През тези дни се отбелязва 100 годишнината от Междусъюзническата война, но като че ли се избягват най-страшните събития, свързани с нея. С половин уста се говори и за виновниците на тази лошо водена война. Героизмът на нашите войници не може да служи за параван на главния престъпник цар Фердинанд, както и на българското главно командване и на правителството на д-р Стоян Данев.
Там където се разиграват най-големите трагедии за българското население в Тракия и Македония българската войска в повечето случай стои безучастна и наблюдава злодействата на довчерашните съюзници от Балканската война и на турската и румънската войска. Не са единични случаите, когато българските висши офицери не позволяват на войниците от войската и доброволците в Македоно-Одринското опълчение, родом от Македония и Тракия, да отидат с оръжието си и да защитят подложените на унищожение родни места и избивани близки.

За тези случаи и за жестокостите над мирното българско население от гръцките варвари повече може да научите от книга № 29 от библиотека „Сите българи заедно“ „Гръцките жестокости и варваризъм над българите (1912-1923 г.)“, която издадохме през 2012 г.
Тук ще имате възможност да прочетете страшния и разтърсващ разказ на бившия кукушки окръжен управител Владимир А. Караманов „Последните дни на Кукуш“.

Днес цветущия български град Кукуш не съществува. Заслугите на Кукуш и кукушани по време на църковно-народните борби през Българското възраждане и през революционния период след Берлинския конгрес са записани със златни букви в българската история. Кукушките чорбаджии и богаташи са в първите редици в борбата за черковна независимост и инициатори на униятското движение, което цели да се запази българския език, писменост и черковно служение. Но и това, че кукушани бяха възприели католицизма и бяха под закрилата на Ватикана и Франция не можа да ги спаси от гръцкия варваризъм. Тези кукушки първенци бяха и главните крепители на ВМОРО и подкрепяха и материално Централния й комитет.
Ако трябва да посочвам заслужилите за народа ни кукушани няма да стигне тук мястото. От Кукуш и Кукушкия край бяха Гоце Делчев, Христо Македонски, Иван Хаджиниколов, Туше Делииванов, Петър Дървингов, инж. Христо Станишев, проф. Александър Станишев, д-р Константин Станишев, Христо Смирненски и мн. др. Първи сред кукушките родове са Станишеви, които оставят сериозна следа в българската история. Тук учителствуват Миладиновци, Кузман Шапкарев, Райко Жинзифов и др.

Въпреки безбройните злодейства на гръцките варвари над българските градове и села в Македония и Тракия, то унищожението на Кукуш и избиването или прогонването на неговото население и до днес е една незараснала рана за нас българите и тези жестокости, отразени и в Карнегиевата анкета нищо не може да заличи или омаловажи. Днес кукушки махали от потомците на прогонените кукушани има пръстани из цялата българска земя. За последните дни и за отбраната на Кукуш ще прочетете по-долу в разказа на Вл. Караманов. Днес той е почти напълно забравен. През последните години един млад български историк Костадин Николов написа няколко великолепни статии и публикации за него, въз основа на богатия му личен архив, съхраняван в Държавния архив в Кюстендил. Тук аз ще повторя само някои важни моменти от неговия живот, почерпени от публикациите на К. Николов в сп. „Известия на държавните архиви“.
Владимир Алексов Караманов е роден на 9 септември 1875 г. в Кюстендил. През 1892 г. завършва Държавното педагогическо трикласно училище в родния си град, а през 1896 г. завършва история във Висшето училище в София. Учителства в Дупница, Добрич и Кюстендил. Председателства Гимнастическото дружество „Осоговски юнак“ (1902-1903 г.) в Кюстендил. По това време гравитира към Народнолибералната (стамболовистка) партия, за която е спечелен още през студентските си години в София, когато се запознава със Стефан Стамболов. По време на управлението на второто стамболовистко правителство е назначен за секретар на Кюстедилското окръжно управление (на 5 ноември 1903 г.), а от 25 май 1907 г. е назначен за окръжен управител на Плевенски окръг. Караманов е организатор на тържествата по случай тридесетгодишнината от боевете при Плевен и Пордим, за което е награден от руския император Николай II с орден „Св. Станислав“ -  II степен.

От 1908 г. е избран за подпредседател на Окръжното бюро на Народнолибералната партия, а от 1911 г. за член на Висшия партиен съвет. Същевременно заминава за Швейцария, където завършва и право, а след завръщането си редактира партийния вестник „Югозападна поща“.
Вл. Караманов участва в Балканската война като интендант към щаба на 7 Рилска дивизия. Като утвърден администратор през ноември 1912 г. е назначен за кратко време за окръжен управител на Струмишки окръг, а на 12 декември 1912 г. е преназначен за кукушки окръжен управител, на който пост остава до ликвидирането на Кукуш от гърците на 21 юни 1913 г. Той е сред организаторите на отбраната на Кукуш и в последствие на изтеглянето на останалите живи и ранените кукушани към свободната българска територия. Тук той организира настаняването и прехраната на бежанците. За кратко време е назначен да управлява незаетите още от гърците български околии от Серски окръг, а след новото изтегляне временно е назначен за завеждащ административно-полицейската служба в Горна Джумая. От 1913 до 1916 г. е назначен за кюстендилски окръжен управител, но през март 1916 г. е мобилизиран и служи последователно в 13 пехотен Рилски полк и в 7 етапен полк. През 1917-1918 г. е етапен комендант на с. Кадин мост, с. Гюешево и Кочани.
След Първата световна война Вл. Караманов е адвокат в Кюстендил и е председател на Окръжното бюро на д-р Н. Генадиевата Народнолиберална партия. По това време основава и редактира партийния вестник „Жар“, като е и председател на Кюстендилското читалище „Братство“.
След пенсионирането си през 1931 г. се занимава усилено и с научно-изследователска дейност, като е автор на книги за Кукуш, Дойран и войводата Илю Марков. Негови статии и изследвания се публикуват в периодичния печат (в. „Ридина“, в. „Отечество“, в. „Мир“, „Църковен вестник“, сп. Македонски преглед“, сп. Военноисторически сборник“, сп. „Илюстрация Илинден“, сп. „Духовна култура“, сп. „Народен страж“ и др.), но голямата част от неговото документално наследство и днес остава непозната, но съхранена в неговия бог архив, като с изключително значение са неговите проучвания и събран материал за бежанците.
Владимир Караманов умира на 22 септември 1969 г. в Кюстендил.

Цочо В. Билярски

* * *

Владимир А. Караманов, бивш кукушки окръжен управител

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА КУКУШ

В първите три дни на Междусъюзническата война през 1913 година (16, 17 и 18 юни с. г.) около гр. Кукуш не се развиха военни действия. Нашите тогава тамошни войски, състоящи от една пехотна бригада, брояща не повече от 3200 души бойци от 29 ямболски и 32 новозагорски пехотни полкове, две отделения (24 оръдия) скорострелна полска артилерия от 8 артилерийски полк и два непълни ескадрона, бяха по местата си, очакващи нападението на неприятеля.
На 19 юни ст. ст., един ясен и много горещ ден, около 7 часа сутринта, се чуха от към южната страна на Кукуш, по направление на Гърдоборската позиция първите топовни гърмежи. Това бе началото на тридневните кукушки боеве. В тоя ден боят се разви на предната наша Кукушка позиция, намираща се на юг от града по направление на Солун, от двете страни на шосето и желъзопътната линия за тоя град, разположена срещу командующата Гърдоборска гръцка позиция и отдалечена от Кукуш 10–12 километра, а до Солун от 25–28 км.
От минута на минута боят се засилваше.
