ОЩЕ ЕДИН ПЪТ ЗА ДВЕТЕ ТАЙНИ БЪЛГАРО-РУСКИ ВОЕННИ КОНВЕНЦИИ ОТ 1902 И 1908 Г.

Досега имахте възможност да се запознаете с двете тайни българо-руски военни конвенции от 1902 и 1908 г. Те бяха прочетени от хиляди посетители в сайта «Сите българи заедно», където бяха отпечатани под заглавията „Защо Русия подкрепи враговете на България през 1913 г., след като беше подписала военната конвенция през 1902 г. да я пази?“ и „Предателската политика на българските властници. Тайният руско-български договор.“ Който от Вас проявява интерес може отново да ги препрочете, тъй като те и сега се намират в сайта непроменени.

Първата конвенция е публикувана за първи път от д-р Б. Кесяков в неговият „Принос към дипломатическата история на България (1878-1925“ през 1925 г., който е я взел от „Сборник на сектеретните документи от архивата на Руското Министерство на вътрешните работи“. Отново беше публикувана от мен и полк. Димитър Минчев в книгата ни „Из тайния архив на българския цар Фердинанд“ през 2001 г., като ни беше предоставена като копие на оригинала от Хувъровия архив на войната, мира и революцията в Станфордския университет в Калифорния, САЩ, където се съхраняваше тогава в т.нар. Фердинандов архив, предаден за съхранение от неговия внук Симеон Сакскобургготски.
Втората конвенция, тази от 1908 г., съм я взел от публикацията й във в. «Работнически вестник», която е препечатана там от германски и австро-унгарски вестници. Досега все още не съм се добрал до нейния оригинал. Анонимните обвинения срещу мен, Държавна сигурност и българските комунисти, които по думите на автора им, че са я измислили са безоснователни и с тях няма да се занимавам, тъй като това са празни и непрофесионални твърдения. За да се убедите в думите ми за тази цел Ви предлагам и факсимилета от публикацията й във в. «Работнически вестник». Същевременно ще имате възможност да се запознаете и с текстове от спомените на изадателя и главния редактор на вестник «Ден», големия български журналист Велчо Т. Велчев „Из бурните времена на новата ни история. Записки и спомени“, пълният текст на които скоро ще излязат от печат. В. Велчев не може да бъде обвиняван в никакви симпатии към българските социалисти и комунисти, а точно обратното, а като убеждения трябва да подчертая, че той е искрен русофил. Когато през 20-те години В. Велчев ще възстанови спрелия преди едно десетилетие в. „Ден“, като орган на Обединената народно-прогресивна партия, акад. Владимир Топенчаров в главата “Фашистката дума на в. „Ден” в Историята си на българската журналистика ще му отдели едно от водещите места сред „фашисткия” печат и то след като вече дори е отминала в науката дискусията за българския фашизъм. Топенчаров ще отбележи, че “във фашизацията на буржоазния печат участвува и в “Ден”, който беше спрял през 1912 г.” Заслужава си българския читател и изследовател да знае как маститият историк на българската журналистика клейми едно от най-добрите пера на същата тази журналистика. Топенчаров дословно пише, като че ли поставя надгробен камък: “Последната метаморфоза довежда журналиста народник, утопичен радикал-социалист, до равнището на най-тежкокалибрената партия на българската буржоазия.”

 


От неговите спомени се вижда, че наистина е имало такава тайна руско-българска военна конвенция, подписана в Евксиноград в началото на 1908 г. За това свидетелстват текстовете от спомените на В. Велчев и приложените в тях негови статии за българо-руските отношения. Велчев също не е разполагал с текста на тази конвенция, но коментира ширещите се в обществеността и пресата слухове и информация. Ще забележите, че тук има някои неточности, дължащи се именно на това, че не разполага с текста на конвенцията. Пътуването на Фердинанд до Петербург, придружен от най-доверените си министри по онова време е вероятно за преподписване и потвърждаването на конвенцията. Ако Ви прави впечатление и двете конвенции са подписани в присъствието на цар Фердинанд в Петербург и в Евксиноград. Убеден съм, че оригиналът на тази конвенция също се е съхранявал сред документите, които Фердинанд завлича от България след абдикацията си през 1918 г., ако не е изчезнала безследно след бърникането във Фердинандовия архив.


Работейки с архива на видния български дипломат, историк и публицист Симеон Радев се убедих, че голяма част от най-важните български външнополитически документи са изнесени от страната ни през 1918 г., което е потвърдено и от ген. Рачо Петров пред С. Радев. Втори път най-важните български документи са изнесени от страната ни след 9 септември 1944 г. Голяма част са прибрани от съветските служби и днес се намират в т.нар. Особый архив в Москва, където се намират и документите на осъдения на смърт регент княз Кирил, а други по всяка вероятност са изнесени от семейството на непълнолетния български цар Симеон ІІ. Това преди всичко се отнася и до архива на неговия баща цар Борис ІІІ, който вече в продължение на 71 години е в неизвестност и липсва каквато и да било официална информация за него. Опасността за българската история да бъде ощетена откъм исторически извори е очевидна. Прочистването на т.нар. Фердинандов архив преди да бъде предаден в САЩ и България е неоспорим факт. Макар и публично подарен от Симеон Сакскобургготски на Централния държавен архив, той постепенно се изпразва за нуждите на някакъв частен музей в двореца Врана. А по отношение на предадените в архива документи и до днес трябва да се каже, че достъпа е ограничен, поради вижданията на заинтересувани от това. Тук искам отново да подчертая, че огромната част от документите на т. нар. Фердинадов архив са незаконно завлечените от него документи от двореца, съхранявани в Тайната канцелария на българските князе и царе, където се пазят останалите части от него. (Става дума за архивен фонд 3 К – Монархически институт в ЦДА.) На първо време не е трябвало да си позволява да бъдат изнесени от страната ни, а когато се връщат, то е трябвало да стане безусловно, а не след подозрителни бърникания в документацията.
По въпроса има още какво да се каже, но смятам засега да спра дотук, тъй като съвсем друга цел си поставях с този материал.
Отново ще имате възможност по-долу да се запознаете с текстовете на двете българо-руски конвенции и сами да прецените въпроса за тяхната достоверност по отношение на руската агресивна политика срещу Отечеството ни и за зависимостта на тогавашния княз Фердинанд от Русия и от своите лични интереси, както и на ангажираността на неговите верни министри с провежданата политика по време на Личния му режим.

