ГОЛЕМИЯТ БЪЛГАРСКИ УЧЕН ПРОФ. НИКОЛА МИЛЕВ – ЖЕРТВА НА ЧЕРВЕНИТЕ ТЕРОРИСТИ

„На Дондуков булевард, срещу ъгъла на клона от Първа мъжка гимназия, в едно продължение от десет стъпки, калта на улицата е размесена с кръв. Малки локви от тая кръв са покрити с ледена кора. На места са минали коли и кръвта се по-ясно вижда. Отстрани са наредени колите на софийските талигари, които обикновено тук чакат. Улицата е оживена. Върху лобното място няма никаква следа от пиетет. Тялото на убития е вдигнато, но кръвта е останала в калта и тая заран се вижда от далеч.
Колко скъпа бе тая кръв! Колко благородно сърце тя караше да тупти! Какъв висок нравствен образ отлетя. Коя софийска улица остана неокървавена от наша кръв? Всеки ден, всяка вечер - убийства, жертви.

... Бедният Милев! С какво достойнство ти би заел учена катедра във Виенския или друг първостепенен университет. Каква слава на голям талант би имал в коя да е друга европейска държава! Вместо това твоята кръв се проля в калта на София и тая заран коли и граждани я стъпкаха и отминаха, заети със своите грижи и привикнали към ужасите на нашия политически живот."

Тези думи принадлежат на Димо Кьорчев, който ги изрича часове след убийството на „човека, който нямаше лични врагове" проф. Никола Милев, станал жертва на вилнеещия в страната ни комунистически терор.
Никола Илиев Милев е роден на 8/20 май 1881 г. в с. Мокрени, Костурско. Родното му село е едно от най-големите чисто български Костурски села, което според статистиката на Васил Кънчов, Мокрени наброява 1180 души българи. То било известно и с това, че неговото мъжко население е по гурбетчилък в Цариград, Кавала, София, Кайро и Америка, където работи като млекари и хлебари.
Основното си образование Н. Милев завършва в родното си село, а след това заминава за Кайро, където баща му е от дълги години на гурбет. Египет прави особено силно впечатление на бъдещия голям историк с историческите си забележителности. Неговият съученик Христо Шалдев си спомня разказите на Никола Милев от това си пътуване за незабравимите Кайро, Масър и реката Нил.
След завръщането си от Египет Н. Милев се учи в Екзархийското училище във Фенер в Цариград, което завършва с отличие. По това време той е редовен хорист в училищния хор, който през празничните дни пее в екзархийския параклис. Директор на прогимназията е известния педагог и учен Ст. Станимиров, Той забелязва рано способният си ученик и го препоръчва за ученик стипендиант в Галатасарайския лицей в Цариград. По това време Високата порта разширява възможността за по-голям достъп и на ученолюбиви българчета да учат в привилегировано турско училище. Ученик в лицея е и Симеон Радев е. Години по-късно той разказва за запознаването си с Н. Милев в книгата си “Ранни спомени”.
Скоро след създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) в Солун и в Цариград е основан Македоно-одрински революционен комитет от революционера Димитър Ляпов-Гурин, който застава начело на него. Членове за комитета се набирали главно сред българските гурбетчии от Македония и учениците от Галатасарайския лицей й семинарията към Българската екзархия, сред които били С. Радев, Владимир Робев, Н. Милев, Хр. Шалдев, Никола Кокарев и др. Според спомените на Шалдев Н. Милев станал негов член през 1898 г. и за известно време ръководи комитета. Най-значителните акции на комитета са връчването на изработения проект за реформи от Върховния македонски комитет по време на посещението на министър-председателя д-р Константин Стоилов и княз Фердинанд I в Цариград през февруари 1896 г., снабдяването на Арменския комитет с бомби и динамит за акциите им в Цариград, убийството на журналиста Димитър В. Македонски и акцията по прокопаването на канал за взривяването на Отоманската банка в Цариград съвместно с анархистите и др. Самият Н. Милев е назначен за секретар на Цариградския комитет, а при подготовката на Солунските атентати заедно с другите членове на комитета пренася взривните материали до гара Сиркеджи в Цариград.
Кръгът, в който се движи Н. Милев като лицеист в Цариград се състои освен от С. Радев, Вл. Робев и Хр. Шалдев и от дипломатите в Българското агентство Живко Добрев, Милан Попов, Живко Гълъбов, д-р Малинов, Панчо Дорев - студент по това време и бъдещият историк - археолог Георги Баласчев - всичките свързани с революционните борби на поробените българи. От ученическите му години датира и познанството с поета-революционер Александър Кипров. При запознанството им канцлерът на българското агентство Милан Попов го представя като ученик в лицея, познаващ всички българи в Цариград и който ще го въведе в българското общество.
През април 1902 г. в Цариград се провежда 25-годишният юбилей на Българския екзарх Йосиф I. На 28 април 1902 г. учениците-българчета от Императорския лицей посещават Негово блаженство да го поздравят. От името на всички го приветствува Н. Милев „с една кратка, но прочувствена реч", след което Екзархът отговорил развълнуван като благодарил и ги благословил.
Завършва лицея с отличие през 1902 г. и веднага е назначен за учител в Цариградското класно училище, където учителствува една учебна година. Напуска Цариград преди избухването на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. и заминава за София. Още същата година се записва студент в Историко-филологическия факултет в Софийското висше училище, бъдещият Софийски университет.
В София отново е близо до цариградския си приятел С. Радев, който му съдейства да работи покрай следването си и във в. “Вечерна  поща” и по този начин да се издържа. От тогава започва журналистическата му кариера, на която ще остане верен до края на живота си.