Чудна красива картина преставляваха множеството бели облачета от дим в ясното южно небе, на пръскащите се във въздуха шрапнели и от двете неприятелски страни.
Високото месторазположение на гр. Кукуш, с пространния обзор на цялата околност чак до Солунския залив и много по-далече от него, позволяваше да се наблюдава боя, развиващ се в описаната недалечна и доста по-ниска от града местност.
Още с първите чути топовни гърмежи целия гр. Кукуш беше на крак и с интерес наблюдаваше разигралия се оживен бой. Наблюдението ставаше от всяка част на града, даже от самите къщи, дюкяни и учреждения, но най-добре и ясно това бе от гражданския голям площад и съседната до него градска градина (Милет бахчеси), а особено от поляната в дясно от зданието на бившия турски конак, в което се помещаваха почти всички учреждения, начело с Окръжното управление, разположено на най-високото място на града, в полите на височината, гдето е издигнато прочутото за тоя чист и хубав български край монастирче „Св. Георги".
Всички учреждения и чаршията бяха отворени, както по обикновено. Куража и на военни и на цивилни бе голям и никой не допускаше, че развилия се на близо голям бой ще има скоро неблагоприятен изход за победоносното и славно до тогава българско оръжие. Военни и граждани се поздравляваха с боя и всички изказваха благопожеланията си за успеха му. На устата на всекиго бе „довиждане в Солун, подир няколко часа, или най-късно на другия ден". Маса граждани, чиновници и войници се шеговито закачаха, за кой в коя част на Солун е избрал по-удобна квартира и как по-лесно и бърже ще стане окупирането й. Тоя момент по-бедната и крайна махала от Солун, известната на всеки българин и още повече кукушанин, „Кукушка махла", бе забравена и на заден план. Погледите на всички бяха устремени към центъра и крайбрежието, където се намираха най-големите, красиви, богати и удобни постройки и заведения.
Към 8 часа сутринта, всред най-весело и патриотично настроение и благопожелания изпратихме за гр. Гевгели, който бе превзет от нашите войски още на 17 юни през деня, тогавашния кукушки околийски началник, войника – младши подофицер Никола Коцев, сегашен кюстендилски окръжен управител, за да установи там бързо и здрава българска власт.
Превземанието на Гевгели, както и напредването на нашите войски до 19 юни срещу гърците в м. „Чайаза" (устието на река Струма) бе повдигнало още повече куража на всички ни и мисъл не минаваше някому за скорошни неприятни и катастрофални резултати.
Около 9 часа сутринта гърците почнаха да обстрелват с гранати и рядко с пушечен огън зданието на гара „Саламанли", (първата гара по-пътя на железницата от Кукуш за Солун, която беше почти на самата бойна линия). В същото здание се помещаваше на втория етаж и канцеларията на нашето околийско управление на Солунската селска околия, която имаше за център село Саламанлий, малко българско село, не далече от гарата на също име и р. Галик. Тогавашният солунски селски, или саламанлийски околийски началник, Н. Иванов, командирован на същата длъжност от Пирдоп, поради обстрелването зданието на гарата и околийското управление, ме помоли по телефона да разреша да се премести, заедно със стражата, в Кукуш, като на по-безопасно място. Заповядах му да остане на поста си и в околията си до последна крайност, като държи стражата в пълна услуга на войската и само след окупиране гарата от неприятеля може да се отдалечи и дойде със стражата си в Кукуш, в помощ на кукушката полиция и власт.
От 10 часът на сетне, главната моя грижа, както и на всички чиновници и по-интелигентни местни граждани и длъжностни лица, на първо място от последните – тогавашния околийски лекар, всеобщо почитания кукушанин д-р Костадин Станишев(1), сега председател на Македонските братства в България и градския кмет енергичния Анго Попов, сега виден търговец в гр. Пловдив, бе да устроим на гара „Кукуш”, намираща се по средата на мястото, гдето се развиваше боя и града, удобно място за даване първа и достатъчна помощ на ранените войници, състояща между другото и в удобни легла и лична прислуга, като бяха взети мерки, да се набави и достатъчно прясна вода, за пиене, понеже денят бе необикновено горещ, жаждата за вода още по-голяма, а на близо почти нямаше добра вода за пиене.
Наредих да бие градския барабан, със заповед, всичко способно и свободно мъжко население от града да излезе и се построи на площада и от там, начело с определените за тая цел лица, да замине за гарата на работа, по облегчение участта на ранените войници и в помощ на военните власти, по товарение и разтоварване на треновете с муниции, храни и др. военни материали.
Едновременно със заминаване на гарата се занесоха и дадените от общината и от някои граждани постилки, завивки, чаршафи, одеяла, съдове за вода и чай и кой каквото има, за да се помогне в уреждане на пункта, за бърза и първа помощ на ранените.
За голяма похвала и гордост на тогавашните жители на града Кукуш, повече от 200 души граждани от разни положения и възрасти се явиха с готовност в услугата на властта, наредиха се в колона по четири и с песни заминаха за гарата, да изпълнят доброволно, предстоящата им спасителна работа. Освен тия що заминаха под строй, виждаше се дълго време да се точат още много граждани повечето младежи, някои деца, даже и жени, които доброволно си предлагаха услугите в помощ на братската войска. Никой от тия граждани и гражданки в тоя момент не мислеше за себе си и за домашните си.
Боят продължаваше все по-усилено и ожесточено и от двете страни.
Към 2 часа подир обяд група граждани на коне, между които личаха на първо място тогавашния кукушки градски кмет Анго Попов и видния гражданин Мицо Станишев, баща на д-р К. Станишев и проф. А. Станишев(2), заминаха за към позицията, за да наблюдават от близо и непосредствено боя. Някои от тия граждани отидоха чак до селото Хасан Абаз, разположено 7–8 километра южно от Кукуш.
До към три часът подир обяд, в града нямаше слух за наши неуспехи, или нещо обезпокоително. По това време обозите на стражаващите се войски, които още от навечерието на войната бяха разположени на юг от града по шосето Солун, почнаха да се връщат, минаваха през града и се установиха вън от него на северния край – по пътя за Порой, до лозята, в северните подножия на върха, на който е монастирчето „Св. Георги". Това отдръпване на обозите не смути никого, още повече че куража на всички бе голям и със сигурност се очакваше всеки момент помощ от 6 дивизия.
Към 4 часа подир обяд започнаха да пристигат и се движат през града, идящи от юг, от към мястото на полесражението, кервани от волски кола и добитък, натоварени, на две на три, с покъщнина, чарди от селски добитък и цялото българско население от селата в бойното разположение.
На запитването ни „защо бягат и напускат селата си без да ги е заел още неприятеля, отговаряха, че гърка (гръцката войска) обстрелвала и запалила селата им и полетата им и поради това не било възможно да се остане. Макар и да не бил и още влязъл в селата им, решили да се отстранят на по-безопасното място зад града, по воения път за Порой, като, след свършване на боя ще се върнат пак в селата си.
Това бягаще пред неприятеля население разправяше доста спокойно, че нашите войници се биели юнашки, но те намерили за добре да се поотдръпнат, догдето се свърши боя и се пропъдят гърците. Надеждата за крайния благоприятен изход, както на сражението в околността на Кукуш, така и на войната срещу съюзниците и в тях не бе изгубена.
Тия от кукушани, които бяха слезли на коне под гарата близо до бойната линия, започнаха да се връщат. Всички разправяха за видяното, а също, че нашите войници вече, полека и в пълен ред, отстъпват пред напора на няколкократно по-многочисления неприятел, на когото са нанесли грамадни загуби.
