ЧЕТИРИМА ВОЕВОДИ НА ВМОРО ЗАВЛАДЯВАТ ГРАД КАВАЛА БЕЗ БОЙ ПРЕЗ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

През 1912 г. по време на Балканската война голяма част от Македония е освободена от четите на ВМОРО. Техните въоръжени действия, които започват преди официалното обявяване на войната на 5.10.1912г., обикновено обаче остават извън чисто военната фактология на бойните действия на редовните български и техните съюзнически войски.
Докато българската войска настъпваше на юг и изток, четите на ВМОРО с помощта на българското население влизаха в истински битки и освобождаваха много градове и села пред нейния фронт.


Интересен е случаят с освобождението на град Кавала на 27.10.1912 г. 50 000-ят пристанищен град на Егейско море е овладян с хитрост, без нито един изстрел
от четирима български войводи: Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и
Йонко Вапцаров. Това си е военна операция, много рискована, но оправдана от стратегическа гледна точка и приключила, за наша радост, с голям успех.
Още в началото на Балканската война ВМОРО мобилизира всички свои сили и ги подчинява на Щаба на действащата армия. Сформират се доброволческите чети,  които са подчинени на командуването на Македоно -одринското опълчение. Те са съставени предимно от бивши войводи и четници, взели участие в освободителното движение.
На тези чети е поставена задача да действат в тила на врага и да извършват разузнавателна, саботажна и бойна дейност, като установяват връзка с местното българско население и действащите там български войски.
От 53 създадени чети в навечерието на войната 47 действат в Македония и само 6 - в Одринска Тракия. 25 от  47-те чети действат във Вардарска Македония, 15 - в Егейска Македония и 7 - в Източна Македония. Още 44 чети действат във вътрешността на Македония и така общият брой на четите по време на войната е 97. Това са данни от първа ръка, черпени от сведенията на майор Петър Дървингов. Можем да им се доверим, защото авторът им е един от основателите на Македоно-одринското опълчение и негов Началник-щаб. Сведенията, които дава майор П. Дървингов за числеността на тези чети, обаче се отнасят към момента на нахлуването им в Турция,
но не и за по-късен период, когато числеността на четите нараства за сметка на обединението им и вливане в тях на селските и градските милиции на ВМОРО.
Не трябва да се забравя, че поради малобройността на българските войски в Егейска Македония и в цяла Македония въобще през тази война това са всъщност българските въоръжени сили, преден отряд на Българската армия, които унищожават турската власт и носят на местните българи истинска свобода.
Желание на ВМОРО е цяла Македония да бъде освободена и присъединена към България. ЦК на революционната организация не е наясно с тайните сделки, сключени от цар Фердинанд и русофилското правителство Иван Гешов - Стоян Данев, поставили освобождението на областта под голям въпрос и в зависимост от политически комбинации с бъдещите „съзюници-разбойници” и великите сили.
Така  ВМОРО, което е елиминирано умишлено като фактор при подготовката на Балканската война от тайната дипломация на българските русофили, се сблъсква с голям проблем. В по-голяма част от Вардарска и Егейска Македония вместо български войски навлизат съюзническите на България сръбски и гръцки войски. А тяхното отношения към местното българско население въобще не е дружелюбно и добронамерено.
В средите на ВМОРО още в този ранен етап на военните действия правилно е преценено, че България може да постигне целите си във войната, ако освободи и присъедини колкото е възможно по-голяма част от Македония. Заемането на всеки град и селище от български военни формирования, чети и милиции на ВМОРО се оказва жизнено важно за бъдещето на българщината в тази област.
Какво е положението в Егейска Македония през есента на 1912 г.?
По време на Балканската война гръцките войски окупират по-голяма част от Егейска Македония със Солун. Те завземат българските околии: Костурска, Кайларска, Леринска, Воденска, Ениджевардарска и част от Солунска. Окупацията на тези райони се осъществява от т.нар. Тесалийска армия начело с престолонаследника Константин, с много малки усилия и с фактически едно по-голямо сражение при Енидже Вардар на 20.10.1912 г., в което е разбит турски отряд от 25 000 души, изпратен от Солун.
В Егейска Македония действат две български военни формирования: 7- а Рилска дивизия на ген. Георги Тодоров и Родопският отряд на ген. Стилян Ковачев.
Те настъпват с боеве успешно в различни направления. 7-а  дивизия нахлува в централната част на Егейска Македония и се насочва в края на октомври 1912 г. през Кукуш към Солун.
„Състезанието” с гърците за овладяването на Солун ще бъде спечелено от противника, но това е въпрос, който излиза извън нашата тема. Към източния дял на Егейска Македония (Драмско, Сярско, Кавалско) настъпва Родопският отряд.  Съставът на командващия от ген.-майор Стилян Ковачев Родопски отряд включва 1-ва и 3-та бригади от 2-ра пехотна Тракийска дивизия (9-ти Пловдивски, 21-ви Средногорски, 27-и Чепински и 39-ти пехотен полк), както и 3 артилерийски полка - 3-ти скорострелен полк, 3-ти планински и две отделения от 1-ви планински артилерийски полк заедно с инженерни тилови, санитарни и други части и учреждения. Към Родопския отряд се числят още 5-та и 6-та гранични дружни, 9-та, 21-ва, 27-а допълващи дружини.
С овладяването на Сяр и Драма на преден план излиза задачата да се достигне крайбрежието на Егейско море, където е разположено пристанището Кавала. И тогава изпъква подвигът на четиримата български войводи, овладяли този важен егейски македонски град без бой.