По време на следването си Н. Милев работи под прякото ръководство на бележития български историк проф. Васил Златарски. За него дъщерята на проф. Златарски Креса Златарска - Тодорова си спомня: „Най-често, най-продължително и най-резултатно беседваше баща ми с Никола Милев, навлязъл в науката с блестящи качества на историк-изследвач - до момента, в който изостави историята и се отдаде на журналистика и на политическа дейност.  … Такъв надежден и многообещаващ продължител той бе намерил в лицето на Никола Милев и не пожали труда си да го подготви, да го насърчи и издигне като исторически изследвач до желаната висота. Голямо разочарование и огорчение изживя той (проф. В. Златарски), когато Милев, увлечен от други стремежи, напусна попрището си на български историограф и доцент, за да се отдаде на журналистика и на пагубна за живота му политическа дейност".
През 1910 г. Н. Милев се класира на първо място в конкурса за стипендията на името на проф. Марин Дринов и е изпратен от Историко-филологическия факултет на специализация във Виена. Проф. Васил Златарски препоръчва любимия си ученик Н. Милев пред проф. Константин Иречек с думите: „Той е трудолюбив и съм убеден, че под Вашето превъзходно и умело ръководене той ще съумее да оправдае моите надежди, и ние ще се сдобием с една учена сила, излязла от Вашата тъй високо уважавана в науката школа".
Специализацията на Н. Милев продължава до навечерието на Балканската война (1912). Във Виена той работи под прякото ръководство и наблюдение на проф. К. Иречек и проф. Ханс Юберсбергер. След убийството на Н. Милев професор Юберсбергер ще отбележи: „Ние двамата, Иречек и аз, виждахме у Милева бъдещия историк на България". С Милев във Виена се намира и друг бъдещ голям български историк - Петър Ников, с когото той поддържа тесни приятелски връзки. Н. Милев е и в непрекъснат контакт с проф. В. Златарски, Григор Василев и проф. Димитър Михалчев.
В навечерието на Балканската война Н. Милев се връща в България и се записва доброволец. Във войната участва като преводач в Разузнавателната секция при щаба на Втора армия.
От участието му в Балканската война остават блестящи страници, в които описва не само героизма на българския войник в тази освободителна война, но и контактите си с чужди кореспонденти, с български и турски военни. От страниците на дневника и спомените му покрай възторга от победите прозират и ужасите на войната, па била тя и освободителна.
В края на януари 1913 г. Н. Милев напусна фронта, тъй като е назначен в редакцията на френскоезичния вестник  “Echo de Bulgarie”.
След Балканските войни (1912-1913 г.) Н. Милев се хабилитира за редовен доцент по Нова история в Софийския университет с труда си „Католишката пропаганда в България през XVII век" и е назначен в Катедрата по българска история и история на балканските народи на 1 октомври 1915 г. Книгата му за католическата пропаганда излиза от печат през 1914 г. Тя е резултат от продължителната му работа в чуждестранните архиви и библиотеки.
На 4 февруари 1918 г. Н. Милев напуска временно работата си в Софийския университет, тъй като е назначен за директор на печата при Министерството на външните работи.
През Първата световна война Н. Милев участвува във важна дипломатическа мисия, целяща да доведе до обрат вижданията на съглашенското обществено мнение по българския въпрос. Изходът от войната за България се очертава още през 1917 г. За да осигури подкрепата за българската кауза, правителството изпраща в Швейцария общественици и учени - историци, филолози, географи и етнографи - които да осветлят и да спечелят общественото мнение в Западна Европа в полза на България и на нейните национални права и искания. Идеята за създаване на тази Културна мисия в Швейцария е на С. Радев, тогава пълномощен министър в Берн, който в рапорт до министъра на външните работи от 13 март 1917 г. препоръчва «като едно от най-важните средства за нашата пропаганда създаването в Берн на една агенция, която, би излизала по начало два пъти през седмицата в ... листа на френски и немски. Като дава сведения, черпени от издавани в София, Цариград, Букурещ и Цетина вестници, които тук не могат да се получават освен от съюзните легации и са един вид монопол, депешите на тая агенция ще намерят голям достъп в тукашния печат. След като си пробие път, тя ще може с ловкост да прокара своята защита на българското дело. Между другото тя ще трябва да публикува новини, които да показват, че френските, италианските, руските и английските пленници са много добре третирани в България, обстоятелство, което най-много може да спечели симпатиите за нашето дело. Не ще съмнение, че главната тенденция на тая агенция ще трябва да бъде насочена срещу Сърбия и Румъния. За осъществяване на плана не са нужни толкова пари, колкото хора, способни за работа". В Швейцария в края на Първата световна война действуват подобни мисии на Сърбия, Румъния и Гърция и българските учени и общественици трябва да извършват огромна и непосилна работа. Целта е с книги, брошури, меморандуми, писма, телеграми и статии в швейцарския периодичен печат да се каже истината по въпроса, защо България участвува във войната на страната на Германия и научно да се обосноват нейните права над Западна Тракия , Македония, Северозападните покрайнини и Добруджа. В края на 1917 и в началото на 1918 г. проф. Н. Милев е командирован от правителството като експерт към Българската делегация за преговорите в Брест-Литовск, заедно с професорите Любомир Милетич, Анастас Иширков и Йордан Иванов. След привършването на работата му в Брест–Литовск той отново е изпратен в Българската културна мисия в Берн, ръководена от дипломата Тодор Недков. В мисията влизат като експерти едни от най-големите учени на България, които е трябвало да въздействат върху западното обществено мнение и го информират за причините за участието на България във войната и за националните й интереси. Сред членовете на мисията освен проф. Н. Милев са професорите Й. Иванов, Ан. Иширков, Димитър Миков, Димитър Мишев и др. Културната мисия отпечатва много книги, брошури и документални публикации на високо научно ниво и с най-голяма компетентност, но нейната дейност на практика се оказала „една битка на книги", която не е взета под внимание при съставянето на мирния договор. Въпреки присъствието на тези авторитетни учени и публицисти отношението към мисията в Швейцария не се променя. Продължават да гледат на нея като на оръдие на българското правителство.
На 12 март 1918 г., след като шефът на Културната мисия Недков съобщава на министър-председателя д-р Васил Радославов за поместеното съобщение във в. “Тан” за евентуални промени във вижданията на централните сили по Добруджанския въпрос, министър-председателят поставил следната резолюция на писмото. „Бързо! Да се съобщи на г. Милев в препис".
