Досега имахте възможност да се запознаете с две речи на бившия тракийски революционер Димитър Попниколов пред Народното събрание, свързани с тракийския въпрос и с договорите на България с Турция и Гърция. Сега ще имате възможност да прочетете неговата трета реч, в която той отново поставя на обсъждане в българския парламент Тракийския въпрос, като част от общия български национален въпрос. Нещо, което читателите ще забележат е това, че Д. Попниколов поставя Тракийския въпрос в неговата цялост, тъй като е известно че България е ощетена не само откъм Турция, но и откъм Гърция.

Ако по Ньойския договор Източна Тракия остава в рамките на Турция, то Западна Тракия месеци след този грабителски договор почти еднолично е предадена от Франция на Гърция. Към България потичат бежански маси от двете Тракии и те за един кратък период са почти напълно обезбългарени. (Тук бих искал да насоча вниманието на читателите и към книгите на българския дипломат Иван Алтънов и особено към великолепната му книга „Междусъюзническа Тракия“, разглеждаща тези въпроси и от позицията на участник в тези събития.)

 

В речта си Д. Попниколов от трибуната на Народното събрание повдига въпроса за трагедията на тракийските българи, разглеждайки на основата на безспорни документи и факти механизма, с който си служат турските и гръцките власти. Той повдига и нерешения и до днес въпрос за излаза на България на Бяло море, като се позовава не само на решенията на международните договори, но и на двуличието в публичните изяви на гръцкия министър-председател Елефтериос Венизелос.

Д. Попниколов се спира най-подробно и на сключените от България международни договори, включително и двустранните със съседите ни. Неговото заключение е че страната ни строго съблюдава от своя страна своите ангажименти по тези договори, докато от отсрещните страни изпълнението на договорите или се бави, или частично са изпълнявани, или изобщо не са изпълнявани. Той повтаря своите познати аргументи и критики и от предишните му публични изяви по отношения на Цариградския договор от 1913 г. и Ангорският договор от 1925 г.

Един от най-силните моменти в речта на тракийския деец е и поставянето на въпроса за положението на българските малцинства, не само в Турция и Гърция, но и в Румъния и Югославия.

Този бележит български революционер, а в последствие и виден парламентарист повдига въпроса за българската трагедия не само в нашия Парламент, но и пред сесиите на Обществото на народите в Женева. С голяма стойност са и насоките, които той чертае по отношение на външната политика на България, настоявайки за нейното по-активно действие по отношение на окончателното решаване на тракийския въпрос и възможността на тракийските българи да се върнат по родните си места и да им се върнат заграбените имоти или да бъдат компенсиране по най-достойния и правдив начин. Правят впечатления неговите наблюдения, че няма никаква реципрочност в отношението на турската държава към тракийските българи в сравнение с отношението на българската държава към турското малцинство в страната и правата, което то има наравно с българите.

Речта на Д. Попниколов е силно емоционална поради ораторските му дарби, като същевременно е и важен извор за нашата история и поради малко известните факти, които цитира в речта си.

Цочо В. Билярски
07.04.2016

* * *

ДИМИТЪР ПОПНИКОЛОВ
ТРАКИЙСКИЯТ ВЪПРОС, ВЪПРОСЪТ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ МАЛЦИНСТВА И ЗАДАЧИТЕ НА НАЦИОНАЛНАТА НИ ПОЛИТИКА
РЕЧ, ПРОИЗНЕСЕНА В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА 13 МАРТ 1931 Г.

(Из Стенографските дневници на 22 Обикновено народно събрание, IV редовна сесия, заседание на 13 март 1931 г.)

 

Д. Попниколов (трак.) (от трибуната) Г.г. народни представители! При дебатите по отговора на Тройното слово на мене не се даде възможност да говоря. Поради това използувам сега случая да взема думата и да разгледам някои въпроси предимно от външната политика на България и във връзка с настаняването на бежанците.

НАСТАНЯВАНЕТО НА БЕЖАНЦИТЕ

Уважаемият министър на финансите г. Моллов в своето експозе даде сведения за числото на бежанците, колко от тях са настанени и оземлени до 1 март т. г. Дължа да обърна вниманието на народното представителство, – за да не бъдат погрешно претълкувани някои от дадените от г-н министъра на финансите цифри, – че бежанците в България надвишават цифрата 44 576 семейства или 222 800 души. Това е числото само на земледелските бежански семейства, които са заявили, че искат да се възползуват от заема за селскостопанското настаняване на бежанците. В това число не се включват бежанците, които живеят в градовете, и ония, макар и земледелски семейства, които не са пожелали да се възползват от облагите на закона за селскостопанското настаняване.

Освен това не бива да се забравя, че в това число влизат само бежанците, дошли в България след 1912 г., след обявяването на Балканската война, които по текста на закона само се наричат бежанци.

Според сведенията, събрани от българския Червен кръст на времето, бежанците се изчисляват на много по-голяма цифра. А според едно писмо от Върховния съвет на труда при Министерството на търговията, промишлеността и труда до директора на Международното бюро на труда, № 13б15 от 4 декемврий 1925 г. числото на бежанците, които са дошли от Тракия и Македония преди 1912 год., се изчисляват на повече от 250 000 души българи, на повече от 120 000 ония, които са дошли между 1912 и 1915 г. и на повече от 180 000, ония които са дошли между 1918 и 1925 г. от същите области и от Царибродско, Трънско, Босилеградско и Кулско. Само земледелските бежански семейства, които са подали редовни документи за ползуване от заема, възлизат на 42 510 семейства.

По месторождение те се разпределят така: от Мала Азия 1650 семейства, от Източна Тракия 14 880 семейства, от Западна Тракия 7560 семейства, или всичко от Тракия – 22 440 земледелски семейства. От Македония под гръцка власт 11 600 семейства, от Македония под сръбска власт 1230 семейства или всичко от Македония 12 830 семейства. От Западните покрайнини – 1870 семейства и от Добруджа – 3725 семейства.

Настаняването на бежанците, г.г. народни представители, е вече към своя край. Както чухте от експозето на г. министъра на финансите настанени са досега 23 788 семейства и временно са настанени 1147 семейства. Но на всички тези семейства не са построени къщи. Построени са досега, само 7374 къщи и в строеж са 2291, или 9665 къщи. За всички семейства не ще могат да се построят  къщи, защото с разполагаемия кредит едвам ще могат да се построят половината от предвиденото число къщи, поради покачване цената на къщитe. В началото къщите бяха предвидени до излязат по 32–35 хиляди лева, а те излязоха по 68–70 хиляди лева. Ще трябва или допълнителен заем да се сключи за постройка на къщи, или в бюджета на държавата ще трябва да се предвидят суми за построяване на къщи.

Трябва да отбележа, че в много от построените къщи са се явили големи дефекти, а има случаи даже и на падане на цели стени от къщите. Това показва доколко някои български предприемачи са безсъвестни и алчни.

П. Анастасов (с.д.): Как са ги приели такива тия къщи?

Д. Попниколов (трак): И аз се чудя, как са ги приели.

Дирекцията за настаняване на бежанците сега работи усилено, за да се привърши водоснабдяването на бежанските селища, което съставлява една от главните й грижи. Ако тук има закъснение, то се дължи на немарливостта на известни органи на окръжните водоснабдителни бюра при Окръжните постоянни комисии, които, въпреки подканите на Дирекцията, си правеха оглушки и не даваха исканите сведения дори и след като Дирекцията ги наказа. Досега са поискали водоснабдяване 220 селища. От тях в 100 селища се работи, а в 120 се правят проучвания. За 100-те селища, в които сега се работи, са ангажирани кредити 26 милиона лева. За останалите 120 селища са предвидени 16 милиона лева, или всичко за водоснабдяване ще се похарчат 42 милиона лева. Понеже има села още не поискали водоснабдяване, тоя кредит в бъдеще ще бъде недостатъчен и ще трябва да се намери начин и възможност било чрез вписване на специален кредит в държавния бюджет или по друг начин, да се увеличи тоя кредит, за да може да се осъществи напълно планът по водоснабдяването на бежанските селища.

