По едно щастливо стечение на обстоятелствата, в края на 2006 г. в един софийски антиквариат открих дневникът на Кръстю Мисирков. Той го е озаглавил “Бележки за събитията на деня. Мемоари на К. П. Мисирков”. На края на ръкописа отбелязва, че това са “Записки за България и руско-българските отношения”. Дневникът се съхранява в Централния държавен архив в София (Вж. ЦДА, ЧП № 1297.). Той е в отлично състояние и е написан върху 381 номерирани от него голямоформатни страници, гъсто изписани с мастило. Листата са подшити в 16 отделни коли, или тетрадки, както ги нарича Мисирков. Към тях са приложени 22 неномерирани страници, оригинални и копия от негови писма до руски министри и ръкописа на статията му “Престижът на Русия на Балканите”. Дневникът е саморъчно писан от К. Мисирков на литературен руски език, докато живее в с. Климентово, Ахтирска околия, Харковска губерния със семейството си.

За съществуването на този дневник се знаеше още от 1959 г., когато беше публикуван уводът към неговите “Спомени и впечатления”, записвани от 8 до 17 август 1923 г. Същите са писани на ръка в тетрадка и са предадени от сина на К. Мисирков д-р Сергей Мисирков в Института за национална история в Скопие през 1956 г. На 8 август 1923 г. Мисирков разказва за срещата и разговора си с университетския професор Петко Стоянов, негов приятел от следването му в Санкт Петербург и с Николов от ВМРО. Дословно той пише: “Стана дума за моя дневник, воден от първия до последния ден (Букурещкия мир) на ІІ балканска война в с. Климентово, Ахтирска околия, Харковска губерния (Русия), даден за съхранение при българския консул Б. П. Кисимов в Одеса, който напущайки консулството след преместване или освобождаване от длъжност, взел дневника ми със себе си и още в края на 1918 година ми съобщи, че дневникът ми се намира при него, но между това, сега [1923 г. - Бел. моя] ми каза че се е загубил.” От тогава до 2006 г. дневникът беше в неизвестност. Антикварят, който ми го предаде също не можа да си спомни или не искаше да си спомни от кого го е получил преди повече от две години, предполагайки че “най-вероятно това са били негови наследници, изровили от някой таван ценния му ръкопис”. Най-вероятно продавачът да е бил някой от Кисимовия род, тъй като техния дом беше наблизо до антикварното магазинче на ул. „Симеон“.

Този новоткрит дневник на К. Мисирков е още един изключително ценен ръкопис от неговото все още ненапълно издирено и проучено творчество. И въпреки че животът и делото му са добре проучени в македонската историография и са публикувани огромен брой изследвания, то в българската те не са били обект на сериозни проучвания. И наистина, докато в Северна Македония за него има отпечатани студии, монографии, събрани съчинения, статии и други публикации, като същевременно се проведоха и няколко специални научни и международни конференции и кръгли маси, то в България са отпечатани малък брой публикации, от които по-голямата част са критични, а някои имат предимно публицистичен характер. Върху него като личност и творчество пише не веднъж самият Иван Михайлов, водачът на ВМРО, както и бившия представител на ВМРО във Виена Никола Велев.

В атмосферата на очертаващите се трагични резултати и поради неразрешаването на македонския въпрос след Балканските войни (1912-1913 г.), в един момент на “огромна национална скръб”, както пише Кр. Мисирков, той започва да работи над своите Дневник-спомени на 5 юли1913 г., които завършва на 30 август.  По това време написва и редица статии, отнасящи се до събитията по време на войните на Балканския полуостров, като на 2 август 1912 г. обнародва и статията си “Клането и интелигенцията в Македония” във в. “Одесский Листок”, бр. 178.

Идеята да започне да записва спомените си Мисирков споделя на страниците на своя дневник. Още като военен кореспондент през ноември – декември 1912 г. започва да си води дневник и бележки за ставащото на фронта. Но по съвета на свой спътник изоставя тази идея и продължава сътрудничеството си в периодиката след като се завръща в началото на 1913 г. в Русия.

