„…Ако руската дипломация, ако чиновническа Русия да не плащаше богато-богато и не поддържаше всичките вагабонти и предатели в България, то селото би било мирно.”

Захари Стоянов, 1887 г.

Неуреденият международноправен статут на Княжество България по Берлинския договор, успешното Съединение и Сръбско-българската война, извоювани самостоятелно без намеса и при противодействие на Русия, както и грубата й намеса във вътрешните работи на България, са събитията, които маркират прелюдията на кървавата драма, състояла се в Силистра и Русе през февруари 1887 г. Платеният и поръчан от Русия преврат на офицерите русофили срещу княз Александър I Батенберг от 9 август 1886 г. има временен успех. Контрапревратът начело със Стефан Стамболов и при съдействието на Софийския и Пловдивския гарнизон успява. Офицерите етронатори са отстранени, а с това и опитът на Русия да премине от етапа на свой протекторат над младото българско княжество към неговото поглъщане пропада. След повторната абдикация на княза България остава без държавен глава. Сформиран е регентски съвет начело със Стефан Стамболов, около когото се групират истинските български патриоти. И започва период на остра криза в българо-руските отношения, първата след Освобождението, довела до прекъсване на редовните дипломатически контакти с „освободителката” за близо 10 години напред. Така се поставя началото на период в българската история, наречен „Българската криза”. Той се характеризира с ожесточени борби за надмощие между Великите сили, най-вече Русия, която се стреми да погълне България, като я направи своя „Задунайска губерния” и нейните западни противници, опитващи се да й се противопоставят и косвено подпомагащи по този начин усилията на българските патриоти. Това е времето на ожесточените вътрешнополитически борби, довели до проливането на много българска кръв. Време, в което се изправят едни срещу други поборници и националреволюционери, заели сега коренно противоположни политически позиции.
В българската историография този сблъсък е известен като борбата между русофилите и русофобите. Термините са неточни и е крайно време да бъдат коригирани, защото не толкова отношението към Русия, а позициите на двата лагера спрямо бъдещето на България - суверенна и независима държава извън обятията на Русия (на „русофобите”) или руски протекторат с перспектива „Задунайска губерния” (на техните противници) са определящи за сблъсъка помежду им.
През целия период на „българската криза” основен двигател на събитията в България е Руската империя. След 9 август 1886 г. „освободителката” е главната пречка за развитието на българския въпрос. Тя стопира признанието на Съединението и на княз Фердинанд. Даже се опитва да мобилизира на своя страна другите велики сили, да ангажира в своите коварни планове и да хвърли срещу България Сърбия и Турция. Официална Русия действа комбинирано против България чрез богат арсенал от дипломатически средства и на няколко пъти се опитва да свали от власт т. нар. „русофоби” по въоръжен път, като използва за своята „черна работа” русофилите в емиграция.
Подгонени от правителството и регентството, голяма част от офицерите детронатори от 9 август 1886 г. емигрират в Турция, Румъния, Сърбия и Русия. Там създават свои комитети, въоръжават чети и започват да кроят планове за сваляне на властта в София по насилствен път. Предателската дейност на русофилите емигранти е добре финансирана от руските дипломати на Балканите, и най-вече от Азиатския департамент - отдела на Министерството на външните работи на империята, зад който стои императорът българофоб Александър III.
В тази статия се спираме само на въоръжените опити на руската дипломация за свалянето на регентството с тяхната кулминация - метежите в Силистра и Русе пред февруари 1887 г. Първите опити за насилствена промяна на статуквото в България са избухналите през октомври 1886 г. офицерски бунтове в Бургас и Сливен, съчетани с нахлуването на четата на  руския капитан Николай Набоков. Те са последвани от заплашителна военна демонстрация на сила с участието на част от Руския черноморски флот в български териториални води. Това е времето, в което призракът на руската окупация на България надвисва със страшна сила и само огромната волята за отстояване на българските интереси, демонстрирана от регентството и лично от Стефан Стамболов, подкрепени от западната дипломация, спасяват Родината ни. Всички опити на Русия за въоръжена промяна на статуквото в България през есента на 1886 г. се провалят. Русофилите са разгромени и разобличени.
Въпреки това Азиатският департамент не се отказва от плановете си за „революция” в България. Това е уникален случай в историята на руската дипломация, когато самодържавна Царска Русия, имаща славата на „европейски жандарм” и яростен  противник на всякакви революционни прояви, се мъчи да провокира революция на Балканите, за да възстанови влиянието си в България. Превъплъщенията на руския император самодържец и реакционер в своята империя и революционер в България са описани от големия български патриот революционер, историограф и публицист Захари Стоянов. В статията си „Стари и нови революционери” той сравнява император Александър III с последния френски крал от периода на революцията Луи XVI. З. Стоянов констатира следното: „Чудни и необясними времена са настанали… Преди един век в тъмната феодална, аристократическа и монархическа година (1789 г.- годината на френската революция - б. а.) революционерите режат главата на своя и на своята богопомазани монарх и монарша, а сега, в 1887 г. - сам такъв един монарх (Александър III - б.а.), сто пъти по-реакционерен и по-мракобесен, отколкото бе монархът преди сто години, държи в ръката си червено знаме! Боже мой, боже мой!...”

Руският император българофоб Александър III (1881-1894)
Събитията от февруари 1887 г. в Силистра и Русе са кулминацията на тези революционни прояви на българска почва, щедро финансирани от Азиатския департамент и изпълнени от емигрантите русофили. Те са организирани от детронаторите от 9 август 1886 г. Това е най-сериозният опит на недоволните от регентството и правителството сили в страната за промяна на политическия режим.
Въпросите около „бунта” на офицерите русофили в Силистра и Русе през февруари 1887 г. не са достатъчно изяснени в българската историография. По-сериозно на тях се спират в трудовете си Димитър Маринов („Стефан Стамболов и новейшата ни история”, С., 1909) и Симеон Радев в „Строители на съвременна България”, т. 2, С., 1911. Много от констатациите на Д. Маринов и С. Радев са коригирани впоследствие от комунистическата историография в посока към оневиняване на русофилите и оправдаване на заговорническите им действия, от една страна, и санкциониране и заклеймяване на управляващите „русофоби’”, особено във връзка с потушаването на „бунтовете”, от друга.
Комунистическата историография следва един основен канон в характеристиката на събитията от 1886-1887 г.: всеки, който е русофил, е „патриот”, а останалите, които се противопоставят на политиката на официална Русия, са „предатели”. Тук е и основната й слабост, защото тя подменя факти и събития с цел манипулиране на българската история и насаждане в съзнанието на българите на вредния мит за русофилството, което уж било истинската форма на патриотизъм. Така ни се налага вече десетилетия чуждият руски прочит на българското минало.
Комунистическата историография не цели разкриване на истината за миналото на българския народ, а обслужва пропагандния мит за „Дядо Иван”, в това число лъжата за безкористната „освободителна мисия” на Русия (разобличена още през XIX век от нашите велики революционери Раковски, Левски, Ботев, Захари Стоянов).
Приносът на тази историография е и възприемането на погрешната терминология за събитията от 1887 г. като „бунтове”. При бунтовете има надигане срещу властта, но обикновено липсва предварителна подготовка и цел на участниците в тях. Освен това не винаги при бунтовете има въоръжени сблъсъци. Събитията от февруари 1887 г. не са бунтове. Те носят всички белези на един метеж, т.е. е действие или състояние на въоръжена открита съпротива срещу властите или правителството, управляващо страната. Метежите от февруари 1887 г. водят до открито неподчинение, и то с оръжие в ръка, на властта. И само бързото им потушаване осуетява тяхното прерастване в гражданска война. Тези метежи са финансирани от руската дипломация, за което има неопровержими факти в сборниците с руски документи, обнародвани още преди 1944 г. Два от тях имат изключителна важна за българската история стойност. Първият се нарича „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-дунавска област в България”, излязъл от печат през 1892 г. (с второ издание от 1993 г.)