Минаването на обозите през града и бягащето селско население, както и новината, донесена от гражданите, отишли на позицията, за отстъплението на нашите войници, има за резултат – да се затворят всички дюкяни, да понамалее любопитството на гражданите да наблюдават боя, да се приберат в къщите си и около домашните си, като всеки започна да се загрижва за собствената си участ. Обаче, суматоха в града не стана и не се забележи такава до вечерта.
Скоро подир това се събраха около мене чиновниците и започнаха да ме запитват какво е положението и какво трябва да се прави, ако боя се развие около и в града. Особено настойчиви бяха запитванията на началника на банковия клон, който искаше да знае какво трябва да стане за запазване наличните средства на банката, които бяха в достатъчно количество и главно в златни монети, ефектив. Всички чиновници окуражавах да стоят по местата си и че за напускане от тях града, преди да се срещна с началника на войските, генерал Сарафов, и дума не може да става.
Към 6 часа подир обяд качих се на кон и тръгнах към гората и ближната позиция, за да видя какво става там и главно, да се срещна с намиращия се там наблизо на наблюдателния си пункт, генерал Сарафов к[оманди]р на 3 Балканска дивизия, от когото да се осведомя по истинското положение на работите и да взема мнението му – какво трябва да се прави с чиновниците и гражданите, в случай, че на утрешния ден се развие боя около града.
Макар и късно, по пътя от гарата за града имаше пак доста голямо движение от граждани и ранени войници. Силно бе движението и около самата гара. Както по пътя за гарата, така и около гарата, видях такива мили и покъртителни картини на братско съчувствие, преданост и помощ на местното българско население към съдбата на ранените войници и нуждите на войската, които не се забравят никога и оставят най-мили, скъпи и трайни спомени за лицата, които са ги видели и преживели. Не редки бяха случаите, гдето кукушани, между които младежи и деца, да носят пушките и раниците на ранените войници, да подпомагат по-последните в движението им към болниците в града и да ги облекчават с думи и дела в страданията им. Мнозина носеха стомни с вода, за уталожване жаждата на ранените и изморените войници. Трети им предлагаха тютюн храна и плодове. Имаше случай, гдето на постелки, доставени доброволно от местното население, лежаха и почиваха ранени и болни войници, заобиколени и подпомагани от гражданите.
Нито на гарата, нито на наблюдателния пункт намерих генерал Сарафов. Казаха ми проходящи войници, че не преди много време го видели да замине по направление на града. Върнах се в града и огидох право в телеграфо-пощенската станция, където го намерих. Той бе в апаратната стая и говореше тоя момент с полковник Каварналиев(3), намиращ се това време с щаба си в с. Богородица, Гевгелийско. Генерал Сарафов в спокоен разговор заповядваше на полковник Каварналиев да притегли за утрешния ден към Кукушката главна позиция всички разполагаеми негови сили, като остави през Вардара в гр. Гевгели, само една слаба завеса, защото под Кукуш ще се развие бой от решающе значение. Като свърши генерала разговора с полковник Каварналиев, попитах го за положението, а също го помолих да даде мнението си по запитванията на чиновниците. Каза ми се лично от него, кратко и ясно, че днес се води бой на предната позиция, където войниците се биха много храбро и нанесоха грамадни загуби на неприятеля, обаче, поради многочислеността на неприятеля около 3–4 дивизии и с повече от 25 батареи, между които и много тежка артилерия, бил принуден да даде заповед да отстъпят нашите войски на главната позиция при Кукуш, където ще бъдат притеглени и други войски и ще стане решителен бой. Касателно архивата на учрежденията и сумите на банката, изказа мнение да се приберат незабелязано - през нощта и изпратят назад по пътя към Порой. Чиновниците да следват архивата. На гражданите, които искат да напуснат града, да не се прави пречка, като изпразнуването стане тихо, без голям шум и паника.
След тоя разговор с генерал Сарафов разделихме се и аз тръгнах към площада на града и зданието, в което, живеехме и се хранехме всички по-висши чиновници в гр. Кукуш. Като излизах от телеграфо-пощенската станция, макар и вече доста късно, виждаше се ясно в нанадолището към бойното поле, как разните наши войскови части отстъпват и се отправят в определените им участъци по главната Кукушка позиция. Тая позиция беше близо до града и го опасваше от южната, югоизточната и югозападната му страни. Имаше подковообразна форма и бе дълга около 7 километра, като се почне от с. Енешово на запад и свърши до с. Сарикьой и с. Шекерлия на изток.
Още от към 7 часа вечерта боят почна да затихва и скоро след това време не се чуваше нито артилерийски нито пушечен огън.
Гърците не преследваха стремително нашите отстъпающи части, навярно поради претърпените тоя ден грамадни загуби.
Гърмежите престанаха, но не престана пожарът на опожарените през деня от гръцката артилерия български села и цялата околност на полето южно от Кукуш. Пожарът и пушекът приближаваше вечерта близките околности на гара „Кукуш", отстояща на 4 километра от гр. Кукуш.
Щом стигнах към площада на града, наобиколиха ме чиновниците, за да им кажа нещо от разговора с генерал Сарафов, както и да определим тяхната по-нататъшна участ. На шефовете казах да отидат към 11 часа вечерта в канцелариите си, да приберат и опаковат архивата си и след това ще се определи какво ще се прави, както с архивата, така и с чиновниците.
Прибрах се в общото ни помещение на вечеря и тук дойдоха някои граждани да ми се оплачат, че известни по-първи граждани и богаташи се готвели да напуснат града, като прибирали багажа си на кола и добитък и с това внасяли страх и безпокойствие между останалото население, та да взема мерки за това. Успокоих ги, че веднага ще взема мерки срещу посочените лица, но това направих само за форма, защото негласното напускане града от местното население влизаше в плана за утрешните военни операции около града, където се предвиждаше голям решителен бой, от който можеше да бъде разорено и избито и местното население.
Навечерях се набързо в общата чиновническа квартира, или „комуната", както я наричахме и излязох из града, за да видя какво става, както и да отида към 11 часа вечерта в Окръжното управление, където щяха да ме чакат чиновниците от града.
Из улиците на града срещнах на няколко места познати и непознати семейства, които, отделно или на групи, доброволно се отправяха извън града, зад монастирчето в лозята и наблизо там, както казваха, за да не пострадат от боя на утрешния ден. Повечето бяха без добитък, с по една две бохчи багаж в ръка, като на разходка. Малките деца се носеха от бащите им, или по-големите братчета и сестри. Имаше семейства, които бяха натоварили по малко багаж и децата си на добитък, главно магарета и малко коне. Кола се виждаха рядко, понеже коли в града имаше много малко останали. От преди няколко дни почти всички коли и добитък от града и околията бяха събрани и отправени да пренасят храна и припаси за 4 армия, товарени от гарата при гр. Дойран за гр. Радовиш и Щип. През същата нощ за пренасяне наличността и архивата на клона на Б[ългарската] нар[одна] банка, едвам намерихме две биволски кола, които туку-що се бяха върнали от Щип.
