Преди няколко седмици скопските варвари и мародери разкопаха гробовете на видния български войвода Христо Чернопеев и на дузина негови другари, родени в различни краища на поробената Македония, и унищожиха най-безцеремонно тленните им останки. Героичната смърт на българските войници по време на Първата световна война ги бе събрала в двора на новоселската църква „Света Богородица” в Щип. Чернопеев и бойните му другари пролежаха в гробовете си в родната махала на Тодор Александров и Иван Михайлов необезпокоявани цели 85 години. На какъв ли изрод му хрумна да поругае гробовете на войводата и останалите български офицери и войници, сложили костите си за свободата на Родината? Какъв ли варварин трябва да бъдеш, за да направиш тази диващина, родееща се с канибализма? А най-голямата гавра тук е, че днес тези варвари принадлежат към Православната църква и се кръстят пред иконите на Исус Христос и Света Богородица!

Къде е сега Вселенската патриаршия да заклейми това богохулно, антиправославно дело и да даде пример на останалите православни църкви как трябва да се борят за православието и за душите на умрелите православни миряни? Къде е сега Сръбската православна църква, която претендира да ръководи Вардарския регион, да покаже, че е искрен радетел на православието? Къде е сега Руската православна църква, най-могъщата и най-влиятелната в православния свят, да поучи и вразуми тези варвари, погазващи всички писани и неписани православни канони, когато се прилагат към етническите българи? Къде е сега сбърканият Хелзинкски комитет, дето плямпа и вие като развалена грамофонна плоча само за правата на „етническите македонци“? Няма ли международни организации, които да се занимават с войнишките паметници и гробища и които да реагират подобаващо на това кощунство? Няма ли НАТО, което да констатира ставащото в тази държава на абсурдите и да ги изключи от плановете за привличането й във военната организация и в Европейския съюз до очовечаването на нейната опростачена до крайност просръбска политическа върхушка? Още повече, как може да се вкара в една военна организация като НАТО страна, която не изпълнява Женевските конвенции за военните гробища и паметници? За да разровят и унищожат гроба на войводата Чернопеев, скопските диваци са разровили и изхвърлили от гробовете и костите на родените в Македония и погребани заедно с него български герои. Сигурно са следвали примера за варварските действия на сръбските палачи по разкопаването на гробовете на българските офицери във Велес и изхвърлянето на костите им във Вардар, описани подробно от френския журналист Анри Пози през 1934 г. в ужасяващата му книга „Войната се връща“.

За голямо съжаление, вероятно и този път скопските мародери, поради покровителството и немарливостта на Великите сили, пак ще се разминат със световното заклеймяване и човешкото правосъдие. Оставаме с надеждата поне Господ да не ги забрави и да им плати както той си знае и както подобава по божите закони и когато най-много ще ги заболи.

Занимавал съм се много с героичното в нашата история, но сега, когато пиша тези редове, тръпки ме побиват. Не съм допускал, че познатата ми македонска простащина, с която съм се срещал многократно, ще достигне в днешно време подобни падения в низостта си. Та нали се опитват да маскират и затъмнят варварското си минало и да се представят като част от европейската цивилизация! Може би по-точно би било да се каже, че те вече достигнаха дъното, тъй като днес няма никъде по света подобни звероподобни мутанти, които да поругават гробове само защото ги е страх от националността на умрелите.

Какви монументи и какви музеи и какви ли „споменици” градите бе, „неразумни и юроди”, след като неграмотността, простащината, лудостта и омразата към всичко българско са основните двигатели във вашите действия? Как с дивашки и абсурдни лъжи ще възпитавате новите поколения, които поколения вече разбират, че тяхната история важи само по Вардарско, и то само ако няма никакви опоненти? Няма ли кой да ви каже, че ВМРО, с името на която се кичите и в името на която управлявате тази държава-запъртък и незаконородено Титово недоносче, беше само организация на българи, а не на ренегати и закоравели престъпници срещу човечеството? Тази организация - ВМРО - беше възглавявана от Тодор Александров, ген. Александър Протогеров, Петър Чаулев, Иван Михайлов, Георги Попхристов и други, които винаги са се наричали и са се чувствали българи. Нека да припомним, че през периода до Първата световна война, когато загина Чернопеев, тази организация се наричаше Вътрешна Македоно-одринска революционна организация - ВМОРО, и той беше дотогава член на Централния й комитет, а името, с което се кичите, е това на Михайловистката ВМРО, организацията на Менча Кърничева, на Мара Бунева, на Владо Черноземски, на Мирчо Кикиритков, на Димчо Стефанов, на Йордан Цицонков, на Иван Момчилов, на Ипократ Развигоров, на Кирчо Григоров, на Георги Настев, на Владимир Куртев, на Кирил Дрангов, на Йордан Чкатров, т.е. организацията, която трепеше като кучета както излезлите от собствените й среди ренегати, така и сръбските и гръцки окупатори, като не прощаваше и на родните негодници-сърбомани и в свободното Царство България. По ви прилича името на ВМРО (обединена), която пък беше създадена от българския комунистически и коминтерновски лидер Георги Димитров заедно с послушните му слуги съпартийци Димитър Влахов, убиеца Тодор Паница, Никола Харлаков и Владимир Поптомов. Но и тук трябва да припомним, че макар и да бяха комунисти, те не забравяха, че са българи, и говореха и пишеха на български език. На този език излизаха и книгите, и вестниците им. Дори и уставът, и програмата им бяха написани на български. Затова, ако искате да сте в тон с истината, в унисон с господарите си и с престъпните си дела, би трябвало да се прекръстите и да вземете сръбските имена Черна рука или Бела рука. Те биха ви подхождали най-добре и по-тясно биха ви свързали с белградските ви господари. Въпреки че качихте Гоце и Даме на коне във вашия сбъркан паноптикум насред Скопие, едва ли ще ви прилича наименованието Ескадроните на смъртта, по подобие на латиноамериканските? (До това ви докара глупостта и незнанието на историята, че на кон се е снимал техният съвременник и съратник Васил Чекаларов, па и някои други, но никога и те.) Защо не ги качихте на слонове и камили, нали сте „наследници” на Александър Велики, тъй като той в походите си до Индия и Египет се е предвижвал и с такива животни? По-точно би ви прилягало да се назовете „ескадроните на гробарите”, или „ескадроните на мародерите”. Ако днес бяха живи Едгар Алън По, Марк Твен и Роберт Луис Стивенсън, известни с гробарските си истории и със зловещите си персонажи от търговци на трупове, вероятно биха се хванали за главите ужасени. А Стивън Кинг би могъл да взаимства много от скопските варварства и мародерства за сюжети на следващите си книги със страхотии и би написал истински нови шедьоври, с които да станете прочути. Но Вас не ви интересува какво се говори, хубаво или лошо, важното е да служите на белградските сатрапи, да сте във властта, да унищожавате всичко българско и да сте още по-известни. Дори и с мародерства на 85-годишни гробове.

