Наскоро се навършиха 60 години от смъртта на един от най-видните български журналисти и публицисти – Любен Димитров (1903, Битоля – 14 октомври 1962, Индианополис, САЩ).

В продължение на три десетилетия той е главен редактор на най-българския задграничен вестник „Македонска трибуна“. Стотици са неговите статии и материали публикувани във вестника, в които той проследява борбата на поробените българи в Егейския и Вардарския дял на Македония. Огромен брой са и тези негови статии, посветени на общото българско отечество и на неговите герои, творци, църковни и военни дейци.

 

Този материал е посветен на паметта на македонския деец Любен Димитров, който е сред водещите български творци, отстоявал с перото си през целия си живот истината за българите в Македония и за българския ѝ характер, независимо от трудностите, пред които беше изправена и организацията, на която беше и един от ръководителите ѝ – Македонските политически организации в САЩ и Канада.

Любен Антонов Димитров е роден през 1903 г. в Битоля. Той е син на тогавашния директор на Битолската българска девическа гимназия Антон Димитров.

Л. Димитров учи в родния си град и в Стара Загора. Завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

През 1926 г. е избран за председател на основаното и ръководено до 1924 г. от Иван Михайлов Македонско студентско дружество „Вардар“. Редактор е на  един от печатните органи на Македонското младежко дружество сп. „Родина“. Печата свои статии и стихове във в. „Вардар“ и в сп. „Родина“. През 1928 г. е отпечатана стихосбирката му „Устрем“, от която проличава появата на големия български поет. В стихосбирката и от публикуваните му разкази преобладават патриотичните мотиви, както и споменът за въстанието на македонските и тракийските българи от 1903 г.

От 1931 г. до самата си смърт Л. Димитров е главен редактор на излизащия в град Илинойс вестник „Македонска трибуна“. За тази длъжност той е препоръчан от водача на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) Иван Михайлов. До края на живота си Л. Димитров поддържа тесни приятелски връзки с Иван Михайлов, а в САЩ той работи съвместно с председателя на МПО Петър Ацев, където трябва да отстояват като българи лъжите на македонистите и левичарите в македонското движение. Л. Димитров участва и в редактирането на англоезичното списание „Македония“, излизащо също в САЩ.

Той е изключително активен когато трябва да се отстоява с перо и със слово истината за българския характер на родната му Македония. Л. Димитров участва в организационния живот на македонските българи, прокудени отвъд океана. Посещава многократно и българската си родина и участва в дейността на македонските легални организации.

По време на Втората световна война на неговите съвети разчита правителството на САЩ, когато предстои да се решава и македонския въпрос. В последните месеци на войната, през март 1944 г. той публикува книгата си „Защо Македония трябва да бъде свободна и независима“, която до голяма степен е предназначена за американската администрация. В нея той за пореден път пише за границите на Македония, за преобладаващото българско население в нейните три дяла, както и за неговия език и борби. Не малко място в нея е отделено и на икономическите и стопански въпроси, както и прогнози за бъдещето на родния край. В книгата си отпечатва и карта на целокупна Македония, както и на разделената между съседите Македония. Въпросите, които засяга в книгата си Л. Димитров, наскоро след това Иван Михайлов доразвива в книгата си „Македония – Швейцария на Балканите“, което ни навява на мисълта за съгласуваността в тази пропагандистка и разяснителна дейност между двамата.

Л. Димитров умира през 1962 г. в Илинойс, а е погребан в Торонто, Канада. След смъртта му македонското дружество в Торонто е преименувано на неговото име.

Нашите читатели ще имат възможност да се запознаят както с книгата му „Защо Македония трябва да бъде свободна и независима“, с разказа му за героизма на българската чета в село Гърмен по време на въстанието, както и с първата му стихосбирка „Устрем“. Тук е включено и словото на Иван Михайлов, прочетено на гроба на Любен Димитров.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

СЛОВО НА ИВАН МИХАЙЛОВ ЗА СМЪРТТА НА ЛЮБЕН ДИМИТРОВ

[СЛЕД ОКТОМВРИ 1962 Г.]

 

Драги братя и сестри,

Знаменосецът на нашия народен идеал в новия свят, през цели тридесет години, беше Любен Димитров. Отдалече чувствувам вашата скръб по него, която е и моя.

Ясно ми е каква бе цената на Любена за организираната емиграция там, както и за нашата освободителна кауза.

Но идеята за свободата е безсмъртна. Тя е сама по себе сила. Също така и споменът за Любена между вас ще бъде и трябва да бъде творческа сила. Затова вярвам, че всички, които са почитали покойника и обичат свободата, ще удвоят своята решителност; ще се почувствуват сплотени с още по-голямо въодушевление.

Най-лошо биха се отплатили на Любена неговите приятели и почитатели, ако изпаднат в безволие и колебание.

Спомням си как в миналото при подобни случаи духът на живите борци не отпадаше; обратно – добиваше сякаш по-големи криле. Живо си спомням и онзи неудържим полет, който обхвана борческите сърца даже при най-голямата загуба за нашето движение в последните 55 години – загубата на Тодор Александров.

Какво искаше Любен, когато бе между вас, и какво би поискал, ако и днес бе във вашите редове?

Наглед нищо голямо, нищо тежко, а само изпълнение на малките, но постоянни, ежедневни задължения към общото дело. Но това е, което държи македонския въпрос открит пред нашата съвест, а и пред чуждия свят. То прилича на градежа на едно здание. Камък по камък трябва да се донася докато се издигне сградата, т.е. докато Македония се освободи.

Всеки добре ще изпълни дългът си, ако се старае да увеличи редовете ви с един организиран член повече; ако бъде записан един абонат на „Македонска трибуна“ повече;

Ако децата ви научат една дума повече от родния ни български диалект, или от книжовния ни език.(1)

Ако с една минута по-точно се яви всеки на вашите събрания;

Ако един цент повече се даде в полза(2) за общата цел;

Ако една дума повече се научава от историята на народа ни и на Македония;

Ако не се допуска клатушкане относно позициите на нашата борба;

Ако знаем да ценим добрите ни деятели;

Ако с такт и настойчиво поучаваме заблудените наши братя, но и доблест отбягваме поздрава на рушители и предатели;(3)

Постъпваме ли така, по-близко ще бъдем до сърцето на нашите народни герои, по-близки и до мисълта на драгия Любен.

И той бе убеден, че емиграцията ни в свободния свят има у себе си скрити сили, които още не са напълно проявени. Нека те се разгърнат най-правилно, за да бъдат реализирани все по-големи задачи.

Не само поробените братя, но и хилядите погинали наши юнаци и мъченици ни задължават да действуваме за успешното довършване на великото дело.

Поклон пред тия свещени сенки, посетени сега и от духа на Любена.

Братя и сестри,

На Любена – чест и признание!

А за всички нас нека пожелаем – бодрост и работа!(4)

ЦДА, 2 л. Оригинал. Машинопис.

-----------------

(1) Този призив е задраскан с молив и мастило.

(2) „в полза“ е задраскано с молив.

(3) Текста след „братя“ е задраскан с молив.

(4) Оригиналното заглавие на словото, написано на ръка е „Говор на Радко, който е поставен на филма от погребението на Любена“, а след целия текст има бележка, от която става ясно, че словото на Ив. Михайлов е пристигнало късно, след като филма е бил вече готов, поради която причина „Братовчеда“, т.е. Иван Михайлов предлага да бъде поместен във в. „Македонска трибуна“.

 

* * *

 

ЛЮБЕН ДИМИТРОВ 
ЗАЩО МАКЕДОНИЯ ТРЯБВА ДА БЪДЕ СВОБОДНА И НЕЗАВИСИМА

 

Март 1944 г.

 

Името „Македония“ съществува като географско понятие откато свят светува, или по-право казано, откато започва да се рекордира историята на човешката цивилизация. Македония бе люлка на древна култура, ехото от която някога стигна до свещените води на Ганг в Индия. През Македония бе прехвърлен моста, за да премине християнството в Европа. И днес стои в Солун мраморният камък от който първоапостолът Св. Павел отправяше проповедите си към солуняните. Македония даде писмеността на всички славяни чрез духовната сила на светите братя Кирил и Методий.

 

 

ГЕОГРАФСКИТЕ ГРАНИЦИ НА МАКЕДОНИЯ ЗАКРЪГЛЯВАТ СТРАНАТА

Не само за чужденците, но и за много хора от Балканите, границите на Македония често са неясни. Вярно е, че през вековете границите на Македония са бивали различно определяни от историците. Те ту се разширявали, ту се стеснявали според политическите обстоятелства на епохата.

Днес общопризнатите граници на Македония са следните:

Откъм Албания Македония граничи с Ябланица планина (западно от Струга), Мокра планина (западно от Охридското езеро). Суха Гора (южно от Преспанското езеро) и Грамос планина (югозападно от Костур).

Откъм Гърция Македония има следните граници: Пинд планина, възвишенията по десния бряг на река Бистрица и планината Олимп. След това южната граница на Македония откъм юг е с Егейско море до устието на река Места.

Откъм Тракия Македония се разделя с реката Места до Доспатските планини. Оттам нагоре почва границата с България, стига Родопите, върви по Рила планина и Осоговските планини.

Откъм Югославия границата на Македония е следната: Дотаница планина, Козяк планина, Скопска Черна Гора и Шар планина.

Тези географски граници на Македония закръгляват идеално страната и тя ако нямаше име, трябваше специално име да ѝ се даде. Границите на Македония се обуславят още и от икономическа гледна точка. Нейното население още от турско време, когато цялата страна влизаше в границите на Отоманската империя, вършеше цялата си вътрешна търговия изключително по македонските пазари, които ставаха в по-големите градове. Македония бе притегателен икономически център не само за себе си, но и за околните страни. Често търговците от Албания идваха в Македония да търгуват.

 

АДМИНИСТРАТИВНОТО ДЕЛЕНИЕ НА МАКЕДОНИЯ ОЩЕ В ТУРСКО ВРЕМЕ Я ОБОСОБЯВАШЕ КАТО ЦЯЛОСТНА СТОПАНСКА ЕДИНИЦА

Изхождайки от географска и икономическа гледна точка, турската власт на времето още раздели Македония на няколко административни области; които покриваха изцяло територията на Македония. Тя бе разделена на три главни области, които носеха името виляети, а именно: Солунски, Битолски и Скопски. Виляетите от своя страна се подразделяха на санджаци (окръзи), а санджаците се подразделяха на каази (околии) към които имаше нахии, или подоколии.

Солунският виляет се състоеше от три санджаци (окръзи): Солунски, Серски и Драмски. В Солунския санджак влизаха 14 каази (околии): Солунска; Катеринска, Енидже-Вардарска, Воденска, Тиквешка, Велешка, Струмишка, Гевгелийска, Дойранска, Кукушка, Лъгадинска, Касандрийска и Свето-Горска В Серския санджак влизаха 8 каази (околии): Серска, Зъхненска, Демир-Хисарска, Петричка, Мелнишка, Горно-Джумайска, Разложка и Неврокопска. В Драмския санджак влизаха 4 каази (околии): Драмска, Правишка, Кавалска и Сара-Шабанска.

Скопският виляет се състоеше от два санджака (окръзи): Скопски и Призренски. В Скопският санджак влизаха 9 каази (околии): Скопска, Кумановска, Прешевска, Криво-Паланечка, Малешевска, Щипска и Радовишка. В Призренският санджак влизаха само Тетовската кааза и част от Гилянската.

Битолският виляет имаше 4 санджаци (окръзи): Битолски, Дебърски, Корчански и Серфидженски. Градовете: Ресен, Струга и Крушево бяха нахии, или подоколии. В Дебърския санджак влизаха 2 каази: Горно-Дебърска и Реканска. В Серфидженският санджак влизаха 4 каази: Населишка, Гребенска, Кожанска и Кайлярска.

