И днес, в 21-ви век, всички ние сме преки свидетели на жестокия геноцид, който се извършва спрямо българите в Македония от една развилняла се до лудост сръбскокомунистическа банда. И този геноцид продължава вече 66 години с отчаяните опити на сърбите и техните еничари да направят само българите там „етнически македонци”, за да изпълнят препоръката на Стоян Новакович. А тази препоръка е, че за да се сърбизират българите, най-напред трябва да бъдат отдалечени от българския им корен чрез македонизма. Като за идеологическа основа на това македонизиране сърбите и техните слуги в Скопие вече 66 години размахват единствено уж фундаменталната книга „За македонцките работи” на Кръстьо Мисирков.

Лично аз винаги съм смятал, че тази книга е специално сътворена „свидна рожба” на сръбската пропагандна машина, нарочно издадена за маскировка като творение на Кръстьо Мисирков.
Откриването от нашия екип на оригиналния дневник от 1913 г. на самия Кръстьо Мисирков с помощта на антикваря Страшимир Филипов категорично доказа това мое предположение. Защото от този дневник, написан на руски език, ясно се вижда, че обявеният във Вардарска Македония за „Македонец № 1” Кръстьо Мисирков сам се назовава „македонски българин”. И то българин патриот от най-висша степен - който милее за своите братя българи, тъгува за освобождението на Македония, за обединението на всички българи и страда изключително много за погрома на България през 1913 г. Книгата бе издадена в Скопие, даже тържествено представена там от проф. Зоран Тодоровски, директор на македонските архиви, и беше обявена за книга № 1 на македонския книжен пазар. Това вече съвсем не го очаквах - насред Скопие, в присъствието на плеяда скопски „учени” и „политици”, да се представя книгата на Мисирков, която обръща с главата надолу всичките сръбски измишльотини за „македонеца” Мисирков. Да се издава и рекламира книга, която прави на посмешище най-големия теоретик на македонизма, всеизвестния „мисирковед” академик Блаже Ристевски и разбива на пух и прах основите на съществуване на фалшивата БЮР Македония. Чак такова „ритуално самоубийство” никога не съм очаквал, че ще направят скопските лъжеисторици. Това направо си е Божа работа и още едно ярко доказателство за неграмотността и лудостта на покрайвардарските псевдоакадемици.
Поради неудобния си формат, ограничения тираж и слабото разгласяване книгата остана непозната за българския читател. Затова сега я издаваме специално пригодена за нашия пазар, за да види целият български народ цинизма и варварството на еничарите в Скопие, които в мародерството си стигнаха дотам, че Кръстьо Мисирков, един истински български патриот, да бъде представен като баща на македонската нация и отявлен враг на своя род.    
Силно се надяваме книгата да бъде прочетена и от посланиците на Русия, Холандия, Норвегия, Дания, Швеция, Финландия, Швейцария и Турция, па белким да осъзнаят поне малко падението на техните държавници с неадекватната си подкрепа за сърбокоминтерновската партия ОМО „Илинден” в Съвета на Европа, на която партия главната й цел е унищожаването на българите в Пиринския край.

 

Никола Григоров

Цената на лъжата?

През пролетта на 2006 г. съдбата и любопитството довеяха главния редактор на поредицата „Сите българи заедно” Никола Григоров до малкото антикварно магазинче на Страшимир Филипов на софийската улица „Цар Симеон”. Тук в ръцете му попада един неизвестен ръкопис, който само след няколко месеца ще се окаже една от поредните сензации, които историята ни поднася. Един мой професор преди десетилетия казваше, че понякога му идвало на ум като попадне на някой неизвестен документ, който му обърква научната концепция, да вземе и да го унищожи. Но слава Богу, той се оказа честен учен и такива действия не е предприемал. Пък и нашата марксистка историография даваше големи възможности без да се прибягва до унищожаване. Просто премълчаването и отдаването на забвение на факти и документи водят до по-добри резултати от унищожаването и изгарянето. Пък и Рей Бредбъри в един от най-блестящите си, днес вече култови романи доказа, че ръкописите не горят. Нашият случай е именно такъв. Ако антикварят не беше послушал Григоров да ми се обади и да ми даде да разгледам ръкописа, и да го прибера в Централния държавен архив, или ако беше попаднал в ръцете на скопските фалшификатори и манипулатори можеше да се разминем с откритието и то само няколко години след като авторът на ръкописа беше обявен в Скопие за македонец на столетието. Но чудесата не свършиха само с откритието, а и с последвалите събития. За чест на антикваря искам да отбележа неговите думи, че той е българин и по никакъв начин и за никакви пари не би го дал на скопските измамници. И какво именно се случи. Тук в България открай време бяхме обявили авторът, една от трагичните фигури в българския ХХ век за неуравновесен и продажен и че думите му нямат никаква стойност, докато построеният нематериален скопски монумент се извисяваше толкова високо, колкото вероятно е стърчал Родоския колос и статуята на Свободата в Ню-Йоркското пристанище. И понеже ние захвърлихме твореца в прахта, в Скопие, главния Велзевул на манипулаторите направи небивала научна кариера от изтражувания и интерпретации. Преди 30-на години, когато се запознах с този слуга на дявола, той беше дошъл да „изтражува” (издирва) документи и „податоци” (сведения) за таткото на македонската нация, му думам, че едва ли на хиляда документа ще намери и един, в който да се споменава думата македонец, но той мъдро и категорично ми заяви, че той издирва точно този един на хиляда документа. Стигна се до там, че след публикуването на ръкописа, ние тук в България открихме, наистина със закъснение, още един от големите и истински българи, което е нормално, докато в Скопие започнаха до го усукват по „килифарски” (нищо че Килифарево е в Търновско, а не в Скопско), че дори и таткото на македонската нация, пък и на всичко македонско също допускал грешки и правел компромиси по пътя към постигането на голямата македонска истина и цел.

Та понеже се отклоних да отбележа, какво беше следващото чудо, пък и серията от чудеса. Категорично решихме да публикуваме този уникален за науката ръкопис, а след като постигнахме съгласие с колегите от Архив на Македония решихме да го издадем на двата езика – българския и на производния от него диалект – македонския, като приложим и диск с копие от руския оригинал, тъй като таткото на македонския език и т.н се оказа, че на практика не е знаел македонски, въпреки неумелите му езикови построения през 1903 г. в „За македонцките работи”. Договорката ни беше книгата да се печати в македонска печатница, за да няма никакви съмнения след последователите и епигоните на автора.

Представихме ръкописа на нарочно свикана пресконференция за скопските медии в салона на Института за национална история. Интересът беше небивал. Бяха дошли повече от две дузини любопитни журналисти – от телевизии, радиа, вестници и списания. Вечерта бяха излъчени и репортажи от пресконферецията, а сутринта всички вестници и списания печатаха своите съобщения и коментари. Без да е видял ръкописа и без да знае за какво става дума видния манипулатор Блаже Ристовски се яви също в почти всички медии, за да се възползва от откритието. На също съвместна пресконференция за българските медии в София-Прес отново преобладаваха представителите на македонските медии. Българските медии си правеха оглушки, въпреки скромното им присъствие на пресконференцията и кратките съобщения в софийските вестници. От българските научни среди почти нямаше никой. Явно за пореден път ние в България бяхме обърнали гръб и на поредния български блуден син.

Очакването от оповестяването на ръкописа бяха огромни и то както стана ясно, преди всичко в Македония. Но Господ да им прости глупостта, защото те не знаеха какво предстои! И наистина след трудния превод книгата беше отпечатана през 2008 г. и последва още едно чудо. Книгата получи най-голямата награда на Скопския книжен пазар. Явно авторитетното жури не беше дори разгърнало книгата?! Премирането на книгата бе последвано от първата £ премиера в центъра на Скопие. Оставихме българската за по-късно.

На премиерата говориха двама мастити скопски учени – акад. Гане Тодоровски и проф. Владо Поповски, заедно с издателите д-р Зоран Тодоровски, директор на Архив на Македония и д-р Боряна Бужашка, председател на българските държавни архиви. На мен ми беше забранено да говоря, въпреки, че както посочих по-горе не само откритието, но и подготовката на изданието бяха преди всичко мое дело, за да не станело някой скандал, и аз само стоях на масата-трибуна и се усмихвах глупаво на тези, които бяха дошли заради мене и заради Мисирков и очакваха да се каже нещо по-различно. „Промоторите” (думата идва от „промоция”, премиера) представиха изданието както биха представили, каквото и да било друго издание, та никой не разбра що за откритие беше направено и за какво става дума. И тъкмо свърши промоцията и не щеш ли мен ме грабна едно дребно човече, дошло от София от някаква си телевизия с нова лъскава камера, което се оказа, че било по образование филолог и почна да ме разпитва за „Мисирковски” без дори да знае кой пък е тоя. Загуби ми повече от половин час, докато посетителите и промоторите нагъваха сандвичи и люскаха вино на корем. Аз нямах възможност да поговоря с никого, тъй като ме грабнаха скоростно след това загадъчно интервю, което така и никъде не беше излъчено, да ходим на официалния „ручок”. Спорът там беше безпредметен, тъй като само ние си говорихме и само ние се слушахме. Академикът Гане, понеже беше и поетична душа ми говори за последната си поема, породена от мислите му край новоиздигнатия в Скопие паметник на албанския владетел-герой Скендербег. По отношение на Мисирков този забележителен учен-чревоугодник вече беше си изпълнил задачата и можеше да нагъва пържоли с хубави питиета, които в Македония са все още истински, ама май само те?! Поспорихме с д-р Поповски, който по време на промоцията беше наредил куп неверни неща, но никой не ми даде думата да отговоря. Думам му, „абе д-ре, това което казваш сам ти знаеш, че е неистина, защо го казваш?!” А той ми отговори без каквото и да е притеснение – „Билярски, не забравяй, че аз съм македонски историк”. „Добре де, казвам аз, като си македонски историк това дава ли ти право да лъжеш?!!” Не последва никакъв отговор или коментар.

