АНТИБЪЛГАРСКАТА ДЕЙНОСТ НА БИТОЛСКИЯ РУСКИ КОНСУЛ АЛЕКСАНДЪР РОСТКОВСКИ (1895-1903)

В началото на XX век възникналият с Берлинския договор от 1878г. македонски въпрос се превръща в най-острият балкански проблем, който засяга както интересите на балканските държави, така и тези на великите сили.
Русия като една от великите европейски държави активно участва в решаването му от неговата поява чак до Балканските войни от 1912-1913. По това спор в историографията няма. И до днес обаче тя не е осветлила достатъчно пълно ролята на руските дипломати в европейските вилаети на Османската империя за обезбългаряването на Македония и нейното разделяне след Балканските войски чрез поробването на македонските българи от Сърбия и Гърция.

В края на XIX и началото на XX век руските дипломати в европейска Турция са в организирана акция за изкореняване на българщината, в която по заповед на своето правителство в Петербург си сътрудничат с всички антибългарски сили и пропаганди и дори с турската власт.
Настоящата статия осветлява антибългарската дейност на един от тези дипломати в посочения период - консулът на Русия в Битоля Александър Ростковски.


Консулът Александър Ростковски


Александър Аркадиевич Ростковски е роден на 18.10.1860г. (ст.ст.) в украинския град Херсон, разположен тогава в пределите на Руската империя. Произхожда от стара руска дворянска фамилия от беларуския град Могильов. Баща му Аркадий Ростковски е офицер от Генералния щаб, началник-щаб на 8-а кавалерийска дивизия. При управлението на император Николай I (1825-1855) той е с чин майор. Участва в потушването на унгарската революция през 1849г.
Тогава Русия изпълнява молбата на австрийския император, срещу когото унгарците въстават
и изпраща  200 000-на руска войска в Унгария. Руската военна интервенция води до потушаването на унгарската революция, с което император Николай I затвърждава реномето
си на европейския жандарм.
Майор Ар. Ростковски предава сабите на 40 унгарски генерали, капитулирали при Вилагош. Заради успеха си е награден с австрийски орден. После той участва в неуспешната за Русия  Кримска война (1853-1856). До края на кариерата си достига до чин генерал-майор от руската императорска армия. Умира през 1882г.
Александър Ростковски  учи отначало в гимназията в Одеса, а след това в Императорския Александровски лицей. След завършването му през 1883 г. постъпва на служба в руското външно министерство. Той е един от петте възпитаници на лицея, специално подбрани за дипломатическа кариера.  Обучава се в Азиатския департамент на МнВР на Русия.
След това е командированв България на дипломатическа служба. От България Ал. Ростковски започва дългата си дипломатическа кариера. През 1884-1885г. заема длъжността втори секретар на Руското дипломатическо агентство. После е прехвърлен като секретар и драгоман на генералното консулство в Йерусалим. Тук престоява 3 години, като изучава бита, законодателството, културата и наречията на мюсюлманските народи от Изтока.
През 1887г. Ал. Ростковски заема аналогичен пост в Янина, а след това работи в Бейрут.
През 1893г. е назначен за вицеконсул в италианския град Бриндизи.
От 1895г. Ал. Ростковски отново е прехвърлен на дипломатическа служба на Балканите. Първоначално е вицеконсул в Битоля.
Дипломатическото представителство на Русия в Битоля в ранг консулство води началото
си от 1861г. Първи консул е Михаил Хитрово. През Руско-турската война (1877-1878)
то временно прекратява дейността си. През 1881г. обаче възстановява своята работа.
Тогава отново е открито, макар и като вицеконсулство. Ал. Ростковски е 4 години руски вицеконсул в града. После от 1899г. до 1901г. той е консул в Скопие, а след преобразуването
на вицеконсулството в консулство през 1901г. става консул на Русия в Битоля.
В Битоля Ал. Ростковски пристига заедно с цялото си семейство. Съпругата му Екатерина Василиевна Дабиж е родена в Петербург през 1862г. Тя е от аристократичния род Дабиж - Котроманич. Този род има сръбско-босненски произход, а нейният баща Василий Дмитриевич Дабиж е руски княз. Представителите на рода Дабиж - Котроманич са поданици на руския император още от XVIII век.
Както подобава за високото положение на семейството й, Екатерина Дабиж на 12 години постъпва в Института за благородни девици в Петербург, който успешно завършва през 1880г.
След това сключва брака си с младия дипломат Ал. Ростковски. В Йерусалим се появява на бял свяр дъщеря им Анастасия, която обаче умира като дете. В Бейрут през 1888г. Е. Ростковска ражда втората си дъщеря Мария, а в италианския град Бриндизи - своя единствен син Борис, който по-късно става офицер.
Блестящата дипломатическа кариера на Ал. Ростковски открива на семейството му достъпа
до най-висшите аристократични среди в Одеса и Петербург. В Битоля обаче Ал. Ростковски
се сблъсква с друга дейстителност.


Екатерина Ростковска

Битоля е важен град в Македония, център на вилает в Османската империя в края на XIX
и началото на XX век. Заедно със Солунския и Косовския Битолският вилает е един
от трите османски вилаета в пределите на Европейска Турция.
Още през XIX век Битоля фокусира вниманието на великите сили. Тогава редица европейски държави откриват в Битоля дипломатически представителства: през 1851 - австрийско вицеконсулство, през май 1852 г. - британско консулство, по-късно - гръцко, а през май
1861 г. - руско консулство. (1)
Град Битоля не е непознат в Русия. През 1845 г. руският славист Виктор Григорович, който посещава Македония го описва така : "В Битоля, освен голямото количество войници, разположени в казармите (кишли), построени от българите, живеят българи, македоновласи
и албанци. Казаха ми, а и сам видях, че българите са мнозинство, но, ако не бъркам в наблюденията си, власите в този град и в съседното Кичево (на картите Кричево) със своето неутрално отношение са придобили силно влияние." (2)
През 1872 г. австро-унгарският консул в Битоля Петер Окули отбелязва, че градът е населен
от 29 900 жители, от които над 14 300 души са българи, а българският език е най-популярният. Останалите жители са албанци, евреи, турци, власи и цигани. (3)
В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол
в 1878 г. и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г., Битоля е посочен като град с 6 000 жители мюсюлмани, 17 000 жители българи, 2 800 власи, 1 000 албанци и 2 500 евреи.(4)


Изглед от град Битоля

През XIX век битолчани участват в църковно-националните борби на българския народ перз Възраждането.
Борбата за отделяне от Цариградската патриаршия започва около 1864 г. с водещи дейци доктор Константин Мишайков и Димитър Робев.  Българско училище в града е отворено в учебната 1865/1866 г. със съдействието на Васил Манчев, който е и първият учител. Скоро обаче под натиска на митрополит Партений училището е затворено, а В. Манчев прогонен от града. После под натиск на битолските българи в гръцкото училище е установен и български учител. Българската община успява да овладее църквата "Света Неделя", с чиито приходи е издържано българското училище.
Учител в училището две години е Райко Жинзифов, по-късно Димитър Македонски, а след него една година Вълко (Лука) Нейчов. През 1880/1881 г. българското училище прераства в четирикласно с учители Григор Пърличев, Димитър Узунов, Тодор Танев и Пантелей Баджов.(5)


Пансионът на Българската мъжка гимназия в Битоля.

