145 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА ГРИГОР ПОПЕВ

Един от най-заслужилите дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) е Григор Попев. Той е родом от едно от най-важните културно-просветни, търговски и революционни български средища в Македония – град Прилеп. Тук в Прилеп Дамян Груев след завръщането си от София прави първия си опит за създаването на революционна организация. Тогава той се свързва за пръв път и с Гр. Попев.
През тази година се навършват 145 години от неговото рождение. По този повод Ви предлагам да прочетете изключително интересните му спомени. За записването и публикуването им отново сме задължени на журналиста и публициста Боян Мирчев, който се явява като продължител на делото на проф. Любомир Милетич.
Накратко ще Ви припомня най-важните моменти от живота на този бележит български революционер, за когото днес малцина си спомнят.
Григор Стефанов Попев е роден през 1869 г. в Прилеп. Първоначално учи в родния си град, а след това продължава образованието си в Българската гимназия “Св. Св. Кирил и Методий” в Солун. Започва да се занимава с търговия в Битоля и Солун, което ще съчетава с революционната си дейност.
На 23 октомври 1893 г. шестима млади и родолюбиви български патриоти създават ВМОРО. Само за няколко месеца в организацията навлизат стотици македонски българи. Един от първите нейни заклети членове е именно Григор Попев. Той участва в работата на първата среща на дейците на ВМОРО в Ресен през 1894 г., останала известна в историята и като Ресенски конгрес. Неговите спомени са един от най-достоверните разкази, както за тази среща така и за началните години от дейността на революционната организация на македонските и тракийските българи.
Освен, че е един от първите дейци на ВМОРО, наскоро той е избран и за член на Битолския окръжен революционен комитет. След Солунския общ конгрес на ВМОРО през 1896 г. Гр. Попев е избран за касиер на Централния комитет на ВМОРО, на която длъжност остава до Солунската афера през 1890 – 1901 г.
Григор Попев участва и в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). След като се премества да живее в София продължава да се занимава с търговия, но не остава чужд на революционните борби на българите от Македония и Тракия.
Григор Попев умира на 2 февруари 1938 г. в София.
Включените тук спомени на Григор Попев са публикувани за пръв път от Б. Мирчев (Вж. Спомени на някои активни дейци в македонското революционно движение, ИИБИ, т. 6, 1956, с. 497 – 506.) По неговите спомени Б. Мирчев публикува изследването си „Срещата в гр. Ресен. По спомените на един от участниците в тая среща“ -  вж в. “Македония”, г. VІ, бр. 1733, С, 2 август 1932, с. 2. През 2003 г. спомените на Гр. Попев бяха публикувани отново в сборника „Македония в пламъци“ от И. Бурилкова и Ц. Билярски.
Тук Ви предлагам спомените на Григор Попев с приложеното встъпление на Б. Мирчев, който дава ценни сведения, както за революционера, така и за неговите спомени.

Цочо В. Билярски

* * *

СПОМЕНИ НА ГРИГОР ПОПЕВ

Григор Попев, за когото говори и Дамян Груев в своите спомени, е един от първите покръстени хора на организацията. Ценното в неговите спомени е това, че той хвърля светлина върху един от най-трудните моменти в дейността на организацията – навечерието на Илинден.


Интересна е и самата обстановка, при която записахме тези спомени. Григор Попев към 1930 г. бе дребен търговец – бакалин някъде из софийските улици и аз често се отбивах в дюкяна му, защото другарувах с един от синовете му. Григор Попев често заговаряше сам за своето участие в македонското освободително движение. Един ден, подпрян на тезгяха, аз записах всичко онова, което той си бе спомнил за своята бурна революционна дейност. Когато в магазина му влизаше някой клиент, той прекъсваше своя разказ, обслужваше купувача, след което продължаваше да говори с топлота за своите съратници. Особено му се искаше да изясни въпроса за така наречения “Ресенски конгрес”, който той считаше само като една среща.
Б. Мирчев

* * *

[София, 1932 г.]
Роден съм през 1869 г. в гр. Прилеп. Баща ми се именуваше Стефан и се занимаваше с търговия. Майка ми се именуваше София Кочева. Баща ми бе и епитроп на прилепската църква. Когато се сключи Берлинският договор, братовчедите се събрахме при чичко ми Наумче, където прочетохме в. “Зорница”, който съобщаваше за отменяването на Санстефанския договор. Татко ми, като чу това, заплака.
