Д-Р ХРИСТО ТАТАРЧЕВ, ПЪРВИЯТ ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВМОРО

Когато на 5 януари 1952 г. далеч от родината умира д-р Христо Татарчев, всъщност си отива последният от създателите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Той е един от най-видните дейци на националноосвободителното движение на останалите под турско робство българи след Берлинския конгрес от 1878 г. Близо три десетилетия той е сред ръководителите на революционните борби на българите от Македония и Одринско.
Д-р Христо Николов Татарчев е роден на 16 декември 1869 г. в гр. Ресен. По това време Ресен бил красив възрожденски град, разположен във високата Ресенска котловина, която била заградена от три страни с високи планини и продължена на юг от Преспанското езеро. Земята на котловината била плодородна, но недостатъчна да изхрани населението. Това принуждавало ресенчани да се захванат с търговия или да търсят прехраната си като гурбетчии в Цариград - далечната столица на разположената на три континента Турска империя.

По време на отоманското владичество редица пътешественици посетили Ресен. Интересно описание е оставил видният френски учен и пътешественик д-р Ами Буе, посетил града през 1836, 1837 и 1838 г. Той пише: „При слизане към високия басейн на Ресна или на Пресба, наречен Равна (равнина), може да се види, че околните планини не са толкова необитаеми, колкото се предполага, защото сред малки горички се забелязват ниви, което означава, че има села на българи... Ресна и Пресба в голямата си част са обитавани от българи. Езерото, пасищата, нивите около Пресба и високите гористи планини наоколо представляват живописна картина. „Красотата на Ресен не останала скрита и за руския учен Виктор Григорович, който пропътувал Европейска Турция през 1844-1845 г.
Ресен не останал встрани от народния подем на българите през Възраждането. В дописка от ресенчанин, публикувана в издавания от П. Р. Славейков в. „Македония" в Цариград през 1867 г., се казва: „Нашиот грат йе сосем от българи населен, така и околните села, но само со име бугари, и не со делом. Нo сега и тука се собудифме и зафащаме за да бараме таткофниот язик, и за чуденье йе, оти изведнош се запалия на сичките сърцата, за да си сакаат матерниот язик."
През същата година във Виена излязъл от печат пътеписът на И. Г. Хан, който през 1863 г. минал през нашите земи. В него австро-унгарският дипломат отбелязал: „Град Ресен брои 600-700 къщи, по-положително преброяване изглежда да не е правено. От тези къщи 150 са мохамедански, 60 цигански от тях 10 християнски, 100 влашки-християнски и останалите 300-400 са българо-християнски." А в статистиката на В. Кънчов, съставена въз основа турски официални данни и отпечатана през 1900 г., за Ресен е отбелязано, че населението на града е 2400 българи, 800 българомохамедани, 30 турци, 300 арнаути-мохамедани, 570 власи и 350 цигани.
В Ресен живеели видните български фамилии Татарчеви, Ляпчеви, Стрезови. От Ресенско бил родом Трайко Китанчев. Ресен и Ресенско дали на България редица видни политически. обществени и културни дейци.

Д-р Христо Татарчев произхожда от богатата фамилия Татарчеви. Баща му се занимавал с банкерство и търговия. Първоначалното образование Хр. Татарчев завършва в Ресен, а от 1882 до 1887 г. учи в Брацигово и Пловдив. Сред спомоществователите на книгата „Черна гора" от Елисавета Н. Водовозова, преведена от Д. Хр. Бръзицов и отпечатана в Пловдив през 1885 г., е отбелязан ученикът от IV клас от Областната гимназия в Пловдив „Христо Н. Татарчев от Ресен (Македония)." Още като ученик Хр. Татарчев участва в Съединението и в Сръбско-българската война през 1885 г. По препоръка на началника на тайната полиция на Българския таен революционен комитет в Пловдив Спиро Костов, за агенти и куриери на комитета били приети Христо Татарчев заедно с Пере Тошев, Андрей Ляпчев и Петър Кушев, за която цел били заклети преди това за негови членове.
След завършване на гимназията Хр. Татарчев се записва да следва медицина в Цюрих, където учи до 1890 г. През същата година се прехвърля в Берлин във „Фридрих Вилхелм университет”, където продължава образованието си и на 18 юни 1892 г. защитава дипломна работа на тема „Професионални неврози". Като задължение за защитата се изисквало тя да бъде отпечатана в отделна книга. Екземпляр от нея е запазен и до днес. След текста на работата е приложена и автобиография на младия лекар, която е първата негова известна автобиография.
От средата на септември 1892 г. е назначен за лекар в Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий".
През лятната ваканция на 1893 г. д-р Татарчев прави обиколка из Македония, като посещава Гевгели, Дойран, Струмица, Радовиш, Щип, Кочани, Кратово, Куманово, Скопие и Велес с цел да се запознае с политическото и икономическото положение на народа и да изучи „положението на страната и главно на българщината".
Тежкият политически, икономически и духовен гнет над българите в Европейска Турция довежда до поставяне на основите на „организирано, планомерно, целенасочено движение в името на една предварително определена политическа програма". Д-р Татарчев отбелязва, че Вътрешната македоно-одринска революционна организация се създава „като неизбежна необходимост, за да се турне край на хаоса в Македония, хаос, създаден от турския безправен и икономически съсипателен режим, както и от закриляните от властта гръцко-сръбски пропаганди, рушащи единството и морала на нацията ни".
През август 1893 г. д-р Татарчев се запознава за пръв път с Дамян Груев. На тази първа среща, станала в кабинета на доктора в Солунската гимназия, и на следващите три срещи двамата разговарят за „дейността, която им предстои като българи, за да се подобри политическото състояние на народа ни". Двамата решават Д. Груев да се срещне и с други българи в Солун, за да бъдат привлечени и те. След подготвителната работа и агитацията, която извършил Д. Груев, на 23 октомври 1893 г. в квартирата на книжаря Иван Хаджиниколов се събрали д-р Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев. На тази първа среща на шестимата била основана ВМОРО, която, по думите на д-р Татарчев, била наречена Македонска революционна организация, а според П. Попарсов, „Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени й от Берлинския договор". Въпросът за създаването на ВМОРО бил предварително назрял в съзнанието на основателите й. Д. Груев и Ив. Хаджиниколов бяха направили опит да създадат революционна организация в родните си места: първия - в с. Смилсво през 1890 г., а втория - в Кукуш още през 1875 г. Мнозина от групата са познати и като участници в Софийската дружба и в кръга около сп. „Лоза".