Спомените на В. Велчев, въпреки някои неточности, дават отговори на редица въпроси. Един от тях е преди всичко и големия жест, който прави Русия след обявяването на българската независимост да изплати нашия дълг към Турция. Дали този „благороден жест“ не е свързан именно със заробващите страната ни членове на втората конвенция. Надявам се, че уважаемите читатели сами ще си направят изводите, а аз от своя страна обещавам всеки нов факт, който открия по тази тема да го предоставя на Вашето внимание.


Цочо В. Билярски


№ 1
ТАЙНА ВОЕННА КОНВЕНЦИЯ МЕЖДУ РУСИЯ И БЪЛГАРИЯ.

Петербург, 31 май 1902 г.

1. Настоящето съглашение не преследва агресивни цели, а има пред вид само да се противодейства на военната конвенция между Австро-Унгария и Румъния.
2. По силата на изложеното в чл. 1, настоящето съглашение има пред вид действията само против Австрия и Румъния и не може да бъде насочено против Турция, нито против друга някоя балканска държава.
3. Русия с всичките си сили ще съдействува за запазване на целостта и неприкосновеността на територията на България.
4. В случай, че България или Русия, или двете тия държави заедно, бъдат нападнати от страна на Австро-Унгария или Румъния, от двете тия държави, или пък от Тройния съюз, то договарящите държави са задължени да употребят всичките си сили и средства за борба с нападателите, без да се спират пред никакви жертви за постигане на пълен успех.
5. Ако България бъде заплашена само от Румъния, то срещу нея ще бъдат насочени българските въоръжени сили. Ако ли Австро-Унгария обещае на Румъния морално съдействие или пък въоръжена помощ, то Русия се задължава да даде на България дипломатическа поддръжка, ако ли пък Австрия мине към активни действия в помощ на Румъния, то и Русия ще излезе на помощ на България с достатъчни за смазването на Австрия сили. Също така, ако Австро-Унгария и Румъния или Тройния съюз, без да започнат война против България, нападнат Русия, то и България е длъжна да мобилизира силите си, като ги съсредоточи съгласно изработения план, и щом Русия поиска да започне настъпателните си действия против австро-румънските войски.
6. В случай на война на Русия и България с Румъния и Австро-Унгария или с Тройния съюз, България ще запази най-строг неутралитет спрямо Турция и крайна предпазливост в сношенията си с нея, за да не би поради един конфликт с тая държава да се предизвикат усложнения в общото положение.
Пред вид на изложеното, като остави на Балканите за наблюдение на границата и за запазване реда и спокойствието в страната само една малка част от своите сили, тя ще съсредоточи армията си на Дунава за действие против Румъния, съгласно плана, който ще се изработи.
7. Плановете за мобилизация и съсредоточаването на българската армия и частите й, както и плановете за отбрана и настъпление за изпълнение на поставените от Руския Главен щаб задачи и цели, трябва своевременно да се изработят под ръководството на Руския Главен щаб съвместно с Българското Военно министерство и се утвърдят от Негово Величество Всерусийския Император. Според нуждата, те ще се преглеждат, поправят и допълват.
8. Главното командуване на въоръжените сили на Русия и България във време на войната и ръководството на операциите, било че действуват руската или българската армии заедно или по отделно, т. е. на отделни театри на войната, във всеки случай принадлежи на Руския Главнокомандующ. Негово Царско Височество Българския Княз ще запази правата и званието си Главнокомандующ на своята армия и ще я командва лично. Ако ли Негово Величество назначи за това друго лице, то последното, както и Началника на Щаба на армията, трябва предварително да бъдат избрани със съгласието на Руското Военно министерство и с одобрението на Негово Величество Всерусийския Император.
За улеснение на сношенията с Руската Главна квартира, при Главната квартира на Главкомандующия българската армия ще се намира един генерал от руската армия с един щаб-офицер. При началника на всеки корпус или отделна част от българската армия ще се намира един руски щаб-офицер. Всяко от тия лица при решаването на въпросите от оперативен характер ще има право на съвещателен глас.
При Главната квартира на Руския Главнокомандующ ще се намира един български генерал или щаб-офицер по назначение от Негово Царско Височество Българския Княз.
9. Военните и транспортни кораби на руския флот в течение на военните действия ще имат право да се ползуват от всичките български пристанища, да се снабдяват в тях с всичките видове доволствия и да вземат мерки за заглаждането и отбраната им. Българският военен и транспортен флот се поставя в пълно разпореждане на Началника на руския флот за решаване, заедно с него или отделно на всички задачи, които той признае за нужни.
10. Настоящето съглашение влиза в сила незабавно след подписването му и съставлява държавна тайна от особена важност.
Военен министър, Генерал-адютант Куропаткин.
Военен министър, Генерал-майор Паприков.
Houver Institution, Stanford University - F 63-6, 7 л. Оригинал на руски език. Ръкопис. Сега в ЦДА, ф. 3 к, оп. 18.