Заминах за Солун, за да се уча, и след това станах търговец. Съученици ми бяха Александър Чакъров, Георги Белев, П. Кушев и др. С Даме Груев се запознах през 1891 г. в Прилеп, гдето той бе учител. В 1892 г. се видяхме в Солун, където Даме бе коректор в книжарницата на Коне Самарджиев, мой зет от сестра. Книжарницата посещавах начесто и ние с Даме започнахме да другаруваме. Един ден той ми каза, че в Солун имало основан революционен комитет. През 1892 г. аз се установих търговец в Битоля, където останах до 1897 г., като начесто посещавах Солун. Даме, като ми съобщи за основаването на революционен комитет в Солун, не спомена никакво име, но поясни, че такива комитети били основани и на други места и отбеляза, че в Битоля нямало такъв комитет. Като се върнах в Битоля, разказах на Пере Тошов за това, което ми каза Даме. Пере ми отговори, че и той чул, че в Солун бил основан революционен комитет.
В Битоля другари ми бяха Пере Тошов, Георги Пешков, Анастас Лозанчев, Никола Наумов и Григор Пенджерков. По това време аз кореспондирах с Даме – разменяхме си поздрави, честитки за именни дни и пр. През юли 1893 г. Даме Груев ми съобщи, че в Ресен щяло да има тържество по случай освещаване на църквата и че там щял да дойде и Алексо Хаджипанов, мой съученик от Солунската гимназия. Алексо Хаджипанов пристигна от Прилеп и двамата заминахме за Ресен. С нас дойде и Анастас Лозанчев. В Ресен Даме пристигна от родното си село Смилево. Там престояхме два дни, след което заминахме за Охрид, като предварително се облякохме в арнаутски дрехи, които взехме от ресенчани. Облякохме се така за агитационна цел, като искахме да покажем – ето на, вижте ни, ние станахме четници. Облякохме се така, за да дадем по-голям блясък на нашата мисия, фотографирахме се с чифтета, поставихме цивилните си дрехи в куфар и така тримата – Даме Груев, Алексо Хаджипанов и аз – през Петрино потеглихме за Охрид. Като се изкачихме на връх Петрино, присрещнахме да носят на четири греди мрътвец, жена влахкина, убита от разбойника Карабаджак, който тогава върлуваше в планината Изток, между Ресенско и Охридско. И така, в тоя каяфет, облечени в арнаутски дрехи и с револвери, скрити в поясите, пристигнахме в Охрид. При слизане от планината Петрино камъните ни набиха краката, защото обувките ни бяха с тънък гьон, пък и не бяхме привикнали да ходим. В Охрид гостувахме в къщата на Кирил Пърличев, с когото Даме Груев бил съученик в Солунската гимназия. Тук посетихме някои от по-видните граждани, учители и др., а на обяд бяхме в Студенчища. С нас бяха Кирил Пърличев, Лев Огненов, Никола Филипчев, Александър Чакъров. Даме говори с всекиго поотделно за целта на нашето посещение и на другия ден с чун, придружени от Александър Чакъров, отидохме в Струга, където се срещнахме с Христо Матов, който ми се видя твърде горд. Вечерта бяхме у Александър Чакъров, където се бяха събрали някои от учителите. Христо Матов не дойде. В Струга за пръв път видях Даме Груев да агитира. Той говори върху икономическото положение, като изтъкна, че то може да се подобри само при политическа свобода. Даме можеше да говори с часове, без да почувства умора.
На другия ден заминахме обратно за Охрид, където гостувахме на Никола Филипчев, който впоследствие стана един от способните хора на организацията. После отпътувахме с файтон за Ресен, където заварихме дошлите от Солун д-р Христо Татарчев, Георги Пешков и др. В Ресен посетихме някои от видните граждани. Църквата се освети на 15 юли, стар стил.
При провеждане на своите агитации Даме винаги изхождаше от основната мисъл, че икономическото положение се намира в тясна връзка с политическата свобода. Мисията си Даме разкриваше само на лица, на които имаше доверие. Твърдението на някои, че при освещаването на църквата в Ресен се е състоял конгрес, не отговаря на истината, защото нито в Охрид, нито в Струга, Ресен и Битоля по това време имаше революционни комитети.