Той съдържа документи от секретните архиви на руските консулства в Русе, София, Пловдив, Букурещ, Цариград, които (както пише съставителят), „дохождат да изкажат пъклените планове на онази Държава, която се нарича „наша освободителка”, а чисто и просто е искала да ни пороби, за да бъдем нейният мост до Цариград и Проливите!

Това са автентични писма, доклади, телеграми, рапорти - неоспорими документи, които разкриват по един категоричен начин намеренията на Русия - чрез различни средства да постигне своята заветна цел - завладяването на България и превръщането й в Задунайска губерния. Тези автентични ценни документи са добити от бившия руски чиновник в Русе евреина Якобсон. Като човек, който се е възмущавал искрено от подлостите, които вършат руските дипломати в България, и който не е видял нищо зло в тази България, Якобсон е измъкнал една голяма част от тези документи, които се отнасят до България, и ги предава на Стамболов. Той ги публикува, за да нанесе голям пропаганден удар срещу руската дипломация, разкривайки истинските й цели. Много важни и вечно актуални са заключенията, които прави в предговора си към „Окупационния фонд…”  забележителният български държавник - патриот и виден стамболовист Димитър Петков (1858-1907) (на когото все още не е издигнат паметник в столицата ни, за наш срам, претъпкана с руски и съветски паметници): „От тия документи читателят ще види, че всичките бъркотии, преврати, бунтове (като този на русофилите), смутове, заговори, политически убийства и пр., които са се случвали в България, откакто съществува като държава, са дело на коварната руска дипломация. И всичко, което на нас се е виждало необяснимо, нередовно, за руските дипломати е бил предварително скроено, предначертано и обмислено...” За да ни докара единствено беди и неволи. Да ни отклони от цивилизована Европа, да се превърнем във васално княжество, каквото, за наш срам, сме и досега.’’

Патриотът Димитър Петков (1858-1907) - кмет на София (1887-1893), председател на парламента (1892-1893) и министър-председател (1906-1907). Снимка от сайта,, Изгубената България”
Така при управлението на Стефан Стамболов митът за,,освободителната мисия” на Русия спрямо България и на Балканите е разобличен за пореден път. Държавник № 1 на България Стефан Стамболов ще плати с живота си за своята борба за отстояване на националните интереси. След смъртта му русофилите ще играят хоро на гроба му, ще го обвиняват във всевъзможни грехове и „престъпления”, вкл. в диктаторство и русофобия - обвинения, които не спират и до днес под различна форма. Този, който е водил българска национална политика, защитавал е България и е разобличил мита за „дядо Иван” ще бъде обвинен в създаването на друг фалшив мит за „Задунайската губерния”, която уж била измислица на русофобите. Както се казва: „Крадецът вика, дръжте крадеца!”.
В издаването на архиви по българската история обаче Стефан Стамболов получава косвената подкрепа на руските болшевики?! През 1935 г. в епохата на Сталиновата социалистическа диктатура в Съветския съюз те издават втория важен сборник от документи за руската политика в България. Той се нарича „Авантюрите на руския царизъм в България” с предговор на комунистическия вожд Васил Коларов, който преповтаря почти по смисъл заключенията на Д. Петков от 1892 г. 

Корицата на сборника документи „Авантюрите на руския царизъм”
Тези два сборника с разсекретени руски царски документи би трябвало да бъдат настолно четиво за всеки български политик и задължителни книги за всеки българин, който иска да разбере истината за политиката на „освободителката” Русия. Без познаването им не могат да бъдат обяснени и разбрани събитията в Силистра и Русе през февруари 1887 г.
Метежите са организирани от русофилите офицери в изгнание. Те са резултат от действията на Букурещкия емигрантски русофилски комитет. Военната емиграция е част от политическата русофилската емиграция. Провалът на преврата и заговорите от 1886 г. и последвалите гонения на политическа основа в България налагат на офицерите офицери един-единствен изход - емиграция извън България. Те са отчислени от българската войска и преминават на издръжка на руския Азиатски департамент. За тях започват да се грижат и славянските дружества в Русия. Под руско ръководство се създават офицерски емигрантски комитети в Букурещ, Цариград и Одеса. Главните фигури в тази емиграция са бившите детронатори от 9 август 1886 г. След освобождаването си на 8.11.1886 г. майор П. Груев и ротмистър А. Бендерев напускат България и през Румъния се установяват в Русия. Посещават Одеса, Киев, Москва и Петербург. Представени са лично на генерал граф Николай Игнатиев. Той им организира среща с високопоставени руски дипломати по това време като шефа на Азиатския департамент Иван Зиновиев и дори с външния министър Н. Гирс. На двамата детронатори е оказана висока чест, защото са приети лично от император Александър III - главния организатор на необявената война на Русия против България по това време.           


Граф Николай Игнатиев        

Външният министър на Русия Николай Гирс
В Русия детронаторите искат и получават подкрепа и най-важното пари за „патриотични цели”. Тези русофили изменници на Родината стават главна военна сила за подготвяното още в края на 1886 г. Ново „въстание” в България.
Идеята за ново въстание чрез войската е вдъхновена от детронатора, видния национален предател и русофил Радко Димитриев. Той внушава пръв на сбирките на офицерите емигранти в Букурещ в хотел „Симон”. През декември 1886 г. планът е обсъден от Н. Гирс и Р. Димитриев, П. Груев и А. Бендерев.