Когато стигнах в Окръжното управление заварих там събрани всички чиновници. Казах им, че положението е сериозно, но не безнадеждно. Към 12 часът през нощта разпоредих, опакованите вече архиви на всички учреждения, да се натоварят на двете общински галйоти (каруци с две колелета), употребявани още от турско време за многобройните градски нужди и теглени от по един кон и, след като се повериха на една команда от няколко стражари, начело с един старши стражар, заповядах да заминат и се отправят на първо време за с. Сневче (Щемница), в подножието на Круша планина, през което минаваше новопостроения военен път за Порой. Поръчах на старшия на командата, че там ще остават до второто нареждане, като при благоприятен изход на боя при града, се върнат веднага и донесат архивата. На местните чиновници им се разреши по-голяма свобода, за да може да се грижат по настаняване и прехранване на семействата си вън от града. На вънкашните чиновници, начело със секретаря на Окр[ъжното] управление и солунския сел[ски] околийски началник, разреших да заминат временно до с. Сневче и там да чакат второ нареждане за връщане по местата си. Банковите чиновници, на които се дадоха двете здрави биволски кола, към 12 часа през нощта натовариха наличността и архивата си и заминаха за Порой през Круша планина. Кметството също бе събрало своята архива в два чувала и натоварило при другата правителствена архива. При все, че се нареди архивата да се изнесе тайно през нощта, за да не се внесе суматоха от това в населението, пълна тайна не можа да се запази. Обаче, паника и суматоха нямаше, защото населението само разбираше сериозността на положението и тихо и без шум вземаше мерки, да се отстрани от града, за да не се изложи на опасностите от едно бомбардиране града, съпроводено с възможни пожари, убийства и други неприятности.
Цялата нощ се слушаше движение из къщята и града и приблизително около 1/3 от семействата напуснаха до сутринта града. Понеже нямаше достатъчно превозни и преносни средства всеки взимаше каквото може на ръце и гръб да понесе. Обикновено се вземаше храна за 3–4 дена и по някоя черга, или горна дреха. Най-трудно беше положението на домакинствата с по няколко дребни деца. Последните понеже трябваше да се носят на ръце, или на гръб, с това попречваха на родителите си, да вземат повече храна или облекло и това се отрази впоследствие най-гибелно, през време на нещастното им бягство до старите предели на царството, повечето голи, боси и гладни. Изпразнуването на града от една част от мастното население през нощта срещу 20 юни 1913 г. стана почти без шум и без каква и да била суматоха и неприятности за властта и войската. Аз реших да остана в града до последния момент, като задържах един полицейски пристав около мен, 1 старши конен полицейски стражар и няколко души младши стражари, последните почти всички командировани от стара България.
Нощта прекарахме благополучно в дотогавашната ни квартира. През същата нощ из града нямаше голямо движение от войници и войскови части, защото отстъпающата войска спираше под града при главната позиция. Не минаха през града през същата нощ и никакви подкрепления. Неприятелят почти вече не преследваше отстъпающите наши части. Никакъв гърмеж от топове и пушки през нощта не се чу. Само хелиографът през цялата нощ работеше най-усилено. Предаваха се и разминаваха постоянно и най-разнообразни знаци по цялото гръцко разположение.
Рано сутринта на 20 юни всички части от вчерашните наши отстъпающи войски бяха по местата си в определените им участъци от главната Кукушка позиция. 32 пех[отен] полк бе заел лявата половина от позицията, а 29 дясната. Батареите бяха поставени също на избрани и подходящи места. Кавалерията беше на десния фланг за свръзка с бригадата на полков[ник] Каварналиев и да пази от обход.
И този ден, както предния, боят се започна към 7 часа сутринта. В града бе спокойно. Всички дюкяни бяха затворени и много малко хора се виждаха да се движат из града. Някои от по-куражлиите кукушани, излезли миналата нощ със семействата си вън от града, се бяха върнали, за да пазят къщите си и да наблюдават боя и се снабдят с храна, или друго потребно за семействата си, оставени вън от града, в близките околности. Гарата още не бе заета от гърците, но се обстрелваше и за това персонала й, с подвижния материал, още предната вечер бе я напуснал, на път за Дойран и Порой. Вчерашния пушек на запалените села и полето продължаваше и крачеше напред. Голяма част от стърнищата и хълмищата южно от града бяха обгорели и почернели. Войсковите интендантски части в града трескаво приготовляваха хляб за войниците от позицията. Откритите на бързо и от скоро болници в града бяха препълнени с ранени и болни войници. Мнозина от по-леко ранените се отправяха към вътрешността, за да отварят място за по-тежко ранените. Много от най-бедните семейства на града и особенно тия, които бяха без мъже, както и някои стари хора, мъже и жени, през нощта и рано сутринта се бяха прибрали в дома на католическите сестри в града, където се бяха изпокрили по зимниците на черквата и училището. Наброяваха се такива до 300 души, повече жени и деца, между които и старци, решили да останат в града под закрилата на сестрите, чужди поданици, които бяха вече поставили на камбанарията едно голямо французко знаме.
Боят ставаше все по-ожесточен. Отделните артилерийски гърмежи престанаха да се чуват и всичко се сля в едно непрестанно и грозно бумтение, наподобающе цял ад. Денят бе ясен и горещината ставаше непоносима. С няколко души военни и граждани наблюдавахме боя от поляната в дясно от окръжното управление и телеграфната станция. От тук с просто око се виждаше движението на неприятеля, понеже мястото, като отворено и наклонено, отлично позволяваше да се наблюдава това. Командующият войските с щаба си се намираше само на 700-800 крачки от нас на върха на височината и в двора на самия монастир „Св. Георги". На многочислената неприятелска артилерия, състоящата се от няколко десетки гаубици, нашата полска артилерия отговаряше с успех. Особено това се забелязваше, че, прави и нанасяше в неприятелските редове големи пакости батареята на капитан Даракчиев, разположена в гънките на полето и недалеч от градските казарми зад редута на пътя за село Алча Клисе, югоизточно от града, който редут пазеше входа по долината на p. Галик. Неприятелската артилерия търсеше напразно целия ден тая батарея и обсипваше близката й околност с безброй гранати, обаче, нито една граната не попадна в оръдията, или прислугата. Прислугата на оръдията вършеше най-акуратно и доблестно своята работа, ръководена от наблюдателя офицер, заел чудно удобно място. И другите наши батареи, разположени на разни места из позицията, вършеха здраво своята работа. Пехотата стреляше сигурно по предните части на неприятеля. Последният беше прикован на местата си. Многобройните му вериги мъчно и рядко се повдигаха на по-няколко крачки напред. Големи усилия се правеха да излезе на железния път до кантона, западно от гарата на пътя за Дойран, намиращ се близо до лозята, за да се врежат в средата на нашата позиция, но всичко бе напразно.
Между 12 и 1 часа после обяд, неприятелят бомбардира града и предимно няколко отбелязани места, а именно: болницата, центъра на града – чаршията, където имаше войнишки и частни складове, телеграфо-пощенската станция и конака (окр[ъжното] управление). Това бомбардиране бе с фугасни гранати, от попаденията на които скоро се запалиха зданието на болницата и 7–8 дюкяна в центъра на града. Имаше и няколко души убити вътре в зданията.
Тая бомбардировка и произведените пожари от нея, произведоха една голяма паника всред останалото местно население и намиращите се в града разни тилови части. Всичко живо в града и ранени войници и намиращи се здрави войници хукнаха да бягат вън от града. Тук му е мястото да се каже, че мнозина граждани, в общата суматоха и уплаха, забравиха да потърсят домашните си, или да си вземат най-необходимото за път, храна и облекло и хукнаха да бягат през глава. За по-скоро време от един час градът се изпразни и опустя. Една граната падна пред двора на Окръжното управление и станцията, нещо което накара телеграфния персонал да напусне веднага апаратната стая и да побегне вън от града. В тоза време изчезнаха от Околийското управление и мнозина от местните полицейски стражари, отишли да спасяват семействата си. Всички останали до тогава в града чиновници, тоже го напуснаха и се отправиха на път за Порой. Ведно с някои от чиновниците излязох до края на града и аз и след като ги изпратих на път за Сневче-Порой, заедно с полицейския пристав Гоце Междуречки(4), се върнах обратно в града, където реших да остана до последна крайност.
