80 ГОДИНИ ОТ КЪРВАВАТА МАКЕДОНСКА КОЛЕДА

Както винаги, така и сега датата на Македонската кървава Коледа и на продължаващия геноцид над македонските българи много скромно беше отбелязана в страната ни, а във Вардарската Македония дори и дума не се спомена, като че ли не става дума за бащите и дядовците на живущите там наши сънародници. Вероятно жертваните коледни прасета по онова време по-хуманно са клани, отколкото нашите сънародници, деклариращи българския си произход. Там, това е тема, която е премълчавана и като че ли никога не е била актуална вече в продължение на осем десетилетия.

 

Преди години там беше отпечатан документален сборник за разстрелите на Скопското Кале, но и той беше плиткоскроен фалшификат с много пропуски и внушения.

За разлика от скопските историци, тук в България имаше няколко скромни приноса и телевизионни предавания, но това което е направено е недостатъчно.

Единствен и до днес остава покойният македонски деец, историк, публицист, фолклорист и етнограф Коста Църнушанов (1903, Прилеп – 1996, София), който най-стриктно изброяваше имената на нашите сънародници, избивани по време на Кървавата Коледа в Македония. В своята безкомпромисна публицистика, печатана тук, а и далеч зад океана, той издигна паметник на загиналите наши мъченици в онези кървави дни и нощи по време на Македонската Коледа.

К. Църнушанов е автор на десетки книги и стотици статии, разкриващи различни страни на македонския въпрос, историята на народа ни и неговите обичаи и фолклор. Сред тях могат да се посочат книгите му за солунските атентатори, за Старозагорския митрополит Методий Кусевич, за Димитър Талев, за Дамян Груев, за Македонската тайна младежка организация, за Скопския процес, за сръбските фалшификации на българската история и мн. др., но едно от най-стойностните негови изследвания е отпечатана през 1992 г. от Университетското издателство книга „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него“.

Във връзка с 80-годишнината от Македонската кървава Коледа предлагаме на читателите на сайта „Сите българи заедно“ една глава „Кланетата в Прилеп, Велес, Куманово и в други селища“, публикувана в тази му книга, която досега вече повече от три десетилетия никой не се зае да опровергае.

С това искаме да отдадем почит към зверски избитите наши сънародници през 1945 г., както и да насърчим техните потомци да дигнат глава и да не се страхуват да заявят високо българската си принадлежност.

При многото ми разговори с бай Коста той пред мен беше заявил, че е започнал да работи върху спомените си, в които щеше да хвърли много светлина върху македонския въпрос, за своята съпруга мъченица Гена Велева и за неговите другари в борбата на македонските българи. За сега тези спомени не е известно дали са завършени и къде се съхраняват. А големият прилепски българин беше човекът, който имаше какво още да каже.

Цочо В. Билярски

 

КЛАНЕТАТА В ПРИЛЕП, ВЕЛЕС, КУМАНОВО И В ДРУГИ СЕЛИЩА

При самото изтегляне на българските войски и непосредственото влизане на партизаните в опразнените градове започват най-тъжните страници за българщината в Македония, за нейната съпротива срещу македонизма на сърбо-македонците, жадни за невинна българска кръв.

Предвождани от сърби, сърбомани, гъркомани, албанци и известен брои заблудени българи, с върховен началник най-върлия българомразец Светозар Вукманович-Темпо, партизаните имаха за първа задача да се справят с всички ония български патриоти, които през времето на българското управление продължиха делото на старите поколения, като постепенно възстановяваха старите национални ценности, потъпкани от сърбите. Пръв Прилеп изпита тяхната ярост. По заповед на Темпо и Цветко Узуновски те започнаха с избиването на другарите на Методий Шаторов, а именно:

1) Димче Топличанец — Клайнето, шивач, около 43-годишен, потомък на един от героите на „Ножот“ (1907 г.); мъж умен, приятен, твърд, обичан;

2) Ордан Дебеломесо, вече възрастен, към 70-годишен, основател на комунистическата партия в Прилеп;

4) Неговия син Х. Йорданов — Дебеломесо, студент;

5) Трайче Електротехника от с. Селце;

6) Коце Кюркчиев, също един от основателите на партията в града, възпитател на много партийни кадри. При опит за арестуването му той се самоубил.