Националният предател Радко Димитриев
Един от първите документи, с които стартира подготовката за „въстанието” е секретно писмо инструкция N 28, одобрено от императора и изпратено от Н. Гирс до руския агент в Букурещ Михаил Хитрово (АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. N 22, 1886, г.л. 105- 110).
Посланиците и целият личен състав на руските посолства в Цариград, Букурещ, както и представителството на МнВР в Одеса са тайно ангажирани с антибългарската конспирация. Посолството на Русия в Букурещ става неин главен организатор и координатор. Това се доказва от обилната кореспонденция между М. Хитрово и Петербург. Самият М. Хитрово - този „поет, авантюрист и разсипник”, подкрепя ревностно плана и хвърля всичките си сили и средства за организирането му (Радев С. Строители…т. 2, с. 565). Той разполага с големи парични средства, отпуснати от Азиатския департамент, който му дава право да тегли суми от окупационния фонд. Така М. Хитрово харчи безотчетно суми от този фонд, за да организира и вдига „революции” в България. Общо за организиране на въстанието МнВР на Русия отпуска 300 000 франка и 2000 пушки. („Авантюрите на руския царизъм…”). Съгласно телеграма на външния министър от 15.02.1886 г.членовете на революционния комитет в Букурещ получават за издръжка на офицерите 120 000 франка от окупационния фонд, а само офицерите П. Груев и А. Бендерев получават за безотчетно разпореждане 60 000 франка. Подкупени са с оглед запазване на тайната на конспирацията румънският вътрешен министър, който получава 60 000 франка лично и 40 000 франка за оказано съдействие на руските агенти от тайната полиция; букурещкият префект - съответно 20 000 франка лично за него и 20 000 франка за съдействие на руските агенти (Окупационния фонд, с .181).

Михаил Хитрово
Разполагайки с такива огромни парични суми, руската дипломация успява да спечели на своя страна доста русофили, вкл. в България. Според телеграмата на Азиатския департамент от 10.01.1887 г. за издръжка на комитетите в Гюргево и Русе са отпуснати 75 000 франка (пак там, с. 181). Твърдият курс, поет от официална Русия срещу българското правителство, личи от писмото на М. Хитрово до Н. Гирс от 20.01.1887 г., в което се казва: „Струва ми се, че в дадения момент би било изгодно да не настояваме за никаква княжеска кандидатура, а да се стремим само към сваляне на софийските негодяи” (патриоти - б.а.) (Дневник на В. Ламсдорф, с. 52-54).
Още в края на 1886 г. конспирацията против „софийските негодяи” обхваща и лица от гарнизоните във Видин, Свищов, Русе, Шумен. В Русе и Свищов възникват тайни политически комитети, които поддържат връзки с офицери в гарнизоните. Повече се знае за тайния комитет в Русе. Той възниква през декември 1886 г., а според други сведения още по-рано - през 1885 г. Председател е бившият революционер и учител Тома Кърджиев, а след бягството му в Гюргево - майор Атанас Маринов Узунов - герой от Сръбско-българската война от 1885 г., проявил се при отбраната на Видин, военен инженер и руски възпитаник. Майор Ат. Узунов е командир на 3-та пехотна бригада в Русе. Кога влиза в тайния комитет, не се знае. Сигурно е, че ходи няколко пъти в Букурещ, където лично се среща с М. Хитрово, който отпуска 45 000 франка на Т. Кърджиев за превеждане в Русе в полза на майор Ат. Узунов (Окупационния фонд, с. 181).

Майор Атанас Узунов                                      

Тома Кърджиев
В Русенския комитет участват офицери от пионерния полк в града и част от 5-и пехотен Дунавски полк. Спечелени са още майор Олимпи Панов, който има личен мотив за реванш, защото правителството го екстернира в Ловеч и го оскърбява, и капитан Христо Кръстев - началник на гарнизона в Силистра и командир на 2-ра дружина от 5-и пехотен Дунавски полк. За него има сведения в секретните руските дипломатически архиви, че е получил 40 000 франка, за да организира метеж в града (Окупационния фонд, с. 181).
В края на 1886 и началото на 1887 г. са първите прояви на офицерите емигранти по подготовка на „въстанието”. С цел всяване на страх русофилите започват да тероризират противниците си. В България те изпращат възвания и открити заплашителни писма, адресирани до Ст. Стамболов, офицери, граждани, дори до Народното събрание. Те или са анонимни, или пък са подписани от А. Бендерев, Р. Димитриев или от името на „комитета”, който се нарича „Българско народно привременно правителство”. Koмитетът разполага и с печат с надпис „Симпобедщи” и датата „9 август 1886 г.” - деня на преврата срещу княз Александър Батенберг.
Руската дипломация плаща 30 000 франка за издаване на вестник на „комитета”. Той се нарича отначало „Народна воля”, а от 29 януари 1887 г.- „9 август” и е списван от Д. Попов и бившия турски шпионин и поет Св. Миларов - Сапунов. На страниците на този вестник, в който звучи само един глас - този на официална Русия, излизат и такива статии като тази: „Най-важното, най-жизненото условие за одържавянието, за развиванието и за бъдущето увеличвание на Българската държава е: тесната свърска на държава[та] с нейната освободителка и покровителка Русия. Княз Батенберг раскъса тая свързка. Руский цар не искаше вече да знае за тоя български княз. Батенберг, като княз, беше станъл съвсем невъзможен за България. Ето защо той беше истинъл от сърцето на българский народ...

В. „Девети август”, Браила, бр. 3 от 11 февруари 1887 г.

(Правописът е запазен)
Как се раждат тези „прокламации” срещу българското правителство, е обяснил много точно и образно Захари Стоянов в статията си „Стари и нови революционери”: „… Щом удари часът 12 наредят се (русофилите - б.а. ) в царското посолство или в канцеларията на градоначалника, който по списък ги вика и те отговарят: „Я!” Всеки за своя пай подава ръка, която се изстудява с по 4-6 франка. Иди после това и недей писа прокламации... ” (Стоянов З. Знаеш ли кои сме?”).
И още едно вярно заключение на Захари Стоянов, направено по адрес на продажната русофилска журналистика и русофилите въобще:,,…Ако руската дипломация, ако чиновническа Русия да не плащаше богато-богато и не поддържаше всичките вагабонти и предатели в България, то селото би било мирно. Що нещо пара, колко шиника рубли е предадено и платено на тия черни и мерзки души, като захванеш от Цанкова и свършиш с Кронослав Херуц! 6000 турски лири не е това шега, - около 40 оки наше злато, което г. Нелидов руският в Цариград консул, е искал да излее в гърлата на българските патриоти, за да направят измяна, за да продадат своето отечество, за което престъпление в Русия стрелят без съд! Честно ли е това? Покровителски ли са тия хапове? … Ако руското правителство е покровителско, ние друго не искаме от него. Да затвори капиите на своите посолства в Цариград, Букурещ и другаде, да не дава гюнделик на вагабонтите и нищо повече…’’ (Стоянов З. „Знаеш ли кои сме?”).