От всички лица, с които Даме Груев се срещна в Охрид, Ресен и Струга, полученият отговор бе – “ще видим”. Тогава ние с Алекса Хаджипанов закачахме Даме за неуспеха на мисията му. Даме ни отговаряше: “Трайте бе, чавчина (така ни наричаше той), ще видите що ще направя.”
През цялото време на пътуването Даме не се качи нито веднаж на коня, а вървеше все пеша.
През август 1894 г., след като се освети църквата в Ресен, в Битоля пристигна Даме Груев. Тогава ние живеехме в къщата на Джерови, до черквата “Св[ета] Богородица”. Една вечер се събраха у нас всички другари, на които Даме беше говорил поотделно. Тук бяха Пере Тошов, Анастас Лозанчев, Георги Пешков и аз и образувахме комитет, като за председател избрахме Пере Тошов, за секретар – Анастас Лозанчев, касиер – Григор Попев и съветник – Георги Пешков. Установихме шифър, като за основа взехме изречението “чуднейши Стамболов хвърка”. След като образувахме революционния комитет, Даме Груев заедно с Георги Пешков към 11 - 12 ч. по турски излязоха, за да отидат на спане в къщата на Пешков. Даме беше записал на бележка кой каква длъжност от нас ще изпълнява и вечерта, прибирайки се, ги присреща на една разкръстица до българската митрополия деврие и понеже били без фенер, ги спира и обискира. При обиска Даме успява да смачка и захвърли лисчето с написаните на него имена. За случката Даме ми съобщи на другия ден и на сутринта ние търсихме бележката, но не можахме да я намерим. Така че още през първата вечер от основаването на Битолския комитет ние щяхме да се намерим всички в затвора.
От 1894 г. до 1895 г., до нападението на Мелник от четите на Борис Сарафов, ние не отбелязахме особен напредък и едва ли числото на покръстените наброяваше повече от 8 - 10 членове. Дейността ни се изразяваше в четене на разни революционни книги, като съчиненията на Захари Стоянов и др.
Стока от Солун получавахме чрез комисионера Васил Панчев, родом от Велес, който минаваше за дясна ръка на Дамян Груев, и всичко, което той имаше да ни изпраща – вестници, книги и пр., – ни се изпращаше заедно със стоката, която получавахме от Солун.
По време на Кресненското въстание (1895 г.) от Солун бяха изпратили в малко сандъче, адресирано “Братя Стефан Попеви – Битоля”, връзка с вестници и възвания. Сандъчето, в което имаше и стока, попаднало в сандъците на гъркоманина Клио, който после ми го препрати. То бе изпратено от Централния комитет от Солун и за тази пратка не бяхме предупредени.
Като узнахме за избухването на въстанието в Кресненското дефиле, нашето революционно бюро се събра на заседание, което стана в кафенето “Цариград” на Афъза на ”Широк сокак”, срещу къщата на Петко Топало. На заседанието присъстваха Пере Тошов, Анастас Лозанчев, Георги Пешков и аз. По предложение на Пере Тошов взето бе следното решение, което бе съобщено на Централния комитет в Солун: Понеже не разполагаме с оръжие, както и с хора освен членовете на бюрата, да бъде теглено жребе между посветените хора и в един и същи ден да бъдат убити битолския, скопския и солунския валия. Заминах за Солун, за да докладвам взетото решение от Битолския комитет, но там заварих само Иван Хаджиниколов; д-р Христо Татарчев беше заминал с годеницата си, за да се венчее, а Даме Груев по това време бе в София. Известих за нашето решение Иван Хаджиниколов, който ми каза, че бидейки сам, не може да вземе по предложението становище. Хаджиниколов ми съобщи, че от София бил пристигнал Георги Баласчев с един товар взривни материали, предназначени за Централния комитет в Солун. Тъй като не разполагахме с повече от 5 - 6 души хора, не можа да стане нищо нито с нашето решение, нито пък можахме да приберем изпратените взривни материали.