По неговите думи, причината да започне да записва спомените си е неуспехът да бъде освободено населението от Македония и Тракия през Балканската война. Както той пише в дневника си  и поради “още по-тежкото положение, в което попаднаха моите сънародници и нещастната Македония”. По времето на неговия престой в чифлика Климентово, близо до град Ахтирка, Харковска губерния, поради влошеното му здраве и по съвета на лекар, Мисирков започва “да записва своите преживявания по повод известията от Балканския полуостров, като по такъв начин ги запази за потомството” и добавяйки, че” идеята за мемоарите се появи в мене, когато се уверих в безполезността и заради трудностите, че мога да помогна на нашето дело чрез печата”.

В тях той се връща на редица събития от историята, свързани с положението в Македония. Разказва за учителствуването си в Битолската гимназия, за колегите си и за познати от тези години. Спира се на борбата срещу униятството в Македония. Мисирков спори задочно с издателя на сп. “Славянски юг” Георги Киселинов. От особено голямо значение за изследователите са разсъжденията на Кр. Мисирков за възможностите да се разреши македонския въпрос, като търси мястото в тези процеси и на населението от тези земи и разглежда въпросите и от философска гледна точка.

Многократно Кр. Мисирков се спира и на руската политика спрямо Македония и отношението ѝ и към Балканите. С прискърбие той прави сравнение между откъсването на Малорусия от Русия с разпокъсването на Македония, като в единия случай вижда ръката на Полша в този процес, а спрямо Македония - ръката на Сърбия, чиито апетити датират според него от ХІV век. Кр. Мисирков прави сполучлив опит да свърже външната политика на Русия с тази на Франция по македонския въпрос и подкрепата, която те оказват на Сърбия. Особено интересен е неговият поглед към дипломатическото поставяне на македонския въпрос и отношението на различни държави и фактори по него.

Интерес представляват и страниците, на които К. Мисирков отбелязва 10-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание. Той заделя място и на прилагането на Мюрцщегските реформи в Европейска Турция (след 1903 г.) от европейските реформатори, както и избухването на Младотурската революция от 1908 г. поради страха от прилагането на постигнатите договорености на Ревелската (Талинската) среща от същата година на руския император и английския крал.

Особено ценни, писани от съвременник на събитията, са неговите спомени около подписването на Балканския съюз, отношенията между съюзниците (България, Сърбия, Гърция и Черна Гора), влиянието на другите фактори, преди всичко Русия и Великите сили и за близките по време събития около Балканските войни и настъпилата катастрофа с Букурещкия мирен договор (28 юли 1913). Той се отнася доста критично не само към руската, но и към политиката на другите Велики сили по Източния въпрос. По неговите думи “Русия освобождаваше от турците, а Европа освобождаваше “освободените” от Русия”, като по този начин прави опит за критически поглед към военната и дипломатическа история през ХІХ и в началото на ХХ век. Отправяйки остри критики и оценки към руската “славянска солидарност” през Втората балканска война, като “най-срамно дело в историята на славянството”, Кр. Мисирков осъжда “антиславянската коалиция” на Сърбия с Гърция, Румъния и Турция при ”унищожаването на героична България”, подялбата на македонските територии и “изтребването на славянския народ”.

Към дневника си Кр. Мисирков включва и статии и съобщения от руската и европейската преса, в които се обсъждат отношенията между съюзниците, които са изключително ценни и поради това, че са придружени от неговите коментари и критика.

На последната страница Кр. Мисирков отбелязва, че тук свършва своите записки за България и руско-българските отношения, като през този последен ден, 30 август 1913 г., написва паметна записка до руския външен министър, копия от която щял да изпрати на Александър Иванович Гучков и на Борис Панделиев Кисимов. В заключение той отбелязва – “Това ще бъде последната записка до настъпването на ново положение на Балканите. Аз окончателно реших да остана в Русия и в случай на нови усложнения – да предприема пътуване до Петербург и Москва.”

Дневникът-спомени през 2008 г. отпечатахме в Скопие двуезично със Зоран Тодоровски, който тогава беше директор на Архив на Македония. На Скопския панаир на книгата той получи първа награда като най-добре издадена книга, за което ни беше връчена и грамота. По-късно, през 2010 г. аз го издадох под редакцията на Никола Григоров и в София.

