден да ходиш, не можеш ги изходи. Дончовите съселяни бяха майсторите - градинари, като на помощ при копането и плевенето им даваха няколко чети унгарски селяни - ония със смешните бели панталони и малки шапчици, които Дончо видя при пристигането си в Будапеща.

Когато на месец октомврий направиха сметка и преброиха парите, които бяха припечелили, на Дончо се паднаха хилядо и двеста лева. Дончо не знаеше дали да вярва на очите си. Хилядо и двеста лева - та това е цяло богатство! Той, четиринадесет годишен хлапак, за шест месеца изкара два пъти повече, отколкото изкарваше неговия даскал цяла една година! Значи, на гурбет се печели много? Защо тогава да се връща в Чадърлий, защо не постои още някоя и друга година в чужбина, и като спечели повече, тогава да се върне!

И изведнъж Дончо реши да не се връща в България. На това негово решение помогна един от неговите съселяни, който също така не искаше да се върне в село. Вечер, в бараката при градините на Омолиц, този негов съселянин му разкриваше това, което е слушал за Америка - страна, която вика, плаче за работна ръка, където, с малко повече труд, може да се изкарат хилядо и двеста лева не за шест месеца, а само за един месец. Там плащат не в крони, а в долари. И един долар струва пет наши лева.

- Дончо, - запита го една вечер той, - идваш ли с мен и със Стоил Сирака в Америка?

- Идвам, - отвърна без да се замисли Дончо.

И на сутринта, когато всички Дончови съселяни се събираха на пристанището, където ги чакаше, по една случайност, същия параход, който ги докара до тук, парахода „Тегетоф“, от четата на българските бахчеванджии липсваха трима: Дончо, Стоил Сирака и Вълко Петков.

Чичото на Дончо тръгна да го търси, ходи до малкия хотел, от дето бяха тръгнали всички тази сутрин за покупки из града, с обещание да се срещнат в девет часа на пристанището. От хотела казаха на Дончовия чичо, че момчето не се връщало. В това време Дончо, след като изпрати със запис на майка си петстотин лева от своя кяр, с останалите седемстотин лева в джоба и с третокласен билет в ръка, пътуваше с влака към Триест.

Заедно с пристигането на бахчеванджиите в Чадърлий, пристигна и записа от Дончо, придружен от едно кратко писмо, в което малкият немирник съобщаваше на майка си, че тази вечер заминава с големия океански параход „Италия“ за Ню Йорк - Америка.

Бог да ти е на помощ, Дончо Колев ...

 

В СТРАНАТА НА ДОЛАРИТЕ

Като пристигна в Будапеща, на Дончо се стори, че къщите на този град са толкова високи, че стигат до небето. Така поне му се стори. Но като пристигна в Ню Йорк, вид, че се е лъгал: истински високи до небето къщи имаше само тук. Наистина до небето. И така се наричаха - облакодери, небодраскачи, защото покривите им, след двадесет, тридесет и четиридесети етажи, наистина драскаха небето. Какво бе, в сравнение с тия многоетажни здания, тяхната схлупена колиба в Чадърлий ... И без да знае защо, и Дончо се почувствува пораснал. Сега той бе облечен в градски дрехи, вместо бохчичката в ръката си носеше, макар и не много скъп, куфар, шията му едва се движеше от тясната яка, в която я бе стегнал. Та това ли е воловарчето от Чадърлий? ...

В емиграционното бюро ги запитаха каква работа могат да работят. Дончо предизвика смях, като каза от името на всички, че могат да вършат всякаква работа, стига добре да се плаща.

- Дали ще я вършите добре? - запита пак чиновникът.

- Нали сме дошли работа да вършим, как няма да я вършим добре, - похлупи пак Дончо, и изведнъж стана симпатичен на всички в бюрото.

- Добре, ами ти какво ще работиш? - запита чиновникът. - Ти си още дете.

Дончо се почувствува засегнат: той, дете? Но преди да отговори, предвари го Стоил Сирака:

- Не го гледай, че е само на четиринадесет години, момчето върши работа като голям, - каза той. - Много е яко. Никой от нас не смее да се мери на сила с него, - завърши двадесет и две годишният момък.

И наистина това бе така. Четиринадесет годишният Дончо още в унгарската градина прояви такава необикновена сила и издръжливост, че го причислиха наравно с всички работници.

По онова време - преди тридесет години - в Америка имаше толкова много работа, че просто не можеш да спреш избора си: строяха се здания, прокарваха се шосета, железни пътища, копаеха се канали: Америка бе в най-трескаво строителство и зовеше по всички краища на света за работна ръка.

Но когато много се избира, нищо не се намира. Дончо, Стоил Сирака и Вълко Петков отначало постъпиха в самия град Ню Йорк - работници в едно строяще се четиридесет и пет етажно здание. Но като работиха две седмици, надницата от двадесет и осем долара седмично им се видя малко, защото научиха, че в една каменовъглена мина плащали два долари повече. Но и мината напуснаха, понеже Сирака се поболя.

И започна едно неспокойно скитане на тия трима българи из американския континент, сменяване на работа и господари, но това скитане ги накара да преживеят и хубави, но също така и лоши дни. Така изминаха три години, неусетно като сън.

Най-сетне тримата решиха да прекратят скитанията си. Като си направиха сметката колко дни са загубили в скитане от град на град, излезе, че от тия три години шест месеца са пропилени напразно - изразено в пари, това прави около четири хиляди лева. Та за това ли са дошли тук - два дни да работят, един ден да лежат? Нали дойдоха пари да печелят! Какво са спечелили до сега? - Нищо.

И тримата решиха да постъпят в едно акционерно дружество, което строеше железопътни линии, и решиха: да става каквото ще, но поне една година няма да сменяват работата.

Представи си, читателю, една железопътна линия, дълга хилядо и петстотин километра, която се трасира така, че по нея да вървят два чифта релси. В Америка, пък и почти навсякъде, освен у нас, линиите се строят двойни: да няма чакане по гарите, среща на влакове, сблъсквания: две линии - влаковете не се срещат, заминават едни нагоре, други надолу. За постройката на такава двойна желязна линия се ангажирват няколко хиляди работници, разделени на лагери според националността им.

Дончо, Сирака и Вълко Петков се паднаха в една чета от около шестотин души славяни: българи, руси, хървати, сърби, чехи, поляци.

- Какво ще кажеш, Дончо, - каза една сутрин Вълко Петков, - струва ми се, че тук не ще се задържим много-много.

- Защо? - запита Дончо. - Нали си дадохме дума да стоим поне една година?

- Защото тия релси ми откъснаха ръцете. Чувствувам болки и в кръста. Ами ти?

- Да си кажа право, аз съвсем не намирам работата за тежка. Напротив, работа много приятна. Нито ръцете ми се откъснаха, нито кръста ме боли. Изглежда, че на тебе не ти се стои на едно място.