Горните данни показват ясно как турската власт на времето гледаше на Македония като на закръглена географска и стопанска област. Естествен излаз за външната търговия на Македония е Солун, отлично пристанище, чрез което страната може да има контакт с останалия свят. Солун има за Македония онова значение, което белите дробове имат за човешкия организъм. Чрез Солун Македония живее, диша стопански. Отнемете ли Солун от Македония, последната ще издъхне, ще банкрутира икономически. И обратното — откъсне ли се македонският хинтерланд от Солун, последният ще изпадне в пристанище от последна степен. Не напразно в съзнанието на македонците Солун е вече оформен като столица на Македония.

За да бъде Македония в постоянна икономическа криза след войната допринесоха трите изкуствени политически граници, които разсичаха снагата ѝ и бяха най-голямата пречка щото страната да има оживена вътрешна и външна търговия. А резултатът от това бе, че и Солун, този оживен някогашен порт, където гора от мачти всеки ден имаше покрай кея му, изпадна много, опусте. Нито специалните мерки от Атинското правителство, нито ежегодните панаири, нито свободните зони не можаха да го съвземат. Солун, а заедно с него и цяла Македония ще закрепнат стопански когато образуват една неразделна географска, икономическа и политическа единици, сиреч, когато Македония стане независима държава.

 

НАСЕЛЕНИЕ, ПРОСТРАНСТВО И ЕТНИЧЕСКИ ХАРАКТЕР НА МАКЕДОНИЯ

В посочените географски граници Македония има 23 000 квадратни мили, или територия приближаваща се до тази на щата Уест Вирджиния, цялото пространство е слабо наклонено към Егейско море, в което се вливат трите главни реки на Македония: Вардар Струма и Места. Македония има 13 големи езера, най-много от всички балкански страни, богати с вкусна риба.

Населението на Македония не е точно определено, поради обстоятелството, че тя бе разпокъсана на три части между Югославия, Гърция и България. Но ако се вземат за основа преброяванията, които станаха в България и Югославия през 1926 година, както и преброяването в Гърция през 1928 година, то общото население на Македония, за него време, се изчислява на 2 566 162 души. От това население под Гърция бяха 1 409 619 души; под Югославия — 970 376 души; под България — 186 167 души.

В етническо отношение населението на Македония е пъстро, смесено. Там живеят българи, гърци, турци, аромъни (власи), евреи и други. Почти всички чужди и безпристрастни изследователи на етническия облик на Македония признават, че болшинството от населението на Македония е българско. На второ място, преди Балканските войни, идваха турците, но след това, понеже много от тях се изселиха, второ място след българите — имат гърците.

След Световната война в онази част от Македония, която бе анексирана от Югославия, се настаниха да живеят като чиновници и колонисти няколко десетки хиляди сърби, които не бяха родени в Македония. Също така в онази част на Македония, която бе анексирана от Гърция, след катастрофата на гърците при Смирна, в Македония дойдоха много бежанци от Мала Азия. Това стана съгласно подписаният в Лозана (юли 1923) договор между Гърция и Турция. Тези изселници от Мала Азия местното македонско население нарича маджири. За да им отворят място, както и за да разредят българското население, гръцките правителства прогониха много българи от Македония, „легализирайки“ този свой акт съгласно подписаният договор между България и Гърция за „доброволно изселване“. Така населението на Македония след Първата световна война стана още по-пъстро.

Авторитетни изследователи на етническия облик на Македония не веднъж са публикували резултатите от своите анкети. Всички почти признават, че по-голяма част от населението на Македония е българско. Известно е, че след Втората Балканска война на самото място замина Карнегиевата анкетна комисия, за да проучи причините на войните. Тази комисия, спирайки се на етнографската физиономия на Македония, намери за най-приемливи следните данни, които се отнасят за 1900 година: българи — 1 181 336; турци — 499 204; гърци — 228 702, албанци — 128 711; власи (аромъни) — 80 767, евреи — 67 840, цигани — 54 557; сърби — 700; разни — 16 407. Всичко — 2 268 224 души.

Според статистиката, която дава „Американ Джеографикал Сосаети“ през 1917 година и то само за християнското население в Македония, имаме следните цифри; българи — 1 172 136, гърци — 190 047; власи (аромъни) 68 895; албанци — 12 000 души. Посочваме само тези статистики, понеже те са от американски характер и като така не може да има съмнение относно правдивостта на цифрите. Но има даже турски, сръбски и гръцки свидетелства, които признават, че болшинството от населението в Македония принадлежи към българската етнографска група.

Пъстротата на македонското население е била причина, за да стават често остри спорове и войни между главните държави на Балканския полуостров. Всяка съседна на Македония държава, базирайки се на факта, че има свои етнически елементи в Македония, призовавайки същевременно далечната и близката история в помощ на своята теза, се е стремила да придобие, да анексира, по възможност повече македонска земя.

Ако се постави като основа за разрешението на македонския въпрос етническият облик на македонското население от десетилетия насам, то Македония ще трябва да принадлежи в грамадната си част на България, понеже безспорен факт е, че мнозинството от македонското население говори български. Тезата, че македонските славяни са неоформени в етническо отношение, че те представляват аморфна маса (както твърдят сърбите), не издържа никаква критика. Но ако се постави разрешението на македонския въпрос с оглед на бъдещият мир и братство между всички балкански народи, с оглед на взаимните им икономически интереси, нещо което грамадното болшинство от македонското население искрено желае, то тогава Македония трябва да принадлежи само на македонците, т.е. от нея трябва да се образува една отделна политическа и стопанска единица, която сама да урежда собствените си съдбини.

Но идеята за независима Македония, колкото да се налага от общите интереси на балканските народи, все още среща врагове, които противопоставят свои аргументи срещу нея. Това, обаче, не значи, че тя не ще успее. Може само да забави осъществяването ѝ, или да постави нови пречки, които силата на обстоятелствата, както и непреклонното желание на македонския народ неминуемо ще преодолеят. Важното нещо е въпросът за Македония да стои открит, за да не се създаде погрешното впечатление в света, че македонците са доволни от участта си, че те са се примирили с положението си, колкото и тежко, болезнено и опасно да е то за бъдещия мир на Балканите. Тази, именно, задача имат македонските родолюбиви организации, специално Македонската политическа организация в Съединените щати и Канада.

Но преди да разгледаме и оборим аргументите на онези, които по една или друга причина са срещу една независима Македония, нужно е да обясним някои понятия в македонската освободителна борба, които често, било по незнание, или понякога преднамерено, се тълкуват погрешно.

Нам е неприятно понякога да четем в американската преса превратно тълкуване на македонския проблем. Понякога то е умишлено и в такъв случай нищо не помага, за да се застави авторът да мисли другояче. Не трябва да се забравя, че и гърците и сърбите имат свои приятели, особено първите, които често обичат да прикриват сегашните си недостатъци с увехналата слава на древното си величие. Но често пъти македонската борба за свобода и независимост се тълкува неумишлено погрешно, просто поради недостатъчна осведоменост. Това не бива да ни учудва, защото се случва не само с нас. По колко много други европейски проблеми, особено сега; се явяват превратни тълкувания!

Ние не можем да искаме от чужденците да тълкуват при всеки случай правилно нашата борба, когато между самата наша емиграция се срещат хора, които, било поради незнание и наивност или поради най-долнокачествена демагогия, дават съвършено погрешно тълкуване на някои от съществените предпоставки на освободителното ни движение. Чужденецът понякога гледа на Балканите и Македония като на чужда планета, но за нас това не е простено, защото Македония е първоначалната ни родина и ние трябва, длъжни сме, да я познаваме добре.

 

КАКВО СЕ ПОДРАЗБИРА ПОД ДУМАТА „МАКЕДОНЕЦ“

Странно, но факт, при наличността на неизчерпаеми исторически доводи, подкрепени с кръвта на най-достойните синове на Македония, все още се срещат между нашата емиграция лица, които дават превратно тълкуване на думата „македонец“. Едни вършат това от наивност, а други, ръководени от демагогски съображения, използуват наивността на първите, като вървят успоредно с тях, за да получат подкрепата им в друга насока.

Кой е македонец? Всеки, който е роден в Македония. По този начин се определя само географския произход на личността. Но в Македония, както отбелязахме в началото, живеят различни народностни, етнографски, групи: българи, гърци, турци, аромъни, албанци, евреи и пр. Всички тези хора са македонци, защото са били родени в Македония. Но всички знаем, още когато бяхме в Македония, че там ние назовавахме елементите на другите етнографски групи с истинските им имена: гърци, албанци, турци и прочее, а ние се наричахме българи. Така ни наричаха и другите.

От къде на къде тогава някои тук се мъчат да внушат в съзнанието на хората, че македонските българи не били българи, а били македонци само, или пък само македонски славяни. Та македонски славяни са и родените, например, в Македония сърби. Защо те биват наричани сърби, а етнографската принадлежност на македонските българи се поставя в мъгла? Това може да услужи само на враговете на македонските българи, които твърдят, че ние сме били „аморфна, неопределена маса“, нещо като тесто, което се гмечи и от което може да стават и българи и сърби и гърци, според обстоятелствата. Нищо по-пакостно не може да има от това. То значи — нито повече нито по-малко — потвърждение тезата на гръцките и сръбските шовинисти, че в Македония не е имало българи и че те били създадени от пропагандата на Българската екзархия в Цариград. Историята ни сочи, че не Българската екзархия създаде македонските българи, но че самата тя, до голяма степен, бе дело на македонските българи, които няколко десетилетия преди 1870 година вече живо проявяваха националното си съзнание. Историческите факти в тази насока са твърде изобилни, за да бъдат пренебрегнати.

Важно е да се знае кой към каква етнографска група принадлежи в Македония. Затова всеки македонец, т.е. всеки който е роден в Македония, трябва сам за себе си да се изясни като каже, че е: македонски българин, македонски грък, македонски турчин, влах, албанец, евреин и прочее.

 

НЯМА ОТДЕЛЕН „МАКЕДОНСКИ ЕЗИК“, А ИМА САМО МАКЕДОНСКИ ДИАЛЕКТ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Но онези македонски българи, които скриват етнографската си принадлежност умишлено отиват и по-далече: те имат дързостта да твърдят, че има и отделен македонски език. Тук вече се изпада в такава филологическа тъпота, каквато дори и най-отявлените врагове на македонските българи досега не са проявявали. Позорно е, но това все пак си остава като незаличим факт. Враговете ни утре прекрасно може да се позоват на подобни нелепости, да ги квалифицират като „самопризнания“ и да ги използуват както искат.

Онези, които лекомислено бръщолевят, че има отделен македонски език, понеже нагазват в областта на филологията; трябва преди всичко да знаят, че отдавна най-знаменитите слависти по един безспорен начин са доказали, че езика на който говорят македонските славяни, е български, не сръбски, а още по-малко отделен македонски език. Има такава грамада от научни трудове и изследвания по този въпрос, че нашите, объркани „филолози“ изглеждат като мравки пред нея, а камо ли да могат да я прескочат. Може ли да се пренебрегнат изследванията на един от най-авторитетните слависти, хърватинът проф. Ватрослав Ягич, или заключенията на основателят на славянската филология, словенецът проф. Миклошич? Ами доводите на руският славист пътешественик Виктор Григорович, който още през 1844 година посетил Македония, за да установи езикът на тамошните славяни? Как ще се отминат още: полският проф. Антон Калина, чехските професори Вандрак и Нидерле и руските професори Державин, Флорински; Лавров, Соболевски и Селищев. Всички, без изключение, както и много други учени твърдят, като специалисти в славянската филология, че езикът който говорят македонските славяни не е нищо друго освен диалект на българския език. А всеки който има що-годе понятие от филология, ще ви каже, че диалектът не е отделен език.

Като се имат предвид горните неща, ние бихме желали онези, които мислят, че има отделен македонски език да ни дадат няколко примери от него. Те не са сторили това досега, няма да го сторят и в бъдеще. Защо? Защото още в първите думи ще видят, че не пишат на отделен македонски език, а на македонски диалект. Този диалект, като всеки друг диалект, ще бъде само от една област в Македония.