Не заслужавате нито моето, нито на който и да било българин внимание, тъй като вие сте много прости, злобни и дребни, независимо от амбициите и мераците ви. Спомнете си само Езоповата басня за планината, която гърмяла, трещяла и накрай родила мишка!? Жалко само за децата ви, които ще растат и ще се обучават в тази смърдяща простащина и абсолютно идиотски лъжи! Жалко и за унизителното падение на всички посланици на Великите сили, които ви стискат по приемите и срещите мръсните от мародерства и безчинства ръце, сядат на една маса с вас и умилено ви гледат в устата, откъдето се сипят абсолютни простотии, лъжи и фантасмагории. Жалко и за всички чуждестранни журналисти (дошли от страните с уж развита демокрация и свобода на печата), акредитирани в БЮРМакедония, които обикалят по Вардарско и не смеят да кажат истината. (Интересно каква ли е цената на мълчанието им?) Жалко и за представителите на православните църкви, които постоянно ревниво ни призовават да спазваме божите закони, а мълчат като сфинксове за поругаването на гробовете на православни християни само защото тези християни приживе са били българи. Жалко и за нашите български управници, които не се срамуват да контактуват с тези варвари, мародери, фалшификатори и абсолютни простаци като приятели!

За съжаление, сигурен съм, че варварите, управляващи концлагера само за българи - БЮРМакедония, няма да спрат дотук с мародерствата. Няма да спрат, докато някой не ги срита подобаващо, както бяха сритани сръбските им господари за кланетата в Косово. Защото днешните варвари и техните господари разбират само от удари по мутрата, жестоки икономически санкции или от самолети, ракети и бомби по главите. С голяма надежда да се намери някой достоен български политик, който един ден да поиска сметка на скопските диваци за гаврата с тленните останки на българските войници, предлагаме на читателите да се запознаят с кратката биография на големия български революционер Христо Чернопеев, който посвети целия си живот за правдините на македонските българи и положи костите си за свободата на Македония. И точно неговите кости бяха варварски поругани и унищожени в Македония по нареждане на престъпния бос на днешните сърбокоминтерновски варвари от Македония - Никола Груевски!

15 януари 2011 г. Никола Григоров

ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ

Кой е Христо Чернопеев и какво е неговото място в нашата история?

Христо Чернопеев, с истинско име Черньо Пеев се ражда през юли 1868 г. в тогавашното Плевенско село Дерманци. Завършва Плевенското трикласно училище и служи с прекъсване последователно в Плевенския и Ломския полкове като фелдфебел от пехотата (1889-1899).

Това са годините, когато се създават Българските македоно-одрински революционни комитети (1893), които по-късно ще започнат да се назовават ВМОРО (от 1905 г.) и Македонския комитет (1895), който скоро ще започне да се нарича Върховен македоно-одрински комитет.

В Ломския полк Чернопеев попада под влиянието на големия български революционер поручик Борис Сарафов с когото служи заедно. Чернопоев не успява да се включи в четата на Б. Сарафов в Четническата акция на Върховния комитет (1895), тъй като закъснява с уволнението си. Славата пък на Сарафов след тази акция достига не само из цяла България, но и далеч зад границите, тъй като неговата чета превзема Мелник от турците и установява за кратко време революционна власт. Изпаднал още повече под влиянието на обаятелния Сарафов Чернопеев се включва вече активно в македоно-одринското революционно движение. Първоначално Сарафов му възлага да организира “една дружинка” от войници и унтерофицери, която се подготвя за влизане в поробена Македония и събира членски внос за възглавяваното от Сарафов Българско тайно офицерско освободително братство, което е важна структура във Върховния комитет. В член 1 на устава на Братството като цел се набелязва “материално и морално да действува за политическото освобождение на Македония и Одринския вилает”.