През декември 1895 г. в Битоля пристигна Даме Груев и ни малко пораздвижи. Тогава Пере Тошов и Даме заминаха за Ресен, Охрид и Струга и основаха комитета. В Ресен в комитета влязоха Петър Стрезов, Никола Ляпчев, Михаил Татарчев и Костадия Стрезов, а в Охрид – Лев Огненов, Никола Филипчев и др., в Струга – Александър Чакъров, Хаджов и Шайнов. Както казах, в Битоля се малко пораздвижихме и почнахме с покръстването на нови хора. Посъбрахме помежду си пари и купихме ками, револвери и пушки. От Солун ни изпращаха редовно вестници, които разпращахме в Прилеп, Ресен и Охрид. В началото на 1896 г. Гоце Делчев започна да ни праща вестници от Щип по кираджията Доне. По същия кираджия Гоце Делчев ни изпрати и четири малки, но красиви револвера и своя ален кон, защото турците бяха узнали, че “някой с альов кон обикалял по селата”. После със същия кон започнах да ревизирам комитетите в Ресен, Охрид и Струга под предлог, че събирам търговски вересии. Облечен бях в албански дрехи. В Ресен по предложение на тамошния местен комитет заплаших с револвер Трайче Радев, понеже беше отказал да внесе исканата от него за организационната каса сума. В Охрид, придружен от Никола Филипчев, посетих владиката Григорий, който, като ме видя, каза: “Съжалявам, че си влязъл в една сепаратистична клопка”. Аз пък тогава дори не знаех смисъла на думата “сепаратизъм”. По това време между нашите хора не ставаше нито дума за някакъв сепаратизъм. Ние се борехме срещу режима на Екзархията. В Охрид наредих да ни се изпращат дописки, които да литографираме в нашия вестник, който носеше заглавие “Притурка” на в. “Право”, и го разпространявахме на цигарена книга, за да може по-лесно да се пренася и укрива. Вестникът в началото се списваше от Анастас Лозанчев, Пере Тошов и някои от учителите, а по-късно от Гьорче Петров и Трайче Доревски. Той излизаше веднаж в седмицата.
Магазинът ми бе заприличал на арсенал: пушки, револвери, бомби.
През февруари 1896 г. бях по работа в Солун. Тогава от Централния комитет ми съобщиха, че наскоро ще ни изпратят в Битоля течност, с която да си служим като с химическо мастило. После при изпращане на стока Васил Панчев беше бутнал шишето с химическо мастило в един от чувалите със захар, без да ми съобщи предварително. При разпродаването на захарта чувала, без да зная съдържанието му, съм продал на един турчин. Последният намира шишето с хим[ически] мастило и го предава на полицията. Повикаха ме в полицията, но като забелязах шишето на масата на полицая, разбрах причината за моето повикване и веднага започнах да настоявам да ми бъде дадено шишето, защото то съдържа цяр против потене на краката. Казах, че съм го купил от един евреин в Солун. Аз знаех, че съдържанието на шишето нито бе отровно, нито пък запалително. Полицията обаче отказа да ми даде шишето с химическото мастило.
На 13 или 14 април 1896 г. заминах със семейството си на гости в Прилеп. На 15 април от Щип пристигна кираджията Доне Тошев, който в чувалите с ориз беше поставил и бомби, които бяхме поискали от Битоля. Бомбите ни се пращаха от Щип, а ние трябваше да ги препратим в Ресен, Охрид и Струга, за да ги видят. На другия ден Доне замина за Битоля, но при “Света Неделя”, при влизането в града, колджии удрят шиповете, за да търсят контрабанден тютюн и откриват бомбите. Като видял това, Доне се впуснал да бяга, но бил заловен и откаран в участъка. Не е вярно твърдението, че Доне носил писма. Той беше идвал много пъти в Битоля и знаеше на кого трябва да предаде бомбите. Брат ми Петруш, като узнал за залавянето на Доне и откриването на бомбите, веднага почистил дюкяна и къщата и ми съобщи за случката. Като се научих за станалото, веднага отидох при главния учител Петър Попарсов, но той вместо да ми даде съвет, ми се изсмя и ми показа писмо от Гоце Делчев. Като излязох от училището, всички посветени хора бяха вече узнали за станалото и ме гледаха плахо. С втори куриер от Битоля ми донесоха саморъчно писмо от Доне, в което той ми пишеше, че “по-скоро ще умре, отколкото да издаде нещо пред полицията”.
При разпита в полицията Доне казал, че оризът бил на някой си евреин. Добре че нямаше вестници и писма, та полицията погледна на цялата работа по-леко. Доне бе затворен в долап. По това време в затвора се намираше Йордан Гавазов, който от арестанти - прислужници се научава, че имало заловен кираджия, в товара на когото били намерени бомби. Гавазов се досетил, че това ще да е наша работа. (Йордан Гавазов беше попаднал в затвора по залавянето на един четник от четата на Диме Дедо, който го бе издал.) Той успява през една дупка да влезе във връзка с Доне и да му внуши да не издава нищо, като, разбира се, го заплашил, че в противен случай ще бъде убит. Доне бил държан без хляб и вода в продължение на 36 часа, но Гавазов успявал през една дупка да го снабдява с храна.