Наистина, работата бе много тежка, но нейната тежест не чувствуваше само осемнадесетгодишният Дончо, у когото вече проявите на необикновена сила излизаха на лице. Той просто се опиваше от труда, от усилието. Неговите здрави мишци вдигаха желязната траверса така, както се вдига дървена. А когато носеха релса, той носеше вместо петима и чувствуваше как с всеки ден мускулите му заякват и добиват стоманена пъргавина. Дали съзнаваше тогава младият момък колко ще му бъдат нужни тези първи закалявания на мускулите?

Неделен ден в лагера на работниците бе наистина празник. Почивката до обед омръзваше, и затова след обед най-често почваха веселби, гуляи и други най-различни забавления. Между другите забавления имаше и борби: най-обикновен пехливанлък. Обикновено се бореха представители на различни лагери, и който победеше, покриваше със слава не само себе си, но и своите другари-сънародници.

Дончо Колев, макар че обичаше борбата, до сега не се бе опитал в нея.

Но когато една неделя шампиона на италианския лагер тръшна представителя на техния, сърбина Степанич, и опозори цялото славянско семейство, Дончо заяви, че следната неделя той ще се бори с италианеца. И се бори така, че италианецът за пет минути бе победен.

След свършването на борбата, Дончо се срещна с Гвидо Джакомини, шампион на италианския лагер, и го извика настрана.

- Моля ти се, Гвидо, - запита го той, - ще ми кажеш право, защо се остави да те съборя така леко? Искаше като на начинающ да ми дадеш кураж, или що?

Италианецът, когото още го боляха месата от железните хватки на младия българин, почна енергично да протестира:

- Кълна се в Санкта Мадона, че се борих така, както и със Степанич, дори с по-голямо настървение, защото исках, каро мио, да ти покажа, че борбата не е за всяка уста лъжица. Но излезе така, че ти ми показа това. Синьор Дончо, моите поздравления. От тебе ще излезе нещо голямо.

Дончо Колев не се зарадва толкова на овациите и комплиментите, които му направиха другарите от лагера, колкото на искрените думи на италианеца.

„От тебе ще излезе нещо голямо“, звуча в ушите му седмица, две, после заглъхна.

Не само Вълко Петков, но и Стоил Сирака почна да се оплаква от тежката работа. Двамата заявиха на Дончо, че, ако не желае да замине с тях да търсят работа другаде, може да остане, но те след една седмица напускат.

Сърцето на Дончо се сви. Как ще се раздели със своите приятели и съселяни?! Не, няма да ги остави. По-друго е на чужбина с близък сънародник. Чуждият залък не е толкова корав.

И един прекрасен ден от пролетта на 1910 година влакът изтърси тримата българи в малкото градче Хометенд, в щата Питсбърг.

„Малкото градче“ бе наистина малко за Америка, но бе по-голямо от нашия голям град Пловдив. Бе малко - в сравнение с многомилионния Ню Йорк, Чикаго и други американски градове. Вълко Петков избра този град, понеже имаше сведения, че Хометенд се слави с множеството си фабрики.

И наистина, още с пристигането си им направиха впечатление множеството комини, цяла гора от фабрични комини, които опасваха града като индустриален пояс. И затова не бе трудно да се намери работа в една желязолеярница - фабрика, която произвеждаше само големи колела за локомотиви и вагони. Представете си грамадни, просторни и безкрайно дълги помещения, където няколко хиляди души работят само едно: вагонни колелета. Едни пренасят желязо за топене до пещите, други го изливат, разтопено и искрящо, в специалните калъпи, трети стържат и полират отлетите колелета, четвърти - когато колелата са вече готови - ги пренасят в склада или в експедицията.

Последната работа се падна на Дончо и другарите му: пренасяне на колела. Не можеше да се каже, че тази работа бе лека, но все пак не бе много тежка. Колелата се пренасяха по следния начин: в дупката за оста се пъхаше един лост, и двама работници пренасяха колелото - било от леярната в помещението за струговете, било от струговете - в експедицията и склада.

Дончо Колев намираше за много лека тази работа - да държи с друг работник лоста и да пренася по този начин колела. И той измисли начин - пъхаше дясната и лява ръка всяка в дупката на едно колело, вдигаше ги и така ги носеше - за учудване и възхищение на всички.

- Искаш ли да идем довечера на цирк, Дончо? - запита една събота Стоил Сирака.

Дончо на драго сърце се съгласи.

В града бе пристигнал голям пътуващ цирк, с цяла група борци. Всяка вечер между другата циркова програма имаше и по няколко гръко-римски борби, и за това циркът винаги беше пълен с публика.

И тази вечер нямаше нито едно свободно място: всички бяха заети с нетърпеливата публика, която следеше с увлечение интересните циркови номера и чакаше момента да започнат борбите.

Най-сетне този момент дойде. Директорът на цирка се изправи всред манежа и се обърна към публиката със следните думи:

„Почитаеми госпожи и господа! Тази вечер ще видите, покрай другите борби, силата на непобедимия Джеф Лауренс, който ще ви демонстрира силата си чрез извиване на желязо, разкъсване на две колоди карти и прочее, понеже в моята група от борци няма човек, който да устои на силата му. Ако между вас случайно се намира такъв, нека излезе и опита силата си. Ако победи Джеф Лауренс, ще получи 100 долара. Има ли такъв?“ ...

- Има, - отговори един глас от галерията.

Това бе гласа на Дончо. Той се бе изправил и смело гледаше погледите на цялата публика в цирка, устремени в него.

- Само, че ще депозирате стоте долара в шерифа, който тази вечер присъствува на представлението, - добави друг глас, от една ложа.

Сега вече погледите се насочиха към ложата, от която говореше един петдесет годишен американец. И всички познаха мистър Херри Хаулей, директора на железолеярната фабрика, в която работеше Дончо Колев.

- Аз също така оставям в ръцете на шерифа сто долара, които да се дадат на победителя, - добави мистър Хаулей и, като протегна ръката си към съседната до неговата ложа, подаде на шерифа една банкнота от сто долара.

На директора на цирка оставаше само едно - да направи същото. И той го направи. Извади от портфейла си сто долари и ги подаде на шерифа.

През това време Дончо Колев, под ръкоплясканията на публиката, излезе в манежа, където вече бе донесен специалния ринг - с тепих и въжета.

Заведоха го в гардероба на цирка, облякоха го в спортни гащички и след няколко минути той, придружен от рефера и от непобедимия Джеф Лауренс, се качи на ринга, посрещнат и този път от продължителните ръкопляскания на публиката. Няколко секунди след това борбата започна.

Джеф Лауренс в самото начало пожела да свърши с този наивен чужденец, който се осмелява да го предизвиква на борба, и за това се нахвърли с необикновена ярост към Дончо. Но стана нещо, което никой не очакваше. Силното тяло на бореца се блъсна в скала, която не мръдна. Няколко мига след това същия Джеф загуби почвата под нозетe си, полетя високо във въздуха, вдигнат от железните мишци на Донча, и се просна на гръб върху тепиха. Дончо, без да чака противникът му да се опомни, скочи с цялата си тежест върху падналия борец, и така го притисна, че задържа двете му плешки на земята не три секунди, а повече от половин минута.

