Наскоро, около 24 май, софиянци бяха свидетели и участници в поредната фанариотска измама. В страната ни гостуваше един гръцки кивот с „мощите“ на едни от най-първите български светци Константин-Кирил Философ и брат му Методий, предоставен от един малкоизвестен гръцки светогорски манастир – „Есфигмен“.

Въпреки, че освен големият ентусиазъм, с който Българската православна църква с благословията на съвременния фанариотин – цариградския Вартоломей - и нашите сънародници прие гостуването на скъпите за всеки българин „свети мощи“ се чуха и гласове на противници на съмнителното съдържание на лъскавото ковчеже. Непрекъснатите опашки от поклонници и сеирджии правеха впечатление през цялото време на гостуването в българския катедрален храм. Явно че броят на дъбилите нараства с всеки изминат ден, щом всеки чуждоземен измамник може да увлече лековерните ни сънародници.

 

Във възникналия научен спор между нашите историци, така и не се чу гласа на разума и истината. А тази истина в България е известна от повече от век, но явно че тя е известна на малцина.

Търговията с духовни ценности – симонията – съществува повече от хилядолетия, която се оказва доходоносна, както за католическата, така и за източноправославната църкви.

При посещението ми във Ватикана (2014 г.), както аз, така и всеки може да се убеди какъв съвременен разцвет тя преживява. Копия на реликви се продават не само във Ватикана, но и в хилядите антикварни магазинчета, музеи и църкви. Явно резултат на такава търговия са били и тези „свети мощи“, но българската слепота, граничеща с лудост не спря нашите съвременни поклонници.

Ц. Билярски заедно с дъщеря си Василена и Ива Бурилкова пред входа на базиликата „Сан Клементе“ в Рим, през 2014 г.

Известно е, че гробът на свети Кирил е поруган и ограбван на няколко пъти в продължение на хилядолетие и в действителност, този гроб който е в римската базилика „Сан Клементе“ е фалшификат, въпреки съвременните обяснения, че „мощите“ на свети Кирил били открити впоследствие и вградени в стената близо до „гроба“. Предполагаемият гроб пък на свети Методий би трябвало да се намира в Микулчице, на територията на бивша Велика Моравия. Провежданите археологически издирвания от чешки и словашки археолози до момента не доведоха до откриването му, въпреки някои сериозни предположения.

Та ако гласът на разума проговори, би трябвало да се запитаме и то сериозно, това съвременно идолопоклонстно дали не е поредната фанариотска измама, благословена от Българската православна църква?! Естествено идва и въпросът за това какво съдържа това скъпоценно сандъче. Да не се окаже историята като в оня виц, където изкуствоведите правят заключението, че рамката на картината е по-скъпа и по-ценна от самата картина!

Във връзка с тази история искам да разкажа на нашите читатели, че по време на посещението ми през 2018 г. в Равена, мисля че става дума за тамошната католическа базилика „Сан Франческо“, в която има елементи и на византийски стил се съхраняват няколко витрини с раннохристиянски реликви. Това, което ни направи впечатление беше витрината с парчета от Светия кръст, които представляваха един сериозен по обем наръч от състарено дърво. В табелката с надписа беше отбелязано, че те са придобити от гръцкия град Едеса, представляващ всъщност бившия български град Воден, заграбен от нашите съседи. Изглежда, че популярната приказка, че тези останки от Светия кръст, разпръснати из редица християнски страни като количество са няколко влакови композиции. Убеден съм, че автентичността на „мощите“ на Светите братя, е идентична с наръча от дървен материал в Равена.

Нашите читатели ще имат възможност да се запознаят със статиите на двама от най-големите български историци, професорите от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ – Никола Милев и Богдан Филов, които най-подробно и аргументирано разказват за гроба на Свети Кирил в римската базилика „Сан Клементе“. Статиите и на двамата бележити български историци са в резултат на техните проучвания, наблюдения в Рим, както и на изследванията на авторитетни италиански и други чуждестранни изследователи.