№ 2
ТАЕН РУСКО-БЪЛГАРСКИ ДОГОВОР

[Евксиноград, началото на 1908 г.]

Между негово Царско Височество Великия Княз Владимир Александрович и генерал Молозов от една страна – които действуват от името на руското Министерство на външните работи; и Негово Царско Величество Княза на България, заедно с високопочтения министър на външните работи Д. Станчев, военния министър Д. Николаев и княжеския български дипломатически агент в Петербург – които действуват от името на България – от друга страна: е сключена в Евксиноград следнята конвенция:
1. Българското княжество, като потвърдява своя договор с Русия, сключен в 1895 год. и потвърден в 1898 год., след това отново изменен и потвърден в 1906 год., се задължава към Русия да й предаде напълно върховното ръководство на външната политика, във всичко що се отнася до македоно-одринския въпрос; България се задължава да не повдига самостоятелно този въпрос, нито в бъдаще да се опитва да го разрешава с въоръжена сила.
2. България се задължава в пределите на своята държава да потъпква всяко македонско движение и особено да арестува всички образуващи се на нейна територия чети; Русия от своя страна. Се задължава да наложи на Сърбия спазването на същия принцип.
3. България признава на Русия и Австро-Унгария съвместното владение в турските провинции, под условието щото в случай на военна окупация цялата земя между Вардар и Черно море да бъде предоставена на българската редовна армия, размера на която ще се определи от българското Военно министерство.
4. В такъв случай руското Военно министерство е, което ще определи военноначалниците, които ще бъдат поставени на чело на българския генерален щаб и на българските дивизии.
5. Две руски кавалерийски дивизии ще навлязат в България и ще се поставят под разпорежданията на българското Военно министерство, най-късно седем деня след отварянето на неприятелските действия между България и Турция, или между Русия и Австро-Унгария от една страна и Турция от друга.
6. България поставя своята флотилия, както и пристанищата Варна и Бургаз под командата на руския адмирал, който има върховното началство над руската черноморска флота. България се задължава, през целият период на неприятелските действия, да доставя на флотата и на кавалерийския корпус необходимите хранителни продукти.
7. България се задължава в случай на нужда да принуди Румъния към необходимия неутралитет и за тая цел да струпа на нейните граници и зад нейните крепости по дунавската линия необходимото количество войска.
8. В случай на победоносна война България ще получи една трета от военната контрибуция, както и една трета от завзетата територия; тя, в същото време има правото да си осигури един излаз на Егейско море. От друга страна Цариград остава обекта (целта) на руската акция, за постигането на който, обаче, българската армия ще вземе участие, едновременно със стоварените там по море руски войски, чрез обсаждането на Одрин и форсирането на укрепената линия Чаталджа.
9. Правото да обявява война и да сключва мир принадлежи на Русия.
10. На България се признава правото, да издействува незавимостта си от Турция и превръщането си в независимо царство. Русия се задължава в такъв случай да издействува удобрението на подписавшите Берлинския договор велики сили.
Публ. във в. „Работнически вестник“, София, 11 декември 1913 г., с. 1-2.

* * *

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ВЕЛЧО ВЕЛЧЕВ

ОТКУПВАНЕ НА НЕЗАВИСИМОСТТА И НА ИЗТОЧНИТЕ ЖЕЛЕЗНИЦИ. – РУСКАТА ПАРИЧНА ПОМОЩ. – ЕДНО ПРИЗНАНИЕ НА МАЛИНОВА ЗА БЕЗИЗХОДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ, В КОЕТО Е БИЛА БЪЛГАРИЯ. – ОБРАТ В РУСКО-БЪЛГАРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ. – ЦАР ФЕРДИНАНД В ПЕТЕРБУРГ. – РУСКО-БЪЛГАРСКИ ВОЕНЕН СЪЮЗ.