В дневника се Кр. Мисирков навсякъде пише, че той самият е българин, каквото е и населението в Македония. По този начин той подписва и писмата си, които изпраща до външния министър на Русия Сергей Сазонов, както и останалата си оригинална кореспонденция.

Дневникът направи изключително впечатление, както при представянето на ръкописа в Института за национална история и в Архив на Македония, на което присъстваха представители на над 25 македонски медии. Същото се случи и при представянето на отпечатания том през 2008 г.

Но дневникът колкото и да изненада тамошната общественост и научни среди и медии, не беше нещо ново, тъй като предната година д-р Растислав Терзиоски, пак като издание на Архив на Македония беше публикувал двуезично на руски и на македонски открити от него в руските архиви писма на Кр. Мисирков, в които той се подписва също като македонски българин.

Сега ще имате възможност да прочетете едно от писмата на Кр. Мисирков до руския външен министър С. Сазонов от сборника на д-р Терзиоски и текста от един ден от Мисирковия дневник. Авторът възлага големи надежди, че Русия ще се наложи и ще вразуми Сърбия и Гърция които са заграбили българска Македония и са подложили населението на ужасяюща денационализация. За съжаление призивът на Мисирков остава без отговор от руска страна, тъй като е известно, че тя е покровителката на този антибългарски блок, създал се през 1913 г., в който влизаха Сърбия, Гърция, Черна Гора и Румъния, а впоследствие се намеси и Турция срещу България. Първата нацианална катастрофа завърши с два грабителски договора Букурещкия и Цариградския.

От приложените тук текстове ще имате възможност да видите искрените страдания на на този бележит българин, който след много лутания ще се върне към българските си корени и ще отстоява до края на живота си истината за народа си.

Цочо В. Билярски

 

 

№ 1

Писмо от Кръстьо П. Мисиркова до руския министър на външните работи Сергей Д. Сазонову

Кишинев, 21 юни 1914 г.

 

До Негово Превъзходителство Министъра на външните работи. Ваше Превъзходителство

Убийството на Франц Фердинанд от сърбина Принцип естествено повдига редица много важни въпроси, а именно: 1) потвърждава ли това убийство наблюденията на чуждестранните кореспонденти по време на Балканските войни, които казват, че през живота си са виждали отделни луди хора, но че за първи път, посетили Белград по време на войната, са наблюдавали цяла луда нация? 2) откъде идва заплахата за европейския мир: от Австро-Унгария, заплашваща мира и независимостта на Сърбия, или от Сърбия, нарушаваща мира и подиграваща се с могъщия си съсед, както с интриги срещу нея в руското общество, така и с национална пропаганда в Австро-Унгария, политически конспирации и терористични актове? 3) Ползват ли македонските българи дори малка част от политическите облаги, които Австро-Унгария е дала на босненските сърби? 4) Може ли и има ли право княз Александър да очаква по-добро отношение от македонските българи, отколкото покойният Франц Фердинанд е получил от босненските сърби? 5) Как би реагирала православна славянска Русия на подобно събитие в Сараево, ако подобно събитие се беше случило в Скопие или Битоля? 6) Кои сме ние, македонските българи, и кои са те, босненските сърби, за руския народ и държава? Дали сме равноправни деца на едно и също славянско семейство, чиято мъка еднакво докосва руското славянско сърце, или сме доведени деца, а те истинските деца на славянството?

Аз не мога тук да не дам подробни отговори на всички поставени по-горе въпроси, но не мога да не посоча ниския престиж, с който сърбите се ползват в очите на нас, македонците.

Ние, македонците, не само мразим, но и презираме нашите потисници, сърбите.

Шумадийските свинари, водени от търговеца на свине К. Г. Петрович, се разбунтуват преди повече от сто години през 1804 г. срещу тогавашната разлагаща се Турция, която не отдава голямо значение на сръбския бунт, който не е срещу султана на турското правителство, а срещу произвола на местните власти. През 1806 г. Русия започва война с Турция, а турското правителство съсредоточава цялото си внимание върху войната с Русия, игнорирайки сръбския бунт, благодарение на който Кара-Георги със своите смели шумадийски пастири успява временно да освободи Сърбия от Турция. Сключването на Букурещкия договор през 1812 г. обаче е достатъчно за „княз“ Кара-Георги Петрович, заедно с войводите си, трябваше да потърси спасение, като избяга през Сава и Дунав до границите на Австро-Унгария, а оттам Кара-Георги се премества в Русия и остава в Бесарабия до 1817 г.