Циркът гръмна от викове и тропания и ръкопляскания. Реферът се надвеси над Дончо и го потупа по рамото. Дончо се изправи и подаде ръка на „непобедимия“ Джеф Лауренс, който с мъка застана на краката си, а в това време реферът вдигна ръката на Дончо и го обяви за победител.

- Значи, не само вагонни колела мога да вдигам, - мислеше си Дончо Колев, като се връщаше към фабриката, без да се сети да иде да си получи стоте долара от шерифа. - Че този Джеф съвсем не е силен. Стори ми се като перо, като го вдигнах във въздуха.

На другия ден сутринта един работник дойде при Дончо и му каза да се яви веднага при директора.

- Дончо Колев, – каза му мистър Хаулей, когато Дончо влезе в дирекцията и учтиво се поклони на шефа си, - ето ти двеста долара, които ти със силата си спечели снощи. Съобщавам ти, че след петнадесет дни ти си уволнен от фабриката ...

- Но, господин директоре, защо ще ме уволнявате, аз си гледам работата много съвестно.

- Уволнявам те, защото с тия железни мишци ти можеш да изкараш много повече, отколкото тук в фабриката. А сега иди при директора на цирка. Той иска да поговори с тебе.

Изненадан не, а поразен от този разговор, Дончо се отправи към цирка. Намери директора в отсрещното кафене, и, щом го видя, старият американец стана и протегна към него двете си ръце.

- Поздравлявам ви, млади момко, поздравлявам ви. Снощи показахте нещо, което моят цирк отдавна не бе виждал. Кажете, колко печелите във фабриката?

- Тридесет долара седмично, - отвърна Дончо. - Но защо питате?

- Защото, ако останеш при мене, ще получаваш тридесет долара на ден, плюс премиите за победите, които ще изнасяш.

- Предложението ви е много ласкаво за мене, - отвърна Дончо, - но, за жалост, не мога да го приема.

- Как? Вие отказвате? - извика зачуден директорът. - Но вие хвърляте щастието зад гърба си ...

- Може да е така, но аз не желая да постъпя в цирка, - каза Дончо и, като се сбогува с директора, излезе от кафенето, оставяйки добрия човечец в пълно недоумение.

Дончо се върна в фабриката, помоли директора да не го уволнява, като му обеща, че ще направи всичко възможно да оправдае надеждите му: ще почне да посещава школи за борба, ще изучава правилата, ще се тренира.

И директорът, също така недоумявайки, му позволи да остане на работа.

 

ПЪРВИ ПОБЕДИ НА РИНГА

Новината за победата на българина Дончо Колев в цирк „Виктория“ проникна скоро в американските вестници. Те разказаха нашироко случката, като я украсиха с най-невероятни подробности. Как уж българинът уловил с една ръка бореца Лауренс и го захвърлил на тепиха така страшно, че последният останал полумъртъв на мястото си; как този никому неизвестен работник притежавал такава херкулесовска сила, че можел да вдигне с рамото си цял товарен вагон. И добавяха вестниците, че сега Дончо Колев усилено се тренира, за да се посвети окончателно на борческата кариера.

От всички тия описания само последното беше вярно: Дончо Колев наистина се тренираше и наистина мислеше да се посвети на борческата кариера. Чакаше само удобния случай да се прояви още веднъж.

Такъв случай, обаче, не се яви. Яви се друго.

Един ден в работническото жилище се яви един елегантно облечен господин, който каза, че иска да говори с българина Дончо Колев.

- Аз се казвам Деви Харисон, - каза той, като го заведоха в стаята на Дончо Колев. - Слушах много хубави работи за вас, мистър Колев, и смятам, че бих могъл да ви бъда полезен с нещо. По професия аз съм менажер, т.е. занимавам се с откриване и лансиране на звезди от ринга. Елате с мене, ние ще направим хубава работа с вас.

Това предложение вече бе приемливо за Дончо. Той от друга страна бе подготвен да го приеме, защото в продължение на много време бе усвоил всички тънкости на борбата. И той прие на драго сърце предложението на Харисона.

Раздялата на Дончо с другарите му бе повече от трогателна. Те, обаче, нито за момент не му се разсърдиха, че ги оставя. Напротив, радваха се, че пред техния сънародник се открива бляскаво бъдеще. Те нито за момент не се съмняваха, че Дончо не ще оправдае възлаганите му надежди: те познаваха най-добре неговата сила и желязната му воля.

Една мъглива ноемврийска утрин Дончо Колев, придружен от своя менажер Деви Харисон Хеметенд, отново се намери в Ню Йорк. От този ден той се посвети изключително на борческата кариера - стана професионален борец.

Отначало работата тръгна зле. Успехът на Дончо Колев, за който вестниците бяха писали толкова невероятни неща, бе най-посредствен. Срещу новата звезда на ринга противопоставяха реномирани борци, които се бореха не толкова със сила, колкото с умение. Дончо Колев не веднъж изпита разочарование да види плешките си опрени върху тепиха, скърцаше със зъби от ярост, понеже виждаше, че противникът му е по-слаб, но много по-рутиниран от него. И вместо да се отчая от неуспехите си, той продължаваше да работи по-упорито. Всеки нов ден го учеше нещо ново.

Заредиха се цели месеци на победи. Дончо Колев отвикна да търпи поражения: той вече знаеше тънкостите на борбата, които, съчетани с херкулесовската сила, му осигуряваха лесни успехи. Във вестниците отново се заговори за него, обсипваха го с нови похвали, предричаха му още по-голямо бъдеще.

Но сега се появи ново нещастие: българското име на Дончо почна да му пречи. Американците обичат да величаят своите борци. Кой го знае кой ще е този чужденец, който е дошъл да продава кураж по американските рингове? И дори да беше добър, нямаме ли си ние наши хора, които да подкрепяме със своя възторг и внимание?

Един ден Харисон, след дълго колебание, каза на Дончо:

- Мистър Колев, какво бихте казали, ако ви променя името?

- Какво искате да кажете с това? - запита Дончо.

- Искам да кажа, че по-изгодно ще бъде и за вас, и за мене, ако напуснем този щат и се преместим в друг, като същевременно променим вашето име от Дончо на Дан, и вместо Колев, ви наречем Колов. Дан Колов звучи някак си по-внушително. Думата Колов е близка до „колос“, какъвто сте всъщност.

Макар че беше мъчно на Дончо да промени българското си име, той се съгласи. Щом така иска публиката! Но той ще покаже на публиката сега вече кой е Дан Колов.