След завръщането си в България на 1 октомври 1918 г. Н. Милев е назначен за хоноруван частен доцент в Катедрата по българска история и история на балканските народи в Софийския университет, а от 1 март 1920 г. е назначен за редовен доцент в същата катедра. На тази длъжност той остава до 1 октомври 1923 г., когато подава оставка и чете лекции за политическите движения в България след турското завоевание; кърджалийските времена; София в турско време; освобождението на България; чужди свидетелства за българските земи (чужди пътешественици в Европейска Турция през XIX.); Източният въпрос през XVIII и XIX век; история на Турция (от 1606 год. насетне); завоюването на Балканския полуостров от турците; големите войни между Турция и Европа; Балканският полуостров от идването на турците до падането на Цариград; Русия и балканските християни от турското завоюване до Кримската война; възкръсването на новите християнски държави на Балканите и балканските държави в ново време.
През април 1919 г. Н. Милев е включен от правителството на Теодор Теодоров в комисията, която трябвало да приготви всички материали, необходими за Парижката мирна конференция. Комисията, която била председателствана от Михаил Маджаров, била разделена на две секции - политическа и икономическа, като нейни членове били С. Радев, Стефан Баламезов, Гр. Василев, Н. Милев, Тодор Павлов, Никола Сакаров, Михаил Сарафов, Кирил Попов, проф. Александър Цанков, проф. Димитър Мишайков, инж. Богдан Морфов и Илия Бобчев.
До смъртта си Н. Милев изпълнява редица дипломатически задачи при всички български правителства. Независимо от това, че не споделя вижданията на министър-председателя Александър Стамболийски и критикува неговата политика, той се съгласява да участвува в международните конференции в Лондон и Женева, на които се обсъждат и важни за България въпроси. В тях Н. Милев участвува като експерт и е в помощ на министър-председателя. А по думите на неговия съученик и приятел Хр. Шалдев на тези конференции „той не само допринесе голяма полза на България, но и привлече нови приятели на българската кауза".
Но на Лозанската конференция Н. Милев отказва да вземе участие, тъй като не е съгласен с вътрешната политика на правителството на БЗНС. През август - септември 1922 г. в Търново и други градове на страната се провеждат акции на Конституционния блок и подготовката на събори в Търново и Пловдив, но правителството ги проваля, като разгонва участниците и журналистите. Дружеството на столичните журналисти, председателствано от Н. Милев излиза с протест срещу земеделските акции. Това е причината той да не участвува в конференцията, но въпреки това подпомага делегацията с изработен от него мемоар до българското правителство, в който защитава българската кауза. Мемоарът бил използуван изцяло от Българската делегация на конференцията.   
За съдействието при формирането на външната политика на правителството на Стамболийски Н. Милев е критикуван от д-р А. Коцарев и д-р Т. Греков от Женева, че „бидейки подпредседател на Изпълнителния комитет на Съюза на македонските братства, е приел да участвува в Българската делегация при Обществото на народите" и с това давал „чист български характер на македонската кауза".
На 8 август 1922 г. в Берн той се обръща с обширно изложение към швейцарския федерален съветник Рюгел, в което излага тежкото положение на българските малцинства в Югославия, Румъния и Гърция.
По време на Деветоюнския преврат 1923 г. като един от главните дейци на Сговора е обсъждана и неговата кандидатура за министър на външните работи, но той отказва да заеме този пост. Въпреки това продължава да работи пред чуждестранните си приятели учени, политици, публицисти и общественици в защита на българската национална кауза.
На изборите на 18 ноември 1923 г. проф. Н. Милев, заедно с Иван Каранджулов, д-р Владимир Руменов и д-р Петър Кушев са избрани за народни представители от Неврокопско, Петричко и Горноджумайско. Те формират Македонската парламентарна група в Българския парламент, като основната задача, която стои пред групата е „подобрение положението не само на местата откъдето са избрани, но и изобщо за цялата македонска емиграция в царството". Македонската парламентарна група действува в тясно сътрудничество с ЦК на ВМРО и със Съюза на македонските благотворителни братства в България. Като народен представител Н. Милев е секретар и докладчик на Комисията по външните работи.
В края на 1924 г. Н. Милев е определен от българското правителство за пълномощен министър в САЩ, но няколко дни преди заминаването му е убит.
Н. Милев участвува активно и в дейността на Великата масонска ложа на България, чийто член е.
През 1922 г. е основан вестник “Слово”, като орган на Дружеството на столичните журналисти, председател на което е Н. Милев. Директор-основател на вестника е Александър Греков, но след убийството му на 21 май 1922 г. за директор на вестника от ноември 1922 г. е назначен Н. Милев, който остава на този пост до смъртта си. Вестникът става трибуна на Сговора в борбата му срещу земеделското правителство и БКП. В него Н. Милев печата една от най-силните си статии по вътрешното и външнополитическото положение на България, с което си спечелва врагове в средите на БЗНС и БКП. Освен във вестниците “Слово”, “Вечерна поща”, “Echo de Bulgarie”. Милев сътрудничи и на вестниците “Македония”, “Зора”, “Илинден”, “Независима Македония”, “Свободна реч” и на списанията “Македонски преглед”, “Македония”, “Демократически преглед” и др.
За неговата публицистика един съвременен европейски журналист отбелязва, че статиите му „с достойнство биха били помествани и в най-големите европейски вестници". Висока оценка за него дава едно от най-блестящите български пера – С. Радев. Сравнявайки публицистиката на Данаил Крапчев с тази на Н. Милев в едно писмо до Крапчев от 5 юни 1936 г. той пише: „Много би било интересно да се направи едно сравнение между Милева и тебе като журналисти (може би, и сигурно даже, някой млад човек, който в бъдеще ще изучава нашето време, ще направи това). Милев имаше мекост, хармония, гъвкавост, една тихо проникваща убедителност, едно гладко очарование - а заедно с това известна липса на енергия в езика и на тежест в мисълта".