Победата на Русия над Наполеон дава възможност за второ, безкръвно сръбско въстание срещу турците през 1815 г. Турското правителство, предвид превъзходното положение на Русия в Европа след Виенския конгрес, не смее да умиротвори Сърбия с войски и признава Милош Обренович за сръбски княз. През 1817 г. Кара-Георги Петрович се завръща в Сърбия, за да си върне сръбския престол, но е убит на сръбска земя от убиец, изпратен от княз Милош, който насече Кара-Георги с брадва в съня му. В продължение на сто години сърбите, издигнали се от жалки пастири до независима нация, прогонвайки една след друга династия от престола, а през 1903 г. дори стигна дотам да убие своя крал Александър и постави на престола потомъка на Кара-Георги Петрович. През последните 35 години сърбите, от завист към българите, водят систематична война срещу българския народ в Македония, при което бяха безкрайни сръбските хитрости срещу българите. И успяват. Те измениха на България и на славянската кауза, като поробват смелите македонски българи, които водят непрекъсната партизанска война срещу турците в продължение на 20 години, за да постигнат своята независимост. След като поробват Македония, те обявяват война на вековната българска култура в Македония и след като ограбват, бият и измъчват българското население, решават да им наложат сръбско национално самосъзнание, уверявайки руското общество и руското правителство, че това е необходимо „в интерес на славянството“ и че ще бъде много лесно да се справят с македонците, на които, казват те, им липсва национална идентичност.

В Русия обаче трябва твърдо да помнят, че имаме свое славно минало и култура и затова никога няма да се гордеем с подвизите на търговеца на свине Кара-Георги Петрович, чиито потомци дойдоха в Македония не за да ни освободят, а за да ни подложат на още по-лошо потисничество от турското иго. Нито пък ще се гордеем с „подвизите“ на онези, които убиха своя крал Александър, разчистиха сръбския престол, в името на сега царуващия крал Петър Сръбски, в „интересите на славянството“, измениха на сръбско-българския договор и влязоха в съюз с неславянските държави Гърция и Румъния, за да ограбят славянска България и да поробят родината ни Македония. Никога няма да се чувстваме сърби и никога няма да можем да се гордеем с „подвизите“ на онези сръбски патриоти, които, дошли в Македония като съюзници на България и българския народ, започнаха да събарят от стените и да тъпчат с краката си в Охрид и други градове на Македония иконите на Св. Св. Кирил и Методий и Св. Климент Охридски, както и портрети на македонски войводи, борили се за свободата на Македония. Цареубийството, предателството и интригите, отличителните белези на вчерашните шумадийски пастири и днешната „цивилизована сръбска нация“, никога няма да бъдат наши национални черти, защото никога няма да престанем да се чувстваме македонци или, което е равносилно на същото, македонски българи.

В същото време се надяваме, че Русия, разбирайки, че положението ни под сръбско управление е по-лошо от това на босненските сърби под Австро-Унгария, ще предприеме всички мерки, за да създаде поносими условия за прилагане на нашите Принципи за национално и човешко съществуване в Македония и сред нас, македонските българи, защото ние, македонците, желаем цареубийството да остане национална черта само на нашите потисници.

Моля, приемете, Ваше Превъзходителство, уверенията в моето най-дълбоко уважение и преданост.

Кишинев. Бендерская № 16.

21 юня 1914 года

К. Мисирков

(АВПРИ, ф. Славянский стол, 1914, д. 10963). Оригиналът на руски език.

 

 

№ 2

Из Дневника на Кръстьо П. Мисирков

 

7 – VІІ – [19]13 г.

Вчера аз писах, че българското правителство е до голяма степен виновно, като не взе навреме мерки да предотврати експлоатирането на положението си от съюзниците. Впрочем моето недоверчиво отношение към сърбите е основано на  по-доброто им познаване от всички останали българи. Но нима не съм грешил в разбирането си за осъществяването на българските национални интереси.