Избиването на всички се извършило по коварен начин. Клайнето например бил извикан от Темпо на разпит, уж му прощава миналото, но при условие да каже кои са приятелите на Шаторов. След това го застрелял. Подир това озлобените Темпови мекерета започват веднага да избиват по улиците като кучета, без съд, цяла група проявени българи:

1) Александър Хаджиздравев, юрист, потомък на възрожденското семейство Хаджиздравеви. Застрелян е на улицата.

2) Чичо му Панчо Хаджиздравев, завършил Физико-математическия факултет в Лиеж, бивш български учител в турско време, от дълбока скръб за любимия си племенник и тежко разочарован от новия поход срещу българщината, се самообесва с думите: „По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край!“

3) Христо (Ицко) Иванов Сърчар, търговец на стъклария, застрелян пред вратата на собствения му дом от д-р Дулян от Ресен, зъболекар, женен за французойка, голям злодей. Търсил е и сина му Кирил Христов Иванов, също проявен българин, но той успял да избяга и бива осъден задочно на смърт (сега се намира в Америка).

4) Илия Ристески Лажо, шивач и също проявен българин от народа, обесен.

5) Дончо Северски от с. Варош, край Прилеп, бивш дългогодишен организационен четник, кмет в едно сърбоманско село в Прилепско.

6) Никола Стоянов — Мамин Кольо, шивач, активен българин, критикувал насилията над българщината от страна на сърбоманите партизани.

7) Миро Симоновски, 65-годишен мъж, кмет на албанското с. Десово, роднина на Димитър Талев (зет от братовчедка) — обесен лично от Вера Ацева.

8) Илия Оровчанец — Никодинец

9) Ицко Радески

10) Милан Гюрлуков от с. Кривогащани, Прилепско, стар войвода, и други неизвестни имена.

Освен тях веднага били избити около 20 българи от старите предели начело с подполковник Белчев. Избиванията на местни българи от Прилеп, на брои 56 души, щели да бъдат извършени, ако в последния момент не се е намесил Методий Ченто и ги спасил от явна смърт. Но той не е успял да предотврати касапницата, която се разразила във Велес.

С влизането на партизаните във Велес биват арестувани няколко десетки български първенци начело с д-р Богдан Попгьорчев. Съдбата на тоя прекрасен българин, член на Младежката тайна революционна организация през време на диктатурата на крал Александър, е твърде тъжна. Той се бил посветил на високохуманното си дело на лекар, но същевременно и на национален деец. За тази му родолюбива дейност получавал постоянно закани от сърбо-македонистите, но той не се уплашил. В дните, когато българските войски напускат Македония, а след тях и немските, Попгьорчев за последен път е предупреден да бяга, защото няма да му бъде простена българската национална дейност. Но той отговаря: „Няма защо да бягам. Не съм извършил нищо противонародно. Единствената разлика между мене и партизаните е, че аз съм българин и настоявам, че всички сме българи. Нека ме съдят, на съда достойно ще защитя националната ни чест.“

Нещастният доктор не е допускал, че няма да бъде дори съден, а направо унищожен по най-жесток начин. Останал на поста си до последния момент, денонощно зает с превързване и лекуване на ранените партизани, донасяни му на носилки след последните сражения с отстъпващите немски войски, той бива арестуван по бяла престилка и кървави от партизанските рани ръце, с готови бинтове да превързва други.

Около 54 души видни българи биват откарани в неизвестност. Цял Велес се вдига на крак, събират се стотици подписи под молбата да бъде пощаден любимият на всички доктор и другарите му. Напразно. Те биват подложени на жестоки изтезания. В първите дни на януари 1945 г. те до един били избити. Извеждани били на заколение на три партиди с камиони в късна вечер. Д-р Богдан Попгьорчев, преди да бъде убит, бил бит с желязо, челюстта му разбита и умрял в мъки. Разполагаме още със следните имена и данни за избитите:

1) Д-р Богдан Попгьорчев, лекар, на възраст 40-годишен.

2) Благой Георгиев — 36-годишен, служител.