Пожарът, причинен от бомбардировката на града не бе престанал. Подпалените няколко здания продължаваха да горят. Опасявайки се да не се разпространи пожара и обхване целия град, реших да се вземат мерки по ограничение и потушуване пожара, за да се запази този чист български град и с най-будно ниционално съзнание от разрушаване. Понеже в града нямаше да се мярка жива душа освен 3–4 души пол[ицейски] стражари и тук-таме някои блуждающи войници, които не бяха достатъчни за такава една работа реших да отида при генерал Сарафов и поискам помощ от войници, за гасене пожара. Оставих в града пристава Междуречки, бивш кукушки войвода, сега търговец в Горна Джумая, заедно с още няколко полицейски стражари, а аз сам, на кон, тръгнах за върха при монастирчето, за да се ява при генерал Сарафов и му искам помощ от войници за потушаване пожара. Понеже при изкачването си на горе и право по височината с коня представлявах цел за неприятеля, то с махане и викане от войници от щаба, слязох от коня и с избикаляне се качих на върха.
Тук намерих целия щаб на дивизията, а също и щаба на бригадата на полковник Рибаров(5), установени на работа в самия двор на монастира. Всички с най-голямо внимание следяха за развивающия се голям и ожесточен бой и даваха своите заповеди и разпореждания. Командирите на дивизията и бригадата, генерал Сарафов и полковник Рибаров, заварих седнали на земята един до други и вън от двора на монастира, до самия зид на малката входна южна врата, наблюдаващи внимателно големия бой, като от време на време даваха заповеди до подведомствените си войскови началници. Още с дохаждането ми при тях, попитаха ме какво има в града и защо съм дошъл при тях. Казах им какво е положението в града и че цялото население, след бомбардировката на града е избягало вън от града на път за Порой. Също така им явих, че са напуснали града и чиновниците и по-голямата част от полицейските стражари, всички местни хора, избягали да спасяват не толкова себе си, колкото семействата си, и че аз съм останал сам с един полицейски пристав, един старши стражар и 3–4 души мл[адши] стражари, които не са достатъчни да потушат причинения от бомбардировката пожар на разни места в града. На молбата ми, да ми се дадат войници, за да потушат пожара в града отговори ми се, че в тоя момент не може да ми се дадат такива, понеже няма излишни. Наистина, наблизо имаше една дружина в резерв, обаче, тя чакаше назначение всеки момент, за да отиде в помощ на застрашеното място от позицията.
Поседях малко време при двамата доблестни военачалници и поговорихме за значението на боя, като в тоя разговор и дума не стана за отстъпление тоя ден. Надеждата за крайния успех не бе изгубена. След като и аз, заедно с тях понаблюдавах боя, взех си сбогом и слязох в града. Последният беше пуст. Никакви граждани не се мяркаха по него освен някои войници. Пожарът бе почнал да поутихва. Изгорели бяха 6–7 дюкяна на площада срещу известното „Мишово" кафене, някои от които пълни с тенекии сирене, складирани от мастни мандраджии. Сиренето се беше сгорещило и мнозина от минаващите войници си взимаха топло сирене, част от което изяждаха веднага, а част туряха в раниците си. Тоя момент, при обикаляне из улиците на града, направи ми впечатление, че макар католическите сестри на милосърдието и да бяха издигнали голям французки трикольор, поставен на самата камбанария, последната, както и трикольора не бяха пощадени от неприятеля. Една неприятелска граната бе ударила точно на върха на камбанарията и я бе изпотрошила. Пострадало беше и французкото знаме. Когато заминахме покрай зданието на сестрите, нищо не издаваше, че в него има жива душа, понеже всички намиращи се вътре в него се бяха изпокрили по зимниците. Болничното здание бе също закачено от гранати и запалено, но пожара бе намалял и потушен. По-голямата част от настанените на лечение ранени войници, особено по-леко ранените, и ония, които можеха да се движат се бяха разбягали, заедно с болничния персонал, като бяха останали само тежко ранените. При такова положение останахме в града до вечерта.
По едно време през деня към 5 или 6 часа подир обяд, дойдоха в града кукушкия кмет Анго Попов с гумендженския полиц[ейски] пристав Войводов и няколко души стражари, числящи се към Гевгелийското окол[ийско] управление. С тях дружината ни се увеличи.
Въпреки това, че гърците бомбардираха града и че водиха цял ден упорит бой, те не можаха да пробият почти никъде нашия фронт. Това ни силно окуражаваше и в нас проблесна надеждата за нашето задържане на главната Кукушка позиция. Тая наша надежда и вяра за успех ме накара да изпратя по един от полицейските стражари известие в с. Сневче, до секретаря на Окръжното управление, до солунския сел[ски] околийски началник и другите намиращи се тоя момент там чиновници, че боят отива благоприятно за нашето оръжие, та затова да останат там и не се местят с архивите по-навътре, защото може скоро да ги извикаме в града. Както се научих от после тая моя вест е подействувала окуражително и чиновниците, както и голяма част от напусналото града и селата населението, са останали да чакат ново благоприятно известие.
Към 8–8 ½ часа вечерта боят утихна и от двете страни.
Тоя ден на нашите войски пристигна слаба помощ, състояща от отделни дружини от Драмската и Серската бригади, които още с пристигането им се отправиха на застрашените места, в помощ на бойците от 29 и 32 полкове, които и днес бяха покрили със слава българското оръжие, макар че бяха оредели и силно изморени от големите двудневни боеве, задържащи един няколкократно по многочислен неприятел, състоящ, от 4 ½ дивизии с около 30 батареи, между които и няколко отделения тежка артилерия.
След като се навечеряхме решихме да останем за нощуване в града, зад зданието на окръжното управление. Още със смръкване пак започнаха усилено хелиографните знаци от гръцка страна, които наподобяваха честите гръмотевични светкавици в нощния мрак и правеха нощта още по-мрачна и неизвестна. Нощта прекарахме в будно състояние. Към полунощ се чуха артилерийски изстрели. Ние ги взехме за наше нощно нападение, след като навярно е пристигнала помощ. Обаче, рано на сутринта научихме, че не ние, а гърците предприели нощна атака, с обход на нашето ляво крило.
Почти не спали, към 4 часа сутринта на 21 юни, цялата дружина се качихме на върха при монастирчето „Св. Георги", за да научим някои новини от щаба и да наблюдаваме от там боя, който още през нощта бе започнат, а сутринта се усилваше.
Тук заварихме пак щабовете на дивизията и бригадата, всички на работа. Генерал Сарафов заедно с полковник Рибаров наблюдаваха боя от поляната пред монастирчето. Всичкото им внимание и усилие бяха насочени към застрашеното ляво крило на позицията. Началниците на щабовете и началника на артилерията даваха постоянно своите разпореждания, било по телефоните, мрежата на които не беше още скъсана, било чрез нарочни ординарци. Разбрахме, че гърците, подсилени с големи и пресни сили, са удължили бойната си линия и правят обход по р. Галик на лявото наше крило, като атакуват силно и крайния от редутите на това крило. Не след много време от как бяхме отишли при щаба, чу се силно „ура" в нападнатия редут. Обаче, напусналите го преди малко наши войници, увлечени от смелостта и храбростта на един наш кандидат-офицер, се повърнаха в контраатака и изтласкаха гърците, като им нанесоха големи загуби с нож и плениха няколко гръцки войници.