Важно описание на Битоля дава в своите "Пътни бележки" от 1890г.  Васил Кънчов:
"Град Битоля има 31 257 души жители според нуфузните книги от 1889 г. В тези книги са означени точно куфузите само на евреите; те броят в Битоля 5084 души. От останалите мохамедани ще има до 8500-9000 души, а 17 000 до 17 500 са християни. Това население живее в 5394 къщи. Мохамеданското население се състои от турци и арнаути. Колко са едните и колко другите, не мога да определя с никаква приблизителна цифра.
Християнското население се състои от българи, власи, арнаути и цигани; от тях българи ще
има до 9500, власи до 6500, а останалите са арнаути и цигани. Освен тези в Битоля има до
15-20 фамилии гърци, 4-5 фамилии арменци и 31 души са от разни народности - чужди поданици.
Християнското население в Битоля се дели на три общини: българска, гръцка и влашка.
В българската община влиза около 3/4 от българското население (1 100 къщи) и всичките цигани християни. Тя се управлява от общински съвет, избиран от народа; начело на съвета, като негов председател, стои един архимандрит, екзархийски наместник. В гръцката община влизат 4/5 от влашкото население, 1/5 от българското население и арнаутите християни.
Начело на гръцката община стои гръцкият в Битоля митрополит. Румънската община е още неорганизирана. Тя не може да се вземе чисто като отделна община. Няма отделно общинско устройство, няма църква, нито духовен началник. Румънското движение въобще е направило слаби успехи между влашкото население в Битоля. Душа на влашкото общество тук е забележителният агитатор Маргарит." (6)
Пак спороред В. Кънчов Българската община има две църкви "Св. Неделя" и "Св. Богородица". Екзархийското дело постоянно укрепва въпреки съпротивата на Цариградската Патриаршия. Само за периода от 1896 до 1900 г. 55 къщи от града преминават под върховенството на Българската екзархия. (7)
Според В, Кънчов ("Македония. Етнография и статистика") , чиято статистика е призната
за много прецизна в началото на XX век Битоля има 37 000 жители, разпределени както следва:
10 000 българи християни, 10 500 турци, 1 500 арнаути мохамедани, 7 000 власи, 5 500 евреи,
2 000 цигани и 500 от други народности.(8)
Броят на българското население към началото на века продължава да нараства, благодарение
и на зачестилите преселвания от районите на Прилеп, Велес, Ресен, Охрид, Кичево и Дебър. (9)
В града в началото на XX век има 10 основни и 3 средни български училища, 7 основни и
2 средни гръцки, 2 основни и 2 средни румънски и 1 основно и 2 средни сръбски.
Към началото на ХХ в. в Битоля има 4 православни църкви и един параклис, 37 джамии, католическа и протестантска църква и три еврейски богомолни.
Това е обликът на консулския град Битоля в периода на дипломатическата служба на
Ал. Ростковски.
В Битоля през целия си престой от 1895 до смъртта си в 1903г. Ал. Ростоковски изпъква със своята активност. Работи със широк размах за защита на руските интереси и въобще не се ограничава само с изпълнение на дипломатическите си задължения. Поведението му е в рязък контраст с това на другите европейски консули в града, които предпочитат да се изолират и само да наблюдават събитията.
В своята дейност като битолски руски консул Ал. Ростковски изпъква като изявен българофоб. Антибългаризмът му има различни проявления.  На първо място той личи в неговата изследователска дейност.
Изследователска дейност на Ал. Ростковски се изразява в изучаване на историята и бита на народите на Македония. За да проучи този въпрос, той многократно обикаля целия вилает
и събира статистически данни за етническото и религиозното разделение в Македония.
Събраните данни той систематизира, обощава и анализира, след което ги издава във вид на статии.
В списание "Жива старина" бр.  № 1 от 1899 г. и в бр. № 4 от 1900 г. са публикувани неговите изследвания "Распределение жителей Битольского вилайета по народностям и вероисповеданиям в 1897 г." и "Распределение жителей Солунского вилайета по народностям
и вероисповеданиям в 1899 г."
Тези публиакции на руския битолски консул са оценени високо с награда от Императорската Академия на науките.
В своите статии Ал. Ростковски се произнася по сложните етнически въпроси в Македония.
Неговият подход обаче е специфичен и издава пристрастието му, плод на ангажираност с имперската политика на руския двор и инструкциите на дипломатическите му началници в Цариград и Петербург.
Вместо етнографски графи в своите изследвания, т.е. подялба по етническа принадлежност, консулът използва обща графа "славяни". Това неангажиращо название "славяни" показва
отказ от политика, съобразена с етническите реалности, според които в Битолско в края на
XIX и началото на XX век има доминация на българите, признато в докладите и статистиките на много европейските дипломати и учени по това време
Тези македонски "славяни" Ал. Ростковски разделя на патриаршисти, екзархисти и мюсюлмани. Така той следва курса на руската официална политика по Източния въпрос,
в който акцентът винаги е бил не етническия произход, а религиозната принадлежност.
Още в края на XVIII век в резултат на военните си победи във войните срещу Османската империя Русия реализира редица териториални и стратегически предимства на Балканите,
най-важното от което е извоюваното й по договора от Кючук-кайнарджа от 1774г. право
да "покровителства" балканските православни християни.
Общоизвестна е руската антибългарска позиция по отношение на църковните борби на българския народ през Възраждането, изразяваща се в подкрепа на духовния поробител на българите Цариградската Патриаршия. Ал. Ростковски се съобразява с тази последователна линия в руската политика по Източния въпрос, считаща българите екзархисти  за "схизматици", отделили се неканонично от "своята" църква - майка Патриаршията.
Представа за антибългарската дейност на Ал. Ростковски дава неговият дооклад от 1900г.,
в който четем следното: " Напълно невъзможно е да се определят етнографските граници между сърби и българи, понеже цяла Северна Македония представлява преход от българската към сръбската народност. Обръщането към историята за решаването на този проблем също нищо не дава.(!?)
Странно как Ал. Ростковски не е видял българските общности отвъд Шар планина и даже в Моравско, окупирано от Сърбия през 1878г. и подложено на усилена сърбизация след това.
Тезата на консула на Русия е,  че историята на македонския въпрос била крайно объркана
и може да служи както на едната страна (българите), така и на другата (сърбите).
Това е негова политическа теза, защото македонският въпрос от зараждането му в Берлин 1878г. си е част от българския национален въпрос. И като такъв винаги е бил разглеждан и дискутиран от всички европейските дипломати.
Тезите на руския битолски консул в неговите изследвания влизат в противоречие с изводите