Главният македонски мисирковед акад. Блаже Ристовски не дойде на премиерата на книгата, тъй като погребвал някого. По-вероятно е било да е погребвал за пореден път умрялата си съвест. Още повече, че той не дойде и преди 10-на години, тогава когато не погребваше никого, когато представяхме сборниците за революционните борби в родната на академика Тиквешия. Тогава го разбрахме, къде го стяга чепика – в книгата родния му баща е показан като българин-фанатик, а тук неговият идол Кръстьо Мисирков също се оказа българин-фанатик?! Ало, абе академика, откъде се пръкна ти македонец, като дори си българин роден от родители българи, що за мелез се пръкна, ти бе „друже академиче”? Оказа, че и изворът от който черпеше вдъхновение, титли и слава, също е български. Преди десетилетия в мигове на откровение ми се жалеше, че била тежка македонската судбина. Оказа се че не си прав – тежка е твоята, че трябва винаги да си на върха на вълната и на славата, независимо от средствата и методите.

Да разкажа тук още един кратък спомен, този път не от мой непосредствен контакт с мастития белоглав македонски месия. Когато открихме ръкописа на Мисирков, за да си направя удоволствието от предстоящата борба в съзнанието на крайвардарския творец, без да питам когото и да било взех че му изпратих ксерокопие от първата и последната номерирани страници. Още повече, че исках да видя как ще реагира манипулатора. И той реагира както и очаквах. Веднага почна да дава изявления и интервюта, като прилежно се беше запознал с оскъдните текстове и дори допусна, че българите сигурно са скрили от ръкописа, тъй като Мисирков е отбелязал на последната му страница че продължава и на следващите от 382 до 386 с., а ръкописът на практика завършва на номерираната 381 с., като има приложени към ръкописа, но не номерирани негови писма. Бях впечатлен, за пореден път от уменията на фалшификатора. Той от тези две непълни страници беше успял да извлече максимум информация и да премине отново в атака. И както казват хората – котка по гръб не пада!

И тук си спомних за мои впечатления от милиционерския музей в София, който се намира зад гърба на Съдебната палата. Там е изложен на показ българският криминален гений на различни фалшификатори на пари, на ценни документи и на какво ли не още. Ако скопския учен би си отдал таланта в тази област гарантирам, че щеше да бъде най-добрия от родните фалшификатори. Казват че съветските патоанатоми след смъртта на Ленин и на Маяковски отворили черепите им да видят къде се е помещавал техния гений, а Лафонтеновия герой разкъсал кокошката дето му снасяла златни яйца, защото нямал търпение да забогатее бързо и наведнъж. Без да имам каквито и да било лоши помисли искам да кажа, че гения на злодеите, фалшификаторите и манипулаторите също трябва да бъде изучаван и да се дава за пример на поколенията, докъде може да стигне човешката низост по пътя на кариеризма.

Интересно, как хора като този скопски месия могат да спят и да живеят спокойно, а същевременно да мърсят науката с псевдонаучните си построения?! Не е ли им известно, че и в науката трябва да има морал, инак тя се обръща на боклук, на помия?! Но да премина към същността на нещата, тъй като проучването на гения на скопските потурнаци може да бъде тема на самостоятелно проучване, а тук имам съвсем други намерения, а не да се занимавам с човешкото падение. Още повече, че Мисирков и мисирковщината нямат нищо общо, което се вижда от откритието, до което може всеки дори от просто любопитство да се докосне.

Кръстю Мисирков е озаглавил ръкописа си „Бележки за събитията на деня. Мемоари на К. П. Мисирков”. На края на ръкописа той отбелязва, че това са „Записки за България и руско-българските отношения”. Дневникът-спомени се съхранява в Централния държавен архив в София.¹ Той е в отлично състояние и е написан върху 381 номерирани от Мисирков голямоформатни страници, гъсто изписани с мастило. Листата са подшити в 16 отделни коли, или тетрадки, както ги нарича Мисирков. Към тях са приложени 22 неномерирани страници, оригинални и копия от негови писма до руски министри и ръкописа на статията му „Престижът на Русия на Балканите”. Дневникът е саморъчно писан от К. Мисирков на литературен руски език, докато живее в с. Климентово, Ахтирска околия, Харковска губерния със семейството си.

За съществуването на този дневник се знаеше още от 1959 г., когато беше публикуван уводът към неговите „Спомени и впечатления”, записвани от 8 до 17 август 1923 г.² Същите са писани на ръка в тетрадка и са предадени от сина на К. Мисирков д-р Сергей Мисирков в Института за национална история в Скопие през 1956 г. На 8 август 1923 г. Мисирков разказва за срещата и разговора си с университетския професор Петко Стоянов, негов приятел от следването му в Санкт Петербург и с неуточнения деец на ВМРО Николов. Дословно той пише: „Стана дума за моя дневник, воден от първия до последния ден (Букурещкия мир) на II балканска война в с. Климентово, Ахтирска околия, Харковска губерния (Русия), даден за съхранение при българския консул Б. П. Кисимов в Одеса, който напущайки консулството след преместване или освобождаване от длъжност, взел дневника ми със себе си и още в края на 1918 година ми съобщи, че дневникът ми се намира при него, но между това, сега [1923 г.] ми каза че се е загубил.”³ От тогава до 2006 г. дневникът беше в неизвестност. Антикварят, който ни го предаде също не можа да си спомни от кого го е получил преди повече от две години, предполагайки че най-вероятно това са били наследници на Борис Кисимов, изровили от някой таван ценния му ръкопис.⁴

Този новоткрит дневник на К. Мисирков е още един изключително ценен ръкопис от неговото все още ненапълно издирено и проучено творчество. Нямам намерение да анализирам творчеството на Кр. Мисирков, пък и публикациите за него в България са незначителни на брой, сред които преобладават предимно критичните и тези от публицистичен характер.⁷ В Македония, напротив са отпечатани огромен брой студии, монографии, събрани съчинения, статии и други публикации и бяха проведени и редица научни и международни конференции, и кръгли маси. Но определено трябва да подчертая, че и в този случай количествените натрупвания не водят до качествени изменения. Македонската научна мисъл със своите действия опроверга редица важни принципи в марксистко-ленинската философия и ако продължават и в бъдеще така ще могат да се похвалят с нови парадоксални резултати. Макар, че македонската псевдонаука се хвали с планината от извратените си постижения, смятам че би било добре за любопитните да се запознаят с някои основни заглавия, сред които водещо е мястото на академика-месия Блаже Ристовски.⁶

Кръстю Петков Мисирков е роден на 6/18 ноември 1874 г. в с. Постол, Ениджевардарско, намиращо се върху останките на античния град Пела, който е бил столица на древната Македония на Александър Македонски.

До 1889 г. учи в родното си село, а от есента с. г. е ученик във втори гимназиален клас в Белградската гимназия, като стипендиант на Дружество „Свети Сава”.