След като шестимата разговаряли върху бъдещата си политическа работа и се конституирали „като дружество, без писмен протокол и без да се избират ръководители", разбрали се да агитират сред съмишленици и да се срещнат отново. Скоро след това се състояли още две срещи. На тях се обсъждало какво трябва да се предприеме, за да се подобри положението на българите в Турция, а така също дълго се разисквало върху целта на организацията. Д-р Татарчев казва, че не могли да възприемат гледището - „прямо присъединение на Македония с България, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция". Накрая учредителите възприели принципа за „автономия на Македония с предимство на българския елемент".
Организацията не се явила като нещо ново в историята на българския народ, а представлявала продължение на съществуващия преди Руско-турската освободителна война (1877-1878) Български революционен централен комитет, но вече при нови и променени условия. А че това е така, свидетелстват самите създатели, които при изработването на първия устав на организацията вземат като образец устава на БРЦК, публикуван от Захари Стоянов в том първи на „Записки по българските въстания", който учредителите имали подръка.
За първи председател на Вътрешната организация на станалите в началото на 1894 г. срещи бил избран д-р Христо Татарчев, а за секретар и касиер - Дамян Груев.
Основната задача, която стояла пред революционната организация, била борбата срещу чуждия поробител за извоюване на политическите права за Македония, гарантирани от Берлинския договор. При решаването на тази задача се формират идеологията и тактиката на Вътрешната организация, като наред с това се изгражда и гъста мрежа от революционни комитети. Прокламираната борба за извоюване на автономия на Македония и Одринско всъщност представлява тактическо прикритие за ВМОРО, докато крайната цел, която стояла пред нея, била освобождението на поробените български земи и обединението на разпокъсаните части на Отечеството. ВМОРО била създадена, както подчертават нейните създатели и първи ръководители, и за да се даде организиран отпор срещу активирането на чуждите пропаганди и особено срещу сръбската.
Един от най-високите етапи в българската национална революция след Берлинския конгрес било създаването на 23 октомври 1893 г. на българските македоно-одрински революционни комитети, подготовката и избухването на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.
Дейността на българските македоно-одрински революционни комитети или на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), както била наречена по-късно, продължила повече от четири десетилетия. Тя се изявила като една от най-силните и борбени революционни организации, създадени в края на XIX в. ВМОРО била конспиративна революционна организация, изградена на принципите на централизацията, и независимо че начело стоял централен комитет с председател, в този ЦК не господствало единоначалието, а бил колективен орган на управление. Най-висш орган на ВМОРО били общите конгреси, които имали върховната законодателна власт в организацията. Общият конгрес вземал окончателното решение за въстание. Той избирал ЦК, задгранично представителство и върховната контролна и ревизионна комисия. Организацията била национална и в нея можели да членуват всички българи от Македония и Одринско. За стабилността и за правилно организираното управление на ВМОРО свидетелства и това, че от всички подобни революционни организации, тя най-късно претърпяла разцепление, независимо че в нея членували дейци с различни идейни и политически разбирания. Разцеплението пък, след като било факт, не довело до промяна на характера на организацията и не оказало влияние върху нейните принципи.
През лятото на 1894 г. в Ресен се състояла среща конгрес на първите дейци на организацията, която д-р Татарчев характеризира като „пръв революционен конгрес". Като повод за свикване на срещата било използвано тържеството по случай освещаването на 15 август 1894 г. на новопостроената българска църква в града. Заседанията продължили три дни и се провеждали в къщата на д-р Татарчев. На срещата бил изнесен отчет за направеното до момента и за състоянието на организацията. По думите на д-р Татарчев, на този „първи революционен конгрес" се решило „организацията да се стреми да прокара за учители във всички училища, общински и екзархийски, по възможност свои хора. Също тъй се реши по същия начин да вземем общините и училищните настоятелства в свои ръце. Всекиму се наложи да работи за засилването на местните комитети, а тъй също и за снабдяването с оръжие". Навлизането в общините се налагало, тъй като чрез тях можело да се влияе в полза на революционната идея върху назначаваните селски учители и свещеници. Това довело до участието на дейците на организацията в общинските избори, които успели да спечелят през 1894, 1897 и 1898 г. С участието си в общинските избори организацията се изявила като „народна партия, крайно либерална и противоекзархийска", по думите на българския дипломат Атанас Шопов. През 1898 г. той нарича организацията „партията на д-р Хр. Татарчев и Д. Груев".
На Солунския конгрес на организацията, свикан през пролетната ваканция на 1896 г., се срещнали за пръв път почти всички видни дейци, между които били д-p Хр. Татарчев, Д. Груев, Ан. Димитров. Ив. Хаджиниколов, П. Попарсов. Пере Тошев, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов, Кирил Пърличев и Христо Попкоцев. Взетите на конгреса решения и изработените след него нов устав и правилник окончателно установили устройството на организацията и оформили ВМОРО като революционна организация. Организацията била наречена Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). В изработения устав на БМОРК се казва, че целта им е „придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско", като за постигането на тази цел комитетите „са длъжни да събуждат съзнание за самозащита у българското население" в Македония и Одринско. А в чл. 3 на устава се сочи, че „член на БМОРК може да бъде всеки българин без разлика на пол". На този конгрес Солунският комитет формално бил признат за централен и Одринско било включено в организационната територия, която била разделена по установена централистична структура (ЦК, окръжни комитети, околийски комитети, селски комитети). Тук се разисквало и върху създаването на задгранично представителство на ВМОРО в София за връзка с Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и външния свят. Когато говори за отношенията на ВМОРО с българските правителства и за създаването на задграничното представителство, д-р Татарчев казва, че „едно искрено помежду им комбинирано сътрудничество би спомогнало да се избягват грешки от която и да било страна и би се постигнали по-реални резултати от съвместната им акция. В духа на тая идеология ЦМК се мъчеше да бъде в контакт с българските правителства и съществуващите в България корпорации". По-нататък д-р Татарчев подчертава, че в „кръга на тая директива трябваше да действуват задграничните представители".
През март 1895 г. възниква нов фактор в националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско. Това е създаването на Върховния македоно-одрински комитет, поставящ си същата цел, както и ВМОРО, и представляващ легална организация на българските емигранти от Македония и Одринско в Княжество България. След създаването на легалната организация Вътрешната организация установява веднага контакт с нея и се старае да постигне „хармония и съвкупност на всички действующи" за освобождението на българите в Македония и Одринско. На 20 януари 1896 г. ЦK на организацията прави опит да въздейства върху дейците на Върховния комитет с цел да се преодолее разцеплението в него след втория му конгрес, като се изказват опасения, че то може да „повлияе пагубно, деморализирающе и на цялото ни дело въобще". Това писмо е подписано от председателя на ВМОРО д-р Татарчев и секретаря на организацията Д. Груев.
Д-р Татарчев стои начело на ВМОРО до избухването на Солунската афера, вследствие на която организацията е лишена от своя централен комитет. Времето, през което д-р Татарчев е председател на ВМОРО, се характеризира с два главни етапа. Това са периодът на „тихата организаторска деятелност" и встъпването „в периода на бурната революционна" дейност. Резултат от „тихата организаторска деятелност" е създаването на гъста мрежа от революционни комитети в Македония и Одринско и учредяването на четническия институт на ВМОРО след последвалите многобройни афери и разкрития.
Причина за Солунската афера от края на 1902 и началото на 1901 г. стават направените от турската власт разкрития и заловеният правилник на организацията, в който е отбелязано, че д-р Татарчев е „първи член на Централния революционен комитет". На 14 март 1901 г. е произнесена присъдата на Апелативния съд в Солун, според която д-р Татарчев е осъден на 5 години тъмничен затвор в окови. Заедно с него са осъдени и другите членове на ЦК - Xр. Матов и П. Тошев. На заточение са осъдени по други процеси и другите ръководители на организацията - Д. Груев, Ив. Хаджиниколов и П. Попарсов. Членовете на ЦК са заточени в Подрум кале (Халикарнас). При пътуването на заточените до Подрум кале д-р Татарчев е окован в една верига с Хр. Матов. В защита на д-р Татарчев официално се обявила немската колония в Солун, начело с консула, а френският журналист Пиер д`Еспаня написал и отпечатал по този повод книгата си „Преди клането“. Големият наш поет и македонски деец П. К. Яворов публикувал стихотворението си „Заточеници”, а студентите от Висшето училище в София събрали парични помощи за заточениците в Подрум кале, които им били връчени.
По времето, когато е председател на ЦК на ВМОРО, д-р Татарчев се оженва за гъркинята София Логотети, дъщеря на гръцкия консул в града. Венчавката и самата женитба става въпреки опита на българската и гръцката колония да им се противопостави. Всичките перипетии около нея д-р Татарчев разказва в спомените си пред проф. Любомир Милетич.
След една година и половина заточение, на 19 август 1902 г. е обявена амнистия и д-р Татарчев е освободен заедно с Хр. Матов и П. Тошев. На връщане от заточението, на 30 август, д-р Татарчев е арестуван от гръцката полиция по скалъпено обвинение за съучастие в убийството на гръцкия лекар Алеко Сакеларидис от Гумендже. В Княжество България лекарите устройват митинги в негова защита и за незабавното му освобождение. Под натиска на общественото мнение гръцките власти през втората половина на октомври 1902 г. са принудени да го освободят. На свикано заседание на ЦК на ВМОРО в Солун е решено, че оставането на д-р Татарчев, Хр. Матов и П. Тошев в Турция е опасно, и те са избрани за задгранични представители на организацията в София. Те заместват Туше Делииванов и Димитър Стефанов, по времето на които отношенията на ВМОРО с Върховния комитет не само са прекъснати, но и враждебни.
Д-р Татарчев пристига в София на 27 октомври 1902 г., Хр. Матов - в началото на ноември, a П. Тошев - в средата на ноември с.г. Положението в България и Македония по това време е особено тревожно. В България ВМОК се разцепва на две, като успоредно съществуват и действат два върховни комитета - единият, начело със Стоян Михайловски и ген. Иван Цончев, а другият, начело с инж. Христо Станишев и Тома Карайовов. В основата на станалото на X конгрес на ВМОК разцепление стои отношението на едното и на другото крило на комитета към Вътрешната организация и към въпроса за въстанието. В Горноджумайско току-що е било жестоко потушено провокираното въстание от привържениците на ВМОК - Михайловски-Цончев .