на такива големи руски учени, негови съвременици като Н. Кондаков и П. Милюков.
Н. Кондаков след своята експедиция стига до извода, че македонските славяни всъщност са част от българската нация. Той счита, че България се простира в Македония до Охрид, включително. Според него от Охрид до Скопие и Куманово "живеее един народ, който през
IX век гърците също са наричали така и който сам и пак се е наричал пред първите европейски пътешественици."  (10)
Затова справедливо решение на македонския въпрос би било според него Македония да стане автономна област, за което се бори и ВМОРО.
Същата теза защитава и руският историк и политик Павел Милюков, който е автор на някои
от най-сериозните изследвания по макеоднския въпрос - "Сръбско-българските отношения по макеоднския въпрос" и "Европейската дипломация и македонския въпрос, които излизат на руски и български език" през 1899г.
Проф. П. Милюков счита че Русия даже трябва да съдейства за получаване на автономия на Македония. Позицията му е в пълно противоречие с антибългарския официален курс на Русия, заради публичното й изразяване е и наказан. През 1898г. русофилското правителство на Константин Стоилов уволнява от преподавателското място в Софийския университет
проф. П. Милюков по настояване на руския дипломатически агент Юрий Бахметиев, като аргументът е "неуважение на цар Николай II". Българските русофили прогонват от България
проф. П. Милюков. Той  се завръща в Русия  през 1899г., където е арестуван и осъден на 6 месеца затвор.
В Битоля Ал. Ростковски е голям противник на революционното движение на българите.
Това е следващото направление в антибългарската му дейност.
Всъщност той продължава курса, който е последователно прилагат от руската дипломация в целия период от появата на македонския въпрос до Балканската война (1912-1913).
"Царят Освободител" на руските селяни Александър II (1855-1881) поставя началото на този курс, възприемайки след Берлинския конгрес от 1878г. линията на стриктно спазване на статуквото на Балканите.
През 1893г. в Солун се създава ВМОРО. С образуването й възниква българският революционен фактор в Македония и Одринско.
Още с появата на революционната организация се залагат основите на бъдещите й конфликти
с Русия. Причината е че ВМОРО възниква като реакция против активизиралите се даже в
Солун чужди антибългарски пропаганди (основно сръбска, но и други), които Русия вече открито толерира.
Освен това Русия брани суверенитета и целостта на Османската империя, които пък ВМОРО
с революционаната ди дейност се опитва да разруши. Целта на ВМОРО, както е добре известно, според нейния първи устав от 1896г. е придобиване на политическа автономия на Македония
и Одринско, което пък въобще не отговаря на руските интереси в Европейска Турция.
По време на Източната криза (1894-1898) окончателно се избистря  руската отрицателна позиция против ВМОРО. Това става под влияние на комплекс от фактори.
На първо място, руското самодържаие, крепител на реакцията в цяла Европа, не може да подкрепя никакви революционни прояви, където и да възникват те и от когото и да се организират. Това е старият консервативно-реакционен дух на епохата след Наполеон, възпроизвеждан последователно в руската политика още от времето на Свещения съюз от 1815г., чийто основател е тъкмо Русия.
На второ място, Русия е против ВМОРО понеже успеха в борбата на революционната организация създава перспективи за обединение на Македония и България - крайно нежелателен за императора резултат от развитието на българския национален въпрос.
От тук и перманентното нежелание на Русия да подкрепи радикални реформи в Македония
и Одринско на основание чл. 23 и чл. 62 от Берлинския договор, който тя самата е подписала. Въобще по македонския въпрос руската дипломация се отмята по елегантен начин от задълженията си, които е поела с подписа на своите представители в Берлин през 1878г. за налагане на реформи в европейска Турция.
На трето място, политиически, икономически и стратегически интереси принуждават Русия
в края на XIX век да възприеме нова стратегия по Източния въпрос.
Външният министър на Русия княз Лобанов - Ростковски в периода 1895-1896г. издига лозунга "Балканите под стъклен похлупак." Той е съобразен с изместването тежестта на руската външна политика към Далечния изток. Чак до Руско - японската война (1904-1905) далекоизточното направление  в руската външна политика доминира над балканското.
Приложението на лозунга "Балканите под стъклен похлупак" означава консервиране
на разрушителните процеси в Османската империя до настъпане на по-добри за Русия времена. Това е прагматична стратегия, много изгодна за руските интереси, защото отлага решаването
на Източния въпрос за неопределено време поради това, че Русия по различни причини е неспособна да го реши в своя полза.
Този курс всъщност означава възвръщане на старата туркофилска линия в руската политика по Източния въпрос.
Тъкмо по време на Източната криза (1894-1898) Русия изпъква като защитник на султана
и неговата политика на изтребление на покорените христиния в империята му - арменци
и българи. Това е времето, в което Русия захвърла маската на балкански покровител на православните християни. Руските управници гледат на Османска Турция като на временен пазач на Проливите, докато са заети в далекоизточната си експанзия.
Османска Турция не трябва да рухва, защото последици от това ще е решаване на Източния въпрос във вреда на Русия и може би завземане на Проливите  от западните държави.
Напротив, слаба Османска империя е предпочитан съсед за Русия.
Император Николай II е против широки реформи, защото те могат да установят ред в имеприята на султана. Анархията във владенията на султана е по-изгодна за руските интереси, тъй като създава условия за неговата намеса, без обаче да се решава радикално Източния въпрос.
Това са принципите, от които се ръководи Русия спрямо революционното движение в Турция
в края на XIX и началото на XX век.
Когато ВМОРО укрепва и набира сила, Русия не само не подкрепа революционната организация, а напротив, обявява се против дейността й. В опитите на властите в Петербург да неутрализират и ограничат дейността на ВМОРО и ВМОК, появил се в 1895г., личат и техните прогръцки и просръбски симпатии.
През април 1897г. Русия и Австро-Унгария сключват споразумение за запазване на статуквото. Неговата т. 3 предвижда, че при разпад на Турция волята на двете империи в Македония е тя да се подели между балканските държави и то в името на принципа на равновесието.  Това е неизгодно за България решение на македонския въпрос.
Ал. Ростковски не само продължава антибългарския курс в дейността на битолското консулство, но й го задълбочава. Всъщност избор пред него няма, защото такива са инструкциите от Петербург.  
През 1900г. руските войски окупират Манджурия (Североизточен Китай), последица от което