Успоредно с активната си политическа и външнополитическа дейност Н. Милев не престава да участвува в легалното и да сътрудничи на революционното македонско движение. Той участвува като представител на Костурско-Леринското братство в Учредителния събор на Изпълнителния комитет на Съюза на македонските братства в България през ноември 1918 г. На второто заседание на Събора на македонските братства на 8 юни 1919 г. по предложение на Н. Милев е приета резолюция, с която се иска от заседаващата Мирна конференция в Париж да подкрепи провеждането на плебисцит сред населението на Македония за нейното бъдеще.
През 1920 г. Н. Милев участвува в анкетата, която провежда вестник “Македония” за развитието и пътищата за разрешаването на македонския въпрос след подписването на Ньойския мирен договор Обобщавайки предстоящите задачи той заключва: „ние трябва да имаме и една практическа политика, която трябва да се състои от една страна в събиране и закрепване на националните сили, а от друга - в застъпване македонското дело пред всички чужди фактори".
По време на Великият македонски събор, който заседава в София от 17 до 20 октомври 1920 г. Н. Милев изнася обстоен реферат за политическата дейност на македонската емиграция. В него той подчертава „нашият съюз е една строга легална организация; ние ратуваме по легален начин да се въздигне Македония в нейните географски и икономически граници, в автономна държава, независима от балканските държави". А Вторият велик събор възлага на Н. Милев да изготви и представи политическите резолюции, които са приети след прочитането им. В тях е констатирано състоянието на македонския въпрос след Парижката конференция и се определят бъдещите задачи пред емиграцията в тази насока, като се държи будно вниманието на емиграцията, на българското общество и на външния свят към македонското освободително дело. От 2 до 5 октомври 1921 г. заседава Третият велик събор на македонските благотворителни братства в България, на който проф. Н Милев е избран
за член на Политическата комисия. Тук той чете реферат върху международното положение на македонския въпрос, в който отново отделя голяма роля на македонската емиграция при неговото поставяне и решаване. Н. Милев отбелязва, че „днес македонският въпрос, в международно отношение, е морален въпрос, който занимава повече съвестта на благородните хора, отколкото ума на дипломатите". Той вижда две възможности за неговото разрешаване - югославското и международно. На конгреса е прието решение да се отпечатат изнесените реферати на Йордан Бадев, Георги Баждаров и Н. Милев. Като член на Политическата комисия Н. Милев докладва политическите резолюции на конгреса: до Конференцията на посланиците в Париж; до правителствата на великите съюзни и сдружени сили; до Обществото на народите; до политическите национални организации в Балканските държави и до разни обществени сдружения, институти и частни лица.
При проведения избор на Изпълнителен комитет на Съюза на македонските братства проф. Н. Милев е избран с най-много гласове 128. За председател на комитета е избран д-р Иван Каранджулов, а проф. Н. Милев и проф. д-р Александър Станишев - за подпредседатели.
Въпреки голямата си натовареност, в края на 1921 и началото на 1922 г. той пътува из страната и се среща с македонските братства във Варна, Плевен и Татар Пазарджик и изнася сказки за състоянието на македонския въпрос. Темите, по които говори са „Международното положение и македонския въпрос" и „Източният въпрос и бъдещето на България".
По време на работата на Четвъртият обикновен събор на македонските братства на 5 ноември 1922 г. Н. Милев отбелязва, че интересът към македонския въпрос нараства и за това е необходимо да се развива по-голяма пропаганда. Той докладва за всичко сторено по македонския въпрос - в Лондон пред съвета на Обществото на народите, свикан през август 1922 г. по повод на четническите акции на ВМРО, за които Югославия и Гърция обвиняват България; на 26 конгрес за мира в Лондон; в септемврийската сесия на ОН в Женева и пред видни общественици и политически мъже в Европа, проявяващи, интерес по македонския въпрос.
През януари 1923 г., когато се провежда конгресът на Илинденската организация на бившите македоно-одрински революционери, приветствие от името на Изпълнителния комитет на македонските братства произнася Н. Милев.
В края на януари 1923 г. се провежда Обединителния събор на македонската емиграция в България, целящ да постигне единство между Изпълнителния комитет и Македонската федеративна организация. Н. Милев и на този конгрес е член на Комисията по резолюциите. Основните цели, които си поставя обединената емиграция са с борба на легална почва да се създаде Балканска федерация, която да включва Македония като равноправен член, при което Македония да се издигне в нейните географски и икономически граници като независима държава. На конгреса са приети устав и възвание, в които се излагат целите и принципите на организацията на обединената емиграция, наричана Съюз на македонските емигрантски организации.На 31 януари 1923 г. Н. Милев прочита изработените седем резолюции, приети от конгреса, в които се набелязват пътищата за постигането на целите на емиграцията.
Успоредно с участието си в легалното македонско движение Н. Милев е един от най-близките съратници на водача на Вътрешната македонска революционна организация Тодор Александров и участвува в разработките на програмните й документи и нейните мемоари до Обществото на народите и до редица международни конференции. Заедно с проф. Любомир Милетич той е съветник към Задграничното представителство на ВМРО. Вестникът на ВМРО “Свобода или смърт” от 17 април 1925 г. пише: „Задачите, които му възлагаше ВМРО, той изпълняваше с умение и преданост спрямо делото". Особено интересна е оценката на враговете за неговата дейност. Сръбският вестник “Време” в броя си от 20 февруари 1925 г. пише: „Милев беше един от най-влиятелните и най-умните хора на македонската емиграция и на българското племе изобщо. Нито едно правителство подир войната не е пропускало да го вземе в международните конференции като експерт по македонския въпрос. Неговата омраза против сърбите се проявяваше и в конференциите и във всекидневните му статии. Отсъствието на Милева най-силно ще почувствува македонската пропаганда в чужбина. Той беше един от яростните сърбофоби и ни мразеше, както никой друг не ни е мразил".