Боят продължаваше с ожесточение по цялата позиция. Фронтално гърците никъде нямаха успех, обаче, обходното им движение и многочислеността им вече почна да задава грижа на нашия щаб. Макар че рано сутринта и да дойдоха на помощ няколко дружини от Серската и Драмската бригади, обаче, и тяхната помощ не можеше да поправи създаденото трудно положение от обхода на гърците, понеже не беше достатъчна, а при това липсваше и артилерия, главно тежка. Освен това дошлите на помощ дружини бяха само на име дружини. Като се изключи кадъра им, състоящ от обучени и стари войници от стара България, останалата част, или 4/5 от войниците бяха току-що събрани от преди 2–3 седмици и не повече 1–l ½ месеца младежи от местното население на окупираната област от нашите войски, които не бяха още добре обучени, дисциплинирани и с войнишки дух. Същите тия войници бяха изморени от дългия път и големите горещини, та вливането им в бойните редове не указваше силна помощ, на още по-изморените и силно пострадалите от двудневния бой бойци от 29 и 32 пех[отни] полкове. Нуждата от подкрепа на бойната линия тоя момент бе толкова належаща и необходима, щото на пристигналите по части и уморени подкрепления не се даваше нито минута почивка, като веднага се въвеждаха в боя. Гърците навярно бяха узнали и наблюдаваха всичко това и обсипваха с чест шрапнелен огън новите вериги, с цел да ги разстроят и убият още в началото духа им. Това действие на неприятеля действително произвеждаше очаквания ефект, понеже някои от тия млади войници започваха да бягат назад, хвърлящи си даже и оръжието. Обаче, началниците и кадъра от нашите стари и изпитани в боевете войници отстояваха храбро на местата си и с личния си пример окуражаваха останалите млади местни войници.
След едно престояване при щаба от около 2 часа и наблюдаване от там боя, рекох да сляза за последен път във вече съвсем пустия град и да видя още един път Окръжното управление. Дружината ми, състояща [се] от кукушкия кмет Анго Попов, пристава Войводов, старшията, известен под името „Аджията" и 3–4 души младши стражари ме последва и започнахме да слизаме от северната страна на баирчето през лозята. От лозята, за да се отиде до Окр[ъжното] управление има едно разстояние от 600–700 м., теренът на което е гол и каменист. Бяхме всички на коне и аз вървях най-напред. Подир мен вървеше пристава Войводов. Като излязохме от лозята и залесеното пространство покрай лозята и започнахме да минаваме през откритото пространство по полите на баирчето, внезапно бяхме обстреляни с гранати и насмалко щяхме да бъдем избити не толкова от гранатите – колкото от разпръснатите от тях безброй камъни, след експлодирането им по каменистата местност. Усилихме хода на конете и стигнахме невредими до съседните на Окр[ъжното] управление полусрутени къщи. Бяхме само двамата с пристава Войводов. Останалите ни другари, като забележили обстрелването вместо да ни последват, обърнали назад и избягали по направление на пътя за Порой. Останал сам с пристава Войводов и скрити зад стените на частните къщи и Окр[ъжното] управление, стояхме докато престана обстрелването. Щом престана това, качихме се на конете и с усилен бяг преминахме откритото място на баира. Отидохме в лозята да търсим останалите другари, но не ги намерихме. При минаване из лозята на път за кладенеца за пиене вода, намерих моя стражар-ординарец и още 3–4 души други стражари. Закусихме тук и пак се изкачихме на ближния съседен връх при Щаба на дивизията, за да научим какво има и да понаблюдаваме боя. Към 9, или 9 ½ часа сутринта мина низко над нас и разположението на войските един аероплан с трикольор български. Тогава казваха, че бил неприятелски, но маскиран с наш трикольор. Никой го не обстреля.
Обходното движение на гърците на левия наш фланг по долината на р. Галик, ставаше от час на час по-застрашително и за цялата Кукушка позиция и армия и това, навярно, накара началника на дивизията генерал Сарафов да даде заповед за отстъплението по пътя през Круша планина, понеже пътя през Дойран бе също заплашен от лявото гръцко крило, което тоя ден водеше бой и с частите на полковник Каварналиев.
Даде се заповед най-напред да се изтеглят обозите на кукушката армия, които бяха на север от града по пътя за Порой. След това се направиха разпореждания за редът на отстъплението на бойните части. Преди да напусне щаба на дивизията двудневния си наблюдателен пункт монастирчето „Св. Георги", виждаше се явно превъзходството на гърците особено на левия фланг. Някои от техните вериги се бяха значително доближили на разни места до нашата позиция, като отделни части заплашваха да се вмъкнат в някои от празните пространства и явят в тил. Батареята на капитан Даракчиев беше вече заплашена с пленяване, нещо което и действително стана подир малко. Оръдията бяха пленени, а прислугата с предниците избягаха и се спасиха от плен.
Към 10 или 10 ½ часа, Щаба на дивизията беше готов за отстъпление. Същият не подир много начело с генерал Сарафов започна да се изтегля, като се спусна по северните склонове на баирчето през лозята, за да излезе на близкия военен път, който водеше по долината р. Галик и през Круша планина за Долни Порой. Когато слизаше щаба на дивизията от монастирчето, аз бях на пътя в началото на близките лозя до същото монастирче. Като видях генерала, че слиза отидох насреща му да го попитам какво е положението. Като ме видя каза – що търся и защо не съм заминал назад, когато войската е вече в общо отстъпление. Отговорих, му че съм тука и на два пъти от сутринта бях при щаба за новини да наблюдавам боя. След тая среща и разговор с генерал Сарафов, придружен от няколко души стражари и гюмендженския пристав Войводов, тръгнах из нанадолнището подир Щаба на дивизията и скоро слязох в полето на военния път за Порой. Една дружина от Серската или Драмската бригади, която туку-що бе дошла усилено от път и на помощ и се намираше по пътя, гдето слязохме, получи заповед да отстъпи веднага. Войниците тръгнаха с усилена крачка, а скоро ги настигнаха и предниците на пленената батарея. Щабът на дивизията, с Щаба на бригадата на полковник Рибаров и конвоирующия ги жандармерийски конен взвод, се движеха ходом от лява страна на пътя по странището. Аз с пристава Войводов и стражарите следвахме от дясна страна по пътя. Не бяхме изминали и половин километър, когато се чу по посока от към отстъпающия щаб на няколко пъти глас „бегом кариер". Хукна щабът в кариер. Започнаха да бягат и отстъпающата дружина и предниците на батареята. Бягаме от дясна страна и ние. Не изминали и 200 крачки, започнахме да се питаме защо става това и защо е това безредие. Някои от войниците отговориха, че се явила гръцка кавалерия, която заплашвала да отреже пътя на отстъплението ни. Бягството продължи около един километър и в пълен безпорядък от страна на отстъпающите войници. Военния път, по който се движехме, вече беше осеян със захвърлено оръжие, сандъци с гранати и патрони, раници, шинели, коля натоварени с военни материали, много от тях превърнати в страни на пътя и много други разни военни предмети. Настигнахме опашката на отстъпающите обози. Мнозина войници караха само конете с отрязани каиши на хамутите. Спря Щаба на дивизията и започнаха да се дават нареждания, за спиране и въвеждане частите в порядък. Обаче, безпорядъка бе направил своето и поправка в събиране на разхвърляните военни материали и изоставени кола беше почти невъзможна. Картината бе грозна. В това бягство видях един случай, който още в самия момент ми припомни примера, навеждан на студентите юристи от професорите по углавно право за „etat de necessite" (положение на крайна нужда), когато човек, за да спаси едно свое благо (най-скъпото в случая живота си), отнема живота на другиго. Случаят бе следния. На една каруца се качили 5–6 войника, които карат конете в най-силен кариер. Друг един, тоже бягащ войник се хванал за задницата на колата и иска да се качи и той в каруцата. Войниците в каруцата го псуват и удрят с ръце и приклади, за да освободи каруцата, понеже, ако се бил качил и той, товара щял да стане много и имало опасност, като спре каруцата да загинат войниците от преследващата ги гръцка кавалерия. Нещастния войник, смазан от своите другари, не може да се качи в каруцата, а тия в последната изчезнаха в най-силно бягство напред. Скоро след спиране бягството настана един относителен порядък и отстъплението се продължи спокойно. Боят продължаваше, а гърците, забележили това отстъпление, усилваха напора и огъня си. Опасната бойна зона се премина и скоро влязохме в с. Грамадна, първото село на път за Порой, отдалечено 4–5 километра на север от Кукуш. Селото, което е чисто българско, заварихме празно. Цялото население още от вчерашния ден, заедно с добитъка и част от покъщнината си, напуснало селото и се отправило на път за Порой. Починахме малко и заминахме за с. Алексово.