И менажерът Харисон започна усилена и бляскава реклама за новия борец Дан Колов. Като по чудо, заредиха се успех след успех - не само морални, но и материални: Дончо и менажерът му почнаха да трупат пари. Периода от 1917 година до 1925 година бе едно триумфално шествие все нагоре по стълбата на славата за големия борец. Всички вестници - не местни вестничета, а големи ню-йоркски листове, поместваха на видно място името на Дан Колов, придружавайки го с описание за неговите чудеса на ринга.

По това време в Америка големите борци се брояха на пръсти. Най-видните бяха Дан Колов, гъркът Джим Лондос, Джое Стекер, Странглер Левис, Джим Броунинг. И толкова. Останалите бяха с една класа по-малки от изброените. Дан Колов един след друг предизвика на борба всички, на които еднъж завинаги отне охотата да се срещнат за втори път на ринга с „непобедимия българин“. От борбата си с тях Дончо придоби не само нова слава, но усвои от всеки един неговата прочута „хватка“.

Единствен, който не се отзова на предизвиквателната покана на Дан Колов, бе Джим Лондос, който тогава бе на върха на славата си. Джим Лондос притежаваше херкулесовска сила, благодарение на която той в най-неочакван за противника му момент го издига над главата си, завъртва го и със страшна сила го хвърля на земята. Джим Лондос бе победил Джое Стекер, Странглер Левис и Джим Броунинг. Оставаше да се реши въпроса между Дан Колов и него - кой е най-силния борец в Америка. Но Лондос винаги намираше повод да се изплъзне от една среща с Колов. Този факт бе известен на много американски спортни деятели, и те открито почнаха да сочат Дан Колов за шампион на свободната борба. Разбира се, приятелите на Лондос не спяха: и те почнаха да въздигат с титлата световен шампион Джим Лондоса, извъртайки истината, твърдейки, че не Лондос, а Колов избягва една среща с него. На тия техни твърдения помогна едно обстоятелство, за което ще разкажем по-долу.

Един ден Деви Харисон получи писмо от японската футболна федерация, с което тя канеше Дан Колов за едно турне из Япония, като му предлагаше седем борби с най-известните японски борци, между които и така наречения Джики Хиген „задушвач“, идола на японската публика.

- Какво ще кажеш, Дан, да приемем ли? - запита Харисон. - Условията, които ни предлагат, са блестящи, пък и една разходка до Япония ще обогати нашите географически познания.

Какво можеше да има против това Дончо Колев? Той вече бе свикнал да търси борци из цяла Америка, за да ги побеждава. В Америка вече нямаше такива, освен Джим Лондос, но този грък играеше една много хитра игра и не се явяваше на ринга. Да потърси тогава противници на друг континент, в страната на изгряващото слънце, в страната на усмивките.

Може би Япония бе наистина страната на изгряващото слънце, но както Колов, така и Харисон веднъж завинаги се увериха, че съвсем не е страната на усмивките.

Пристигането в Япония бе повече от тържествено. Мъничките японци са големи любители на свободната борба, в която, колкото е по-жесток един борец, толкова повече има шансове за победа.

В продължение на една седмица Дан Колов детронира шест японски величия: от противопоставените му шест души борци нито един не можа да устои на гигантската сила на някогашното воловарче от Чадърлий. Последна бе назначена борбата със „задушвача“ Джики Хиген. И никой не се съмняваше вече в успеха на белия човек, затова приятели на Харисон и на Колов почнаха да ги увещават да се откажат от този мач.

- Намерете някакъв повод и си заминете, - казваха едни. - Ние ще убедим японската федерация да ви заплати уговорените суми за този мач. Само недейте излиза срещу Хигена, едно, защото не се знае какъв ще бъде изхода от една такава среща, и друго, ако го победите, страхуваме се за живота ви.

Но Дан Колов не бе свикнал да бяга от опасностите. Как? Да избяга най-позорно, сега, когато мачът е вече насрочен, когато всички билети са разпродадени, когато японските вестници пишат за него и предричат победата му? Никога! А колкото се отнася до опасността за живота му, това са само хитри маневри на Хиген, който иска, с неявяването на Дан Колов на ринга, да отсъди административно победата на японеца. Не. Мачът ще се състои.

И наистина мачът се състоя. Никога спортната палата в Токио не бе виждала толкова много публика. В своята ложа бе заел мястото си и самият микадо - японският император.

Във време на борбата Дан Колов мислено си признаваше, че дотогава никога не е срещал такъв сериозен противник. Докато в досегашните мачове той се справяше с противниците си за двадесет, тридесет, най-много за шестдесет минути, тук борбата трая цели два часа и пет минути. Победата клонеше ту на страната на Колов, ту на страната на японеца. На няколко пъти Хиген успяваше да приложи своята страшна ножица на врата на Колов, ножица, която бе в състояние да задуши един бик, но не и Дан Колов. С железните си ръце той винаги успяваше да разчекне стиснатите нозе на японеца и да освободи главата си.

След като двата манша от по шестдесет минути се свършиха без никакъв резултат, Дан Колов реши да напъне в самото начало на третия манш всичките си сили и да повали своя противник. И стана наистина някакво чудо: в петата минута от третия манш Хиген неочаквано се намери по корем на земята. Дан Колов се хвърли отгоре му, улови единия му крак с едната си ръка, а с другата - главата на японеца под брадата и почна да ги приближава с такава жестокост и сила, че Хиген изрева и полумъртъв се простря на пода.

Виковете на тридесет хилядната тълпа заглушиха гласа на рефера, който провъзгласи Дан Колов за победител. Но това не бяха акламации, а дивашки рев на озверяли хора, които виждат своя идол проснат в безсъзнание на тепиха. Една развилняла тълпа, която бе готова всяка минута да се хвърли на арената и да линчува победителя.

И живота на Дан Колов бе спасен само благодарение на намесата на стражата - конна и пеша, - която го загражда и отвежда в хотела.

Като останаха сами в своя апартамент в хотела, Дан Колов се обърна към своя менажер Харисон.

- Как ти се струва, чудесна победа. Малко остана да оставя костите си на японска територия, - каза Дан.

В този миг през отворения прозорец като стрела профучаха два ножа и се забиха в насрещната врата, до която стоеше непобедимия борец.

- Затвори веднага прозореца, Дан, - извика Харисон. - Не виждаш ли, че това е покушение върху живота ти.

След един час таксито на Дан Колов, експортирано от един взвод конна стража, напусна хотела и се отправи за гарата. Дан Колов и Харисон взеха първия заминаващ влак и след няколко часа напуснаха земята на изгряващото слънце, страната на усмивките, която бе изпратила най-зловещата си усмивка на бореца.

- Заклевам се в най-милото си, - каза с въздишка Дан Колов, когато параходът ги носеше вече по вълните на океана, - заклевам се, че никога кракът ми няма да стъпи в тази страна, дето хората, за да спасят честта си, най-спокойно си разпарят корема, а от друга страна не могат да простят на един чужденец, че в честна борба е победил един техен шампион.