Кавала


Кои са участници в операцията по овладяването на Кавала?
Главната фигура е Михаил Чаков. Той е  най-опитен от всички. Обгорял в сериозни битки с поробителя, М.Чаков има висок авторитет сред другарите си. Те го уважават и не случайно се обръщат към него с „Бай”. Роден е на 16 март 1873 г. в градчето Гумендже, Егейска Македония.  През 1897 г. е привлечен във Вътрешната македоно-одринска революционна организация от Даме Груев и Пере Тошев. Става четник при Михаил Апостолов - Попето, като обикаля Воденско и Ениджевардарско, след което става самостоятелен войвода. Той е районен и околийски войвода в Петричко  (1901 - 1902), Драмско и Серско (1903 -1904). Взима участие в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.
След потушаването на въстанието М. Чаков е войвода в Кумановско (1905),
в Серско (1906) и Велешко (1907 - 1908), като участва в най-голямата следилинденска битка на ВМОРО – „епопеята на връх Ножот” през юли 1907 г.
На 23 април 1906 г. Михаил Чаков, заедно с Атанас Спасов, се връщат в Баница и изравят костите на убития през 1903 г. Гоце Делчев, като ги оставят скрити под светия престол на църквата. После през Първата световна война те ще бъдат пренесени в България.
През 1912 г. М. Чаков взима участие в Балканската война като войвода на чета № 11 на Македоно-одринското опълчение. Заедно с Андон Кьосето, Йонко Вапцаров, Георги Занков, Лазар Колчагов, Таско Кочерински, Лазар Топалов, Стефан Чавдаров, Пейо Яворов и други събират сборна чета, която се ръководи от Христо Чернопеев.
Заедно с 12-та рота от 27-ми пехотен Чепински полк четата атакува Мехомия. Освобождават още Банско, Драма, Неврокоп .
М. Чаков е автор е на дневник, публикуван в 1983 г., озаглавен „Дневник на революционния ми живот”. Той завършва с действията на войводата по време на Балканската война. И точно разказът му за овладяването на Кавала допълва неговия дневник. Спомените на войводата Михаил Чаков за овладяването на Кавала се съхраняват във фонда на Пейо Кр. Яворов в ЦДИА - ф. 10, оп. 3 а.е. 142, л. 1-10. Вероятната им датировка е 1933 г.