В заключение искам да отбележа, че тази съвременна фанариотска мистификация и измама най-добре би могла да намери мястото си там в столицата на лъжата – Скопие, при нашите скъпи околовардарски роднини, ценители на кражбата на история и изпечени лъжци и измамници, както и почитатели на симонията. Още повече, че сред техните покровители е и измамника Вартоломей, който заедно с тях узакони Охридската архиепископия, но не като българска, както е известна от хилядолетие, а като македонска.

Сигурен съм, че от приложените по-долу статии ще се отворят очите на нашата лековерна общественост, приемаща всичко дошло от чужбина на доверие.

Цочо В. Билярски

 

 

ПРОФ. НИКОЛА МИЛЕВ
ПОД СЯНКАТА НА СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ.

 

І.

Черквата „Св. Климент“ един от най-характерните паметници на Рим, има много скромна външност. Макар да не е притисната между другите сгради, както много от тукашните черкви, тя не изпъква. Тя е по-ниска от околния план и трябва да се слязат няколко стъпала, за да се влезе вътре. Главната портика е затворена и входът е от южната страна, от улицата „Сан Джовани“ – улицата, която води от Колизея до катедралата „Св. Иван Латерански“, внушителен паметник на духовната и светска мощ на западната черква.

Равнището, на което се намира днес „Св. Климент“, е, тъй да се каже, третата възраст на черквата, защото под нея има още два слоя, първа и втора подземни черкви. Един дъх на пръст лъхва, когато човек влезе в подземието. Под сегашната черква е старата базилика, а под нея – най-древния храм и до него езическият храм на бога Митра, както и остатъци от жилища и от градски стени от най-древната епоха; предполага се, че тук е била къщата на Св. Климент, който е принадлежал към едно голямо римско семейство.

Всички тия постройки са били над земята. Но развалините, трупани от варварските нашествия и от вековете са ги зарили под земята и са създали това забележително археологическо напластяване. Набожното чувство и научният интерес са разчистили тия развалини и са изкарали на свят ценните старини на християнското изкуство.

 

ІІ.

Тука в „Св. Климент“ се съхранява един от най-скъпите спомени на българщината, на славянството изобщо; тук е бил погребан Св. Кирил, оплакван в тая чужда земя от родния си брат Методий.

Знае се историята. Св. Кирил - Константин бива изпратен от император Михаил ІІІ да проповядва между хазарите в днешна Южна Русия и да ги обърне в християнстовото. Той успява. Едно чудо му открива при това останките на Св. Климент, ученик на Св. Петра, който бил заточен в Крим от император Траяна и там претърпял мъченичество, като бил хвърлен в Черно море. Кирил взима мощите със себе си и ги носи в Моравия, дето по-късно отива с брата си да покръщава славяните. Наклеветени от Мецския и Страсбургския архиепископи, че внасят нововъведения в черквата, като употребяват славянски език в богослужението, двамата солунски просветители били повикани за обяснения от папа Николай І - същият, до когото княз Борис се е допитал, когато се е решил да приеме християнстовото. Кирил и Методий се упътили за Рим, носейки Климентовите мощи; посрещнати тържествено вън от града, те предали мощите и след това се явили пред новия папа Адриан ІІ (Николай І умрял между това) и един събор от епископи, за да обяснят своята „ерес“. Такава е била убедителността на Кириловото слово, щото съборът одобрил действията на двамата апостоли и папата им разрешил да си служат със славянски език - езикът на солунци, българския език на македонските славяни, старобългарския език, на който историята определи такава велика културна мисия.

 

Папа Адриан II приема от св. Кирил и св. Методий мощите на св. Климент.