 

УСПЕХИ И РАЗОЧАРОВАНИЯ

Като се завърна в Ню Йорк, Дан Колов изпи още веднъж чашата на разочарованието. През неговото едномесечно отсъствие от Америка, Джим Лондос му изпратил писмо, с което го кани на борба за световен шампионат, и понеже на получил в уговорения срок отговор, комисията го провъзгласила за такъв. Победата му над Странглер Левис му дава правото на тази титла.

Но Дан Колов не е от тия, които биха се оставили да бъдат мамени. Във всички вестници се появиха негови съобщения, че той никога не е получавал поканата на Джим Лондос, и че титлата световен шампион трябва да се даде - така поне говори правилника - на този, който победи в една среща Колов - Лондос. Много естествено, Джим Лондос, вместо да се яви на ринга, започва една яростна кампания в подкупени от него вестници срещу Дан Колов. Подкупени вестникари почнаха да заблуждават общественото мнение, изтъквайки, че за Джим Лондос би било унижение да се бори с „посредствени борци като Дан Колов“.

Обаче, това съвсем не отчая някогашното воловарче от Чадърлий: в други вестници той предложи 1000 долара на този, който му уреди една среща с Джим Лондос, но това не помогна. Гъркът винаги нарочно отбягваше градовете, в които се появеше Дан Колов. Най-сетне, като му омръзна, или се умори да бяга, гъркът прие мач с Колов, но при условие: той, Лондос, да получи шестдесет процента от прихода на мача, а Колов - само десет. Едно колкото несправедливо, толкова и унизително предложение, на което Колов отговори с друго: всичкия приход за победителя, и нито един цент за победения.

Разбира се, Лондос, който съвсем не беше сигурен в победата си, не прие тези условия, и по този начин жадуваният за Дончо Колев мач с гърка не се състоя. Обаче, този изход на печатната борба между тия, които трябва да се борят само на ринга, отвори очите на всички. Благодарение на подкупите си - известно е, че Джим Лондос успяваше да подкупи дори губернаторите на някои американски щати, - благодарение на подкупите си, Джим Лондос запази своята титла на световен шампион, но също така хвърли петно и на кариерата си.

И за да се разбере, до колко справедливо е носил тази титла, достатъчно е да се вземе предвид факта, че при първата среща със сериозния претендент за нея, американецът О’ Махоней, тази титла му бе отнета: в продължение на тридесет минути Махоней два пъти накара Лондос да изпита с двете си плешки твърдостта на ринга.

Дан Колов има вече зад гърба си близо двадесет и пет годишна борческа дейност. Годините вече клонят към четиридесет. Кой не би се уморил от толкова много борби и толкова много победи! А борбите на Дан Колов вече надминават хилядо и петстотин. Състоянието, което успява да натрупа, е огромно. Той е вече почти американски милионер. С Харисон той вече отдавна се е разделил и през последните години сам си организира борбите, защото вижда, че от това, което се спечели на ринга, лъвската част се пада на менажера.

И бай Дончо се решава да се оттегли на почивка. Разбира се, временна почивка, защото силата му не само че не го е напуснала, но и нараснала. Възрастта четиридесет години не може да се каже че е преклонна възраст за него. Но все пак той има нужда от почивка. И си я дава.

В своето грамадно имение в Калифорния, купено за няколко десетки хиляди долара, той почва да вкусва сладостите на спокойствието: лов, земледелие, скотовъдство - по цели дни в размисъл за тежкия път, който е изминал, докато стигне до това положение, така високо и така завидно.

Колко време трае почивката му? Никой не знае, защото Дан Колов никога не престава да се явява на ринга там, дето го повика някой сериозен противник. Но сега вече за него няма съперници. Без изключение - в последните няколко години - от всички мачове, които прави, той излиза победител. Славата му расте. Расте и състоянието му.

Цели тридесет години Дан Колов не се бе връщал в Европа. Не че нямаше желание да види този континент, който той напусна със стотина крони в джоба си. Не че не милееше да види своята скъпа България, чието име той прослави по четирите краища на земята, не. Той просто нямаше време за това. Постоянните странствувания от град на град, непрекъснатите борби, както казахме вече, Дан Колов се бе борил над хилядо и петстотин пъти, искаха и почивка отвреме-навреме. Силният най-много се нуждае от почивка, за да събира нови сили за нови победи. И своите почивки Дан Колов прекарваше в чифлика си, в Калифорния.

Един ден в чифлика на Дан Колов се получава писмо от Франция.

- Кой може да ми пише от Франция, - каза си бай Дончо, като пое големия плик и се взре в адреса. - Аха, Раул Паоли, известният Раул Паоли, директорът на Пале де Спорт, в Париж.

Като разпечата писмото, Дан Колов прочете няколкото реда, които то съдържаше: Раул Паоли му предлагаше да дойде през пролетта на 1933 година, за да вземе участие в борбите, които всяка пролет той организира в Париж, като му изброяваше няколко световно известни имена на борци, майстори на „кеча“.

Отначало Дан Колов погледна с пренебрежение на тази покана. Френският франк, в сравнение с американския долар, не представляваше съблазнителна валута, за да се вдига човек от Америка, да преминава океана, за да се бори в Париж. Дан Колов, макар че нямаше нужда от пари, все пак се държеше на положение: борец като него докарва на този, който организира борбите, грамадни печалби. Защо и той да не се възползува от тях? Да, но всичко това е в някакви мизерни французки франка, валута петнадесет пъти по-слаба от долара.

Но изведнъж една мисъл блесна в мозъка на Дончо Колев. Париж е само на някакви си две хиляди и петстотин километра от неговото отечество България. От Париж до София се пътува само три дни с експреса. Значи, ако приеме предложението на Раул Паоли, той ще има възможност да прескочи и до България, ще види старата си майка, брат си, роднините, съселяните, своите съселяни от Чадърлий. Никакво колебание...

И Дан Колов отговаря на Раул Паоли, че приема предложението му, и че след няколко дни потегля за Европа.

До този момент името на Дан Колов бе съвсем непознато на неговите сънародници. Неговите победи и триумфи не станаха достояние за българската публика, понеже нямаше кой да съобщи това на българските вестници, а сам Дан Колов не обичаше шумната реклама. И без да подозира каква популярност в родината му ще донесе участието в Парижките борби, Дан Колов една февруарска сутрин се качи на парахода „Олимпик“, който след пет дни го свали на Хавърското пристанище.

Изглежда, че Раул Паоли е знаял кого кани в Париж, защото след първата борба, в която Дан Колов се проявява като ненадминат майстор на „кеча“, целият френски печат заговори за него. Освен това, кореспондентите на големите софийски вестници „Зора“ и „Утро“ предадоха обширни кореспонденции за появяването на новата звезда в Пале де Спорт - българина Дан Колов.