Възглавяваната от Чернопеев дружина събира от и чрез съмишлениците си не само пари от членски внос, но оръжие (пушки, револвери, ками) и боеприпаси, които предава на Ломското офицерско братство.

След избора на Борис Сарафов за председател на Върховния комитет, между Комитета и Вътрешната организация е постигнато споразумение за създаването на четите на организацията, която вече е обхванала цялата поробена територия на Македония и Одринско с гъста мрежа от комитети. Четите се оказват изключително важни за Вътрешната организация, поради опасността пред която е изправена организацията – безбройните афери (разкрития от страна на турската власт). Върховния комитет и българската армия предоставя за тази цел най-добрите си специалисти-унтерофицери. Това са Христо Чернопеев, Марко Лерински и Михаил Апостолов – Попето, всичките родом от България. Тези тримата създават целият Четнически институт на ВМОРО, като четите, които формират във вътрешността на Македония изиграват ролята на школи за войводите на организацията. Ако трябва да ги сравняваме с подобни съществуващи учреждения би могло да ги сравним само с Военното училище в София и с Школата за запасни офицери. Чернопеев и другите двама – Марко и Попето работят в тясна връзка със задграничните представители на ВМОРО в София Гоце Делчев и Гьорче Петров. До прехвърлянето си в Солун Чернопеев е съпроводен от члена на ЦК Иван Хаджиниколов. Първоначалното му назначение (есента на 1899), след като излиза в запаса и минава на пряко подчинение на Централния комитет в Солун, е за терорист към комитета. Тук се запознава и работи съвместно с останалите членове на ЦК д-р Христо Татарчев, Пере Тошев и Христо Матов. До февруари 1900 г. Чернопеев се намира в Солун и по поръка на комитета обучава на военно изкуство солунските българи – дейци на организацията. След това минава в сформираната вече чета на М. Попето, която се подвизава в Гевгелийско и Ениджевардарско. Приблизително половин година Чернопеев се занимава с обучение на четниците и с организационна работа по селата, като заклеват и новоприетите членове на организацията.

През следващия период Чернопеев вече води самостоятелна организационна чета в Кукушко и Горноджумайско, като четата му е формирана от терористи на организацията и бъдещи войводи, сред които са Михаил Герджиков от Пловдив и Петър Юруков от Карлово.

Избухналата Солунска афера през 1900-1901 г., когато е арестуван почти целият ЦК става ясно колко важни са четите на Вътрешната организация и преди всичко тази на Чернопеев. Търсените от турските власти дейци на организацията, за да се спасят от арест и преследване намират укритие в четата на Чернопеев. Неговата чета дава и първото най-сериозно сражение срещу турска войска на 4 февруари 1901 г. при с. Баялци. Четата дава сериозни жертви, но за турските власти става вече ясно, че насреща си имат истинска военна единица.

Името на Чернопеев е свързано и с една от най-шумните афери в историята на ВМОРО. Вътрешната организация започва да изпитва глад за оръжие и бойно снаряжение, тъй като кризата в отношенията между ВМОРО и ВМОК се засилва и тя вече не може да разчита на Комитета. Амбициите на Сарафов и на комитета довеждат до развалянето на отношенията между двете организации, което се задълбочава и при следващите ръководители на ВМОК. Поради тази причина Организацията предприема няколко отвличания, с цел да се получи паричен откуп при връщането на отвлечените пленници. Първата такава замислена и неосъществена акция е отвличането на детето на един от най-богатите българи – Иван Ев. Гешов. Втората акция, ръководена от самия Г. Делчев, в четата на който влизат и анархиста Петър Манджуков и офицера войвода Антон Бозуков е отвличането на детето на богат струмишки бей. Третата акция, ръководена от анархистите Славчо Мерджанов и Петър Соколов, заедно с арменски революционери, е за отвличането на сина на един одрински бей срещу паричен откуп. И трите акции завършват с пълен неуспех, я някои и катастрофално.

Едва четвъртата акция, от ръководена от Яне Сандански сборна чета, в която влизат едни от най-добрите войводи на ВМОРО – Христо Чернопеев, Кръстьо Асенов, Сава Михайлов, Андон Кьосето, Петър Юруков, Александър Дърводелски, Стефан Мандалов и Кара Васил се оказва успешна. Революционерите залавят американската протестантска мисионерка Елена Стоун и нейната спътничка, също мисионерка, българката Екатерина Стефанова Цилка. Тази акция, единствена е успешна от замислените и подготвени акции на ВМОРО и то благодарение на твърдостта и предвидливостта на ръководителя й Сандански и на неговите другари. В защита на похитетилите си и на организацията, както и на поробените българи от Македония и Одринско се застъпва “жертвата“ – Елена Стоун, след завръщането си в Съединените щати, като не пропуска никога възможността да застане публично на тяхна страна. От спомените на двете отвлечени жени проличават най-добрите качества на българина, въплотени в образа на революционерите и то в най-екстремната ситуация, в която би могъл да попадне не просто един човек, но и революционера и да излезе не само с успех, но и с чест. Тази акция прави популярна ВМОРО и теглата на българите в Македония и Одринско и българските революционери и далеч зад океана. Акция, изпълнена блестящо и по възможния най-хуманен начин и нямаща нищо общо със съвременния тероризъм. Поглеждайки назад в нашата история, комбинацията от героизъм и хуманизъм можем да намерим с хиляди в борбите на българите в освободителното им движение.