Едно време заявявах: ние можем да осъществим нашите национални интереси само с помощта на Русия; трябва само да се направи така, че те да съвпадат с техните интереси. И увличайки се от тази вяра в Русия, аз се увличах във вестникарските си статии, насочени против Австрия и в своите докладни записки и писма до петербургските си познати и други видни лица. Обаче как горчиво съм се  лъгал. Сега съм обзет от съмнението: не е ли Русия главната виновница за разграбването на България от нейните съседи? По-рано мислех, че силна България е необходима на Русия като неин бъдещ съюзник, мечтаех за руско-български съюз като противовес на съюза на германските империи. Сега мисля, че българските победи не се харесаха на Петербург, който явно се уплаши и поради това се постара да сломи силата на българския лъв. Но аз така вярвах в Русия съвсем до неотдавна!

Русия действително взе най-дейно участие в подготовката на Балканската война. Тя съдейства при сключването на Сръбско-българския съюз, тя попречи на Австрия и Румъния да се намесят във войната, тя постигна удовлетворението на Румъния с отстъпването й на гр. Силистра.

Но нататък... тя постигна връщането на крайбрежието на Мраморно море до линията Енос-Мидия на Турция, тя съчувстваше на сръбските домогвания за нарушаване на Сръбско-българския договор, съчувстваше на анексията на Южна Македония от Гърция и се стремеше да посредничи извън договора, настоявайки за запазване на Балканския съюз и в бъдеще. Не трябва да се забравя, че в определени кръгове се отнесоха отрицателно към изразения в Държавната дума възторг по повод падането на Адрианопол.

България протестираше. Нея я разгромиха като възможен бъдещ съюзник на Австрия или като твърде непокорен васал на Русия. Славянска България е унищожена от също славянски държави, които пуснаха в ход против нея неславянските държави: Румъния, Гърция и Турция и обезсилвайки я, вероятно ще се представят за великодушни нейни покровители, гарантирайки й “изгоден” мир. Като се позабавляват, те ще претендират за ролята на приятели и покровители. Но от кого още ще я защитават: от Румъния, от Турция? Но нали Румъния имаше интереси в Бесарабия, където има повече от милион румънци, а Турция трябва да защитава Проливите и Армения. Ще защити ли Русия България от Сърбия? Но Сърбия трябва да се защити и от заслуженото отмъщение на България и Албания. Ще видим как “покровителите” на България ще се справят със своята задача.

Те извършиха вече първата подялба на България и може би мислят, че тя ще се опомни, ще се примири със своето положение, за да избегне втора и трета подялба. А как славянската история обича подялбите. През ХVІІІ в. приложиха този експеримент по отношение на славянска Полша. В подялбата на Полша взеха участие славянска Русия и две неславянски държави – Германия и Австрия. Руснаците казват, че Фридрих Велики бил виновник за първата подялба. В І-та подялба на България – инициативата и ръководната роля принадлежи на славянска Сърбия, покровителствана от Русия. Полша, казват, я е погубила вътрешната анархия. България, вероятно, са я погубили военните й успехи във войната с турците. От българите се уплашиха като съперници за господство над Проливите. Накрая трябва да се спомене, че поляците се чувстваха по-добре в неславянска Австрия, отколкото в славянска Русия. Аз не се съмнявам, че българите, попаднали под властта на Гърция, ще живеят несравнимо по-добре, отколкото тези под властта на Сърбия, макар че трябва да се очаква, че и двете държави ще извършват асимилация на българите.

И така, развитието на славянската идея извърши в нач[алото] на ХХ в. разделянето на друг славянски народ. Колко са хубави общославянските интереси.

Казват, колкото по-зле, толкова по-добре. Аз също вярвам в тази пословица. Сега, в крайна сметка, всичко е ясно, докато по-рано беше някаква игра на освободители, освободени, покровители, покровителствани. Не се знае докога щеше да продължи тази игра, ако не беше днешната война на България с всички останали балкански държави, когато последните, от всички страни, като ято гарвани, се нахвърлиха върху България, изтощена от героичната война с Турция.