Онези, които са проучили говорите в Македония знаят много добре, че диалектът на мияците в Дебърско се различава от диалекта на бърсяците в Битолско, както диалектът на рупците в Серско се различава от диалекта на шопите в Овчеполията. Значи в случая ние не ще говорим македонски език а само бърсяшки, миячки и прочее. И гърците, и власите, и турците, които са родом от Македония са македонци, но никой от тях не се е опитвал да нарича своя език македонски, нито пък ние, въобще, сме наричали техния говор друг, освен гръцки, влашки, турски и пр. А и те от своя страна, наричаха нашия език „бугарски“. Не ви ли прави впечатление, че даже гъркоманите, колкото и да искаха да минават по-гърци от гърците, биваха наричани от последните „вулгарос“? Защо тогава се проявява това тъпоумие от някой наши хора? Защо всеки не се гордее със своя език, когато сам вижда, че не може другояче, а на български език да изтъква даже и най-несъстоятелните си аргументи? И  Швейцария, гдето живеят германци, французи и италианци, хората общо се наричат швейцарци, но досега не сме чули ние да има отделен швейцарски език. Тук, в Съединените щати, казваме, че говорим американски, но никой сериозен човек не е считал, че този език е различен от английския. Така е и с говора между българите от Македония и тези от България. Жалкото е, че някои наши сънародници трябваше да дойдат и живеят в културна Америка, за да опростят още повече.

Някой би ни казал, че всичко до тук писано не доказва, че езикът на македонските славяни е български, за да се наричат те българи. Бихме сторили и това, но опасяваме се; че ще навлезем в една област, която предполага всеки читател на тази брошура да има специфични познания по филология, за да схване правилно доказателствата. На всеки случай, ще изтъкнем само няколко по-характерни неща за общността на славянския говор в България и Македония. В никой друг славянски език не се среща носовката ѫ  — он, ън — освен в България и Македония.

Примери: 1. В България се казва — дѫб, зѫб) гѫба, а в Македония се казва — дъмб, зъмб, гъмба. Последният диалект се среща особено в Костурско. На него са били преведени светите книги от равноапостолите Кирил и Методи през втората половина на деветия век.

2. Единствен българския език от всички славянски езици употребява член в именителния падеж. Примери: в България — мѫжът, жената, детето, а в Македония — мажот, женава, детево. Във връзка с този член един хърватски учен казал следното: „Да су границе бугарскога jeзика тамо гдjе се шири таj члан.“

Има и други доказателства, като степените за сравнение, липсата на неопределеното наклонение, което е заместено само в българския език със съюза да, чрез които именити европейски слависти са дошли до извода, че славянския език в България и Македония е един и същ, а именно български.

Някой би помислил: защо има толкова нужда да се доказва, че македонските славяни са българи? Вярно е, че това би било излишно, ако нямаше между нашата емиграция сеячи на заблуда и невежество, ако демагозите не се кланяха едновременно Богу и Мамону, ако националното съзнание у всички ни бе здраво, непоклатимо, като гибралтарската скала. Но пък няма и вреда, ако тия и подобни въпроси от време на време се изясняват. Така се затвърдява още повече нашия вътрешен фронт. А без здрав вътрешен фронт, не могат да се изнасят успешни атаки навън.

Сложена на изяснените до тук предпоставки, македонската освободителна борба може със сигурност да крачи напред, без да рискува да изпадне в противоречиви и явно смешни положения в каквито често попадат онези, които все още не знаят към коя народностна група принадлежат.

 

ЧУВСТВОТО НА НАЦИОНАЛНО САМОСЪХРАНЕНИЕ У МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ Е СИЛЕН ПОДТИК В БОРБАТА ЗА СВОБОДА И НЕЗАВИСИМОСТ

Македонската освободителна борба получи приемственост, защото македонските българи, които са болшинството от населението в Македония, се вдъхновяваха в самоотвержените си дела предимно от силно развитото си чувство за национално самосъхранение. Последното нямаше да дава тон в народните ни борби и нямаше често пъти да приема остра форма на проявление, ако противникът не съсредоточаваше, особено в последно време, всичките си сили да унищожи именно това чувство. Борците за църковна независимост още преди повече от 100 г. схванаха много добре от къде може да дойде най-страшната угроза за народа и затова в центъра на борбата поставиха майчиният език. Че те бяха прави, се потвърждава от обстоятелството, че и сега, десетилетия по-късно, македонската освободителна борба съществува даже и тук, в Америка. Ако скопяни, които първи почнаха църковната борба, от която по-късно се открои политическата ни борба за свобода и независимост, бяха сложили на каквато и да е друга основа борбата си, днешното поколение нямаше да знае нищо за тях, нито за онези, които ги последваха. Приемствеността, най-същественият белег в нашата освободителна борба, щеше да липсва, а щом няма друго поколение да приеме и продължи борбата, последната от само себе си спира, пропада, издъхва.

 

НАШИЯТ ИДЕАЛ Е: СВОБОДНА И НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНИЯ

Какъв е нашият идеал? Кои са основните му положения? Какво се цели с неговото постигане?

Ние пледираме за образуването от целокупна Македония отделна политическа единица, държава, която да се управлява самостойно и в която всички народностни групи да се радват на пълни езикови, религиозни, граждански и политически права. Именитият английски либерален държавник — Уйлям Гладстон — още по времето на Баташките кланета (преди България да се освободи), познавайки отлично кръстосаните интереси на Балканите, предвидя, че Македония може да бъде ябълката на раздора и затова каза, че Македония трябва да принадлежи на македонците. Последните събития оправдаха мъдростта на Гладстоновата политическа формула и затова тя днес, повече от всеки други път, огнено сияе на борческите македонски знамена.

 

ЗАЩО ДНЕС НИЕ КАЗВАМЕ, ЧЕ СЕ БОРИМ ЗА НЕЗАВИСИМА, А НЕ ЗА АВТОНОМНА МАКЕДОНИЯ

Първоапостолите на нашето освободително движение — Делчев, Груев, Тошев, Матов — прегърнаха още в първите стъпки на въоръжената си съпротива формулата на английския политически пророк — Гладстон. Те я изразиха с думите: Автономна Македония — и оттам борците от него време биваха известни с името автономисти.

Днес ние не казваме, че се борим за автономна Македония. Думата автономия е заместена с думата независимост. Но това не значи, че основното положение на борбата е изместено, или променено. Приети в литературен смисъл, тия две думи значат едно и също, но политическото им тълкуване при новосъздадените условия след Първата световна война, е вече друго.

През време на турското робство борците твърде правилно поставиха исканията си за автономна Македония, защото тогава цялата македонска територия беше включена в пределите на Отоманската империя. Македония живееше тогава свой политически и икономически живот; тя бе почти станала държава в държава и търсеше само официално припознаване от Великата порта и концерта на европейските сили. Турската власт по всякакъв начин гледаше да избегне официалното припознаване на една автономна Македония, защото знаеше много добре, че при неблагоприятни за империята събития, Македония, насърчена от някои заинтересовани Велики сили, можеше да се оформи в своя отделна държава, без да има каквито и да било задължения към Цариград.

След Балканските войни и Първата световна война, положението на Македония биде променено. Тя не бе изцяло включена в пределите на нито една от съседните ѝ балкански държави: разпокъсана на три части, Македония заживя тежък живот. Сега вече не можеше да се говори за автономна Македония, понеже щяхме да имаме три автономни Македонии — в Югославия, в Гърция и в България — тъй като всяка една от тия държави имаше анексирано към държавната си територия по една част от македонската земя. Затова се издигна лозунгът за Независима Македония. Под този лозунг се разбира обобщение на трите части от Македония в една държавна единица. С този лозунг не се измени същественото искане на автономистите. То се подкрепи, засили и закръгли в най-желаната му форма. Покрива се напълно и формулата на Гладстон.

 

ТРИТЕ ГЛАВНИ ДОВОДИ НА ПРОТИВНИЦИТЕ СРЕЩУ НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНИЯ

Но все пак срещу този така реалистичен и правдоподобен лозунг се явяват противници. Те идват от разни посоки и преследват различни цели. Обобщено, може да се каже, че трите главни аргументи срещу една бъдеща свободна и независима Македония са следните. 1. Македония нямала достатъчно територия, за да се оформи в отделна държава. 2. Македония нямала достатъчно население, за да бъде самостойна политическа единица. 3. Икономически Македония не би могла да се затвърди, ако живее независим живот. Тези три главни доводи, както и никои други по-второстепенни, ние ще атакуваме, за да ги оборим в следващите редове. Вършейки това, ние същевременно ще изясним още по-добре нашите позиции.

 

ТЕРИТОРИЯТА НА МАКЕДОНИЯ СЪПОСТАВЕНА С ТАЯ НА ДРУГИ ДЪРЖАВИ НА ЗЕМНОТО КЪЛБО

Отбелязахме, че територията на Македония възлиза на 23 000 квадратни мили. Ако съпоставим географските граници на Македония с тези на някои от европейските държави или с тези на някои от северо- или южно-американските държави, ще имаме следните сравнения:

Македония има по-голяма територия от девет европейски държави, а именно: Албания, Белгия, Дания, Естония, Латвия, Литвания, Люксембург, Нидерландия и Швейцария.

Македония е по-голяма по пространство от следните южноамерикански държави: Коста Рика, Салвадор и Панама

Македония също е по-голяма и от следните щати на Северна Америка: Конектикът, Делауер, Мериленд, Масачузетс, Ню Хемшър, Ню Джърси, Род Айланд и Вермонт.

От горните данни става ясно, че много държави по света, които имат по-малка територия от Македония, все пак водят самостоен живот. Така че, при това положение, аргументът, че Македония имала малка територия и затова не би могла да стане отделна държава, пада като несъстоятелен, защото е опроверган от действителността.

 

НАСЕЛЕНИЕТО НА МАКЕДОНИЯ СРАВНЕНО С ТОВА НА ДРУГИ ДЪРЖАВИ НА ЗЕМНОТО КЪЛБО

Населението на Македония казахме, че според статистиките от 1926 и 1928 година възлиза на 2 566 162 души за него време. Ако сравним населението на Македония с това на някои държави от Европа и Западната Хемисфера, ще имаме следните съпоставки:

Македония има повече население от пет европейски държави: Албания, Естония, Латвия, Литвания и Люксембург. Норвегия има малко повече население от Македония.

По-малки по население от Македония са следните централни и южноамерикански републики: Гватемала, Хондурас, Никарагуа, Панама, Салвадор, Коста Рика, Парагвай, Уругвай. Еквадор има малко повече население от Македония.

Факт, който се знае от малцина е, че Македония има повече население от 30 отделни щати в Северна Америка, като нейното население се приближава до това на щата Алабама.

Значи и аргументът, че Македония нямала достатъчно население и затова не могла да бъде независима държава пада, оборен от многобройните неопровержими факти.

 

МАКЕДОНИЯ В ИКОНОМИЧЕСКО ОТНОШЕНИЕ

Някои отдават голямо значение на аргумента, че Македония не би могла да се закрепи в икономическо отношение, ако образува отделна политическа единица. За да докажем обратното, ние ще се спрем малко по-широко на икономическите ресурси на Македония. Данните, които ще изнесем са важни и трябва да се помнят от всички, защото те са от съществено значение и защото по този въпрос сравнително малко се е писало.

Населението на Македония живее в около 2700 селища, от които 60 се считат за градове и паланки, като останалите са села. От цялото население 76 на сто живеят по селата, а само 24 на сто из градовете. От тия данни се заключава, че две-трети от македонското население е селско. Значи Македония е селска, земеделческа страна.

Професиите, които упражнява македонското население са следните: земеделие (72 на сто), скотовъдство (10 на сто), риболовство (0,7 на сто), занаятчии (8 на сто), търговия (4,3 на сто) и разни (5 на сто).

