от Анри Поззи

„Аз видях следното:

В Битоля на сто метра от участъка, в една от най-слабо оживените улици в града, ужасни викове, истински вой се разнасяше от отворените прозорци на едно първоначално училище. Двама учители с ритници, с линията биеха шест момчета, привързани за чиновете им: „Мръсен българин! Македонска свиня! Аз ще те науча сръбски!...

Аз видях гробища, разделени на две... нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат...

Трупът на едно дванадесетгодишно момиченце от анексирана Македония, на което родителите - то е било тогава шестгодишно - са забягнали в България, бе оставен в продължение на четири дни на едно възвишение, на сто метра от телените мрежи, при една температура от 40⁰ на сянка. То е било убито с картечница в момента, когато е изпращало с ръка целувки на своята майка, намираща се на съседния хълм в българска територия.”

Анри Поззи

Това е само една нищожна част от зверствата и безчинствата на сръбските поробители във Вардарска Македония, които е видял с очите си и описал с голяма болка в своята книга френският журналист Анри Поззи, издадена през 1934 г. Жестоки побоища, нечуван терор, варварски мъчения, всякакви насилия, безразборни убийства и никаква милост даже и към невръстните български деца. Типичен традиционен многовековен сръбски геноцид над поробените българи, който геноцид е извършен, след като „славянска” и „православна” Сърбия е подписала с Великите сили договора за спазването на човешките права на малцинствата.

Неистова антибългарска омраза, нечовешки болки, безкрайни мъки, потоци от сълзи и българска кръв бликат от всяка страница на разтърсващия репортаж на пристигналия в Македония като приятел на сърбите френски журналист. А този сръбски полицейски терор продължава и днес във Вардарска Македония и Западните покрайнини пред очите на целия свят. И днес там е престъпление да си българин, да четеш български книги, да се молиш на Бога на български език.

Затова преиздаваме тази смразяваща кръвта книга. За урок и зов към целия български народ. Защото, ако не помогнем на кръвните си братя днес, утре ще бъдем сами и няма кой и на нас да ни помогне. Защото сръбската злоба, омраза и алчност към всичко българско нямат граници.

Затова прочетете книгата „Войната се връща” на Анри Поззи, почувствайте българските мъки и после смело и безкомпромисно да поведем сите българи заедно борбата за освобождението на поробените ни братя!

Никола Григоров

УВОД

Десетилетието след Парижката мирна конференция (1918–1920) събужда в Европа и света старите страхове, че войната отново се завръща. Вилнеещата световна криза подсилва това чувство, а някои от миротворците от Париж вече или са извън политиката, или покойници. Адската машина която бяха заложили с грабителските мирни договори се очакваше да избухне всеки момент. Западната общественост от средите на победителите и на победените насочи и този път вниманието си към „Барутния погреб на Европа“ – Балканите.

Този страх, обладал света, като че ли най-ясно личи от книгата на популярния през 30-те и 40-те години на миналия век американски журналист Джон Гънтър „Европа без маска“ („Inside Europe“), която оглавява световните тиражни класации през 1937 и 1938 г. Ние като европейци и балканци трябва да се ласкаем, че големият журналист ни е заделил специално място в книгата си, па било и то не толкова ласкаво. В думите му, които ще цитирам по-долу е отразен страхът от Балканите, където както се оказва съвсем не са решени завинаги етническите и междудържавните проблеми от парижките миротворци. В главата „Балканът“ Гънтър пише: „Отвъд Чехословашко се намира дивият Балкан. За него казват, че е „път към ада, настлан с лошите намерения на Великите сили“. Световната война била водена, – така бил казал някога гръцкият държавник Венизелос, – за да се европеизира Балканът. В резултат, тя повече или по-малко балканизирала Европа. Балканският полуостров е пирамида, изпълнена с омразата на народа и с омразата на малцинствата между народите. От това може да се състави един хубав списък. Коя омраза е най-дълбока в Югоизточна Европа? Мрази ли българинът сърбина повече, отколкото хърватинът – сърбина? Равна ли е съединената злоба на двамата, която всеки от тях изпитва към италиянеца или към гърка? Мрази ли унгарецът румънеца повече, отколкото румънецът – българина? Непоносим позор е за човешкия и политическия дух, че тия ограничени и жалки, и бедствуващи, и нецивилизовани малки страни на Балкана се карат и смеят да се карат, докато от това произлезе пак някоя световна война. Един милион млади англичани трябваше да умрат заради убийството, извършено през 1914 г. в калното гнездо Сараево. Противни, почти непочтени слухове на балканската политика, едва понятни за западния човек, са, въпреки всичко, решителни за мира в Европа, а може би и за световния мир.“