Между гр. Кукуш и с. Грамадна, недалеко от последното село в страни на пътя, видях тоя ден Георги Мончев(6), известния солунски войвода, заедно с войводите Вано и Мито от с. Мурарци и няколко души техни другари доброволци. Поздравихме се и им казах „хайде полека назад към Сневче", където знаех, че живееше войводата Вано. Отговори ми Мончев, че те ще останат още за малко, да теглят още по някой куршум на вековния народен враг. Това тяхно оставяне коствува подир малко живота на тоя храбър и симпатичен войвода. Тежко ранен, остава на бойното поле, пленяват го гърците, закарват го в Солун и там, като узнават, че е войводата Мончев, вместо да го церат, отравят го.
На път, между с. Грамадна и с Алексово, настигнах последните бежанци от Кукуш. Това бяха две баби, които като запитах къде са тръгнали, та не са останали в къщи, отговориха ми едногласно: е синко, колат гърците, ка ще останем да загинеме. Близо до с. Алексово настигнахме бежанци от околните български села, които колкото продължавахме пътя, толкова по-многочислени ставаха. Тръгнали кой с какво може, като подкарали и добитъка си. В село Алексово влязохме в момента, когато останалото мъжко население изкарваше селската чарда, хубав и породист добитък. Селото беше изпълнено с бежанци от други села, заедно с покъщнината и добитъка си. Картината представляваше цяло преселение на народите. Подкараният добитък бе настръхнал и замучал. И той чувствуваше, че нещо необикновено и страшно става. След малко почивка и разговор с населението, продължих пътя за с. Сневче. Тука настигнах подполковник Аламанчев – председателя на Дивизионния съд(7) и пътувахме с него в разговор, за преживяното дори до село Сневче. Пътувахме полека, понеже пътя бе задръстен с безброй кола, добитък и хиляди бежанци. Близо до с. Сневче, крайното село на южните поли но Круша, от където вече ще трябва да се мине водораздела и навлезе в Поройско, заварихме пристигнало на път за Кукуш, едно гаубично отделение от 12 оръдия, на което конете и войниците почиваха. Поради отстъплението тяхната помощ под Кукуш се явяваше излишна, за което току-що пристигналия там генерал Сарафов заповяда да се отдръпнат веднага назад за с. Порой. Отдръпването трябваше да стане веднага, защото предстоеше минаване на височина и стръмен път, изкачваването по който на техните оръдия, можеше да закъснее и при по-силен напор на неприятеля да попаднат в плен. Войниците запрегнаха оръдията и почнаха изтеглянието назад.
Към 3 или 4 часа подир обяд стигнах в с. Щемница (Сневче), обаче, солунския селски околийски началник, със стражата, чиновниците и архивата не заварих. Научих се, че преди няколко часа заминали на път за с. Порой. В тоя момент в селото, пълно с бежанци, намерих и няколко кукушки семейства, които се справяха да напуснат селото. Те ми казаха, че останалите кукушани се изтеглили напред, едни още от вчерашния ден, а други, по-голямата част, от тая сутрин. Кметът Анго Попов и приставът Войводов, който ме напусна по време на бягството между Кукуш и Грамадна, с разрешение, за да отиде напред и види жена си в с. Сневче, били и те напуснали също преди малко от нашето пристигане. Спрях в къщата на бега, окупирана след войната от известния кукушки войвода Вано от с. Мурарци. Заварих в нея жена му, децата и бежанци. Къщата беше до самия път що минава за Порой. Останах в селото близо 2 часа. През всичкото това време се точеха непрекъснато бежанци, селяни с колата и добитъка си. Паника нямаше в бягството и точенето ставаше полека и тихо – без изпреварване, загрижил се всеки за своята съдба и оная на семейството си. Много от колите и товарния добитък се караше от жените и децата, а селската чарда и овцете се караха от 2-те страни на пътя, от възрастното мъжко население.
Запитах хазяйката на къщата какво има, какво няма. Каза ми, че стражарите от Кукуш били на квартира в тяхната къща два дена и към обяд заминали за Порой. По едно време видях такава картина. Хазяйката, жена на казания войвода, натоварва сама в двора един кон с два чувала, около по 15–20 кгр. всеки чувал брашно, метна една черга връз товара, качи малкото си дете и, като издаде един болезнен глас (плач) на неописуема мъка за напускане роден край, остави разтворена голяма и богата къща, пълна с покъщнина и храна на произвол, поведе коня за ръка и с останалите си малки деца тръгна напред и се смеси с върволицата бежанци.
Към 6 часа потеглих на път за водораздела на Круша, където от по-рано бях решил да остана да пренощувам. Между селото Сневче и водораздела на Круша има не повече от 3-4 километра път, в по-голямата си част, особено до водораздела, доста стръмен. Преди да се изкача на водораздела, всред безбройната върволица от бежанци настигнах и много семейства кукушани. Понеже пътя бе тесен и, за да не се спира движението, следваше да минават колите и добитъка на свой ред, движението, бе бавно. По пътя заведох разговор с познати кукушки семейства, бягащи повечето боси и натоварени с малък багаж от облекло, храна и малки деца. Множеството бяха без добитък, но доста семейства караха със себе си по някой кон и главно магарета, претоварени от багаж и яхнали ги малки деца, или уморени старци. Имаше и по някоя кола. Каза ми се от някои семейства, че са закъснели в заминаването от Сневче, благодарение на хабера, който вчерашния ден съм изпратил по стражари, за да стоят чиновниците в Сневче, защото работата не била много зле. Макар че и късно тръгнали за Порой, обаче, утешавах ги да са спокойни, понеже неприятеля е много далече и няма опасност, не само за днес, но и следующия ден от преследване по тия места.
Към 7–7 ½ часа бях вече на водораздела на Круша планина. Чудна, панорама се представи от тук на Кукушкото и Дойранското полета. Боят от към Кукуш беше престанал, но упорит бой се водеше южно от Дойран. Цялата околност на Кукушко и Дойранско беше в пушек. Селата горяха. Гореше и полето. Непожънатите ниви станаха плячка на пожара. Там, където се отместеше пушека, се виждаха големи пространства от околността, обгорели и почернели.
Спрях на самия водораздел от лява страна до горичката и почивах. С мене бяха останали само 3–4 души полицейски стражари. Понеже в подножието на превала, между движущите се натоварени коли, забележих и градските гальоти с архивата на учрежденията, пратих един стражар с коня на едного от градските попове, който бе спрял на близо до мен на почивка, да помогнат да се изтегли по-скоро архивата, за да не остане в неприятелски ръце. Не подир много гальотите с архивата стигнаха на водораздела и наклониха към нанадолнището за Порой. Връщащите се гаубични оръдия, карани полека и с четворки до смръкване минаха и те благополучно водораздела. Безбройните бежанци с добитъка си се точеха непрекъснато до вечерта и голяма част от нощта. Всички останали кукушки семейства благополучно минаха вечерта и през нощта водораздела. Много семейства останаха да пренощуват в близката околност на водораздела от двете страни на пътя. На водораздела се събираха и отстъпающите войскови части.