Тъй като две-трети от македонското население се занимава със земеделие, то и главните ресурси на страната са от земеделски характер. Общата повърхност на Македония е 6 672 470 хектара. От тази площ се използуват 3 069 404 хектара, което представлява 46 на сто от цялата ѝ повърхност. В този процент, обаче, влиза и пространството, което заемат горите (15 на сто), пасбищата, ливадите и мочурищата (16,5 на сто) необработваемата земя (2,1 на сто). Фактически култивираната земя в Македония възлиза само на 696  354 хектара, което представлява 11,3 на сто от цялото ѝ пространство. По количество на обработваема площ първо място държи Скопския окръг (13,5 на сто), след което идват по ред: Битолски, Серски, Драмски и прочее.

Процентът на култивираната земя в съседните на Македония страни е следния: Югославия — 34,5 на сто; България — 31,5 на сто; Гърция — 12,1 на сто. Следователно, в Македония има най-малък процент земя култивирана. Този странен на пръв поглед факт има своето обяснение.

Преди всичко Македония не е по-планинска страна от Югославия, България или Гърция; земята ѝ не е по-малко плодородна от тази на съседните ѝ страни; населението ѝ не е по-разредено и не притежава по-голяма индустрия от това на другите балкански държави. Една от главните причини за непълното култивиране на земята, се крие в обстоятелството, че за дълги години, векове, голяма част от тази земя бе владяна от турските бегове, ползуващи се с феодални права, и на които населението работеше само за прехрана. Друга част от земята — и то доста голяма — също така за дълги години е била владяна от манастирите и църквите, които се управляваха от византийските йерарси.

Едва към края на миналия век и в началото на сегашния, когато македонското население поведе упорита борба срещу турското политическо и гръцкото духовно иго, земята започна да се откупва от частни стопани. За да се засили процесът на раздробване земята и притежанието ѝ от частни, местни, стопани, допринесе много Македонската революционна организация. Дигането във въздуха на бейските кули, както и избиването на по-свирепите бейове, докара до постепенното разпадане на спахилъците. Раята вече не работеше за хак или ангария, а почна малко по-малко да става имотна. Частните стопани, обаче, нямаха капитал, с който да закупят нужните модерни земеделски инструменти и те работеха земята по първобитен начин, така както я работеха от дълги години преди това. Освен това, различните тежки данъци, като: бедела, емляка, йол параси, беглика, десятъка и други не са давали възможност на стопаните да се закрепят финансово. Играл е роля и факта, че земеделският кредит в Македония е бил нищожен. Едва напоследък започнаха там да се създават земеделски кредитни институти във формата на земеделски кооперации. Обаче лишени от държавна помощ, тези земеделски кредитни учреждения бяха слаби, за да дадат по-чувствителен тласък на земеделското производство.

Поради тия, именно, причини до голяма степен македонската обработваема площ не е могла да бъде напълно култивирана. Но при една стопански обединена Македония, без политическите ѝ граници от Първата световна война, нейното земеделско производство може два пъти повече да се развие.

 

КАКВИ ЗЕМЕДЕЛСКИ ПРОДУКТИ СЕ КУЛТИВИРАТ В МАКЕДОНИЯ

Кои земеделски продукти се раждат в Македония и на каква стойност възлизат те?

Македония дава следните земеделски култури: пшеница, ръж, овес, ечемик, просо, царевица, ориз и др.

Най-много пшеница се произвежда в Битолско, Солунско, Скопско, Кожанско, Серско, Воденско, Леринско и пр. Най-добрата пшеница излиза от Пелагонийската (Битолската) и Солунската равнини.

Най-много ръж се сее в Скопско, най-много ечемик — в Солунско, най-много царевица — в Скопско, най-много и най-добър ориз за Балканите се сее в Кочанско.

Годишното производство на тези култури изчислено в златни френски франка е 136 512 913 или средно всеки хектар има производителна стойност от 230,59 зл. франка. Това представлява 46,68 на сто от цялото земеделско производство на страната.

От индустриалните растения в Македония виреят следните: тютюн, мак, сусам, памук, лен, коноп, анасон и др.

Македонският тютюн е прочут не само на Балканите, но и в цяла Европа, и Северна Африка. В последно, време, македонския тютюн се закупваше доста много и в Съединените щати. Тук той погрешно минава под името „турски тютюн“. Всъщност, той идва от Македония. Най-прочутият тютюн излиза в Драмско, който е особено ароматичен и носи името „бохча“. През 1926 година Македония под гръцка власт произведе 24 320 000 клг. тютюн. През 1929 година Македония под сръбска власт произведе 6 000 000 клг. тютюн, а Македония под българска власт — 3 000 000 клг. тютюн. Общо, средното годишно производство на македонски тютюн възлиза на 33 милиона килограма. Една голяма част от него се изнася в чужбина, което е от съществено значение за баланса на македонската търговия.

Изчислено във френски златни франка цялото производство на индустриалните растения в Македония възлиза на 120 674 019. Всеки хектар има производителна стойност от 1529,73 златни франка, което представлява 41,26 на сто от цялото земеделско производство на страната.

Трябва да се отбележи, че само от тютюна през 1927 година (за когато се отнасят и другите цифри, защото годината бе нормална в производство и цени) се е добило 112 203 015 златни френски франка. Всеки тютюнев хектар има производителна стойност от 1891,50 златни франка, което представлява 38,37 на сто от цялото земеделско производство на страната.

Вън от тези култури в Македония виреят още: фасул, леща, зеленчуци, дини, пъпеши, картофи и разни видове плодове отговарящи на климатическите ѝ условия.

Общото земеделско производство на Македония възлиза на 292 468 014 златни френски франка годишно. Производителната стойност на всеки хектар средно е: 388,75 златни френски франка.

 

СКОТОВЪДСТВОТО В МАКЕДОНИЯ

След земеделието втори главен извор на поминък за македонското население е скотовъдството. Някога то е било много добре развито, особено в Западна Македония, Миячката област. Но откато албанците почнали да правят набеги, да навлизат в Македония и заграбват цели стада добитък от християнското население в Македония, скотовъдството взело да отпада. Опустели хубавите пасбища по Шар, Бистра и другаде. Миячките българи трябвало да наемат албанци като пазачи, да плащат деруджилък на някой влиятелен гега, за да пази стадата и бачилата.

Вън от това имало големи произволи в облагането с беглика върху живата стока; големите държавни реквизиции, никога неизплатени, също се отразили зле върху македонското скотовъдство; най-сетне и самите политически събития от последния половин век в Македония са се отразили зле върху нормалното развитие на скотовъдството.

Въпреки всички гореказани причини, все пак в Македония скотовъдството е добре застъпено. През 1927 година в Македония имаше: 701 338 волове и крави; 37 706 биволи; 145 445 коне; 195 610 мулета и магарета; 207 458 прасета; 3 003 749 овце; 1 368 235 кози.

Ако се направи едно сравнение по колко глави добитък се падат на всеки сто души в Македония, Югославия, Гърция и България ще имаме следната сравнителна таблица. Данните за трите последни страни са без македонските области.

Вид на добитък - Макед. - Югос. – Гърц. - Бълг.

Волове и крави - 23 - 39 - 12 - 36

Биволи - 2 - 0 - 0 - 9

Коне - 5 - 8 - 4 - 9

Мулета и магарета - 8 - 0 - 8 - 3

Прасета - 7 - 28 - 9 - 22

Овце - 138 - 50 - 115 - 183

Кози - 72 - 10 - 83 - 25

 

РИБОЛОВСТВО —

Риболовството в Македония също представлява известен доход за страната. В Македония има 13 езера, а именно: Арджанско, Ая Васил, Бешик гьол, Бутковско, Врабча, Дойранско, Енидже-Вардарско, Костурско, Лъгадинско, Преспанско, Островско, Охридско и Тахинос. Езерата на Македония са бистри и рибата в тях, особено тая в Охридското езеро, е известна из целия Балкански полуостров. Точни данни за количеството на езерната риба, която се лови в Македония, няма. Според сведения от 1929 година в Охридското езеро е била заловена 500 000 клг. риба, в Преспанското — повече от 100 000 клг., а в Дойранското — между 350 000 и 400 000 клг.

 

ИНДУСТРИЯТА —

Индустрията в Македония е слабо развита. Това се дължи на обстоятелството, че населението се занимава със земеделие главно. Друго обстоятелство, което досега е пречело за развитието на индустрията, е че населението е бедно, няма капитали. Преди Балканските войни богатството бе съсредоточено главно в ръцете на видни турци, известни под името „бейове“, или няколко солунски търговци. След войните човечето от турците се изселиха от Македония, като отнесоха със себе си голяма част от своите богатства. Така че, Македония винаги е била отворен пазар за индустриални произведения, които са се внасяли отвън.

В Македония средно е имало 151 индустриални предприятия. Най-много работници (около 20 000 души) има в тютюневите фабрики на Солун, Кавала и Драма. Някои от тия фабрики имат над 1000 души работници. След това най-много работници има в мините, някои от които имат между 200 и 250 души работници. Данни за инвестираните капитали в индустриалните предприятия на Македония няма точни. Приблизително изчисление дава цифрата 68 милиони златни френски франка. От този капитал 30 на сто е чуждестранен, но ако се сметне като чуждестранен и капитала от частни лица или дружества, които са били от другите предели на Югославия, Гърция или България, може да се счита, че половината капитал в индустриалните предприятия на Македония е външен.

 

МИНИТЕ —

Мините в Македония не са напълно разработени. Преди сегашната война в Македония се експлоатираха следните мини: мините при Извор (Халкидическия полуостров), които дават магнезит, пирит и галенит; хромовите мини при селата Ореше и Радуше, между Скопие и Тетово, които дават годишно 25 000 тона хромит. Хромовата руда се изнасяше главно в Англия, дето се плащала 80 шилинга на тон съдържащ 48 на сто хром, като на всеки нов процент хром цената се е увеличавала с два шилинга. Хромови мини има също и в Мариовско, при село Рожен, които са били за известно време експлоатирани от компанията Алатини. В Халкидическия полуостров, близо до Геракини и Вавдос също има хромови мини. А пиритните мини в Халкидическия полуостров през 1927 година дадоха 100 000 тона руда.

През 1926 година между Скопие и Куманово започна да се експлоатира една антимонова мина. Същата година започна и експлоатацията на великолепен кварц при село Долно Салне, Скопско. На остров Тасос, който географически принадлежи към Македония, се експлоатират цинкови мини, а в Пирин планина се експлоатира в ограничено количество каменни въглища.

 

ТЪРГОВИЯТА —

Търговията на Македония с чуждия свят е доста оживена, благодарение на местоположението, което заема. Чрез Солун и Егейско море за Македония са отворени всички морски пътища по света, а по долината на Вардара нагоре тя се свързва с Централна Европа. Но при политическите граници, които се начертаха в Македония след 1919 година, нейната търговия бе значително спъната. Солун, главният износно-вносен порт за Македония, западна, защото бе отделен от хинтерланда. Свободните зони и панаирите, които откриха атинските правителства през последните години преди войната, не допринесоха много за неговото стопанско издигане. Също така западнаха и почти всички градове на Македония, с изключение на Скопие, който белградските правителства направиха главно свое административно седалище за Македония.

През време на турското господство търговията на Македония бе много оживена. Търговският ѝ баланс бе активен, защото Македония представляваше обединена стопанска единица. Ако се съпоставят сведенията изнесени от английският консул в Солун през 1909 година с тези на италианското търговско аташе в Цариград през 1910 година, изчислява се, че търговският баланс на Македония през 1910 година е бил активен със 70 милиона златни френски франка.

Да се изчисли търговският баланс на Македония след Първата световна война е трудна задача, поради следните причини: 1. През Македония минаваха три политически граници и като така търговският баланс за всяка една част от Македония се приключваше към общия търговски баланс било на Югославия, на България или Гърция. 2. Трудно е да се узнае точно през кои митници тогава е влизала и излизала стоката на Македония, за да се отделят цифрите и се направи точният търговски баланс на страната.