Като вземем предвид, г.г. народни представители, какви трудности срещаше Дирекцията за настаняване на бежанците, какви борби имаше да води тя с големи и малки фактори, които по разни причини и съображения искаха да попречат или да изменят нейния план, трябва да признаем, че Главният директор г. Сарафов ръководи тая служба с умение и такт и с една завидна самостоятелност, която му прави чест. Считам за свой дълг да изтъкна това и да изразя почитта и признателността на тракийските бежанци към него.

Заедно с това трябва да изразя тяхната благодарност и към комисаря на Обществото на народите г. Шарон, който още преди създаването на закона за селскостопанско настаняване разбра и влезе напълно в тяхното положение и оттогава насам не престава да дава пълното свое съдействие за тяхното по-добро и по-пълно настаняване. На г. комисаря на Обществото на народите ние възлагаме още надежди, че той ще съдействува да се намери начин и възможност, за да се построят училищни здания и обществени сгради в чисто бежанските и крайно бедни села, да се направят пътища и се водоснабдят всички бежански селища. От всички бежанци, г.г. народни представители, особено тракийските бежанци имаха нужда от подкрепата на българската държава. Известно ви е, че те бяха изгонени с огън и меч през 1913 г. Те се пръснаха тогава главно из Бургаския и Варненския окръзи, където голяма част от тях измряха от мизерия, лишения и болести.

Така, по сведенията, събрани от г.г. Тиксие и Проктор, делегати на Обществото на народите и от бюрото за бежанците при Министерството на външните работи, от 11 392 домакинства с 48 270 души от Източна Тракия, заседнали в Бургаския окръг, са умрели до 1 януарий 1926 г. – 21 044 души, т.е. 31 на сто. Във Варненския окръг от 3697 домакинства с 14 321 души, умрели 5204, т.е. 27 на сто. След настаняването на бежанците тоя процент на смъртност, вярваме ще се намали.

Не бива, обаче, г.г. народни представители, да си правим илюзия, че с това се разрешава окончателно бежанската проблема у нас. Тепърва се слагат и ще се сложат нови въпроси, които ще чакат своето разрешение от българската държава.

На първо място тук спадат въпросите, които са свързани с техните финансови задължения.

До края на м. октомврий миналата година настанените бежанци са задължени: за инвентар с – 56 463 000 лв.; за добитък със – 147 084 000 лв.; за семена с – 65 441 000 лв., а всичко 278 500 000 лв. Средно на домакинство се пада по 5600 лв. за инвентар, за добитък 11 000 лв.; за семена 3000 лв.; за лихви до края на м. октомврий 950 лв. или всичко 20 450 лв. Като прибавим и за къща 70 000 лв. излиза, че задължението на всяко домакинство възлиза на 90 000 лв. без земята, която ще струва кръгло по 20 000 лв. средно и то без лихвите по 8,5 на сто за къщата и инвентара. Значи всяко домакинства ще има едно задължение от 120 000 лв.

Като се има предвид голямата беднотия на българския гражданин, изтъкната тук от мнозина оратори, че при сегашния начин на стопанисване и обработване земята, българският земледелец трябва да има средно по 60 декара земя, за да прехранва семейството си от пет члена, можете да съдите, г.г. народни представители, пред какви затруднения ще бъдат поставени бежанците от тая година нататък, когато ще трябва със средно 36 декара земя не само да хранят семействата си, но и да изплащат задълженията си от 120 000 лв , които текат с 8,5 на сто лихва. Особено пред големи затруднения ще бъдат изправени бежанците от Източна Тракия.

 

Положението на бежанците от Източна Тракия и стойността на техните имоти.

Аз ще си позволя да обърна вниманието ви, г.г. народни представители, по-специално върху съдбата на тия бежанци.

Докато бежанците от Западна Тракия и Източна Македония получиха известна стойност срещу ликвидираните си имоти; докато бежанците от другите покрайнини са господари на имотите си и могат по един или друг начин да получат нещо срещу тях, българите от Източна Тракия се лишиха от имотите си, които, съгласно Ангорския договор за приятелство между България и Турция, останаха собственост на турската държава.

На каква сума възлизат тия имоти? Ще ме извините, г.г. народни представители, че пак се повръщам на тоя въпрос, макар че съм го разглеждал пред вас и друг път. През 1925 г., преди подписването на Ангорския договор, в едно поверително писмо до Министерския съвет, Тракийският комитет, който тогава имах честта да председателствувам, съобщи оценката на имотите на българгарските бежанци от Източна Тракия, която възлиза на около 6 милиарда лева, в никой случай не по-малко от 4 милиарда, без да се прибави към тая цифра обезщетението, което би следвало да се плати на тракийските българи за нанесените им вреди и загуби за заграбените им движими имоти: храни, вино, добитък и пр., и за използуването на техните имоти от 1913 г. насам.

Трябва да се съжалява, че не се даваше достатъчна вяра на сведенията, представени от нас. Може би затова да носи известна отговорност тогавашният български пълномощен министър в Цариград г. Симеон Радев, който, – навярно – не е давал верни осветления – аз съдя за това по разговорите, които на времето имах с главния секретар на Министерството на външните работи, покойният Минков – за правособствеността на източно-тракийските българи.

Н. Пъдарев (д. сг.): Имал ли ги е той?

Д. Попниколов (трак.): Ще ви отговоря сега. – Ние намираме, че г. Симеон Радев не е гледал с достатъчна сериозност на работата си и не е съзнавал голямата отговорност, която се поема с акта, който той подписа, Затова вадим заключение от текста на протокола, приложен към Ангорския договор, в който се говори ту за Отоманска империя, ту за Турска република, ту за Турция, три различни термина, с което се дава възможност на турците да тълкуват тия текстове, както им е изгодно. Същото може да се каже и за термина originaire (буква С. към протокола), на който се позовава Турция, за да не изпълни своите минимални задължения, поети по договора.

В изявленията си, направени в печата през 1926 г., по въпроса за имотите на тракийските бежанци – в. „Слово“ от 30 юний 1926 г. – г. Симеон Радев казва: „Лично аз нямах възможност да изуча тоя въпрос. Чух много мнения в София, но моето убеждение е, че нито българските власти знаят цената на имотите на турските бежанци в новите земи, нито водителите на Тракийската организация знаят цената на имотите на нашите бежанци в Тракия.“

Н. Пъдарев (д. сг.): В София ли е събирал сведенията?

Д. Попниколов: Г.г. народни представители! Може ли да говори така един български дипломат, който е водил преговорите и който е сложил подписа си под един такъв важен документ, какъвто е Ангорският договор за приятелство? И щом като той не е проучил въпроса, щом като не вярва на сведенията, давани от заинтересованите бежанци, щом като е убеден, че и българските власти не са знаели стойността на имотите на турските бежанци в новите земи, как е можала да стане размяната на имотите на източно-тракийските българи с ония на изселилите се турци от новите земи? Как е можело да се пожертвуват имотите на българите без да се знае какво ще получи българската държава срещу тях?

Н. Пъдарев (д. сг.): Вие удряте самара, за да се сеща...