Генерал Сарафов към осем часа вечерта ме забележи, че почивам до пътя на превала, дойде при мен, отделихме се малко на страна и, при картината що преживявахме с точещите се хиляди бежанци и грозния пожар на цялата околност, заговорихме – какво ще следва да се прави с тях, къде да се отправляват и как ще трябва да се прехранват. Говорихме за мястото, където се предполага да се развият бъдещите боеве и за да не пречат бежанците на войската, че е най-добре да се настанят отатък Рупел и Беласица, по Петричкото и Мелнишко. Стария генерал едва се не просълзи при постоянната гледка на многобройните бежанци от Солунско и Кукушко, както и на недалечните пожарища и с една тежка въздишка ми каза: „Помнете г-н Караманов, че с боя при Кукуш се реши участта на Македония". След разговора генералът се оттегли, за да се справя с тежката му работа по отстъплението и новите боеве с неприятеля.
Още към 8 часа подир обяд се забележи по направление на Кукуш, че целия град е обхванат с облаци от пушек. Ние наблюдавачите не се усъмнихме, че града е паднал вече в неприятелски ръце и са го запалили, за да заличат от околността на Солун тоя жив български център, който заплашваше в недалечно бъдеще да побългари и самия Солун. Като се посмрачи, почна да се очертава по-ясно, че Кукуш гори. Една голяма червенина се яви на мястото му, изпъстрена със стотини и хиляди огнени червени езици, горящите отделни къщи. Всички почнаха да викат „Кукуш гори, гори". Сълзи по очите на всички бежанци кукушани се явиха и почнаха да плачат и викат „Сбогом Кукуш, Сбогом Кукуш". Стъмни се. Пожарът се увеличаваше и освети цялата околност, на десетки километра в шир и длъж. Цяла нощ огнените езици се издигаха в небесата. Монастирчето „Св. Георги" се виждаше осамотено и невредимо. При тая картина нямаше бежанец кукушанин, или от кукушките села, да не се спре, да не се обърне назад и да погледа, да не заплаче, да не се прекръсти и да извика болезнено „Сбогом Кукуш, прощавай Кукуш". Тоя възглас на „Сбогом Кукуш и прощавай Кукуш" се повтаряше непрестанно през нощта от спрелите на почивка и за спане кукушки семейства. Разговорът беше навсякъде за пожара. При тоя пожар самия тридневен бой, както и страданията на бежанците бяха забравени. Тая ужасна и незабравима картина с печалния край на българския Кукуш не можаха да видят по-голямата част от неговите дотогавашни жители, понеже бяха вече преминали, някои вчерашния ден, а повечето днешния ден, водораздела на Круша планина и мнозина от тях отдавна бяха в Порой и по-далече навътре, с надежда да чуят някоя новина за благоприятен поврат на боя и се върнат скоро, в напуснатия от тях роден град. Трябваше да се научат по-после, в пътя на самото им изгнание и до днес, за крайната и печална участ на техния мил и роден Кукуш, свързан през вековете с най-сладки и добри спомени за живота и участта на техните деди и бащи.
През нощта срещу 22 юни се източиха през водораздела, почти всички бежанци от Кукушкия край. Късно през нощта пристигнаха и последните части от ариергарда, съвсем спокойно и непреследвани от неприятеля. Повече от два дена нашите войски по Круша планина не бяха обезпокоявани от претърпелия тежки загуби неприятел. Същият се преустройваше в Кукуш и неговата близка околност и пируваше от постигнатия резултат, да заличи от основа гнездото на българщината пред вратата на Солун и Бяло море и стража на южните предели на многострадалното българско племе.
Градът Кукуш с неговото трудолюбиво и предприемчиво чисто българско население отдавна печелеше терен на пазаря в Солун и цяла Южна Македония и грозеше да разори икономически тамошното гръцко население. Настъпателния дух на кукушани, въплощение на духът и идеалите на българското племе, които имаха своята голяма махала в Солун, известната „Кукушка махала", заплашваше в недалечно време да даде на гр. Солун приемуществено българския колорит, а с това да нанесе и най-големия удар на всякаква мегало гръцка идея за Македония.
Не само солунските гърци искаха унищожението на Кукуш. Това желаеха и гърците от свободното гръцко кралство. 21 юни 1913 г. им даде тая възможност. Дълго лелеяната им идея се превърна на дело. Пред очите на гърците от недалечния Солун и неговата околност, както и пред очите на една повече от 50 000 армия от представители на кралство Гърция, начело със самия гръцки крал българския Кукуш, след като предварително бе ограбен, бе цял опожарен, за да се заличи всяка следа от него.
Нещастните наследници на някогашна Елада, опиянени от постигнатия успех, забравяха и забравиха, че градове се изгарят, населенията се избиват, но духът на народите остава, завещан на новите поколения за нови и по-славни борби. Българският Кукуш изгоря, обаче, неговото многострадално българско население е живо, окрилено от силно национално съзнание и духът на негова велик син Гоце Делчев(8), който сочи нови борби за духовната и политическа свобода, не само на негова роден край, но и на цяла многострадална и измъчена Македония.
Рано в зори на 22 юни, след като за последен път понаблюдавах продължающия се още пожар на гр. Кукуш и на цялата негова околност близо до Солун и след като си взех, макар и от далече, сбогом от нещастния гр. Кукуш и неговата още по-нещастна българска околност, унесен в добрите, мили и скъпи спомени на близо 7 месечно ми войнишко окръжно управителство в тоя богат и патриотичен български край, тръгнах в изпълнение на длъжността ми на път за Порой и останалата незаета част от Кукушкия окръг.
Публ. във Вл. А. Караманов, Последните дни на Кукуш, сп. Военно-исторически сборник, г. І, С., октомври-ноември 1927 г., с. 68-89.

БЕЛЕЖКИ:
(1) Д-р Константин Станишев (1877, Кукуш - 1957), лекар, председател на Съюза на Македонските благотворителни братства, масон.
(2) Александър Станишев (1886, Кукуш – 1945, София), хирург, професор, министър на вътрешните работи и народното здраве в правителството на Ив. Багрянов (1944), осъден на смърт от Народния съд.
(3) Полк. Коста Великов Каварналиев, род. 1865 г. в Шумен, служил в 4 артилерийски полк, адютант на 6 пехотна дивизия.
(4) Гоце Междуречки (1877, с. Междурек, Кукушко – 1941, горна Джумая), кукушки войвода; през Първата световна война е началник на партизански отряд.
(5) Полк. Никола Рибаров (1859, Русе - 1927, София), генерал-лейтенант (1917); командир на 2 бригада от 3 пехотна Балканска дивизия, командир на 9 пехотна Плевенска дивизия.
(6) Георги Мончев (1883, Прилеп – 1913, Солун), учител, солунски войвода, член на Солунския окръжен революционен комитет; ранен при отбраната на Кукуш, прави опит да се самоубие, но е пленен от гърците и умира от раните си в солунския затвор на 6 септември 1913 г.
(7) Полк. Димитър Аламанчев, род. 1871 г. в София, следовател в Пловдивския военен съд, председател на Моравския военнополеви съд, председател на Тракийския военен съд.
(8) Гоце (Георги) Делчев (1872, Кукуш - 1903, с. Баница, Серско), член на ЦК на ВМОРО и задграничен представител на организацията в София, ръководител на четите на ВМОРО, войвода.