След Съединението на Княжество България с Източна Румелия и след Сръбско-българската война през 1885 г., макар и бита при Сливница и Драгоман, и капитулирала в Пирот Сърбия продължи действията си с упорита и целенасочена пропаганда в Македония с намерението да изчака и предизвика удобен момент за заграбването на още български земи, като едно от най-сериозните £ оръжия от този период, от тогава и до днес, стана македонизма. Сърбия, колкото и да мечтаеше да £ бъдат върнати сръбските земи в северозападна посока не намираше сили да се пребори с Дуалистичната монархия (Австро-Унгария), която също имаше своите апетити още по-надолу на балканите за излаз на топло море. По изработените план-програми от Илия Гарашанин и Стоян Новакович, запазени в архивите, а вече и публично достъпни западната ни съседка започна да купува и привлича за изпълнението на пъклените си замисли продажни български души.⁷ Сръбската пропаганда особено много се активизирала в Македония, опитвайки се с пари, постове, безплатно обучение и стипендии в сръбските средни и висши училища да привлече на своя страна колкото се може повече българи. В резултат на един скандал в Солунската гимназия Дамян Груев, Димитър Мирчев, Никола Наумов, Христо Попкоцев, Петър Попарсов и др. приемат предложението на сръбските емисари да отидат и да учат безплатно за сметката на Дружество „Свети Сава” в Белград. Сред тях, както посочих по-горе е и младият Мисирков. Голямата група заминава да учи в Белград от есента на 1888 г., като първо завършват гимназия, а след това отново за сметка на Дружеството постъпват да следват във Великата школа. От запазените документи от този период става ясно, че сръбската пропаганда не успява да пречупи българчетата от Македония и през 1890 г. вече ги виждаме почти цялата група да напускат Великата школа и да постъпват във Висшето училище в София. Не е известно кой е написал молбата на учениците от Македония на 31 октомври 1888 г. до сръбския просветен министър, но си заслужава да се види, как умело е действала сръбската пропаганда в лицето на Дружеството „Свети Сава” сред бедните българчета. В нея пише: „Когато чухме в Солун и на други места в Македония и Стара Сърбия, че наши приятели и земляци са приети тук да продължат своето обучение, и ние едва дочакахме тази желана новина, та подкрепени от нашите родители, както и насърчени от известни сърби в Солун, които ни дадоха пари за пътни разходи, сме дошли вече един месец тук, за да продължим обучението си на своя майчин език, което би било от голяма помощ за нас при връщането ни по родните места, а най-вече и за идеята на сърбите и Сърбия, пък и за нас и самата наша родина. Тук ни прие Дружеството „Св. Сава” и ние се записахме в училището в съответните класове и паралелки, но след като вече изтече около месец и ние все още сме на разноските само на Дружеството „Св. Сава”, най-учтиво молим господин министра, да разреши отпускането на помощ, както на всички останали, а ние ще се потрудим под надзора и упътванията на Дружеството „Св. Сава”, да оправдаем средствата с учение и да се сближим с нашите свободни братя за да поддържаме, в бъдещата наша работа за святата нам идея за сръбството, тъй като до сега бяхме в мрака на пропагандните училища.” Най-вероятният автор на този текст е да е известния по онова време деец на сръбската пропаганда в Македония сръбския журналист Перо Тодорович, издател на белградския вестник „Мале новине”. Този незаслужено забравен български „благодетел” и активист на сръбската пропаганда, издавал вестника си в печатницата си „Смилево”, която той нарекъл в чест на квартиранта си Д. Груев.

В спомените си, разказани пред проф. Любомир Милетич на 18 и 19 януари 1905 г. в София, създателят на ВМОРО Дамян Груев говори за въздействието на сръбската пропаганда върху него: „Ние сами бяхме опитали действията на тая пропаганда. В Солун имаше агитатори и в Скопие едновременно. Обеща ни се стипендия и ни се даде. И тогава аз с още няколко македончета отидохме в Белград. Тук можахме да съзрем сръбските намерения по това, че силно се стараеха да ни внушат сръбската идея и да ни наложат сръбския език, което още повече ни раздразняваше.”

На присъствието на македонските българчета в Белград и на опасността от посърбяването им са посветени материали в официоза на управляващата Стамболова партия вестник „Свобода”. Опозиционният вестник „Македония” прави свое разследване по въпроса, като изпраща свой репортер в сръбската столица, който да се срещне с питомците на Дружеството „Св. Сава”. Разследването на кореспондента е отпечатано във вестника на 10 януари 1890 г. Истината прозира изпод редовете на този важен очерк, тъй като става дума за националната принадлежност на младите македончета. Авторът разказва следното: „Първото нещо което направих беше да се срещна със сръбските македонци и действително сполучих право в гостилницата гдето се хранят тъй наречените гяци из Стара Сърбия, те са на брой около 60-70 души от 16–17-25 годишна възраст, некои напуснали от Солунската гимназия, други – Велес, трети – Битоля, четвърти – Дебър и пр. С една дума, има ученици от четирите краища на Македония, някои следват във Великата школа, други в учителската, която има за цел да приготвя хора за учители. Хранят ги, обличат ги и им дават по 10-12 л. на месец арчлък. След като се запознах с няколку души, отидох си вечерта на хотела. На сутринта дойдоха при мен техните водители, ако може да се каже тъй, бивши ученици в Солунската гимназия от VI клас, а сега студенти във Великата школа. Аз им отправих няколко докачителни думи, за гдето си продават съвестта, те тържественно заявиха, че са българи и че ще си останат такива, с исключение на 4-5 души, от които един се казва сърбин, други – гърк, трети – цинцарин, четвърти македонец и най-последния е човек – демек социалист, на никоя народност не принадлежи. Това са посърбените македонци, против които се дигаха и дигат кръстоносни походи.”

На 1 февруари 1890 г. македонските българчета, бивши пансионери, стипендианти и възпитаници на Дружеството „Св. Сава” в Белград, сред които и Кр. Мисирков отправят адрес до Сръбското народно събрание, за причините, поради които напускат Белград. В този доста обемист документ пише: „В дъното на душата ни е жално, че точно ние сме тези, които сме допуснали една дълбока грешка против истината и правдата, въпреки че други биха могли да направят това, без да им се наложи като вид пристрастност. За нас като цяло, които сме най-наясно, знаем кои сме, какво сме и най-добре знаем коя е нашата майка, отколкото другите мислят, че знаят това по-добре от нас. Сега вече сте разбрали, че става дума за самите нас, които сме се подписали по-долу и за нашата родина Македония. На всеки е известно, че тази земя е населена в мнозинството си от славяни и то – българи. Между другото от известно време сръбското официално мнение така се ангажира с посръбчването на македонците, че тази тема стана истинска страст на сръбските журналисти, държавници и научни дейци, както и на обикновените хора. Не слушайки научните авторитети от целия свят, те искат насила да уверят целия свят, че в Македония живеят чисти и истински сърби.”

В адреса, прогледналите македончета обясняват и ходовете на сръбската пропаганда, с която са имали възможността да се сблъскат директно: „Между тези грешки спада и основаването на Дружеството „Св. Сава” със задачата да разширява сръбството в несръбските земи! Ние, които до вчера бяхме подпомагани от това дружество, сме дошли някои от началото на тази, а други от миналата учебна година да се възпитаваме на разноските на това дружество. Мислехме, че нашите братя сърби ни издържат без каквато и да било задна цел, но за съжаление сме се заблудили много. Ако сме знаели, че нашето пристигане тук, ще има такива последици, никога не бихме дошли. Но какво сме знаели тогава?! На нас ни се обясняваше, че от нас не се иска нищо друго освен да се възпитаваме. Тогава за нас целта на Дружеството „Св. Сава” е била народна, свята. Но какво виждаме сега? Виждаме, че от нас се иска да изпълняваме някаква политическа цел, виждаме, че вече сме превърнати в оръжие против своята народност, с една дума – измамени сме. Това ни измъчваше много. Сърцата ни бяха изпълнени с болка, след като вече от година слушаме да се говори за Македония като за покрайнина населена със сърби. В последно време, въпреки всички обещания на Дружеството „Св. Сава” и държавата да ни издържат само заради образование, ние видяхме, как Дружеството „Св. Сава” изгони от пансиона трима възпитаници, а полицията изгони двама от тях извън страната, само защото са посмели гласно да изявят своята народност. Това скорошно събитие ни жегна дълбоко в сърцето, заради това, че те са изгонени като българи и следователно ние, които оставаме, означава че не сме българи, а сме сърби. Та нима ние сме сърби? Ние, с които всякога се е постъпвало като с българи, ние които и от тукашните малки деца сме наричани „българи”?! Та какво би останало за зрелите и възрастни хора? Ние само може да се чудим на дързостта на тези, които ни наричат „сърби”, и които не правят нищо друго, освен да нараняват сърцата ни, както и на всеки свободолюбив македонец.”

Макар и дълбоко засегнати в националното си чувство на българи, бившите възпитаници завършват адреса си с думите: „По-нататък ние идваме и до това да благодарим на Сърбия, а също и на Бога и късмета…, но да не би да се прехвърли върху нас и това, че ние заради „недоволство” се отричаме от благодеянията, ние искаме да ви осведомим, че между нас има и държавни стипендианти, които са имали право на 60 динара месечно – сума, която нито един от нас никога не е получил. За всичко останало, благодарност за голямата човечност на сръбския народ, че ни е издържал за това време, но в интерес на сръбството и в интерес на по-сериозните отношения между сръбския и нашия българския народ, ние съветваме сръбския народ за такива цели да не влага за в бъдеще своите средства, защото господа народни представители, тези средства ще отидат в прахта. „Кръвта вода не става” казва сръбската поговорка и е време сръбският народ да използва и разбере това, което е създало народното творчество. Тоест нека всеки сърбин да знае, че както всеки сърбин с радост би си дал главата, но няма да промени своето народностно име – сърбин, така и всеки българин брани своята народност до последния час на живота си от всяко насилничество и тиранство.” Името на Кр. Мисирков в адреса на българчетата от Македония до Сръбското народно събрание от 1 февруари 1890 г. е отбелязано като Кръсто Петкович от Енидже.⁸

През февруари 1890 г., Кр. Мисирков заедно с 39 ученици и студенти родом от Македония, напуска Белград и продължава учението си в София, като стипендиант. Престоява тук около 10 месеца. От декември 1890 г. К. Мисирков отново е стипендиант на сръбската държава в Белград. Учи в гимназията в Шабац, а след това в Богословската учителска школа на Дружеството „Св. Сава” в Белград, която завършва през юли 1895 г.