Като узнаха за откритите бомби, прилепчани започнаха да фантазират: че бомбите били толкова мощни, че само една от тях могла да разруши цяла махала, че друга била предназначена за конака, а трета за казармите и не знам още какво друго. Сега вече всички посветени и полупосветени започнаха да гледат малко другояче на нас и да смятат, че не се касае до някакви си детинщини, а до сериозна работа.
След арестуването на Доне Пере Тошов и Георги Пешков започнаха да се укриват. Анастас Лозанчев по това време бе също в Прилеп. На 18 или 19 април аз се завърнах в Битоля, където разговорите между българи, турци и гъркомани продължаваха да бъдат все за откритите бомби. Всички бяха узнали, че това бе наше дело и че се готви нещо сериозно. След откриването на бомбите духът сред покръстените се повдигна.
Централният комитет в Солун не се съгласяваше Гьорче Петров да влезе в организацията. Обвиняваха го, че когато бил в Скопие, се проявил като защитник на Екзархията. Пере Тошов бе за приемането на Гьорче Петров в организацията и най-после към края на 1896 г. дадоха съгласието си от Солун той да бъде приет за член на комитета.
В края на 1896 г. пристигнах в Солун и започнах да взимам участие в работите на Централния комитет. Тогава в него влизаха: д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Даме Груев и аз. В началото на 1897 г. Гьорче Петров бе преместен за учител в Солун и започна да взима участие в Централния комитет. Тогава ние с него живеехме в една квартира. Аз изпълнявах длъжността касиер на Централния комитет, но в касата нямаше нито стотинка организационни пари. Трябва да подчертая, че тогава всичко вършеше Даме: агитация, кореспонденция и пр. Нуждата от пари бе голяма и Даме кроеше какви ли не планове, за да се снабдим с пари, но всичко оставаше безрезултатно. По това време Гоце Делчев се намираше в София или Кюстендил. Там бяха задигнали едно охридчанче, касиер на постоянна комисия, и взетите пари Делчев поверил на някакъв солунчанин (?), който ги злоупотребил. Въпросното охридчанче го бяха прехвърлили през границата и после го назначиха за учител във Воден, гдето престоя дълги години.
През март 1897 г. Гоце Делчев поиска от Централния комитет да му се изпрати някой от другарите, който да му бъде в помощ. По този повод в нашата квартира се състоя заседание, на което присъстваха Даме Груев, Иван Хаджиниколов, д-р Христо Татарчев, Гьорче Петров и аз. Татарчев и Хаджиниколов предложиха за помощник на Делчев да замине Даме Груев. Като чу това, Даме се почувства като попарен и заяви, че по-скоро ще се откаже от борбата, от всичко, от себе си, отколкото да напусне Македония. Тогава задграничното представителство нямаше онова значение, каквото то придоби по-късно. Даме остана много засегнат и възмутен от направеното предложение. Но д-р Татарчев и Хаджиниколов настояха на своето предложение и предпочитаха Гьорче Петров да остане в Солун. Трябва да изтъкна, че сега Гьорче Петров от отявлен поддръжник на екзархийския режим в миналото сега се намери в другата крайност.
По това време в Солунската гимназия стана ученически бунт, в който имаше пръст и Гьорче Петров. Бунтът бе насочен срещу някои от учителите, които бяха в недобри отношения с Хаджиниколов и д-р Татарчев. И двамата считаха, че в лицето на Гьорче Петров ще намерят по-добър партизанин. Обаче така стана, че за София замина Гьорче Петров.
Дойде Винишката афера. Мише Развигоров, щипският ръководител, за да спаси населението от мъчения, разкри доста работи. Посъветвахме Даме да се укрие, защото, ако попаднеше в ръцете на турците, щеше да пропадне всичко, което дотогава бе изградено. Като помолих Даме да се укрие, той ме изгледа остро и ми каза, че ние трябва да дадем пример на саможертва: “Ние първи трябва да се пържим в маслото, което поставихме на огъня” – каза ми той.