Д. Попниколов (трак.): Моля! – При подобни условия, договорът, според нас, г.г. народни представители, би могъл да се подпише само в един случай: когато държавата ни е в невъзможност да упорствува, да брани интересите на българите извън своите граници, когато е принудена да капитулира; с други думи, когато се намира пред едно насилие, което тя не може да отстрани по мирен начин.

Н. Пъдарев (д. сг.): Както бе Ньой.

Д. Попниколов (трак): Както беше в Ньой. – Тази беше тезата, която защищаваше и уважаемият министър на външните работи г. Буров, когато ми отговаряше по Ангорския договор за арбитраж.

Пред подобна необходимост тракийските бежанци биха понесли по-лесно тая болка, която ги измъчва сега, защото не веднаж тракийските българи са дали доказателства, че те са готови да жертвуват своите интереси, ако това изискват интересите на отечеството, на България.

Но случаят не е такъв г.г. народни представители, г. Симеон Радев в своите изявления твърди тъкмо противното. Той казва: (Чете) „Спогодбата по бежанските имоти се счита от всички за неуспех, обаче, тая спогодба не бе наложена от Турция, а доброволно приета от българското правителство, като най-желана за българските интереси.“ А по-надолу казва: „Моята цел е да поставя под вярно осветление сключените конвенции и да покажа, че България не е била принудена в Ангора да подпише каквото не желае.“ Тия изявления, както виждате, са тъй ясни и категорични, че не се нуждаят от никакви коментарии.

Ония, които са се съгласили да стане тази размяна на имоти, може да са имали предвид и оценителните таблици на комисиите, които работеха по силата на Одринското съглашение, сключено от Радославов на 15 ноемврий 1913 г. Този беше също един мотив, който се поддържаше от министъра на външните работи г. Буров.

Н. Пъдарев (д. сг.): Г. Николов! На кого говорите всичките тия работи?

И. Янулов (с. д.): (Към Пъдарев) На вас, болшинството, само че не слушате.

Д. Попниколов (трак.): Говоря ги за тези, които искат да слушат.

Н. Пъдарев (д. сг.): Но трябва да имат уши.

К. Томов (з.): Във всеки случай г. министърът на външните работи го няма.

Н. Пъдарев (д. сг.) Министрите не присъствуват, когато бюджета се дебатира. То не е тяхна работа!

Д. Попниколов (трак.): Но и в тайната архива на министерството има данни на самите членове на тия комисии, които свидетелствуват, пък това е известно на всички лица, които са следили работата на тия комисии, че те не бяха допущани да посещават българските селища, а оценките са били поставяни от самите турски чиновници, без да отиват български членове на комисиите по селищата и да проверяват какъв е имотът на българина.

И. Янулов (с. д.): Всичко това са загуби в милиарди лева.

Д. Попниколов (трак.): Ще Ви кажа колко са, г. Янулов, след малко.

Г.г. народни представители! Тия протоколи бяха използувани от нашите неприятели гърците в кампанията им против българската теза през 1922 г., когато дори и одринският гръцки депутат А. Антониадес използува против нас тия неверни турски таблици в книгата си: „Le developpement economique de la Thrace“.

За да се добере до по-положителни сведения, Министерството на външнитe работи предприе, през времето на г. Калфов една анкета за имотите на всички бежанци в България, включително и на ония от Източна Тракия. Понеже тая анкета не се води чрез органите на Дирекцията на статистиката, доста бежанци от Източна Тракия, заседнали в отдалечени или затънтени селища, не са дали сведения. Не дадоха сведения и ония от тях които се бяха заселили вече в Добруджа. Въпреки това анкетата даде следният резултат: (Чете) „Имотното състояние само на бежанците от Източна Тракия възлиза на 193 738 818 златни лева, изброено така: къщи и други покрити имоти – 77 260 422 златни лева; нивя, ливади, лозя и др. 78 453 510 златни лева; гори и пасбища – 16 007 461 златни лева; едър добитък – 10 365 805 и дребен добитък – 11 651 620 златни лева. На сегашен курс, г-да, това се равнява на около 5 и четвърт милиарда лева, без да смятаме, както ви казах, обезщетението, което следва да се плати на тия българи за похитените им имоти: пълни хамбари с жито, пълни изби с вино, добитък, покъщнина и пр., както и за използуване на имотите им от 1913 г. насам. Заедно с това обезщетение имотитe могат да се оценят на около 10 милиарда лева. А срещу това, турските имоти, които остават в новите предели на България, по сведения на Министерството на държавните имоти, не възлизат на повече от 600 000 000 лв.

Н. Пъдарев (д. сг.) Днешни пари.

Д. Попниколов (трак.): Днешни пари.

Н. Пъдарев (д. сг.): Кой дава тия сведения?

Д. Попниколов (трак.): Министерството на държавнитe имоти.

Н. Пъдарев (д. сг.): Нашето министерство?

Д. Попниколов (трак.): Да. Те са дадени тогава, на времето. Както виждате цифрата от 5 и четвърт милиарда лева, дебита при тази анкета, се приближава до оная цифра или, по-право, е почти същата, която ние сме представили на времето в Министерския съвет. Уважаемият министър г. Буров приема, обаче, цифрата 3–4 милиарда лева, както знаете това, когато говорихме по Ангорския договор за арбитраж, като изхожда от оценките на имотите на българите от Западна Тракия, извършени от гръцко-българската смесена комисия. – Дори и да приемем тая цифра 4 милиарда лева, видно е, г.г. народни представители, че стойността на имотите на тия бежанци възлиза на една чувствителна сума. Те имат право над имотите си или над тяхната стойност. И дълг бе, и дълг е и сега на българското правителство да занимае народното представителство с мероприятия, засягащи имотните права на тия бежанци, особено на ония, които живеят в градовете, за които досега не е направено абсолютно нищо. Докато на онези, които са в селата, се дава земя и се настаняват и ще плащат само 50 на сто от стойността на земята, за ония, които са настанени в градовете не е направено нищо. Те също така имат право да получат под една или друга форма известно обезщетение за пожертвуваните им имоти. И аз мисля, че в бюджета на държавата ще трябва да се предвидят вече суми за посрещане на този нов дълг, поет чрез Ангорския договор. За съжаление, с такива мероприятия не бе сезирано народното представителство, а и в бюджета за идната финансова година не е предвидена някаква сума за обезщетение или за парична помощ на бежанците от Източна Тракия чрез сумите, които българската държава следва да получи от имотите на изселилите се турци след 1913 година. В своите изявления, за които споменах, г. Симеон Радев казва още следното: „В своята реч г. Ляпчев тури ръка в най-болното място на въпроса за имотите. Печалната истина е, че докато никой наш бежанец не можеше да се върне в Тракия, турските бежанци, въпреки общите разпореждания на българското правителство, успяваха лично или чрез пълномощници да продават имотите си в новите земи. Тия тайни продажби, доколкото зная, продължиха и след като от хода на преговорите стана ясно, че имотите на турските бежанци ще станат собственост на българското правителство.“

Да, г.г. народни представители, това действително е печален факт. И не само тогава ставаха тия тайни продажби, но те продължиха и след подписването на договора. Забележката към чл. 25 от закона за уреждане недвижимата собственост в новите земи от 27 юлий 1921 година е прокарана по искане на Министерството на външните работи, за да се запазят интересите на българските бежанци от Гърция и Турция. То е дало и нареждания още тогава, да не се освобождават от надзор никакви безстопанствени имоти, принадлежащи на гръцки и турски бежанци и да не се допуска възвръщането и прехвърлянето даже и на имоти, принадлежащи на такива бежанци, които по една или друга причина не са би ли обявени за безстопанствени, до тогава, до когато не се види, че има взаимност от другата страна. Министерството на правосъдието, Министерството на вътрешните работи и Министерството на земледелието и държавните имоти са дали съответни нареждания в този смисъл. Но въпреки това, ставали са заобикаляния на закона, извършвали са се тайни продажби, прехвърляне на имоти, които продажби сега искат да ги оформят чрез изменение на закона за недвижимата собственост в новите земи! Дори днес г.г народни представители, в с. Любимец, Свиленградско, и в с. Брегово, Харманлийско, се отнемат имотите, раздадени вече на бежанци, и се връщат на турците, които се явяват да претендират за тях, или на техни пълномощници.