Новите задгранични представители се включват в подетата от проф. Любомир Милетич, проф. Иван Георгов и др. помирителна акция за разбирателство и обединение на ВМОК като негови членове.
На 15 декември 1902 г. д-р Татарчев и Хр. Матов се срещат и разговарят с руския външен министър граф Ламсдорф при посещението му в София. На тази среща те излагат пред него исканията на ВМОРО, като му връчват изработената за случая от Хр. Матов и Гьорче Петров „Про мемория". В спомените си д-р Татарчев отбелязва, че пред граф Ламсдорф е трябвало да се изтъкнат принципите на ВМОРО, че „македонското революционно дело е чисто местна рожба и че революционната борба не е продиктувана от външни подбуди, а по чисто вътрешни - за запазване на нацията и нейните културни ценности, както и за свободното развитие в нейната индивидуалност... Една от неговите (на Задграничното представителство) задачи се състоеше да предизвика интервенцията на Великите сили за разрешаване на македонската проблема. Тая интервенция се налагаше и не можеше следователно да бъде игнорирана от Задграничното представителство, без оглед дали тя е фиктивна, или пък реална." Приемайки „Про мемория"-та, граф Ламсдорф посъветвал Хр. Матов и д-р Татарчев организацията да запази спокойствие и предпазливост, което означавало, че Русия няма да подкрепи никоя акция на Вътрешната организация. За тази среща с граф Ламсдорф на Прилепския, Серския и Струмишкия окръжни конгреси се отправят обвинения срещу д-р Татарчев и Хр. Матов за „постъпките им от дипломатичен характер... правени на своя глава, без да вземат съгласието на организацията".
След получаването на решението за повсеместно въстание, взето на Солунския конгрес на ВМОРО от 2-4 януари 1903 г., на разширено заседание на Задграничното представителство в София, д-р Татарчев и Хр. Матов подкрепят Солунското решение. Задграничните представители се включват активно в подготовката на въстанието, като установяват контакти с двата ВМОК и се постига споразумение за съвместни действия под ръководството на Вътрешната организация. Задграничните представители агитират сред българските офицери и подофицери за участие във въстанието, организират събирането на материални помощи и оръжие, а също така снаряжават и изпращат сформираните в България чети за вътрешността, като същевременно съгласуват дейността на въстаналите райони в Македония и Одринско. По време на Илинденско-Преображенското въстание д-р Татарчев и Хр. Матов отбиват пред българската общественост и чуждия свят лъжливите турски обвинения за български зверства над турското население във въстаналите окръзи. Издадената от Задграничното представителство декларация на ВМОРО за лъжливите турски обвинения е връчена от д-р Татарчев на френския консул в София. За информирането на българската и чуждестранната общественост за хода на въстанието, по инициатива на задграничните представители започва да излиза бюлетин „Автономия", който се печата на български и френски език. Поради липса на централен комитет през въстанието Задграничното представителство изпълнява и част от функциите на ЦК.
На 22 август 1903 г., в разгара на въстанието, д-р Татарчев иска аудиенция при княз Фердинанд, който току-що (на 20 август) се бил завърнал от чужбина. Въпросите, които той трябвало да повдигне пред княза, са посочени в едно писмо на Задграничното представителство до Главния щаб на въстанието в Битолския окръг. Там се казва: „Докторът ще изтъкне лично на княза, че населението и борците в Македония смятат, че той е докарал положението (1895 и 1902) дотам, че в края на краищата всички са имали пълна вяра в неговото застъпничество и то чрез война с Турция за освобождението на страната и че него държат лично отговорен за своите нещастия. Това е последното средство, за да му се повлияе на княза, и се вярва, че той ще се позамисли пред този нов мотив." От една телеграма до в. „Нови Србобран" се вижда, че срещата е станала на 28 август 1903 г. В нея се казва, че „трима видни членове на македонския комитет са отишли на аудиенция при княза, искайки от него да окаже помощ на Македония".
Д-р Татарчев бил приет инкогнито от княза в двореца в Евксиноград в първите дни на септември. За резултатите от срещата д-р Татарчев не пише нищо в спомените си, но вероятно князът с отхвърлил молбата на ВМОРО България да подкрепи въстаналите българи, като обяви война на Турция. Още повече че в самото начало на въстанието Русия и Франция пратили заплашителни ноти до българското правителство в случай на евентуална българска намеса в полза на въстаниците. А Турция своевременно още преди него струпала войски по българската граница и отправяла непрекъснато заплашителни послания, въпреки мисията на Григор Начович през май 1903 г. в Цариград за нормализиране на българо-турските отношения. Вследствие на този отказ Главният щаб на въстанието в Битолския революционен окръг на 9 септември се обръща с писмо до българското правителство да „изпълни дълга си спрямо своите еднородни братя тук по един внушителен и активен начин, какъвто се налага от силата на обстоятелствата и опасността, която грози общобългарското отечество днес". Писмото било написано от Дамян Груев и чрез д-р Татарчев било връчено на правителството. Запазен е и документът, с който докторът иска да бъде приет от министър-председателя ген. Рачо Петров. А за това какви резултати са очаквани от срещата с княз Фердинанд личи от спомените на д-р Татарчев, който пише: „Демобилизацията, която трябваше да стане още във втората половина на м. август, обект на разискване от страна на Главния щаб, се отложи с около месец, с надежда за интервенция, ако не от Великите сили, то поне от България и нямаше резон да се отлага по-дълго време или пък да се очаква някакъв резултат от подаденото изложение до българското правителство. Виждаше се ясно от водената през време на въстанието българска политика, че правителството не мисли ни най-малко за една сериозна и активна защита на каузата на българското племе под турско иго. Нещо повече, то не прояви дори достатъчно един човешки дълг, ако не и онова племенно право, за да ограничи поголовното опожаряване на българските села и избиване на мирното население." Надеждите на ръководителите на въстанието не са без основание, тъй като още преди въстанието ЦК на ВМОРО информира българското правителство и дворец за готвеното въстание и поне на думи си осигурява обещание за подкрепа. Те са дадени лично на Борис Сарафов от генералите Стефан Паприков и Михаил Савов, а уведомителното писмо от ЦК до ген. Савов е запазено в архива на княз Фердинанд заедно с неговия отговор, в който се настоява въстанието да бъде отложено за есента, докато се прибере реколтата и завърши превъоръжаването на българската армия. За избухването на въстанието задграничният представител Хр. Матов още същия ден посещава министър-председателя, за да го уведоми. Най-впечатляващото е, че както винаги, князът отново постъпва като обикновен пъзльо и скоростно заминава за именията си в Австро-Унгария и както посочих и по-горе, се завръща тайно в края на август. По този повод Матов в книгата си „Пропуснати случаи” ще го нарече „вечния пропускач на случай”. Може би някога трябва да се позанимаем и с Фердинандовото място в разрешаването на македонския въпрос и изобщо на българския национален въпрос. Но това - друг път, а не сега, за да не мърсим паметта на българските революционери, жертвали своя живот и живота на семейства си и на народа ни отвъд границите за свобода и човешки правдини.
Нa 23 април 1903 г. в София е учредено Благодетелното дружество за подпомагане на пострадалите от турския режим в Македония и Одринско. Целта на дружеството била да се съберат средства и да се подпомагат материално „всички македонци и одринци, които са пострадали от режима в Турция". Първоначално за негов председател е избран Никола Червениванов, а Хр. Матов - за касиер. Но скоро ръководството на Благодетелното дружество преминава изцяло в ръцете на Задграничното представителство, като д-р Татарчев става негов председател. Чрез Благодетелното дружество се легализира дейността на Задграничното представителство, тъй като след 1 март 1903 г. са разтурени двата върховни комитета от българското русофилско правителство на д-р Стоян Данев, след натиска за това от руския външен министър граф Ламсдорф, който посещава София в края на 1902 г. Ръководителите на комитетите са интернирани във вътрешността на страната, канцелариите им са обискирани и архивата им е прибрана.
След прекратяването на Илинденско-Преображенското въстание до изтичането на мандата им на 1 януари 1905 г. д-р Татарчев и Хр. Матов остават за задгранични представители. През това време техните усилия са насочени към възстановяване дейността на ВМОРО в Македония и Одринско, към критическа преоценка и равносметка на „комитетското десетилетие", организирането на софийските съвещания на дейците на ВМОРО през зимата на 1903-1904 г. и изпращането на делегация в състав Борис Сарафов и Михаил Герджиков в Западна Европа, а така също и регламентиране на съществуването и дейността на Задграничното представителство като институт на ВМОРО с изработването на Правилник за Задграничното представителство през юни 1904 г. Тяхна заслуга е и издаването на органа на ВМОРО - в. „Революционен лист". След въстанието д-р Татарчев и Хр. Матов подпомагат със средства бежанците от Македония и Одринско, пострадали по време на въстанието. По този повод в. „Реформи" отбелязва, че Задграничното представителство е същевременно и благодетелно дружество.
На 26 март 1904 г. е подписано Турско-българско съглашение, т.нар. Начевичева спогодба, е което се дава амнистия на участниците в Илинденско-Преображенското въстание, гарантира се прилагането на Мюрщегските реформи в Македония и се определят отношенията между България и Турция. Успоредно с водените официални преговори се водят и тайни преговори между турското правителство и Задграничното представителство на ВМОРО в София. Инициативата за тези преговори идва от страна на турското правителство, което отчита, че организацията е фактор, от който зависи умиротворението на Македония и Одринско, и че единственият ръководен орган на революционното движение в Македония и Одринско след въстанието е Задграничното представителство.
При установените контакти между турското правителство и Задграничното представителство д-р Татарчев представя програма с исканията на ВМОРО. В тази програма се иска пълна амнистия за участниците в революционното движение в цяла Турция, назначаването на българин за помощник на главния инспектор за румелийските вилаети Хилми паша, назначаването на български владици в Солунската, Серската, Дойранската, Костурската и Воденската митрополия, изучаването на български език като предмет в държавните училища, назначаването на двама българи за членове на Държавния съвет, равноправно участие на всички народности в управлението на държавата, пълно самоуправление на общините и др. С цел да се упражни натиск върху турското правителство за приемането на програмата д-р Татарчев дава интервю пред виенския вестник „Политише кореспонденц", с което изразява становището на ВMOPO, че населението ще изчака да види резултатите от прилагането на Турско-българското съглашение и след като се увери, „че намесата на държавите не е принесла никаква полза на делото, те пак ще се организират зa въстание". Пак по съглашението д-р Татарчев се изказва и пред френския вестник „Тан".