От октомври 1895 г. до юли 1897 г. е студент в Духовната академия в Полтава, Русия, а от есента на 1897 г. – в Историко-филологическия факултет на Университета в Санкт Петербург, като стипендиант на Министерството на външните работи на Русия. По здравословни причини се прехвърля в Новорусийския университет в Одеса, където работи върху дипломната си работа на тема „Към въпроса за народността и причините за популярността на Крали Марко сред южните славяни”. На 31 май 1902 г. завършва университета с диплома „първа степен”.

По същото време през 1900 г. участва в основаването на Тайния македоно-одрински кръжок (ТМОК) в Санкт Петербург, а през 1902 г. става и негов председател. Кръжокът е едно от разклоненията на Върховния Македоно-Одрински Комитет (ВМОК). По същото време, заедно с други студенти от Македония и емигранти основава и Македонското научно-литературно дружество „Св. Кирил и Методий” и участва активно в неговите лектории.

През декември 1902 г. Българската екзархия назначава К. Мисирков за учител по гръцки език, история и българска литература в Битолската мъжка класическа гимназия. Тази си дейност той отразява накратко в запазения си дневник, в който е записвал на руски език размишленията си. Тъй като не споделя вижданията на останалите учители, които са активни дейци на ВМОРО и участват в подготовката на Илинденско-Преобра-женското въстание Мисирков отбелязва своите опасения и притеснения, тъй като страни от дейността на Вътрешната организация. В Битоля той е и домашен учител на децата на битолския руски консул Александър Аркадиевич Ростковски и негов личен секретар. Самият Ростковски е един от най-усилените пропагандатори на зараждащия се под руско и сръбско влияние македонизъм. След убийството на А. Ростковски от турците на 26 юли 1903 г., Мисирков страхувайки се за живота си заминава с тялото му за погребението в Одеса.

В последните месеци на 1903 г. (септември – октомври) К. Мисирков е съосновател на Славяно-македонското научно литературно дружество „Свети Климент”, в което изнася редица беседи върху новоизмислената „теория” за „македонската” нация и „македонски” език. По думите на един от най-сериозните изследователи на дейностт на Мисирков, бившия деец на ВМРО Никола Велев пише, че през ноември 1903 г. той идва в София с цел да основе „книжовен кружок” за разпространяването на същата идея и да отпечати книгата си „За македонцките работи” със средствата и съдействието на вдъхновителите си (Русия и Сърбия), която излиза от печат в края на годината. В нея Мисирков проповядва новата идеология за „национален сеператизъм”. През декември с. г. за кратко време Мисирков отпътува за Белград. Възглагайки големи надежди за бързо забогатяване тук той се среща с дипломата и историка проф. Стоян Новакович, по това време министър на външните работи на Сърбия, със сръбския дипломат Светислав (Света) Симич, началник на Политико-просветното отделение на Сръбското министерство на външните работи и със сръбския дипломатически представител в Атина Света Николаевич. От книгата му, която става знаме на македонизма, Ст. Новакович нарежда да се закупят 50-на бройки от Сръбското дипломатическо агентство в София на стойност 75 динара, които били лично броени на Мисирков. В Белград ръководителите на сръбската пропаганда в Македония му предоставят трибуна – Белградския университет – където той изнася беседа за „македонската нация и за македонския литературен език”, които са отминати без каквото и да е внимание от македонската емиграция и изобщо от българската общественост.⁹ Сръбските манипулатори-дипломати, ръководители на сръбската пропаганда в Македония така и не успяват да спечелят Мисирков за по-нататъшна антибългарска дейност и той разочарован се връща отново в Русия. Само няколко години по-късно Мисирков сам писмено ще се откаже от тази книжка, забулена и до днес в мъглата на македонистката пропаганда. Във встъплението на труда си „Бележки по южно-славянската филология и история” (1907) Мисирков изпада в саморазобличаващи го откровения, които ще цитирам тук изцяло: „Читателите на тая статия ще бъдат вероятно изненадани от грамадното противоречие, което ще срещнат в нея и в сравнение с онова, което те прочетоха или могат да прочетат в брошурата ми „За македонцките работи”. За отгатването на това противоречие достатъчно е да се припомни, че аз там изстъпих като импровизиран политик. Тая „политика” трябваше неутрулизирането на македонските интереси за балканските държави и доказването етническата и историческа индивидуалност на македонците. И тъй като и в тая „политика” можеха да съгледат „маниер” на българското правителство, то по адрес на последното бяха пуснати немалко излишни рязкости. Тези излишни „доказателства”, че мислите ми не са никакъв маниер на българското правителство, ами на един импровизиран „политик” по македонския въпрос, както и всичкото съдържание на брошурата дотолкова далеч стоеха от безпристрастната наука, щото аз счетох за крайно неудобно да се срещна през двумесечното живеене в София с какъвто и да е от софийските филолози и историци. С това, разбира се, аз нанесох силен удар на научните си интереси и знания. Аз се върнах в Русия и предоставен на собствените си сили, без всяка морална поддръжка, трябваше с неимоверни усилия да се заловя отново за онова, което напуснах с отпътуването си от Петербург за Битоля.

Резултат на тези мои усилия представлява предлагаемата статия.”¹⁰

В Русия през януари 1904 г. е назначен за учител в Девическата гимназия в Бердянск, а от 1 август 1905 г. – за редовен гимназиален учител в Одеската девическа гимназия. Учителствува и в Кишинев. В Одеса започва да издава списание „Вардар”, от което излиза само един единствен брой на 1 септември 1905 г. Самият Мисирков не отишъл в печатницата да вземе готовия вече брой.

От 18 април 1907 г. започва да сътрудничи на издаваното в София списание „Македоно-одрински преглед”, редактирано от Никола Наумов и представляващо печатен орган на ВМОРО. В него печати посочения по-горе недовършен труд „Бележки по южнославянска филология и история”, който по-късно (1910–1911) цялостно ще публикува на страниците на сп. „Българска сбирка”.

На 24 април 1909 г. К. Мисирков отпечатва в Одеса в отделна брошура труда си „Южнославянски епически предания за женитбата на крал Вълкашин във връзка с въпроса за причините за популярността на крали Марко сред южните славяни”. На 1 октомври 1909 г. отпечатва статията си „Основите на едно сръбско-българско сближение” в сп. „Българска сбирка”, издавано от Стефан С. Бобчев и Михаил Маджаров, впоследствие и двамата пълномощни министри в Санкт Петербург. С двамата видни български русофили, дипломати, публицисти и държавници Мисирков ще бъде в продължителна кореспонденция.

По времето когато се провежда Славянския събор в София през 1910 г. К. Мисирков присъства като негов почетен гост. През 1910–1911 г. той превежда от български на руски език книгата на географа проф. Атанас Иширков „България”.

Скоро след започването на Балканската война, през ноември–декември 1912 г. е изпратен на Балканите като военен кореспондент на руските вестници „Голосъ Москвы” и „Одесский Листок”. След като се завръща от фронта в началото на 1913 г., си подава оставката като учител в Одеса и получава ново назначение от 1 април 1913 г. в Кишинев. Поради силно разклатеното си здраве и по съвет на лекар заминава на лечение в чифлика на Туржански в с. Климентово, намиращо се близо до гр. Ахтирка в Харковска губерния. Тук научава за започналата Втора балканска война, т.е. Междусъюзническата война.

В атмосферата на очертаващите се трагични резултати и поради неразрешаването на македонския въпрос, в един момент на „огромна национална скръб”, както пише К. Мисирков, той започва да работи над своите спомени на 5 юли, които завършва на 30 август 1913 г. Спомените си той оформя като дневник. По това време написва и редица статии, отнасящи се до събитията по време на войните на Балканския полуостров, като на 2 август 1912 г. обнародва статията си „Клането и интелигенцията в Македония” във в. „Одесский Листок”, бр. 178.

През 1913–1914 г. К. Мисирков сътрудничи със статии и на списание „Македонский голосъ”, което се издава в Санкт Петербург. През 1914 г. участва в основаването на Българското културно-просветно и благотворително дружество „Братство” в Одеса.

След Октомврийската революция (1917) К. Мисирков е избран за депутат от българското население в учредения Парламент и за член-секретар на националните малцинства в Президиума на Бесарабския народен съвет в Кишинев. От май 1918 г. е директор на Педагогическия курс за подготовка на български учители за българските основни училища в Болград. През ноември 1918 г. е арестуван от властите в Бесарабия, препратен в гр. Бендер и в края на 1918 г. е екстерниран в България. Причината за това е, че въпреки големите трудности, породени от продължаващата война той успява да пренесе около 5000 различни български учебници, книги и учебни пособия за българските училища, в която дейност му оказват помощ и подкрепа Централния Добруджански народен съвет в Бабадаг, Върховния управителен комитет на Добруджанската организация, Славянското благотворително дружеството и българските военни власти, сведенията за което са официално документирани и потвърдени въз основата на информация, получена от Молдавските архиви.

През 1918–1919 г. К. Мисирков работи като уредник на Историческия отдел при Етнографския музей в София, а от 1919 до 1926 г. е уважаван педагог и директор на Карловската (1919–1925) и Копривщенската (1925–1926) гимназии. През този период от живота си той публикува голям брой статии (над 30) в българския периодичен печат и в македонския легален печат в София, в които не винаги много успешно отстоява истината за българския характер и език на населението в Македония, и за историята на Македония като част от общата българска история. Прави и един последен неуспешен опит да бъде изпратен за учител в родните си краища в Македония.