Както казах по-рано, радостите от обявяването на независимостта се заместиха от безпокойство и загриженост, когато, въпреки уверението на правителството при обявяването й, че с пари няма да я откупува, се откри въпроса за парично обезщетение на Турция с изплащане трибутите ни като васална държава и се започнаха преговори с Портата по това изплащане, както и за откупуване на окупираната част от Източните железници. Тия преговори се водиха от м[инистъ]р Ляпчев цял месец в Цариград и завършиха с едно съглашение България да плати за ликвидиране и на двата въпроса една сума от 82 милиона лева. Правителството започна да дири заем за изплащането на сумата. Немските банки, с които то води преговори за такъв заем, поставяха условия, които биха направили фиктивна независимостта, която щяхме да откупим с него. Те поискаха като гаранция за заема вмешателството си в управлението на окупираната част от Източната железница. Правителството се намери в трудно, “безизходно” положение, както по-късно призна това Малинов. В това трудно положение не само на правителството, а и на България, притече ни се на помощ руското правителство, което ликвидира двата въпроса по откупуване независимостта и железницата за сметка на свои зимания от Турция. Срещу това България се задължи спрямо Русия с един заем от Руската държавна банка с най-леки условия и без никаква реална гаранция.
Премеждието с акта на 22 септ. и с окупирането на компанската линия премина благополучно благодарение на руското правителство.
При дебатите по отговора на тронното слово в Народното събрание през ноември (1909 г.) Малинов, като говори в речта си за руската услуга, направи признанието, че тя е спасила България от едно безизходно положение. “Тая откровеност, писа “Ден” по тоя повод, (бр. 2014), прави чест лично на г. Малинова, но тя не прави чест на неговата политика. Тая политика е била безумна, авантюристична, щом без една чужда помощ, на която тя не е могла да разчита, е щяла да заведе държавата към безизходност. Онова, което е спасило и държавата и правителството от безизходност, - руската помощ – не е резултат на тая политика, то е чужд за нея елемент, то е дошло и за нея и за нас като от небето.”
По нататък статията на “Ден” продължава:
“Правителството на г. Малинова беше направило всичко, за да ни лиши от поддръжката на Русия. То даже действуваше спрямо нея провокаторски. То излъга нейния представител в София в навечерието на обявяване царството, че това няма да стане. На увещанията на г. Сементовски-Курило да се не бърза с провъзгласяване на царството, защото Австрия иска да се възползува от това събитие, за да си анексира Босна и Херцеговина, и на неговите уверения, че по-късно Русия сама ще вземе в ръцете си делото на българската независимост, правителството на г. Малинов надменно отговаряше със същата груба лъжа, че никой не мисли за провъзгласяване на независимостта! И когато после излезе наяве тая лъжа, когато стана явно, че българското правителство, или неговия цар (то е все едно!) е действувал в съгласие с Австрия, когато започнаха инсинуациите и ръмженията против Русия от официалните вестници, когато един от министрите, М. Такев, отиде във Виена да прави австрофилски декларации пред кореспондентите, можеше ли същото това правителство да разчита на помощта на Русия? Понеже Русия, въпреки тия предизвикателни действия, се притече на помощ на България и не я остави да си разбие главата из пътищата, в които, по чуждо поощрение, беше вкарана, това значи ли, че политиката на българското правителство е била мъдра, далновидна?
А какво щеше да стане с България, къде щеше да я заведе нейното правителство, ако беше я оставила на съдбата й освободителката й, ако не беше се изляло върху нея и тоя път руското великодушие? Г. Малинов сам отговаря на тоя въпрос: България щеше да изпадне в безизходност и щеше, може би, да си разбие главата! Ето какво щяхме да дължим на правителството, ако бяхме останали само на неговата политика! Онова, което стана, дължим го другиму – дължим го, въпреки нас, на Русия, на неизчерпаемата руска благосклонност към България.”
На 16 ноември (1909 г.) Народното събрание гласува договора с Русия за заема ни от Руската държавна банка. Ето нашата статия по тоя повод (“Ден”, бр. 2025):

ГЛАСУВАНЕТО НА ДОГОВОРА С РУСИЯ

Гласуването на договора с Русия онази вечер е било съпроводено с една манифестация, която прави чест на Народното събрание и напълно отговаря на чувствата на българския народ. Цялото народно представителство, на крака, с акламации и с възторжени викове «Да живее Русия" е гласувало договора за заем, който нашата освободителка ни предложи за ликвидиране сметките ни с Турция при скъсването васалните ни връзки с нея. Предложеният ни заем не само е безподобен по своята износност, както го е окачествил г. Тодоров, но той можеше да ни се даде, както е добавил същия оратор, само от Русия, освободителката на България. Не само материалните условия на тоя заем, са които го правят ценен за нас още по-ценен го правят побужденията, с които ни е даден, побуждения благородни и възвишени, каквито бяха ония, които преди тридесет и две години движеха храбрите руски войски в боевете за нашето освобождение. Никак не е преувеличено да се каже, че със своята великодушна, братска помощ Русия втор път освободи безпокойната, нетърпеливата да отърси всички следи от робството България, като я извади тоя път от пълните с неизвестност усложнения на септемврийския акт и като не я остава да изпадне във финансовите примки, които някои западноевропейски доброжелатели й бяха поставили. Намесата на Русия за изравнение на възникналите опасни усложнения е и финансова, и политическа, защото тя не само улесни България да избегне тежки финансови задължения, но и пресече алчните апетити, които бяха се възбудили около нея. На Русия дължим, дето не плащаме днес много по-скъпо нашата независимост и дето за това изплащане не заложихме нашето финансово и икономическо бъдеще.
Г. Малинов има благородната откровеност да признае тоя факт, колкото той и да е унизителен за политиката на неговия кабинет. Пред очевидността на факта, опитът да се прикрие или умаловажн той би опозорил България в очите на всички благородни хора. Г. Малинов има щастливото вдъхновление да съзнае това и, като предпочете да настъпи самолюбието си и да изобличи политиката на своето правителство призна тържествено, откровено, кавалерски, че без руската помощ България нямаше да излезе така безвредно, или с толкова малко вреди, из опасните заплитания, в които беше вкарана от акта на 22 септември.
Това признание биде подчертано по най-тържествен начин онзи ден и от Народното събрание с вота му на договора с Русия. Наместо всяко разискване един общ и задушевен вик се е издигнал в оградата на събранието: „Да живее Русия!” Тоя вик изразява единственото чувство, което договора буди у българския народ - чувството на нова признателност към неговата освободителка за подновеното доказателство на нейната неизтощима любов към рожбата й България.
Не остава освен да пожелаем, щото тая благородна манифестация, която ще повдигне отечеството ни в уважението на света, да отрази във всичките умове и сърца съзнанието и чувството, които са я предизвикали, и по тоя начин да способствува, за да се установи веднаж за винаги оная политика в България, която единствено й прилича и единствено може да гарантира нейните интереси и нейното бъдеще.
В. Т. Велчев
Пожеланието изказано в тая статия е било на път да бъде осъществено. След гласуването на договора за заем от Русия се заговори за един благоприятен обрат в руско-българските отношения и за скорошно пътуване на цар Фердинанд в Петербург. Скоро тия слухове се потвърдиха и на 7 февруари (1910 г.) Малинов съобщи в Народното събрание за царското пътуване в руската столица, придружен от него и от министъра на външните работи Паприков. Царят в това време беше във Виена, дето беше се срещнал с барон Ерентал и беше приет на аудиенция от Франц Йосиф. На 8 февруари двамата министри заедно с царица Елеонора заминаха за Виена, отдето придружиха царя за Петербург. Те пристигнаха там на 19 февруарий, посрещнати по един внушително тържествен начин.
Каква беше целта на това неочаквано посещение на българския цар в Петербург? От правителствена страна се съобщи, че то става, за да се изкаже благодарност на руския цар и на руското правителство за помощта, която ни дадоха по откупуване независимостта и Източната железница. Добавяше се, че се имало желанието да се представи на руското царско семейство царица Елеонора, която беше оставила добри спомени в Русия във време на Руско-японската война със своята доброволческа служба в Руския червен кръст в Манджурия. Но явно беше, че посещението имаше и политическо значение. В това време се водеха преговори между Русия и Австро-Унгария за едно споразумение по балканските работи. Можеше с вероятност да се мисли, че пътуването на цар Фердинанд, придружен тоя път от двамата отговорни министри, което ние нарекохме в “Ден” “първото конституционно пътуване” на българския държавен глава след обявяването на независимостта, не беше чуждо на тия преговори между двете заинтересовани в Балканите Велики сили. В каква смисъл, обаче, то беше във връзка с тия руско-австрийски преговори, това не можеше да се разбере още тогава. Българският печат, и опозиционен и правителствен, видя в царското посещение, сигурно поискано от руското правителство, желанието на последното да внуши на нашето волята си да се тури край на всички размирни действия на Балканите.
Ето нашата статия в “Ден” по тоя повод (бр. 2104):