Облигациите на бежанците.

Аз няма да се спирам на въпроса за облигациите на бежанците. По този въпрос аз се изказах, когато развих питането си по същия въпрос миналата година. Бихме желали поне да се прокара законопроектът, внесе н по частен ред, за погасяването на заема чрез тираж, както е в Гърция, за да се подпомогне покачването курса на облигациите и с това да се подпомогне на бежанците от Западна Тракия и Източна Македония. Ние желаем, българското правителство да последва в това отношение примера на гръцкото правителство, което, както знаете, е прокарало закон в смисъл погасяването на 6 на сто заем от 1923 г. за гръцко-българското изселване да става чрез тираж.

Този техен закон е предшествуван от следното изложение на мотивите: (Чете) „Предвиденото в спогодбата, сключена в Женева на 9 декемврий 1927 г., погасяване на облигациите, представляващи дълга на държавата към гръцките изселници из България, се е считало още от началото като вредно за заинтересованите правоимеющи.

„Като се има пред вид, че настоящето правителство се намира в невъзможност да повиши лихвата на 8 на сто, както се поиска от правоимеющите, то реши да измени срока и начина на погасяването на заема, като намали на 15 години погасителния период - вместо 30 г., чрез 60 еднакви 6 месечни вноски – и погасяването да става чрез тираж.“

 

Късно подадените декларации.

По отношение на 6-те хиляди бежански декларации, които Гърция не иска да признае, ние сме доволни от изявленията на министъра на външните работи г. Буров, направени неотдавна пред печата, в които той казва: „Нито аз, нито който и да е от българското правителство има правото да се отказва от права, които принадлежат на 30 хиляди нещастни бежански семейства. Това право никой не е в състояние да им отнеме.“ Като одобряваме това държане ние искаме да вярваме, че правителството не ще отстъпи от него и ще съумее да запази интересите на тия бежанци. Ако Гърция продължи да стои на становището на г. Михалакопулос, че за нея този въпрос не съществува, тогава остава открит въпросът, че трябва да се позволи на тия бежанци да се върнат обратно в родината си и да влязат във владение на имотите си.

Не мога тук да не отбележа, г.г. народни представители, че ако този възглед, твърд възглед, бе усвоен и по въпроса за имотните права на изгнаниците от Източна Тракия, сигурно не би се взело решение да стане тази пакостна размяна между имотите на българите от Източна Тракия и имотите на турските изселници от България, за която говорих.

 

Нашата външна политика.

Г.г. народни представители! Аз имах и друг път случая да развия мисълта, че националната проблема у нас не се разглежда в нейната цялост и пълнота, а тя трябва да се разгледа така, за да й се даде едно правилно осветление. От дебатите, които станаха по отговора на тронното слово, обаче, тази година и миналите години, както и от дебатите, които станаха по бюджета на Министерството на външните работи в миналите години, се видя ясно, че ние още не можем да се простим с оная едностранчивост в разглеждането на тази проблема, която докара на България толкова много пакости. И това ме кара, г.г. народни представители, да излизам на тази трибуна и, като Катон в Римския сенат, да напомням на народното представителство, че има и други въпроси, други проблеми, които заслужават да обърнат вниманието на българското народно представителство, които по важност трябва да се турят на пръв план в грижите на нашата държавна и национална политика.

На 8 юлий 1927 г., при дебатите по отговора на тронното слово, ах развих някои мисли по нашата външна политика и тогава заключих със следните думи: (чете) „Балканският мир може да бъде основан само на равенството в отношенията между балканските държави. Нека се надяваме, и нека подчертаем тази надежда в отговора на тронното слово, че този мир, който е еднакво ценен, както за едните, така и за другите, ще почива за в бъдеще на по-сигурната база на справедливостта, на взаимното уважение, на взаимното зачитане правата, включително и ония на етническите малцинства, на признаване и зачитане правата на българската нация, на пълното равенство, което едничко ще може да постави по-здрави устои на нетрайния още мир на Балканите.“

Оттогава, г.г. народни представители, изминаха 4 години. Опразваха ли се нашите надежди и нашите очаквания? Третира ли се България от своите съседи като равноправна? Признават ли се и зачитат ли се правата на българската нация? Тогава ние искахме да се вмъкне в отговора на тронното слово един пасаж за българските малцинства. Нашето искане не бе възприето. Сега, след 4 години, в тронното слово се отбеляза стремежът на България за обезпечаване на външния мир чрез възстановяване на равновесието между държавите и чрез взаимно зачитане на народностите. Това ми дава основание да считам, че България се намира вече в по благоприятно положение, отколкото е била досега, за да може да заговори за възстановяване равноправието между държавите и за зачитане на българските малцинства. В това отношение тя е вече в ролята си като пазителка на българщината.

Въпросът за признаване и зачитане правата на българските малцинства е въпрос за признаване и зачитане правата на българската нация. Защото, както казваше Ренан в своята прочута конференция в Сорбоната през 1881 г. нацията е една душа, съставена от две части: едната се крие в миналото, а другата в настоящето. Еднаквите радости, еднаквите скърби, общите борби и надежди, общият исторически живот в миналото създават оная душа, която кара българите, където и да са те, да се чувствуват като едно цяло, като синове на едно голямо семейство. И тоя общ вековен живот, това емоционално единство на нацията създава правото на отделния българин да очаква закрила от целокупната нация особено от политически, организираната нейна част, както и дълга на българската държава да бди за културното единство на българите и за зачитане на националните и други права на ония българи, които са извън нейните предели.

Изпълни ли напълно и успешно българската държава дълга си в това отношение? Не отричам, че България е в такова тежко положение, че тя няма свободата и възможността да извърши всичко, което намира за необходимо за закрила правата на българските малцинства. Но все пак намирам, че тя можеше да прояви по-голямо упорство в борбата за защита правата на българите, особено на ония от Тракия.

Трябва да констатираме със съжаление, че правата на българските малцинства в съседните държави или не се признават, или не се зачитат, когато България не изпуща случай да изпълни най-добросъвестно своите задължения.

За подкрепа на това аз привличам вниманието на народното представителство върху положението на българите в съседните на България държави.

 

Българите в Добруджа

се поставят в положение да не могат да живеят. Независимо от убийствата, като онова в Богданово, Арабаджи и др., там става една систематична колонизация на куцовласи, която кара българите от Добруджа да емигрират. Там днес не се позволява да има български училища. Всички български училища, читалища и др. културно-просветни учреждения са закрити с изключение на четири частни български училища в четирите града на Южна Добруджа. В нито едно българско село няма българско училище. Всички училищни сгради на бившите български училища са заети от държавата с всичкия им инвентар. Вместо тях са открити румънски училища. Освен това имотите, с които разполагаха българските църкви и училища, с чиито доходи се издържаха, са заграбени от държавата.

Трябва да отбележа освен това, че изключителното румънско законодателство за реорганизиране на Добруджа е насочено към единствената цел – да се пропъди българското население, а онова което остане, да бъде асимилирано. По силата на това законодателство една трета от всичката земя на българите в Добруджа, която част се равнява на около 3 милиона декара, е обявена за държавна, и която сведущи лица оценяват на около 10 милиарда лева.