От февруари 1902 г. по собствените думи на Чернопеев живота и дейността му е тясно свързана с дейността на ВМОРО в Струмишкия революционен окръг, на когото той ще стане по-нататък и несменяем ръководител през следващото десетилетие.

Следващият почти две-годишен период от живота на Чернопеев е свързан с борбите на ВМОРО за отстояване на територията си от опитите на Върховния комитет да превземе крайграничните райони, за да ги използва в опитите да се постави публично македонския въпрос пред великите сили и то за сметка на ВМОРО и въпреки неподготвеността на организацията и населението за революционни действия. Стига се дори до въоръжени сблъсквания между четите на двете български организации и днес тъжно звучат редовете от спомените на Чернопеев, когато разказва как две български чети се сражават помежду си и дават скъпи жертви, докато турската войска стои на баира и наблюдава самодоволно българското кърваво самоизтребление. През есента на 1902 г. Чернопеев и Сандански правят сериозен опит да ограничат разпростирането на неподготвеното от Върховния комитет на Михайловски-Цончев въстание в Горно-Джумайско. Както се е и очаквало въстанието завършва катастрофално за населението, но създава революционна обстановка в цели райони на Македония и Тракия. На 24 декември 1902 г. ЦК на Вътрешната организация в Солун разпраща окръжно, с което свиква нов общ конгрес на организацията. Конгресът, който е проведен от 2 до 4 януари 1903 г. в сградата на Солунската българска гимназия “Св. св. Кирил и Методий” взима решение за започване на подготовка за вдигане на “повсеместно–стратегично въстание” в Македония и Одринско през пролетта на същата година, което ще остане в историята и в паметта на българите като Илинденско-Преображенско. Заседанията са председателствани от председателя на ЦК, учителят в гимназията, старозагорецът Иван Гарванов.

По същото време и в София в Задграничното представителство се провеждат съвещания по въпроса за въстанието. Г. Делчев, Г. Петров, Хр. Матов, д-р Хр. Татарчев, П. Тошев, М. Герджиков не присъствали на конгреса, но взели участие в разискванията на Софийските съвещания. Чернопеев по това време се намира във вътрешността – в Струмишко и макар че е противник на въстанието, се подчинява на взетото решение като се включва в подготовката му. Въпреки, че основната част от участниците в съвещанието били противници на вдигането на прибързано и неподготвено въстание, на практика надделява становището на новите задгранични представители д-р Татарчев и Матов, които се солидаризират със Солунското решение и с аргументи отстояват позицията си. Г. Делчев не дочакал завършването на Софийските съвещания и пристигането на Ив. Гарванов и Велко Думев, като пратеници на конгреса и в първите дни на януари 1903 г. заминал с четата си за среща с ръководството на Серския революционен окръг и с членовете на ЦК на организацията в Солун. Той имал намерението, ако не успее да отложи въстанието, поне да го отсрочи за по-късна дата, за да може окръзите в най-тежко състояния да получат оръжие и боеприпаси за въстанието. Въпреки че русофилското правителство на д-р Стоян Данев разтуря съществуващите два Върховни комитета (тези на Ст. Михайловски-ген. Ив. Цончев и на инж. Хр. Станишев-Т. Карайовов) на 31 януари 1903 г. Вътрешната организация се обръща с призив към бившите дейци на ВМОК и след проведените няколко срещи и преговори се постига споразумение за съвместно участие във въстанието. Бившите дейци на Върховния комитет, в болшинството си офицери и унтерофицери от българската армия, са изпратени в Македония и Одринско като инструктори и войводи на чети, но основните чети на комитета участват във въстанието в Серския революционен окръг и в крайграничните райони.

Чернопеев, начело на четата си, която влиза в състава на отряд от над 250 четници по време на въстанието участва в редица сражения с турския башибозук и аскера. Въпреки истинската война, която се водеше в крайграничните райони, заслуги за което имат и четите на ВМОК, въстанието е прекратено след започналото кърваво отмъщение и саморазправа с мирното насеелние от аскера и башибозука. Един от последните, Чернопеев се оттегля с четата си на свободната българска територия.

През периода от 1903 до 1908 г. на околийските и окръжните конгреси Хр. Чернопеев е избиран за струмишки окръжен войвода и ръководител на Струмишкия революционен окръг.

През зимата на 1903-1904 г. част от организационните дейци и ръководители на въстанието, между които Христо Матов, Яне Сандански, д-р Христо Татарчев, Борис Сарафов, Михаил Герджиков и др., сред които и Христо Чернопеев, се събират на съвещания в София, на които разискват върху въпросите от принципен и тактически характер, възникнали в хода на въстанието и след него. Обсъждан е и въпроса за законността за взетото решение за въстание, подготовката на организацията и населението за него, ръководенето на въстанието от ЦК, ролята на ЗП, въпроси от тактически характер, пропагандата в хода на въстанието и др. На тези Софийски съвещания се оформят идейните течения в организацията, въпреки че не се вземат решения, а само се обменят мнения. С общ документ излизат само организационните дейци, групирани около Я. Сандански. Това е Директивата за бъдещата дейност на Организацията и упътванията към нея, които документи стават идейната платформа на оформящата се левица, в македоно-одринското националноосвободително движение.