3) Димко Крепиев — 60-годишен, бивш български учител.

4) Лазар Крепиев — 64-годишен, братовчед на Димко. Двамата братовчеди Крепиеви били също жестоко изтезавани. В отговор на упоритото им изявяване, че са българи, джелатите им изсекли ръцете и така умрели в страшни мъки. Тези данни са ни известни от изказвания на самите джелати, които са се хвалили пред верен на българщината човек.

5) Пере Торопан — 50-годишен, шивач.

6) Раде Торопан — син на Пере.

7) Димко Нацев, 52-годишен, манифактурист.

8) Петре Дърндаров, 52-годишен.

9) Димко Сребров, 55-годишен.

10) Панче Караколев.

11) Асен Варналиев, часовникар, млад мъж, от родолюбивото семейство Варналиеви, дало герои в освободителната борба.

12) Коце Църното — шивач.

13) Димко Цифкалама.

14) Тоде Порецов, касапин.

15) Пане Николов от с. Ветърско, Велешко, голям герой; революционер.

16) Лазо Илиев Сълпянецот, бакалин и брашнар.

17) Георги Ставрев Валавичарот...

Главният палач е Радко Петровски — помощник-началник на УДБА (тогава носеща името ОЗНА). Негов помощник е бил Никче... — по-късно полковник в милицията, родом от Св. Николе. Един от преките убийци е бил Боро Коробар от Велес, изключително жесток човек. Обаче като пряк заповедник за злодеянието се сочи комендантът на Велес Киро Попадиче.

(Според новооткрити данни, публикувани във в. „Нова Македония“ от 23.II.1991, с. 13, избитите са погребани в две масови гробници: зад черквата „Св. Спас“ и край Пуста кула. Вж. приложение № 5. Същият вестник съобщава за избитите без съд в Ресен 17 души.)

Друга страшна касапница на българи е устроена в Куманово. Тя е взела около 48 жертви, подобно на Велес — без всякакъв съд. Имената на част от тях намираме изредени във в. „Нова Македония“, в брои 34 от 21 януари 1945 година. Вестникът съобщава: „Военният съд на Скопската военна област — Съвет при Кумановския военен сектор, със своята присъда от 14 януари 1945 г. осъди на смърт ... следните лица“ И изрежда 40 имена на избити без съд българи и албанци, по-право оформи едно извършено престъпление без разпит, без обвинителен акт, без защита, без обществен контрол. Ето имената на жертвите:

1) Д-р Йосиф Андонов от Куманово, 44-годишен — според обвинението на вестника „голям привърженик на великобългарската кауза“, т.е. български патриот, проявен през кралския режим в Македония, като член на ММТРО.

2) Кръстьо Лазаров Иванов, т.е. прославеният войвода Кръстьо Кумановски, борец срещу турския режим, а след това и срещу сръбския, герой на много сражения, окръжен войвода за Скопския окръг, родом от с. Коньо, Кумановско, на възраст около 70-годишен; според обвинението във вестника „проявил се като един от великобългарските шовинисти“, а всъщност всеобщо почитан в окръга борец за свободата на Македония.

3) Димитър Алексиев Атанасов от Кратово, 58-годишен.

4) Борис Лазаров Зафиров-Муто от Куманово, 22-годишен.

5) Тодор Стойчев Сопотски от Куманово, 60-годишен.

6) Петър Андонов Кралевски от Куманово, 48-годишен.

7) Христо Атанасов Петров-Шапка от Куманово, 32-годишен.

8) Тренко Петров Джимревски от Куманово, 38-годишен.

9) Киро Костов Атанасов-Мургашански от Куманово.

10) Стоян Петков Атанасовски-Новоселски от с. Новоселини, Кумановско, 38-годишен.

11) Страхил Стопчев Апостолски от с. Ругинце, Кумановско, на 30 г.

12) Стойче Спасов Стоименов от с. Орашац, Кумановско, 45-годишен.

13) Игнат Манев Мангаров от Кратово, 64-годишен.

14) Стефан Велков Атанасов от с. Талашманци, Кратовско, 66-годишен.

15) Трапко Герасимов Арсов от Горно Кратово, 25-годишен.