Но въпреки това, въз основа на странични сведения и съпоставки от миналото, търговският баланс на Македония през 1927 година е бил активен с 43 252 158 френски златни франка. Предполага се вносът тогава да е възлизал на 134 342 000 златни фр. франка, а износът на 177 594 158 зл. френски франка.

 

ОБЩИ ЗАКЛЮЧЕНИЯ ЗА МАКЕДОНСКОТО СТОПАНСТВО — СРАВНИТЕЛНИ ДАННИ ЗА СОЛУН КАТО ТЪРГОВСКИ ПОРТ НА МАКЕДОНИЯ

Като се имат предвид всички до тук изнесени общи данни, може да се направят следните заключения:

1. Земеделското производство на Македония, макар да има всички природни условия за развитие поради незаинтересоваността на държавите, които са я владели, е било оставено в първобитно състояние. А македонската земя може да даде двойно повече плод отколкото дава сега.

2. Скотовъдството също се намира при удобни условия за развитие, но и на него пречат изкуствените политически граници, които разделяха страната на три части.

3. Индустрията и търговията на Македония получиха най-голям удар след разделянето ѝ на три части между Югославия, Гърция и България. Търговският баланс на Македония може да бъде значително по-добър, ако тя се развива като отделна стопанска единица, без политическите ѝ граници от 1919 година. Така, Солун, главният ѝ порт, ще бъде извънредно много оживен. Статистиките показват, че през 1910 година на Солунското пристанище са пуснали котва 4481 параходи от най-различни държави. А през 1928 година на същото пристанище са дошли само 1436 параходи, които се разпределят така: гръцки — 1018, италиански — 153, английски — 142, германски — 66 и югославски — 57.

През 1910 година през Солун е било внесено 305 774 тона стока, а е било изнесено 338 586 тона стока, или общо внос-износ 644 360 тона. През 1928 година през Солун е било внесено 371 318 тона стока, а изнесено само 42 763 тона стока, или всичко внос-износ 414 081 тона. От тези кратки но ясни данни, може да се види разликата за Солун при различните времена, т.е., когато Македония бе стопански цяла и когато бе разпокъсана на три части. А когато цифрите говорят, дори и боговете мълчат — казва една поговорка.

До тук ние си послужихме с многобройни факти, за да докажем, че Македония е годна да съществува като отделна държава. Нито населението ѝ, нито територията ѝ, нито пък стопанството ѝ, сравнени с тия на други малки държави, се явяват като реална и сериозна пречка срещу нейната самостойност.

 

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ОНЕЗИ, КОИТО ИСКАТ „САН СТЕФАНСКА БЪЛГАРИЯ“

Нека разгледаме сега доводите срещу една независима Македония, които идват от някои, иначе може би родолюбиви и искрени българи, но, очевидно, откъснати от политическата реалност и далновидност. Те се обявяват, без да кажат защо, че са срещу една независима Македония и искат обединението на всички българи под един държавен покрив; или, с други думи казано, бленуват за осъществяването на Сан-Стефанска България. Най-сериозният довод, който тия хора могат да приведат в подкрепа на отрицателното им становище срещу независима Македония е, че искат да видят българщината да не бъде под чуждо робство. Нима в една независима Македония българщината ще бъде под чуждо робство?

Онези, които познават по-дълбоко идеологията на Македонското освободително движение, не могат да не забележат, че, именно, за спасението на тази българщина в Македония се търси прилагането на Гладстоновият принцип. Защо, ако не в името на тази българщина, от дълги години македонските българи в Северна Америка водят упорито борбата си? От 23 години насам МПО публикува много изложения, протести, резолюции, статии и брошури на английски чрез които бяха пледирани правата на нашите братя и сестри в Македония за роден език и родна църква. За какво друго се върши тази дейност, ако не за да се спаси българщината в Македония от погиване? Има ли някой да оспори родолюбивото и крепкото национално съзнание на македонските българи от МПО? Това, дори и най-отявлените наши врагове не биха посмели да сторят.

При това положение, остава да се разсъди разумно по кой път най-вероятно може да се спаси от погиване българщината в Македония. Имайки поука от близкото и далечното минало, следвайки същевременно заветите на първоапостолите на нашата борба, днес, повече от всеки други път, трябва да се застане твърдо и неотстъпно за принципа: свободна и независима Македония.

Близо до ума е, че при една самостойна Македония българщината няма да бъде стеснена духовно до билото на Рила, а ще се шири до Грамос, Мокра и Шар. В сърцето на Балканския полуостров ще изникне една нова държавна единица, поради което ще последват следните неща:

а) Ще се получи нов политически баланс на силите на Балканския полуостров, от който българщината не само няма да загуби, но ще получи предимства.

б) Духовно българите ще имат пълната свобода да живеят и творят културни блага единно, макар и политически разделени. Изгубиха ли националният си облик французите, немците и италианците в Швейцария, когато заживяха отделен политически живот?

в) Създаването на една независима Македония ще сложи на нова преоценка и въпросът за Тракия и беломорските ѝ пристанища, от което най-вероятно е България да добие предимства.

г) Ще падне веднъж завинаги една от най-големите причини за подозрения и конфликти между балканските народи, от което пък логично следва, че ще дойде не само за българите, но и за всички други народности на полуострова стопански просперитет и културен подем.

По-добре ли е, да предположим, за България, ако тя граничи, както преди, с две силни държави на запад и на юг — Югославия и Гърция — отколкото да граничи с една независима Македония? Не трябва да се забравя, че ако на Балканите остане положението от 1919 година, българщината в Македония, която бе авангарда на всички българи и която отстояваше под кръстосан огън своите права, не ще може за много поколения да държи този фронт в сърцето на полуострова. И тогава духовните предели на българщината ще се стеснят, за да се слеят и покрият напълно с политическите такива. Това никой разумен българин не би трябвало да желае, защото ще се повтори онова, което стана с моравските българи.

Би ни се възразило: за да не стане това, трябва да се реализира една Сан-Стефанска България. Възможно ли е реализирането на Сан-Стефанска България особено при сегашната международна обстановка? Кой може да допусне, че след свършването на войната България ще бъде възнаградена с двойна територия и население, понеже се возеше на неприятелската колесница? Такъв парадокс досега историята на човечеството не е зарегистрирала.

Някога могъща Русия се опита да наложи Сан-Стефанска България. Знаеме последствията от Берлинския конгрес. След това България влезе в три войни и сега е в четвъртата война, за да получи онова, което изгуби преди 65 години през времето на железния канцлер Бисмарк. Ако се приеме този аргумент за логичен, тогава и Белград и Атина биха си послужили със същия аргумент, за да настояват да анексират Македония, защото и те участвуваха в тези войни пак по същата причина.

Но България има право да държи Македония, понеже тя е населена с българи — биха казали други. Да, вярно е, че в Македония живеят българи и то над 50 процента. Но въз основа на кое право ще се пледира анексирането към българската държава на 45 процента небългарски елемент? Или, ако те се вземат насилствено, няма ли България да постави себе си в положение на омраза за дълги, дълги години от страна на всички балкански държави почти? Няма ли утре, при друго стечение на политическите обстоятелства (защото международната политика често пъти се мени като пролетното време) България да бъде внезапно изпречена пред един ултиматум, подкрепен от въоръжените сили на един солиден нов балкански съюз? Проблемите, които засягат бъдещето на народи и държави не бива да се разглеждат само при временните обстоятелства. Мярката в случая трябва да бъде историческа, с оглед и на бъдещите реални перспективи.

 

РАЗМИШЛЕНИЯ ОКОЛО ПРИНЦИПИТЕ НА АТЛАНТИЧЕСКИЯ ЧАРТЪР И ВЪПРОСЪТ ЗА НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНИЯ

Но Атлантическият Чартър твърдят трети ще ни улесни да постигнем реализирането на Сан-Стефанска България. Вярно е, че Атлантическият Чартър в общи принципи застава за самоопределението на народите. Но когато се говори за този исторически документ трябва да се имат предвид две неща: 1. Дали Атлантическият Чартър ще бъде приложен и спрямо страни, които бяха през време на войната на страната на Германия и 2. Зависи много в каква форма ще се приложи Атлантическия Чартър.

Ако онова, което напоследък се изнесе в американската преса се окаже вярно, много малка е вероятността на България да се позове на Атлантическия Чартър за удовлетворение на своите териториални аспирации. Съществува голяма вероятност щото държавите, които бяха на страната на Германия, да бъдат лишени от правото да се позоват на клаузите на Атлантическия Чартър.

Но да предположим, че Атлантическият Чартър ще се приложи еднакво към всички: победители и победени. Позовавайки се на него, България ще иска тогава чрез плебесцит да получи Македония. Но веднага същото нещо ще поискат и Гърция и Сърбия. И те ще представят обосновки, за да не им се отрече правото да участвуват в плебесцита. И тогава македонското население ще трябва да реши към коя от трите балкански страни да се присъедини.

Но няма да бъде само това. Идеята за независима Македония е дълбоко внедрена сред македонското население. Не само македонските българи, но има много местни аромъни, гърци, турци и други, които щом видят съперничествата между трите балкански държави, ще искат да се постави на плебесцит, народно допитване, и въпроса за независима Македония. При подобно, да предположим, стечение на обстоятелствата, има ли някой наивно да вярва, че македонското население няма да прегърне като единствено спасителна идеята за независима Македония?

Позицията за самостойна Македония е така много здрава, че мъчно може да бъде атакувана. Това е така, защото самата политическа и икономическа действителност я изтъкват на преден план. А когато един политически и икономически проблем се поражда естествено, неговото разрешение може да бъде забавено, временно отложено, но никога то не ще остане неразрешено. Моментите и за справедливото разрешение на македонския въпрос, след много протакания и отлагания, са вече назрели. Върховен дълг е на всички съзнателни и родолюбиви македонци да работят непрекъснато за пълното постигане на народния идеал: свободна и независима Македония.

 

ПРОБЛЕМЪТ ЗА НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНИЯ НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПОЛЕ

Дали въпросът за независима Македония се е наложил в международната политика за разискване? Този въпрос се задава по някой път от лица, които не са имали възможност да следят дипломатическият развой на македонския въпрос. Може веднага да се отговори, че в международната политика много по-често се е говорило за възможностите от създаването на една независима Македония, отколкото на една Сан-Стефанска България. Знае се, че след Първата световна война прозорливият и хитър гръцки държавник — Венизелос се е изказал, че не се опасява от повдигането на въпроса за „Велика България“, отколкото тоя за независима Македония. Той е схващал много добре кой от тези два въпроси крие в себе си реалните възможности за реализиране.

Няма защо тук да отбелязваме в подробности многобройните случаи, когато се е говорило и писало за създаването на една независима Македония. Доста е да припомним, че през 1908 година на срещата, която стана в Ревал между крал Едуард Седми и цар Николай Втори въпросът за автономията на Македония бе решен и това бе причината, за да стане същата година и Хуриета на младотурците. Последни те ясно виждаха опасността за целостта на Отоманската империя от една автономна Македония и затова побързаха с преврата и реформите, които, както е известно, не бяха нищо друго, освен прах в очите на чужденците.

 

ПРЕДЛОЖЕНИЕТО НА ДЖЕЙМС БАУЧЕР ЗА НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНИЯ

Но и след примирието от Първата световна война въпросът за независимостта на Македония заемаше място в международните конференции и разговори. Интересно е да се знаят усилията, които положи в това отношение големият английски кореспондент — Джеймс Баучер — най-добрият познавач на балканските проблеми. Като кореспондснт на авторитетният английски вестник „Лондон Таймс“ Баучер можа да проучи на самото място всички заплетени проблеми на полуострова. Той бе един от редките приятели на българския народ и неговият гроб сега е в един красив кът до главната порта на Рилския манастир в България.