След тежко боледуване К. Мисирков умира от тумор в мозъка в София на 26 юли 1926 г. и е погребан в Централните софийски гробища на разноски на Министерство на просвещението.

* * *

Дневникът-спомени на Кр. Мисирков е едно изключително впечатляващо четиво, в което самият автор е нарисувал своя автопортрет. Той е изпълнен с огромен емоционален заряд и е творение на един българин, живеещ и страдащ с мъките и страданията на родината си. Този дневник издига Мисирков до висотата на бележитите българи, отдали живота си за величието на България. Определено искам да кажа, че сред стотиците дневници и спомени, които са минали пред очите ми, мога да го наредя на едно от най-водещите места и да го равня до „Изповедите” на Жан Жак Русо и със златните страници в световната мемоаристика. Тук той е вградил душата и сърцето си, пред което ние българите не можем да не се преклоним, а македонистите просто трябва да замълчат и да се изпокрият в дън земя. Идеята да започне да записва спомените си Мисирков споделя на страниците на своя дневник. Още като военен кореспондент през ноември – декември 1912 г. започва да си води дневник и бележки за ставащото на фронта. Но по съвета на свой фронтови другар изоставя тази идея и продължава сътрудничеството си във вестниците, след като се завръща в началото на 1913 г. в Русия.

По неговите думи, причината да започне да записва спомените си е неуспехът да бъде освободено населението от Македония и Тракия през Балканската война и поради „още по-тежкото положение, в което попаднаха моите сънародници и нещастната Македония”. По времето на неговия престой в Климентово, поради влошеното му здраве, Мисирков решил „да запише своите преживявания по повод известията от Балканския полуостров, като по такъв начин ги запази за потомството”. Той отбелязва, че „идеята за мемоарите се появи в мене, когато се уверих в безполезността и заради трудностите, че мога да помогна на нашето дело чрез печата”.

В тях той се връща на редица събития от историята, свързани с положението в Македония. Разказва за учителствуването си в Битолската гимназия, за колегите си и за познати от тези години. Спира се на борбата срещу униятството в Македония. Мисирков спори задочно с издателя на сп. „Славянски юг” Георги Киселинов. От особено голямо значение за изследователите са разсъжденията на К. Мисирков за възможностите да се разреши македонския въпрос, като търси мястото в тези процеси и на населението от тези земи и разглежда въпросите и от философска гледна точка.

Многократно Мисирков се спира и на руската политика по македонския въпрос и по отношението £ и към Балканите. С прискърбие той прави сравнение между откъсването на Малорусия от Русия с разпокъсването на Македония, като в единия случай вижда ръката на Полша в този процес, а спрямо Македония – ръката на Сърбия, чиито апетити датират според него от ХIV век. К. Мисирков прави сполучлив опит да свърже външната политика на Русия с тази на Франция по македонския въпрос и подкрепата, която те оказват на Сърбия. Особено интересен е неговият поглед към дипломатическото поставяне на македонския въпрос и отношението на различни държави и фактори по него.

Интерес представляват и страниците, на които К. Мисирков отбелязва 10-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание. Той заделя място и на прилагането на Мюрцщегските реформи в Европейска Турция (след 1903 г.) от европейските реформатори, както и избухването на Младотурската революция от 1908 г. поради страха от прилагането на постигнатите договорености на Ревелската среща от същата година на руския император Николай II и английския крал Едуард VII.

Особено ценни, защото са писани от съвременник на събитията, са неговите спомени около подписването на Балканския съюз, отношенията между съюзниците (България, Сърбия, Гърция и Черна Гора), влиянието на другите фактори, преди всичко Русия и Великите сили и за близките по време събития около Балканските войни и настъпилата катастрофа за България с Букурещкия мирен договор (28 юли 1913). Той се отнася доста критично не само към руската, но и към политиката на другите Велики сили по Източния въпрос. По неговите думи „Русия освобождаваше от турците, а Европа освобождаваше „освободените” от Русия”, като по този начин прави опит за критически поглед към военната и дипломатическа история през ХIХ и в началото на ХХ век. Отправяйки остри критики и оценки към руската „славянска солидарност” през Втората балканска война, като „най-срамно дело в историята на славянството”, Мисирков осъжда „антиславянската коалиция” на Сърбия с Гърция, Румъния и Турция при „унищожаването на героична България”, подялбата на българските земи и „изтребването на славянския народ”.

Към дневника си К. Мисирков включва и статии и съобщения от руската и европейската преса, в които се обсъждат отношенията между съюзниците, които са изключително ценни и поради това, че са придружени от неговите коментари и критика.

На 381 страница К. Мисирков отбелязва, че тук свършва своите записки за България и руско-българските отношения, но през този последен ден, 30 август 1913 г., той написва паметна записка до руския външен министър, копия от която щял да изпрати на Александър Иванович Гучков и на Борис Панделиев Кисимов и която се намира в началото на ХVII тетрадка и заема страница от 382 до 386. В заключение той отбелязва – „Това ще бъде последната записка до настъпването на ново положение на Балканите. Аз окончателно реших да остана в Русия и в случай на нови усложнения – да предприема пътуване до Петербург и Москва.”

Текстът, който предлагаме на читателите е всичко запазено от оригинала на Мисирковия дневник. Седемнадесетата тетрадка не беше сред предадените от антиквариата ръкописи и ако наистина тя съществува, както се подразбира от неговите думи, е в неизвестност. Да се надяваме, че бъдещето ще ни поднесе още нови изненади, свързани с личността и делото на К. Мисирков, който се надяваме нашите сънародници, независимо от това къде живеят, да опознаят и разберат още по-добре.

Дневникът-спомени на Кр. Мисирков публикувам в настоящото издание само в превод на български. За основа на това издание ми послужи изданието от 2008 г. Изпуснатите и доразкрити думи, както и срещаните съкращения са доразкрити в квадратни скоби – []. Бележките, поясняващи отделни думи, термини и чуждестранни изрази са дадени под текста на съответната страница от дневника, а бележките за споменаващите се личности и събития са поставени на края на дневника.

Към основния текст са включени и текстовете от изрезките от статиите от тогавашните руски вестници, които К. Мисирков грижливо е събирал и ги е подлепвал, спазвайки хронологическия принцип по страниците на своя дневник.

Към дневника са включени след основния текст и две приложения, като първото включва приложените към оригинала Мисиркови ръкописи (22 неномерирани страници оригинални и копия от негови писма до руски министри и ръкописа на статията му „Престиж России на Балканах”), които бяха открити в софийския антиквариат.

След откритието и публикуването на дневника на Кръстю Мисирков се оказа, че предстоят още нови открития за известния фолклорист, историк, публицист и преподавател. Колежката Юлияна Царева от Етнографския институт и музей в София беше така добра да ни предостави 6 копия от писмата на Кр. Мисирков до видния фолклорист, музеен деятел и преподавател Антон Попстоилов, съхранявани в неговата архивна колекция в музея. Те обхващат времето от 1919 до 1921 г., когато Мисирков след като е напуснал работата си като уредник на Историческия отдел при Етнографския музей в София и със семейството си се преселва в Карлово, където работи като учител и директор на Карловската гимназия. Макар и малко на брой писмата, дават много важна информация за живота и дейността на Мисирков през този толкова важен период за неговото творчество и дейност. От писмата се вижда, че Кр. Мисирков съвсем не живее зле в Карлово, занимава се с пчеларство, покрай преподавателската си работа, като семейството му успява да се включи в живота на карловската общественост, а съпругата му открива книжарница със собствен капитал и става дистрибутор на Софийското Книгоиздателство „Хемус”, като £ се предлага да стане представител и на италианска фабрика за Карловска околия. Спечелените парични средства от времето, когато живее и работи в Русия и Бесарабия се оказват важен капитал за сравнително доброто материално положение на семейството на учения. Освен за личния му живот и за трудностите, които изпитва семейството му в този кризисен следвоенен етап, в писмата се съхранява и информация, която на практика се оказва безценна, тъй като дава важни сведения и около дневника му от 1913 г. и отхвърля по най-категоричен начин всички опити дневника да бъде поставен под каквото и да било съмнение за неговата автентичност. Както дневникът се оказа едно безценно откритие, така и сега на свой ред по-долу публикуваните писма са поредното ново откритие, което имаме щастието да обявим пред изследователите и четящата общественост. Ако в дневника се срещаме с един емоционалнообременен от националната катастрофа учен, то в тези писма се срещаме с един спокоен и уверен Мисирков, независимо от тежките кризисни години, от времето, когато Парижката мирна конференция отново прекроява по най-жесток начин Балканите.

Документите са от изключително голямо значение, както за личността, така и за делото на видния учен Кр. Мисирков и за пореден път отхвърлят твърденията, че имаме работа с един неуравновесен човек. Всичките писма от Приложение II са писани на български език.

Смятам, че подробностите около издаването и дискусията около откритието и публикуването на дневник в българската и македонската преса ще представляват интерес за бъдещите изследователи. По тази причина накратко посочвам и заглавията на съхранените от мен изрезки и копия от пресата. За читателите искам да посоча, че не на всички копия на статии и съобщения съм отбелязвал къде и кога точно са публикувани, но като ориентир искам да подчертая, че става дума за публикации в българската и македонската преса след януари 2007 г.¹¹

Цочо В. Билярски

---

¹ Вж. ЦДА, ЧП № 1297. N К. П. Мисирков, Дневник (5.VII–30.VIII.1913). Скопие – София, 2008, 213 с. + V + CD.