Наричат тази война отвратителна; призовават България да се признае за победена; победителите наричат великодушни по отношение на ограбената България. И така разсъждават главно славяните. Немците (германският печат) отчасти пригласят на славяните, считайки, че поражението на България ще намали прекалената й самоувереност и ще е сигурен залог за мира на Балканите. Но разсъжденията на немците са толкова разбираеми. Първо – немците не са славяни и второ, те са обидени на българите за поражението на турската армия, обучена от немски инструктори. Но вие, славянските публицисти и обществени дейци, на какво се радвате? На поробването на не по-малко от една трета от българския народ. Но за какво ни е вашето съчувствие, което вие наричате братско, ако не признавате националния принцип и ако приветствате поробването на един славянски народ от неговите славянски и неславянски съседи? Как след това можете да се възмущавате от поробването на славяни от неславяни? С какво лице ще призовавате към чувството за славянска взаимност, когато нея изобщо я няма, с какво лице ще протестирате против положението на славяните в Австрия, когато вашата съвест допуска нови поробвания на славяни. Руснаци и словенци еднакво осъждат българите. Отношението на руснаците към Балканската война и към разделянето на България все пак мога да разбера. То е основано на желанието да се заповядва и разпорежда на Балканите. Казват, ако тръгнете с нас, ще получите повече, ако тръгнете с Австрия, ще ви разделят и си го заслужавате. В Русия послушанието се цени най-много от всичко; трябва да се уважава началството и всеки трябва да си знае мястото.

Руските обществени отношения оставиха незаличим отпечатък и върху политическите възгледи на народа, доколкото той въобще се интересува от политика. В руското общество всеки търси познанства в средата на равнопоставените си или която е по-високо в обществената стълбица, като се избягва сближаването с хора, стоящи на по-ниско стъпало. Въпросите на човек, стоящ ниско по ранг или оставят без отговор, или му отговарят надменно, правейки при това кисела физиономия.

Подобно отношение се забелязва и в политическите възгледи на руснаците. Всеки руснак, в сравнение с другите славяни, счита себе си за  по-високостоящ от другите славяни и затова и изисква по-специално отношение към себе си. Дори по въпросите за националните интереси на другите славяни се предлага да разчитат на Русия. Иначе, казват, ще ви напляскаме. Руското общество и руския печат заплашват с бой, а руското правителство изпълнява заплахата. И болезнено, до кръв набиха бедните българи за това, че се осмелиха да кажат, че българските интереси не са руски интереси и че ние, българите, и сами сме призвани да защитаваме национални си интереси.

Как така! Те се самозабравят! Да ги напляскаме! И ги напляскаха.

Аз все пак се съмнявам, че с този начин на действие, наследен от руснаците от времето на крепостното робство, а то продължава да съществува в Русия под друга форма и до днес, е възможно да се усмирят самозабравилите се славяни, изискващи от руснаците отношение към себе си като към равни, а не като към освободени крепостни.

Българският народ във войната си с турците доказа, че той далече не е толкова жалък, какъвто искат да го представят руснаците, представяйки себе си в ролята на освободители на славяните. Българският народ знае да мре за свободата си. Той е способен на геройски подвизи, които се оценяват от целия свят.

Руснаците освободиха българите, по-вярно част от българския народ през 1878 година. Но още е неизвестно каква участ щеше да сполети България, ако не беше Стамболов, който постави край на господството на руските генерали в България. Без Стамболов от България можеше да стане Финландия № ІІ, а може би и руска Полша № ІІ. Идеалите на руските славянофили за сливане на славянските ручеи в руското море най-добре показват какви можеха да бъдат последствията от войната през 1877-[18]78 г., ако не беше Стамболов.

Руснаците не трябва да забравят, че руското освобождение от 1878 г. не даде само добри плодове на българския народ. Благодарение на Берлинския договор българският народ, преди живеещ целокупно в пределите на една държава, беше разделен на три части, при това около две пети останаха под властта на Турция. Положението на последните след войната стана по-лошо, отколкото преди войната. Ако не беше Руско-турската война от 1877-[18]78 г. под властта на Турция щяха да останат Босна и Херцеговина и целият български народ. Сърбия щеше да се стреми към Босна, а българският народ щеше да е обединен в една държава и да има единна българска национална църква и училище. Никой нямаше да посегне на целостта на българския народ. Турците не биха могли да го отслабят, защото самата Турция се намираше в упадък. Ако не Русия, тогава Англия би се стремила към подобряването на политическото положение на българския народ.