е все по-голямото затъване на империята в Далечния изток. Това води до втвърдяване на антибългарската й политика по македонския въпрос.
Не случайно руският официоз "Новое время" в 1900г. пише ясно и категорично: "Русия не
иска въстание в Македония." (12)
Инструкциите от Петербург до консулите са ясни и категорични и предвиждат сдържане на революционното движение с всякакви възможни средства. Такива инструкции получава и битолския руски консул Ал. Ростковски. През 1900г. в частна беседа той заявява откровено:
"В пределите на моите скромни пълномощия ще направя всичко, което зависи от мене,
за да осуетя услужения, които могат да въвлекат Русия в политическа авантюра. Съжалявам
за македонските славяни, но руските интереси са ми по-скъпи, като лично чувство и като служебен дълг."
През 1901г. Русия нанася удар над ВМОРО и ВМОК. Повод става "аферата Михайляну"
от 1900г., когато ВМОК на Б. Сарафов убива в Румъния турските шпиони К. Фитовски и
С. Михайляну. Руската дипломация дирижира заговора за разправа с ВМОК и ВМОРО с участието на Румъния, Сърбия, Турция и Австро-Унгария, обединили се в мощен антибългарски фронт.
Твърдият антиреволюционен курс на Русия намира подкрепа сред великите сили и съседните
на България държави. Този курс отговаря на руските стратегически цели статуквото да бъде съхранено на всяка цена чрез недопускане на българско въстание в Македония, което да подготови условия за обединение на България и установяване на нейна хегемония на Балканите.
От Цариград руският посланик Иван Зиновиев дава указания на консулите и агентите си
в Македония да толерират сръбската пропаганда и правителствения терор над българите. Посланикът насърчава лично пред султана и Портата разправата с комитетите и българската интелигенция.
Митрополит Методи Кусев, който е родом от град Прилеп, Македония пише следното за
този курс на руската дипломация, в който участва и Ал. Ростковски: "Страхът пред мисълта
за образуване от Македония на една автономна област застави Зиновиева, руския тогава посланик в Цариград, да подбуди турското правителство, за да вземе мерки за унищожаване
на тия български комитети. Известно е , че той даде картбланш на турците да употребят всичките си усилия и средства за удушването на всяко движение за придобиване на политически права на Македония. Турците не закъсняха да използват това желание на руската дипломация..." (13)
Вдъхновена и подтикната от руските дипломати и посолство в Цариград турската власт предприема масови арести и започва жестоко преследване на революционните кадри.
В края на януари 1901г. се стига до т. нар. Солунска афера - най-голямата и жестока афрера
до въстанието от 1903г. Почти целият ЦК  на ВМОРО е арестуван, а структурите на организацията в Солунско са силно засегнати. В Мала Азия са заточени 84 видни българи,
вкл. водачите на ВМОРО д-р Хр. Татарчев, Христо Матов и Пере Тошев.
На 23 срещу 24.03.1901г. следва вторият удар - арестът на членовете на ВМОК в София.
Това е  акт на българското русофилско правителство, одобрен от княз Фердинанд, извършен под натиск от Русия и целящ нейното удовлетворение. По-късно в януари 1903г., пак под
руски натиск българското правителство забранява и двата върховистки комитета.
Ал. Ростковски участва в репресивния курс, възприет от руската дипломация.
Данните на Мемоара на ВМОРО са показателни, че през периода на неговото консулство
в Битоля терорът над българите в Битолския вилает се е засилил неимоверно много.
Само в Битолския вилает през 1902г. има арестувани 191 българи по различни афери, съпроводени със системни убийства, грабежи, насилия от страна на турската власт.
Ал. Ростковски открито толерира турските действия.
Типичен пример са събитията на 12.03.1903г. Тогава в Битоля пристигат над 200 души от село Дъмбени, Костурско, Егейска Македония, за да се оплачат на валията и европейските консули от турския терор. Сред дошлите дъмбенчани има ранени мъже и жени, бити и мъчени деца и обезчестени жени. Приети са от консулите на Италия и Австро-Унгария, но не и от руския консул Ал. Ростковски. Повторният опит на няколко от обезчестените и ранени от турските побоища жени да потърсят подкрепа от него също се проваля.  Ал. Ростоковски ги посреща извън консулството с жестоки подигравки. Въобще не вярва, че нещастието кара тези българки да се оплакват, и счита, че това е просто нова демонстрация на ВМОРО. (14)
Ценни сведения за антибългарската дейност на Ал. Ростковски дава самият Кр. Мисирков.
На 31.01.1903г. Кр. Мисирков отбелязва в своя дневник: "... На път към Консулството, когато отивах за урок случайно срещнах А. А. Ростковски. Попитах го дали му е нужен репетитор до края на годината, и той ми отговори утвърдително. И да обоснова въпроса си
аз му казах, че искам да се откажа от длъжността си в гимназията, мотивирайки се с преумора
и недоверие към мен. Тогава ние започнахме искрен и много зажен разговор за въстанието.
В този разговор А. А. ме съветваше не като руски консул, а като частно лице, като човек. Независимо от неговата заинтересованост за уроците на децата му, да не вземам участие в движението. По-нататък той каза, че участието на учители и гимназисти във въстанието ще предизвика затваряне на гимназиите, обявяване на военно положение в града, арести и бесилки за останалите ученици и учители и пр. По негово мнение движението в Македония само ще попречи на усилията на Русия да принуди Турция да въведе поне някои реформи. Той признава, че тези реформи няма да бъдат Бог знае какви, но все пак, те ще бъдат нещо отколкото нищо. После каза, че турците ще усетят за въстанието, тъй като имат огромна тайна полиция в България. В България, каза той дрънкат и се хвалят в кафенетата, където има много турски шпиони, за всичко и с всички, неподозиращи, че всичко, за което си говорят, след няколко
дни се знае и в Турция. Турски търговски агент във Варна, мисля, съобщил за дейността на Дамян Груев и въз основа на неговия донос той е бил арестуван. А между другото за брат му
Н. Груев, когото искат да командироват при мен, уж за да направи място за пушки. Това е човек, казаха ми, който нощем е водач на четите от едно село в друго и се сражава заедно с всички, а денем работи своята работа. Да имаш такъв "майстор" вкъщи, при това насаме, неволно си мислиш, действително ли Груев от Смилево е дошел, за да направи място за пушки, или за да довърши по указание на комитета, ненавистно за комитета лице. Неволно мисляш за своята смърт. Ето до какъв извод стигам 24 часа след като бях написал, че съм готов да се жертвам и пр." (15)
В изложеното пред Кр. Мисирков Ал. Ростковски е искрен, в духа на инструкциите към него.
За съдржанието на тези инструкции съдим от е секретната телеграма на посланика на Русия в Иван Зиновиев Цариград от 5.02.1903г. до Ал. Ростковски.