Въпреки няколкомесечните консултации до споразумение между турското правителство и организацията не се стига. Турската власт продължава да преследва дейците на ВМОРО и да тормози българското население във вилаетите, а Вътрешната организация активизира дейността си срещу поробителите. За водените тайни преговори между турското правителство и Задграничното представителство е информирано и българското правителство, а преписи от документите по преговорите се съхраняват в Тайната канцелария на княз Фердинанд. Тук трябва да отбележим и една подробност около водените преговори. Те се водят успоредно с официалните българо-турски преговори за амнистия, за което е специално делегиран видният български дипломат, държавник и политик Григор Начович, по това време дипломатически агент в Цариград. По такъв начин турската страна се стреми да протака, за да провали официалните преговори. А преговорите с ВМОРО са един маньовър за опипване на почвата и за всяване недоверие между организацията и българските официални власти. В резултат на тези турски сондажи организацията официално и без посредници изтъква пред турските власти своята програма минимум, а и декларира по най-категоричен начин българския си характер и същност. Това най-добре е изпълнено именно от авторитетния д-р Татарчев.
След въстанието Задграничното представителство събира сведения от революционните окръзи и райони в Македония и Одринско за революционното движение в тях. С тази задача на 3 октомври 1903 г. д-р Татарчев натоварва Велко Думев. От получените сведения и от изнесените в печата материали Никола Наумов съставя мемоара на Вътрешната организация, който излиза на български и френски език през септември 1904 г. Екземпляр от мемоара на френски език е връчен през втората половина на октомври 1904 г. от задграничните представители на представителите на Великите сили в София. Целите, които преследва Задграничното представителство с издаването на мемоара, са да се разпръснат съществуващите заблуждения по македоно-одринския въпрос, който стои открит във всичката си острота, като с данни, неподлежащи на оспорване, само се илюстрира истинското положение в Македония и Одринско и кървавите перипетии, през които е минало движението от 1893 до 1903 г.
От есента на 1903 г. до Първия Рилски общ конгрес на ВМОРО д-р Татарчев и Хр. Матов хвърлят големи усилия, като не се жалят и средства за възстановяването на организацията по цялата революционна територия и за да се въоръжават, и изпращат десетки чети във вътрешността. Но въпреки деловите си качества и извоювания авторитет, д-р Татарчев и Хр. Матов не са избрани за делегати на Рилския конгрес, който се състоял през септември-октомври 1905 г., тъй като стават „прицелна точка на всякакви критики и нападки" от страна на оформящата се левица в организацията след възникналите дискусии по въпроса за централизацията и децентрализацията във ВМОРО, преценката за миналата и вижданията за бъдещата дейност на организацията. На Рилския конгрес е отнет мандатът на д-р Татарчев и Хр. Матов и са избрани нови задгранични представители.
Д-р Хр. Татарчев участва в Съвещателното събрание на ВМОРО през декември 1906 г. - януари 1907 г., в каквото се превръща Вторият Рилски конгрес. Той се провалил, тъй като левицата не се съгласила да се проведе извън организационната територия (в Рилския манастир), позовавайки се на чл. 3 от правилника на ВМОРО. Д-р Татарчев се подписва на 15 януари 1907 г. под изложението на участниците в Съвещателното събрание по разцеплението в организацията. Той участва като делегат и в работата на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО, който се състоял от 5 до 15 март 1908 г. в с. Жабокрът, Кюстендилско. Кюстендилският конгрес изработва декларация и преработва правилника на ВМОРО „в духа на мненията, изказани в известното изложение от м. януари 1907 г. на съвещателното събрание". На този конгрес д-р Татарчев е избран за допълнителен член на Представителното тяло на ВМОРО в София. Зад сформираните в България чети на ВМОРО и изпращането им във вътрешността правителството на демократите, начело с Александър Малинов, вижда, че стоят Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев. То в момента се придържало към спазване на линията за „еволюционно реформиране на тая страна" и било против изпращането на чети в Турция. На 12 март 1908 г. министърът на вътрешните работи Михаил Такев нарежда на кюстендилския окръжен управител да се срещне с Матов и Татарчев, които по това време се намират в Кюстендил за участие в конгреса, и да им предаде, че правителството ще се противопостави с всички средства на изпращането на чети в Турция.
След Кюстендилския конгрес д-р Татарчев изпълнява задълженията си на член на представителното тяло съвместно с поета и революционер П. К. Яворов, с който поддържа и близки приятелски отношения.
Успоредно с революционната си дейност д-р Татарчев упражнява и лекарската си професия в София.
По време на Младотурската революция, въпреки резервите, които има спрямо нея, д-р Татарчев поддържа Съюза на българските конституционни клубове. Само няколко месеца след обявяването на тази „революция-фарс", за дейците на ВМОРО става ясно, че трябва да подновят революционната си дейност. Председателят на СБКК Тома Карайовов дал на Хр. Матов, Тодор Александров и д-р Хр. Татарчев 10 000 лева в ефективно злато от сумата, получена от българското правителство, съгласно царския указ № 1 от 7 март 1909 г. и секретното министерско постановление № 19 от 27 февруари 1909 г. Тази сума била предназначена за подготовка и възобновяване на четническата дейност в Македония.
На 26 септември 1910 г. д-р Татарчев изразява в анкетата на сп. „Съвременна мисъл" отношението си към Младотурската революция и очакванията си от нея. Той вижда разрешаването на македонския въпрос в самостоятелна и решителна национална политика на България, като подчертава, че „колкото по-рано стане detente (избухването) между тях (Турция и България), толкова с по-малко жертви и с по-голяма чест ще излезе България".
През време на войните за освобождението на поробените българи (1912-1913, 1915-1918) д-р Хр. Татарчев изпълнява своя лекарски и патриотичен дълг като завеждащ военнополева болница на фронта.
Първата национална катастрофа се отразява тежко и върху д-р Татарчев. На едно от първите места стои неговият подпис под съставения на 11 май 1914 г. „Апел към съвестта на народите и към цивилизацията, за да бъдат признати нашите права върху скъпата ни Македония".
Главната причина за участието на България в Първата световна война д-р Татарчев виждаше в това, че „народът ни се възпитаваше ред години в духа на тоя идеал, стимулиран още от завета на Сан Стефано, че присъединението на всички български земи в една колективна единица се явява като политическа, стопанска и културна необходимост за народа ни, за да тръгне в обществото на народите по пътя на прогреса и културата".
През Първата световна война д-р Татарчев е началник на болница към 2-ра дивизия, въпреки че Т. Александров с писмо от 11 септември 1916 г. настоявал пред военния министър - ген. К. Найденов, той да остане постоянно в София като представител на ВМОРО.
В края на Първата световна война Вътрешната организация възобновява дейността си, начело с Т. Александров, Петър Чаулев и ген. Александър Протогеров. Срещу Т. Александров и ген. Протогеров се обявяват много от бившите дейци на организацията, тъй като и двамата не са избрани по законен път на редовен конгрес.
На страниците на сп. „Сила", редактирано от Христо Силянов, Коста Тодоров и Коста Списаревски, започва дискусия по въпросите на законността на новия ЦК, по миналата и по бъдещата дейност на организацията. Тази дискусия е започната в списанието от полк. Владислав Ковачев,бивш член на Сарафовия Върховен комитет и войвода в Македония. Особено активно в нея се включва д-р Хр. Татарчев. В три последователни статии той изтъква принципите на организацията в нейната революционна дейност, като се спира и на ролята й в освободителните борби на народа ни и на причините, довели България до националните катастрофи. Т. Александров и ген. Протогеров, лично засегнати, отговарят във в. „Камбана" на 19 април 1919 г. на отправените към тях обвинения, че са незаконен ЦК и за парични злоупотреби.
Дискусията по законността на ЦК на ВМОРО и по методите, с които си служи организацията, се пренасят и в конгресите на македонските братства в България. Различията по тези принципни въпроси проличават особено ясно на Втория велик македонски събор на братствата, който заседавал на 18 октомври 1920 г. в София и пред когото произнесъл реч д-р Хр. Татарчев. От Изпълнителния комитет на братствата се отцепили около 60 делегати, начело с арх. Никола Юруков, д-р Филип Атанасов, д-р Христо Далкалъчев, д-р Хр. Татарчев, Вл. Ковачев, Милан Грашев, Юрдан Анастасов и др., които формират Временна комисия на македонската емиграция. Комисията излиза в началото на ноември 1920 г. с позив към македонската емиграция, в който излага платформата си за „чистота на автономната идея" и провъзгласява федеративния принцип за разрешаване на македонския въпрос. Като печатен орган на Временната комисия започва да излиза в. „Автономна Македония", редактиран от Вл. Ковачев. Д-р Хр. Татарчев е автор на редица от уводните статии във вестника. В реферат на Йордан Бадев, четен на 2 октомври 1921 г. пред ІІІ Велик събор на македонските братства в България, се подчертава, че между Временната комисия и Изпълнителния комитет не съществуват идейни различия; целта е една и съща, едни u същи сa и средствата за постигането й. В реферата си Й. Бадев отбелязва, че „всички уводни статии на в. „Автономна Македония", които нямат за предмет някаква закачка, могат без абсолютно никакво изменение да се вместят във в. „Македония" и да се подпишат вместо от г-н д-р Татарчев - от Ив. Каранджулова".
Комисията става инициатор за създаването на Македонска федеративна емигрантска организация в България, учредителният конгрес на която се състоял на 4 декември 1921 г. в София. Д-р Татарчев е избран за член на Политическата комисия на конгреса. Приета била платформа на организацията, която всъщност представлявала съкратен вариант на платформата на Временната комисия. Тя била представена от председателя на конгреса Павел Шатев. Основните точки в платформата са: „Издигане Македония в самостойна политическа федеративна единица под гаранцията на Великите сили в нейните географски и икономически граници, която да служи за обединително звено между балканските народи и държави при абсолютно равенство за всички населяващи я народности. Приемане напълно устава на Учредителния федеративен конгрес на македонската емиграция. Изнасяне борбите за освободителното дело при пълно и единодушно сътрудничество на всички македонски народности."
От 28 до 31 януари 1923 г. в София по инициатива на Изпълнителния комитет на македонските братства и Македонската федеративна емигрантска организация в България е свикан Обединителният конгрес на македонската емиграция в България с цел да се преодолеят разногласията. Д-р Хр. Татарчев участва в работата на конгреса като делегат. На заседанието от 29 януари той е избран в Комисията по резолюциите. На конгреса са приети устав и правилник на Съюза на македонските емигрантски организации. Комисията по резолюциите, в която участва и д-р Татарчев, изработва 7 резолюции, в които се изтъкват целите и задачите, които ще преследва македонската емиграция в България; приема се обръщение от името на македонските българи емигранти към македонските емигранти от турска, албанска и румънска народност за „сътрудничество на всички македонски народности за постигането на общата цел - свободата и независимостта на родината”. В последния ден от заседанията на конгреса се приема решение председателят на конгреса Вл. Кусев и д-р Хр. Татарчев да поднесат съболезнования от името на конгреса на семейството на починалия Хр. Матов, революционер и другар на д-р Татарчев.