 

Но съдбата не позволила на Кирила да продължи сам по-нататък своето дело: Той се разболял и умрял в Рим на 859 г. Така високо били оценени от черквата неговите заслуги, щото останките му са били погребани в „Св. Климент“. Една фреска в първата подземна базилика представя погребението на великия солунски просветител. Пред това скръбно действие коленичили майки с деца, мъже тъжащи и молящи се…

Но не са само тези спомени за Кирила и Методий. Цялата черква е като че ли изпълнена от духа на двамата братя, особено на Кирила. Когато са реставрирали този древен храм, папите не са забравяли и учителите на славянството. При реставрацията, извършена от папа Климент ХІ в 1715 г., са изписани над главния вход, тъкмо срещу абсидата, Св. Кирил и Методий, и двамата с епископски жезъл в ръка, и двамата беловласи, очевидно, художникът погрешно е представил Кирила, който бил само монах и умрял рано. Новите резултати, установени от историческите издирвания през миналия век, са били, обаче, използувани от художника Нобили, който през 1886 г. е работил фреските в капелата на Св. Кирил и Методий, в сегашната черква.

Капелата „Св. Кирил и Методий“ е разположена на дясната страна от абсидата. Тя е нова. Построена е от папа Лъв ХІV и архиепископ Щросмайер след голямото поклонничество на славяни-католици през 1881 г., започната е през 1882 г., а фреските са завършени през 1886 г. Те са, които спират най-много погледа на посетителя-българин. В дъното е представен папа Лъв ХІV, който като ктитор поднася черквата на Спасителя, седнал на трон; настрани отдясно Кирил, а отляво Методий прави, обърнати към Христа, като че ли с поглед го молят да приеме дара; отгоре - Бог Вседържител и Св. Дух. Фреската на лявата страна представлява съденето на двамата солунски братя от папа Адриан и от събора, за което споменах, а на дясната страна е възпроизведено пренасянето останките на Св. Кирила, една пълна с религиозно настроение картина.

Къде са сега тия останки?

Има положителни известия от 1380, 1588, 1622 и 1798 г., че те се съхранявали в „Св. Климент“, под олтаря на Св. Доминик и се почитали. Но тъкмо в най-новото време историята става тъмна. През 1798 г. войските на Френската революция навлязоха в Рим, дето обявиха ефемерната Римска република. При нахлуването си в папския град якобинските войски разграбили и „Св. Климент“, като задигнали всичко скъпо и художествено; това няма да се види чудно, като се знае, че и народната черква на французите в Рим, „Св. Лудвиг“, не е била пощадена. При това светотатство са изчезнали и мощите на Св. Кирила. Кардинал Бартолини, който е писал за солунските братя, мисли, че те са били разпръснати при разграбването. Неговото свидетелство, обаче, не се смята за напълно достоверно; в едно английско съчинение от 1914 г. върху базиликата „Св. Климент“ в Рим от Лоис Нолан е изказано мнение, че св[етите] мощи са били скрити в самата черква от тогавашния представител, и че един ден ще бъдат открити.

Дали това мнение е право и дали тая надежда ще се изпълни, изследвачите на Кирило-Методиевската епоха ще ни кажат. Но какво от това, че тленните останки на един велик мъж са изгубени, когато неговият дух е вездесъщ за толкова страни, когато делото му е безсмъртно? Под сянката на Св. Кирил и Методий се е развила и расла културата на цялото славянство, напук на всички спънки, - невежество, фанатизъм, робство.

Робство… Невежеството е днес разпръснато, фанатизмът, поне в религиозната му форма, победен; но робството, робството кога ще бъде премахнато? Кога родината на двамата братя ще престане да бъде терзана зарад светлината, която те са ѝ дали, зарад съвестта, която тяхното апостолство, продължено от учениците им, е изработило в глъбините на духовното ѝ битие?…

От „Св. Климент“ ние се упътваме към „Св. Иван Латерански“. От просторния площад пред тоя великолепен храм се открива една очарователна гледка. Портата „Сан Джовани“ е изходната точка на римския път „Виа Апия Нова“, който се съединява с „Виа Апия Антика“ и води към Адриатическо море, за да продължи на срещния бряг, под друго име и да стигне до Солун и по-нататък. Зад югозападните склонове на Апенините, по които са кацнали красивите римски кастели, се издигат далеко в небосклона белите върхове на Апенинската верига. Те приличат на Беласица и Пирин, когато пролетта почне да се катери по полите им. Дали великите синове на земята, която чрез Пирин и Беласица, като че ли иска днес да се издигне по-високо до небето, за да бъдат чути воплите ѝ по-далеко, дали те, устремявайки своя боговдъхновен взор към равния път, по който се движели керваните, които им напомняли отечеството, дали са мислили, привличайки славянския род към просвета и духовна свобода, че последен от славянските народи ще се избави техният, български народ и последна ще слави свободна имената им земята, която ги е родила?…

Публ. във в. „Зора“, год. Х, бр. 2667, София, 25 май 1928 г., с. 1. Тая статия е изпратена специално за в. „Зора“ през 1920 год., когато Н. Милев бе командирован в Рим за научни изследвания.