Тъй като интересът ни е насочен преди всичко към положението на българите във Вардарска Македония ще цитирам и виждането на Дж. Гънтър в главата му „Психология на политическото убийство“, което се споделя по онова време в цял свят за ВМРО и за нейния водач Иван Михайлов: – „Българското движение, ВМРО, се води от един ужасен главатар, от Иван Михайлов. Михайлов създаде със своите хора държава в държава със свои закони, свои съдилища. Ръката на организацията беше дълга и безмилостна. Нито един предател не можа да Ј избяга.“ Без да засвидетелства, каквато и да е симпатия към нас българите, големият публицист се спира и върху „геройствата“ на сръбските зловещи националистически организации „Черната и Бялата ръка“ и на борбата на хърватите и другите народи от Югославското кралство за освобождение от този съвременен концлагер. Колкото и да не ни харесва неговата дефиниция за балканския национализъм, тя съдържа и редица истини – „Преобладаващата страст на балканските народи е национализмът. Тяхната примитивна, подбудителна енергия е насочена повече към запазването на техните собствени политически малцинства, техните малки собствени земи, отколкото към една социална революция. Национализмът причинява отлив на техните накипели сили.“ Аз не влагам в думата национализъм нищо негативно и не бих го сравнявал с останалите балкански национализми, но въпросът който трябва да си зададем е – дали беше жив българския национализъм в огромните заграбени български земи и население от съседите ни, съюзници на победителите от Първата световна война. И тогава, а и днес си задаваме и другия жизненоважен въпрос – дали съпротивителнити сели на народа ни се оказаха достатъчни, за да се запази една не малка част от него от варварската денационализация, специално в Сърбо-хърватско-словенското кралство (Югославия). Населената предимно с българи Вардарска Македония носеше ту името Стара Сърбия, ту Вардарска бановина, а нашите сънародници бяха преименувани на „старосърбиянци“ и на „прави сърби“.

Въпреки преобладаващото негативно отношение към народа ни в периода между двете световни войни не са малко гласовете, издигнали се в негова защита, като на едно от първите места, колкото и да е парадоксално стоят водещи френски, италиански и руски публицисти и учени. Гласът и съвестта на Франция, класическата страна на съвременната демокрация беше коренно противоположен на този на парижките палачи от 1919 г. Ние българите не бива никога да забравяме имената и делата на Леон Ламуш, Естурнел дьо Констан, Жустен Годар, Пол Жантизон и Жорж Десбон. Водещо място сред тия гласове е този на журналиста и публициста Анри Поззи, заел безспорно място сред безкористните приятели на народа ни с творчеството си. Истините, които той казва в книгата си „Войната се връща“ са будили и ще будят не само гузната съвест на родните сърбомани, но и благодарността на българите към този достоен син на Франция.