Изготвянето на директивата е възложено на комисия, в състава на която влизат Димо Хаджидимов, Димитър Стефанов и Никола Пушкаров. Директивата за бъдещата дейност на организацията е изработена до 21 януари 1904 г., а до средата на годината директивата е вече размножена и разпратена във вътрешността. Тя е одобрена в Серския и Струмишки революционни окръзи, а на страниците на органа на ВМОРО в. „Революционен лист" са отпечатани редица дискусионни статии. По своя характер директивата представлява идейна платформа на оформящата се Серска група в македоно-одринското освободително движение, към която идейно принадлежи и Хр. Чернопеев.

След двегодишен подготвителен период е свикан в края на септември 1905 г. Общият конгрес на ВМОРО в Рилския манастир, който продължава работата си близо месец. На конгреса, станал известен като Първи Рилски общ конгрес на ВМОРО, присъствуват 22 делегати от шестте революционни окръга, сред които като делегат на Струмишкия революционен окръг е Хр. Чернопеев. За председател на конгреса е избран Дамян Груев. В началото са изслушани докладите на ръководителите и войводите от отделните революционни окръзи, след което се пристъпва към разглеждане на въпросите за отношението на ВМОРО към чуждите национални пропаганди, към българското правителство и Българската екзархия, за избора на ръководни тела на организацията и за печатния й орган (в. „Революционен лист”). Най-важният въпрос на конгреса е за бъдещата дейност на Вътрешната организация, който е в основата на изработения “в крайно демократичен дух” доклад на Пере Тошев по устава и правилника на организацията. Освен нови устав и правилник на организацията, на конгреса са изработени и правилници за четите, и за селските и градските чети на ВМОРО.

На този конгрес се очертават две основни течения. Първото, представяно от Д. Груев, подкрепян от солунските и одринските делегати, държи “най-много на практичната и реалната страна на движението”. Главни представители на другото течение, което се стреми към “силно демократизиране на движението и всичко да става чрез народните маси”, са П. Тошев, Г. Петров и Я. Сандански. Към второто ще се присъедини и Чернопеев. Но окончателното разцепление в организацията ще настане по време на провала на Втория Рилски общ конгрес (декември 1906 г.), което ще се узакони след януари 1907 г. по време на т.н. Съвещателно събрание, а конфликта ще се задълбочи особено след убийството на задграничните представители Б. Сарафов и Ив. Гарванов и на драмския войвода Михаил Даиев. Чернопеев без да има каквото и да било участие в произнасянето на присъдата над задграничните представители и в нейното изпълнение полицията го арестува и хвърля в затвора. Тъй като той се е определил на страната на Сандански във фракционната борба, не пожелава да участва и в работата на Кюстендилския общ конгрес на организацията през март 1908 г. и не се възползва от предложението на дейците на т.н. десница да бъде освободен от затвора и да участва в работата на конгреса. В започналата словесна престрелка между серската група и противостоящата й десница Чернопеев се изявява и като умел публицист и полемист със редица свои статии в подкрепа на серчани още преди Младотурската революция от юли 1908 г. Той подпомага Сандански в опита му да създаде нова организация, на основата на ВМОРО, която назовават Македоно-Одринска революционна организация (МОРО), но атентата на войводата Таню Николов срещу Сандански през септември 1908 г. осуетява учредяването й. По такъв начин учредителният конгрес на МОРО не се провежда и тя на практика съществува нерегламентирано до януари 1909 г., когато двете групи около в. “Конституционна заря” (на Сандански) и в. “Единство” (на Чернопеев) се споразумяват да се обединят в Народна федеративна партия (българска секция). Вестниците “Конституционна заря” и “Единство” престават да излизат, а на тяхно място започва да излиза в. “Народна воля” като орган на НФП. Материали на Чернопеев непрекъснато намират място в тези вестници, като същевременно и гравитиращия към тази група орган на тракийските революционери в. «Одрински глас» също печати негови статии и изявления.

През пролетта на 1909 г. Чернопеев, съвместно с възглавяваните от Сандански отряди участва в потушаването на контрапреврата на старотурците в Цариград. На практика, официално с участието на Димитър Влахов, Сандански и Чернопеев Учредителния конгрес на НФП (българска секция), е свикан през лятото на 1909 г. Хр. Чернопеев, макар и учредител на тази легална българска партия я напуска през декември 1909 г. Отцепилата се групата, начело с Чернопеев, поради неразбирателство с интриганта Д. Влахов, поставя основата на нова българска организация, която носи името Българска народна македоно-одринска революционна организация и обхваща главно територията на Струмишкия революционен окръг, но има амбицията не само да включи в себе си и части от другите окръзи, но и от свободното Българско княжество. Тази определено чисто българска организация изработва свой устав, правилник и излиза със значително количество пропагандни материали, като използва за трибуна, издавания от Кръстю Станчев вестник „Камбана”. Чернопеев е един от главните идеолози на тази организация.