Войводата Михаил Чаков


Поетът Пейо Яворов е интелектуалецът на групата, освободила Кавала през 1912 г., чийто познания по чужди езици ще бъдат от значение за успеха на цялата рискована операция. Чирпанлията, роден през 1878 г., е освен гениален поет и един от видните участници в революционните борби на българите в Македония, четник, войвода и задграничен представител на ВМОРО.
Сам Яворов дава отговор на въпроса кое го принуждава да се отдаде на революционна дейност : „… аз никога не съм принадлежал и не ще принадлежа
на каквато и да е определена македонска група. Мене ми е чужда всяка партийност, за мен е непознато пълно подчинение. Затова аз съм гледал и си гледам работата в Македония като дълг към България… Мен ме тегли навсякъде, където има борба за право и справедливост и аз ще поднеса своята малка жертва пред всички олтари, в които гори огънят на българската пожертвователност.“
В едно от най-знаменитите си произведения „Хайдушки копнения” поетът пише:
„У мене никога не е съществувало какво да е честолюбие по отношение на македонското дело. Отначало ме увличаше само романтизмът на работата, а по-късно - дългът на българин…”
Характеристиката, която сам Яворов дава на своята четническа дейност, категорично определя българския характер на революционната дейност в Македония.


Поетът Пейо Яворов


Участието на Яворов в революционното движение в Македония  е съзнателно избрана съдба и същност.  Още през 1901г. Яворов се отдава изцяло на борбата за освобождението на Македония, като става редактор на „Дело” - легален орган на ВМОРО, издаван в България. През този период той за пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков, с когото 11 години по-късно ще овладяват Кавала.
За Македония и в Македония Яворов ще работи с редица дейци, но за него съдбовно обвързана ще остана дружбата му с двама от водачите на ВМОРО - с Апостола на поробена Македония Гоце Делчев и с Тодор Александров.
Сред близките приятели и съратници на Яворов в средите на ВМОРО са още Христо Матов, Тодор Лазаров, Тома Карайовов и немалко обикновени четници и войводи.
След като ВМОРО е възстановена през 1911 г.  от Тодор Александров, Хр. Чернопеев и П. Чаулев, Яворов е избран за запасен член на Централния комитет. По време на Балканската война авторитетът на Пейо Яворов е в апогея си. Той е отново е в поробена Македония. Става доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета № 15, съставена от 10 души. Нейният район на действие е Разложко и Неврокопско. С нея участва в освобождението на Банско и Разлог от турците и става първият кмет на Неврокоп (днес Гоце Делчев). После четата се придвижва по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала.
Снимка № 4 - Пейо Яворов (седнал в средата) като войвода на чета в състава на                    Македоно - одринското опълчение през Балканската война. Кавала. 1912 г.                          Снимка от сайта „Изгубената България”
Иван Николов Проданичин, известен като Йонко Вапцаров, както и с псевдонима Белоречки, е разложки войвода на ВМОРО. Роденият в Банско през 1880г. Йонко Вапцаров се включва във ВМОРО още в 1896г., в годината на Солунския й конгрес. Участва в аферата „Мис Стоун“. През 1902 г. става войвода на чета в родния си край. След Илинденско - Преображенското въстание от 1903 г. е арестуван и лежи в затвор в Солун. Освободен е след победата на Младотурската революция през 1908 г. По време на Балканската война е войвода на чета на Македоно-одринското опълчение, която действа в родния му край. Сборната чета на Иван Вапцаров, Христо Чернопеев, Пейо Яворов и Лазар Колчагов освобождава Банско, Мехомия и Кавала.


Йонко Вапцаров като член на ВМОРО в Банско


Роденият в ловешкото село Дерманци през 1868 г. Христо Чернопеев е познато име в националноосвободителните борби на ВМОРО. Бивш офицер от Българската войска с чин поручик, той има дългогодишен стаж като войвода на чета във ВМОРО от 1900 г. Става известен с участието си в аферата „мис Стоун” през 190 г. После е участник в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., бивш санданист след потушаването му и учредител на Народната федеративна партия (българска секция) , в това число член на ръководството й.
През 1910 г. Христо Чернопеев основава заедно с войводите Апостол Петков и Тане Николов „Българската народна македоно-одринска революционна организация”.
При избухването на Балканската война в 1912 г. е начело на Втора отделна партизанска рота (чета) на Македоно-одринското опълчение, съставена от 145 души.
Участва в освобождението на Банско, Мехомия и Кавала заедно с Йонко Вапцаров, Пейо Яворов и Лазар Колчагов. Спасява село Калапот от нападение на турски башибозук, но закъснява в село Плевня, което е изгорено. На 24.10.1912 г., заедно с Михаил Чеков, Христо Чернопеев влиза в град Драма.