² Вж. Страници од автобиографиjта на Крсте П. Мисирков. Гласник на Институтот за национална историjа, Скопjе, г. III, 1959, № 1, с. 271–284. Цялостното им публикуване вж. в К. П. Мисирков, Одбрани страници. Приредил Бл. Ристовски, Скопjе, 1991, с. 464–494.

³ Вж. Страници од …, с. 274–275 и К. П. Мисирков, Одбрани страници, с. 465.

⁴ Вж. Д. Статков, Антиквар пазил 2 г. ценен документ за България, в. „Труд”, бр. 36, С., 6 февруари 2007, с. 17.

⁵ Ал. Теодоров-Балан, Една македонска теория – Мисирков, К. П., За македонцките работи, С., 1903; Н. Велев, Из политико-обществената дейност на Кръстю Петков Мисирков. Сп. „Исторически преглед”, кн. 5, 1968, с. 70–86; Н. Велев, Из политико-обществената дейност на Кръстю Петков Мисирков. БАН, С., 1969; К. Попов, Политическите метаморфози на Кръстьо Мисирков. В. „Литературен фронт”, 20.ХI.1979, бр. 38, с. 5; В. Трайков, Кръсте П. Мисирков и за българските работи в Македония или другия Кръсте Мисирков (Опит за обективна оценка), С., 2000; Ив. Кочев и П. Мисирков, Кръстьо (Кръсте) Петков Мисирков (без коментар). Прозрения от: I. „За македонцките работи”, II. „Бележки по южнославянска филология и история” и др. МНИ, С., 2000; К. Попов, Из историята на българския книжовен език, БАН, С., 1985; Цв. Нушев, Македония в писма на Кръсте П. Мисирков до С. С. Бобчев. Сб. Стефан Савов Бобчев. Живот и дейност, С., 1999; А. Г. Пелтеков, Дневник на Кръсте Петков Мисирков, ИДА, кн. 64, С., 1992; В. Трайков, Кръсте Петков Мисирков – една объркана личност (1874–1926), МНИ, С., 1998; Ив. Михайлов, Истинският образ на неуравновесения Кр. Мисирков, Индианаполис, МПО, 1969, 22 с.; Ето какво казва и Кр. П. Мисирков, Индианаполис, МПО, 1959; П. Бакалов, Кръстю Мисирков, като учител в карловската гимназия (1 септ. 1919 г.–4 септ. 1925 г.), в Годишник на Исторически музей Пловдив, 2004, с. 114–120); Д. Симов, Националната принадлежност на Кръсте Мисирков през погледа на публичните учреждения в Бесарабия през 1916 година. Македонски преглед, г. ХХХI, 2008, кн. 1, с. 103–108 и др.

⁶ Вж. К. П. Мисирков, За македонцките работи, София, 1903; Бл. Ристовски, Крсте Мисирков (1874–1926). Прилог кон проучуваньето на развитокот на македонската национална мисла, Скопjе, 1966; Бл. Ристовски, „Вардар” научно-литературно и општествено-политичко списание на К. П. Мисирков. Скопjе, 1966; Бл. Ристовски, Македонскиот „национален сепаратизам” како идеjа и како движенье во врска со поjавата и деjността на К. П. Мисирков. Скопjе, 1966; Бл. Ристовски, Непознати статии, кажуваньа и интервjуа на Крсте Мисирков во врска со убиството на конзулот А. А. Ростковски во Битола и Илинденското востание. Гласник, Скопjе, септ.-дек. 1983; Бл. Ристовски, Изборот на Крсте Мисирков за постдипломските студии на Петербушкиот универзитет. Исторjа, Скопjе, 1985; Бл. Ристовски, Школуваньето на Крсте Мисирков во Русиjа. (Нови податоци и сознаниjа за формираньето на Мисирковата мисла). Гласник, Скопjе, 1985; Кр. П. Мисирков, За македонцките работи. Прир. Бл. Ристовски, Скопjе, 2003 (фототипно издание и превод на английски език); Бл. Ристовски, Крсте Мисирков (1874–1926). Битола, 1986; Кр. П. Мисирков, Одбрани страници. Приредил Бл. Ристовски, Скопjе, 1991; Кр. П. Мисирков, Дневник, сп. „Современост”, ХLIII, Скопjе, 1993; Бл. Ристовски, Ранните ракописи на Крсте П. Мисирков на македонски jазик, МАНУ, Скопjе, 1998; Бл. Ристовски, Крсте Мисирков. Нови истражуваньа и сознаниjа, Скопjе, 2000; Делото на Крсте Мисирков. Зборник од Мегународниот научен собир по повод стогодишнината од излегуваньето на книгата „За македонцките работи”, одржан во Скопjе на 27–29 ноември 2003 година. Т. 1–2, МАНУ, Скопjе, 2005; Кр. П. Мисирков, Собрани дела, I. Текстови на македонски jазик (1900–1905). Подготовка Бл. Ристовски, МАНУ, Скопjе, 2005, Кр. Мисирков, Писма (1911–1917). Предговор и редакциjа Р. Терзиоски. Вовед проф. Ат. Вангелов, ДАРМ, Скопjе, 2007.

⁷ Вж. Сръбските интриги и коварства срещу България (1804–1914). Дипломатически документи. Съст. Ц. Билярски, С., 2009, с. 7. Начертанието на Гарашанин и документите от Новоковичевия архив вж. в същото издание с. 24–52, 155-160 и Д-р Кл. Джамбазовски, Стоянjан Новакович и македонизам. Сп. „Историjски часопис”, кн. ХIV–ХV (1963–1965). Београд, с. 133–165 и Д-р Кл. Джамбазовски, Културно-обштествени врски на македонците со Србиjа во текот на ХIХ век. Скопjе, 1960 и др.

⁸ Вж. Даме Груев. Живот и дело (сборник). Съст. Ц. Билярски. Ч. I–II. С., 2006, с. 6–9, 439–453.

⁹ Вж. Н. Велев, Из политико-обществената дейност на Кръстю Петков Мисирков. Сп. „Исторически преглед”, кн. 5, 1968, с. 73–75.

¹⁰ Вж. сп. „Македоно-одрински преглед”, С., 1907, кн. 34–35, с. 553 и 555.