През пролетта на 1910 г. в София и Варна се провеждат две срещи-събрания на бивши дейци на ВМОРО. На Учредителното събрание в София на 4 май 1910 г. присъстват Хр. Чернопеев, Михаил Чаков, Ст. Чавдаров, Георги Занков, Апостол Петков, Таньо Николов, дякон Евстатий и Андон Бозуков. Тук се решава да се възобнови революционната дейност в Македония и Одринско, като участниците в него се пръснат из окръзите, за да запазят духа на населението след Хуриета. Към нея са привлечени и дейци на бившия ВМОК, като негови представители са А. Бозуков и К. Кондов. В приетите устав и правилник на новосъздадената организация е наречена българска, като се подчертава, че е създадена в противовес на съществувалата до Младотурската революция единна ВМОРО. Новата организация се създава “на национална почва със задачата да извоюва автономията на Македония и Одринско като етап за духовното ни и политическо обединение”, като обхваща “не само Турско, но и всички земи, населени с българи и ония гдето би се намерили съмишленици и да бъде изградена въз основа на принципите на централизацията”. На Софийското събрание се избира и временен Главен комитет на БНМОРО в състав Хр. Чернопеев и А. Бозуков, които да ръководят организацията до избирането на Главен комитет (Директорат), запасен член на Главния комитет и Контролен финансов институт. С окръжно писмо на временния Главен комитет от 11 юни 1910 г. се нарежда да се извърши изборът на длъжностните лица с писмено разбирателство, който начин е предвиден и в правилника на организацията.

По решение на Софийското събрание на 29 юни 1910 г. в Македония, през с. Бараково, Дупнишко, навлизат с чета Т. Николов, А. Петков и Продан Христов, които минават Вардара и се отправят за Ениджевардарско. В Гевгелийско те се свързват и с войводите Коста Попето и Стоян Малашев, които също излизат в нелегалност. От присъствалите на Софийското съвещание не успяват да преминат границата и остават в България Хр. Чернопеев, М. Чаков, Г. Занков, дякон Евстатий, Ст. Чавдаров и А. Бозуков, понеже на границата попадат на турска засада. По-късно и те, без Г. Занков и дякон Евстагий, който бил интерниран във вътрешността на България, успяват да преминат границата и настигат ениджевардарския войвода А. Петков в Струмишко.

На 1 август 1910 г. на страниците на в “Камбана” е отпечатан позив от Главния комитет на БНМОРО към всички съмишленици на македоно-одринската освободителна кауза, за който се казва, че бил “разпръснат от патриотарските войводи при последното им заминаване през Дупница за Македония”. Вестникът отбелязва, че с тази си акция Главният комитет цели да наложи освободителното дело на българската държава.

В българските архиви се съхраняват основните документи на БНМОРО (устав, правилник, окръжно до членовете, протокол и позив до съмишлениците). В чл. 1 и 2 на устава се определя целта на БНМОРО, която е “извоюването на пълна политическа автономия на Македония и Одринско”, като “организацията се противопоставя на стремежите за дележ”. В много отношения уставът и правилникът на БНМОРО са идентични с устава и правилника на ВМОРО, съставени на Рилския общ конгрес на ВМОРО през 1905 г. Разликата е, че докато в устава и правилника на ВМОРО се казва, че член на ВМОРО “може да бъде всеки живущ в Европейска Турция, без разлика на пол, вяра, народност и убеждение”, то членове на БНМОРО “можеха да бъдат само българи без разлика на пол и вероизповедание”. При създаването на БНМОРО бе възприет националният принцип и нейните членове-основатели изоставиха принципа на интернационализма, който бе залегнал в основните документи на ВМОРО след 1902 г. Независимо от това, че идеологията им не беше напълно избистрена, то те правилно формулираха, че националноосвободителна борба може да има когато тя се води в името на точно определена народност, тъй като останалите поробени народи в Турция не бяха все още узрели за съвместна борба с българите срещу общия поробител. Изминалият период, това го беше доказал на практика.

Най-ясно е изразена идеологията на дейците на БНМОРО в позива към съмишлениците, въпреки че в него има редица неточности, отнасящи се до основаването на ВМОРО. Така също те изпускат, че ВМОРО до 1902 г. се нарича Български македоно-одрински революционни комитети. Не е вярно и твърдението, че ВМОРО се е борила за създаването на независима македонска държава. За това свидетелстват в своите изказвания и спомени самите създатели на ВМОРО. В позива се показва и вредата, която са нанесли членуващите в нея дейци с различни политически убеждения без да се отчита, че в много отношения дейците с леви убеждения съдействат за демократичния дух, който съществува в организацията. Средствата за постигане на целта на БНМОРО се различават в много отношения от тези на ВМОРО. За ВМОРО основното средство за постигане на целта бе общото и повсеместно въстание, а за БНМОРО действието за развиване на революционен дух и боевата подготовка на населението се извършва за “една обща и повсеместна революционна борба”. В позива точно се определя, че задачата на БНМОРО е не само да се повдигне българският народ на борба, но и да се застави българската държава да се намеси, “защото не може да има два идеала - държавен и национален и държавата трябва добре да схване това”.

Организационното устройство на БНМОРО е изградено по един и същи начин с това на ВМОРО, като разликата е главно в терминологията. Новото тук е, че организационната мрежа се простира и извън Турция, в България, където БНМОРО има селски, градски, околийски и окръжни комитети. Тук е използван опитът от предишния период, като се цели да се привлекат съществуващите в България македоно-одрински дружества без да се изпуска, че България е база на националноосвободителното движение в Македония и Одринско.

Дейността на БНМОРО е краткотрайна и продължава от пролетта на 1910 г. до пролетта на 1911 г. Единството между бившите дейци на ВМОРО е постигнато през пролетта на 1911 г. и организацията е възстановена със старото си име и със стария устав и правилници, като остава непроменена и целта й - пълна политическа автономия на Македония и Одринско. В протокола за обединение на всички революционни групи в македоно-одринското движение се предвижда да се промени съставът в духа на схващанията на БНМОРО, като в организацията да се приемат „само членове българи-националисти". Въпреки че тази промяна не е включена в основните документи на организацията, тя става принцип при приемането на нови членове на ВМОРО и намира отражение в цялостната й по-нататъшна дейност.