Н. Милев е същевременно и един от най-активните участници в политическия живот на България. Той има голяма роля при създаването и дейността на Народния сговор, а по-късно е избран за член на Висшия съвет на Демократическия сговор, като най-авторитетната трибуна на Сговора става редактирания от него в. “Слово”. Тук той се изявява като негов идеолог със статиите си и с перо отстоява позициите му, като по този начин си спечелва многобройни и непримирими врагове сред левите партии - земеделци, комунисти, анархисти и левицата в македонското движение.
Не на последно място с политическата, дипломатическата и дейността му в македонското движение Н. Милев стои и дейността му като учен. През 1917 г. той е определен, като добър познавач на османотурския и съвременния турски език, за член на научна мисия, заедно с проф. В. Златарски, проф. Й. Иванов, проф. Иван Шишманов и др. да издирва документи и материали за българската история в Цариградските архиви и библиотеки. По този начин Българската академия на науките иска да се възползува от добрите съюзнически отношения на България с Турция през Първата световна война, но турското правителство отклонява осъществяването на командировката под претекст, че документите „не били класирани и следователно разучаването им било невъзможно". Н. Милев издирва документи и литература отнасящи се до българската история в Австрия, Италия и Ватиканската библиотека и архиви. След като е отпечатана забележителната му книга за католическата пропаганда в България през XVII в., през 1920 г. той публикува едно от капиталните си изследвания „Факторите на Българското възраждане" в сборника в чест на проф. Ив. Шишманов, което става основополагащо за българските историци, занимаващи се с проблемите на Българското възраждане. Искам да посоча и незагубилите и днес стойността си негови изследвания: „Кубрат от историята и Кубер в „Чудесата на св. Димитрия Солунски", „Известия за състоянието на Турция в края на XVIII в.", „Българската нация и турската държава", „Упадъкът на турската раса", „Един неиздаден документ за българската история от 1597 год.", „Охридският патриарх Атанасий и скитанията му в чужбина (1597-1615)", „Парчевич и Владислав IV, полски крал", „Историческите връзки между българи и поляци", „Рехнид паша и турските реформи", „Произходът на съвременните българи", „Търговията на Македония в края на XVIII в." и др.
Покрай изследванията си по история на България и на Турция Н. Милев не прекъсва да се занимава й с популяризаторска дейност в областта на българската история, като печата огромен брой статии в българския ежедневен периодичен и в чуждестранния печат. Той е член и на редица български и международни научни дружества като Българското историческо дружество, Българо-полското дружество, Македонския научен институт и др.
На 23 септември 1923 г. проф. Н. Милев е избран за член на Управителния съвет на МНИ.
Както посочих по-горе, с активната си политическа дейност в структурите на Сговора и в македонските организации той става опасен не само с дейността си, но и с острото си перо. БКП решава да го отстрани физически, за което решение вероятно имат роля и водачът на федератистите д-р Филип Атанасов, Димитър Влахов и Тодор Паница. Павел Шатев, който по това време се намира във Виена успява да предупреди Н. Милев за планираното му убийство, а Иван Михайлов, водачът на ВМРО, го снабдява с револвер, който той никога не използува.
Във фактическите констатации на първото разширено заседание на ЦК на БКП на Московското му съвещание, състояло се от 30 юли до 8 септември 1925 г. е отбелязано, че „убийствата, извършени по решение на ЦК, са три: на прокурора Димчев, на агент-провокатора Кузинчев и на македонеца сговорист Милев".
Решението за премахването на Н. Милев е взето още през декември 1924 г., но до февруари 1925 г. определената терористична група не успява да го изпълни. След умъртвяването на комунистическия функционер Вълчо Иванов от Порковата команда, членовете на групата решават да отмъстят в срок от 24 часа. Н. Милев е застрелян на 13 февруари 1925 г. вечерта в София. Изпълнители на присъдата са анархистите Георги Шейтанов и Желю Грозев. Съмишленикът им Милан Манолев, който по-късно е заловен от ВМРО, след като дава показания срещу тях е екзекутиран на 16 април 1925 г. на мястото на убийството. Екзекуцията е изпълнена часове преди атентата в Храма „Св. Неделя". Убийствата и терорът продължават да вземат все нови и нови жертви.
На убийството на Никола Милев е заделила близо две страници от спомените си и Цола Драгойчева, която не крие радостта си от сполучливия удар срещу Сговора. Тя пише: „На следващия ден вечерта, 13 февруари, Ючбунарската наказателна група с няколко точни револверни изстрела екзекутира видния сговорист и правителствен главорез, директор на войнстващия фашистки ежедневник “Слово”, фашисткият идеолог и „интелектуален" вожд на ВМРО Никола Милев. Ефектът от екзекуцията бе поразяващ. Естествено, изборът на Центъра е бил продиктуван от грижливо премислени съображения и въпреки това мнозина от нашите не бяха предполагали силата, с която мечът на възмездието се стовари върху врага". По този начин се нанася вторият голям удар върху македонското движение след убийството на Тодор Александров. В продължение на седмици българският периодичен печат помества материали за убийството на Н. Милев. Убийството Милев е свързано и със зловещия атентат в църквата „Света Неделя” на 16 април 1925 г., подготвен и изпълнен от комунисти, анархисти и леви земеделци. За да съберат на едно място българския държавен и политически елит е било необходимо да бъде убита видна личност, която на погребението си би събрала на едно място този елит, заедно с българския монарх – цар Борис ІІІ. За такава фигура след сериозно обмисляне е избран проф. Милев. Атентатът срещу Н. Милев не се оказва удачен, за тези които подготвят атентата в „Света Неделя”, тъй като атентаторите в храма още не са готови, за да запалят фитила. Представянето на атентата срещу Н. Милев като убийство по идеологически причини и различие в убежденията с терористите е невярно. Трябва да се търси връзката с атентата в храма и когато пък след като бъдат готови атентаторите с динамита ще бъде убит пак по същия повод на 15 април 1925 г. запасния генерал Константин Георгиев. Погребението на генерала ще събере елита на държавата в храма и тъй като атентаторите вече са готови, фитилът е запален.