Указнията са буквално следните: "Предвид продължаващата дейност на революционните комитети, имащи за цел вдигане на въстание в Македония, ви препоръчвам да предприемете всички зависещи от вас мерки за внушаване на християнското население, че дейността на комитетите строго се осъжда от Императорското правителство, че заговорниците и участниците в безредиците не могат да разчитат под никаква форма на подкрепа на Русия, и ако турското правителство предприеме действия по потушаване на безредиците, те ще бъдат оставени на собствената си участ. " (16)
В докладите си Ал. Ростовски достига до преки обвинения към комитетите и четите на ВМОРО, нарочени от негов за виновници за влошаване на положнието на християните
в района.
В свое донесение от 19.07.1903 г. , което е изпратено след обиколка на района му Ал. Ростковски пише следното: " Въпреки всички безчинства и грабежи на турците, в много села ми казаха, че селяните страдат още повече от бандите (четите на ВМОРО- б.м.), които са си поставили  за цел да доведат населението до пълно отчаяние и така да го заставят да се присъедини към революционното движение. "(17)
Това е дълбоко непознаване на смисъла и целите на борбата на ВМОРО. Ал. Ростковски осъжда българите в Македония за техния "ултрабългаризъм". С този термин той характеризира революционните действия на ВМОРО и ВМОК и на българската държава по защита на интересите на македонските българи.
Битолският руски консул счита, че революционната борба в Македония е плод на външно (българско) влияние, а не на местните българи, които се разглеждат като неспособни да се самоорганизрат за въоръжена борба за защита на своите интереси и права. Явно ги третира за хора долнокачествени, с неизбистрено още национално съзнание. Оценка, всъщност плод на официалната руска политика, политика имперска, враждебна и антибългарска.
Сдържайки революционните борби и толерирайки дори репресиите над комитетите, руската дипломация се опитва да прокара известни реформи. Целта на тези реформи е да се омиротоварят европейските османски вилаети, като не се допусне разпадане на целостта на Османската империя. Това е смисъла на руските реформаторски усилия, насочени не към реално подобряване на участта на поробените българи християни, а към защита на властта на султана - техният поробител.
През есента на 1902г. Русия поставя пред Портата въпроса за провеждане на реформи на системата на упарвление в трите македонски вилаета. През януари - февруари 1903г. Русия и Австро - Унгария  изработват проект за реформи в Македония - т. нар. Виенска програма.
Изпълнението на Виенската програма за реформи среща обаче огромни прептятствия.
Тя е посрещната на нож от албанците, които виждат в нея посегателство на своето привилегированото си положение в империята. Против програмата се обявява и ВМОРО.
Местната османска администрация на свой ред не желае да проведе реформите и не е способна да стори това.
Във връзка с трудностите в прокарване на практика на реформите, Ал. Ростковски докладва
в Цариград и Петербург,  че "местните турски власти прилагат всички старания, за да парализират проектираните реформи и за целта не изпълняват даже заповедите на висшето началство."
Констатирано е пълното разстройство на дейността на турската администрация поради нежелание да се изпълняват нарежданията на Портата.
Отблъсната от Русия, не случайно ВМОРО се насочва към търсене на подкрепа от Австро-Унгария. Чрез Тома Карайовов ВМОРО прави сондажа си пред австро-унгарския военен аташе в Цариград барон В. Гийзъл в тази насока. Австро- унгарецът цитира думите на емисаря на организацията Т. Карайовов: "Руските консули са враждебно настроени към нас." (18)
Няма съмнение, че  Т. Карайовов има предвид и антибългарската дейност на битолския консул Ал. Ростковски.
Отделно направление в антибългарската дейност на руския битолски консул е подкрепата му
за чуждите пропаганди в Македония.
В този период тече усилен процес на подготовка на разделение на Македония. В него руската дипломация има много важна роля. Тя действа координирано против България в съюз с Цариградската Патриаршия, сръбската и гръцката пропаганда, и турското правителство.
През 1897-1902г. се разгръща борбата по т. нар. "Фирмилианов въпрос".
Още през 1897г. Портата разрешава на Патриаршията да бъде изпратен като протосингел на гръцкия митрополит в населената с българска мнозинство Скопска епархия Амвросий сръбският владика Фирмилиан. Този акт улеснява дейността на сръбската пропаганда и е удар срещу българското народностно единство в Македония. Сърбия започва борба за ръкополане на Фирмилиан в Скопие. В подкрепа  на Сърбия за осъществяване на целите на нейната пропаганда, насочени към създаване на сръбска зона в Македония чрез насждане на сърбоманщина застава с цялата си мощ руската балканска дипломация. Всички руски консули в Македония, сред които и Ал. Ростковски в Битоля в Македония са поставени в услуга на сръбската пропаганда.
През 1902г. с подкрепата на Русия и след капитулация на българското русофилско правителство на Стоян Данев сръбската пропаганда постига голям успех по Фирмилиановия въпрос. В Скопие е назначен сръбският владика Фирмилиан.  С помощта на Русия Сърбия създава своя зона на влияние в Северна Македония.
Ал. Ростковски счита, че решаването на македонския въпрос може да стане след освобождаването на Македония от балканските пропаганди, които нарушавало реда там.
Той обявява своя идея за създаване на "Славяно - Македонско княжество", което ще премахне повода за раздори и конфликти между Сърбия и България. (19)
С всичките си действия консулът Ал. Ростковски демонстрира, че възприема и прилага сръбската теза за Македония, според която "Стара Сърбия" обхваща и Северна Македония.
С други думи, той не само толерира сръбската пропаганда, но и работи за разделянето на Македония, като Сърбия задължително трябва да участва в този акт и да заграби части от нейната територия. Като руски дипломат в Европейска Турция Ал. Ростковски е пряко обвързан с антибългарския курс в политиката на своето правителство в Петербург.
Но влияние за това негово поведение оказва и фактът, че е женен за сръбкиня. Така защитата
на сръбската кауза в Македония става за него нещо като защита на своя лична и семейна
кауза.
Характерно в антибългарската дейност на Ал. Ростковски е не само подкрепата на сърбизацията на македонските българи чрез открито толериране на сръбската пропагандва
в района, а и пропагандиране на теорията на македонизма.  
Руският битолски консул е свързан с македонисткия център, създаден в Петербург. Той възниква в периода 1900-1902г. и е създаден от сръбския държавник и идеолог на македонизма Стоян Новакович (1842-1915)  в периода, когато той е пълномощен министър в Русия. В този център участват четирима сръбски агенти: Кръстьо Мисирков от с. Постол, Енидже Вардарско,
Стоян Дедов от Охрид, Диаманди Мишайков от Битоля и Димитър Чуповски от с. Попрадища, Велешко.