Патриотът Захари Стоянов
Подготовката за „въстание” се извършва от русофилите явно. Офицерите емигранти, преминали на руска служба, сами обявяват, че подготвят насилствена смяна на властта. Те се крият зад авторитета на Русия, който обаче след Съединението от 1885г. вече е разклатен в България.
Планът на Букурещкия емигрантски русофилски комитет предвижда да се вдигнат по-големите гарнизони в Северна България, като се тръгне през Търново, а оттам - за София, със задача да се свали регентството от власт. За главни пунктове в началото на метежа са определени Силистра и Русе като стратегически изгодни центрове. Те са близко разположени до границата и имат най-редовна връзка с Румъния. Емигрантският комитет насочва действията си предимно в североизточната част на страната, защото тук са налице голям брой офицери, които са срещу правителствената политика. Основната задача е да се формира цяла метежна армия, която с някои попълнения да превземе Свищов, Търново, Шумен, Силистра, Варна, след което да се насочат към София. Така според замисъла на русофилите метежите в пограничните градове по Дунав трябва да поставят началото на революция, която да доведе до завладяване на властта в цялата страна.
Във фокуса на събитията през 1887 г. попада граничният дунавски град Силистра. По това време Силистра е един от големите градове в България (през 1887 г. има население 10 642 души) (Девенджиев, М. Кратка история на селищното развитие на българските земи, С., 1979, с. 299). Тук през 1887 г. излизат четири периодични издания, което е рядкост дори за по-големи градове. Силистра е важен речен търговски център на Дунав. Понеже е пограничен град, в нея е разквартируван силен военен гарнизон. Градът веднага привлича вниманието на емигрантския комитет в Букурещ, който се ръководи от детронаторите на княз Ал. Батенберг- майор Петър Груев, ротмистър Анастас Бендерев, капитан Радко Димитриев. И когато е определен денят за метежа срещу регентството - 19 февруари, то тук и в Русе се извършва най-сериозната подготовка.