В ПЕТЕРБУРГ

Срещата на нашия цар с руския цар в Петербург, в присъствието на министрите от двете страни, не ще никакво съмнение, има за главен предмет балканските работи в свръзка с проектираното австро-руско съглашение. Базата, върху която наверно ще стане това съглашение, е запазването мира и статуквото на Балканите. А на такава база сключено, при ревностното съдействие на останалите сили от двата европейски лагера, то ще означава преобладание на миролюбивото настроение в Европа. Следователно, балканските държави, които не могат да направят ни една стъпка против волята на Европа, ще бъдат принудени да съобразят своята политика с нейното настроение. От всичко се вижда, че предстои една продължителна пауза на мир и ние тук нa Балканите, волею-неволею, ще да се предадем на по-спокойна работа.
Навярно, в тая смисъл говорят на нашия цар и на министрите му и в двете столици, Виена и Петербург, ако е истина, че съглашението между тях е на път да се осъществи. На цар Фердинанда ще бъде внушително дадено да разбере, че трябва да тури точка на една политика на лавиране и играене с огъня, която, при единодушието на Европа за запазване мира, става безсмислена и непрактикуема.
Ония, които са научени да ловят риба в мътна вода, които дирят своето политическо и лично благополучие в бъркотиите, в алармите, в патриотичес[ките] акции, — въоръжения, доставки, авантюри, — не могат, разбира се, да бъдат доволни от подобна перспектива. Те оплакват вече България и искат осуетяването на руско-австрийското съглашение. Трезвите хора, обаче, които искат да се обезпечи мирното културно развитие на балканските народи, гледат с надежда на това съглашение, от което очакват да тури край на съсипателните авантюристически помишления в Балканите. Те очакват от едно европейско съглашение, положено върху искреното желание да се запази мира, спасението на балканските народи от съсипването им чрез непосилни въоружения и чрез постоянни тревоги и спъвания на икономическия им развой. Такова европейско съглашение, за туряне край на размирията на Балканите, се очаква от разумните хора като спасение на балканските народи.
Но трябва да подчертаем това условие за благотворността на европейското съглашение, именно — искреното желание за запазване мира, което налага дълг на Великите сили да отстранят всички причини за смущение. Ако такива причини останат, никакви съглашения не ще бъдат в състояние да спрат техния ефект. Ако на Турция, главния извор нa смущенията, бъде допуснато да измъчва християнските населения в нея, да прекарва под нож и бесилка всички по-будни елементи, ако Европа не вземе изново под своя защита християните в Турско, всичките й съглашения, всичките й заплашвания, ще останат суетни и опасността за мира на Балканите няма да се отстрани.
Ето какво могат и трябва да кажат, ясно и твърдо, българският цар и неговите министри във Виена и Петербург. Ако там искат да вършат сериозна работа, ако искрено искат запазването на мира и статуквото на Балканите, ще разберат и ще вземат във внимание тоя език на българските управници, най-квалифицираните да говорят така, защото жестокостите и безправията в Турция най-силно се чувствуват в тяхната страна.
В. Т. В.
След пристигането на царската двойка в Петербург «Ден» писа (бр. 2109):