Даме Груев не беше партизанин, но много се възмущаваше от инсинуациите, които се пускаха по адрес на комитета. Наричаха ни “сепаратисти” и говореха, че чрез революционния комитет сме искали да “забогатеем”. Това обвинение страшно измъчваше Даме и го нервираше до полудяване.
Не мина много и хората около Коне Самарджиев видяха, че всички инсинуации по отношение хората на комитета си останаха само приказки. Тогава вече започнаха да клеветят пред Екзархията. По това време почти цялата интелигенция бе с нас. Противниците ни: Самарджиев, Ив. Гарванов и други образуваха “Братство”.
То бе легална организация, която си бе поставила за цел да отслаби комитета. Но и това не им помогна. През лятото на 1897 г. полицията интернира Даме Груев в Битоля. През ваканцията на същата година в Солун дойде Христо Попкоцов. В Солун тогава бяхме: д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Христо Попкоцов и аз. Попкоцов бе най-активен. През 1898 - 1899 учебна година Христо Матов назначиха за учител, а Пере Тошов – за инспектор. И двамата влязоха в Централния комитет, така че дейността на същия се позасили. Комитети бяха образувани почти в цяла Македония, а чети имаше в повече от околиите. Сега вече започнахме да събираме от наши съмишленици пари. Такива бяха получени от Хаджимишев, Попстефанов, П. Сарафов и др. Сумата се определяше според материалното положение на лицето, като от някои се взеха от 50 до 70 лири и т. н. Разписките за получени суми се връчваха от терористи. В Солун такива терористи бяха: Спиро Келемано от Щип, Алексо Келешо от Прилеп, Мицо от Мачуково. Тогава бе извършено нападение върху Михаил Пенушлиев, при което падна убит терористът Мицо. Върху Пенушлиев бе стреляно, защото той отказа да внесе исканата от него сума в полза на комитетската каса. Пенушлиев бил заедно с Лазо Дерменджиев от Гевгели, който стрелял по Мицо и го убил. После организацията не предприе нищо срещу Лазо Дерменджиев, а Михаил Пенушлиев, след като престоя известно време в затвора, защото турците бяха узнали, че бе стреляно срещу него, и след като направи доста разноски, внесе в касата на комитета исканата от него сума от 50 или 70 лири.
По това време в Скопие дипломатически агент бе Димитър Ризов. Същият по свой почин издействал от българското правителство да бъдат отпуснати на комитета 500 наполеона. За времето това бе значителна сума. Централният комитет не желаейки да попадне под влияние на българското правителство, отказа да получи предлаганата сума. Това стана на скоро след случката с Михаил Пенушлиев. Димитър Ризов, научавайки се, че организацията, за да се снабди с пари, е започнала вече с убийства, по свой почин издействал тази сума от българското правителство. Димитър Ризов съветвал нашите хора: “Вземете парите и пак си пазете вашата самостоятелност.” В края на краищата Димитър Ризов успя да ни склони и ние се съгласихме и взехме предлаганата сума. Но не бяха се изминали няколко месеца от получаването на сумата, българското правителство изпрати до своите агенти в Солун, Скопие, Одрин и Битоля предписание да разяснят на населението, че между българското правителство и комитета нямало нищо общо, че не били верни разпространените слухове, според които българското правителство подкрепяло комитета, и че ние сме агитирали какво българското правителство щяло да обяви война.
Трябва да подчертая, че никъде ние не бяхме провеждали такива агитации. Димитър Ризов не направи достояние това предписание на българското правителство. Така постъпи и битолският дипломатически агент. Съобщи го само солунският агент г. Шопов. Аз не отидох тогава в агентството, защото щях да наругая Шопова.
Не това агитираше комитетът. Ако българските правителства не се намесваха в нашите работи, щяхме да дадем по-малко жертви и Македония отдавна щеше да бъде свободна.
В началото на 1898 или 1899г. стана помирението между групата на Ив. Гарванов и нашите. Тогава пред Пере Тошов положиха клетва Ив. Гарванов, Йосиф Кондов, Дим. Мирчев, Христо Тенчов, а в Централния комитет влезе Йосиф Кондов. Поради претрупаност в работа аз се оттеглих от комитета, защото моите братя бяха арестувани във връзка с убийството на поп Ставре в Битоля, но продължавах да бъда в услуга на комитета, като в моята къща намираха подслон мнозина дейци. (Дъщерята на Никола Малешевски в продължение на 5 - 6 месеца живя при мен.)