Не могат да се четат спокойно думите, които написва за покойния Никола Милев Михаил Маджаров: „Загубихме един от най-добрите българи. Загубихме един от редките публицисти, каквито е раждала нашата страна. ,, Загубихме един дълбок историк. Загубихме един от най-умерените и разсъдливи политици. Загубихме един художник на перото. Милев беше спокоен в разсъжденията си и логичен в заключенията си... Той беше родолюбец в най-хубавия смисъл на думата; за Македония беше готов да даде всичко, освен България. Ценя високо неговите качества и се прекланям пред неговите дарби."
След убийството на проф. Никола Милев е учреден фонд „Никола Милев" при Дружеството на столичните журналисти, който трябва да издаде един том с дневника му за Балканската война, и три тома с неговата публицистика. В редакционния комитет участвуват проф. В. Златарски, проф. Боян Пенев, проф. Стефан Консулов и Георги Кулишев. Освен това Българската академия на науките замисля издаването на историческите му изследвания. От тази идея се осъществяват само първите два тома. Като том първи излиза неговият дневник „Под стените на Одрин" през 1927 г., а като том втори през 1928 г. излизат неговите политически статии писани на френски език. След това повече от шест десетилетия не се издава нищо негово, а след 1944 г. името и творчеството му "бяха осъдени на забвение или ако се споменеше нещо за него, то непременно беше критично или отричащо го. Едва през последните години почна да се пише за него и излязоха отделни публикации (Вж. Проф. Н. Милев, Дневници, спомени, пътеписи, писма. С., 2008.)
Големите български вестници излизат с обширни материали в памет на проф. Н. Милев. Ще цитирам някои откъси от тях:
В. “Народ”: „Милев бе човек на науката и поради това участието му в политическия живот ставаше по начин, който не е свойствен на обикновения, нашенския партизански писач на вестници. Каквото Милев предприемеше, пишеше и говореше, правеше го по начин да не дразни своите противници. Поради това противника на Милев, из които среди той и да излизаше, трябваше да се предполага, че ще иска да го срази със силата на своите публично изразени доводи, но в никакъв случай и за нищо да го подло нападне и убие. Сам Милев никога не е могъл да предположи, че ще има врагове подобно на тия, които са пратили убийците и никога не е мислил да се пази... Нека кръвта на Милев извика не жажда за отмъщение! Нека тя всички стресне и покаже, че пътя по който се върви е гибелен и само гибелен".
В. “Независимост”: „Повален и засегнат е българският интелигент отдал се на народна служба. Повален е първият ум на озлочестена Македония, след като бе повален преди 8 месеца волята на тая страна, проявявана от покойния Т. Александров. Повален е един от водачите на Демократическия сговор. Засегнати са всички. България е унижена пред себе си и пред чужбина. Защото никой няма да ни извини това систематично изтребление".
В. “Мир”: „Милев загина не само като македонец, а и като българин. В неговото лице цял български народ губи един от най-добродушните, най-достойните и учени свои синове. Загубата е особено тежка за българския вестник, на който той служеше от няколко години с беззаветна преданост и любов, като се бореше най-упорито за неговото отърсване от долното партизанство и неговото издигане до висотата на сериозния чужди печат".
В. “Знаме”: „Атакувайки със средствата на революцията правителството на Цанков, еднофронтовците в същност атакуват държавата. И заплашена за авторитета си, за целостта си, за независимостта си, за самото си съществуване, тая държава е длъжна да се брани. Повече, тя трябва да мине в настъпление, като унищожи всички предпоставки на размирието, всички възможности за нови размирия".
В. “Пряпорец”: „Подровен е държавния строй с изкъртване на един крайъгълен камък. Само неговите завети могат да ни ободрят, но скръбта ни е неутешима. Милев вярваше фанатично в звездата на България - и всеки българин трябва да се нареди под това знаме!"
В. “Ек”: „Като гръм от ясно небе снощи върху цялата столица падна с тежестта на един съдбоносен удар вестта за простирането на Милева сред улицата. И снощи безумството празнува своя кървава оргия и жертвата му стана един човек, от когото имаха нужда приятелите и противниците му".
В. “Демократически Сговор”: „Лъжат се, обаче, подлите конспиратори ако мислят, че с тоя тежък удар ще внесат униние и смут в лагера на своите отявлени врагове - борците за обществен ред, национална дисциплина и социален напредък на българската държава. Не! Пред трупа на Никола Милев те, задушавайки в душата си скръбта, шепнат: сплотеност повече сплотеност!"
В. “Слово”: „Има ли в тази страна честен човек, който да се подвоуми, когато трябва да посочи средата, която въоръжи ръката на убиеца?
Не е обаче достатъчно само проклятието. Убийството на Милев трябва да отвори очите на всички българи, ако искат да запазят и своята свобода, независима държава и своето племе".
В.  “Зора”: „Покойният Н. Милев нямаше лични неприятели. Той беше тактичен, тих, благ и мил. Той никога и никого не е обидил и не може да бъде едно лично отмъщение, и задавайки въпроса откъде иде това злодеяние? вестникът отговаря: “убийството иде от там, откъдето дойдоха толкова нещастия на тая страна от известно време. И убийството на Н. Милева иде от вдъхновителите на единния фронт, иде от оръдията на московския интернационал.”
Цочо В. Билярски

Приложение:

УБИЙЦИТЕ ИСКАХА НИЕ ДА ЗАБРАВИМ ТЕЗИ ДУМИ
Откъси от статии на Никола Милев, публикувани във в. "Слово":

Най-големите левичари искат да се налагат чрез принуждение. Върху изхода на тая борба, където и да се води тя, не може да има съмнение. Той ще бъде в полза на свободата.
2 януари 1923 г.