Отдавна е дошло време да сложим надгробния камък на българското сърбоманство, тъй като то е една от язвите на нашето общество и то в продължение на вече повече от два века. Понеже много наши сънародници, трудно ще възприемат тези уводни думи искам още в началото да кажа, че тази книга съдържа само автентичния разказ на един прогледнал голям френски журналист, изявил се многократно със симпатиите си към сърбите. Бих посъветвал вилнеещите в българските медии сърбомани, страдащи за разпада на „братска“ Югославия и плачещи над този чужд гроб да разгърнат и прочетат този ужасяющ почти документален разказ, представляващ един зловещ пътепис. Анри Поззи определено може да бъде нареден сред най-видните световни публицисти избрали за професия разследващата журналистика. Тези които не обичат да четат документалното четиво нека помолят любителите на автентичния разказ, след като го прочетат да им разкажат накратко какво са научили, защото убеден съм че много от нашите сънародници едва ли имат на представа с кого граничим на запад. Сигурен съм, че след като прочетете това документално четиво ще ви се изправят косите. Това е нещо много различно от незабравимите юнашки и партизански филми, идващи от Югославия, които никога не са били спирани в България и Раде Маркович, Миа Алексич, Бата Живойнович, Любиша Самарджич ни бяха толкова близки, когато играеха партизани, любовници или измамници. Помня как ходехме в несъществуващото днес кино „Македония“ да гледаме непрекъснато „въртящия“ се филм за „югославяните солунски атентатори“. Бяхме винаги на страната на „добрите“ и когато сръбските патриоти Гаврило Принчип и другарите му убиха „злодея“ – австро-унгарския ерцхерцог Франц Фердинанд и неговата съпруга в Сараево, ролите на които изпълняваха иначе симпатичните световни звезди Кристофър Плъмър и Флоринда Болкан. Но дойде и по-новото време, когато югославския бръснар (Любиша Самарджич) ни стана по-симпатичен с човешките си черти и измести театралните герои позьори от партизанското време. По думите на един мой приятел от Македония се оказа, че дори грандиозната битка на Неретва е една манипулация и лъжа. Дойде времето и на сръбските жестокости, с които се разпадаше остатъчна Югославия. Трудно възприемахме и не ни се вярваше, че това е възможно да правят хора на други хора – с огромен дървен чук насред реката да убиват мирни и беззащитни жени, деца и старци в Босна. Големият режисьор и наш съвременник Оливър Стоун пресъздаде тези сръбски ужасии, равни може би със стореното от един от юначните сръбски главатари и държавници Тома Вучич, който при потушаването на Катанската буна нарежда противниците на княз Милош през 1842 г. да бъдат навързани и наблъскани в помията и тора на голяма кошара (не се уточнява дали е кошара за свине или овце). След това бити жестоко с тояги и накрая набити на колове, като самият Вучич участвал лично в изпълняванието на екзекуциите. И в ръцете на такива главорези, миротворците от Париж и Ньой, и от Техеран, Ялта и Потсдам предадаха нашите сънародници от Македония и Западните покрайнини, които български територии бяха присъединени към останалите заграбени български земи в Моравско (Нишко, Пиротско и Вранско) в резултат на мирните договори последвали Руско-турската война през 1877–1878 г.

Това издание е повторно, нередактирано на блестящия превод на неизвестен български преводач, отпечатано за пръв път през 1934 г. Въпреки че тази книга е прочетена вероятно от стотици хиляди българи, а може би някои само я държат в библиотеките си, много от нашите сънародници ще се запитат каква е целта, която се преследва с нейното издаване. Съвремието ни даде възможност няколко пъти вече да се иска от нас да направим правилния избор и да се произнесем за бъдещето на разпадащия се вече в продължение на две десетилетия глинен колос, създаден от страните победителки в Първата и Втората световна война. Югославия, тази „тюрма на народите“, ако трябва да използваме старата дефиниция на класиците на марксизма-ленинизма, рухна пред очите ни. Тя беше създадена в резултат на дипломатическия и политическия натиск на страните победителки в двете световни войни – единият път като Сърбо-хърватско-словенско кралство, като само десет години по-късно започна да се нарича Югославия, а след Втората световна война макар и със същото име, за да има все пак някаква разлика от буржоазна Югославия носеше и авторитетното име Федеративна народна република Югославия (ФНРЮ). Властта в това изкуствено създадено федеративно творение, крепена с кръвта на избитите българи, хървати и албанци се оказа, че е нетрайна и рухна скоропостижно. Въпреки жестоките военни престъпления на довчерашните поробители, разпадът на Югославия започна веднага след като покровителите на този лъжлив „остров на демокрацията“ се оттеглиха. Само тези които не знаеха истината (сред които и редица наши интелектуалци), а пък и нямаха очи и уши да я чуят и видят, плачеха над гроба на този „жив труп“, който заразяваше със смрадта си Балканите. Югославия стоеше в положението на насмукала се с човешка кръв въшка на челото на Балканския полуостров.