В действителност, обаче, прилагането на закона става по един толкова пристрастен начин и самият закон съдържа толкова изключителни формалности, противни на общото право, че в много случаи отнетото пространство не е 30 на сто, а много повече. Професор Лапрадел счита, че едно върху друго отнема се 70 на сто от поземлената собственост на българското население.

 

Сърбия

продължава да не признава българското малцинство в Югославия. Тя не го признава дори и в откъснатите от България Западни покрайнини, макар че чл. 40 от Ньойския договор подчертава, че българските поданици по-възрастни от 18 години, от териториите, които се дават по договор на Сърбо- хърватско-словенската държава ще имат право да оптират за бившето поданство. Тук, естествено, се визират българите от Царибродско, Трънско, Босилеградско и Струмишко. С тоя текст те мълчаливо се признават за българи и им се дава, като на такива, правото да оптират за българското си поданство.

 

Гърция

която наложи на България конвенцията за доброволно изселване, не изпълни нито едно от задълженията, които пое за закрила на българските малцинства в нейната територия, макар че Севърският договор я задължава да стори това. Чл. 1 от този договор  гласи: (чете) „Гърция се задължава, щото постановленията, съдържащи се в чл. чл. 2 до 8 на настоящата глава да бъдат признати като основни закони, и никой закон, никой правилник, нито никое официално действие да не бъде в противоречие или опозиция с тия постановления, и никой закон, никой правилник, и никое официално действие да не се поставят над тях.“ А чл. 2 гласи: (чете) „Гърция се задължава да даде на всички жители пълна и неограничена защита на живота им и на свободата им, без разлика на раждане, народност, говор, раса или вяра. Всички жители на Гърция ще имат право на свободно упражнение, както обществено, тъй и частно, на всяко убеждение, религия или вярване, чиито упражнение не ще бъде несъвместимо с обществения ред и добрите нрави.“ Въпреки това Гърция, както знаете, отхвърли конвенцията Калфов-Политис. След отхвърлянето й Венизелос се яви в Обществото на народите и в заседанието на Съвета на ΟН на 24 март 1923 г. заяви, че въпреки отхвърлянето на протокола от 19 септемврий 1924 г., гръцкото правителство ще изпълни всички задължения по договорите за малцинствата.

По-късно гръцкото правителство съобщи в Съвета на Обществото на народите, че се задължава да проучи всяко искане, което би му било отправено от славянското малцинство за откриване и функциониране на училища, в които преподаването ще става на езика на това малцинство. Също така обещава да проучи всяка молба, която се отнася до езика на малцинството в църквите. Според заявлението на гръцкия делегат Какламанос, направени в Съвета на Обществото на народите на 10 юний 1925 г., гръцкото правителство взело и щяло да вземе следните мерки за изпълнение на задълженията му по договора за малцинствата: първо, ще предвиди кредит в държавния бюджет за поддържане училищата на славянското малцинство; второ, ще се изработи специална програма за откриване, съгласно чл. 9 от договора, обществени училища за същото малцинство; трето, ще се подготви необходимият персонал и ще се издадат учебници за сметка на държавата; четвърто, ще се позволи на енорияшите да избират сами своите свещеници.

Разбира се, че нито едно от горните обещания не бе изпълнено, освен издаването на „Abecedara“.

В Източна и Западна Тракия, имахме в 1910 г., преди Балканската война, български училища 213; учители – 333; ученици – 11 887; черкви – 190; параклиси – 131, монастири – 11. Днес в Западна Тракия нямаме нито една българска черква, нито едно българско училище, нито един български монастир. Няма вероятност и да се открият такива, въпреки миналогодишните изявления на министър-председателя г. Венизелос, че е готов да открие училища за славяногласните, които биха пожелали, защото той знае, че Тракия и Източна Македония са обезбългарени, а българите от Югозападна Македония под гръцка власт няма да бъдат допуснати да пожелаят да им се открият български училища. Това той призна тая година, когато ходи във Виена през време на своята обиколка из някои европейски столици. В една телеграма на Корбюро от 4 януарий т.г., предадена от Българската телеграфна агенция се съобщават изявленията на Венизелос, пред представители на печата. Между другото той казал: (Чете) „Г. Венизелос отрече, че в Гърция съществува малцинствен въпрос, като забеляза, че Гърция има хомогенно население, и че днес още съществуват румънски, еврейски и турски училища, а за албанското малцинство наскоро ще бъдат открити специални училища, докато за славяногласните няма да бъдат създадени специални училища, понеже те не са пожелали това.“

Гръцката противобългарска политика систематично преследваше целта да изгони българите преди всичко от Западна Тракия и Източна Македония – по цялото продължение на Беломорския бряг. Когато в Лозанската конференция за мир се повдигна въпросът за възвръщането на българите от Тракия по родните им огнища, Венизелос, пръв делегат на Гърция, заяви пред териториалната комисия, председателствувана от лорд Кързън, английски министър на външните работи, че никакви пречки няма да се правят  на българите от Западна Тракия да се върнат в родината си. Но въпреки тая негова тържествено дадена декларация, не се мина много време той нареди да се изпълни по визинтийски конвенцията за доброволното изселване на малцинствата, и още през същата 1923 г. започна изгонването на българите от Тракия и Източна Македония. Изгонването им, както знаете, стана по един насилствен начин, за което свидетелствуват докладите на Корф и Роовер, както и на председателя на Солунската подкомисия Джон Съндерс, а също и документите, които имах случай да ви прочета по-миналата година, от дедеагачкия окръжен управител, който изпращаше българите – дори 80-годишни старци и малолетни деца – на заточение в островите, за да ги принуди да дадат декларация, че искат да се изселят.

Тая политика на изгонване на българите не се е спряла, тя продължава и сега. Солунският в. „Тахидромос“ от 15 февруарий т.г. пише следното: (чете) „По решение на Министерството на вътрешните работи, от онзи ден тукашната служба на обществената безопасност започна да изселва българите, които са подали декларация за изселване в България, по силата на съответната конвенция за взаимно доброволно изселване на населенията. Такива българи се залавят и под стража се довеждат до границата и там се предават на българските погранични власти.“ И това става, както виждате, сега, без оглед на това, дали подадените декларации са признати и имотите ликвидирани или не. По наши сведения, някои от тези изселници са подали декларации и техните декларации са в числото на тези 6000 декларации, които Гърция отказва да признае. А в това време, когато българите се изгонват от Гърция, в столицата и в други градове на България продължават да живеят като гръцки поданици много гърци търговци, които са се изселили от България по силата на конвенцията за доброволното изселване, продължават да търгуват и да се ползуват с богати печалби в държавата ни.

Другото средство на гръцката противобългарска политика е асимилацията, която тя ще иска да приложи към българите, които са далеч от Егейския бряг. За това средство г. Михалакопулус е говорил и пред Обществото на народите. Тая теза той разви в Обществото на народите през Септемврийската сесия, разви я и пред гръцката камара на 10 февруарий г.г. в отговор на едно запитване на Папанастасиу. Той намира, че доброволната асимилация на малцинствата е едно естествено явление, което никой не може да възпре. А тая тяхна доброволна асимилация е все същото, каквото беше и доброволното изселване на българите в Тракия и Македония. То е насилствено асимилиране. Ето какво е казал той в гръцката камара в отговор на Папанастасиу: (Чете) „Текстовете на договорите за малцинствата не говорят в никоя своя наредба за национално съзнание на малцинствата. Говорят за малцинства по език, вяpa и племе, но не говорят за запазване националното им съзнание.“ От тук логическото заключение, че е позволено да променят националното съзнание на малцинствата в гръцка територия. В Гърция, прочее, няма зачитане и закрила на малцинствата.