Kръстю Мисирков

От тях най-известен е Кр. Мисирков (1874-1926). Той  еволюира към македонизъм постепенно под сръбско и руско влияние. Този възпитаник на сръбското шовинистично дружество
"Св. Сава" се обучава на антибългаризъм в Сърбия в периода 1889-1895г., където завършва гимназия и педагогическо училище. Ключов момент в биографията му е неговото прехвърляне от Сърбия в Русия през 1895г. Прехвърлен е със сръбски пари (180 динара в злато) от сръбския агент и предател Наум Евров, който го уговаря тайно  да замине и да продължи в Русия обучението си. Важно е да се посочи, че в случая Н. Евров действа като оръдие на руския посланик Александър Нелидов - също изявен българофоб.
Руският период на Кр. Мисирков продължава от 1895 до 1902г. и съвпада почти с консулската служба на Ал. Ростковски в Битоля. В Русия Кр. Мисирков се сдобива със стипендия на МВНР и я получава, защото се обявява за "македонски славянин."  Този факт доказва, че руската дипломация подкрепя македонизма.
Кр. Мисирков учи от 1897 до 1902г. в Историко-филологическия факултет на Петербургския университет. Успява да се внедри в средите на българските студенти в Русия, родом от Македония, които през 1900г. се организират в кръжок и поддържат тесни връзки с ВМОК
в София.
Руското идейно влияние допълва светогледа н Кр. Мисирков, оформен в шовинистичната среда, в която живее и работи в Сърбия. По същото време неговият духовен патрон Стоян Новакович активно обработва руското обществено мнение. Вербува за каузата на Сърбия руски общественици, политици, дипломати, офицери. Македонистите в Русия , създавани от
Ст. Новакович стават средството за разединяване и неутрализиране на българските студенти патриоти, бъдещ интелектуален елит на България.
Кр. Мисирков се завръща в Македония и от 1.12.1902г. става учител в българската гимназия в Битоля. В прехвърлянето му е замесена руската дипломация, която помага на всички сръбски агенти по това време. Всъщност той пристига от Русия в Македония с нарочна цел. Мисията
му е да замести Н. Евров. Прехвърлен е по иницииатива на руския посланик в Цариград, чрез съдействие на славянофилите в Петербург.
В Битоля руските дипломати прикрепят Кр. Мисирков към консула А. Ростковски, който
го взема под своя закрила. Кр. Мисирков се сближава много със своя патрон. Назначен е за домашен учител на децата му, което позволява да поддържа почти ежедневни контакти със семейството на руския дипломат, в това число и със сръбската му съпруга.
От 1903г. нататък по една или друга причина антибългарската дейност на Ст. Дедов,
Д. Мишайков и Д. Чуповски постепенно се проваля.
През февруари 1903г. Ст. Дедов напуска Русия. Връща се в България и капитулира като се отказва от македонизма. ВМОРО го наказва като предател в навечерието на Първата световна война.
Д. Мишайков се връща в Белград, но през февруари 1903г. по настояване на Ст. Новакович, който му дава 60 динара в злато, е изпратен в Битоля, за да продължи пропагандата на македонизъм. За агитациите му в  Битоля сърбите му плащат по 80 динара месечно заплата. (20)
Местните българи го изолират обаче и той капитулира без да донесе голяма полза за сръбската кауза в района на Битоля. До края на живота си Д. Мишайков остава сърбофил и е единственият ренегат в тази битолска българска фамилия.
В Петербург остава Д. Чуповски, който действа като сръбско-руски агент и турски шпионин. После се връща в Македония и с протекциите на Хилми паша, явно за много пари става антибългарски пропагандатор. Разобличен е от емиграцията в България и от българите в Македония. Във Велес е прогонен от българите под заплахата да бъде убит. После се връща в Русия и до Балканските войни не проявява активна дейност.
Проследяването на съдбата на тези пропагандатори на македонизма е важно, защото
това обяснява как Кр. Мисирков се свързва с Ал. Ростковски.
Става ясно, че появата на Кр. Мисирков в Битоля не е случайна, а е по-скоро закономерен акт в антибългарската дейност на руската дипломация, заела се да сърбизира
и македонизира българите в Македония. Към 1903г. Кр. Мисирков е последната надежда на македонистите. Затова и руският консул го взема под крилото си. Връзките на Ал. Ростковски с Кр. Мисирков са трайни и много близки. Те продължават от 1897г. чак до смъртта на консула през 1903г. През 1902г. частен учител на децата на консула става тъкмо Кр. Мисирков, който често го придружава по време на неговите обиколки в околностите на града.
При завръщането си от една такава обиколка на 26.07.1903 г.  Ал. Ростковски е убит от турски войник и Кр. Мисирков става единственият свидетел на това убийство.
Как става самото убийство?
През лятото на 1903г. в навечерието на въстанието, Ал. Ростковски се премества със семейството си в Буковския манастир край Битоля. Съпругата му и неговите деца там по-лесно прекарват летните горещини. От тук почти всеки ден по служебни дела консулът пътува за Битоля.
На Илинден, 20.07.1903г. ВМОРО обявява въстанието в Македония. Два дена по-късно
Ал. Ростковски в частно писмо до генералния консул на Русия в Солун А. Гирс, той пише:
"… Комитетът обяви въстание и бандите нападнаха мюсюлманските села, жителите на които
се отличават с разбойничество... Нападенията не успяха. Опасявам се от взрив на мюсюлмански фанатизъм и кланета над християни. Преместихме се в Буково, и се наслаждаваме на прохладата, а вечерта наблюдаваме постоянните пожари наоколо."
На 26.07.1903г. Ал. Ростковски с домашните възпитатели на своите деца и учителя им
Кр. Мисирков пътува в каляска за града. Около 10.10ч. преди обяд, при влизане в града
се случва инцидент. Един от постовите жандарми не отдава на Ал. Ростковски установената
за чуждите консули чест. Без да спира екипажа, руският консул подава знак на часовоя,
който е албанец мюсюлманин да му даде чест. И след като това не става Ал. Ростковски спира каляската. Слиза от нея и тръгва право към турския часовой. Ал. Ростковски го пита за името му. В отговор той зарежда пушката си и стреля. Първият куршум минава покрай консула, който се хваща за главата. Кр. Мисирков се развиква по адрес на часовоя, че това е руският консул,
а по адрес на своя господар: "Оставете го, качете се във файтона."
Турският часовой обаче презарежда пушката. Следва втори изстрел. Ал. Ростковски е ранен
и бавно се строполява на земята. Кр. Мисирков също е обстрелван, но не е улучен. Той пада
на земята и се преструва на убит. После Кр. Мисирков вижда как турския войник се доближава до тялото на руския консул и го разстрелва от упор. За по-сигурно му нанася и удар по главата с приклада на пушката.
След изстрелите се събира тълпа. Кр. Мисирков се вдига и съпроводен от турски офицери се доближава до тялото на простреляния руски консул. Кр. Мисирков свидетелства, че в тълпата от турски войници и офицери се разнася радостен вик от убийството на омразния консул.
Телеграмата за смъртта на битолския руски консул пристига в Цариград в момент, когато целият дипломатически корпус и цветът на столичното общество са се събрали в летния дворец на руското посолство. Светското мероприятие е бързо отменено. Следва гневната реакция на посланика Иван Зиновиев, който проклина града, където работи Цариград, сравнявайки го с тихия, спокоен и "цивилизован" Копенхаген, къдетопреди служи. Напада и поименно убитите  консули Гр. Щербин и Ал. Ростковски като публично заявява, че заради техните убийства за посолството няма покой.
Вдовицата на Ал. Ростковски е дълбоко възмутена от поведението на посланика, който
открито осъжда съпруга й и това става известно на турците. Както отбелязва един от чиновниците на посолството, Иван Зиновиев разсъждавал като "турски паша".
Ал. Ростковски  е добър приятел на сърбите. Не случайно те скърбят за убийството му.
Когато пристига вестта за гибелта на руския консул до Белград, тълпите се организират
и нападат сградата на турската дипломатически мисия. Провежда се голяма антитурска демонстрация. Въпреки че има полиция пред сградата, тя е нападната. С камъни са разбити нейните прозорци. По този вандалски начин сърбите отбелязват смъртта на своя битолски руски приятел. И до днес сърбите го считат за "консул мъченик за славянството и православието".
В Русия убийството е прието като сериозен инцидент. Само в разстояние на 5 месеца това
е втори случай на убийство на руски консул в Османската империя след това на Гр. Щербин
в март 1903г. Тези събития показват провала на т. нар. консулски надзор над реформите в империята.
По повод убийството на Ал. Ростковски руският кореспондент М. Юркевич тъжно констатира:
"Нашият престиж е паднал толкова, че нас ни разстрелват." (21)
Друг публицист - В. Таубе отбелязва : " Мюсюлманите се отнасят към нашия консул пренебрежително, а християните с недоверие като към слабо същество, с което не си струва
да си имаш работа. "  (22)
В Русия се чуват гласове, че Ал. Ростковски сам е платил с живота си заради донесенията,
които пише до началниците си в Санкт Петербург за "жестокостите" на комитетите на ВМОРО.
Редица австрийски и германски вестници обвиняват пряко Ал. Ростковски, че той сам е създал условия за своето убийство с провокативното си поведение към местните власти.
Убийството е оскърбление за авторитета на Русия като велика сила. Така е оценено в Европа,
и в руския печат. Вестник "Санктпетербургские ведомости" отбелязва за смъртта на консула:
"Следва да се замислим и над това защо този, когото разстрелват, е руският, а не австрийският консул?" (23)