¹¹ Наjден дневникот на Мисирков, в. „Дневник”, 18 януари 2007 г.; с. 2; А. J., Соработка со бугарскиот архив. Дневникот на Мисирков на бугарски и на македонски, в. „Вечер”, Скопjе, 18 януари 2007 г.; Л. J., Бугарскиот архив откри дневник на Крсте Мисирков од 1913 година. Македонjа и Бугариjа заедно печатат мемоари на Мисирков. Документот е дневник на Мисирков на 381 страници за случуваньата во Македонjа и во Булгариjа по завршуваньето на балканските воjни, а пишуван е на руски jазик во 1913 година во Клементово, близу Одеса каде што тоj живел и работел, в. „Вест”, Скопjе, 19 януари 2007 г.; Бр. Горгевски, Потпишан е договор со бугарскиот Државен архив. Отворен непознатиот дневник на Мисирков. Во дневникот, пишуван во 1913 година на руски jазик, има и писма од Крсте Мисирков до руски министри, во кои тоj се интересува за судбината на Македониjа, в. „Дневник”, Скопjе, 19 януари 2007 г.; Потпишан е договор мегу Архивите на Македонjа и Бугариjа. Дневникот на Мисирков ке биде обjавен на македонски и бугарски. Новооткриеното дело брои вкупно 381 страници, пишуван е во 1913 година на руски литературен jазик во Климентово близу Одеса каде што Мисирков живеел и работел. Покраj ракописот, дневникот содржи и извадоци од руски весници за тогашните прилики во Македониjа и Бугариjа, Скопjе; Мемоари ядосаха македонист, в. „Стандар”, София, 20 януари 2007; Н. Поповска, Откриени мемоари на Мисирков од 1913 година. Државниот Архив на Македониjа во соработка со Архивот од Бугариjа ке ги обjави мемоарите на Мисирков на македонски и на бугарски jазик, Скопjе, януари 2007 г.; СИТЕЛ: Дневникът на Кръстьо Мисирков ще бъде издаден на македонски и български, в. „Струма”, Благоевград, бр. 16, 20 януари 2007 г.; Бр. Горгевски, Академик Блаже Ристовски предупредува: Мисирков не треба да се злоупотребува за политички цели, в. „Вечер”, Скопjе, 20–21 януари 2007 г.; Зоран Тодоровски не сакал експертиза на наводните мемоари на Крсте Мисирков. И Горче Петров бил бугарин?!, в. „Вечер”, Скопjе, 23 януари 2007 г.; В. Дамчевска, Академик Блаже Ристовски – Дневникот содржи предизвикани мисленьа за Македонjа по Букурешкиот договор. Бугариjа не случаjно го промовира Дневникот на Мисирков во Македонjа, смета Ристовски. Идеологот, коj постоjано бил против делбите на Македониjа, во Дневникот сугира дека ако Македониjа веке не може да опстане како самостоjна обединета држава, во случаjов во Бугариjа, и да jа чека своjата понатамошна судбина, уверен дека ке доjде ден, како и во случаjот со Украина, кога таа повторно ке стане единствена и самостоjна држава, в. „Време”, Скопjе, бр. 962, 22 януари 2007 г.; Личност на денот – Зоран Тодоровски, Скопjе; В. Дамчевска, Трагите на Мисирков каj нас. Спомените во Скопjе, коските во Софиjа. По судирот Ристовски – Тодоровски: Мисирков: Интелигенциjата да се однесува со доверба. Во страниците што не се дел од дневничките записи, туку се писма што Мисирков ги испратил до руски министри, тоj се потпишува како „Крсте Мисирков, роден во Македонjа, македонски граганин”, но и како „македонски Бугарин”. Околу оваа теза деновиве се конфронтираа академикот Блаже Ристовски и Зоран Тодоровски, директорот на Архивот, в. „Време”, Скопjе, 24 януари 2007 г., с. 20; Бр. Горгевски, Мисирков се чита на сите страници, в. „Дневник”, Скопjе, 24 януари 2007 г., с. 9; А1: Ръкописът на дневника на Кръстьо Мисирков не бил негов, твърди анонимен източник, в. „Струма”, Благоевград, бр. 20, 25 януари 2007 г.; Т. Кирякова, Дневникът на Мисирков разбуни духовете в Македония, в. „Дума”, София, 26 януари 2007 г.; На македонски – с мисирките, в. „Труд”, София, 26 януари 2007 г., с. 3; К. Филипов, Бащата на македонизма се оказа чист българин, в. „Труд”, София, 26 януари 2007 г., с. 1, 29–30; Е. Еков, Пускат мемоари на Кръстю Мисирков, в. „Монитор”, София, 26 януари 2007 г.; Спомените на Кръстьо Мисирков …, в. „Сега”, София, 26 януари 2007 г.; Заради „македонски болгарин” Мемоари на Мисирков свалят шефа на архива, в. „Вяра”, Благоевград, 26 януари 2007 г., с. 1; М. Младенова, Б. Бужашка – Показахме дневника на Кръстьо Мисирков първо в Македония, защото там е по-популярен, Атенция „Фокус”, София, 26 януари 2007 г.; Д. Статков, Цочо Билярски, историк и архивист – Откупихме признанието на Мисирков за 2500 лева, в. „Труд”, 27 януари 2007 г., с. 8–9; Зоран Тодоровски: Аз съм от най-критично настроените македонски историци. Радвам се много, че така бързо се договорихме с колегите ни от България да издадем дневника на Кръстю Мисирков, казва директорът на Държавния архив на Република Македония, в. „Дума”, София, 29 януари 2007 г., с. 10; В. Петков, Драган Павлович Латас, главен редактор на вестник „Вечер”: България е любовница на Европейския съюз, в. „Телеграф”, София, 29 януари 2007 г., с. 13; Зоран Тодоровски, директор на Архивот на Македониjа – Мисирков и припага на македонската историjа, в. „Дневник”, Скопjе, 30 януари 2007 г.; „Б”-комплексът винаги е мъчил управляващия елит край Вардар. Ръкопис на Мисирков тресе сърбоманите. Платените защитници на македонизма развихриха мащабна медийна кампания срещу мемоарите. Задъханото излагане на „аргументи” против съвместното издание на дневника показа слабост, в. „Монитор”, София, 30 януари 2007 г., с. 18; Б. Апостолова, Водещият на „Сите българи заедно” Никола Григоров: ЕС да наложи тотална изолация на престъпниците от Скопие. В. „Вяра”, Благоевград, 31 януари 2007 г., с. 9; Тодоровски ке jа води комисиjата за лустрацjа, Скопjе, 2007; Д. Jаневски, Мисирков беше македонски бугарин и во времето на СДСМ, но тогаш се молчеше. Мисирков за србите – Шумадиските свиньари никогаш нема да бидат наша национална црта, сп. „Фокус”, Скопjе, 2 февруари 2008 г., с. 22-23; Директорът на македонския държавен архив Зоран Тодоровски: Не за пръв път ме смятат за български проводник, в. „Телеграф”, София, 2 февруари 2007 г., с. 13; Б. Димитров, Македонец № 1 бил наш шпионин. Сърби и руснаци не се хващат на въдицата, че той е защитник на техните интереси, в. „Стандарт”, София, 4 февруари 2007 г., с. 16; Д. Статков, Антиквар пазил 2 г. ценен документ за България, в. „Труд”, София, бр. 36, 6 февруари 2007 г., с. 17; Крсте Петков Мисирков во новооткриените „Мемоари”, за Букурещ 1913 година. Неприjателите на Грциjа са наши приjатели, сеедно на коjа раса и припагаат, сп. „Фокус”, Скопjе , бр. 668, 18 април 2008 г., с. 36-39; Н. Поповска, Специjално признание за Jован Поповски (съобщението и снимка от награждаването на дневникът на Мисирков от Скопския панаир на книгата). В. „Вечер”, Скопjе, 19-20 април 2008 г., с. 17; Промотивна реч на Гане Тодоровски, Скопjе, Дом на армията, 22 април 2008 г., 12 ч.; Д-р Вл. Поповски, Рецензиj за трудот „Забелешки за дневните настани на К. Мисирков”, Скопjе, 2008; Вчера во Скопjе. Промовирано триjазично издание на Дневникот на Мисирков. Сп. „Збор”, Скопjе, 23 април 2008 г., с. 21; Дневникот на Мисирков – наjдобро саемско издание, в. „Дневник”, Скопjе, 19-20 април 2008 г., с. 17; В. Цветаноски, Враканьето на Мисирков, но не оноj што го знаеме. По 95 години, промовиран неговиот „Дневник” од 1913 година по распарчуваньето на Македониjа, в. „Вестник”, 23 април 2008 г., с. 2; Ив. Николов, Дневникът на Мисирков от 1913 г. – политологичен анализ на интригите срещу България, Сп. „България-Македония”. София, 2008; Т.О., Промоциjа на „Дневникот” – Вистината за Крсте Мисирков е во сите негови дела, в. „Дневник”, Скопjе, 23 април 2008; Идеологът на македонизма се оказа чист българин. Кръстьо Мисирков признава в дневник националната си принадлежност, в. „Атака”, г. III, бр. 751, 23 април 2008 г., с. 16; Д. Статков, Ръкопис помири наши и македонски историци, в. „Труд”, 26 април 2008 г.; Промовиран контраверзниот дневник на Мисирков од 1913 година. Поделбата на Македониjа, неправда за Бугариjа, Скопjе и др.

 

 

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ

Драги читателю, вече си прочел книгата на Кръстьо Мисирков и можеш сам да прецениш кой и какъв е той – дали е български патриот, страдащ за родината си в тежките за нея моменти, или e това сърбокоминтерновско чучело, което създадоха скопските измамници. Тези нагли и безскрупулни фалшификатори, които и днес продължават да се ровят с мръсни ръце и помисли в живота и делото на този абсолютно незаслужено отлъчен от народността си учен, учител, книжовник, педагог и преди всичко голям български патриот. И сега се питаме – как е възможно да виждаш и да четеш едно с очите си, то да преминава в съзнанието ти, а ръката и устата ти да говорят обратното на това, което е видяно и прочетено.

Околовардарските манипулатори нагледно показаха, че са добри ученици и последователи на „големите специалисти” по националния въпрос – Ленин, Сталин, Тито и Димитров. Явно е, че и днес в Бившата югославска република Македония ценят много високо болшевишката литература. Знамето на Октомврийската революция Владимир Маяковски изрече „великите” си слова

„Като кажем Партия, подразбираме Ленин,

а като кажем Ленин, подразбираме Партия”.

А скопските фалшификатори думат –

„Като кажат документите българин, подразбираме македонец”.

И тук сигурно ще си помислите, че нататък ще останат също верни на пролетарския поет-бохем, но жестоко се лъжете. Те продължават вече повече от половин век да доразвиват Маяковски и продължават – „а като кажем македонец, не подразбираме българин, а нещо друго – пак македонец”. Ах, тия българомразци, какви простотии им хрумват, пък ги и споделят и заливат цял свят с помия и се сърдят, когато българите и сериозните учени отминават с присмех техните псевдонаучни скудоумия. Именно за това преиздадохме изстрадания дневник на Кръстю Мисирков, белким се поучат, но уви, те и от това не разбират. Първото издание, което се отпечата в Скопие, е много удобно за някои манипулации – голямо и тежко е, та от тази гледна точка би било много полезно някой да ги фрасне с него по главата, когато тръгнат да спорят за народността на големия български патриот Кръстю Мисирков. Честно казано, такава беше нашата тайна мисъл при издаването му, защото старите хора казват, че някои малоумници поумняват, когато паднат на главата си или нещо тежко ги тресне по дебелите кратуни. Но тази манипулация не винаги завършва с успех – може и хептен да оглупеят и тогава няма друг лек. Като разсъждаваме тъй си мислим, че става дума за абсолютни дебили, безнадеждни тъпаци или може би за добре платени фалшикикатори-пропагандисти на българомразката Сърбия. А може би и за трите.