Чувствата на Баучер към българите никой не може да оспори. Но когато дойде времето да се чертаят границите между балканските държави, Баучер, с държавническа прозорливост схвана, че най-доброто разрешение на македонският въпрос е създаването на една автономна, независима Македония. Никой тогава, пък и днес, не може да обвини Баучера, че е искал да цепи българщината. Напротив, българският народ му е благодарен за енергичните усилия, които положи, за да спаси българщината в Македония от ново робство, от опасността да погине с течение на времето. Той възлагаше големи надежди на американската делегация в Париж. Затова той написа специален меморандум до нея, в който две от главните точки бяха следните: 1. Балканските земи трябва да принадлежат на балканските народи, 2. Нито един балкански народ не бива да бъде подложен изцяло, или отчасти, под владението на други балкански народ.

В същото време, понеже Баучер знаеше, че македонският въпрос е най-трънливият, той приготви специален мемоар лично до президент Уилсън, който бе подписан от него, полк. Леон Ламуш, О Махони, сър Едуин Пирс, Мис Дърхам и други видни лица. В този меморандум той подчертава двата съществени принципа, които изложил в меморандума до американската делегация, като се спира специално и върху положението на Македония.

В пункт трети на този исторически документ се казва следното:

„В случая с Македония този принцип (Б.Р. — принципа за самоуправление) е особено желан предвид съперническите претенции на съседните страни, които са били причината за безкрайна мизерия на населението за близо половин век. Под автономно управление населението ще може само да гледа своите интереси и да живее и благоденствува, без тревогите на които досега то биваше полагано.

4. Ако възприемем теорията на сърбите и гърците, че националното съзнание на македонците е „неопределено“ и не дава предпочитание на никоя чужда пропаганда, естественото заключение е, че те трябва да се самоуправляват и принципа — Македония за македонците — трябва да се възприеме. Ако, обаче, съществува подобно предпочитание, даването на автономията ще даде възможности на това чувство да се прояви свободно съгласно принципа за самоопределението.

5. Автономната македонска държава ще се простира от Шар планина (сръбската етническа граница) на север до Егейското море на юг и от българската граница на изток до албанската — на запад.

6. Желателно би било автономната държава да бъде под грижата на една мандаторска сила, Америка за предпочитане, през първите години на своето съществуване.

7. Солун, който е в търговско отношение неразделим от вътрешността, естествено ще стане столицата на новата държава. Ако това не е възможно, един морски излаз все ще има през Кавала.

8. Така предложеното разрешение ще удовлетвори широко желаното искане за автономия, което е съществувало в Македония и в Солун от много години насам, като същевременно това бъде в хармония с обявените от вашата държавническа мъдрост принципи, възприети и от самите съюзени сили.“

По-добро, по-правилно и по-реално разрешение на македонският въпрос, не можеше да се иска. Онова, което далновидният английски кореспондент предложи преди 24 години, остава в сила и до днес.

 

ВЪПРОСЪТ ЗА НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНИЯ БИЛ ПОВДИГНАТ И НА ПАРИЖКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА МИР ПРЕЗ 1919 ГОДИНА

Но не бяха само Баучер и неговите приятели, които се застъпваха за македонския въпрос. Тук, в Америка, македонският въпрос също не е бил пренебрегнат. Знае се, че преди през Уйлсън да прокламира 14-те си точки на 8 януари 1918 година, той назначил една комисия от трима души, която да му представи факти и внушения за неговите точки. В тази комисия са влизали: Д-р С. Е. Мезес, Давид Хънтер Милер и Уалтер Липман. Те са представили на през Уйлсън своя план, от който той формулирал шест от своите точки. По въпроса за Балканите, през Уйлсън поискал нови изяснения. Повикан бил за да даде мнение пребиваващият във Вашингтон тогава глава на сръбската мисия — Веснич. Последният не се съгласил с внушенията от страна на тройния комитет, но въпреки това представените от тримата факти и внушения не били изменени.

По-късно, когато американската делегация стигнала в Париж към нея бил причислен и Давид Хънтер Милер, като експерт. И благодарение на Милер, след свършването на конференцията в Ньойи можа да се узнае, че е бил разискван и въпросът за автономията на Македония.

В своята книга „Дневникът ми от Парижката мирна конференция“ Милер изнася, че на 10 юли 1919 г. за пръв път бил поставен и разискван македонският въпрос пред Комитета за новите държави, в който влизали представители на Америка, Англия, Франция, Италия и Япония. Разискванията продължили до 1 август. Италианците искали автономия за Македония, англичаните били в полза на един протекторат от страна на Обществото на Народите за Македония. Американската и японската делегация се присъединили към английското предложение. Френските делегати, обаче, са били решително и срещу двете предложения.

Давид Хънтер Милеp изнася още, че английският дипломат — Тайлер - му внушил, че Америка трябва да стане мандаторка на Обществото на Народите за Македония. Въпросът за Македония, обаче, се приключил, когато на 1 август 1919 година, в комитета се получило едно писмо от Пашич, което казвало, че македонските славяни били винаги считани от тях като сърби и че те в бъдеще щели да се ползуват със същите права както и другите граждани на държавата. Така чрез това писмо френската делегация турила край на спора и разрешението на македонския въпрос.

След подписването на мирните договори, последните бидоха представени за ратификация пред Английската камара на лордовете и парламента. Дебатите относно договорите с България и Австрия са се развили през април 1920 година. Тогава именно, наново е бил повдигнат македонският въпрос. При второ четене Вискаунт Брайс защити с доблест автономията на Македония пред Камарата на лордовете. Същата защита в полза на Македония бе дадена и в Английския парламент от страна на полковник Малон и полковник Уеджвуд. Усилията, обаче, на тия доблестни защитници на правдата, бидоха напразни.

Но грешките, които се направиха в Ньойи през 1919 г. струваха скъпо. Днес те се съзнават от всички добри познавачи на положението в Балканите. Много статии и книги се публикуваха през последните две десетилетия, които с факти подкрепиха фалшивостта на Парижкия мир. Мястото не ни позволява да изреждаме многобройните меродавни мнения специално за Македония, които досега са били писани от видни лица от най-различни страни. Не напразно сега се казва, че съюзниците спечелиха войната от 1914-1918 година, но изгубиха мира, който последва след нея. Често пъти положението в Македония е бивало сочено като очебиещ пример не само за флагрантно нарушение на принципа за самоопределението на народите, но също и като доказателство за лошо скроените граници на Балканския полуостров.

Остротата на македонския проблем се увеличи след Първата световна война. Надгробната плоча, която миролюбците от Ньойи поискаха да сложат върху Македония, не бе достатъчно тежка, за да може да заглуши стенанията, които идваха под нея. Македония остана разгорено огнище на Балканите, което застрашаваше всеки момент мира не само на Балканите, но и в Европа.

 

„НЯМА ДА ИМА ТЕРИТОРИАЛНИ ПРОМЕНИ, КОИТО ДА НЕ ОТГОВАРЯТ НА СВОБОДНО ИЗРАЗЕНИТЕ ЖЕЛАНИЯ ОТ ЗАСЕГНАТИТЕ НАРОДИ“

След свършека на сегашната, Втората глобална война, пак ще дойде мир. От сега още усилията на отговорните държавници са насочени, за да намерят основните принципи на които да почива бъдещият мир. Тържественото прокламиране клаузите на Атлантическия Чартър, отварят светли надежди специално за малките народи. Точка втора от този исторически документ казва, че „няма да има териториални промени, които не отговарят на свободно изразените желания от засегнатите народи“, а точка трета предвижда „уважение правата на всички народи да изберат формата на управление под която те ще живеят... суверенните права и самоуправлението възстановени за онези, които са били насилствено лишени от тях.“

В горните пасажи от Атлантическия Чартър лежи цялото спокойно и щастливо бъдеще на народите. Ние дълбоко вярваме, че клаузите на Атлантическият Чартър не ще приемат печалната участ, която добиха, иначе прекрасно замислените, 14 точки на президент Уйлсън. Да се допусне противното, би било равнозначуще още от сега света да се приготовлява за третата, още по-страшна и по-изтребителна световна война.

Целта на МПО и всички, които симпатизират на нея, е да спомогне, според силите и средствата си, реализирането на народния идеал: свободна и независима Македония. Към него ние ще се стремиме не само днес, но и утре, докато той бъде напълно реализиран. След пълното реализиране на тая своя задача, която има уставно повеление, МПО ще престане да съществува като политическа организация.

 

 

БЪДЕЩЕТО НА МАКЕДОНИЯ МЕЖДУ ДРУГИТЕ БАЛКАНСКИ ДЪРЖАВИ

Някои ни питат: какво ще бъде управлението на бъдеща свободна и независима Македония? На този въпрос може да се отговори само по един начин: това е работа на самото местно население да реши. И, онова, което местното население реши, при условието че ще има пълна свобода да изрази желанието си, не ще съмнение, че ще бъде прието и от всички останали македонски родолюбци, вън от пределите на Македония. Ние желаем свободата и самоуправлението на нашите братя и сестри оттатък океана. Реализирана веднъж тая задача, нашата фикция не може да бъде друга, освен благотворителна.

Как в бъдеще Македония, като държавна единица вече, ще действува, това е отговорност, която ще лежи главно на онези, които ще бъдат най-много засегнати. Но не е излишно, ако кажем, че една независима Македония може да бъде ключа за постигането на една Балканска федерация или конфедерация, в която и Македония ще участвува като равен член с равни права и равни задължения. Тогава тя ще престане да бъде ябълката на раздора, а обединително звено между всички балкански държави. Тогава и дългожеланият мир и стопански просперитет ще настъпят като една неумолима действителност. Огромните средства, които в миналото са се харчили за въоръжения, в бъдеще ще бъдат използувани за мероприятия от социален характер с оглед да се повдигне общото социално и културно ниво на балканските народи.

Македония преживя много страдания и катастрофи. Факта, че нейния дух към свободата не бе убит, бе най-сигурната ѝ гаранция за пълната победа. И тя ще дойде неминуемо, тъй както неминуемо идва слънчевият ден след мрачната нощ.

 

Как е по-добре за народа в Македония? Да бъде Македония разделена на три части, както показва горната карта, или пък тя да бъде цялостна, свободна и независима държава?

Публ. в Любен Димитров, Защо Македония трябва да бъде свободна и независима. Македонска библиотека, номер четвърти. Published by the Macedonian Tribune, 20 South West St., Indianapolis, Ind. March 1944, 34 с.

 

* * *

ЛЮБЕН ДИМИТРОВ

УСТРЕМ
На падналите
За Македония

 

РОДИНА

1

Като днес си пред мен с оня ведър лазур над полята,

с онез тъмни гори, с онез ширни поля, планини

и трептиш от възторг, в слънчев смях ти се губят нивята,

моя родна земя, моя люлка на детскитe дни!

 

С будна мисъл по теб сякаш никаква книга разгръщам

и с любов, умилен, колко родни картини ловя!

Шумолят дървеса — и сред тях мойта бащина къща

и там виждам сега свойта детска и буйна глава.

 

Помня малкия двор с разрушената каменна сграда,

помня стария мост, помня целия приказен град —

Вечер лунния лик и в небето безмерно да страдат

неизчетни звезди с блян по черния свят непознат.

 

И когато сега аз отново те спомням с тревога,

мойта мисъл сени само кръв на безкрайни вълни.

аз се питам смутен: - кой открадна сърцето на Бога? -

Моя родна земя, моя люлка на детските дни!

 

2

Ридаят водит на Вардар и колко е тъмна земята!

Откърмени в буря при тебе, о, майко, къде ще умрем?

Обграждат ни черни огньове и вдига се пагубен вятър,

кого ли с надежда ще срещнем, кого ли с надежда ще спрем?

 

Преминахме девет пустини, десетата с огън ни среща

и гинат сред черни пожари селата и мрак ни гнети —

Кръвта несъсирена лепне и колко е страшно, зловещо!

Безплодни са родните ниви и родния сърп не звънти.