«ЦАРСКАТА ДВОЙКА В ПЕТЕРБУРГ

Вчера българската царска двойка е пристигнала в руската столица. Възторженият прием, който й е бил направен и от официалните среди и от народа, е естествен. Русите не могат да не се радват, когато посрещат представители на младата славянска държава, която те създадоха с колосални жертви. При това, тая най-млада славянска държава се оказа и най-жизнеспособна и днес е най-силната на Балканския полуостров. Каквито и огорчения да са получавали от нея, русите не могат да не усещат задоволство и гордост от това обстоятелство. Това задоволство и тая гордост личаха в тона, с който руския печат поздрави „владетелите на най-могъщата славянска държава на Балканите”. С някакво самодоволство биде направено това признание. И понятно е. Констатирането на факта е толкова ласкателно за нас, колкото и за русите, които туриха първите основи на младата славянска държава. С бащинска грижа те се заеха да уредят нашата администрация, нашите финанси, нашето просвещение, нашата армия, особно армията. От документите оставени от окупационното управление виждаме колко искрено и добронамерено русите са бързали да използват времето, за да турят на яка основа и на самостоятелна нога Българското княжество. И днес, когато виждат това княжество, предмет на грижите и безпокойствата им, възмъжало и станало независимо царство, неговите освободители не могат, мимо всичко, да се не радват.
За русите България е галено дете, въпреки нейните опърничества; въпреки даже тежки нейни прегрешения, тя е най-близката до руското сърце славянска земя. Никой повече от българите не е бил облагодетелствуван от великодушния руски народ и никой повече от тях не е огорчавал Русия и не е коварствувал спрямо нея. И при все това, при всяко протягане на ръка, им се отговаря от руска страна с отваряне на обятия, с радостни сълзи. Всичко ни се прощава, щом обърнем поглед към държавата - освободителка. Историята на руско-българските отношения, от фаталната дата на разрива им преди 25 години, не е друго нищо, освен постоянни помирения. И в тия помирения ролята на Русия е била винаги прощението. …»
Като се изброяват случаите на руско-български помирения след Освобождението и това посещение на царската двойка в руската столица се нарича трето помирение, статията завършва така:
«До кога ще трае това помирение?
Ние, като имаме предвид миналото и познаваме хората, не се съмняваме, че новото подриване на добрите руско-български отношения ще започне веднага слъд петербургските тържества, ако европейските условия позволяват и за напред да вирее политиката на малките авантюристи.
Още там, в Петербург, коварството ще се тури в ход, ако проектираното австро-руско съглашение не бъде едно сериозно дело, положено върху искреното желание за запазване мира и за гарантиране, най-сетне, спокойствието за културно развитие на съсипаните от глупави ежби балкански народи.
В. Т. В.
Цел на посещението е била покрай разговорите върху положението в Балканите във връзка с руско-австрийското споразумение, сключването на военен съюз между Русия и България. Още при пребиваването на царя и министрите в Петербург необикновено възторжените възхваления на България и на нейния владетел в руския печат даваха да се разбере, че се върши нещо важно в отношенията на двете държави, което далеко надвишава оповестената цел на посещението. Вестниците като “Руское Слово” и “Новое Время”, които бяха обвинили България и цар Фердинанд в измяна на славянството с обявяване на независимостта едновременно с присъединяването на Босна и Херцеговина от Австрия нарекоха българите “най-трезвата, най-мъдрата нация на Балканите”, а царя Фердинанда окачествиха като “безподобен владетел, по ум, по такт, по преданост”. Особно статиите на видния руски публицист Меншиков в “Новое Время” направиха силно впечатление със своята щедрост на ласки към цар Фердинанда и България. Не можеше тоя изблик на възхищение от България и от нейния цар да се обясни само с “руското великодушие”. В статията ни за възторжения език на руския печат “Образът на руското обществено мнение” (бр. 2116) се казваше:
“В тоя чист възторг се отразяват още един път безподобното руско благородство и великодушие, на които България дължи свободата си. Но в случая политиката твърде явно се преплита в събитията, за да се не попитаме, няма ли нещо особно, което да е предизвикало тоя изблик на съчувствие към нас в Русия? Само голото етикетно присъствие на нашия цар в Петербург ли е дало повод на тоя изблик? Не е ли уговорено там нещо конкретно, не е ли турено начало на една политика, диктувана от високите интереси на двата народа?”
Вестник “Руское Слово” пръв загатна определено за целта на преговорите между нашите министри и руското правителство. “Несъмнено е, писа тоя вестник, че дохождането на цар Фердинанда в Русия ще заведе към някои реални резултати във формата на съглашение с България. Носелите се едно време слухове за възможността от сключване на военна конвенция с България намират сега реално потвърждение във водените преговори”.
На това съобщение на руския вестник придадоха достоверност разпространяваните в чуждия печат слухове за подарък на крайсерни канонерки и подводни лодки от Русия на България. В някои български вестници даже се споменаха имената на тия подарени руски морски съдове. Също така направиха впечатление и някои войнствени изявления на българските министри в Петербург пред руски кореспонденти. Всички тия слухове и съобщения направиха неприятно впечатление в руските официални среди, които, разбира се, са искали да държат в тайна целта на водените руско-български преговори. В меродавния руски вестник “Новое Время” се появи една внушена от правителството статия, в която, като се споменават разпространяваните слухове за руски военни подаръци на България, се казва:
“Разпространителите на фантастичните слухове са дълбоко равнодушни спрямо тяхната достоверност. Те привеждат названията на крайсерите, подарени уж на България, без да се стесняват от това, че някои от посочените от тях параходи отдавна не съществуват. Те очевидно разчитват на това, че никой от българските и македонските селяни не е в състояние да провери напечатаните сведения, а самия слух правят свое дело.
Още по-непростително в това отношение е поведението на част от петербургския печат. В един от вечерните вестници ден по ден се печатат съобщения, възбуждащи обща тревога. Разпространяват се известия, че уж слуховете за подаръка на България на военни параходи имат в себе си пълна вероятност. Печатат се беседи, които уж представителите на вестниците водили с българските министри, които посетиха Петербург. При това, българските държавни деятели се изображават във вид на дипломатически младенци, не считащи се нито със сериозността на положението, нито даже с най-простите международни приличия. Тям се приписват предизвикателни речи, които разбира се те не са могли да произнесат, докато те живеят в двореца на руския император. Г. г. Малинов и Паприков, ако да бяха и в същност политици от малък калибър (в което ние разбира се не вярваме), все пак те не можеха да си позволят войнствени викове в руския императорски дворец.
Руският сериозен печат се отнесе спрямо сензационите съобщения за изявленията на българските министри с достойнство: той всецяло ги пренебрегна. За съжаление, враговете на Русия, България и балканския мир използваха тия съобщения като автентични; българските дипломати, свързани с условностите на дипломатическия живот, не счетоха за нужно да опровергаят приписваните им глупави речи. По тоя начин се създаде убеждението, че те действително са произнасяли тия думи. Г-н Малинов е твърде почтен държавен деятел, но би било несправедливо да се предяват спрямо него същите изисквания, които са задължителни за опарените от опита европейски дипломати. С време и той ще се научи на своя нехитър занаят. Обаче, ние не можем да не съжалим, че той не намери пътища за опровергаване на приписваните му нелоялни и неумни заявления...
Положението на Балканите е извънредно опасно. Всеки разумен държавен деятел, който има отношение спрямо балканските работи, е длъжен да стори всичко възможно, за да предотврати катастрофата, изходът от която никой не е състояние да предвиди, макар и в най-малка степен на достоверност.
При такива условия даже леко мислената неусмотрителност може да ce обърне в непростителна вина. Толкова по-лошо за тия, които съзнателно предизвикат стихийна буря.”
Тая статия на “Новое Время” не опровергаваше съобщението на “Руское Слово” за сключването на руско-българска военна конвенция. Тя беше едно изобличение на ония, които разпространяваха войнствени слухове по повод на руско-българските преговори и една нетвърде любезна нотация към българските министри, които бяха придали достоверност на тия слухове със своите неосторожни изявление пред руските вестници.
Съдбата на Руско-българската военна конвенция, сключена при посещението на цар Фердинанда и на министрите Малинов и Паприков в Петербург през февруари 1910 год., се знае. Тая конвенция остана само на книга. Мемоарите на българските държавници от онова време, ако такива излязат, ще разяснят тайната за пропадането на едно важно дело в руско-българските отношения.
Ще приведа тук един мой разговор, който имах по онова време с видния член на Демократическата партия Манол Златанов, както съм го предал в бр. 2106 на “Ден”:

«ЦЕЛТА НА ПОСЕЩЕНИЕТО

В случайна беседа с един твърде виден и влиятелен демократ запитахме: възможно ли е посещението на царя, придружен от двама министри, в Петербург да има за цел само изказването благодарност на Русия за помощта й към България по припознаването независимостта?
Нашият събеседник ми каза:
- Разбира се, че не е тази целта на посещението. Урежда се нещо важно, но дано котка не ни мине път…
Понеже за същността на това “важно” нещо събеседника ни не иска да ни каже нищо, попитахме го:
- А коя котка може да мине път?
- Много котки има, но има и една домашна, която може да направи тази пакост…»
Истината за руско-българската военна конвенция от 1910 г. може да се крие в горните думи на духовития Манол Златанов.

ЦАР ФЕРДИНАНД В ЦАРИГРАД. – ЕДИН КЪРВАВ ИНЦИДЕНТ В РУСЕ ПРЕДИ ЗАМИНАВАНЕТО МУ. – ЦАРИГРАДСКОТО ПОСЕЩЕНИЕ И РУСКАТА ПОЛИТИКА НА БАЛКАНИТЕ.

Ако подписаната руско-българска военна конвенция в Петербург остана заключена в чекмеджетата на “Певческия мост” и бе осъдена да не излезе никога от там, разговорите на българския цар и на българските министри и руското правителство в руската столица във връзка с руско-австрийското съглашение по балканските работи са били приключени с важни решения, които бяха веднага турени в изпълнение. Руското правителство, което с руско-австрийското съглашение е целяло гарантирането мира на Балканите, е било поискано от цар Фердинанд и от нашето правителство да уредят отношенията си с Турция, за която цел е посъветвало цариградското посещение. То е искало това уреждане на турско-българските отношения да стане едновременно с уреждането на сръбско-турските отношения за постигане на траен мир на Балканите въз основа на статуквото там. За тая цел едновременно с пътуването на българския цар и на българските министри за Цариград е било решено сръбския крал Петър да отпътува за Петербург, а след това и той да направи посещение в Цариград. Тия решения и събития “Ден” коментира в следната статия в броя си от 10 март 1910 г. (бр. 2134):

РУСКОТО КОМЮНИКЕ

Едновременното пътуване на българския цар за Цариград и на сръбския крал за Петербург, както и публикуването в същия ден на руското комюнике за австро-руското споразумение по балканските работи, са събития твърде очевидно свързани, за да няма нужда да доказваме това. Руското правителство е избрало деня на отпътуването на двамата балкански владетели за публикуването на своето комюнике с явната цел да подчертае политическия характер на това събитие, подготвено от него. Неотдавнашното посещение на българския цар в Петербург и последването му от сръбския крал, сегашното посещение на първия в Цариград и последването му в скоро време от последния, са без всяко съмнение външните проявления на онова, което е решено в Петербург и Bиeна относително балканските работи, или, най-малко, което Русия е посъветвала България и Сърбия с благосклонното съдействие на Австро-Унгария.
Още не можем по тия външни и повече етикетни засега признаци на един нов политически курс в Балканите да говорим с точност и с подробности за тоя курс, нито руското комюнике е достатъчно категорично относително решенията на двете Велики сили, най-много заинтересувани на Близкия изток. Но едно нещо е безсъмнено — че руската политика на мир на Балканите, на съгласие и сближение между балканските държавици, е надделяла над неопределеностите и днес дава характеристиката на положението и на европейското становще по балканските работи. След доста колебания, след доста, може би, изкушения на някои да използуват днешните моменти за постигане на отдавнашни мечти и планове, преодоляло е, най-сетне, руското желание за мир върху базата на запазване статуквото на Балканите и на гарантиране самостойното развитие на балканските държави.
Това изважда на яве руското комюнике, това потвърждават по начин безсъмнем и бляскав пътешествията на цар Фердинанда и крал Петра.
В Петербург двамата балкански владетели ще чуят, чрез устата на руското правителство, желанието на цяла Европа, а в Цариград те ще изпълнят това желание, като ще завържат ония отношения между респективните държави, които могат да гарантират спокойното им развитие и уякчаването на взаимните им връзки до обединението им един ден, до балканската федерация, мечтата на всички искрени доброжелатели на балканските народи и залога за спасението и благоденствието на последните.
Ето грамадното значение на пътешествията на сръбския и български владетели. То бие в очи. И за най-големите профани в политиката е явно, че се правят опити със съдбоносно значение за бъдещето на балканските държави. По почина на Русия, опитва се последното средство за гарантиране самостоятелността на тия държави и, чрез това, за мирното разрешение на вечния източен въпрос. И надежното е, че съдбоносния опит се прави с искреното съдействие на повечето от Великите сили, дошли окончателно до убеждението, че и за техните интереси, и за интересите на мира и на цивилизацията, най-доброто разрешение на балканската проблема е във формулата “Балканите на балканските народи”.
Не трябва да си правим илюзията, че този опит ще върви гладко, без подводни камъни, без зложелателства от всички страни. Тая наивност не е позволена след преживяното досега, след обнаружването на толкова факти за неискреност и коварство в разни среди. Коварството ще дебне и това велико дело и, може би, ударът са назначени да му нанесат някои от ония, които на вид най-усърдно работят за него сега ...
Ще трябва повече внимание. Ще трябва особно, чрез една енергична пропаганда в полза на делото от страна на всички негови пионери на Балканите, то да се популяризира между самите заинтересувани народи и да се направи техен идеал, на който никой безнаказано да не посмее да посегне,
В. Т. В.