Стара Силистра
Още в края на 1886 г. в града се оформя група от русофилски настроени граждани - Марин Д. Тихчев (адвокат), Димитър Иванов (издател на в. „Зора”), Гечо Чолаков, Минчо Бъчваров, Михаил Виленски, Гълъб Стоянов, шуменския жител Владимир Блъсков и други. В началото на 1887 г. е създаден комитет, начело с капитан Христо Кръстев, който е командир на 2-ра дружина от 5-и пехотен Дунавски полк; разположен в Силистра, и началник на гарнизона. Негов помощник е капитан Стоян Арнаудов. След като комитетът е оглавен от офицери, започва да се мисли за въоръжена акция срещу регентството. Заговорниците успяват да привлекат на своя страна и окръжния управител Стефан Тенев, секретаря на окръжния управител Георги Бостанджиев, адвоката Христо Минчев, Панайот Кереков, Иван А. Тодоров, Йордан Лучев и други (Маринов, И., Бунтовете на русофилите., с. 163; Ралев, М. Предвестници на бъдещи бури, с. 66-67. β 5).
След решението на емигрантския комитет в Букурещ комитетът в Силистра веднага се заема с реализацията му. Капитан Хр. Кръстев няколко пъти ходи тайно в Букурещ и в с. Остров (Румъния), както и в Русе, където поддържа връзка с майор Атанас Узунов. В с. Остров много често пребивава капитанът детронатор и руски агент Радко Димитриев, който е назначен от емигрантския комитет за отговорник за Силистренския гарнизон. Капитан Вичо Диков няколко пъти пътува до Шумен, Разград, Варна и другаде заедно с Чолаков и Тихчев. В началото на февруари 1887 г. той пристига от Румъния в Силистра и с Кръстев и Арнаудов (придружен от тях на 2-3 км от града) отива в местността Кабюлюк, близо до Шумен, където е лагерът на тамошния гарнизон. Целта е да се съгласуват действията за определения на 19 февруари 1887 г. метеж. Силистренският окръжен управител Стефан Тенев упражнява слаб митнически контрол по р. Дунав, за да улесни придвижването на кореспонденцията между Букурещ и офицерите русофили в града. Правителството има сведения за подготовката на метежа и не остава безучастно.
На 2 февруари 1887 г. министър-председателят и министър на вътрешните работи Васил Радославов телеграфира на русенския окръжен управител Димитър Мантов да препоръча друго лице на мястото на Тенев. Д. Мантов се спира на тутраканския околийски началник Никола Обретенов, известен с образцовата си служба. Последователно на 4 и 6 февруари 1887г. В. Радославов и Д. Мантов телеграфират на Н. Обретенов за приемане на новата длъжност. Изборът е сполучлив. Синът на баба Тонка - Никола, е доказан патриот, на когото може да се разчита в борбата на правителството за разкриване и осуетяване на заговора на русофилите. Н. Обретенов веднага предприема действия, насочени към обединяване на силите на правителството в региона. В Силистра той може да разчита на  капитан Михаил Тепавски, д-р Иван Енчев и следователя Димитров. Освен това той веднага се среща с кмета Дянко, Коджабашев и с председателя на постоянната комисия Петър Чаушев, които го информират за положението в града ( ЦДИА, ф .1837, oп. 1, a. e. 45, л. 81, 84)
Н. Обретенов приема управлението на 10 февруари 1887г. Още същия ден се среща с капитан Хр. Кръстев във Военния клуб. Двамата се познават οт пο-рано като членове в русенската масонска ложа „Балканска звезда” (неин член е и д-р Енчев). От техния приятелски разговор се разбира, че отношенията между двамата през цялото време на протеклите събития не са враждебни (Пак там, л. 85-86, 90, 93-94; а. е. 176, л. 1; Георгиев, В. Масонството в България, С, 1986, с. 18, 21).
Новият окръжен управител се заема енергично с отстраняването на членовете на администрацията, които са русофилски настроени. На 11-12 февруари 1887 г. са уволнени силистренският околийски началник Лучев, околийските началници на Курт бунар (дн. гр. Тервел) Д. Икономов и на Аккадънлар (дн. Дулово) Т. Иванов, като за всичко е информирана София. На 13 февруари 1887 г. полицията забелязва офицери да се връщат от с. Остров. С тях е и съдържателката на Военния клуб сръбкинята Софица. Тя поддържа връзка с емигрантите дори и след бунта, като информира за политическата обстановка в Силистра търговеца от Кълъраш Петър Теодоров - един от задграничните организатори на Силистренския бунт (ЦДИА, ф. 1837, oп. 1, а. е. 45, л. 86-88; a. e 46, л. 46).
Прави впечатление, че офицерите забелязват стражарите, но не им обръщат особено внимание. Въобще за метежите от 1887 г. е характерно, че организаторите им не прикриват достатъчно действията си. Русофилите действат самонадеяно и лекомислено и дори не крият предателската си заговорническа дейност. Те са убедени в успеха си, защото вярват непоколебимо в мощта на Русия, която ги подпомага, финансира, организира и настройва против България. В така създалата се обстановка същата вечер Н. Обретенов свиква съвещание в дома на Неделчо Попов (негов познат отпреди Освобождението). На него присъстват  граждани като Коджабашев, Чаушев, началникът на телеграфа Владигеров, съдебните следователи Димитров и Янко Тенекето - всички подкрепящи курса на правителството в София. Те вземат решение да се интернират още същата вечер за Ловеч гражданите М. Тихчев, Д. Иванов, Г. Чолаков, М. Бъчваров и Хр. Минчев. Обвинението е, че разпространяват емигрантския вестник „Девети август”. В Русе те са задържани и изтезавани от Д. Мантов (Пак там, а. е. 45, л. 88; Пенев, Т. Манговата гробница, Русе, 1889, с. 88, 93)
Ударът над заговорниците е своевременен и сериозен. С този акт русофилите фактически загубват възможност да влияят на гражданите в Силистра. Същевременно Н. Обретенов дава нареждане да се установи строг контрол върху движението по р. Дунав и да се блокира градът на 14 срещу 15 февруари 1887 г. Той иска военни подкрепления от Курт бунар и от Аккадънлар. Това затруднява действията на офицерите русофили и връзките им с емигрантите в Румъния. Окръжният управител попада и на кореспонденцията им. На разсъмване в неделя на 15 февруари 1887 г. старши стражарят Шокев му докладва, че на митницата стражарят Атанас Николов е арестувал рибаря куриер, идващ по леда от Кълъраш. В ръцете на Н. Обретенов се озовават няколко писма, адресирани до кап. Хр. Кръстев и Чолаков. Те разкриват плановете на цялото съзаклятие. Две от писмата са от Петър Теодоров до капитан Кръстев (от 6 и 13 февруари 1887 г.), три са от Теодоров до Г. Чолаков (от 6 и 13 февруари 1887 г.) и едно писмо е от А. А. Бендерев до кап. Хр. Кръстев (от 9 февруари 1887 г.). Съществува още един куриер на име Иван, който остава неразкрит от правителствените служби.
Н. Обретенов веднага обсъжда създалото се положение заедно с верните на правителството граждани Д. Коджабашев, П. Чаушев, Н. Попов, С. Йенибакалов, Ст. Табаков и други (ЦДИА, ф. 1837, oп. 1, а. е. 45, л. 90-91, 96-99; ф. 313, oп. 1, а. е. 792, л. 2; Свобода, 32-33, 26 февр. 1887). Капитан Хр. Кръстев научава за провала от бившия силистренски околийски началник Лучев и веднага отива да иска писмата, но окръжният управител отказва да му ги предаде. От същия ден капитанът е отчислен от Силистра и военният министър Данаил Николаев му нарежда да се яви в София, за да получи ново назначение. Кап. Хр. Кръстев пише писмо на д-р Енчев с молба да предаде до П. Теодоров в Кълъраш следната телеграма: „Писмата хванаха. Мен ме отчисляват. До някой ден няма да сдам дружината. Чакам инструкции. Питай Букурещ.” Същевременно е известен и Радко Димитриев, който се намира в с. Остров (ЦДИА, ф. 1837, on. 1, а. е. 45, л. 90, 100-101; Свобода, № 37-38, 14 март 1887). Отговор обаче няма, затова още същата вечер (15 февруари 1887 г.) кап. Хр. Кръстев събира офицерите от подчинената му дружина в квартирата си. Уведомява ги за разкритията и се решава метежът да се обяви в 11,30 ч. на 16 февруари 1887 г. Тогава дежурен по караулите е капитан Арнаудов, който вдига дружината по тревога. Така започва Силистренският метеж на офицерите русофили. От Румъния пристигат капитан Р. Димитриев, капитан В. Диков, капитан  Ц. Кавалов и поручик Н. Кишелски. Задачата на първите трима е да поемат командуването на обявения запас. Капитан Хр. Кръстев произнася реч пред група граждани и издава Приказ №1, с който отново се назначава за окръжен управител Ст. Тенев и се връща старата администрация. Завзети са окръжното и околийското управление, пощата, полицейският участък. При завземането на телеграфа началникът на станцията Владигеров, като показва как работи апаратът, успява да съобщи в София и Русе за започналия метеж. Арестувани са повечето,,русофоби” в града - Коджабашев, Чаушев, Димитров, Янко Тенекето и други. Н. Обретенов успява да се укрие у Ст. Табаков. По-късно под гаранцията на д-р Енчев той се предава на капитан Хр. Кръстев и е поставен под домашен арест (ЦДИА, ф. 1837 а. е. 45, л. 91-94, 108-109; Радев, М. Предвестници на бъдещи бури, с. 67-70; Маринов, И. Бунтовете на русофилите..., с. 167-168, 170; Рaдев, С. Пос. съч., т. 2, с. 679, 682). На 18 февруари 1887 г. кап. Хр. Кръстев изпраща при офицерите от артилерийския полк в Шумен капитан Дичев и капитан Бояров и силистренския гражданин П. Кереков за съгласуване на общите действия. Последният обаче е задържан от шуменската полиция.
Очаквайки метежа и вече предупредено, правителството взема бързи мерки. Д. Николаев заповядва на капитан Христо Драндаревски от Русе със сборен отряд да потегли за Силистра. Същото нареждане получава капитан Георги Паничерски от 8-и пеши Приморски полк от Варна, както и шуменски сборен отряд начело с ротмистър Радулов.

Капитан Христо Драндаревски
Правителствените сили в града се групират около капитан Михаил Тепавски - войнски началник. Той е единственият офицер, привърженик на правителството, който не е арестуван, защото е болен. С него се свързват фелдфебелите Иван Начов, Георги Константинеско, Върбан Цанев, запасният фелдфебел Сава Йенибакалов, старши унтерофицерите Атанас Давчов, Петър Кутев и други (Свобода, № 40, 20 март; № 43-44, 2 апр. 1887; Р а д е в, С. Пое. съч., т. 2, с. 679, 682).
За да се мотивират войниците да настъпят към Силистра, им е обяснено, че градът е бил превзет от румънски войски. При така развилите се събития на 18 срещу 19 февруари 1887 г. на съвещание в лозята край града се събират офицерите русофили. Като отчитат безизходицата на положението и за да не се пролива излишно кръв, се взема решение да се прекрати борбата и да се изтеглят в Румъния. Капитан Хр. Кръстев знае, че главните заговорници майор П. Груев и ротмистър А. Бендерев ще пристигнат, за да участват в метежа. Затова той се отправя с една рота да ги предупреди. Но няма късмет. По пътя заговорниците са пресрещнати от сборната рота, изпратена от капитан М. Тепавски, която е командувана от фелдфебелите Георги Константинеско и Върбан Цанев. При срещата Г. Константинеско дава заповед за стрелба срещу капитана. Така в 7 часа на 19 февруари 1887 г. при старите Силистренски гробища кап. Христо Кръстев е убит. Той е единствената жертва на този метеж. У убития капитан Хр. Кръстев са намерени 1500 наполеона и голяма кореспонденция, която разкрива връзките му с Русия.