 

Но, майко, ний вярваме в тебе и в твоите мишци могъщи —

Неверния меч ще пречупим, ще блесне победния щит –

Говорят водите на Вардар и Щип с неспокойните къщи,

и там в почернелитe храсти леглото на брата убит.

 

Че утре сред бранни полета ний бойния вик ще подемем

в разгар Македония цяла ще пламне с картеч, динамит;

зова ни ще носи победа, кръвта ни — сваленото бреме

И там в низините на Вардар — часът на зората честит.

 

3

Слузни в равнинитe край Mecтa

и питай къде ше шатруваме

четирмата братя злочести,

след четири нощи пътуване.

 

Там белия вятър говори

с дълбоката мъдрост на хижите,

що с хляб и със сол ще отворят

вратите си всевга за ближните.

 

Сънуват там сънища златни —

златото се сипе по нивите —

но тука нам никой не прати

ни вяра, ни огън в колибите.

 

Слузни и попитай все може

да чуят на път в кръстопътища,

гласът ти за помощ тревожен

в земята със златните сънища.

 

4

През знойнитe степи след златната диря

на слънцето търся просторния лес,

земята, където оставнх злочест

най-скъпия образ на свойта Родина.

 

Върнете ми с бури най-бурнитe нощи,

вий тъмни, далечни и зли богове!

Душата ми трови разяжда все още

безмерната болка по родно небе.

 

Назад се издигат видения страшни

и в димни пожари нощта там гори.

Без хляб и без слънце полята мори

със огнена треска пустинната жега.

 

Родината гине и колко е малък

за лютитe рани и болки светът.

Над прах, пепелища и кървави хали

стои непрекършен спасителни стяг.

 

Да скърша в молитва ли пръстите ледни,

да вдигна в безумство ли сухи ръце?

По мойто тревожно и бледно лице

стои отпечатък на смъртна закана.

 

И диря и диря през смърт и пожари,

през огън и кърви просторния лес,

земята, където часът ще удари

и с пламенна ласка ме тя позове.

 

5

Нали белите нощи на далечната моя Родина,

нали тъмния лес с неизгледното родно поле,

ми разказаха всичко, кога с кървави стъпки премина

ти, невярна съдба, окрилена с неверни криле.

 

В росна утрин безбурна ти повдигаше бури далечни,

в тиха сладостна нощ знак на гибел бе ти в кръстопът

и през дни и години, при тъга и при радост сърдечна

твойта сянка бе смут, твойта воля бе удар и смърт.

 

Разлюляна над бездни на неволите стъпката първа,

ти не чу ли гласът на бездомната моя сестра,

не разбра ли сълзитe не видя ли потоците кърви,

и надеждния лъч в зазорилата родна зора?

 

Ти съдба непреклонна, ти чернило на моите години,

до кога ще сениш моите  трепетни пролетни дни?

Аз горя за да видя моята скръбна далечна Родина,

да запея с гласът на свободните родни страни.

 

РЕКВИЕМ

Спомнете ме, о мили . . .

(Към своите — Л. Весов)

 

Щом слънцето залезе и мрак покрий земята

и есенния вятър забрули жълти лес,

спомнете си, о всички, за падналите братя,

за падналите близки в борба за родна чест.

 

Заплаче ли небето и Вардар заридай ли

и капки дъжд почукат по вашите стъкла,

то сякаш някой буди и радост и печали

и спомня ви за много надежди и тегла.

 

Спомнете си тогава, че горе в планините

стоят с незнайно име безкръстни гробове,

че всяка есен въхнат цветята в долините

от скръб по ваште горди и светли синове.

 

Щом слънцето залезе и мрак покрий земята

и есенния вятър забрули жълти лес,

спомнете си, о всички, за падналите братя,

за падналите близки в борба за родна чест.

 

ПЕСЕН

Аз съм буря — запази ме —

за най-страшната борба.

Майко, вярвам в твойто име

в твойта клетва и съдба.

 

В късна вечер ще премина

Вардар с буйните води.

Път низ моята Родина

ще са родните звезди.

 

Там ще мина през полята

и през тъмните гори.

Своя порив, вяра света

ще разискрям до зори.

 

И ще видя своите братя,

майко, верните чеда.

Ще запаля с вик земята

с вик за бунт и свобода!

 

ВЪРВИМ

Все вървим, а край нас се откриват

неизчетни поля, планини.

Пеят пролетни ранни вълни,

а душите ни в жажда умират.

 

Ний се клехме над кръст и над огън

и ни грейна сред мрака звезда.

Нашта кървава малка следа

ще смути и земята и Бога.

 

И вървим. С нашта вяра ний крием

огън в много поля, планини.

Колко смелост в гласът ни звъни,

колко сълзи и скръб ще изтрием!

 

БЕСИЛКИ

Бесилки! Бесилки! И страшни, по-страшни от всичко

откройват се черни бесилки на белия сняг.

Земята е мрачна и пусто небето. Едничка

зловещо подкача смъртта безначалния бяг.

И идат тревожни, далечните облаци слизат,

покриват горите, полята и целия свят.

Гредите заскърцват, въжетата опнати гризат,

разяждат месата, разсичат ги с камък и лед.

 

Подземната влага от тъмните бездни полазва,

прониква, сковава, във сините трупове спи.

Тя носи отрова, покрива със плесен, проказа

доземните къщи в беззвездните родни земи.

А зимния вятър се мята кат звяр и се гърчи,

ридай на небето, а в снежните ями мълчи.

В нощта като призрак над трупове, кърви и мърша

смъртта се разхожда с големи и тъмни очи.

 

И никъде песен, ни звук на човек или птица —

реки и полета вковава среднощния мраз;

бесилкитe само люлеят на ледени жици

телата незнайни на жертвите в страшния час.

И черна, сурова е мъката в родните къщи —

там вятъра бие с невидими тежки криле.

Бесилките скърцат и трупове сини извръщат

лицата прогнили към родното снежно поле.

 

ПАНИХИДА

Над хляба, житото догарят

запалените жълти свещи —

и падат сълзите горещи —

скръбта душите ни разтваря.

 

Един младеж говори. Плачат.

И мъката расте безмерно.

Забрадени жени във черно

проклинат черните палачи.

 

Кандилото на „Свети Спас“ е

сълза оставена от Бога —

и не без жал, не без тревога

молитвата ни се разнася.

 

Безкрайни, черни панихиди –

жестоки болки на сърцето!

О, Господи, разкрий небето

и слез сред нищите невидим!

 

НА ПЪТ

На път. Небето тъй е чисто.

Далеч Огражден се синей.

Росата — капки от мъниста —

с дъхът на утринника пей.

 

До нас са долу езерата —

над тях лазурите трептят —

и колко приказки в душата

нашепва родния ни кът!

 

Вървим, а сякаш някой пее

скръбта на старата гора —

Над нас се утрото люлee

и грее родната зора.

 

УТРИН

Утрото rpee в очите ни,

рони се бистра роса.

Грамос и Шар са обкичени

с утринна светла коса.

 

Пурпур се сипе по нивите,

Горда душата мълчи.

Къпят ни вечно игривите

слънчеви златни лъчи.

 

КАРТИНА

Предпролетен вятър шуми

и гони на Струма водитe.

Той носи надежда в горите

на южнитe плодни земи.

 

По речната грива лежи

на слънцето белия блясък —

и рони се жълтия пясък —

земята надежда кръжи.

 

ВЪЗХОД

Синове на три морета —

горд и приказен Пирин —

облъхни ни със завета

на най-верния си син!

 

Ден в неволя ще отминем,

в нощ безсънна ще вървим —

твойте облаци ще стигнем

с порив смел неудържим.

 

Ясен блян ни днес обручи

с устрем свет по светъл зов,

С бурята на твойте ручеи

пей ни родната любов!

 

ОЧАКВАНЕ

Зарници премигват и гаснат,

не трепват ли ведри зори? —

Нощта безконечна възрастна

в просторните тъмни гори.

 

Земята е морна, пустинна,

не трепва ни песен ни шум

и никой край нас не премина —

пустеe безкрайния друм.

 

А чакаме всички в умора —

студената нощ ни мори –

Зарници погасват в простора

ще сипнат ли скоро зари?

 

ЗИМА

1

В оснежените нощи на зимата

с мисълта си тревожна те диря

и се губим, Родино, и тримата —

аз и ти и незнайната буря.

 

Аз те виждам и ида с одеждитe

на планинските бели лавини,

а в душата ми греят надеждите

на безкрайните родни долини.

 

Ти се губиш безкрай в пепелищата,

в наводнените с кърви олтари

и пустеят нивята, огнищата

в неугасващи, димни пожари.

 

А тя — бурята — иде, притиска ни,

пей и плаче и свири в полята —

Дали с огън и кърви оплискани

ще посрещнем, Родино, зората?

 

2

Зимните нощи, нощи обхванати

с огън и сълзи, с кърви и смърт

късат о, майко, тровят ти раните,

ранитe тежки в твоята плът.

 

Утрото блесне, блесва запален и

вяpa разискря родния кръст.

Ширна земята — черно разкаляна –

с черно засеня плодната пръст.

 

Вятърът свири, свири в долините,

рони в селата камък и мраз —

Колко е близък, майко, във зимните

зимните нощи родния глас!

 

ВОЖДЪТ

Тодор Александрову

 

Вдигни десницата си вярнa

и страж през вихрената нощ

бъди, че слънцето зачерни

с кръвта си падналия вожд!

 

Защото може-би ще свият

най-страшни бури върху нас,

ала по-страшна буря ние

ще бъдем в жертвения час.

 

Той бди, с духът си ни заклина

да браним — бранници в беди —

честта на скръбната Родина,

лъча на роднитe звезди.

 

С възторг и вяра ни кърмиха

надеждите на цял народ.

Да се стопим в стихийни вихър —

сами стихия и възход!

 

Възрастнал в тъмнитe години

за нас той днес е боен зов —

звезда запалена що мина

сред бури, огън и любов.

 

МЕЛНИК

В онзи заник, когато умират

много багри по жълтите ридове,

ти разтвори за мене о, Мелник,

свойто скръбно сърдце и невинно.

Уморен бях дошел, но разбирах

вече болката в старите зидове,

гдето някога в праздник и делник

се е пенило янтърно вино.

Тишина и покой ме заляха,

аз потъиах във теб и там къщите

сякаш с горестна болка зоваха:

Морен пътник назад се ие връщай ти

 

О, не тръгвай ти без да припомниш

по света нашта радост забравена,

без да чуеш със колко тревога,

ний откърмихме наште надежди —

Зашумелия явор отрони

неоткъсната жалба сподавена

и видях, че в сърцето на Бога

твойто старо сърце се оглежда.

 

Зарад туй ли ти сам ме причака

с мъдростта си — години запазена —

та да кажа щом в спомен заплаках

твойта болка о, Мелник, неказана.

 

МОЛИТВИ

Каква нощ! Какъв вятър ни шиба!

Сякаш дебном смъртта ни следи.

В тоя час на тревога и гибел,

Боже, наш ти спасител бъди!

 

Бяхме с вяра, с любов упоени,

заплени ни заветна мечта.

Кой е знаял, че толкоз студен и

безсърдечен ще бъде света?

 

И днес ето ни бледни, изпити —

люта треска в съня ни души.

Наште родни огнища честити

с меч и огън тиранин руши.

 

И сега мразен вятър ни шиба,

черна смърт наштe стъпки следи.

В тая нощ на тревога и гибел

Боже, наш ти закрилник бъди!

 

1903

Минават часове, минават дни и нощи

и времето дели все по-далеч от нас

годината на бунт, годината все още,

която ни кръжи и блесва всеки час.

Илинден! — Символ свет на гордост и надежда,

на паметен възторг — възкръснал роден блян,

ний носим твоя дух и наший път извежда

към твоя огнен стяг, сред вихрите развен.

 

Сънлива лятна нощ. Далеч в пезнаен трепет

се гушат дървеса. Ни звук, ни светлина.