 

От турска страна

слушаме хубави, успокоителни думи.

Симпатиите към българския народ – само на думи, обаче, – се подчертаха и от председателя на турската република. Аз бих бил много доволен, ако поне по отношение на тая наша съседка можех да кажа думи на успокоение и на задоволство. Съжалявам, обаче, че не мога да сторя това. Приятелството на Турция е един идол, за каквито преди няколко века говореше Франциск Бейкън, който идол българското общество си създава, без да се съобразява с действителността.

Трябва да напомня, г.г. народни представители, че българите от Източна Тракия бяха изгонени през 1913 г. с огън и меч и само в 24 часа бяха принудени да напуснат своите родни огнища, като изоставиха пълни хамбари с жито, пълни изби с вино, къщите с покъщнината си, едър и дребен добитък, земледелския си инвентар и пр. Всичките тия техни имоти бяха заграбени. И днешните управници на Турция, които се показват толкова любвеобилни спрямо българския народ, вместо да поправят тая жестока неправда спрямо мирното българско население от Тракия, вместо да му позволят да се върне в огнищата си и да заработи отново запустелите днес тракийски полета, поискаха, чрез Ангорския договор за вечно приятелство, да задържат конфискуваните и заграбени от турците български имоти без да платят нищо и да им отнемат правото да се върнат и заживеят в родината си, като ги обричат на мизерно съществувание в България и засилват в тях убеждението, че единственото тяхно спасение и спасението на техните деца е само в възвръщането и настаняването им в техните вековни родни огнища.

Днешното турско правителство не само не поправи извършената от младотурците спрямо тези българи неправда през 1913 г., но продължава политиката на изгонване на българите, било като съмнителни, било като бегълци от армията, било по други причини. В това отношение най-акуратни се проявиха лозенградските административни власти, понеже в тази област имаше сравнително най-компактна българска маса. Там се взеха мерки за изселване на българите по следните три мотива: първо, всички българи, напуснали страната, заедно с въоръжените българгарски сили при реокупирането на Тракия от турските войски, се обявиха за бегълци, и като такива не могат да бъдат турски поданици, и следователно, да останат на постоянно местожителство в страната; второ, всички българи, родени в селата на Тракия и отпосле заселени в градовете, като подлежащи на изселване, съгласно Цариградския договор и Одринското съглашение от 1913 г., подлежат на изселване, трето, българи, на които книжата са нередовни или са ги изгубили, считат се като нередовно установени на местожителство в градовете и подлежат на изселване. С тия три вида мерки административната власт в Лозенград прогони през последните няколко години повече от 100 семейства българи, и днес в Лозенград има само 27 български семейства.

Особено характерно е, г-да, поведението на турците към българитe от Курфали, единственото българско селце, което е останало в пределите на турската държава, близо до Цариград, и което има б5 къщи. В един доклад от 2 юлий 1924 г. до Св. Екзархия от архимандрит Антим Шивачев, натоварен да провери, какво е положението на българитe в това село, се казва, че по нареждане на Чаталджанския валия, на 27 юний 1924 г., в 4 часа през нощта, били вдигнати всички българи от това село и в няколко часа били заставени да съберат каквото могат и да заминат за Чаталджа. Всичко, което оставили в село, било разграбено от мохаджиритe, които по-рано били вече настанени в селото. Керванът бил на път за Чаталджа, когато се намесва Гръцко-турската комисия по изселването и, по настояването на председателя й швейцарец, отново ги връщат в селото, където българите намират всичко ограбено и опустошено.

По същия начин постъпиха турците и през 1913 г., когато изгониха всички българи от цяла Тракия и Мала Азия и заграбиха имотитe им. Това ограбване на курфалийци стана в 1924 г. След това, на 18 октомврий 1925 г., се подписа договорът за вечно приятелство между България и Турция. Имахме основание да очакваме, че поне след тази дата ще почне по-добро отнасяне на турската власт към българитe, но това не стана. Турците продължаваха своята политика на изгонването на българитe. Българското училище в Курфали се затвори. Свещеникът и учителят бяxa изгонени. Българитe останаха без свещеник и няма кой да опява и да погребва мъртъвцитe им и да кръщава новороденитe. Те са принудени да отиват при селския турски ходжа, за да зарегистрират ражданията. На Одринския български владика не се позволява да служи в църквата, не му се позволи да служи и на Великден, запретено му е дори да раздава цветя на своето паство и за един такъв случай правено му е бележка от одринския валия. И понеже нему е отнето правото да бъде религиозен шеф на българитc, понеже българитe нямат защитник, турцит в Одрин си позволили да заграбят част от дворното място на бившата Одринска българска мъжка гимназия, без да обезщетят затова българската община. Това, г-да, не е ставало дори при царуването на султан Абдул Хамида.

От дълги години Св. Българска Екзархия иска да се открие българско училище в Кадъкьой, оттатък Босфора, но и до днес турското правителство не само че не е удовлетворило нейното искане, но дори не е счело за нужно да отговори на нейните постъпки.

На българитe в Лозенград и Одрин, където има в първия град, както ви казах, 27 български семейства, а във втория 65, не им е позволено да излизат да обработват нивитe и лозята си без разрешение от Ангора. За всяко излизане от града трябва да получат разрешение от ангорската власт. И това става, г.г. народни представители, в същото време, когато повече от половин милион турци се ползуват с всички религиозни, национални, граждански и политически права в България. Мога дори да твърдя, че много наши бежанци живеят с убеждението, че турцитe в България живеят при по-голяма свобода и зачитане, отколкото самитe те – страдалците за българското име, за българския род и отечество.

Но не е само това. Турция не иска да изпълни и най-малкитe задължения, които е поела по договора за приятелство. В едни изявления, които направи в Ангора и Стамбул миналата година бившият турски пълномощен министър в София, Хюсреф бей, и които останаха незабелязани и, най-главно, непреценени от българския печат и от българското общество, се говори все за задължения, които България имала да изпълнява към турското малцинство, без да се поменува и за задълженията на Турция към българското такова. По въпроса за имотите той казва: (Чете) „Действително, по въпроса за имотите се забелязва известен застой. Причината за това трябва да се подири в обстоятелството, че от българска страна се пожела да се разяснят някои пунктове на съответния протокол, особено алинея С, като по този случай се предизвика размяна на мисли, която още не е приключена Ако българите побързат да отговорят на последната наша постъпка, която има предвид правата и интересите на двете страни, можем да се надяваме, че скоро ще могат да се отстранят всички спънки за приложение на протокола. Нека прибавя, че всички правоимеющи, които според алинея Д, са успали да установят правата си по надлежния ред, могат безпрепятствено да разполагат със своите имоти.“

Тая постъпка, г.г. народни представители, за която говори Хюсреф бей, доколкото можах да науча, съвсем няма предвид правата и интересите на двете страни, а подчертава желанието на ангорското правителство да се освободи от малкото задължения, които е поело с протокола, приложен към Ангорския договор за приятелство. Турция иска да присвои имотите на изселилите се от Цариград и Мала Азия българи, въпреки изричния текст на договора, като предлага за компенсация несъществующи имоти, намиращи се в стара България и принадлежащи на мюсюлмани, които са емигрирали от новоприсъединените през 1913 г. към България земи. Тя не признава имотните права на българите които насилствено изгони след 18 октомврий 1912 г., нито приема да се върне някой от тях в родните си огнища, а иска България да признае имотните права на мюсюлманите от новоприсъединените земи, които не бяха изгонени, а доброволно се изселиха извън границите на България след 18 октомврий 1912 г. и след това пак се завърнаха. Както Турция завзе имотите на българитe, така и България има право да стори същото с имотите на тия мюсюлмани, ако се съблюдава принципът на взаимността.