И от този момент цяла България започна със затаен дъх да следи перипетиите на гигантските усилия, които нашият сънародник прави върху ринга на „Пале де Спорт“, за да защити достойно своето реноме на непобедим борец, а също така да издигне името на България.

Заредиха се борбите между Дан Колов и Стефан Савич (Стеф Савадж), сърбин, който минава в Америка, за отличен борец; с него Дан Колов се справи сравнинително леко. Идва ред на турчина Юсуф Мехмедов, един също така много добър борец. Впрочем, ако не беше добър, Раул Паоли не би го поканил да вземе участие в борбите, или най-малко - не би го противопоставил на Дан Колов. Но Балканският Лъв и с него се справя.

Парижката публика е във възторг от българина. Един парижки вестник, величаейки Дан Колова, го нарича „Кинг Конг“, по името на популярния по онова време филм, в който се разказва за едно допотопно чудовище - горила, надарено с необикновена сила. И от тогава винаги, когато се заговори за Дан Колов, наричат го Кинг Конг. На видно място в най-големите френски списания и вестници почват да се явяват снимки и карикатури на Дан Колов с подробни описания за херкулесовската му сила и възторжени похвали за ловкостта и пъргавината му.

Раул Паоли не може да намери изрази да се похвали от Дан Колов, който не само че оправдава надеждите му, но и надхвърля всички очаквания. Достатъчно е да се спомене, че тази вечер ще се бори Кинг Конг, и залата на Пале де Спорт, която събира над двадесет хиляди души публика, е вече предварително разпродадена до последното място. И именитият импресарио решава да прекъсне победоносния ход на бореца, за когото говори цял Париж. За тази цел той назначава мач между Дан Колов и Ригуло.

Приема ли Дан Колов да се срещне с най-силния човек на света, признат официално от множество комисии?

Разбира се, Дан Колов прие тази борба.

Вечерта преди мача той казва на свои приятели:

- Ако Ригуло не ме убие в първата минута - той има юмрук, който с един удар поваля мъртъв на земята един бик, - ако не ме убие в първата минути, аз ще съумея да го победя, защото Ригуло освен че не владее тънкостите на американската борба като мене, но той още е и много тежък и мъчноподвижен.

При претъпкана зала започва борбата между Ригуло и Дан Колов. В първите минути Дан Колов е много предпазлив, той се пази от удара на Ригуло. Нека споменем, за пояснение на читателите, че американската борба се казва „кеч ас кеч кан“, което значи - свободно преведено - „всички хватки са позволени“, включително и удари с главата и с оная част от ръката, която се заключава между лакетя и китката. Освен ударите, позволени са също така всички видове извивания на ръце и крака, без отговорност ако някой от крайниците не издържи и се пречупи. По своята жестокост, американската борба далеко надминава бокса - пред нея той е много благородно състезание.

Но да преминем на борбата между Дан Колов и Ригуло.

Последователно Дан Колов успява да омаломощи чрез извиване двете ръце гиганта Ригуло, и като си осигурява победата, почва да си играе с него. Към края на първия манш Ригуло се е превърнал на жалка отрепка в ръцете на Кинг Конг, който запазва своята сила до последния момент, и когато вижда, че времето наближава да свърши, свършва и той с „най-силния човек на света“, като залепва плешките му на земята.

Двадесет хиляди гърла екват във викове на възторг и въодушевление към българина. Защото французинът, колкото и да е националист, неговият национализъм не стига до заслепяване: той се прекланя пред силата и ловкостта, и се възхищава от тях.

Раул Паоли е смаян. Нима ще допусне той никому неизвестният до вчера българин да излезе все победител от всичките девет борби, които той трябва да изнесе в Париж? Не. Трябва да се пресече възхода на този Кинг  Конг, като му се противопостави борец, който сигурно ще го победи.

И на сцената се появи Анри Деглан.

Кой е Анри Деглан? Това е спортната слава на Франция, гордостта на французкия ринг, борецът, който притежава не само грамадна сила, но и ловкостта на пантера, претендентът на Диамантения пояс на европейския шампионат на кеча. Ето това е Анри Деглан. Непобедимият Анри Деглан.

Дан Колов е опиянен от досегашните си победи, той приема предложението на Паоли - да изнесе една последна борба в Париж, и тази борба да бъде с Анри Деглан.

- И него ще тръшна, както тръшнах всички до сега, - мисли си бай Дончо, но без да вземе непредвидените обстоятелства, които могат да се явят тъкмо когато най-малко ги очакваме.

И тия непредвидени обстоятелства се явиха.

Два дни преди мача с Деглан, Дан Колов се разболя: настинка, придружена със силно стомашно разстройство. Бай Дончо лежи в легло, и когато идват негови приятели да го убеждават да отложи с няколко дни последната борба, или въобще да не се бори, той категорически отказва. Как може такова нещо? Всичките двадесет хиляди места в Пале де Спорт са вече разпродадени. Париж с нетърпение чака да види как най-сетне непобедимият българин ще преклони глава пред славата на Франция - Анри Деглан.

Нима може да се покаже такова малодушие? И кой ще повярва, че Дан Колов наистина е бил болен? Всички ще си кажат: уплаши се Кинг Конг и за това бяга. Преструва се на болен.

И когато Дан Колов се качи на ринга, лекарите, по негова молба, премериха температурата му: тя е 38°, плюс стомашното разстройство, което доста много е изтощило бореца. Но Дан Колов е решен да се бори - за своята чест на борец и за българското име, което носи.

Първият манш е тридесет минути. Дан Колов напъва последните си сили на изтощеното тяло и успява да нанесе бляскава победа над Деглан, който е повече от убеден, че българинът се е преструвал на болен.

Но за втория манш Дан Колов вече няма сили. Той е отпаднал, тялото му е плувнало в пот, нозете му треперят. Противникът му веднага схваща това, и почва да го изтощава, докато вижда, че всяка минута може да го събори. И наистина - вторият манш свършва с победа на Деглана. Двадесет хилядната тълпа реве от радост. Честта на Франция е спасена. Окуражителни викове стигат до ушите на французкия борец, но той няма нужда от тях. Той е сигурен в крайната си победа над Дан Колов.

И наистина, третият манш свършва като втория - Дан Колов за втори пъть е закован с двете си плешки за пода.

Реферът обявява безспорната победа на французина.

Народът ликува, като на голям национален празник. Париж празнува победата, така както французите знаят да празнуват. Но има само един човек, който не се радва на победата си. Това е Анри Деглан. Той дълбоко в душата си съзнава, че се е борил и е победил болен човек. А това не е никаква победа.

На другия ден всички френски вестници и телеграфни агенции разгласяват по цял свят, че непобедимият Кинг Конг е трябвало да преклони глава пред гордостта на Франция - французина Анри Деглан.

Дан Колов преглъща този горчив хап, неговото честолюбие, обаче, не е накърнено. Неговата спортна чест не е опетнена: той, макар и болен, излезе на ринга, нещо което малцина борци биха направили. Но Дан Колов го направи.