Лъжата, че Титова Югославия е демократична федерация, макар и социалистическа, изградена уж на принципите на западните демокрации беше поддържана и от тях и от Северния славянски колос – Русия. Капиталистическия Запад и социалистическия Изток се състезаваха в борбата си, за да спечелят на своя страна един от най-зловещите диктатори и убийци на всички времена – Йосип Броз Тито, пряк наследник, макар и без роднински връзки с кралските династиии на безкнижните бивши търговци на свине Караджорджевичите и Обреновичите. Тези две династии и техните първи министри спокойно можеха да се борят за първенство по сторените ужасии по пътя на укрепването на властта си и за заграбването на чужди земи на исторически несвързани с тях народи с трансилванския владетел Дракула, който и до днес стряска съня на дечицата, които обичат гъдела на книжните и филмови ужаси. Дори светът беше излъган до такава степен, че Югославия беше признатият водач на движението на необвързаните, докато зад завесата на тази кървава „демокрация“, в който и до ден днешен звучат не по-малко зловещо имената на Суровичево, Голи Оток, Герлово, затворите в Крагуевац и Смедерево, които се равняваха, а по някои показатели и надминаваха, немските Освиенцим, Бухенвалд, Дахау, Треблинка и съветския ГУЛАГ с Колима и Волго-Донския канал и със страховитите отвъдполярни лагери. А заточенията, каторгата и концлагерите описани от перото на Фьодор Михайлович Достоевски („Записки от мъртвия дом“), Виктор Фалк („Аферата Драйфус“ и „Мъртвите Сибирски полета“), Рене Белбенуа („Безкръвна гилотина“), Анри Шариер („Пеперудата“ и „Ва банк“), Александър Солженицин („Един ден от живота на Иван Денисович“, „Архипелаг ГУЛАГ“, „Първия кръг“ и „Раково отделение“) и Варлам Шаламов („Колимски разкази“) Дяволският остров, френските Гвиани, Нова Каледония и Сибирската каторга, звучат като епизоди от приключенски романи в сравнение със сръбските концлагери и затвори.

Въпреки съществуването на договорите за защита на малцинствата, под които стояха подписите на първите държавници на нашите съседи Македония беше превърната на скотобойна. Границите Ј бяха затворени и никой не можеше да избяга от там през бодливите Ј мрежи. Пък и да избягаш и въпреки огромното число меморандуми и протести от пострадалите българи до Обществото на народите, Комитета за демократичен контрол и Комисията за бежанците, победителите бяха изработили безупречен механизъм за неспазване на човешките и гражданските права, колкото и да се кичеха със стореното. Протестите се изпращаха „към дело“ в архива без каквото и да било внимание, тъй като имаше едно парадоксално изискване – жертвите, за да се жалват първо трябваше да се обърнат с протеста или молбата си до самите си палачи в Белград, т.е. до правителството, а не директно до Обществото на народите и то, ако намери за благоразумно и целесъобразно да поиска помощ от ОН. И както правилно ще сметне читателят – такива случаи просто нямаше. Архивът на Обществото на народите е препълнен с меморандуми, молби и протести на пострадали по единично и групово българи от скотобойната Македония. Малка част от тези документи видя бял свят благодарение на неуморната дейност на българина, невъзвращенец, който работеше в библиотеката на ОН в Женева Теодор Димитров. От неговите дебели документални книжни томове струи българска кръв и течат реки от сълзи, които нашите родни славянофили и сърбомани не искат и да погледнат. За истината трябва да се воюва и тя трябва непрекъснато да се набива в очите както на нашите сънародници в отечеството, така и по света, тъй като постепенно заглъхнаха звучащите десетилетия гласове от свободния свят, където беше нашето упование. Имам предвид българските бежански организации в Европа, Америка и Австралия по време на тоталитаризма. Замлъкнаха вестник „Македонска трибуна“ и Македонските политически организации в САЩ, Канада и Австралия; замлъкнаха Свободна Европа, Гласът на Америка; закриха Българската редакция на ББС, Дойче Веле, а от старото отечество никакъв глас на истината не може да пробие, тъй като ние си имаме славянофили, русофили, сърбомани, „православни скотове“ (както ги наричаше великия Ботев) и какво ли още не. Само патриотизмът и родолюбието вече не са на мода и минаха на заден план. Живеем във времето, когато и българския паспорт за нашите сънародници извън границите на отечеството се превърна в блян и като че ли има вече стойността на чекова книжка с голямо покритие.

Но слава Богу, като разровим старите библиотеки можем да намерим книги, в които истината напира и то като имаме предвид, че е изказана не от един по начало наш приятел, а от един прозрял истината честен френски журналист, видял злосторниците в Белград и във Вардарска Македония и то само защото притежавал паспорт на французин, ползващ се с пълната симпатия и доверие на палачите.

