Един от най-видните представители на нашия генералитет от старото поколение и пряко свързан с идеята за българското национално освобождение и обединение е безспорно генерал Христо Луков. В словата си той не само, че формулира що е това национален идеал, но го и отстоява до края на живота си.
Може би в днешно време да се говори за национален идеал е доста нелепо, тъй като политиците и държавниците ни определено не са наясно с него. Вината за това имат не само политици и държавници, но и преди всичко възпитанието и образованието, жертви на които е нашето младо поколение.

Но тонът за това се дава не само от София, но и някъде далеч извън Родината.
Като че ли националния идеал, разбиран и проповядван от нашите политически партии е българинът да се нахрани, да се облече и да може да пътува. За националния въпрос, за нашата славна и трагична история, за езика, за материалното и духовно наследство от хилядолетната ни история днес никой не говори. А за това че в съседните държави, заграбили огромни територии от земята ни все още живеят близо два милиона българи, които нямат право да изявят принадлежността си към народа си и дори са подложени и до ден днешен на денационализация. Ако разгърнем международно-правните актове ще видим че това не е просто денационализация, а формен геноцид. Цивилизованият свят се прави, че не забелязва това, а нашите политически водачи продължават да се спотайват и да си мълчат страхливо и глуповато.
Огромна е и би трябвало да е позната литературата по националния въпрос, но тези които дават тон в международния живот са хора, които не се интересуват от никакъв национален въпрос, тъй като това са хората на банките, финансите и бизнеса. А изискването, че всяка страна член на Европейския съюз преди да бъде приета в него трябва да съгласува неразрешените си въпроси със съседите си, това нещо по отношение на нашата страна не беше направено, тъй като беше неизгодно, както на съседите така и на Брюксел.
За сравнение Ви чуйте думите, изречени от ген. Луков за идеала на българите: „ЕДНА ДЪРЖАВА МОГЪЩА, СИЛНА С ПРАВОТО И С МОРАЛА И ЕДИН НАРОД С БОРЧЕСКИ ДУХ И СЪС СТРЕМЕЖ ДА ТВОРИ ИСТОРИЯ, ЕТО НОВИЯТ ИДЕАЛ, ЗА КОЙТО ВСЕКИ БЪЛГАРИН ТРЯБВА ДА БЪДЕ ГОТОВ ДА СЕ ЖЕРТВУВА.“ Предлагам Ви след като прочетете думите на този бележит българин да се вслушате в речите на днешните политици и държавници. Едва ли ще изпитате дори най-малки затруднения при това сравнение.
Досега Ви запознахме с две речи на водача на Българските национални легиони генерал Христо Луков. Сега ще имате възможност да се запознаете с още едно изключително важно негово послание от 1942 г. от разгара на Втората световна война, когато Родината ни успява да си върне с помощта на съюзниците от Тристранния пакт част от заграбените от Югославия и Гърция български земи, а в навечерието на войната Южна Добруджа отново бе присъединена към България след двадесетгодишно румънско управление. Въпреки че освобождението на Македония и Беломорието все още не беше потвърдено от международни договори и на страната ни не беше дадена пълната възможност за тяхното управление в продължение на близо четири години народът ни има възможност да се почувства обединен.
Сигурен съм, че няма да бъдат малко тези от сънародниците ни, които ще почувстват силата и искреността в думите на бележития български военен деец, държавник и политик, който изказва радостта си от започналото обединение на народа ни. 
Смело черпейки от документалните извори трябва отново да се вслушаме в думите на този наистина народен водач, отхвърляйки бремето на политическите щампи, господстващи в науката и да потърсим мястото на Българските национални легиони в нашата история. За един кратък период БНЛ успяват да станат и духовни водачи на народа ни, като преди всичко това е заслуга на генерал Христо Луков, а след неговото убийство негов достоен продължител е друг виден български военоначалник генерал Никола Жеков. Не случайно от популярността и авторитета на ген. Луков еднакво започват да изпитват опасения както цар Борис, така и българските комунисти, които го набелязват за ликвидиране сред най-първите си противници.