16) Александър Иванов Цеков, известен с популярното име Санде Върлото от с. Горно Кратово, Кратовско, 57-годишен.

17) Радивой Даков Арсовски от с. Гризиленци, Кратовско, 59 годишен.

18) Иван Попстоицев Велков от Крива Паланка, 40-годишен.

19) Антон Димитров Узунов от с. Милутинци, Кривопаланечко, 53-годишен, според вестника „великобългарски фашист“, бивш комита.

20) Славко Спиров Иванов от Кратово, 33-годишен.

21) Теодосий Джартов, бивш български учител и пръв кмет на Куманово. В списъка на осъдените не фигурира. Той е хвърлен от прозореца на къщата му — уж се е самоубил.

22) Богдан Шекерджийски от Куманово — също не фигурира в списъка — убит е по-тъмно.

Срещу всички стои обвинението „соработник со окупаторот“ или „големобугарин“.

Тези кланета, които само във Велес, Куманово и Прилеп взеха над 140 кървави жертви без съд, още в първите дни на сърбо-македонската власт потресоха цяла Вардарска Македония и накараха дори самият Методий Ченто в качеството му на председател на президиума на АСНОМ на едно публично събрание да извика на висок глас: „Кой извърши това престъпление, кой го заповяда? Трябва да бъдат извадени под отговорност виновниците? Как може да се вършат такива беззакония“ и пр. Но това бе само глас в пустиня, защото скоро, както ще видим, Ченто бе съборен от власт и отиде в затвора.

Но и до самия Ченто не можаха да достигнат всички вопли от разните краища на Вардарска Македония. Защото по селата биваха избивани мълком, един по един, стотици родолюбиви българи, възрадвали се от идването на българската власт в Македония. Без закрила, без свидетели, по междуселски пътища, в тъмнините на нощта, открито или от засада, в мазите на участъците, по нивите и горите — навред падаха жертви на противобългарската мъст — все безименни за по-далечните селища българи, неизвестни днес никому. И наистина кои освен най-близките знае за следната поредица от имена на такива загинали българи от средата на простия народ:

1) Глигор Петров от с. Русиново, Беровско.

2) Никола Бонев от с. Гърдовци, Кочанско — и двамата убити от засада заедно с още други 9 души, чиито имена остават още неизвестни.

3) Никола от с. Разловци, Делчевско, убит в затвора на Делчево от служителите на УДБА — Трендафилов и Войов.

4) Борис от с. Митрашинци, Делчевско, убит на 27 октомври 1946 г. от злодея Коле Костовски на пътя между Пехчево и Берово.

5) Георги Малински от с. Робово, Делчевско.

6) Митко Шалев от Радовишко, убит сред селото си от представител на УДБА...

Да изреждаме ли още от дългата верига и какво ще ни кажат голите имена? Жертвите са стотици и загиват с неизвестна за другите трагедия на скромни, но упорити българи, оцелели през всички по-раншни превратности на съдбата, а сега затрити без съд, без отбрана ...

Пък и какво би могъл да стори Ченто, когато в тези дни истински разпоредител с живота на българите в Македонил е бил Темпо и край него Лазар Колишевски? Как всичко се вършело зад гърба на Ченто и напук на него говори клането на 40-те души в Куманово. Според напълно автентични данни трагичното събитие се развило при следните обстоятелства:

„При влизането на партизаните в Куманово — разказва свидетел на събитието — за комендант на града беше назначен Кочо Попов, кумановец, книжар, прогресивен по убеждение. Бяха арестувани всички ония лица начело с др. Йосиф Андонов, Кръстьо Лазаров Кумановски, Кирил Мургашански, Джартов и др. Като узнал за арестуването им, Темпо му наредил да бъдат избити всички без съд. Комендантът Кочо Попов обаче реагираше, като казваше, че са добри граждани и ако трябва да бъдат наказани за нещо, да бъдат изправени пред съд. Темпо обаче настоявал на своето и два пъти е питал дали заповедта му е изпълнена. Най-после го извикал в Белград уж по някаква работа и в негово отсъствие била изпълнена заповедта.“

Публ. в К. Църнушанов, Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, 1992, с. 244-248.