Тая нова постъпка, за която говори Хюсреф бей, цели да облагодетелствува само турцитe и да ощети българитe от Цариград и Мала Азия и българитe от Тракия, които бяха се върнали след 1913 г. Тя иде да покаже още веднъж, че ангорското правителство не е третирало и не желае да третира България като равноправна с Турция. То е искало и продължава да иска само България да прави отстъпки, само тя да плаща за приятелството между дветe страни.

Аз няма да говоря, г.г. народни представители, за изявленията на Хюсреф бей, направени пред в. „Миллиет“ и други вестници в Стамбул на 14 юний миналата година по резолюциитe на първия турски конгрес в България. За съжаление, те издават същото схване, което характеризирах по-горе, и желание за вмешателство във вътрешнитe работи на България. Не мога, обаче, да премълча следния пасаж от тия изявления: (чете)... „Турски учители, знаменосци на турската еволюция, имат отворени пътища навякъде в България, за да увеличават числото на грамотнитe в тая страна. Млади хора, въодушевени от свещения огън на образованието, дават конференции на своитe стари чичовци турски селяни. Турски вестници се печатат  на турски език и с новата турска азбука, разпръскват свещеннитe еволюционни идеи и за възраждането на нашитe едноверци в България и поддържат етническитe интереси на това голямо малцинство от 800 000 души.“

Това е едно официално признание за пълната свобода, с която се ползуват турцитe в България. Да, те свободно кръстосват България и вършат пропаганда. Но къде е свободата на българитe в Турция? И защо те не могат да отидат свободно, където искат, и то не за да вършат пропаганда, а за да работят имотите си и да си изкарват прехраната?

Трябва да ви припомня, г.г. народни представители, че и до днес, ето вече повече от пет години от подписването на договора за приятелство, Турция не позволява на българите, които имат право върху имотите си, да влязат в тяхно владение и да разполагат с тях, нито пък им ги изплаща. И ако има действително приятелство между двете страни, защо Турция не позволява на българите да се върнат в родните си огнища, където да живеят и работят имотитe си, тъй както живеят свободно в България хилядите мюсюлмани? Ние, които съдим за политиката на Турция не по думите, а по делата, които помним, че тя не прояви приятелско държане към България, нито по Маришкия въпрос, нито по въпроса за Добруджа, нито по въпроса за Екзархията и то, когато беше нейна съюзница, която и сега не изпълнява поетитe по договора задължения, смятаме, че това нейно поведение не може да се нарече приятелско.

 

Задачитe на националната ни политика

Прегледът, който направих, показва, че правата на българските малцинства в Югославия не се признават, а в другите съседни държави не се зачитат. Не бива да си правим илюзия, че те доброволно ще ги признаят и зачитат от сега нататък, след като не са сторили това в продължение на 11 години.

Друга една констатация трябва още да направим, че едни от съседите изгониха българите, за да отнемат основанието да се говори за българско малцинство, за тяхното покровителство, както и за земите, които те населяват, а други вървят из същия път.

При това положение налага ни се въпросът: трябва ли да се задоволим с една политика за покровителство на българските малцинства при сегашното положение на нещата или на българската политика се налага вече да насочи усилията си в друга посока? И какви са задачите в това отношение на националната ни политика?

Договорите за малцинствата почиват върху един етичен принцип – да елиминират от процеса за образуването на нациите насилието, натиска и то в интереса на самите национални малцинства. Тоя етичен принцип не се съблюдава от победителите, особено на Балканите. Вие чухте как постъпи Турция, как мислят и постъпват в Гърция, аз цитирах  изявленията на Михалокопулос, така мисли и Живкович, така мислят и в Румъния. Този етичен принцип се отрича дори от именити държавници на един велик народ, който е бил борец за човешки права и който е дал на света „Декларацията за правата на човека и гражданина“.

Самото Общество на народите, въпреки добре аргументираната реч на нашия министър на външните работи миналата година, както и оная на г. Калфов през 1925 г., не се решава да защити тоя принцип и да вземе по-енергични мерки за запазване българските малцинства, било от асимилиране, било от изгонване.

Но щом като при сегашните режими в Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини не могат да се гарантират правата на нашите малцинства, а се правят систематически усилия за тяхното асимилиране, или за тяхното изгонване, не остава друго, освен да се работи за премахване на тия режими и за заместването им с други, при които да бъде възможно възвръщането на българите и да им бъдат осигурени всички права. Λ това налага

ревизия на договорите.

Ние имаме, г.г. народни представители, основание да искаме

ревизия на Ньойския договор

не само по горната причина, но още и по следните съображения:

С Ньойския договор се отнеха от България нейни територии, които никой не е оспорвал, че са български. Отнеха се Добруджа, Западна Тракия и Западните покрайнини.

С откъсването на Западна Тракия от България се отне една площ от 8622'6 кв. километра, която съставлява 7`6 на сто от земята ни преди Всесветската война; отне се и целия Беломорски бряг и с това тя губи най-свободната и най-независимата връзка с презморските страни и една голяма част от най-естествените си политически граници; губи най-сгодно крайбрежие за развитие на търговска флота. С новата неестествена граница се намали скотовъдството в Родопите, понеже стадата не могат да слизат в Беломорската низина, а заедно с това се намали и свързаната с него домашна текстилна индустрия. Тя пречи на зидарите и абаджиите от Родопите да се движат свободно в Западна Тракия и да допълнят своя оскъден поминък.

Но със загубата на Западна Тракия общото българско стопанство изгуби извънредно много, защото изгубихме доброкачествените тютюни, памука, сусама, анасона, копринените пашкули, маслините, смокините, наровете, бадемите, паламудите и много други богатства.

Ако не бяхме изгубили тия ценни територии, не щяхме ли да понесем по-леко днешната тежка криза? Кои са отговорниците за тия загуби? Кой създаде оня манталитет, който ни заведе в Букурещ, а после в Ньой, за който говори при отговора на тронното слово уважаемият подпредседател на Народното събрание? Тракийските българи не са имали и нямат тоя манталитет. Те са били и остават верните привърженици на една силна, мощна България, без която не може да има нито Тракийски, нито Македонски, нито Добруджански въпрос, нито въпрос за Западните покрайнини. Те са привърженици на едно мирно развитие на България и на българския народ при добри отношения с всички държави, при зачитане правата и интересите на българската държава и на българската нация.

И, ако ние говорим, г.г. народни представители, за ревизия на договорите по мирен начин, това правим в интереса на всички, за организиране на един истински траен мир на Балканите и в Европа.

Заедно със Западна Тракия България изгуби и своя

естествен излаз на Бяло море

Въпреки жестокостта си, победителите предвидяха в чл. 48 на Ньойския договор да се дадат излази на България на Беяло море.