Чителю, не се стряскай от моите думи, тъй като ако прочетеш тази книжка ще видиш колко мек и деликатен съм бил в моето встъпление, без да съм сигурен, че именно аз съм достоен да представя това свидетелство, запечатило трагедията на нашите сънародници от Вардарска Македония. Като прочетете книгата ще разберете, защо трябва да подхождаме към българите извън отечеството си с повече човещина и състрадание, въпреки че и в рамките на България бяха правени какви ли не експерименти с българите, родом от Македония, но те доказаха, че имат здрав корен и винаги са били сред водещите имена на политиците и държавниците ни. Изстраданите творби на поетите, писателите и публицистите, родом от Македония (Данаил Крапчев, Симеон Радев, Никола Милев, Йордан Бадев, Христо Силянов, Димитър Талев) доказват думите на големите мислители, че голямото творчество и изкуство се ражда от голямото страдание.

Искам накрая с няколко думи само да припомня пред читателите кой е авторът на тази изстрадана книга, която и днес трябва да събужда състрадание в нас. В медийното пространство за автора само ще срещнете няколко думи, насочващи Ви към френския шпионин, който проникнал в Югославия и направил известна пред света информацията за сръбските злосторничества във Вардарска Македония.

Големият френски журналист и публицист Анри Поззи е роден през 1879 г. във Франция и произхожда от стара протестантска фамилия. През Първата световна война, той е военен кореспондент и съвсем не храни симпатии към българските противници от Южния фронт. След войната в продължение на десетина години той отново е на Балканите и в Централна Европа, тъй като както споменах по-горе страхът от възникване на нови огнища на напрежение се смята, че пак ще бъдат Балканите и Централна Европа, тъй като зловещия експеримент и действия на парижките миротворци започват да дават своите плодове. Вероятно наистина А. Поззи идва на Балканския полуостров и посещава многократно България и Югославия с мисия от специалните служби, за да установи на място дали наистина войната се завръща. Официалната му мисия e на специален кореспондент на реномирания френски вестник „Le Temps“, като сътрудничи и на други френски вестници. Неговата мисия завършва с резултат, който потвърждава опасенията, че „войната се завръща“. Той така и кръщава книгата си, която е жестока присъда над сръбските колонизатори, които не можаха да изпълнят заканата на българоядеца Никола Пашич, че за десетина години няма да остане нищо от българите в Македония, тъй като те ще бъдат претопени. Поззи установява, че една от главните причини, за да се върне войната отново ще бъде македонският въпрос, който е жив въглен в отношенията на българите към съседите им. Жестокостите, издевателствата и страхът, както установява френският разузнавач и журналист съвсем не са пречупили македонските българи – огнището продължава да тлее, подклаждано от всесилната ВМРО. И само няколко месеца след излизането на книгата, ВМРО съвместно с хърватските усташи ще изпълни във Франция, в красивата Марсилия смъртната присъда над главния злосторник – югославския крал Александър Караджорджевич. Предсказанията на честния френски журналист започват да се сбъдват. Стреснатите югославски политици и държавници взимат бързи мерки срещу независимия глас – Върховният Белградски съд произнася 20-годишна присъда за Анри Поззи. Но това не уплашва този нов Емил Зола. Той по примера на великия си сънародник, който само преди няколко десетилетия публично заклеймява с отвореното си писмо „Аз обвинявам!“ фалшивия процес срещу капитан Алфред Драйфус, ще публикува новата си книга „Черна ръка над Европа“, в която ще включи отново и „Войната се завръща“. Тя отново събужда и раздвижва духовете в Европа и по света – журналистът си оказва пророк, а не само обикновен хроникьор на събитията.

Анри Поззи умира на 67 годишна възраст през 1946 г.

Нашият народ се характеризира с благодарността и почитта си към благодетелите и приятелите си, но доколкото знам в родината ни май никъде няма и една уличка на негово име, а да не говорим за паметен знак, които още преживе той успява да заслужи.

Това, ново издание на книгата на Анри Поззи е един малък жест на благодарност на нас двамата с Никола Григоров, който пое всичките разноски по нейното издание и разпространение. Другото оставаме на българските държавници и на читателите.

Цочо В. Билярски