Капитан Христо Кръстев
Останалите офицери метежници - Димитриев, Кавалов, Диков, Кишелски, Арнаудов, Симеонов, Тройчев, Лефтеров, Иванов, заедно с цивилните Тенев, Лучев, Бостанджиев и други успяват да преминат границата (ЦДИА, ф. 1837, on. 1, а. е. 45, л. 111- 112; Свобода, №37-38, 14 март; № 43- 44, 2 апр. 1887; Славянин, № 46, 20 юни 1901). Ротите на капитаните Хр. Драндаревски и Г. Паничерски и на ротмистър Радулов влизат в Силистра. Н. Обретенов, отново заема поста си - окръжен управител, Хр. Драндаревски става комендант на града, а капитан М. Тепавски - началник на гарнизона (ЦДИА, ф. 1837, oп. I, a. e. 45, л. 113-114; Свобода, №37-38, 14 март 1887).
По време на събитията в Силистра през 1887 г. русофилите се оказват предадени отвътре. Поддръжниците на правителството в Силистра имат редовен осведомител, който обаче остава неизвестен по име. (Вайсилов, Л. Пос. статия; - Силистренска трибуна, № 44, 13 апр. 1967). Той е човек от самата заговорническа организация. Неговата роля не бива да се преувеличава. Действията на правителствената агентура не са основна причина за неуспеха на февруарските метежи от 1887 г., но те допринасят за своевременното информиране на властта. Това й дава възможност да знае предварително ходовете на емигрантите и офицерите русофили в страната, като се вземат съответните мерки за неутрализирането им. Осведомителят се разкрива в поредица от писма (от 26 май до 8 юни 1887 г.) от Л. Михайлов до М. Тепавски и Н. Обретенов. От тях става ясно за дейността на русофилите след метежите, но е явно, че това лице действа и преди това. Той е куриер за свръзка между емигрантите (Теодоров, Арнаудов, Диков, Св. Миларов и други) с вътрешността на България. Връзката между Л. Михайлов и М. Тепавски - Н. Обретенов осъществява Евтим П. Иванов от Силистра, които редовно се срещат в Румъния (Галац, Констанца, Браила, Кълъраш, Букурещ и др.) (ЦДИА, ф, 1837, on. 1, а. е: 46, л. 10, 17-31).
Л. Михайлов е смятан за верен човек на емиграцията. Той е следен и дори търсен за антиправителствена дейност в страната като опасен деец на русофилското движение. С писмо от 12 април 1887 г. варненският окръжен управител съобщава на силистренския си колега, че лицето Л. Михайлов заедно с един каруцар от Бабадаг (Румъния) пренася пощата от емигрантите в България и обратно, и дава отличителните му белези, за да го заловят. Много важна е ролята в разгледаните събития на Никола Обретенов - виден деец на националноосвободителното движение по време на турското робство. Някои от съвременниците му, най-вече сред русофилите, го представят като жесток потушител на метежа. В спомените си той сам се изтъква заслугите си за неуспеха на антиправителствените сили в Силистра. Но това е характерно въобще за мемоарната литература. Фактите сочат, че Н. Обретенов действа като държавен служител, енергичен е, но не злоупотребява с властта, не проявява жестокост спрямо арестуваните, което е типично за метежите в другите градове (примерът с Димитър Мантов в Русе). Като правителствен чиновник изпълнява стриктно задълженията си. В сложната политическа обстановка, при която обществото е разделено на две - русофили и,, русофоби”, той трябва да избере едната страна. И избира позицията на защита на българската власт. Не абдикира от служебния си дълг. Н. Обретенов не взема участие в потушаването на метежа. Русофилите никога не прощават на Н. Обретенов патриотичната му дейност. В своето безсилие да го оклеветят, пускат компромата, че е замесен в убийството на Христо Ботев по време на Априлското въстание от 1876 г.

Никола Обретенов - портрет от 1890 г. Снимка от сайта „Изгубената България”
Русенският метеж е още по-мащабен от този в Силистра. Нелегалният комитет на русофилите в града е създаден още през 1885 г. (И. Маринов, 1972). Ръководи го възрожденецът Тома Кърджиев, но до края на 1886 г. Оттогава ръководството поема майор Атанас Узунов. Съзаклятниците се събират веднага щом научават, че Силистра се е вдигнала. След преждевременното избухване и потушаване на метежа на 16 февруари 1887 г. в Силистренския гарнизон капитан Атанас Узунов, комендант на Русе и командир на Пионерния полк, взема решение за „въстание” и в Русе. Време за губене няма, още повече че част от Дунавския полк, без знанието на майор Ат. Узунов, е пратен да потушава Силистренския метеж. На 18 февруари 1887 г. е съставен и обсъден подробен план за действие. Според някои автори този план е донесен в град от руския капитан Николай Болман, който активно участва в подготовката на метежа и в самия метеж. Таен привърженик на русофилите е германският консул Фон Лепер, поел защитата на руските интереси в своя дипломатически район.
Главните водачи ма метежа в Русе са майор Ат. Узунов и подп. Димитър Филов - баща на бъдещия професор по археология и министър-председател от 1940 до 1943 г.- проф. Богдан Филов.