Русия наруши политическото единство на българския народ, даде Босна и Херцеговина на Австрия, като отмъщение за стремежа на Българското княжество да се избави от руската опека, започна да покровителства сръбската пропаганда в Македония, където руските консули в течение на 35 години бяха истински гробокопачи на българската народност и подготвяха почвата за подялба на Македония между Сърбия и Гърция.

Сега гробокопачеството на Русия по отношение на българите завърши с поробването на Македония, при което сърбите и гърците преди всичко ликвидираха в новозавоюваните земи българската национална църква и училище. Ограбиха България и извършиха нейната първа подялба благодарение на Русия и руското славянофилство, стремящо се към сливане на “славянските ручеи в руското море” под властта на “общославянски цар”.

Обаче руските хора не знаят това и не искат да го знаят. Те знаят, че цар Фердинанд е от немски произход и че не иска да бъде васал на “общославянския” цар, затова долу България, съюзницата на Австрия!

Руснаците са логични, изхождайки от своите принципи за неравенство между хората и народите, макар и славянски и за задължителното послушание на всеки славянски народ към великото и “всесилно”, макар и жестоко отмъстително руско правителство. Аз разбирам руснаците, но не разбирам словенците.

Българите се обърнаха към Любляна с молба за помощ на пострадалите от земетресението в Търново. Словенците отхвърлиха молбата. След това българите се обърнаха към същата Любляна с протест против разстрела на българския гарнизон в Солун от гърците. Словенците осъдиха гръцкото варварство, но заедно с това изразиха порицание към българите като виновници за войната на България с другите балкански държави.

Как разсъждават руснаците ми е добре известно, но логиката на г. Грабар и на  съотечествениците му аз не разбирам.

Защо той е недоволен от българите? Не за това ли, че вероятно той, осъжда България за сближаването й с Австрия? Но ето и още един въпрос -  кое е по-добре не само за българите, но и за словенците: Австрия или Русия. Българите смятат, че за техните национални интереси, както и за интересите на поляците, Австрия несъмнено е по-добра от Русия. Словенците и чехите са на друго мнение, като предпочитат кокетирането с Русия. Но какво биха казали словенците и чехите, ако Русия можеше да сложи ръка върху техните национални интереси по същия начин, по който получи власт над българските национални интереси. Тогава – горко им на чехите и словенците, тези наивни шегаджии, играещи си с огъня.

Словенците и чехите трябва да разберат, че руското славянофилство има крайно тесен национален характер, докато в славянофилството на чехите и словенците има политически анархизъм. Да се разруши съществуващото, а какво ще стане после, както казват руснаците на шега, ще поживеем, ще видим!

Дали ще искат чехите и словенците след разгрома на тяхното отечество - Австрия, да се влеят като ручей в руското море, където може да очакват същото справедливо отношение към своите национални интереси, с каквото, при съдействието на Русия, са удостоени поляците и българите? Не. Ние не завиждаме на чехите и словенците. Те, подобно на българите, скъпо ще заплатят за своята наивност и за своя политически анархизъм, наричан славянофилство. Разгромът на австрийската армия от руската  ще бъде първият плод на чешко-словенското славянофилство, деморализиращо чешките и словенски народни маси, но без да носи и без да обещава нищо добро за народните интереси.

Дипломатическата борба между Русия и Австрия около славянската идея се изроди в оръдие за притискане на славяните от борещите се страни. Русия си отмъщава на българите като възможни политически привърженици на Австрия, последната не се доверява на чехите, словенците и сърбо-хърватите като народи, които с русофилството си подготвят измяна на австрийското отечество и разгром на австрийската армия. Грубите методи, които използва руското славянофилство при насочването на “славянските ручеи в руското море” станаха очевидни при разгрома и подялбата на България с подстрекателството и под покровителството на Русия.

Бедно славянство! Колко си жалко! Как още разсмиваш света със своята политическа незрялост и варварска жестокост и насилничество над родните братя.

Оригиналът на руски език.