Ако човек чете това, което пишат в Скопие, ще си каже, че тези драскачи имат нужда от коригиране, но не от коректор и редактор, а от доктор в психиатрията. Недопустимо е – точно и ясно да пише авторът, а скопските интерпретатори да ни дообясняват какво бил искал да каже. Наистина, в политиката думите служат, за да скрият мисълта (ако я има разбира се), но в историята те имат смисъла, който им е вложил авторът. Ако можеха да се намерят някакви проблясъци в псевдонаучната и впечатляваща по обем, но не и по качества, македонска историография, то тя днес единствено може да се състезава само с някои нескопосани, уж хумористични, телевизионни шоута, където царуват простотията и кича. Как е възможно днес, вече в ХХI век, насред Европа, все още да виреят такава умствена деградация и такава простащина, каквито въобще трудно може да се открият в цялата човешка история и те да се толерират от всички велики сили, от целия Европейски съюз, та даже и от всички религии на Стария континент?! Как е възможно и днес толкова много учени и държавници да контактуват с такива безскрупулни лъжци, безбожници, измамници и лицемери? Как е възможно цял свят начело с фалшивата организация ЮНЕСКО да гледа как се унищожава цялото хилядолетно българско културно-историческо наследство в Македония и даже да осигурява средства за това престъпление? Къде са уж хуманитарните и правозащитни организации, учени и журналисти? Къде са „човекозащитниците” от прочутия Хелзински комитет? Няма ги. Сигурно защото става въпрос за изтреблението на българския народ, което явно пък е в угода на някои велики сили.

А за маскировка на лъжливите си теории македонските държавници непрекъснато ни лансират една формула, едно заклинание при разговорите си със своите колеги от България, уж за да не пострадат двустранните междудържавни отношения – „Да оставим историците да се разберат!” Хубаво звучи, но няма никакъв смисъл, защото е само куха фраза. Какво ще отговорят тогава за присъствието си на международната кръгла маса президент, министър-председател и т.н. на това стълпотворение от треторазрядни учени-драскачи, които се бяха събрали да умуват над псевдонаучните издания за Кръстю Мисирков, дело на доказания манипулатор Блаже Ристевски.

С тази конференция, от която бяха отпечатани два дебели тома¹, и от редица други издания и форуми сръбскокоминтерновската мисирковщина излезе от тесните граници на миниатюрната Бивша югославска република Македония и се интернационализира. И тук главната заслуга е на белокосия академик. Тържеството на лъжата и манипулацията, със сигурност добре възнаградени, шестваха на тази конференция по случай 100 годишнината от отпечатването на „За македонцките работи”. На нея в срамните анали на историята се записаха повече от две дузини дребни души от Македония и от чужбина. Без да се опитваме да перифразираме великия Еразъм Ротердамски с неговата „Възхвала на глупостта”, просто се е набила в съзнанието ни, на тази конференция и в този представителен двутомник записаха своите имена с приветствия, с доклади и изказвания редица титулувани, но явно неграмотни кресльовци. Поздравления имаше от държавници и политици, директори, сред които се четат имената на Матея Матевски, Борис Трайковски, Бранко Цървенковски, Благой Стефановски, Методия Несторовски, Траян Гоцевски, Венко Андоновски, Снежана Веновска-Антевска, Тодор Чепреганов, Йованка Стояновска-Друговац, Севим Пиличкова, Танас Вражиновски, Любе Търпевски; основен доклад, както се подразбира изнесе Блаже Ристовски (Сто години “За македонцките работи”) и докладите на Ката Мисиркова-Руменова, Георги Старделов, Михайло Миноски, Стефан Влахов – Мицов (България), Оксана Олеговна Микитенко (Украйна), Наталия Васильевна Стрельчук (Русия), Танас Вражиновски, Драголюб Т. Ставрев, Гане Тодоровски, Йоланта Сужеска (Полша), Бернард Лори (Франция), Димитрия Ристески, Цветан Станоевски, Волф Ошлис (Германия), Елизабет Шелева, Науме Радически, Растислав Терзиоски, Йован Корубин, Бранко Надовеза (Сърбия), Зоран Константинович (Австрия), Климент Джамбазовски (Сърбия), Православ Радич (Сърбия), Биляна Ристовска-Йосифовска, Музафер Туфан (Турция), Филип Шашко (САЩ), Александър Траяновски, Ротомир Грозданоски, Владимир Семьонович Соболев (Русия), Ружа Паноска, Симо Младеновски, Зузана Тополинска, Рина Павловна Усикова (Русия), Генадзь Цыхун (Белорусия), Емил Хорак (Словакия), Петър Хр. Илиевски, Виктор А. Фридман (САЩ), Бранкица Чигоя (Сърбия), Лиляна Суботич (Сърбия), Радмила Хоракова (Словакия), Уими Накаяма (Япония), Виктор Самуилович Храковский (Русия), Шабан Демирай (Албания), Роберто Дапит (Словения), Лешек Мошински (Полша), Емилия Црвенковска, Вера Стойчевска-Антич, Лиляна Макарийоска, Коста Пеев, Нина Чундева, Лиляна Минова-Гуркова, Снежана Велковска, Георги Митревски (САЩ), Людмил Спасов, Лидия Тантуровска, Ванчо Тушевски, Снежана Веновска-Антевска, Милица Миркуловска, Лидия Аризанковска, Искра Пановска-Димкова, Боне Величковски, Александра Попвасилева, Трайко Стаматоски, Горан Калоджера (Хърватска), Васил Тоциновски, Елена Луджина, Мачей Кавка (Полша), Цане Андреевски, Лиляна Тодорова, Ян Подолак (Словения), Ингрид Славек Градишник (Словения), Борис Петковски.

И ако в бъдеще срещнете в историографията имената на тези „светила в мисирковщината”, просто изпълнете максимата „Плюй и отмини”, както е казал поетът. Те не заслужават вашето внимание. Нека лъжливият мисирковизъм, нямащ нищо общо с неговия патрон, остане в рамките на сърбокоминтерновския държавоподобен музей на антибългаризма и той сам ще си отмре в безсилието на лъжата, защото не напразно старите хора хортуват, че на лъжата краката са къси, особено ако £ се спре държавната субсидия, „филантропическите инжекции” и благодеянията от богати спонсори за развитието на тази псевдонаучна просръбска и определено антибългарска фалшификация.

Отърсването от лъжата започна най-сетне и в консервативните руски научни среди. Просто сравнете двата тома, които излязоха успоредно в Москва и Скопие² или разгърнете руската История на южнославянските литератури и ще ви стане ясно какво искаме да ви кажем. Там, в историята, няма македонска народност. Много подобни примери могат да се посочат в историята, но тук ще се ограничим с казаното по-горе.

Кръстю Мисирков няма нужда от реабилитация, но той трябва да бъде четен и познаван цялостно, за да бъде отхвърлено фалшивото мисирковедение, продължаващо да мъти все още кукувичи яйца в скопското си гнездо. Главният мисирковед-гръмовержец лека-полека би трябвало да замлъкне и да слезе от рушащия се негов Олимп (МАНУ) и сам да съдейства за собствето си замлъкване и детрониране, защото явно, че тази с косата не винаги си знае работата. Ако тя му беше отишла „на гости” досега, това щеше да бъде спасение от пълно орезиляване на водача на мисирковедите. Но явно, че Господ си знае работата – понякога бави, но не забравя и е решил да покаже на света в края на живота на Блаже Ристевски цялата светлина на еничарското му падение. Това се отнася и за останалите продажни души с академични титли, които си сменят бързо амплоата в този лъжлив паноптикум и исторически калейдоскоп, приличащ на Потьомкиновите села и в който се е превърнала родната на Мисирков българска Македония и „свещената за всеки българин Македония”. Погледнете аристократизма и богатствата, в които живеят титулуваните лъжци за разлика от обикновения народ, който е чужд на мисирковщината и тъне в мизерия и безработица. А ония – „античките и неантичките македонци” все още им се ще да го хранят с „хляб и зрелища”. Новостроящият се в Скопие музей, в основата на който отново е лъжата и изкривяването на историческите факти, вероятно им се ще на някои да бъде оприличен на Соломоновия храм в Йерусалим!? И тука следва да им кажем: По-добре не харчете пари за тази грандиозна измама, защото утре ще трябва да я бутате. Историята рано или късно ще ви опровергае!!!

Бихме искали да завършим с думите, изречени от Кръстьо Мисирков през 1913 г. в дневника си и които не бива да забравят мисирковците – „Загубата на Македония за българския народ е много чувствителна и е невъзможно българите да се примирят с нея.”

Цочо Билярски

Никола Григоров

 

---

¹ Делото на Кръсте Мисирков. Сборник от международната научна конференция по повод стогодишнината от излизането на книгата За македонцките работи, проведена в Скопие от 27 до 29 ноември 2003 г. Т. I (532 с.) – II (481 с.). Скопие, 2005.

² Македония: проблемы истории и культуры. Российская академия наук. Институт славяноведения Ответственный редактор доктор исторических наук Р.П. Гришина. Моска, 1999, 370 с.; Македонjа – прашаньа от историjата и културата. Македонска академиjа на науките и уметностите. Скопjе, 1999, 301 с.