Към 1900 г. избухна афера и всички членове на Централния комитет без Йосиф Кондов бяха арестувани. Тогава заедно с Владимир Куситасев от Прилеп започнахме отново да работим в комитета. Имаше и други помощници, но не си ги спомням, дали беше Борис Мончев или Влахов, не помня. През ваканцията пристигна и Михов, главен учител във Велес, който също подпомагаше на комитета. Работехме по инструкции, които получавахме от Христо Татарчев и другите от затвора. Докато другарите бяха в затвора, не ми позволяваха да работя с Иван Гарванов. Въпреки че се бяха помирили, не искаха Иван Гарванов да се меси в работата на Централния комитет. Ив. Гарванов тогава влизаше само в местния Солунски комитет. В деня, когато д-р Христо Татарчев, Хр. Матов и Пере Тошов щяха да бъдат изпратени на заточение, от София пристигна полковник Ив. Николов (“Тепайволци”). Той успя да ги види, когато се качваха на парахода. Тяхното изпращане стана внезапно и ние тогава в комитетската каса нямахме нито пет пари. Малко пари имаше само в кукушката комитетска каса. И когато те бяха още в затвора, ние им дадохме 200 - 250 наполеона. Когато през един петъчен ден се научихме, че на кея се намират Христо Матов, д-р Христо Татарчев и Пере Тошов, изпратих по внука си Георги К. Попев 130 лири, която сума да предаде на Пере Тошов. Тези пари бяха мои и после си ги взех от комитетската каса. Георги Попев се бе качил вече в кораба и беше успял да предаде парите на Пере.
На следния ден след заминаването на заточениците секретарят на агентството Кожухаров ми съобщи, че полковник Ив. Николов пожелал да се срещне с мен. Срещата стана в агентството. Полковник Николов ми съобщи, че Гоце Делчев и Гьорче Петов не са могли нищо да направят в София и че ако сме работели заедно с Върховния комитет, щели да ни изпратят оръжие, пари и офицери – инструктори. Разбира се, че му отказах, заявявайки, че организацията не може да бъде ръководена от София. Полк[овник] Николов не остана доволен от моя отговор и после се осведомил дали имам някой помощник. След ден - два изпратих при Николов Кирил Пърличев, който беше дал същия отговор. На другия ден дипломатическият агент Колушев ми каза, че пол[ковник] Николов останал обиден, че съм изпратил при него едно даскалче, педя човек, да върши такава работа.
Полк[овник] Николов в Солун се бави малко време. Той беше пристигнал като представител на върховистите в България и искаше да се възползва от обстоятелството, че повечето от ръководните лица на организацията бяха в завора. Ние бяхме решително против всякаква съвместна дейност с върховистите.
В началото на учебната 1901 - 1902 г. се получи нареждане, не помня дали от София, от Гьорче Петров или пък от Подрумкале, от заточениците, в състава на Централния комитет да влязат Иван Гарванов, Димко Мирчев и Спас Мартинов (последният бе наш човек). Още от първото заседание Иван Гарванов се обърна към мен и поиска отчет за сумата в размер на 250 лири, дадена от кукушката каса, и за 130 лири, предадени на Пере Тошов и останалите другари. На Гарванов му беше неприятно, че съм дал толкова много пари и поиска да му представя разписка от Пере Тошов и другарите. Разписки аз не притежавах и Гарванов настоя да поискаме да ни изпратят такива от Подрумкале. За това нещо аз бях писал в Подрумкале. За там беше заминал Спиро Развигоров, баща на Мише Развигоров, който бе заточен по Винишката афера в Подрумкале, и Спиро Развигоров донесе исканите разписки. Гарванов, като видя, че моите сметки са чисти, не остана много доволен. Тогава за втори и последен път излязох от Централния комитет.
(Когато работехме с Владимир Куситасев и Кирил Пърличев, инструкции получавахме от Дамян Груев, като кореспондирахме и с Пере Тошов.)
През 1902 - 1903 г. в Солун дойде Христо Попкоцов и влезе в Централния комитет. Стана Солунският конгрес. Христо Попкоцов, Варналиев, а така също и останалите другари започнаха да ме упрекват защо съм напуснал комитета. Поясних им, че ми е невъзможно да работя заедно с Гарванов, защото той бе ярък представител на “Братството”. Аз не им се поддадох, въпреки че Самарджиев бе мой зет, пък и вижда, че хората около “Братството” искаха да се представят като че ли са всичко.