* * *
„Завоевателната политика на българската буржоазия"? Големи думи, за да се порицае въображаемият грях на един почти несъществуващ грешник. Защото „българската буржоазия" е един набеден политически виновник, както имаме в нашето снизходително и дълготьрпеливо общество набедени аристократи и набедени пролетарии, набедени писатели и набедени критици. Но все пак ония, които са употребили тия големи думи или други подобни, ковани в същата наковалня, са искали да обозначат нещо с тях, и то нещо, което не одобряват, нещо, което осъждат. Това нещо са войните, които България води през 1912-1913 и 1915-1918 г.
Тия войни се свършиха нещастно, с тежки разочарования и големи жертви за българския народ, който беше в границите на българската държава, но и за онзи, който беше и остана извън тия граници, ако злата орисница не се показа още по-жестока и не го прогони далеко от родното огнище немил, недраг...
„Завоевателната политика на българската буржоазия"? Надали българската политическа фразеология е изразявала някога абсурд по-очевиден и по-грамаден. Доказателството боде в очите и само политически слепци могат да го не виждат.
Ако войните, които води България бяха сполучили и военните цели биха се постигнали даже в най-пълен размер, какви щяха да бъдат границите на българската държава? Те нямаше да излязат извън пределите на българската народност, така както тия предели са посочени от чуждата етнография преди даже да имаше оформено българско народно съзнание или българска народна програма; нямаше да преливат зад линиите на българските автономни области, теглени през 1876 г. от конференцията на посланиците в Цариград; нямаше да надхвърлят идеала на дядо Славейков и Чомаков, на Ботев и Левски; нямаше да се отклонят от начертанията на Сан-Стефанския договор, на който - онзи ден отпразнувахме 45-годишнината.
Етнографските граници на българското племе; политическите граници на българската държава според акта на рождението й; идеалите на народните водачи, делото на които се почита от целия народ, всичко това да не е изобретение на „българската буржоазия"? Така би трябвало да се заключи, ако се водим по логиката на ония, които формулират обвинението.
7 март 1923 г.
* * *
Всички си спомняме отчаяните усилия, правени от различни държави през време на войната и след подписването на договорите за мир, за да отхвърлят от себе си отговорностите за кървавото стълкновение и да ги стоварят върху противниците. Само ние се намерихме най-умните от всички, за да се самообвиняваме и за дела, по които българските управници нямат никаква инициатива и никаква отговорност?...
Да бяха поне тия самообвинения верни, да изказваха смели истини, те можеха да минат като доблестни самопризнания! Но те са, за жалост, оръжие за вътрешни борби, те са „партизанска стръв".
Вътрешната борба ще свърши - тя не е първата, която България прекарва - ще настъпят нови дни, когато партизанският бяс няма да размътва погледа ни, когато ще ни се наложи да заемем българска позиция и тогава чак ще стане ясно за всички, че само като се стои на нея, може да се бранят истинските интереси на народа.
12 март 1923 г.
* * *
България е изпълнила договора. Нека и Сърбия стори същото по отношение на задълженията, които тържествено е поела чрез договора за покровителството на малцинствата, и тогава не само границата между двете държави ще бъде сигурна, но и братството ще бъде сърдечно...
А това, което става в Македония, никаква военна сила не може да го сломи. Македонското движение днес не е дори само политическо движение: то е взело облик почти на религиозно движение, което обхваща всички елементи и достига до мистицизъм. Срещу такива движения пушката, картечницата и оръдието са безпомощни. Сърбите, които са живели поколения наред в национална екзалтация, трябва най-добре да разберат това. И, ако не са го разбрали, никакви полицейски и военни мерки няма да помогнат.
27 март 1923 г.
* * *
Всеки може да има каквото иска мнение за македонското движение, за неговите водачи, за неговите методи на борба. Но никой не бива да изпуска из предвид, че то е движение за свобода и за българщина и че това движение се ръководи от една организация, силата на която Сърбия отдавна чувствува, и се вдъхновява от един дух, който е непреодолим и достига до мистицизъм.
28 април 1923 г.
* * *
Правителството трябваше да вземе акт от писмата, но не трябваше в разправията между него и Македонската Вътрешна организация да намесва българското общество и да дава на враговете на българщината да предвкусват радостта от една възможна братоубийствена война между организираната държавна власт на България и моралната държава на поробените българи в Македония. Тодор Александров е водител на една тайна революционна организация, дебната всеки час от много страни и силни врагове, и от него не може да се иска да държи езика на канцеларския протокол. Но едно правителство, което държи на своя престиж, не бива да си служи със закани и позиви за отмъщение... Самообладанието е най-голямото доказателство за сила.
Но българското правителство няма нужда да употребява сила, когато е дума за отношенията му към македонската организация. Достатъчно е то да разбере същността на македонското движение. И да си определи едно строго поведение съобразно с интересите на българския народ. Вътрешната Македонска Организация е, подир Екзархията, най-крупното дело на българския дух. За нея през 1917 г., когато враговете на българския народ имаха свободно поле, за да сеят заблуди и омраза против него, Брайлсфорд писа следното: „не тя е създала българския патриотизъм на македонските селяни, а тя самата е произлязла от него", фактът, че въпреки всички изпитания, въпреки всички превратности на съдбата - въстания, кланета, войни, дележ, ново робство - тя изникна из развалините на толкова материални разрушения и на толкова разбити блянове, още по-мощна, отколкото в миналото, тоя факт показва, че причините, които са я породили не са изчезнали. Организацията си остава убежище и надежда на македонския селянин, угнетяван от чужда некадърна власт и терзан духовно заради своята верност към един освободителен идеал.
Да се отрича тая борба е глупаво; да се свежда тя към разбойничество или четничество е несериозно: това имат интерес да правят ония, които искат да си извоюват свобода за по-големи насилия над едно население, което е решило да не се помири с налаганото му културно и национално робство; да й се открива обаче фронт от българска страна, това значи да изпаднем в умопомрачение, което ще ни хвърли в пропаст и като държава, и като народ.