Кой знай, че в тоя час от бурите подкрепа

ще вземе цял народ и в родната страна

ще кипне кръвна бран — земята да запали?

И ето, че отвред мъже, жени сновят

и всички кат един, в горите сън отспали,

отекват своя гняв далече и тръбят:

„Свобода или смърт!“ Полята, планинитe

се чудят и мълчат. Сред общия подем

те виждат тежкий плуг оставен сред браздите,

а здравия селяк, що в труд бe отреден

да мине свойтe дни, отхвърля тежко бреме,

към Крушово лети с бунтовни знамена.

 

И както зной гнети пред бурята що дреме,

или далечний глед на морската вълна, —

когато се стълпи, в стихия да възрастне

и страшна в своя гняв безмилостно руши,

та пак да се възвий по-силна и по-властна, —

така бунтовний дух възвисва и души,

издига се и бди над всички родни къщи

и в паметния час на бунт ги той зове.

Минават ден и два, а бурята могъща

обхващи всеки кът в села и градове;

в Пелистер и по Вич реки от кръв се стичат

и труп до труп лежат. Пожарите в нощта

чертаят кървав лик, над Вардара надничат

и дълго с бойни рев изчезват по света ...

 

И днеска, щом завей от запад роден вятър,

той спомня оня ден сред кърви очертан

и мигом някой пак десница вдига света

и с подвиг величав зове на мъст и бран.

 

ПИСМО

Когато, моя тетко, наминеш нявга в къщи

в онази стара къща покрита с полумрак,

ръце недей пречупва, назад се не извръщай,

уплашена немощна на бащиния праг.

 

Като очи на мъртви прозорцитe ще зеят

и тягостно ще скърцат ръждивите резета.

Денят ще е тревожен и мъката ще зрee,

отнесена незнайно с дъжда и ветровете.

 

Но ти недей се спира, недей преди да минеш

по дъбовите дъски на малкия чердак.

Загубената пролет и златните години

дълбокия ти спомен ще ги възвърне пак.

 

Там в рамката на прага ти майка ми ще зърнеш,

кажи ѝ, че я мисля, че в нея съм загубен.

Синовната ми обич при нея ще ме върне,

целува я горещо синът ѝ, тетко, Любен.

 

НОСТАЛГИЯ

Идат вихрушките есенни —

жълтия орех шуми.

Твойте очи са унесени

в спомен по родни земи.

 

Помниш ли — лятото, нивите,

златния клас що звъни,

Драгора с вечно игривите

бисерни малки вълни?

 

Помниш ли — вечер полетата,

чистата бяла луна,

белия сън на дърветата,

синята звездна страна?

 

Сякаш недавна са минали

толкова обични дни ...

Още в неволя ще гинат ли

нашите родни страни?

 

ЗАВРЪЩАНЕ

В ранен час под звезден още покрив

път подгони пътник ободрен.

Стрък и цвят росата ще измокри —

с росен дъх ще бъде поздравен.

 

Ще върви, край Вардари ще отмине

в пъстър низи от цветни равнини,

но навред като през син погинал,

родни край ще гасне в здрачини.

 

Ще поспре, подир ще влезе бавно

в тъмен лес и, превалил рида,

прашен друм ще се разгъне плавно,

всеки кът ще види на града.

 

Ще познай там схлупените къщи,

в тиня цял потиналия мост —

тъмен лик водата ще разгръща —

той ще влезе чужденец и гост.

 

че ни звук, ни ласка ще го стопли, -

толкоз стар и чужд ще е града —

само скръб, страдания и вопли

ще посрещне морен навсегда.

Публ. в Любен Димитров, Устрем. София, 1928, 30 с.

 

* * *

ГЪРМЕНСКАТА ЕПОПЕЯ

Дълги дни и нощи през годините и веко­вете непрестанно се отронят златни зрънца от безкрайния наниз на легендите, който кръжи героичната ни малка Родина. Във всяка отронена сълза е едно златно зрънце от тая верига, защото тя е една мнсъл, едно чувство, един живот и взрете ли се в нея, ще забележите, че тя трепти, живее и гори само за себе си с буй­ния огън на македонската стихия. Кървава бразда показва пътя, който е преминала, бурите, които е развихрила.

Понесете се на крилата на легендата и про­следете тая кървава бразда: вие ще се издигнете мигновенно над всички земни страсти и ожесто­чения, ще възрастнете сам пред себе си, за да се слеете с темпа на великото и необятно сърце на всемира и тогава всяка поронена сълза ще ви изправи пред един свещен подвиг, който продължава да живее в царството на преда­нията, или ще ви напомни за бурите на един живот, който е угаснал с красивата усмивка пред близкото тържество на една въжделена мечта.

Било е в ония дни, не много отдавна, когато нашия мъничек народ бързо е изцерявал получените си рани от голямото въстание, събирайки нови сили в себе си за нова борба. Селата по южните подножия на Рило-Родопския масив са били под постоянния надзор на турската власт, тъй като на времето, канала на преминаващите организационни чети е бил там.

Разквартирувания башибузук низ полските села, рядко се е качвал в планинските такива и първите са изпитвали най-вече жестокия бич на робството.

Една майска утрин през 1905 г. селяните от Гърмен, излизайки в полето, са останали изненадани, когато край близките синури са зърнали да шари башибозук. (С. Гърмен, Неврокопско — чисто българско село, сега броящо около 200 къщи.) Нямало е съмнение, че селото е било заградено и при какъв край ще посрещнат нощта не са знаяли. Свили се в трепет малките души на селяните, а над селото като чели е замръзнало онова затишие, което винаги предхожда бурята. Кучетата извили врат, замрежили очи, вирнали муцуна към дълбокото небе с дълъг и проточен вой, са пос­рещали утрото. А небето със своята синевина и с окървавеното в кърви слънце е предвещавало тъмен край на денят. Нивята се снишили, при­таили дъх към земята и Места безшумно из­вила сребърната си лента низ полето.

Пропукали пушки. Всички трепнали. Даден първия сигнал, започнали щателни обиски по къщите. Всеки спотаен е чакал момента, когато ще заудрят с приклади вратата му и при най- малкия шум, повдигал ухо. В една от сред­ните къщи на селото е бил Стоимен Баничански с другарите си. Предателството е било явно. Войската е приближавала средата на се­лото, време за губене е нямало. Един по един четниците попълзели — всеки си избрал удобно место за отбрана. Запазили къщата от четиритях страни.

Стиснали здраво пушките в ръцете си, очите им добили странен блясък. С наост­рени уши те са чакали нарежданията на войво­дата. Смъртта е била пред тях и те са съзнавали величието на подвига, който е тряб­вало да проявят.

Гърмежите зачестили един след друг и  наскоро наближили до къщата, където е бил  скрит Стоимен. Решителния час наближил.

Слънцето започнало да прежуря и над селото се  издигнал облак прах. Викове, плач на деца, охкания изпълнили просторите. Селяните подавали боязливо глави през прозорците и веднага се скривали. Две, три порти се притворили и настъпила тишина. Страшно предчувствие обхванало с  незнаен страх всички.

Изведнаж пушечен залп огласил селото, свирнали куршуми и профучали по надолнището към Места. Турците се стреснали. Уплашени,  те се пръснали в страни и взели позиции от близките къщи. Започнало се сражението. Пър­вите трупове в предсмъртни болки се търкаляли в уличния прах.

Стоимен с другарите си чакали нападе­нието. По лицата им се изписала редната решителност на онези, които със спокойна мисъл посрещат смъртта. Мълния светнала в очите им, усните им се свили в презрителна ус­мивка, а челата им се прояснили — светли и отворени.

Войската окопитена е организирала нападе­нието. Поставени били няколко поста вън от селото, а две вериги заобиколили къщата. Пос­ледвала атака, придрижена с див рев. Под прихлюпената стреха подадените дула на пуш­ките избълвали огън и олово — един дъх ... и още няколко трупа се спружили. Отвърнато е било с чест залпов огън, залюлели се няколко фигури по улицата, и второто отстжпление е заварило противника с значителни загуби. Изпратен бил бърз куриер да извика помощ от града.

В това време четата си е избрала още по-удобни места за стрелба. Двама души слезли в оборите, за да браня къщата отдолу. Трябвало е да поддържат сражението до настъпването на нощта, та после, с един смел набег през гъстите вериги, да хванат планината.

Очакваната помош скоро е дошла. Послед­вало е предупреждение за предаване.

- Нито един жив!— отвърнали едино­душно всички.

И когато на втората и третата покана полу­чили същия отговор, голямата турска паплач нападнала къщата. Пукотевицата огласила цялата долина. Гръм, олелия писъци на ранени, всичко това се е сляло в една невъобразима стихия — селото трепнало с непривична мъка в очакване краят на бурята. Сражението се е развило с голямо ожесточение и кръвополитност. Стоимен с небивал героизъм е направлявал хода на боя, а другарите му с рядка самоотверженост са се бранили. Минута след минута са след­вали пристъпите на башибозука. Стените на къ­щата са се надупчили като решето и мазилката им се разпукала, откъртила се и паднала.

Всичко е било напразно. Последвали нови по­кани да сложат оръжието. Четата отговорила, че само на французкия пълномощник в града ще сторят това. Нови пристъпи, нови жертви. А Стоимен с другарите си, загнездени край обо­рите и дебелите стени, са оставали невредими.

Тогава турците, при един пристъп, решили и запалили от няколко места къщата. Големи жълти езици се извили към небето. Издигнал се гъст облак черен дим и четата започнала трудно да отстоява сражението. Задушвал ги е дима, огъня им е препичал кожата и пърлел дрехите им. Неуталожима жажда попукала устните им. Обгорелите им лица добили мъченически вид, но въпреки това, като две мълнии сред големия огън са искрели очите им, а ръцете им механично са разтваряли и притваряли затворите на пушките, войводата хладнокръвен, изправен сред облаците дим, обвит с огнени езици е схващал, че живи едва ли ще излязат от къщата, защото ако не куршума, то огъня не ще им пощади живота. И тогава със същата си спокойна, героична поза, задавян от  черни сажди, погълнат от огнената стихия е издал последната си заповед.

- Другари, по-добре в огъня живи да изгорим, хиляди пъти по-добре сами да си пробием черепа, но в никакъв случай да не паднем живи в ръцете на неприятеля!

В братска прегръдка четниците се целунали един други, преди да ги докосне студената целувка на смъртта. В това време зачестили отвън гърмежите. Къщата постепенно рухвала. Тъмен облак закрил слънцето. За миг сякаш се е свечерило.

И в това страшно безпокойство и знамена­телно мълчание, сред гъстите кълба дим и кървавите езици на пожара, спокойна и тържествена, велика и всеопияняваща, се издигнала като молитва към синьото небе, революционната песен на четниците, която е цъфнала като предсмъртна усмивка на устните им.

Нов пукот ... Трепнали край Места приведените върби. Мълчание.

А в това време няколко трупа са овъглявали зловещите пламъци на пожара, заличавайки светлата усмивка, която е красяла лицето на Стоимен Баничански и другарите му. Над селото се показал орел, направил няколко кръга, извишил се нагоре и потънал далече в синьото небе.

* * *

И сега, при залез слънце, когато вечерницата блесне над Али Ботуш и ситнонакъдрените и широко разлени води на Места отразят златния ѝ блясък, трепва и на бели криле люлее над Гърмен сказанието, което по сивия мост на времето те връща двадесет и две години назад.

Полузарития камък, що стои пред малката селска църквица, която скоро годините ще изравнят със земята, мълчаливо напомня всекиму за оня ден, който свързва гърменци с ужаса на една огнена буря и величието на един рядък подвиг. И тихи и скромни се отпечатват ликовете на тия самоотверженици в златната книга на безсмъртието.

Люб. Димитров

Публ. във в. „Вардар“, Лист на македонското студентско дружество „Вардар“. София, май 1927 г., бр. 5.