На 29 януарий 1923 г. българската делегация в Лозанската конференция за мира се яви пред „Подкомисията за проучване условията по прилагането на известни клаузи относно обезпечаването на икономическия излаз на България на Егейско море“ и отново подчерта своето по-ранно становище по тоя въпрос, което се изразява в следното заключение на писменото й изложение: „Само чрез непосредствено владение на околната територия на железопътната линия и на пристанището или чрез поставянето на тая територия при режим на пълна автономия, бидейки икономически свързана с България, посредством специални спогодби, би могло да бъде построено и експлоатирано пристанище в Дедеагач в съгласие с икономическите интереси на България.“

След прочитане на българското изложение Венизелос заяви, че естественият излаз на България не бива да се търси на Бяло море при Дедеагач, а в Солун и там гръцкото правителство е готово да направи всички улеснения на България. Тая песен се пее, г.г. народни представители, и днес. Венизелос иска да насочи отново българския излаз към Солун. В един разговор с кореспондента на в. „Тан“ в Рим, г. Венизелос заявил, както съобщава една телеграма на Българската телеграфна агенция от 10 януарий т.г. от Париж, „че би искал да отстрани всички мъчнотии и да уреди разните въпроси от стопански характер между Гърция и България. По важния въпрос за стопански излаз в Егейско море Гърция предлагала излаз в свободната солунска зона със същите предимства, които бяха дадени на Югославия.“ Това е едно желание, един стремеж на Гърция, на нейните ръководни среди да се измести, да се отклони въпросът за българския излаз на Егея от пътя на неговото естествено разрешение, който не може да се търси другаде, освен в Западна Тракия и да му се даде едно разрешение неестествено, като се постави България срещу Югославия и като се постави Западна България, и дори София, столицата на България, под икономическата зависимост на Солун.

Много утешително е, г.г. народни представители, че и у нас по подобие на други страни, се създава вече и се канализира едно общо схващане по този въпрос. Беломорската конференция, свикана в 1929 г. от Народния морски сговор, на която участвуваха видни представители на науката, учрежденията и организациите, взе следното решение: (Чете). „Всички интереси на страната изискват наложително бъдещият реален излаз на България на Бяло море да бъде непременно южно от Родопите“, на тракийския бряг.

Но понеже и на тоя въпрос до днес – ето вече 11 години – не може да се даде едно задоволително разрешение, следва да се заключи, че е наложително Великите съюзени сили, които са предвидели този излаз, да прибегнат до ревизия на съществуващата на юг граница, за да може да се реализира това право на България. Ние смятаме, че ако въпросите биха се градирали по важност, то от държавно и национално гледище на първо място би следвало да се постави въпросът за Беломорския излаз на България, без постигането на който – трябва да го признаем – България не може да има икономическа независимост. И този въпрос трябва да бъде един от първите обекти на нейната външна политика.

Г.г. народни представители! Много видни държавници се изказаха за ревизията на договорите, за нея се изказаха и някои от авторите на мирните договори, като Лойд Джордж и Франческо Нити. Днес вече във всички страни се говори за евентуалната ревизия на договорите. Мисля, че и нашата външна политика ще трябва да се съобрази с това общо течение.

Наложеният на България договор за мир е непоносим за нея. Той е гибелен и тя не може да го понася без риск за своето собствено съществуване. Още повече, че до днес той не е приложен в малкото клаузи, благоприятни за нея.

Усилията на победителите

да организират мира

чрез запазване на съществующитe договори не могат да имат успех, защото противоречат на самата идея за мир. Мирът, г.г. народни представители, не е и не може да бъде дело на насилие, нито може да се сведе до едно материално задоволяване. Той е морален ред, въдворен чрез справедливост. Съществува ли тоя морален ред на Балканите? Дадено ли е на България онова, което й се пада и което й бе признато в редица международни конференции и договори? Дадена ли й е справедливост? Не.

Ето защо мирът на тия договори не може да бъде траен, защото никъде и никога насилието не е създало и не създава права, никога и никъде то не е създало и не създава траен мир.

Ние тук, в Народното събрание, гласувахме всички единодушно пакта Келог, с което изключихме войната, като средство на национална политика. Но това сторихме при дълбокото съзнание и при вярата, че инициаторите на тоя пакт няма да искат да увековечават създадените с мирните договори неправди, а ще пристъпят към прилагане чл. 19 от пакта на Обществото на народите, и ще наложат на своите балкански съюзници да станат примирителни и отстъпчиви спрямо България. Безспорно е, че за това е необходима една психологическа подготовка, която нашата политика трябва систематично и упорито да преследва чрез една добре организирана и активна пропаганда в чужбина.

Дългът на народните водачи

Но нека в заключение припомня думите на германския министър на външните работи г. Курциус. „Една успешна външна политика е възможна, ако се гради само върху основата на едно сигурно вътрешно положение, на един здрав вътрешен държавен живот.“ Нека употребим усилия, г.г. народни представители, да създадем тоя здрав вътрешен живот. От всички се признава, че както другаде, така и у нас бушува страшна стопанска и финансова криза. Но трябва да се признае, че нашият народ преживява и морална криза; той като че губи вяра в своите собствени сили, като че губи вяра в идеалите си, във водачите си, в партиите си, в институциите си. Като че боледува българският дух. А болен дух не може нито да крепи държава, нито да създава ценности, нито да използува добре материалните блага. Той изпада в крайности и покрай другите може да погуби и себе си. Нужни са, необходими са нравствени реформатори. Тяхната роля е дори по-важна, отколкото оная на стопанските реформатори. Ако народите живееха само със своите материални интереси, те биха загинали, те биха се обърнали на пух и прах. Но те продължават да съществуват благодарение на духовните връзки, които свързват техните членове, благодарение на идеалите, които ги вдъхновяват. Тия духовни връзки, тия идеали трябва да се възкресят, трябва да се крепят, трябва да се поддържат, защото, както казва Гюстав Льо Бон, никой народ не може да преживее смъртта на своите богове, никой народ не може да преживее смъртта на своите разбити идеали. Една демокрация не може да съществува без елит, но нравствен елит. Добродетелта, без която тя е немислима, – както казваше Монтескьо трябва да краси и вдъхновява нейните водачи. Чрез своя пример те ще заразяват и другите и ще съдействуват да се схваща, да се съзнава тя все повече и повече като едно сдружение на право, което си поставя за цел да въдворява все по-голямо равенство, все по-голямо благосъстояние и справедливост между своите членове. И в тоя ред на мисли, явно е, че интересите на общежитието, на държавата, налагат повелително да се внесе възможната по-голяма справедливост в разпределение на благата, в определянето на заплатите между разните категории чиновници, в носене тежестите, които създава днешното тежко положение.

Във времена като тия, които преживяваме, държавниците, обществениците имат един повелителен дълг – да направят всичко възможно да се възвърне и укрепи вярата на народа в неговите собствени сили, за да може да превъзмогне затрудненията и лишенията. Величавият български дух на Възраждането трябва да полъха отново и да обхване, да възпламени всичките български среди, всички слоеве на българското общество. Нека направим усилия да се отърсим от това партизанство, което разяжда държавния и национален организъм. Нека се почувстваме и заработим като примирени и възлюбили се братя на една голяма българска челяд. Нека действително поставим отечеството и държавата над личните, партийните и съсловните интереси и нека засилим модерните функции на държавата – икономическа, социална и възпитателна – и чрез тях главно да създадем вътрешен мир.

И в една такава атмосфера на вътрешен мир да съдействуваме на нашия народ – не само чрез училищата, казармите, но и чрез Парламента, чрез партиите и чрез цялото държавно управление – да се издигне той на едно по-високо стъпало на национално съзнание, за да се създава с по-бърз темп като нация, като една душа. И когато тръгнем из тоя път, когато изпълним така своя дълг, ние ще ускорим постигането на вековния идеал на българските поколения – една обединена, могъща и добруваща България. (Ръкопляскания от всички страни).

Публ. в Дим. п. Николов, елховски нар. представител, Тракийският въпрос, въпросът за българските малцинства и задачите на националната ни политика. Реч, произнесена в Народното събрание на 13 март 1931 г. София, 1931, 72 с.