 

* * *

 

ПРОФ. Д-Р БОГДАН ФИЛОВ

ЦЪРКВАТА НА СВ. КЛИМЕНТА И ГРОБЪТ НА СВ. КИРИЛА В РИМ

Голямото мнозинство от посетителите на Рим, пленено от величествения характер на паметниците от античната епоха и от времето на ренесанса, не обръща особено внимание на една от най-старите и най-интересни църкви в този град, а именно на църквата на св. Климента, папа римски. Обаче за всички славяни, особено за нас, българите, тази църква представя твърде голям интерес, защото е тясно свързана с живота и дейността на сла­вянските апостоли, светите братя Кирила и Методия, и по тази причина тя би трябвало да бъде място на поклонение за всички българи, които отиват в Рим.

Базиликата „Св. Климент“ в Рим

Църквата на св. Климента се намира в низината между хъл­мовете Целий и Есквилин, близо до амфитеатъра на Веспасиана - така наречения Колосей - по пътя, който води за Латерана. Тя е разположена, следователно, в центъра на древния и средновеко­вния Рим. Улицата, на която лежи църквата, носи сега названието „Св. Йоан Латерански“. През средните векове тя се е наричала „Голямата улица“ - „Виа маджйоре“ - и е забележителна с това, че по нея са минавали големите религиозни процесии, които са изхож­дали от Латерана или пък са отивали към него. Тази улица се намира в тясна връзка с известната средновековна легенда за папата-жена Йоанна, възникнала в смутните времена на папството през X век. Според легендата, една жена успяла да се вмъкне като мъж в римското духовенство и по този начин била избрана по-късно за папа. Обаче един ден, през време на една процесия, тя внезапно добила на улицата, и едва сега измамата била разкрита. Този необикновен случай станал причина, щото кардиналите при избора на папа да обръщат внимание и на неговия пол. Като повод да се създаде тази легенда е послужила, както изглежда, една мраморна статуя на някаква богиня, която се е намирала на „Голямата улица“ и която е произхождала из някоя от околните ан­тични сгради, вероятно от баните на Тита или на Траяна.

Църквата на св. Климента, в днешния си външен вид, е съвсем обикновена сграда, която с нищо не привлича погледа на минувача. Само западният вход, който сега се намира в двора на църквата и не се вижда от вън, е запазил своя старинен вид. Впрочем трябва да се забележи, че сегашната сграда датира сравнително от късна епоха, едва от началото на XII век, и съдържа многобройни добавки и поправки от по-ново време. Тя е била основно ремонтирана и изписана във времето на папа Климента XI (1700-1721 год.), когато е бил направен и сегашният таван с касети в стил барок. Въпреки това, вътрешността на църквата е запазила оня старинен вид, който е характерен за по-старите римски базилики, каквито са, напр., „Св. Сабина“ или космединската „Св. Богородица“. Два реда антични мраморни ко­лони разделят църквата на три кораба, от които средният е по-широк и по-висок. Мраморната ограда на хора пред олтара, както и старинният низък мраморен амвон с две стълби, са направени отчаст с материали, взети от по-старата църква на св. Климента, за която ще говорим по-долу. Подът на църквата, който датира пак от началото на XII век, е направен от мозайка с геометрически фигури, изработени от разноцветни мрамори и други редки камъни (порфир и серпентин). Този вид мозайка се означава като Козматова мозайка, по името на архитекта и скулптора Козма или Козимо, родоначалник на една даровита фамилия от майстори, които са използували широко тази техника в римската архитектура от XII до XIV век. Църквата на св. Климента ни дава един от най-старите и най-добре запазени образци от Козматова мозайка.