В тактиката на тая борба може да са извършени грешки. Но не бива, от друга страна, да се представят водачите от македонското движение като луди хора и кръволоци, които търсят само авантюри и кръв...
От друга страна, когато оценяваме действията на тая организация ние се натъкваме на един факт, който, умело използуван, може да бъде от грамадна полза за българската политика: Вътрешната Македонска организация ревниво брани своята самостоятелност като не допуска никакви външни вмешателства и нежеланите работи, които от две години насам огорчават добрите българи, са произлезли от пренебрегването на тоя факт.
30 април 1923 г.
* * *
Българският народ не е нито малолетен, нито малоумен и не е прехвърлил върху никого другиго правото да се грижи за неговата съдба; затова голяма бе изненадата му, когато узна, че червените господа от Кремъл си присвоиха това право и като се разтъжиха за неговото добро призоваха почти цял свят на оръжие против „белогвардейците" в България и на това отгоре осъдиха Българската комунистическа партия, задето не е защитила със сила режима на Стамболийски.
24 юли 1923г.
* * *
Няма свестен политик в България, който да иска да предизвиква Съветска Русия. Съветска или несъветска, уредбата на руската държава е работа на самите руси. Това, което ние искаме, то е - уредбата на българската държава да си бъде наша работа и никой да не ни натрапва със сила своите разбирания за управлението на нашата държава. Ще отрекат ли тия, които виждат провокации от българска страна, че от Петроград и от Москва се предписват на българските комунисти планове и начини на действие, сърдят им се, когато не ги изпълняват, или ги възхваляват, когато ги прилагат с явна опасност за съществуването на България? България няма нужда да предизвиква, която и да било чужда сила, а още по-малко Русия, която е една велика сила... България е обаче длъжна да отбива ударите на комунистите, опасни за нейното съществуване.
4 юли 1924 г.
* * *
Ще занемеят ония уста, които би се опитали да намерят грях у нещастните селяни на Ловча, Търлис или което и да е друго село на Македония и да оправдае вършените спрямо тях престъпления. Тяхната единствена вина е, че са българи, че такива искат да останат и че господарите на тяхната земя, след като си начертаха каквито граници желаеха, все пак не се чувствуват сигурни в своето владение. След като взеха Македония с македонци те мислят сега, че ще бъдат по-сигурни за своето бъдеще, ако я очистят от македонците и на тяхно място настанят жертвите на друго едно политическо заблуждение - малоазийските бежанци.
31 юли 1924 г.
* * *
Македонската вътрешна организация си остава пак голям фактор в живота на страната и в балканската политика. Ако някому са нужни доказателства за това, нека погледне какви усилия прави болшевишката пропаганда, напрегнала главните си сили към Балканите, да представи Вътрешната организация като влязла вече в лоното на Коминтерна и подчинена на заповедите на Москва. Който познава историята на тая организация няма да се поддаде на тия маневри. Тая организация, която не се поколеба пред борба с родни братя, за да запази своята самостоятелност, не може да се подчини на чужда команда. Но колцина знаят това? Даже в България, която е приютила грамадната част от македонската емиграция, съществува по отношение на македонските работи едно невероятно невежество. Колкото в чужбина, където действуват толкова враждебни сили, заинтересовани да компрометират македонската кауза, там никой няма време да чете дипломатическата преписка, която съдържа най-безпристрастната истина за македонското движение.
Днес хиляди и хиляди македонци ще се наведат благоговейно пред сенките на ония, които паднаха за свобода и правда в родината им. И в този момент като светотатство ще прозвучи гласът на ония, които се опитват чрез така наречения „манифест" да представят македонската организация като оръдие за сваляне и качване на правителства в България и като съюзници на безумците от „единния фронт". Македонското движение е чисто и чисто ще си остане. То има една дълга история и една яка традиция и нищо не може да го отклони от неговия път.
2 август 1924 г.
* * *
Ако празният стомах и вкоченясалото от студ тяло са лоши съветници, какво да кажем за отчаянието на наболелите души, за обиденото национално чувство, които не намират справедливост? С особена стръв, изглежда, че са се нахвърлили напоследък болшевишките емисари върху македонското движение и неговите ръководители...
Македонците, които обичат България не по-малко от другите българи, няма никога да бъдат на страната на рушителите.
15 август 1924 г.
* * *
Извършено е едно от великите престъпления в българската история. Тодор Александров е убит. Един голям човек на нашето племе и на нашето време си отиде, последван от скръбта и сълзите на цял народ...
Тодор Александров бе от ония македонски деятели, който най-грижливо се е пазил да не създаде със своята деятелност опасност за България. И в това отношение той бе един прозорлив и голям българин.
Нека българското общество си даде точно сметка за това: Тодор Александров е най-скъпата жертва, която е дадена не само за спасението на Македонската организация, но и за спасението на България. Ние минахме покрай една пропаст: мъченическият ореол на Александрова хвърли достатъчно светлина, за да осветли пътя ни и да ни открие пропастта, в която щеше да пропадне целостта, независимостта на отечеството. За предвидливите хора не бяха тайни опитите на болшевиците да вземат в свои ръце Вътрешната организация и чрез нея да раздрусат България, без да искат да знаят за последствията. Александров видя опасностите и им се противопостави решително. Измяната посегна на неговия живот. Но тя остава непокътнато неговото дело. И със смъртта си той извърши спрямо съдбините на племето най-високия дълг. България е запазена. Националният характер, независимостта и целостта на македонското движение са недосегаеми. Всичко друго е поправимо и постижимо.
16 септември 1924 г.
* * *
Такъв, какъвто е, Демократическият сговор е опора не само на реда, но и на обществения строй на нашата страна, която има нежеланата чест да бъде обект на московските разрушителни планове...
Ако има кой да спечели от разтурянето на Сговора, това ще бъдат единофронтовците, тоест гражданската война, мизерията, анархията. Кой разбран българин желае това?
12 февруари 1925 г.
Публ. в Никола Милев. Възпоменателен лист. С., 13 февруари 1995, с. 4-5.