Убитият руски консул Ростковски


След убийството на Ал. Ростковски Европа чака да види руската реакция. В  предишни епохи смъртта на руски дипломат в Османската империя би предизвикало война. Но времената вече са други. Годината е 1903г. и руският император е пръв приятел на турския султан, като брани статуквото в неговат империя.
Русия не обявява война на Османската империя. Опасява се от международни услужения и счита, че това ще бъде твърде сурова реакция, която има опасност да доведе до сътресение
и революция в самата Русия и разпадане на Турция в нежелан за императорския двор момент.
Затова руската реакция на убийството на битолския консул е сравнитело мека. Императорът изисква и получава от Турция само наказание на убийците и обещание за изплащане на парично обезщетение. Суровото наказание на убиеца на руския консул трябва да засегне и всички граждански и военни чинове, отговорни за това престъпление.
За да подсили исканията си и успокои разгневеното обществено мнение в страната, по заповед на императора руският флот предприема и военноморска демонстрация.  4 руски броненосеца от черноморския флот напускат базата в Севастопол и се насочват към Босфора. Военноморската демонстрация трябва да въздейства над Турция, за да се даде удовлеторение
на Русия. Флотът достига близо до пристанището Инеада и с мощни прожектори осветява странджанския бряг. Това окуражва преображенските въстаници, които смятат погрешно, че Русия им идва на помощ. Руската ескадра престоява известно време в близост до Проливите и веднага след като султанът приема руските искания се връща обратно в базите си в Крим.
Примирителната позиция на официална Русия по повод убийството на битолския й консул
е осъдена от цялата европейска демократична общественост и дори от отговорни министерства
в европейските правителства.
Турското правителство наказва преките убийци на руския битолски консул. Обесени
са публично на 1.08.1905г. на същото дърво, около което умира Ал. Ростковски.
Съдебният процес е бърз. Съществува предположение, което е неопровергано, но остава
и недоказано, че по пътя, по който се е движел Ал. Ростковски е имало и други засади, и
че убийството му не е инцидент, а заговор. Бързата екзекуция на преките извършители на престъплението осуетява разкриването на поръчителите му.
Под руски натиск битолският валия Али Реза паша е уволнен и заточен в Либия.
Турция решава да плати за убийството на руския битолски консул голяма сума. Подробности
за това дава английския вестник "Таймс" с разрешение на вдовицата му. Екатерина Ростковска съобщава, че ден след  убийства при нея идва представителят на султана Хилми паша с предложение от 200 000 франка "възнаграждение". Тя пита Хилми паша :
"Нима султанът действително предлада да й плати за пролятата кръв на нейния съпруг?
Тя предпочита да умре в децата си вместо да приеме турските пари." Скоро султанът увеличава сумата на 400 000 франка, която вдовицата на консула категорично отказва.
За отзвука  на убийството на руския консул сред българите свидетелства Христо Силянов:
" ...Съвпадало с въстанието, това второ убийство на руски представител има силен отглас навсякъде. Македонските българи видяха в него едва ли не божие знамение: помислиха, че жертвата на турския фанатизъм - Ростковски - ще изкупи своето поведение,
не винаги братско към тях, като ускори гибелта на турския режим в Македония. Въстаниците
в Биотолско дълго време живяха с тая илюзия. Един от ефектите на пролятата в Битоля руска кръв, заплатена само с обесването на убиеца, бе и устроената от руската ескадра илюминация на страндажанските гори..." (24)
Вдовицата на убития консул и двете й деца получват от император пенсия. Г-жа Ростковска остава да живее в Одеса и става свидетел на революциите от 1905-1907г., от февруари и от октомври 1917г. Синът й Борис става офицер и загива като белогвардеец в гражданската война.
През 1922г.вдовицата на консула Е. Ростковска емигрира в Италия заедно с дъщеря си. Установява се в Неапол, при свои познати и роднини. През 20-те години тя пише мемоари на френски език, които подписва с псевдоним "Княгиня де Каер". Е. Ростковска умира в Италия през 1943г.
Убийството на консула Ал. Ростковски е голям удар за Кр. Мисирков. Той губи своя покровител и е принуден да се спасява с бягство в Русия. Установява се заедно със семейството на консула в Одеса, а след това в столицата Петербург. Там завързва тесни връзки с висши руски чиновници на дипломатическа служба.
Под чуждо сръбско и руско влияние след личното си разочарование от неуспеха на Илинденско - Преображенското въстание, със сръбски пари, Кр. Мисирков издава в края на 1903г. своя основен труд "За македонцките работи." Няма да се спираме на съдбата на тази книга, закупена веднага от сръбската легация в София. Само ще посочим че след 1903г. Русия полага специални грижи за този свой ценен кадър. През 1904-1905г. Кр. Мисирков е назначен от руските власти на работа като учител в Бердянск и Одеса. Той издава дори македонистко списание "Вардар" от който през 1905г. излиза само неговият брой 1, останал и единствен.