От същата епоха са и стенните мозайки, които украсяват апсидата на църквата и които принадлежат към най-хубавите средновековни мозайки както по своята дълбока символика, така и по своето отлично изпълнение. В средата на цялата композиция, върху общия златен фон, се откроява символическият образ на Разпятието, израснало като „дърво на живота“ от богатите акантови мотиви, които покриват цялата апсида. Върху кръста са представени апостолите във вид на гълъби, а над него се вижда ръката на Бога Отца. Разпятието и акантовото цвете имат за основа райския хълм, от който изтичат четирите райски реки. От ляво и от дясно към тях се приближават да пият водата им два елена - символи на душите, които търсят Бога. По-нататък, край водите, са представени някои водни птици, а след това виждаме вляво и вдясно два пауна като символи на възкръсението и нетленността. Между отделните спирали на акантовото цвете са вмъкнати различни фигури; едни от тях, облечени в църковни одежди, представят църковните отци; други, в мирски дрехи, ни дават образите на самите майстори, които са работили мозайките. Нека забележим, че нещо подобно намираме и в някои от нашите по-стари резбарски иконостаси, гдето наред с образите на светци, майсторите на иконостасите са поставили и своите собствени образи. Между фигурите на мозайката не липсват и някои чисто антични мотиви, каквито са, напр., крилатите амури, заети от късното елинистическо изкуство. Изобщо цялата тази де­корация почива на античната художествена традиция, обаче различ­ните нейни мотиви са получили съвсем друго символическо зна­чение. Отдолу е представен още един път Исус Христос като „Агнец Божий“, а вляво и вдясно от него виждаме символическите образи на апостолите във вид на агнета, които излизат от „града на стария закон“ (Ерусалимъ) и от „града на новия закон“ (Витлеем).

На предното лице на апсидата, над така наречената триум­фална арка, която носи големия латински надпис, виждаме един медалион с образа на Исуса Христа Вседържител. Вляво и вдясно от него са представени символите на четиримата евангелисти: лъв, ангел, говедо и орел. Вляво от арката са представени апостол Павел и св. Лаврентий, а под тях - пророк Исая; вдясно - апостол Петър и св. Климент, а под тях - пророк Иеремия. По такъв начин всички изображения на мозай­ката са нагласени така, че да ни дадат по възможност по-пълна представа за символическото значение на изкуплението. В същото време те се явяват като илюстрация на думите, написани с монументални букви върху триумфалната арка, които гласят: „Слава на Бога в небесата на трона, мир на земята и в человеците благоволение“.

От стенописите, които украсяват стените на църквата и които са изписани от различни художници в началото на XVIII век, заслужават да се изтъкнат, като по-важни за нас, образите на св. Кирила и Методия в централния кораб. Тези образи са изпи­сани от художника Пиетро Разина, комуто се дължат и други сте­нописи в църквата, а именно „Коронацията на св. Богородица“ и „Възнесението на св. Сервол“. В югозападния ъгъл на църквата се намира параклисът на св. Доменика, чиито стени в началото на XVIII век са били богато украсени с мраморни инкрустации и са били изписани със сцени из живота на светеца от художника Себастиан Конка. Този параклис по-рано е бил посветен на св. Кирила и в него известно време, както ще видим по-долу, са се съхранявали мощите на този светец.

Най-после трябва да споменем и новия параклис на св. Ки­рила и Методия, пристроен в югоизточната част на църквата през 1882 до 1886 година съвместно от папа Леон XIII и известния загребски архиепископ и голям славянофил Юрий Щросмайер. Този параклис е украсен от римския живописец С. Нобили с фрески, които представят сцени из живота на св. Кирила и Ме­тодия. В апсидата е изписан папа Леон XIII, който, придружен от св. Кирила и Методия, поднася на Исуса Христа модела на църква­та на св. Климента. Върху стената вдясно е представен съборът на епископите във времето на папа Адриана II, в който св. Кирил и Методий защищават славянското богослужение. На срещ­ната стена е представено пренасянето на мощите на св. Кирила от Ватикана в църквата на св. Климента.