Новият Централен комитет е в състав: Хр. Чернопеев, Тодор Александров, Петър Чаулев и резервен допълняющ член подполковник Александър Протогеров. През втората половина на същия месец членовете на новообразувания ЦК се срещат в Черногорската столица Цетине с албанските въстанически водачи с цел да се постигне споразумение за единодействие в борбата срещу турците. Официално ВМОРО обявява възстановяването си и възобновяването на революционната си дейност с мемоар, който е връчен на генералните консули на великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин през октомври 1911 г. В него се отбелязва, че организацията възобновява дейността си, след като се е убедила през изминалите три години, че “политикоикономическите условия” в Турция не дават възможност за нормален политически живот. Декларира се, че Вътрешната организация “занапред, както и в миналото, ще се бори с всички средства, с които разполага, за постигането на своята цел – автономията на Македония”. При съставянето на този мемоар Т. Александров получава писменото съгласие на другите двама члена на ЦК - П. Чаулев и Хр. Чернопеев. След възстановяването на организацията е възприета нова тактика - действия чрез атентати, устройвани от малки организационни чети. Т. Александров се движи с такава чета из Солунско и Кукушко и предприема редица атентати над влакове, австрийската поща и трамваите в Солун, над моста при с. Ново село, Солунско и др. При подготвянето на взривните материали се използва изобретено от Т. Александров приспособление с часовников механизъм. По същия начин действат и другите двама членове на ЦК – Хр. Чернопеев и П. Чаулев в своите окръзи – Струмишкия и Битолския.

Дейността на ВМОРО през 1911 и 1912 г. в много отношения довежда до намирането на повода за обявяването на Балканската война. Това са кланетата над българите в Щип и Кочани в отговор на атентатите на ВМОРО.

През Балканската война (1912-1913) Чернопеев предвожда чета, която влиза в състава на голям четнически отряд. Чернопеев, заедно с П. К. Яворов, К. Бояджиев, М. Чаков и др. участва в освобождаването на Банско, Разлог и Кавала. Отново като войвода участва и в Междусъюзническата война (1913) в състава на 17 Чепински и 18 Стремски полкове, които се числят във ІІ армия. Четата му се проявява в боевете при с. Конче, Радовишко. За проявени бойни заслуги е произведен в офицерски чин и е награден с орден «За храброст» - ІІІ степен.

След Букурещкия мир (28 юли 1913 г.), който изправил България пред първата национална катастрофа, Чернопеев се включва в политическия живот на страната. Избиран е за депутат в две народни събрания – ХVІ Обикновено народно събрание (1913) и ХVІІ ОНС (1914-1915) от управляващата Либерална партия на д-р Васил Радославов.

Макар и в състояние на неутралитет и изчакване, България повече от една година след като е започнала Първата световна война се включва във войната на страната на Германия, Австро-Унгария и Турция с мисълта да довърши освобождението на попадналите под ново робство български земи в Македония, Беломорието и Добруджа.

Дейците на ВМОРО през Балканските войни участваха също във войните в рамките на създадената бойна единица – Македоно-одринското опълчение и четите на ВМОРО се числяха в неговите структури. В списъците на МОО е отбелязяно, че Хр. Чернопеев е бил командир на 2-а отделна партизанска рота и на 3-а рота от 4 Битолска дружина. През Първата световна война от македонските и тракийските българи и от революционерите отново беше формирано ново военно съединение – 11 Македонска пехотна дивизия, която също се окичи с неувяхваща бойна слава от боевете срещу антантските войски във Вардарска Македония. Чернопеев, както и се очаква също грабва отново оръжието и ще напуска и този път семейството си и топлото местенце в българския Парламент и заминава за фронта. Получава назначение за ротен командир на І рота в VІ пехотен Македонски полк и е една от първите жертви в бой с френска войскова част. Загива на 5 ноември 1915 г. при с. Пепелище, Щипско. Погребан е тържествено от другарите си и от местното население в двора на църквата «Света Богородица» в щипската махала Ново Село.

Цочо В. Билярски

Приложения:

Устав на Българската Народна М.-О. Революционна Организация.

(Изработен и приет от Учредителното събрание през 1910 г.).

Глава I

Цел

Чл. 1. Българската Нар[одна] М[акедоно]-О[дринска] Р[еволюционна] Организация има за цел извоюванието пълна политическа автономия на Македония и Одринско.

Чл. 2. Организацията се противопоставя на стремежите за дележ.

Глава II

Средства

Чл. 3. За постиганието на тая цел Организацията се стреми да сплоти в едно цяло всички недоволни от турската власт елементи. Тя се бори за премахвание на чуждите шовинистически пропаганди, действува за развиване революционния дух и боева подготовка на населението за една обща и повсеместна революционна борба.

Глава III

Състав

Чл. 4. Българската Нар[одна] М[акедоно]-О[дринска] Р[еволюционна] Организация се състои от всички окръжни организации вътре и вън от Турската територия.

Чл. 5. Член на Бълг[арската] Нар[одна] М[акедоно]-О[дринска] Р[еволюционна] Организация може да бъде всеки, който въсприема прокараните в чл. чл. 1 и 2 принципи.

Чл. 6. Основната единица в Организацията са групите.