Войводата Христо Чернопеев


Планът по овладяването на Кавала е съставен от войводите. Изложен е на 25.10.1912 г. в щаба на Родопския отряд в Драма пред командира му ген. Ст. Ковачев. Той отначало не приема аргументите на македонските войводи, защото преценява, че акцията ще затрудни военните му планове. Тогава Пейо Яворов излага идеята да се превземе мирно града.
За целта моли ген. Ст. Ковачев да им предостави четири военни униформи от българската армия и четири коня. И генералът се съгласява. Четиримата войводи ще се представят за преден отряд на настъпващата кум Кавала българска войска, нейни парламентъори.
В ранното утро на 27.10.1912 г. войводите, облечени в български военни униформи, 
тръгват към Кавала. И започва изпълнението на този почти фантастичен план, който
води до превземането пристанищния град Кавала, без да гръмне нито една пушка.
Ето и самият разказ на войводата Михаил Чаков:
„На 10 октомври 1912 г. генерал-майор  [Стилиян Ковачев], начело с малък отряд, в постоянни боеве с турците прекоси потъналите в сняг Родопски възвишения, стъпи в топлата Тракийска низина и достигна до гр. Драма. Там той установи щаба си.
Четирима македонски воеводи, с изпити и брадясали лица, но с огнено светещи очи, пристигнали няколко дни по-късно с четите си в Драма. Явихме се при генерала и поискахме той да придвижи част от войската си към Бяло море и заеме Кавала. Генералът ни изгледа изпитателно, усмихна се бащински топло и запита:
Кои сте вие?
Воеводите Пейо Яворов, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – отговорих му аз …
Господа, няма по-величав подвиг от саможертвата за родината! – Но, аз току- що получих съобщение, че Явер паша с около петдесет хиляди щика се движи през Родопите към Драма. Откъм Серес идват войските на Махмуд паша. Гюмюрджинският гарнизон се готви също за поход към нас. Моят отряд няма сили да се справи с тия пълчища. Аз съм застрашен и трябва да взема мерки за сигурността на момчетата си. Ето вижте колко тревожни съобщения имам! ( И той подаде на Яворов  няколко телеграми). Какъв смисъл има да вмъквам още по-напред отряда си и го изложа на сигурно унищожение? ...
Тогава, господин генерал, имаме молба към Вас, - отговори Яворов - Заповядайте на предните постове да ни пуснат. Освен това - да ни дадат един кат офицерски дрехи и три ката войнишки, а също - ботуши и фуражки. И четири силни коня. Ние сами ще превземем Кавала …
Генералът замълча. Явно, той се двоумеше какво решение да вземе по проектираната от нас авантюра. Изведнъж се оживи …
Капитане! - обърна се той към адютанта, – Дайте на тия господа всичко, което им е необходимо! Уредете им пропуск и през предните наши постове!
[Воеводата Пейо] Яворов му благодари от името на всички ни за неговата отзивчивост и на сбогуване му каза:
Господин генерал, ние тръгваме за Кавала! Там ще ви дочакаме … след два, три дни! Желае ви успех! Довиждане на брега на Бяло море !
Генералът се трогна. Силно развълнуван, той прегърна Яворов и с топъл глас отговори:
На добър час, господин Яворов! На добър час, господа на всички ви! Аз съм щастлив, че именитият наш поет се е отдал с такова себеотрицание на каузата за освобождение поробените части на нашето отечество, на чудно хубавите земи – Македония и Тракия! Бог да ви пази, господин Яворов !
После той се обърна към нас, вече с глава на военачалник - твърдо и отсечено :
Господа, вие знаете кой е вашият другар ! Нима е необходимо да ви напомням, че трябва да го пазите като зеницата на очите си! Считайте, че ви предавам заповед: Държа вас отговорни за живота на националната ни гордост, автора на „Арменци”, „Градушка”,  „Хайдушки песни”, „Заточеници”, „Бежанци” … Обединена България очаква още много такива, чудно хубави стихове от господин Яворов. Довиждане, господа, на брега на Бяло море!
Напуснахме стаята на генерала окрилени и въодушевени. А и още повече, че Яворов бе наш боен другар. Пейо мълчеше -  видимо той беше развълнуван от думите на генерала. Йонко Вапцаров подхвърли шеговито:
Къде се замисли македонският Ботев? Сега, Пейо няма да те пуснем да мръднеш крачка от нас! Чу ли заповедта на генерала? Нас ще държи отговорен за твоя живот !
Разбира се, Йонче, ние не ще се делим, – отвърна му Яворов – Заедно тръгнахме, ако е съдено и заедно ще мрем! След ангажимента, който поехме пред генерала, ние трябва да влезем преди нашите войски в Кавала! Така ли е, бай Чаков?
Така е, Пейо! - потвърдих аз. - Кавала ще превземем ние … и първи ще забием трикольора на брега на Бялото море! …
На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола (помещение за стражарския пост), където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони , Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков - тримата с подофицерски пагони …
Не мърдайте или ще бъдете застреляни! - извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. - Вижте гората - той посочи към гората зад каракола - пълна е с български аскер!
Стражарите стояха вцепенени.
Аман, ефендилер (господа- б.а. ), предаваме се! - извикаха те в един глас и захвърлиха пушките си на земята пред нас.
Чернопеев и Вапцаров слязоха от конете и претърсиха каракола, а Яворов и аз държахме пленниците пред дулата на карабините си. След това, обезоръжените стражари, под командата на Чернопеев  се наредиха двама по двама - бяха шестнадесет човека. Яворов и аз напред, след нас стражарите, а след тях Чернопеев и Вапцаров. Тая чудновата процесия потегли за Кавала, отстоящ на два километра от каракола. Вървейки с наведени глави, нашите пленници ни отправяха благословии, че сме били добри хора и не сме им сторили нищо лошо. Те мислели, че ще ги избием…
Чувствах колко щастлив е Яворов, че участва в тая авантюра.
Бай Чаков, - каза ми той - по тоя път, по който отиваме в Кавала, някога апостол Павел е навлязъл в царството на македонците. Те, разбира се, не са и подозирали великата революция, която ще предизвика словото на тоя ненадминат в света пропагандатор.
Когато стигнахме до първите къщи на града спряхме и аз казах на стражарите:
Идете във вашата казарма и доложете н началника си, че четирима парламентьори на българската войска, намираща се в скалите над града, са дошли да предложат предаване на военните и гражданските власти! В противен случай нашата артилерия ще започне бомбардировка.
Както бяха под строй, без оръжие, стражарите поеха за казармите си. Ние отидохме в конака на гръцкия владика, който ни посрещна привидно любезно. Малко по-късно целият град знаеше, че са пристигнали парламентьори на българската войска, разположена на бойни позиции около града. Въпреки проливния дъжд и страшните светкавици улиците бързо се изпълниха с народ. Яворов разговаря с владиката на френски език. Той му изложи нашата „мисия”.
Дошли сме като парламентьори на българската войска, да предложим предаване на града. Иначе - бомбардировка , след три часа !
Владиката ни препоръча да не предприемаме нищо, докато той не говори с турските власти и ги убеди да се предадат. И отиде да се срещне с тях. Разположили се в просторния кабинет на владиката, ние пушехме и очаквахме неговото завръщане. Измина, обаче, повече от час, но той все не се завръщаше. Беше девет и половина. Нямаше от кого да узнаем това, което ставаше сред турското управление на града. Започнахме да се безпокоим. Дали гръцкият духовник не ни е предал на турците?
По- късно узнахме, че кириархът (глава, духовен началник – б.а.), след като се съветвал с местните гръцки първенци, преднамерено забавял връщането си при нас, очаквайки пристигането на гръцки войски откъм Орфано и Тасос, та те първи да заемат града.
В това време чухме тежък конски тропот около владишкия конак. Чернопеев излезе да види какво става навън. Върна се много разтревожен. Голям отряд конни турски стражари, с извадени саби разгонвали събраната тълпа и заемали изходните пътища около конака. Спогледахме се. Вапцаров удари с карабината си на пода и извика:
-  Тоя гръцки катил (престъпник - б. а.) ни е предал, но лесно не ще се дадем! Ще заплати той с главата си за предателството!
-  Защо стоим в тоя гръцки конак и чакаме напразно? Ставайте да идем до полицейския конак, па каквото ще да става! … - предложи Яворов.
После той разтвори прозореца към улицата. Неизброим народ се тълпеше зад стражарските кордони. Показал се до кръста от прозореца, Яворов размаха карабината си и извика, стори ми се с нечовешки силен глас:
Братя, да вървим в конака! Да живее свободата!
Народът, необикновено възбуден, помете стражарския кордон. Няколко минути по-късно тая огромна тълпа с факли и фенери в ръка, водена от четирима български кавалеристи, шевствуваше към конака под проливния дъжд, изсипал се като из ръкав. На няколко пъти пред нас се изпречваха група стражари, но те биваха просто погълнати от народа.
Устремът на тълпата беше нещо величествено, неописуемо. Когато пристигнахме пред турския конак и хилядният народ задръсти площада, дойде турският полицейски началник и покани „господа парламентьорите” в управлението при началника на полицията.
Качихме се на втория етаж в стаята на каймакамина (наместник, управител на санджак или кааза - б.а.) … при него бяха свикани градските първенци – мюсюлмани и доста офицери от местния гарнизон. Когато влязохме, като че ли електрически ток премина през всичките тия хора. Те трепнаха и лицата им пребледняха. Двамата с Яворов минахме прага, а Чернопеев и Вапцара застанаха до вратата на стража с пушки при нозе. Оръжието удари тежко пода и присъстващите вдигнаха глави, стреснати като при вик: „Горе ръцете!”. Настъпи мъртва тишина.
Яворов и аз сторихме няколко крачки напред, снехме каскетите си поздравихме на турски. Никой не ни отвърна. Без да се церемоним, седнахме на един миндер, едва прикривайки силното си вълнение. Всички бяха вперили поглед в нас. Яворов се полуизправи и поздрави отново както изисква турският обичай. Потръпнах и потърсих кутията да си направя цигара, за спокойствие. Яворов извади цигари и ми предложи, но по знак на каймакамина един пъргав стражар ни поднесе неговата кутия.
Хубавите ароматни цигари дадоха импулс за разговор. Яворов се обърна на турски към каймакамина :
Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим?  Вие ли сте каймакам ефендието?
Евет!  (Да - б.а.) – отговори с поклон каймакаминът.
Той беше пребледнял като мъртвец.
Ние, както ви е известно - продължи Яворов - сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно  или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.
В тоя момент влезе запъхтян висок човек, пълен, елегантно облечен Господин Викс – австроунгарски консул, бивш търговец на тютюн и голям приятел на турците. А на Викс той -[Яворов] каза кои сме защо сме дошли. Консулът ни изгледа изпитателно и почти извика на турски:
-    Моля ви се господа, може ли човешкият разум да побере подобен абсурд? Един град с петдесет хиляди жители, голям войскови гарнизон и толкова полиция да се предаде на четирима човека! Къде са вашите пълномощия? Къде е войската, от чието име идвате?
Турците изправиха глави … Това беше проблясък на окопитване. Отговорът ми, обаче, на християнския Юда, дошъл да ни предаде, отново ги смрази:
Господин консул, - извиках с все глас- кои сме, ние вече съобщихме! Не е ваша работа колко са силите и къде са те! Тежко ви, ако мислите, че сме само четирима! Ние очакваме отговор и ако не получим такъв, ще си отидем, но вдигаме всяка отговорност от нашата войска за съдбата на града!
И за вас лично, г[осподин] консуле ! - добави Яворов.
Викс не отговори нищо. Той седна при турските първенци, приближиха глави и зашепнаха оживено. От отделни дочути думи разбрахме, че Викс убеждаваше турците да се предадат. След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:
Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града!  Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.
Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце придаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност? … Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …
Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение - заговори Яворов. - Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля,  каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!
Обгърнах с поглед присъстващите. Турските първенци приличаха на сенки. Те като че ли бяха изгубили способността си да говорят. Всички стояха вцепенени. Първи се окопити един майор. Той приближи до нас, направи поклон, разкопча колана със сабята и револвера си и ги сложи на земята. След това се поклони повторно и мълчаливо напусна залата. По същия начин постъпиха останалите присъстващи офицери и полицейски началници.
През това време се вдигна голям шум в долния етаж. [Йонко] Вапцара отиде да види какво става. Завърна се засмян до уши. Той съобщи, че триста стражари захвърлили пушките и сабите си и напуснали полицейската казарма. Последни, като че ли пробудени от сън, се съвзеха десетина турци, търговци на тютюн, индустриалци и др. – хора, далече от политиката. Нямайки какво да предават, те идваха при нас с наведени глави, хванали белите си бради в ръка, покланяха се, изразявайки по този начин признаването на новата власт и напускаха салона.
Беше вече полунощ. Пред нас стоеше това страшно „бойно поле” с натрупани накуп, предадени оръжия. „Четиримата парламентьори” , героите на тая фантастична победа, стояхме около трофеите, пушехме цигари и продължавахме да се гледаме като треснати от гръб … „Действителност ли е всичко това?...” - питахме се с погледи. После, без да си говорим, излязохме на балкона към площада пред конака.
Дъждът продължаваше да се лее. Въпреки това хилядната тълпа стоеше търпеливо, очаквайки края на нашата мисия. Някой подаде на мен и на [Йонко] Вапцара запалени факли. Ние ги завъртяхме няколко пъти и викнахме: „Ура, за свободата!”.
[Христо ] Чернопеев завъртя голямо трикольорно знаме, свали от пръта турското и на негово място закачи нашето. [Пейо] Яворов наблюдаваше всичко това със светнали от радост очи. Ние го избутахме напред, той разбра желанието ни и силно развълнуван заговори възторжено:
- Граждани на чудно красивия град Кавала, ликувайте и тържествувайте!                      Робските вериги са вече разтрошени и за вас грее слънцето на свободата. Братя и сестри, радвайте се, бъдете щастливи! Ура, ура, ура!!!
Едва ли някой може да опише това, което стана след неговите думи!  Тълпата избухна в неописуем възторг. Морето от хора лудуваше от радост и щастие!
В тоя момент пристигнаха на площада четите на четиримата ни, на брой шестдесет човека и групата на Ляпов - петдесет човека. Народът ги понесе на ръце. Момчетата тържествуваха!
Прибрахме се в салона и разпределихме работата, която ни предстоеше. Яворов пое общото ръководство, аз - уредбата на полицията, а Вапцаров и Чернопеев - командването на бойната ни сила. Ляпов сам пожела да бъде адютант на Яворов. Дадохме и първите нареждания от името на новата власт: от млади момчета- християни да се образува полиция в помощ на нашите четници, а от стари и известни граждани – общинския съвет.
Веднага изпратихме двама конници до Драма със съобщение за генерал Ковачев:
„Тая вечер четирима македонски воеводи - [Пейо] Яворов, [ Христо] Чернопеев,
[ Йонко ] Вапцаров и [Михаил] Чаков завзехме по чудо петдесетхилядна Кавала, без пушка да пукне. Войската и полицията [на противника] се предадоха доброволно. Очакваме ви.”
Два дни по-късно една българска рота, изпратена от генерал Ковачев, влезе във вече свободна Кавала.”
ЦДИА - ф. 10, оп. 3 а.е. 142, л. 1-10


Генерал Стилян Ковачев и цар Фердинанд в освободена Кавала през ноември 1912 г. Снимка от сайта „Изгубената България”

 

Янко Гочев, историк