 

НА ВЪРХА НА СЛАВАТА

След борбата Деглан-Колов Раул Паоли приключи своята пролетна серия на кеча в Пале де Спорт. Дан Колов вече не може да остане в Париж, защото има покана в Брюксел да се бори с португалския шампион на свободна борба Мигуеле д’Оливера.

Сега Дан Колов е съвършено здрав, и пет дни след борбата с Деглан нанася една бляскава победа над португалския колос, който тежи 122 килограма: много тежък, много силен борец, но технически извънредно слаб.

После се завръща в Париж, където го чака неговият другар Хари Стоев, поканен от Раул Паоли за преподавател във французката школа по кеча. Но в Париж го чака и друго: една покана за борба в Австралия. Разстоянието е много голямо, но условията са твърде износни. Бай Дончо е свикнал да скита по четирите краища на света, за да търси противници. И без колебание, подписва договор с австралийската федерация на борците за няколко борби, между които с шампиона на Австралия Оле Риан.

Два месеца след това Дан Колов е на път от Австралия за Нова Зеландия. В Австралия, той побеждава Оле Риан и му отнема титлата австралийски шампион, и бърза за Нова Зеландия, където също така го чакат контракти и борби.

Един от най-триумфалните дни на своя живот Дан Колов преживява в Сидней, след победата си над австралийския шампион Оле Риан. Борбата става на открито игрище. След свършването на борбата, публиката разкъсва полицейския кордон и с громки викове заобикаля ринга. Дан Колов изведнъж си спомня премеждието в Япония, след победата му над японеца Джики Хиген, и се обръща към рефера и го запитва:

- Какво искат от мене тия хора ?

- Бъдете спокоен, - отговаря му реферът. - Да не се страхувате, че ще бъдете линчуван. Всички тези хора идат да ви поздравяват.

И наистина, когато Дан Колов излязъл всред тълпата, тя го грабнала и го занесла така до хотела.

Дан Колов е предоволен и дори изненадан от това топло съчувствие към победителя. Но и на другия ден става нещо наистина неочаквано. Съобщават на Дан Колов, че една делегация от града Сидней моли да бъде приета от него. Нашият българин я приема. И пред него се изправя водачът на делегацията, покланя се учтиво и започва:

- Уважаеми мистър Колов. Възхитени от вашата сила и от славата, която печелите по всички световни рингове, водената от мене делегация има чест да ви помоли да се съгласите и приемете австралийско поданство. Смятаме, че няма да ни откажете това.

Дан Колов се усмихнал. Не за първи път той е молен да стане чужди поданик, но винаги е отказвал. Така направи и с австралийската делегация.

- Господа, - отвърнал той, - благодаря ви за високата чест, която ми правите. Но длъжен съм да изтъкна, че аз съм се родил българин, като българин се боря и като българин ще умра. Благодаря ви още веднъж.

Казал това, поклонил се и дал знак на делегацията да разбере, че разговорът е свършен.

Делегатите като попарени напуснали хотела му.

Дан Колов бърза за Нова Зеландия: там го чака Джорж Уокър, борец със световна слава, шампион на Великобритания.

Ето какво разказва самият Дан Колов за тази борба в едно свое интервю с представителите на английския печат:

„Една от най-тежките борби в живота ми бе тази с опасния борец Джордж Уокър, шампиона на Великобритания. Тази борба трая цели осемдесет минути, и завърши с победа тъкмо тогава, когато мислех, че победата за мене е безвъзвратно загубена.

Уокър има железни крака. Като казвам железни крака, нека това не се разбира в преносен смисъл. Като стисне между бедрата си нов чувал, напълнен с пясък, Джордж Уокър го пръсва, както се пръска обикновена хартиена кесия.

По едно време в перипетиите на борбата главата ми неочаквано се намери между тия железни крака на бореца. Джордж Уокър се напъна така силно и така страшно стисна главата ми, че аз загубих съзнание. И с последните остатъци от сила и съзнание аз докопах ходилото на единия му крак и с всички сили го извих така, че то изпращя в ръцете ми. Уокър изрева като звяр и отпусна главата ми. Аз се измъкнах, но продължавах да извивам ходилото му, докато накарах моя противник да удари с ръка три пъти в тепиха, което означаваше, че се признава за победен“.

Цели тридесет години Дан Колов не бе се връщал в отечеството си България. От пребиваващия в Париж свой брат той научи, че в родното му село го чакат с нетърпение да се върне. И изведнъж го обзе страстно желание да види България, старата си майка, своите близки.

И през април 1935 година Дан Колов пристигна в България.

Вестниците разказаха на дълго и широко за неговото пътуване, за чествуването му в „Свободен Театър“, за награждаването му с високо отличие от Царя, за симпатиите, които целият български народ прояви към своя голям син.

Като се завърна в Чадърлий, Дан Колов бе посрещнат като божество. Но тук го чакаха големи разочарования: всички негови роднини бяха потънали до гуша в задължения. Тежката икономическа криза се бе отразила много зле в родното му село. И Дан Колов, некогашното воловарче от Чадърлий, се решава на един жест, на който много малко хора у нас са способни.

Една сутрин той отива в кметството и помолва кмета да му направи списък на всички негови роднини, като впише срещу името на всеки един какви суми дължи на банката и на частни лица. И когато му съобщават, че тази сума възлиза на около един милион лева, той изтегля от банката тази сума и я дава на своите роднини. Има ли друг българин способен на такъв жест?

Но българската публика жадува да види на ринга своя голям борец.

И Дан Колов урежда големи борби не само в София, но и в цяла България, като докарва от чужбина доста реномирани борци, с които направи много интересни демонстрации на кеча.

Но и тук щедрата ръка на добрия българин се проявява най-бляскаво. В касата на българското въздухоплаване се внасят около половин милион лева - за покупка на аероплан.

Кой българин е дал толкова много пари за българската авиация?

Изплащанията задълженията на своите съселяни и сумите подарени на българската авиация са, така да се каже, официалните, всеизвестните благодеяния на Дан Колов. Но има много други жестове на Дан Колов, които са направени между четири очи. На стотици и хиляди нуждаещи се той е помогнал с парични суми, някои от които достигат няколко десетки хиляди лева.

Дан Колов остана в България цялата пролет, цялото лято и по-голямата част от есента. Неговото отечество така му се харесва, че той не може да го остави. Но неговите работи го викат в Калифорния: там в банките са спестените му пари, които възлизат на няколко десетки милиона лева. Там са и имотите му. Трябва да отиде и да си подреди работите, понеже наскоро мисли да се пренесе да живее завинаги в България.

Но към пролетта на 1936 година неочаквано Дан Колов получи ново писмо от Раул Паоли: би ли приел Дан Колов да участвува в новите пролетни борби, които известният организатор има намерение да устрои и тази година в Пале де Спорт? Хонорарът ще бъде по-добър от миналогодишния.