Вследствие на възникналите кървави междуособици в редовете на възобновената след войната Вътрешна македонска революционна организация и македонската емиграция в България, д-р Хр. Татарчев емигрира със съпругата си в Италия и се установява на лекарска практика в Торино. Тук той става обединяващо звено на българската колония, като в неговия дом се съхранява българското знаме, което при всеки национален празник се изнасяло.
През 30-те години на века д-р Татарчев отново се включва в националноосвободителното движение. Но този път неговата активност се проявява в особено напрегната публицистична дейност. За един период от около четири години той публикува във вестниците „Македония", „Заря", „Македонска трибуна" и „Вардар" над 40 остри политически статии. В тях той реагира на всички външнополитически ходове на българското и югославското правителство, коментира дейността на Обществото на нациите по малцинствени въпроси и критикува политиката на Англия и Франция за запазване на Парижката мирна система. С особено внимание той следи българо-югославските отношения и се противопоставя на всеки опит за двустранно споразумение за сметка на македонския въпрос.
Д-р Татарчев се намесва и в повдигната дискусия в печата по въпроса за „интегрална Югославия", като най-аргументирано отстоява позициите си и се противопоставя на тезата на проф. Димитър Михалчев и Никола Антонов. Заслужават внимание и неговите статии за италианския фашизъм и немския националсоциализъм, както и за успешния опит на Германия да отхвърли наложените й от Версайлската договорна система ограничения. От тези му статии блика оптимизъм за бъдещето на България и за решаването на българския национален въпрос.
Особено опасна за поробителите става неговата публицистика, след като излиза с призив за обща революционна борба на поробените народи в Югославия, което е всъщност възобновяване на принципа за интернационализиране на борбата. По този повод сръбската преса го обвинява като морален вдъхновител на „престъпниците", както тя нарича дейците на ВМРО.
След започването на Втората световна война и включването на Италия в нея д-р Хр. Татарчев се завръща в България, а след освобождаването на Македония през 1941 г. се премества да живее в родния си град Ресен. Към края на войната идва отново в София, но по време на англо-американските бомбардировки се премества със съпругата си да живее в Нова Загора. Тук той дава последното си известно интервю, в което отдава дължимото на основателите на ВМОРО и набляга отново на приемствеността в българското националноосвободително движение от периода на Възраждането в това след Берлинския конгрес.
През времето на Втората световна война в Скопие излиза един от големите български вестници, издаван от видния публицист и журналист Никола Коларов. Мечтата и надеждите на всички българи намира отражение в името на вестника, което Коларов назовава „Целокупна България”. Та именно в този вестник излиза една интересна статия от Климент Шапкарев (Д-р Христо Татарчев, в. „Целокупна България”, г. І, № 160, Скопие, 6 декември 1941 г., с. 6.). В нея авторът й отдава дължимото на революционера Татарчев и лансира мисълта, че ако Македония бъде обявена за независима държава, то първият неин президент трябва да бъде д-р Татарчев.
В края на август 1944 г. Третият Райх настоява пред Иван Михайлов да застане начело на една македонска държава, по подобие на д-р Анте Павелич, който е възглавил Независимата Хърватска държава. Михайлов отпътува спешно от Загреб през София за Скопие и след като разговаря със съратниците си от Централния комитет на ВМРО, отказва по най-аргументиран начин. В интервю, малко преди смъртта си, Михайлов заявява: „Към края на войната германците ми предложиха да проглася и застана начело на македонска държава. Отидох в Скопие и там на място отказах предложението, като добавих пред тях следното: „Не желая да поемам пред своя народ отговорност за твърде вероятни кръвопролития, които може да се явят при дебнещия комунизъм". След като на 6 септември 1944 г. Михайлов „най-категорично отказва да прогласи независимостта на Македония” пред пратеника на фюрера д-р Гарбен, на следния ден - 7 септември, Върховното командване на немската група армии „Е” излиза с ново предложение за нов опит да се създаде македонско правителство. Този път предложението е отправено към д-р Хр. Татарчев, който през лятото на 1944 г. заедно със съпругата си се намира в родния Ресен.
В проекта за правителство, където д-р Татарчев е определен за евентуален „председател на Управителния съвет”, е отбелязано, че той е „един от основателите на македонското освободително движение, на възраст около 70 години, ползва се с авторитет сред населението, проявявал се като активен публицист с прогерманско отношение”. И този опит остава неуспешен, тъй като Червената армия вече е навлязла на българска територия и редовните български войски започват оттеглянето си към старите предели на царството, оставяйки големи количества оръжие на разположение на българското население в Македония. То така и не влиза в употреба, тъй като страхът и започналите антибългарски репресии сковават сънародници ни, подложени на непозната в историята античовешка денационализация.
Както става ясно, краят на войната заварва д-р Татарчев в Македония. Титовите марионетки в Македония, начело с Лазар Колишевски, също правят опит да го привлекат на своя страна, но не успяват. Коравият и непреклонен българин отстоява истината и своето национално самосъзнание. Във Вардарска Македония д-р Татарчев е свидетел как Титовите изверги подлагат на мъчения и хвърлят в затвора неговия племенник и продължител на борбите на ВМОРО д-р Асен Татарчев. Д-р Хр. Татарчев не само е свидетел, но и енергично се противопоставя срещу денационализаторските насилия над българите във Вардарска Македония. След много препятствия и със съдействието на международни правозащитни организации д-р Татарчев успява да напусне „Титовия рай”. За кратко време живее в София, но и тук се изявява като противник на отродителна политика на БКП спрямо българите в Пиринска Македония, провеждана под влиянието на Сталин и Тито.
Вече тежко болен, д-р Татарчев напуска завинаги България и се връща отново в Торино, където умира на 5 януари 1952 г.
Тук искам да спомена как околовардарските простаци, по време на управлението на самозваното им ВМРО, постъпиха и с родната къща на революционера, която беше станала и фамилна къща на Ляпчевия род. Беше преди десетина години, когато бяхме в Македония и минахме през Ресен. Тогава местни хора ни показаха родната къща на революционера, мястото, където е станала Ресенската среща през 1894 г., която на практика слага началото на ВМОРО след решението в Солун от 23 октомври 1893 г. Къщата беше се разцепила вече през средата в резултат на съседни изкопни работи. На стената й откъм улицата имаше поставена скромна мраморна плоча за отбелязване на събитието от 1894 г. Вместо да я укрепят и реставрират, мародерите, осквернители на гробове и рушители на паметници бутнаха само след няколко дни къщата на революционера, за да изтрият окончателно спомена за него. В основите на къщата беше открит оригинален ръкопис със саморъчните спомени на другия голям революционер - Иван Хаджиниколов, явно скрит от доктора, преди да напусне Македония завинаги след идването на власт на Титовите злодеи. Копие от спомените ми беше предоставено, което аз своевременно публикувах. Какви други тайни и съкровища е крила Татарчевата и Ляпчевата къща, не ми е известно.
* * *
В заключение искам да допълня, че д-р Хр. Татарчев е автор на изключително ценни спомени за участието си в македоно-одринското революционно движение. Под неговото перо излизат и огромен брой статии, в които той откликва на почти всички събития, свързани с борбите на поробените българи през 20-те и 30-те години.
Първите си спомени „Първият Централен комитет на ВМРО" д-р Хр. Татарчев разказва през 1917 г. пред проф. Л. Милетич, които той отпечатва през 1928 г. в „Материали зa историята на македонското освободително движение". През 1922 г. той продължава хронологически разказаното преди в „Спомени от миналото" в издавания от Иван Михайлов „Сборник Илинден 1903-1922 г."
Далеч от България - в Торино (Италия), от 1934 до 1936 г. под влиянието на Ив. Михайлов той пише първата част от спомените си „ВМОРО като митологична и реална същност". Тази идея той започва да осъществява след посещението на Йордан Чкатров в Торино, който е изпратен от Иван Михайлов, за да му поднесе поздравления по случай 40-годишнината от създаването на ВМОРО. Това Татарчев отбелязва още с встъплението си в спомените си. Екземпляр от тях има запазен в личния архив на неговия съратник в борбата и бивш председател на ВМОК инж. Христо Станишев. През следващите години до Втората световна война той работи върху втората част от спомените си, които засега не са публикувани и са в неизвестност. Те би трябвало да обхващат спомените на доктора за времето след есента на 1903 г.
Публикуваните досега спомени на д-р Хр. Татарчев са важен извор за историята на македоно-одринското освободително движение и обхващат времето от създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация през 1893 г. до потушаването на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. В тях той отделя най-много внимание на изграждането и първите стъпки на Вътрешната организация, на дейността си като първи неин председател и задграничен представител на организацията в София. С голяма стойност са образите на неговите другари и съратници в македоно-одринското революционно движение, които той изгражда в резултат на личните си наблюдения и впечатления.
Д-р Хр. Татарчев отново се връща към спомените си през времето от началото на 1941 г. до заминаването си отново за Торино след Втората световна воина. Озаглавява ги „Увод” и с тях той допълва спомените си от 20-те и 30-те години и изяснява редица важни моменти от историята на македоно-одринското движение. Д-р Татарчев успява да покаже ролята на македонските българи в цялостната българска история, като на места разказът му има голяма доза патриотично-романтичен характер, дължаща се вероятно на радостта му от обединението на българските земи през 1941 г. Като участник в македоно-одринското движение д-р Хр. Татарчев разкрива по най-убедителен начин взаимоотношенията на Вътрешната македоно-одринска революционна организация с Върховния македоно-одрински комитет, с Българската екзархия и българските правителства. Д-р Татарчев се старае да анализира критически действията на всички страни в освободителната борба.
Костите на великия български революционер и основател на легендарната ВМОРО бяха пренесени с помощта на Вида Боева Попова и Иван Боев в България и бяха препогребани най-тържествено на 23.10.2010 г. в Централни софийски гробища. По този начин духът на д-р Христо Татарчев намери покой на свободна българска земя, далеч от поробена Македония, ръководена от фалшивото сръбско ВМРО.
Като приложение публикувам саморъчното завещание на д-р Христо Татарчев, което ни беше предоставено от г-жа Вида Боева Попова от Рим, за което й изказваме нашата голяма благодарност.