ЗА РУСКО-БЪЛГАРСКИЯ СЪЮЗ ОТ 1910 Г.

Д. Мишев ми разправи историята на неосъществения руско-български съюз от 1910 г. (при кабинета Малинов).
Преговорите започнали в 1909 год. Започнал ги руския пъл[номощен] министър в София Сементовски-Курило. В Петербург  ги водил Паприков с Изволски. Касаело се за разширение военната конвенция между България и Русия от 1902 г. (при кабинета Данев) и за сключването на политически съюзен договор. В 1910 г. май договорът бил окончателно револтизиран. Два еднообразни екземпляра били изпратени в София. Единият, от руска страна, бил подписан от Изволски и е трябвало да бъде подписан от Малинов. Другият, от наша страна, е трябвало да бъде подписан от Малинов и изпратен в Петербург за подпис от Изволски. Договорите останали в това положение, неподписани от българска страна. От Петербург няколко пъти е било запитвано по това. Паприков в едно писмо до цар Фердинанд (Мишев има препис от него и ми го прочете) говори за лошото впечатление, което причинява в руската столица неподписването на договора от българска страна. Вместо отговор последва падането на Малиновия кабинет. При кабинета Гешов Паприков изново повдигна въпроса за подписването на договора. Не се знае какво е отговорил Гешов. Но в едно писмо до Паприкова от изпратения със специална мисия в Петер[бург] професор Поповилиев след завръщането му в София (Мишев има препис от това писмо и ми го прочете), се казва че Гешов е във възторг от договора, което значи, че той е знаял за него и в началото го е одобрявал. По-късно, обаче, когато Мишев повдигнал в “Св[ободно] мнение” въпрос за съдбата на договора, Гешов отрекъл да е знаял за неговото съществуване. Какво е станало? Предположението е, че Фердинанд и при Малинова и при Гешова не е искал да се подпише договора. С това може да се обясни падането на Малинова. А с какво да се обясни отричането на Гешова от договора и отказването му, да е знаял за неговото съществуване? На първо място с нежеланието на Ферд[инанд], но може да се подири това обяснение и в обстоятелството, при което Гешов дойде на власт, както и в някои от постановленията на договора. Тогава младотурците бяха усвоили една ултра-националистична политика, в Македония бяха започнали силни гонения против българите, в България имаше голямо брожение по тоя повод между македонците и между военните кръгове, турците опасявайки се от едно наше нападение, съсредоточават големи войски в Одринско. Всичко това озадачаваше много българ[ското] правителство. Тогава  се породи идеята за споразумение със съседите ни, преди всичко със сърбите, за съюз и общи действия срещу Турция. Един такъв спор може да се е видял на българското правителство като нещо по-належаще, толкова повече, че и от руска страна се е заговорило за такъв съюз (Сазонов, който замести Изволски в 1911 год., е говорил на Паприков по това, за което последния говори в един свой доклад за свиждането си със Сазонов при встъпването му в длъжност, копие от който Мишев притежава и ми го прочете), а освен това договорът и Русия не е предвиждал едно близко ликвидиране на източния въпрос и е поставял една акция против Турция в зависимост от волята на Русия. Целият текст на тоя договор Мишев е чел в Руската легация. Той предвиждал съвместно действие на руската и българската армии в случай на непредизвикано нападение на една от страните и ако се наложи те да воюват (Русия не се ангажирвала непременно да обяви война на Турция, ако тя ни нападне, и си е резервирала правото да ни защити и по други начин), определявал се начина на съвместното действие по отношение на командуването и пр. Това е било уговорено във военната конвенция към договора, - в самия договор се е гарантирало на България, владеенето на земите влизащи в Сан-Стефанския договор, с прибавянето на Солун. От разговора на Паприков със Сазонова, обаче, се вижда, че последният като че ли не е държал толкова за един съюз между България и Русия, а повече е държал за такъв между Сърбия и България, защото той на няколко пъти е поставял пред Паприкова за нуждата от споразумение със Сърбия и даже е споменал, че ние, като по-силни, трябвало да бъдем по-великодушни, т.е. по-отстъпчиви в преговорите.