Чл. 7. Всека местна организация се ръководи:

а) в Турция: от селски и градски комитети, районни и окръжни боеви тела;

б) вън от Турция: селски, градски, околийски и окръжни комитети и

в) над всички стои Главния Революционен Комитет.

Чл. 8. Селските и градски комитети са подчинени на районните (околийски), последните на окръжните, а всичките на Главния Рев[олюционен] Комитет.

Чл. 9. За контролиране финансите на Главния Комитет се учредява особен Контролен Институт.

Чл. 10. Длъжностните лица биват изборни и по назначение.

Чл. 11. В Организацията, освен Комитетите, съществува и боеви институт, който се урежда с особени правилници и инструкции, издавани от Глав[ния] Комитет.

Чл. 12. Районните (околийски), окръжните и Главния Комитет имат свои печати.

Глава IV

Материални средства.

Чл. 13. Материалните нужди на Организацията се посрещат от:

а) редовни членски вносове,

б) доброволни помощи и налози,

в) помощи и подаръци, изпратени за Организацията,

г) глоби и

д) непредвидени приходи, добити със силата на оръжието.

Глава V

Наказания

Чл. 14. Всеки, който се провини във вредение на организацията, се наказва съгласно правилника.

Чл. 15. Въз основа на настоящия Устав, изработен е подробен правилник на Организацията.

НА БАН, ф. 73 к, оп. 1, а.е. 2195. Печатно.

* * *

Протокол № 1 за обединението на дейците на Българската народна македоно – одринска организация и ВМОРО в една организация и принципите, на който тя трябва да стои.

[София], 26 февруари 1911 г.


Протокол № 1

Днес, 26 февруари 1911 г. избраната от състоящето се на … того събрание комисия в състав: П. Христов, Чернопеев, Т. Александров и А. Бозуков за разбиране между боравещите с македонското дело групи и постигано едно съгласие за обща дейност и сливане, пристъпи към изпълнение на възложената й задача. Комисията като взе пред вид:

1. Че още през май м. г. група от активни дейци след обмен на мисли са дошли до заключение, че в Турско няма условия за легална борба и че възстановяването на Революционната вътрешна организация или образуване на нова такава, ако старата организация е престанала да съществува вече. От преговорите с Представителството не е могло да се дойде до едно споразумение. Групата е отричала правото на Представителството по изтичане срока му, а отсъствието на всякакъв Централен комитет са изпъквали като още едно доказателство, че Организацията е престанала да съществува и са настоявали за свикване на едно учредително събрание. От своя страна Представителството е изтъквало, че възобновяването на Организацията вече е почнато в Скопско и на всеки желаещ, да работи не оставало друго, освен да признае Представителството и почне работата под негово разположение. Водените във Варна преговори не са довели до никакъв резултат и групата след като изработва свои устави, правилници и избира комитет престъпна към образуване на нова революц[ионна] организация.

2. Че между уставите и правилниците на Вътрешната организация и тия на новата БНМОР Организация съществува принципиално различие, а именно когато според уставите и правилниците на Вътр[ешната] организация нейн член може да бъде всеки споделящ целта й без разлика на вяра, народност и убеждения и по тоя начин тя се явява интернационална, уставите и правил[ниците] на новата организация забраняват членството за другите народности, освен българската и то само българи, които са с националистически убеждения;

3. Че според уставите и правилн[иците] на Вътр[ешната] организация членството в нея се прекратява щом някой нейн член излезе вън от турската територия (чл. 3 от правил[ника]). Когато според уставите и правилн[иците] на БНМОР Организация нейн член може да бъде всеки националист българин, гдето и да живее той;

4. Че според уставите и правилниц[ите] на Вътр[ешната] организа[ция] Представителството е институт избиран от конгресите, когато уст[авите] и правилн[иците] на БНМОР Организ[ация] този институт е съвършено изхвърлен като е предоставено право на комитета да си назначава и уволнява представителите си когато намери за добре и

5. Че при невъзможността в настояще време да се свика общ конгрес за избиране Централен (Главен) комитет и Представителство, а нуждата от тези тела за еднаквост в действията на окръзите и разбиране с външните фактори и организации, преследващи цели еднакви или близки с целите на Организацията е очевидна:

Реши:

1. Признава и подчертава необходимостта от едно разбирано и обединение на всички групи в една организация;

2. До свикване конгреса, който ще се занимае с измененията в уставите и правилниците на Организацията, които времето и нуждите са наложили да се изработи и одобри от общо събрание една временна инструкция, като за в бъдеще се приемат членове в Организацията само членове-българи-националисти.

3. В същата инструкция да се приеме, че членовете находящи се извън Турция да бъдат само спомагателни.

4. Представителството да се избере след писмено разбирателство между окръзите като предварително общото събрание се установи върху лицата още от тук. Комисията намира като най-подходящи г. г. ... и

5. Избирането на Централен (Главен) комитет в състав четирима да стане тоже от окръзите, като предварително се установят върху лицата още тук и оформят избора след влизането из окръзите. Комисията намира за най-подходящи за членове в комитета г. г. Т. Александров, Хр. Чернопеев, Чаулев и подполк. Протогеров.

За всичко гореизложено се състави настоящия протокол:

Членове на комисията: П. Христов, Чернопеев, Т. Александров, А. Бозуков

ЦДА, ф. 1957 к, оп. 1, а.е. 11, л. 20 – 27. Оригинал. Ръкопис.