Завещанието е потвърдено от свидетелите д-р Хр. Манов, д-р Т. Флоров и Бусомети Анжела в Торино на 31 януари 1952 г.

Прилагам и надгробното слово за д-р Татарчев от един от съратниците на Ив. Михайлов - Асен Аврамов, мисли на д-р Татарчев, извлечени от негови статии, както и текста на едно писмо от съпругата му София Татарчева и други материали за него, непознати досега за сънародниците ни.

Цочо В. Билярски

 

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1

Собственоръчно завещание


Подписаният д-р Христо Н. Татарчев, живущ в град Торино, Италия, написах собственоръчно настоящето ми завещание по свободна воля и пълно съзнание, без всяко външно вмешателство, принуждение, с което завещавам на жена си София д-р Христо Н. Татарчева, Петро Логотети, живуща тоже, както и аз, временно в град Торино, Via Gioberti 24, всичкия си недвижим имот, идеалната част от къщата, находяща се на ъгъла на улица „Цар Борис” и „Екзарх Йосиф” в град София, България, и всички парични суми, намирающи се в Българските и Италианските банки, и я правя моя единствена наследница по завещание съгласно законите на страната ми България. Мое желание е след нейната охолна издръжка до смъртта й, ако остане нещо от моята идеална част от горепоменатата къща, да бъде дадено по равна част на общините: Ку[ку]шка и Ресенска в Македония за просветително-културни цели, ако последните общини са в пределите на голяма България; в противен случай да се да[де] това, за просветителни-културни цели, на общината на който и да [е] македонски град, останал под българска власт, изпаднал най-много в просветно-културно отношение. С настоящето ми завещание изразявам последната моя воля и обезсилвам всички предшестващи го саморъчни завещания, написани от мен. Това завещание приключих днес на шести юлий хиляда деветстотин четиридесет и втора година в град Торино - Италия, в присъствието на моите съотечественици д-р Христо Манов, д-р Тома Флоров и архитект Никола Дюлгеров, всички живущи в Торино.
Д-р Христо Н. Татарчев
Свидетели:
Д-р Хр. Манов
Д-р Т. Флоров
Арх. Н. Дюлгеров
[Заверка]
Торино, тридесет и първи януари хиляда деветстотин и петдесет и втора година
Д-р Хр. Манов, Bussometti Angela, д-р Тома Флоров
Оригинал. Ръкопис. 3 листа. Предоставено ни копие от г-жа Вида Боева Попова, Рим.




 


№ 2

Надгробно слово на Асен Аврамов по случай смъртта на д-р Христо Татарчев

Торино, 7 януари 1952 г.

Опечалени приятели,
Пред нас лежи един от синовете на българската нация и на Македония, който само физически е мъртав. Неговото име е вдълбано в историята на македонското освободително движение и нищо не може и не ще може да го изличи.
Д-р Христо Татарчев е първият председател на Вътрешната Македонска Революционна Организация, на която делата, подвизите и усилията отбелязват най-славната и драматическа епоха на Македония от десет века насам. В съвещанието, което през 1894 год. стана в Ресен, родния град на Татарчева, биде замислена и скоро след това създадена тази легендарна организация. Христо Татарчев стана нейн председател още при основаването й. Другари в комитета му бяха личности като Дамян Груев, Гоце Делчев, Христо Матов и други великани на освободителната борба.
Ако в ония години би трябвало да се избира председател на една македонска република - според свидетелства на осведомени хора от тази епоха - най-призваният за този пост би бил Д-р Христо Татарчев. Така са били преценявани качествата му, познанията му; такова е било обаянието от неговата личност.
Нашите борци и по-стари братя и досега като съкровище пазят в спомените си срещите, които са могли да имат тогава с д-р Христо Татарчев - било когато по търговия или други поводи са отивали в Солун, било когато той под разни претексти ги е посещавал из разните градове и села на Македония, за да се стягат и разширяват редовете на тайната организация. За тях, еднакво с името и словото на Груев, Делчев и Матов, имаше тежест, решаваше и увличаше думата на Христо Татарчев.
Той бе свидетел на всички превратности, които съдбата на Македония отбеляза от 58 години насам. Почти никой от другарите му не е жив - едни загинаха от куршум в борбата, други угаснаха с болка, не по-малко остра от куршума, но всички с велика вяра, че Македония ще дочака свобода, че ще бъдат осъществени целите на Солунското съзаклятие, тъй шумно известено на света с подвизите на хиляди герои.
Тая гранитна вяра на основателите на ВМРО, тяхното апостолско дело създаваха и днес още създават всред народа ни нови борци, мъченици и герои. Идеята, за която първи дадоха клетва Груев, Делчев, Татарчев, Матов и другарите, им не угасва, защото искрата, която гори у нашия народ за правда и свобода, не може да бъде угасена.
Д-р Христо Татарчев се помина далеч от своята любима Македония, която той лично видя как бе потисната от ботуша на най-новото и безсрамно робство. А заедно с него и този път всички вълнения и несгоди понесе с достойнство твърдата му и вярна другарка г-жа София Татарчева.
Нека неговите останки мирно почиват в тая свободна страна до деня, когато свободна Македония ще ги прибере в престолния си град - там, където той с другарите си тури началото на нашето на родно освободително движение!
Лека ти пръст, Скъпи покойнико!
Публ. във в. „Македонска трибуна”, г. 25, Индианаполис, Индиана, 31 януари 1952, бр. 1300, с. 1-2.

№ 3

Съобщение на в. „Македонска трибуна” за смъртта на д-р Христо Татарчев

Индианаполис, Индиана, 31 януари 1952 г.

Д-р Христо Татарчев почина
На 5 януари т. г. в 2,10 часа през нощта в болницата в гр. Торино, Италия, далеч от Македония склопи очи завинаги д-р Христо Татарчев - последният останал жив от видните основатели на Вътрешната македонска революционна организация.
Още от учредителното съвещание за създаване на организацията, станало в родната къща на д-р Татарчев в Ресен, в деня на най-големия български празник в Македония - „Свети Кирил и Методи”, през 1894 год., той бе посочен за председател на Централния комитет. Всички първенци в освободителната борба тогава кристализираха програмата на освободителното движение при председателството на големия покойник. Те можаха да проявят всестранно своите способности, дух и воля, при завидна хармония в разширяването на организацията всред селяни и граждани, бедни и богати, учени и прости, млади и стари, мъже и жени, само под едно разумно и тактично ръководство от страна на Централния комитет, възглавяван от д-р Христо Татарчев и Дамян Груев. И сега имената на създателите на ВМРОИ са най-ценното съзвездие, което грее и топли народа ни в разпокъсаната и поробена Родина, вдъхновява поколенията към борба за свобода и крепи надеждите за крайния успех на тая борба - свободна и независима целокупна Македония.
Д-р Христо Татарчев завърши своя земен живот, за да заеме с достойнство своето място в историята на Македония.
Да бъде вечна паметта му!
ЦДА, 1 л. Печатно. Документът представлява листовка, отпечатък от в. „Македонска трибуна”. Публ. във в. „Македонска трибуна”, г. 25, Индианаполис, Индиана, 31 януари 1952 г., бр. 1300, с. 1.

№ 4

Редакционна уводна статия на в. „Македонска трибуна” за живота и дейността на д-р Христо Татарчев

Индианаполис, Индиана, 31 януари 1952 г.