Накрая ще цитираме един документ, който посочва изрично и разобличава македонистите,
сред които фигурира и Ал. Ростковски дори след смъртта му.
На 19.06.1904г. Христо Шалдев, състудент на Кр. Мисирков пише писмо до Екзархията
в Цариград, в  което се казва:"  От миналата година тук, в С. Петербург, се основа "славяно- македонско дружество", целта на което е пропагандиране на идеите на Ст. Новакович и Теплова, че македонските славяни са самобитно славянско племе, чуждо по език и нрави от българското и че те трябва да премахнат схизмата и ратуват за възобновяване на Охридската автокефална архиепископия. В началото послед първите постъпки да побързаме за основаването на това дружество, ние не дадохме голяма важност, съдейки по умствения и нравствения облик на членовете му; но зорко следехме за действията им. Впоследствие се узнава, че зад гърба им (на македонистите - б.м.) стоят видни славянофили, като председателя на Славянското благотворително общество Наришкин, редактора на в. "Свят"  В. Комаров, публициста Н. Дурново, бившият битолски консул Ростковски и други." (25)
Този документ още веднъж доказва, че Русия приема, одобрява, покровителства и насажда македонизма, като виден представител на тази антибългарска линия в руската политика в Македония в края на XIX и началото на XX век е тъкмо битолския консул Ал. Ростковски.
Русия е единствената велика сила в този период, в който македонизмът пуска най-дълбки корени. Той се наслагва върху традицонното вековно руски сърбофилство.
Историята на двата паметника на Ал. Ростковски в Македония доказва това.
Всеизвестно е, че сърбите никога не забравят своите истински приятели и винаги намират намират начин да им изкажат своята благодарност. Обикновени с паметници.
Руския посланик в Белград през Балканските войни Николай Хартвиг се сдобива след смъртта си в 1914г. с паметник в Белград, а паметник на битолския руски консул Ал. Ростковски сърбите вдигат година по-рано, като признание за заслугите му за насаждане на сръбската кауза в Македония.
През лятото на 1913г. след края на Междусъюзническата война и окупацията на Македония
от Сърбия в град Битоля е издигнат паметник на убития руски консул.  На мястото, където е бил убит е положен голям православен каменен кръст. Както се съобщава в една телеграма от Битоля, това е било направено "като израз на признателност пред руския народ за вековното покровителство на сърбите и въобще християните и в знак на почит към руския мъченик Ростковски, бивш консул тук, убит заради подкрепата си за освобжождението на тази страна..."
След Втората световна война, във връзка с някакви  строителни работи паметникът на
Ал. Ростковски е разрушен.
Днешните македонисти в БЮРМ продължават делото на своите сръбски приятели, окупирали Македония през 1913г. На 8.09.2003г. те издигат отново паметника на Ал. Ростковски в Битоля.
Правят го век след убийството му с тържествена церемония в присъствие на много официални гости, в това число и от Русия. На 9-метровия паметник във вид на руски православен кръст
е изписан следният текст :  "В чест и слава на руския императорски консул Негово Превъзходителство Александър Аркадиевич Ростковски  (1860-1903). Руски Императорски консул. Загинал мъченически  на 26 юли 1903г. в Битоля Македония."

 

Янко Гочев, историк


Паметникът на убития консул Ростковски в Битоля


Бележки:

1. "Македония през погледа на австрийски консули", 1851-1877/78, т. І (1851-1865), С. 1994, с. 17, 20, 41, 43, 143-144;
2. Григорович, Виктор." Очерк путешествия по европейской Турции", 1877, с.97;
3. "Македония през погледа на австрийски консули" 1851-1877/78, т. III, С. 2001, с. 29
4. Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г. МНИ, С., 1995, с.106-107;
5. Шопов, А. "Из живота и положението на българите във вилаетите, Пловдив, Търговска печатница", 1893, с. 279-280;
6. Кънчов В. "Битолско, Преспа и Охридско". Пътни бележки, 1890г.;
7. "Илюстрация Илинден", 1936, бр.79, с.1;
8.  В. Кънчов. "Македония. Етнография и статистика". С., 1900, с.236;
9.  К. Рачев. "Западна Македония". С., 1925, с. 11;
10. Кондаков Н. П. Македония : археологическое путешествие. СПБ., 1909г., с. 296;
11. Милюков П.
12. "Новое время",   бр.18.05.1900г.;
13. "Погрома на България. Виновникът, с. 31;
14. Тзавела Хр.  "Кръстникът на първите войводи на ВМОРО и ВМОК отец Търпо Поповски", с.31-32
15.  Дневникът на Кр. Мисирков, 31.01.1903г.
16. Секретната телеграма на посланика на Русия в И.Зиновиев Цариград от 5.02.1903г. до
Ал. Ростковски;
17. АВПР, ф. Посолство в Цариград 1903г.
18. Документи и материали за историята на българския народ. С.1969г., с. 312-314;
19. ЦДИА, ф.176, оп. 1, а. е 1030, л. 2-3;
20. Църнушанов К. "Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него."С. 1992г., с. 63;
21. Вестник "Санктпетербургские ведомости" N 213 7.08.1903г.;
22. Пак там;
23. Пак там, №  204 29.07.1903г.;
24. Силянов Хр. "Освободителнитѣ борби на Македония", I , с. 328;
25. ЦДИА, ф. 176, българска екзархия, оп. 100242, л. 2-3;