Това слово на ген. Луков е отпечатано в книгата „Цялостна България - вчера, днес и утре“, излязла под редакцията на Христо Цанков - Дерижан.
То ни бе предоставено за публикуване в Сайта „Сите българи заедно“ от г-жа Даниела Горчева, главен редактор и издател на списание „Диалог“ в Холандия. Д. Горчева е активен участник в дискусиите по животрептящите въпроси на българския политически и културен живот и минало, за което тук й изказваме нашата благодарност и възхищение за смелостта и борбеността при отстояването на позициите си.
Преди да имате възможност да се запознаете със словото на този наш национален герой бих искал да призова всички негови последователи да поемат инициативата да се издири цялото му творчество, което да се публикува и разпространява. Сигурен съм, че нашият славен и достоен народ заслужава да познава и е зажаднял за думите на този свой достоен и бележит водач.
Прилагам и фотокопия от оригиналния текст на генерал Хр. Луков, заедно с неговия автограф.

Цочо В. Билярски

* * * 

ГЕНЕРАЛ ХР. ЛУКОВ
България е обединена. Идеалът на всички поколения след освобождението е осъществен. Народът прибра в широките си пазви, своите свидни чеда от Добруджа, Македония и Тракия, робували тежко до сега на разни господари и отдъхва облекчително. Радостен е той и обнадежден. Но се радва, някак стиснато, сънливо. Не се отдава всецяло на радостта си. Защото е едновременно и загрижен. Загрижен е за утре, мене това не ме смущава, защото всъщност, тая игра е тъкмо най-доброто и творческото в радостта на нашия народ и което  трябва да ни успокоява и да ни вдъхва вяра във възможностите на собствените ни сили да превърнат факта на националното ни обединение в едно здраво и трайно дело.
Защото да имаме етнически граници на своята държава е още нищо, по-важното е да пресъздадем държавата в разширените й предели, като крепост на българщината жилава и здрава, способна да устои на всеки натиск, отгдето и да иде той.
Труден е пътят на българското национално обединение, стръмен и неприветлив. И много мъки, много кърви и жертви бяха потребни, докато изкачим върха. На два пъти едва не паднахме в пропастта. Но верният другар в борбата не ни остави. Опрени на победоносната му десница, най-после ето ни горе.
Та кога историческият път на българския народ  е бил по- равен и гладък? От Испериха и до ден днешен нашата служба е била да се борим за своето място на Балканите. И колчем сме оставали верни на тази си съдба, имали сме свобода, държава творили сме култура и величие. Напротив, нещастията са ни идвали, когато е отпадала готовността ни да се борим, когато сме предпочитали спокойствието пред подвига и жертвата.
Що ни чака сега, когато сме изкачили стръмното на националния ни път: отдих, спокойствие, лесен живот? Не. Чакат ни нови борби  за суверенитет върху националната земя и подвизи за нови национални постижения. Да се поддържа у народа такова съзнание, значи да се държат бодри жизнените му сили и да укрепва волята му да живее достоен живот.
А всичко говори, че националните сили, наистина трябва да се държат на щрек. Като изключим един, всички останали съседи не сториха хас от нашето обединение. Те не ще се примирят с него още дълги години и всякога ще проявяват тази си непримиримост, колчем се покажем слаби или се намерим в затруднение. Тази е истината. И аз предпочитам да бъда наклеветен във военнолюбие от професионалните миролюбци, отколкото да я скрия. Ние дълги години ще трябва да браним обединението си. Затова трябва да бъдем преди всичко силни.
Ала не само поради това. Новата българска държава сега е извикана да играе още по-решителна роля на Балканите. Заела място, тъкмо на кръстопътя, гдето се срещат големите интереси на велики народи, България сега още повече не ще може да отбягва от колебанията в голямата политика на югоизтока, както за лишен път напоследък се обедихме. “Балканите за балканските народи“ се оказа химера за наивните и нищо повече от един лукав ход в политиката за обграждане на Германия. Трябва ли да продължаваме да се заблуждаваме и сега, че е възможно да се турят в каква и да е хармония, толкова разнообразните и преплетени интереси от каквито гъмжи пространството от Трапезунд до Алпите и от Карпатите до Крит, щом Великите сили остават разделени в своите стремежи към Проливите и към Близкия изток?