Подполковник Димитър Филов
Командирът на бригадата в Русе кап. Ат. Узунов се опитва да привлече на своя страна целия гарнизон на града, но не успява. Младите офицери, особено командирът на една от пехотните дружини - кап. Вълков, му се противопоставят. Така русенското офицерство е разделено и на страната на метежниците застават малко военни сили, което улеснява потушаването на метежа в града. В Русе и в другите гарнизони в Северна България руското злато успява да разколебае малка част от българските офицери. Като цяло българското офицерство не се включва в метежа. Това показва, че България по това време разполага със здраво национално ядро сред войската, което твърдо се противопоставя на руските посегателства.
Русенският метеж започва на 19 февруари 1887 г. в деня на Санстефанския договор. Метежниците русофили се считат за истински патриоти, които освобождават наново България от заграбилите властта „русофоби”. Главна военна сила на метежа в Русе е Пионерният полк. Планът включвал завземането на Окръжното управление, общината и пощата, прекъсване на съобщенията със София и обявяване на Русе и окръга за независими от тогавашното правителство.
В три часа и половина през нощта на 19 февруари 1887 г. е арестуван капитан Андреев, офицер в Пионерния полк, наскоро назначен за негов командир. С това се целяло да се предотврати възможността за разколебаване на офицерите и войниците от полка за участие в предстоящите действия.
Въпреки това в 4,30 часа сутринта на 19 февруари 1887 г. се вдигат и започват овладяването на Русе. Военни патрули оглеждат улиците и сградите. Прекъсната е телеграфната връзка на града с България. Жиците й са изрязани от руските „патриоти”.
На 19 февруари 1887 г. командирите на Пионерния полк хвърлят подчинените си в сражения с другите войници. Метежниците овладяват централните русенски улици „Флотска”, „Скобелевска”, „Александровска”. Останалите верни на властта части на Дунавския пехотен полк са обкръжени в своите казарми. Майор Ат. Узунов и неговите офицери повеждат войниците към казармите на 5-и пехотен Дунавски полк. Боят за русенските казарми е кулминацията на метежа в града. Намиращият се там временно изпълняващ длъжността командир на полка - капитан Вълков, успява да организира войниците за отбрана. Комитетът „България за себе си” реагира бързо, като събира своите поддръжници. Въоръжава ги и ги насочва в гръб на войската на метежниците. Те остават малцинство, изолирани както сред войската, така и сред русенското гражданство. Ожесточени боеве се водят и по улица „Александровска”, между хотелите „Тетевен” и „Бристол”, но и там правителствените сили надделяват. Метежниците пионери се разколебават и се оттеглят с улични боеве към пристанището. Първи към Дунав побягват офицерите заговорници. Може би са търсели военна помощ от Румъния, която така и не пристига. Изключително странно е решението на героя от Руско-турската и от Сръбско-българската война майор Ат. Узунов да избяга в Румъния с лодка, в която се качват също подполковник Филов, капитан Болман, поручик Кръстеняков и подпоручиците Енчев, Тръмбешки и Мирков, както и четирима фелдфебели на веслата. Майор Ат. Узунов с 6-мата офицери и 4-мата фелдфебели са арестувани. Моряците от яхтата „Голубчик” залавят дошлите с лодка от Румъния метежници майор Олимпи Панов и Тома Кърджиев. Така метежът в Русе е потушен още в самото му начало. По официални занижени данни на правителството са убити 4 души от Дунавския пехотен полк и 15 граждани, сражавали се на негова страна. Загиват и 40 души метежници русофили от пионерния полк в града. Не е ясно колко са жертвите сред цивилните. Главните водачи на русенския метеж - Ат. Узунов и Д. Филов, са заловени тежко ранени. Заедно с тях в ръцете на властта попада също ранен руският поданик капитан Н. Болман. 

Метежът на русофилите в Русе. Снимка, поместена във френското списание „Illustration” на 26 март 1887 г.