Кой бе д-р Христо Татарчев?
Излишно е да задаваме такъв въпрос, защото Татарчев бе широко познат в Македония и България. Неговото име бе често предмет на дипломатически доклади от чуждестранните консули в Цариград, Одрин, Солун, Битоля, Скопие. Турската власт следеше живота му не само в Македония, но и когато правеше пътувания из чужбина. Атина и Белград не ведньж се опитаха да ликвидират гордия млад лекар и общественик, станал център на народната борба. Не веднъж са ставали в Солун гръцки демонстрации пред дома му. Българската общественост в Македония и България с жив интерес бе следила революционно-романтичната семейна съдба на д-р Татарчев. Когато той е бил арестуван от турската власт в Солун или когато гръцката власт в Атина го е хвърляла в затвор при преминаване през Гърция, градушки от протести и телеграми от всички български краища са пълнили канцеларията на Високата Порта, атинското правителство и чуждестранните дипломатически представителства. Но все пак по обичай ще трябва да напомним и сега, по случай неговата кончина, кой бе д-р Христо Татарчев.
Роден в гр. Ресен през 1868 година; член на заможната и общоуважавана българска фамилия Татарчеви, той прекара детинството си в действително благородна домашна среда. Посещавал е основно българско училище в Ресен и Охрид. Родителите му го изпращат в Пловдив (тогава Източна Румелия), за да учи българска гимназия. А по-късно отива в Стара Загора, където завършва гимназия. Най-младите си години прекара в атмосфера на силен национален подем в Ресен, Охрид и Пловдив. Като дете той бе свидетел на борбите за самостоятелна българска църква. Вижда в 1878 година освобождаването на една част от българската нация и създаването на Българско княжество; прогласяването на автономна Източна Румелия; хвърлянето под ново робство на Македония и Одринско. Като ученик в Пловдив той непосредствено наблюдава вълненията на българите в Източна Румелия и революционното й присъединяване към Българското княжество през 1885 година. Така че, като завършва гимназията, неговият дух е изпълнен с мисли за освобождението на Македония. Но родителите му го изпращат в Швейцария, за да учи медицина. Престоял две години в Медицинския факултет в Цюрих, той опознава класическата свобода в тая малка страна и завидния начин, по който народностите й водят свой национален живот под един държавен покрив. От там заминава за Берлин, където с отличие завършва медицина.
Д-р Христо Татарчев е побързал да се завърне в Македония; престоял много късо време при родителите си и се установил като лекар в Солун. По това време Солун е център на стопанския и културен живот на Македония. Там идваха най-видните стопански, културни и църковни дейци на македонските българи. Още с пристигането си д-р Татарчев внимателно проучва условията и намира поле за работа. Освободителната идея бе узряла и само оставаше да се сложи началото на организацията. Впрочем Дамян Груев бе вече започнал тайното дело; и Татарчев бе член на първия кръжок, създаден в Солун. При освещаването на българската църква в град Ресен в 1894 година на самия ден „Свети Кирил и Методи” са се събрали към петнадесет души, посветени в тайното намерение, и тогава са решили създаването на Вътрешната Македонска Революционна Организация. Присъствуващите са преценили способностите на младия лекар, културата му, познанията на езици и го избрали за председател на първия Централен Комитет. От там те се пръснали като апостоли за проповядване на освободителната идея из Македония и Одринско. Лично д-р Татарчев е правил много срещи и събрания в Солун; посещавал е под разни претексти градове и села за ширене на революционната мрежа. Професията му, неговата образованост и осанката му са внушавали респект всред наши и чужди. Бивал е във връзки с чуждестранни дипломати и журналисти в Солун; навсякъде е изяснявал положението в Македония и Одринско и желанието на населението. Мъчно е могло да се вярва, че финият Татарчев е могъл да възглавява една от най-силните подземни организации по онова време. Тогава имената на членовете на Централния комитет се държаха в тайна; затова чуждото общество в Турция е било твърде изненадано, когато мълвата бе разпространила, че шеф на комитета бил тоя млад, внимателен и културен лекар. Това бе и знак, че революционната идея бе обхванала всички в Македония.
С разширяването на революционната идея изникват много нужди: организирване на чети, като тайна милиция на организацията; организирване на поща, съдилище; създаване на таен революционен печат; прокарване на аграрна реформа чрез революционни методи; пропаганда в чужбина; уреждане представителства на организацията в чужбина, подреждане на отношенията с македонските дружества в България и пр., и пр. В големите линии на цялата тая тежка работа е вземал участие и д-р Христо Татарчев. След председателствуването на комитета той е изпълнявал мисии в чужбина, а дълго време е бил задграничен представител на организацията. При голямата Солунска афера от м. януари 1901 година д-р Татарчев, заедно с Христо Матов и други видни деятели, е бил арестуван от турската власт. Невъзможно е тук да влизаме в подробно описание на всичко, което Татарчев е преживял в революционната си работа.
По-късно през Балканските войни и Първата световна война той е бил военен лекар.
След това Татарчев, като видя, че Македония бе подхвърлена на ново по-тежко робство, пак се зае с делото на освобождението й. Но изживяното много бе повлияло върху него и той се поотдалечи от активна работа, замина за чужбина и се установи в гр. Торино, Италия. Макар далеч от Македония, д-р Татарчев с най-голямо внимание е следил събитията около нея и не е изпускал нито един момент да изяснява на чужденците положението на поробения народ. Видни македонски дейци са го посещавали в Торино, за да беседват с него и се съветват по събитията. Той познаваше и новите идейни и революционни ръководители; и всички техни и на Македония напори и старания с чувство е преживявал. Нека споменем мъката, която е изпитал при вестта за убийството на Симеон Евтимов, редактор на в[естни]к „Ла Маседоан” в Женева, в края на 1932 година - простенал е от болка и извикал: „Сега кой ще замести способния и незаменим наш журналист?”. Така той ценеше борбата, която поколението след него водеше за освобождението на Македония.
Д-р Христо Татарчев в Македония през лятото на 1944 год. вижда и преживява най-страшната съдба на Македония
Скромен, д-р Татарчев винаги е отбягвал да се прави какъвто и да е шум около него. Той всякога е казвал, че не е заслужил да му се отдават почести. Така навремето си той бе връщал всички ордени, с които е бил награждаван за заслугите му като лекар през време на войните било от българската, било от други държави. От скромност той отклони и поканата да председателствува Великия македонски събор в Горна Джумая през 1933 г. Той владееше своите чувства и желания. Едно чувство не можа обаче да задуши - носталгията си към Македония, силното желание да види родния си град. Затова, макар в напреднала възраст и болен, през лятото на 1944 година, ведно със съпругата си София Татарчева, замина за Ресен. Пътуването си направи скромно и отби всички почести, които приятели и почитатели искаха да му направят. И той остана в родната си къща няколко месеца. Но тук го заварва най-новото поробване на Македония. На стари години бе свидетел как сърбо-комунистите преследват неговата - българската нация, и език в Родината ни. Той видя с очите си страданията на бащи и майки по избити от сърбо-комунистите синове и дъщери. Той веднага схвана, че се създава „македонска нация и език”, за да бъде окончателно погребан македонският въпрос и завинаги Македония да остане под робството на Белград. В същото време сърбо-комунистическите дейци чувствуваха нужда да се представят за „последователи” на ВМРО и шумно държаха речи за Гоце Делчев. Те направиха опити да разполагат с първия председател на Централния комитет д-р Христо Татарчев и да спекулират с името и присъствието му в Македония. Но именитият покойник твърдо отби техните опити и отказа да говори с тях. На тях заяви, че иска да напусне Македония. След много пречки и въртения те са се убедили, че не ще могат да задържат стария Татарчев. Но са се посвенили да го убият, както направиха с мнозина, защото то би ги окончателно изложило пред народа, и са му дали разрешение да замине за София, за да уреди там някои свои лични работи. Но и в комунистическа България се повторило същото с него. И тамошните управници са се стремили да задържат Татарчева в България за свои комунистически цели. Но Татарчев, виждайки робството в цяла България, в скоро време е потърсил паспорт за заминаване в Италия. В продължение на две години комунистите в България са го лъгали, за да го задържат там, и само като виждат неговата упоритост и разклатено здраве, му разрешили да напусне страната. През 1947 година д-р Татарчев със съпругата си е пристигнал в Торино, но вече сериозно болен. От тогава насам той почти не е излезнал от дома си в Торино. Огорчен и измъчен от всичко видяно и преживяно в сърбо-комунистическа Македония и комунистическа България, той не е приемал и посещения. В последните месеци болестта му се е засилила и е бил настанен в болница, за да се лекува.
Поради пределна възраст той не можа да надвие болестта си и склопи завинаги очи на 5 януари тази година през нощта.
Погребението
Макар животът на д-р Татарчев да е бил съвършено скромен, той е бил познат на доста от българите от Македония и България, които от дълги години живеят в Италия. Затова за смъртта му бързо са разбрали доста негови почитатели. Той още приживе е говорил на съпругата си, че не желае да се прави никакъв шум около смъртта му; тялото му да бъде сложено в най-обикновен дъсчен сандък и да го опее само един свещеник.
За смъртта на д-р Христо Татарчев единствено са били уведомени Иван Михайлов и Централният комитет на Македонските Политически Организации в Северна Америка. А единствен от македонските общественици Асен Аврамов веднага е заминал за Торино да поднесе съболезнованията на опечалената г-жа София Татарчева и да присъствува на погребението. То е било извършено на 7 януари в 10,30 часа сутринта в гробищата на гр. Торино.
До деня на погребението неговото тяло е лежало в църковния параклис на болницата. Покойният е изглеждал като заспал. Телото му, облечено в неговия официален костюм, е било поставено в двоен ковчег - вътрешен цинков и външен от солидно дъбово дърво. Въпреки изказаното от него желание за най-бедно погребение, взето е било предвид, че се налага да бъдат запазени по-добре неговите тленни останки, та да могат един ден да бъдат пренесени в столицата на свободна Македония - Солун.
В 8,30 часа сутринта след кратка молитва от свещеника на болницата, металическият вътрешен ковчег е бил запечатан с калай, а със специални бурми е бил затворен и дъбовия капак на външния. Над ковчега е бил положен голям венец от червени карамфили с копринена червена лента със златен надпис „На Великия Син - от Македония”. На колата са били поставени още два големи също художествено направени венци - единият от червени карамфили, лаврови и палмови листа със златен надпис на широка копринена лента „На Учителя-Борец - от Иван Михайлов”; а другият направен от лаврови и палмови листа със златни малки топки тук-таме също така със златен надпис на широка копринена лента „Поклон пред д-р Христо Татарчев - от МПО от Америка”. На тая молитва в болничния параклис са присъствували г-жа София Татарчева, Асен Аврамов и д-р Тома Флоров, личен приятел на семейство Татарчеви.
Точно в 10 часа сутринта малката процесия е пристигнала в торинските гробища. Пред църквата там била се е събрала една значителна група българи, дошли от Торино, Милано, Падуа и други градове, а така също и някои от познатите на покойния италианци. Самото опело се е извършило от двама свещеници в църквата на гробищата, след което се е образувала процесия до гроба на покойника. Там един свещеник наново е прочел няколко молитви. При последното прощаване Асен Аврамов е произнесъл кратка реч за другаря на нашите апостоли борци. Тая реч поместваме отделно във вестника ни.
Веднага след това тежкият ковчег с тленните останки на големия син на Македония били спуснати в иззиданата и циментирана гробница.
Венецът на Македония ведно с тия на Иван Михайлов и на МПО в Америка, както и донесените букети от почитатели покрили пресния и скъп гроб на д-р Христо Татарчев.
През цялото време фоторепортьор е правил снимки, за да се запазят за бъдещия музей на борческа Македония.
Публ. във в. „Македонска трибуна”, г. 25, Индианаполис, Индиана, бр. 1300, 31 януари 1952, с. 1-2.