Дан Колов веднага приема. Париж, Пале де Спорт. Миналата година той слезе от тоя ринг победен от Анри Деглан - видяхме при какви обстоятелства. Той ще отиде в Париж не толкова за възнаграждението, колкото да види парижката публика кой е Дан Колов. След това ще се откаже от всякаква борба и ще се завърне в родината си да прекара втората част от живота си спокойно и между свои.

И Дан Колов приема предложението на Раул Паоли, с условие че ще срещне на ринга Анри Деглан, с когото има да разчиства стари сметки.

Но през това време Анри Деглан се е издигнал още по-високо по стълбата на своята слава. Той е спечелил европейския шампионат на свободната борба и е носител на така наречения „Диамантен Пояс на Кеча“. Не така лесно може човек да се бори с него.

Но Дан Колов е непреклонен до такава степен, че най-сетне Раул Паоли се съгласява, разбира се, при известни условия: ако Дан Колов успее да победи всички противопоставени му борци, ще се бори и с Деглан. Иначе - не.

Събитията, които се развиха в Париж, са известни на всички, за да има нужда да ги повтаряме в техните подробности.

Дан Колов един след други тръшна на земята борци със световна известност, като Кумрин, Боронович и Кварияни. И тия три победи му осигуриха срещата с Анри Деглан.

Но както казахме, Деглан е европейски шампион на свободната борба. Ако приеме да се бори с някого, той трябва да постави на карта своята титла и Диамантения пояс.

Колебанията са безкрайни, хитрините - също. Но също така и настояванията на Дан Колов са така категорични, че предизвикват намесата на Федерацията на европейските борци, която взима своето решение в следния смисъл:

Тъй като в последните борби на ринга на Пале де Спорт едничките непобедени са Дан Колов и Анри Деглан, следва да се срещнат и те. Още повече, че Деглан дължи един реванш на Колов. Но тъй като Деглан е европейски шампион, борбата между него и Дан Колов трябва да бъде за европейски шампионат.

Колкото и да е неприятно това решение за Раул Паоли и за Анри Деглан, те се виждат принудени да се подчинят. В края на краищата, в тази работа няма нищо страшно. Деглан е много силен. Той веднъж е побеждавал българина, може и сега да го победи.

Така мисли парижката публика. Но Анри Деглан мисли другояче. Той знае как успя да победи миналата година Дан Колов, и сега съвсем не е сигурен в победата си. Но под натиска на общественото мнение, той трябва да отстъпи. Да става каквото ще. Щом е казано, че пояса и шампионата трябва да принадлежат на по-силния - така да бъде.

Борбата за европейски шампион на кеча между Дан Колов и носителя на Диамантения пояс Анри Деглан бе определена за 6 март. Още на първи март всички места на Пале де Спорт са разграбени. Париж рядко е чакал с толкова нетърпение едно спортно събитие.

Но на 7 март вестниците разгласяват една новина, която полива със студен душ всички ония, които вярваха в непобедимостта на Анри Деглан: след една ожесточена борба, която трае един час и единадесет минути, „непобедимият французин“ се вижда принуден да признае, че е победен. Дан Колов е европейски шампион и носител на Диамантения пояс.

Но нека да оставим самите парижки вестници да разкажат това голямо спортно събитие.

Големият парижки вестник „Ентрансижан“ в броя си от 7 март пише с големи букви:

„Падна шампиона. Българинът Дан Колов, биейки снощи нашия Анри Деглан, се показа като най-добрия борец в Европа. Понеже няма възможност да вземе участие в европейския шампионът, Колов предизвика Деглана, носителя на тази титла. И след една борба от седемдесет и една минута Деглан се принуди да предаде тази титла в ръцете на противника.

„В тази борба Кинг Конг показа необикновена сила, като разкъса и разби всички хватки на нашия шампион. Видяхме Деглан непосредствено след борба. Той се примирява с поражението си, заявявайки:

- Всички, които са имали случай да срещнат Дан Колов на ринга, знаят какво представлява той. Вие видяхте с какво майсторство той се справи с Кумрин, Кварияни и Боронович. Няма нищо оскърбително в това да бъдеш бит от един борец като Дан Колов. Сега титлата европейски шампион на свободната борба е в сигурни ръце и за сега аз не виждам в Европа човек, който е в състояние да му я отнеме.

„Дан Колов е извънредно силен и владее майсторството на кеча до съвършенство. Хватката, която той ми приложи в седемдесетата минута, бе такава, че от нея никой не бе в състояние да се изплъзне: едновременно изкълчване на двете ръце“.

В този дух пишат всички останали парижки вестници: „Пари Соар“, „Л’Ото“, „Пти Паризиян“, „Еко де Спорт“. На всички преценките са еднакви, че Дан Колов заслужено е победил Деглана. Изтъква се по най-категоричен начин, че нашият сънародник е не само най-силният човек на Европа, но и най-силният човек на света.

Победата на Дан Колов над Анри Деглан не е само личен успех на Колова: тя е успех и победа на българския народ - на международното поле на спорта. Дан Колов е олицетворение на българската сила, на българската издръжливост и на българския борчески дух. Това са добродетели на нашия народ, които на запад така малко познават.

И наистина, победата на Дан Колов е победа на българското име. Благодарение на неговите железни мишци, името българин се повтаря от хиляди уста по всички континенти. Никаква пропаганда не е в състояние да популяризира нашето име, името на България, както този скромен българин, който навсякъде, и в Америка, и в Япония, и в Австралия - гордо заявява, че е българин, и че такъв ще си остане. Колко са тия нашенци, които, щом се доберат до световна слава в своята област, продължават да носят с гордост името на своя малък, но велик народ? Знайни са много случаи, в прекръствания на българи, които се надяват с това да придобият повече тежест пред чуждата публика.

Дан Колов бе заявил в началото на април, че ще се върне в България и вече няма да се занимава с борби. Обаче, славата винаги е тежка за носене. Титлата на европейски шампион го задължава да я брани, като същевременно му дава право да претендира и за световен шампионат. И затова никой у нас не се учуди, като прочете последните изявления на Дан Колов пред французкия печат, в които той заявява, че ще покани на мач новия световен шампион на кеча Шикат, един борец, който също като Джим Лондос винаги е отказвал да се срещне с Дан Колов.

От няколко дни Дан Колов е отново в България. Столицата му устрои небивало посрещане на софийската гара, като с това засвидетелствува голямата признателност на столичани към човека, който прослави и ще продължава да прославя името на България по четирите континента.

С този скромен труд ние поискахме да съберем в едно няколко момента от живота на великия българин, за да се запази за бъдните поколения всичко писано и казано за българския Херкулес, непобедимия Дан Колов.

Публ. в Д. Асенов, Дан Колов - Царят на кеча - живот и борби. От Чадърлий до Диамантения пояс. София, 1936, 38 с.