На конгреса бях поканен да взема участие, но отказах. Причината беше, както казах, Иван Гарванов. Както Ив. Гарванов, така и останалите негови другари в началото не бяха революционери, но като видяха, че цялата интелигенция се революционизира, стана им неприятно.
Иван Гарванов в “Спомените” си съобщава, че се тъкмели да убият Даме. Ако бяха направили това, ние щяхме със зъби да ги разкъсаме, като най-напред аз щях да убия зетя си Коне. Такъв беше Даме пред нашите очи.
За Велиден 1903 г. в Солун откъм Серес пристигна Гоце Делчев и пожела да се види с мен. Срещнахме се в гимназията. Гоце има среща и с Даме, който се беше завърнал от Подрумкале. След заминаването на Гоце Делчев велешани (“гемеджиите”) започнаха вече да действат. Христо Попкоцов ме предупреди, че с тях не е могло да се постигне никакво споразумение. Не се мина много време и велешани подпалиха парахода “Гвадалкевир”, прекъснаха осветлението, хвърлиха във въздуха Банк Отоман и пр. В Солун тогава арестуваха всички българи. Мен арестуваха петнадесет дни след атентатите. Дори и децата се чудеха защо дотогава не бях арестуван. И през един съботен ден, след като бяха арестувани всички българи от махалата около гимназията, арестуваха и мен. Арестуван бе също и Христо Попкоцов, който живееше в една къща, по-долу от моята квартира.
Отведоха ни в правителствения дом, гдето се намираха всички арестувани. При влизането в двора на хюкюмата на Христо Попкоцов удариха един кондук (приклад). Тогава бе арестувано всичко мъжко българско – по ханища, по хотели.
Първата нощ след арестуването си прекарах бодър. На другия ден запитах Попкоцов защо се е толкова изплашил. Той ми каза, че когато Сюлейман ефенди, солунски полицейски началник, отишъл да прави обиск у него, намерил списък на лицата, членуващи в комитета: мен, Гарванов, Димко Мирчев и др.
Понеже всичко бе препълнено с арестувани, нас откараха, както вече казах, в правителствения дом, където, след като минаха няколко дни, започнаха да правят в мазето долапи. Горещината беше нетърпима. Когато Попкоцов ми съобщи за своите опасения, побиха ме силни тръпки не толкова заради моята кожа, колкото от това, дали ще мога да изтърпя изтезанията, на които бих бил подложен, и да не издам някого от другарите. Тогава се натъкнах на неспособността на турската полиция, която вместо да запише моето име Глигор Стефан Попев, записа ме с погрешното име Григори Истефан Механджи. Хазаинът на къщата, в която живеех, се казваше Димо Механджи и тази грешка ме спаси от мъчения и разпити. След като престоях 12 - 13 дни в затвора, мене заедно с няколко души работници ни откараха при коменданта на града. Полицмюдюрът ми заповяда в пет дена да напусна града и да замина за Прилеп. Като чух това нареждане на коменданта, казах: “Как може това нещо... аз съм човек търговец”. Зад мене стоеше полицая - цинцарин Панайот, за когото на няколко пъти бяхме взимали решение да го убием. Като чу нареждане на полицмюдюра, той се обърна и ми каза по български: “Бягай, махай се оттук”. Тогава аз се сепнах, взех дюшечето, което носех със себе си, и излязох на улицата. На другия ден майки и жени на арестувани, като разбраха, че съм пуснат на свобода, ме молеха да им кажа каква сума съм дал рушфет, за да бъда пуснат на свобода. Никой не вярваше, че аз не бях дал нито грош и че беше ме спасила слепотата на турската полиция. И после никой не ме издаде.
Даме Груев, когато след завръщането си в Подрумкале замина от Солун за Битоля, на гарата го изпратихме аз и Тодор Лазаров. В същия влак за Битоля заминаваше войска със задача да преследва чети в Костурско и Воденско.
През януари 1904 г. посетих Битоля. Даме Груев, като узнал за моето пристигане в Битоля, поискал да ме види. Той се укриваше в Йени махала, в къщата на Пецо Лигушо. При него отидох заедно с Аце Дорев и с Даме останахме на разговор през цялата нощ.