Финалът на разправата с изменниците русофили е процесът срещу тях. За организирането му в Русе пристига майор Рачо Петров, който е снабден с неограничени пълномощия за действие. Той назначава военнополеви съд, който спешно разглежда делата на заговорниците. Според Военносъдебния устав, действащ в българската войска към февруари 1887 г., съставът на този съд би следвало да бъде от петима членове, председателят му - да е член на Касационния съд, а останалите - офицери с по-старши чинове от подсъдимите. Нито едно от тези условия не е изпълнено. Време за губене няма. Моментът за Родината е критичен и формалностите на уставите във войската се заобикалят. Решено е следствие да няма, защото русофилите са били заловени на местопрестъплението. Нарежданията от София са категорични за налагане на сурово наказание на всички офицери. Самопризнанието е достатъчно за смъртно наказание. За тези, които не се признават за виновни, са достатъчни двама свидетели, за да бъдат разстреляни. Бързата и сурова разправа със заловените заговорници е резултат на убеждението на управляващите в София, че съдът си има работа с предатели и изменници на Родината. Наказват се обаче само преките ръководители на метежа. Заседанията на военнополевия съд са на 20 февруари 1887г. в сградата на окръжното управление. Разпитваните не отричат участието си в метежа, но са уверени в правотата си. Те не се считат за предатели, а за истински патриоти. Майор Олимпи Панов казва: „Не сме ние нито първите, нито ще бъдем последните, за нас смъртта е вечен живот, нашата идея трябва да разцъфти.” Майор Атанас Узунов говори в същия дух: „Не се разкайвам за нищо и ще умра с дълбокото убеждение, че се борих втори път за защита на Отечеството си, което никой не е в състояние да ми откаже, че от сърце обичам.”
Решенията на военнополевия съд са обявени на 21 февруари 1887г. Ето какво гласят те:
„...Съдът реши да накажи: 1-во. Командващият 3-та пеша бригада майор Узунов, началника на арсенала капитан Зеленогоров, капитана в оставка Болман, от Пионерния полк поручик Кръстеняков и подпоручиците: Боженский, Кожухарский, Мирков; от 5-и пеши Дунавски полк подпоручиците: Тръмбешкий и Кръстев и бригадния адютант подпоручик Енчев... [със] смъртна казн, чрез разстрелвание с лишение всички права и военна чест.
2-ро. Тома Кърджиев, майор в оставка Панов, Стефан Стоянеско, Никола Калев (от гр. Букурещ) и Александър Цветков от гр. Свищов... [със] смъртна казн чрез разстрел... ”
Из присъда на русенския полеви военен съд от 21 февруари 1887 г., Централен военен архив, ф. 754, оп. 1, а. е. 39, л. 134-138.
Осъдените отхвърлят милост. Не се разкайват за престъпленията си.
На 22 февруари 1887 г., в 7.15 ч. в местността Левен табия са разстреляни майор Атанас Узунов, майор Олимпи Панов, капитан Георги Зеленогорски, поручик Илия Кръстеняков, подпоручиците Константин Кожухарски, Георги Енчев и Димо Тръмбешки, както и гражданите Тома Кърджиев и  Александър Цветков. Смъртна присъда получава и подполковник Димитър Филов, но той умира от раните си в болницата. За регента Стефан Стамболов изпълнението на присъдите на някои от осъдените е голямо изпитание. В името на защитата на България обаче той е готов да се раздели даже и с приятелите си от периода на освободителните борби против турците Олимпи Панов и Тома Кърджиев. Вечерта, когато Ст. Стамболов се завърнал в дома си, тъжно казал на майка си да запали свещица за Олимпи Панов. Раненият руски капитан Николай Болман не е осъден. Предаден е на Русия като руски поданик. Всъщност тъкмо неговото присъствие доказва руската намеса в метежа против българското правителство и регентство. Още по време на процеса в Русе руската дипломация прави всичко възможно да спаси своя поданик. Действа чрез германския консул в града Фон Лепер, който поема защитата на интересите на Русия и на нейните протежета и агенти. Той тръгва да обикаля Русе в парадната си дипломатическа униформа. Заплашва България с руска окупация. Окръжният управител Д. Мантов го отпраща с думите : „Не се боим от никаква окупация. Нека заповядат русите, ако им отърва”. Фон Лепер оспорва правото на българския съд да съди за престъпления на българска територия. За него няма никакво значение, че руският капитан е участвал в метежни действия против властта, довели до смъртта на 40 българи.
Фон Лепер посещава болницата и помага на ранения капитан Н. Болман. Издейства освобождаването му въз основа на режима на капитулациите. Даже лично с нает файтон отвежда руския капитан до пристанището и после изисква от българите да му платят от своята хазна 5 лева, които е платил на файтонджията. Когато му отказват, той заявява, че  „това е варварство, достойно само за българите! ” Германският консул се държи нетактично и грубо спрямо българската власт. Арогантното му поведение дразни русенската общественост. Цялата дипломатическа дейност на Фон Лепер в Русе е изпълнена със скандали и дребни прищевки. Захари Стоянов обобщава гласовете на българските патриоти, възмутени от неговата дейност и определя ролята на германския дипломат в Русе по това време така: „… Ние държим бас, че по всичкия свят, гдето има руски консули, трудно ще бъде да се намери някой същински русин, който така да трепери за руските интереси и величие, да бъде горещ поборник на славянството. Тоя последният е достоен да стои на една дъска с Каулбарса и неговия наследник Гадбан ефенди. На неговите немски гърди трябва да виси най-високият руски орден... ”
В борбата си срещу българската власт Фон Лепер привлича на своя страна другите консули на великите сили в града и общо с тях подава протестна нота, която цели да задържи изпълнението на присъдите. По-късно през лятото на 1887 г. Фон Лепер ще бъде отзован от своето правителство. Актът е приет с облекчение от русенци. Местният вестник „Българин” помества по този повод съобщение, в което напомня за „скандальозното поведение на консула”, пръст в което има и руската дипломация. Коренно противоположна от германската е позицията на представителя на британската кралица. Българската власт получава подкрепа от английския консул Далзиел, който одобрява действията по потушаване на метежа и процеса срещу клетвопрестъпниците и предателите.
За разлика от Русе, в Силистра разстрели няма, защото главният водач - кап. Хр. Кръстев, загива. Налагат се само административни наказания за провинилите се заговорници и предатели. Там заседава друг военнополеви съд в състав: председател - капитан Хр. Драндаревски, членове - капитан Г. Паничерски и капитан М. Узунов; прокурор - Ив. Попов; защитник - поручик Карагеоргиев; делопроизводител - поручик Чернев. С присъда от 4 март 1887 г. се осъждат: М. Д. Тихчев, Ив. А. Тодоров, М. Виленски на 15 години строг тъмничен затвор; П. Кереков - на 3 години затвор; Г. Чолаков, В. Блъсков и Г. Стоянов - на 1 година затвор; П.Шопов - оправдан (ЦДИА, ф. 52, oп. 1, а. е. 222, л. 12-17). Имуществото на емигрантите русофили е конфискувано и продадено на търг, но голяма част е изкупено от близките им, за да може да им се върне.
Потушаването на метежите през февруари 1887 г. е нов голям провал на руската дипломация. Русия осъжда екзекуциите и дори предприема опит да организира колективна анкета на Великите сили за извършените насилия в България. Според донесение на турския посланик в Петербург император Александър III е разярен от неуспеха си и в пристъп на гняв нарежда да се окупира България, но Н. Гирс, макар и много трудно, успява да го въздържи от тази крайна мярка, която би предизвикала международни усложнения за Русия. Всъщност от потушаването на метежите в Силистра и Русе България печели, в това число и в международен план. Руската дипломация е разобличена. Това поражда нови симпатии на Европа към България, която в очите на общественото мнение се бори за своята свобода и независимост от руските посегателства. В отговор на питане на един депутат унгарският министър-председател Тиса публично осъжда руската политика в България и изразява симпатии и похвали за българите, дръзнали да й се противопоставят. Австро-Унгария и Англия твърдо застават на страната на България и подкрепят регентството в антируската му национална политика. Руската активност мотивира Англия, Австро-Унгария и Италия със съдействието на германския канцлер Ото фон Бисмарк да сключат през 1887 г. Средиземноморската Антанта. Споразумението е насочено срещу силния руски натиск в България, защото издига на преден план защитата на статуквото в региона. Така западните велики сили гарантират суверенитета и териториалната цялост на България. Последиците са, че Русия изпада в международна изолация по „българския въпрос”, което я кара да бъде много предпазлива в действията си спрямо България. Тя търси изкупителна жертва за своя военно-дипломатически провал. Отговорността за неуспеха е прехвърлена върху посланика в Букурещ М. Хитрово, който лично е извикан в Петербург да дава обяснения. За да си отмъсти, той плаща на наемни убийци българи русофили да извършат атентата срещу русенския окръжен управител Д. Мантов в Букурещ на 19.03.1887 г. Те се провалят в опита си да убият Д. Мантов и М. Хитрово отделя нови средства от окупационния фонд, за да ги спаси от румънския съд. Офицерските метежи в Североизточна България през 1887 г. имат елитарен характер и носят елементите на военен заговор, а не на организирано революционно движение. Въпреки своята ограниченост и белезите на авантюризъм събитията в Силистра и Русе оставят дълбоки следи в българската история и народната памет. Жестокото потушаване на метежите отеква болезнено сред много среди от тогавашното българско общество.
Метежите от 1887 г. в Силистра и Русе не довеждат до промяна на властта в България. По характер и по последици те заемат определено място в българската история - поставят началото на нови политически борби, макар и при други вътрешни и външни условия. Накрая ще завършим с историята на паметника на офицерите русофили в Русе. Тя символизира целия драматизъм в нашето историческо минало и люшканията от една крайност в друга, характерно въобще за българска политика след Освобождението. Въпросът не е маловажен, защото засяга оценката за събитията от 1887 г. и историческата памет на българина за тях. Няма как да не посочим срамния факт, че вместо заклеймяване на предателите русофили след преврата на 9 септември 1944 г. за близо половин век комунистическа диктатура в България, се стига до тяхното възвеличаване. И тази традиция продължава и до днес.
Паметникът на русофилите в Русе е издигнат през 1933 г. от местни „патриоти”, близки на загиналите. Автор на проекта е проф. Анастас Дудолов. Скулптурната фигура е била излята от бетон поради липса на средства. През 1943 г. паметникът е съборен от младежите от истинската патриотична организация „Бранник”. Но комунистическата власт пак го въздига, за да увековечи предателството от 1887 г. за поколенията. Няма значение, че загиналите русофили са се борили от името на Царска Русия - империята, която потискаше и преследваше болшевиките - господарите на българските комунисти. През 1966 г. по случай 80-годишнината от метежа на офицерите русофили паметникът е възстановен отново по проект на Ан. Дудолов с участието на скулпторите Н. Терзиев и Г. Радулов. Днес този паметник на предателите се пази като някаква национална светиня от местните структури на русофилите в града.

Паметникът на предателите русофили в Русе

Янко Гочев, историк