Тази е тя, действителността, сложна и тежка и за която в името на големите интереси  на нацията, трябва да държим добра сметка. Значи ли това, че съдбата е обрекла балканските народи да живеят в размирие и вечна вражда? Не. Не бива да искаме и не бива да вярваме, но не бива и да се заблуждава ме, че балканското братство може да настъпи още утре, стига само да пожелаем. То ще бъде една от целите на външната ни политика, но не и единствената, за която може да се пожертвуват големите интереси на държавата и нацията. И в това направление ние сигурно ще бъдем зидари, а не рушители. Но не трябва да бъдем и наивни.
Трябва ли, след всичко това, да се позоваваме и на уроците на нашето историческо минало, за да се убедим в абсолютната необходимост да бъдем преди всичко силни, за да може да твори нацията ни в мир, трудолюбие и културен напредък? Кого още трябва да убеждаваме от нас, че извън българската държава няма сигурност нито за езика, нито за четмото на българина? Петстотин години робувахме без да загубим език и съзнание народно, но стигаха 25 години на модерното варварство, за да похити девствеността на коравата инак българщина в доскоро поробените краища на българската земя. Този е той горчивия опит от нашата близка орис. Той трябва да ни държи очите отворени и мисците корави и яки.
Борба и сила, обкръжени от ореола на най-хубавото и почетно съдържание, което може да се вложи в тия две думи – ето опорите, върху които ще се изгражда сигурността и напредъка на нова, обединена България. Борба с всичко, което пречи за развитието на българщината: борба със себе си най-напред, за да превъзмогнем недостатъците, които ни съпътстват, борба със земята, за да сразим беднотията и тъй да станем по-годни да браним бащинията си. И сила, всестранна на дух, държава, войска, стопанство.
С борба и със сила ще градим държавата си, но не с насилие. Ние няма да повторим печалния опит на бивша Югославия. Като не можа да опре изграждането на своята скърпена империя върху плещите на едно здраво национално съзнание и като не можа да намери своята нова мисия в живота, Югославия възприе насилието, разврата и денационализацията, като единствени средства за притъпяване на националните различия и копнежи на народите, които я населяваха в името на една нескопосана идея за създаване, чрез насилие унитарна държава с унитарен народ. И се провали.
Ако трябва да подражаваме, ние имаме свой собствен обединителен, поради своя исторически блясък пример от далечното ни минало. Примерите на първото ни царство. Исперих, Борис не покоряваха славянските племена от Мизия, Тракия и Македония с насилия и кърви, нито ги обайваха със своята висока и изтънчена култура, а ги приобщаваха към българската държава със силата на нейния авторитет, като организация за ред и грижи за народа и преди всичко с високия морал, с който еднакво се отличаваха цар и велможа, войник и поданик. Туй беше то новото, което в древността българите донесоха тук на Балканите и с което под носа на двете велики империи – Римска и Византийска и на могъщото влияние на техните стари цивилизации, създадоха нова държава, със самобитно устройство, и нова цивилизация, която наложиха на цялото славянство. Ето кое трябва да ни вдъхновява в новия ни национален и държавен живот. Ето на кое трябва да подражаваме.
ЕДНА ДЪРЖАВА МОГЪЩА, СИЛНА С ПРАВОТО И С МОРАЛА И ЕДИН НАРОД С БОРЧЕСКИ ДУХ И СЪС СТРЕМЕЖ ДА ТВОРИ ИСТОРИЯ, ЕТО НОВИЯТ ИДЕАЛ, ЗА КОЙТО ВСЕКИ БЪЛГАРИН ТРЯБВА ДА БЪДЕ ГОТОВ ДА СЕ ЖЕРТВУВА.
Аз твърдо вярвам, че така и ще бъде !
Ген. Христо Луков
Публ. в Цялостна България - вчера, днес и утре. Под редакцията на Хр. Цанков - Дерижан. София, Печатница "Братя Миладинови". 1942 г. с. 61-64.