№ 5

Мисли на д-р Хр. Татарчев


Д-р Христо Татарчев, първият председател на ЦК на ВМРО, бе и сътрудник на „Македонска Трибуна” - органа на МПО - който той четеше винаги с удоволствие приживе. От време на време, кога с подпис, кога без подпис, той изпращаше статии за публикуване във вестника, където неговото становище даже и по текущи проблеми, засягащи Македония, бе определено и ясно. Той носеше болката на Македония като своя болка на сърцето и затова, когато е имал възможност и се е налагало, той се е изказвал.
През 1933 година, когато Българският Свети Синод се бе повлякъл по идеята на „сръбско-българското сближение” и когато в София дойдоха на официална визита сръбските владици, д-р Христо Татарчев се почувствува дълбоко огорчен. Особено много той е бил засегнат, когато е научил, че в храма „Александър Невски” се е отслужило по един най-тържествен начин многолетие и дългоденствие на сръбския патриарх Варнава, „който не заслужава да носи расо поради безчислените негови зверски злодеяния спрямо българския народ”, както и българският владика Николай, заемащ Климентовата престолнина. И той пише:
„Македонските българи имат по-дълбоко съзнание за национално достойнство, престиж и авторитет за църквата и племето си, за да допуснат каквото и да било унижение. Те имат достатъчно вяра в себе си, за да дочакат онзи момент, когато ще могат да причакат свои пастири, а дотогава ще си налагат воля и търпение, за да удушат всички физически и морални страдания от сегашното си трагично положение.”
„Църквата, която изобщо цели за мир и любов в паството си и между народите, не може да бъде пасивна, когато нейното паство систематично се унищожава от официалната власт, защото държи за вярата и народността си. Тя не е вън или над паството си, а е духовно и съществено единна с него. Тази собствено здрава връзка между тях покри нашата народна църква със слава и величие, когато църква и народ се бориха срещу фенерското иго за извоюване черковно-училищната независимост на българското племе. Това е една епоха, която ще буди вечно в грядущите поколения не само възторг и благоговение пред ратниците, а ще бъде пътеводна звезда в дейността им за защита на националната кауза.”
„Македонска Трибуна”, 26 октомврий 1933 год.
Горните редове на д-р Христо Татарчев показват как той е гледал с историческа мярка върху текущите събития и затова мислите, които изказва, са мисли на един здрав македонски българин, който, щом нуждата налага, не се стеснява да ги придружи дори с укор към провинения. Историята по-късно потвърди неговите, както и на много други видни македонски деятели предупредителни съвети.
Обхванат от челичен и несломим дух, макар вече и на пределна възраст, д-р Христо Татарчев винаги отразяваше в своите политически статии лъх на ведрина, дълбока вера в бъдещето, дух на твърдост за борба до край. Така:
„Мирът на Балканите е една брънка от световния мир и той ще бъде винаги в опасност, докато там трае настоящият вандалски режим на изтребление чуждите народи. Македонският народ се намира днес пред една велика историческа проблема. Борбата му сега трябва да бъде една от най-интензивните и най-самоотвержените, за да се подържа актюелността на каузата ни и за да се наложи по-скоро нейното разрешение на дипломацията. Борбата, в този случай, е свещена, защото тя цели мир и правда, за който копнее човечеството. Македонският народ извършва тук, следователно, едно велико дело, което е идеал на цялото човечество.”
„Македонска Трибуна”, 28 декември 1933 год.
„Без Голгота не щеше да има Спасител - Христос. Съдбата на Македония и на другите поробени земи, населени с българи, е наистина тежка, ала затова са потребни търпение, желязна воля и постоянство в борбата, за да се върви с пламъка на възвишения дух и непоколебимата вяра към свободата на родината ни до победния край.”
„Македонска Трибуна”, 12 април 1934 год.
„Македония изгуби в лицето на Татарчева един велик свой син. „Македонска Трибуна” изгуби един вдъхновен свой сътрудник, който е следил същевременно с радост и гордост проявите на организираните и родолюбиви македонски българи на този континент. Святото знаме на борбата, което той издигна, не е паднало. То се носи от по-младите поколения така чисто и неопетнено, както го издигна той преди повече от половин век в Македония. Бог да го прости! Да пребъде неговата светла и незабравима памет!
Публ. във в. „Македонска трибуна”, г. 25, Индианаполис, Индиана, 31 януари 1952, бр. 1300, с. 2.

№ 6

Писмо от София Татарчева до Петър Чукалев от МПО за получената сума от МПО за поставяне на надгробна плоча и украса на гроба на д-р Христо Татарчев в Торино

Торино, 26 март 1954 г.

„Едно писмо от София Татарчева
(По случай годишнината от смъртта й)
В края на месец юли м. г. се помина г-жа Татарчева, съпруга на първия председател на ВМРО, д-р Христо Татарчев от Ресен, Македония.
По случай годишнината от нейната кончина, поместваме тук едно нейно писмо до Петър Чукалев (сега и той покойник). Даваме писмото фотографирано с подписа й.
Изтъкнатото в писмото й отношение - нейно и на съпруга й - към въведения от комунизъма режим във Вардарска Македония, тя не един път е подчертавала устно пред лицата, които са имали случай да я посетят в Торино. Това тяхно отношение г-жа Татарчева удостоверява тук и с подписа си.”

Уважаеми Господин Чукалев,
С особена признателност се обръщам към вас и вашите приятели - всички искрени почитатели на покойния ми съпруг д-р Христо Татарчев, загдето сте взели инициативата да се постави надгробна плоча върху гроба му по случай две години от неговата смърт. Г-н Асен Аврамов своевременно ме уведоми за това и постави на разположение изпратената от Вас сума на нашия приятел д-р Тома Флоров, за да се изпълни Вашата инициатива и желание.
Плочата, направена от хубав черен гранит с необходимите надписи на италиански и български езици, е вече поставена и зазидана над гробницата точно според изискванията на управата на торинските гробища.
Аз знам, че почитта, така изразена от Вас и приятелите Ви, към покойния д-р Христо Татарчев, е манифестация към идеала и борбата за освобождението на Македония, на които той служи с мисъл и дела през целия си живот. Вашият жест придобива особено значение днес, когато родината ни Македония страда от режими много по-тежки откогато и да било в миналото. Покойният д-р Христо Татарчев и аз бяхме в Ресен - Македония, под Белградско робство - след 1944 година, след като тая част на отечеството ни наново бе включена в Югославия. Ние непосредствено с очите си видяхме какви жестокости се вършеха над нашия народ, как той е подложен на унищожаване под голямата лъжа, че съществувала уж македонска република в Югославия. И първият председател на Вътрешната македонска революционна организация, д-р Христо Татарчев, заедно с мене, болен и на старини трябваше да бяга, за да се спасява от новите поробители.
И Вашият жест ще показва, че идеалите на ВМРО и на цялото македонско освободително движение далеч не са постигнати и че всички синове на Македония, където и да се намират, ще трябва да продължават борбата за свободата и обединението на Македония, така, както тя бе възвестена в Ресен през 1894 година от основателите на организацията, между които бе и покойният ми съпруг.
Като съпруга на покойния д-р Татарчев аз дължа специална благодарност към Вас и приятелите Ви за грижата, която сте положили за украсата на неговата гробница в Торино. Но моята признателност и утеха са безгранични, защото във Вашия жест виждам днес освободителното дело, на което Татарчев бе един от създателите, и една гаранция, че то няма да загине, докато Македония не бъде освободена напълно в една независима македонска държава.
Дължа да Ви уведомя също така, че от сумата, която Вий сте пратили за направа на гроба, са останали 30 000 италиански лири, равняващи се на приблизително 80 долари. Тоя остатък бе ми пратен на мен, за което изказвам благодарност на дарителите.
Моля Ви, приемете Вие лично и предайте на Вашите приятели моите най-искрени поздрави и пожелания за Ваше лично преуспяване и за преуспяването на македонския освободителен идеал.
Искрено Ваша:
София Татарчева
(На първа страница на вестника е отпечатано и факсимиле от писмото на С. Татарчева.)
Публ. във в. „Македонска трибуна”, г. 39, Индианаполис, Индиана, САЩ, 29 юли 1965 г., бр. 1994, с. 1-4.

Кратка библиография за д-р Христо Татарчев:

Първият Централен комитет на ВМРО. Спомени на д-р Христо Татарчев. Съобщава Л. Милетич. В Материали за историята на македонското освободително движение. Кн. ІХ. София, 1928, с. 89-107.
Хр. Татарчев, Едно осветление за българското общество. Сила, г. І, № 33, София, 3 май 1919 г., с. 13-15.
Хр. Татарчев, Становището на Вътр. Македонска революционна организация по македонския въпрос. Сила, г. І, № 40, София, 21 юни 1919 г., с. 4-6.
Хр. Татарчев, Взаимодействие на факторите по националния погром. Сила, г. ІІ, № 19, София, 14 февруари 1920, с. 3-6 и № 20, София, 21 февруари 1920 г., с. 3-5.
Хр. Татарчев, Спомени от миналото, Сборник „Илинден” 1903-1922. София, 1922, с. 11-19.
Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І. Илинденското въстание. София, 1933 и Т. ІІ. Освободителните борби на Македония. След Илинденското въстание. София, 1943.
К. Пандев, Националноосвободителното движение в Македония и Одринско (1878-1903), София, 1979 (второ издание 2000 г.)
Ц. Билярски, Д-р Христо Татарчев - първият председател на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Сп. „Военно-исторически сборник”, № 4, София, 1986, с. 45-58.
Ц. Билярски, За влиянието на идеите и делото на Васил Левски при създаването на революционна организация на българите в Македония и Одринско (1893). Сп. „Известия на държавните архиви”, № 53. София, 1987, с. 115-126.
Д-р Христо Татарчев, Спомени, документи, материали. Съст. Ц. В. Билярски. София, 1989, 374 с.
Ц. Билярски, Новооткрити документи за живота и дейността на д-р Христо Татарчев. Сп. „Военно-исторически сборник”, София, 1993, кн. 4, с. 157-179.
Ц. Билярски, Д-р Христо Татарчев - първият ръководител на ВМОРО. Стара Загора, 1994, 54 с.
Д-р Хр. Татарчев, Вътрешната македоно-одринска революционна организация като митологична и реална същност (Торино - 1934-1936). Съст. Ц. Билярски, В. Китанов. София, 1995, 205 с.
Д-р Хр. Татарчев, Македонският въпрос, България, Балканите и Общността на народите. Съст. Ц. Билярски, В. Радев. София, 1997, 347 с.
Вътрешната македоно-одринска революционна организация през погледа на нейните основатели. Спомени на Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров, Петър Попарсов. Съст. Т. Петров, Ц. Билярски. (Второ издание) София, 2002, 209 с.
Архив Христо Матов (Към историята на културно-просветните и революционни борби на македонските и тракийските българи в края на ХІХ и началото на ХХ век). Документален сборник. Съст. Ц. В. Билярски. София, 2004, 479 с.
Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893-1919 г.). Документи на централните ръководни органи (устави, правилници, мемоари, декларации, окръжни, протоколи, наредби, резолюции, писма) Т. І, ч. 1 и 2. Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. София, 2007, 1227 с.
Официалната и тайната българо-турска дипломация (1903-1925 г.) Документален сборник. Съст. Ц. Билярски, В. Китанов. София, 2009, 783 с.