Св. Св. Кирил и Методий пред папа Адриан II, стенопис от Джовани Одаций.

 

* * *

Както споменахме вече по-горе, сегашната сграда на църквата на св. Климента датира едва от началото на XII век. Много по-голям интерес представя за нас първоначалната постройка, остан­ките от която бяха открити посредством разкопки под сегашната църква. За повод да се предприемат тези разкопки послужило преданието, че под сегашната църква на св. Климента се намира друга по-стара църква. Още първите сондажи, произведени през 1857 година, потвърдили това предположение. На следната година, във връзка с хилядогодишнината от пребиваването на св. Кирила в Моравия, разкопките били продължени, за да се търси гроба на св. Кирила. Тогава именно е била открита апсидата на по-старата църква, вследствие на което разкопките са били продължени с по-голяма настойчивост. С тях се заема сега ирландският монах Мълули, който в продължение на няколко години, главно между 1867 и 1870 година, успява да открие както голяма част от първоначалната църква, така и основите на по-старите римски сгради, които са се намирали под нея. Обаче водата, която бликнала на тази дълбочина, наводнила от част откритите постройки и затруднила по-нататъшните разкопки. Едва през последните години водата е могла да бъде отстранена напълно, тъй че първоначалната църква на св. Климента, чиито стени са запазени на височина около три метра, сега е лесно достъпна и служи като подземно отделение на сегашната църква.

Благодарение на разкопките, както историята, така и разполо­жението на първоначалната църква на св. Климента можаха в го­ляма степен да бъдат уяснени. Преди всичко оказа се, че църк­вата е имала пак форма на базилика с широка апсида и с три кораба. По своите размери тя е надминавала значително сегашната църква, като е имала дължина около 42 метра и широчина 26 до 27 метра. На западната ѝ страна, освен обширното преддверие, което е напълно разкрито, се е намирал вероятно и обширен двор, заграден с колонади - така нареченият атрий. Този атрий не е разкрит, тъй като в тази част на църквата още не са правени разкопки. За неговото съществуване обаче можем да съдим въз основа на атрия на сегашната църква, който вероятно съответствува на атрия на първоначалната постройка.

Както се вижда от данните, установени при разкопките, а така също и от други някои документи, църквата на св. Климента е била построена още в IV век, в самото начало на християн­ската епоха. В това отношение особено важно е свидетелството на св. Иеронима - един от църковните писатели на IV век - който говори за нея като за една от онези църкви, които по онова време (преди 385 година, когато св. Йероним напуща Рим) са били вече издигнати в Рим.

Ние вече изтъкнахме, че църквата на св. Климента е била по­строена върху развалините на една голяма римска сграда, която датира от първото столетие на императорската епоха. През III век една от залите на тази сграда е била обърната в светилище на бога Митра, което при разкопките бе открито под основите на църквата, на изток от апсидата, и което се оказа запазено в сравнително доста добро състояние. Митра - бог на светлината - е персийско божество, чийто култ е добил широко разпространение в Римската империя. Същността на този култ, който е останал винаги чужд на гръцките религиозни представи, почива на основ­ната идея, която владее в персийската религия, а именно борбата на доброто или светлината (Ормузд) със злото или тъмнината (Ариман). Митра застъпва светлината като олицетворение на доброто. По тази причина първата длъжност на всеки негов последовател се заключава в това, да допринесе чрез своя живот за възтържествуването на доброто. Последователите на Митра са гледали на себе си като на войници, които се сражават за доброто и които трябва да притежават всички добродетели на истинския войник. С това се обяснява и обстоятелството, че култът на Митра е намерил най-широко разпространение между римските войници от императорската епоха. Изобщо митраизъмът показва твърде много допирни точки с християнското учение. В него също така са за­стъпени идеите за пречистването на душата - опрощаване на гре­ховете - и за един по-щастлив задгробен живот. Той се явява като израз на стремлението към нравствено съвършенство на ези­ческа почва и по тази причина той е бил най-сериозният съперник на християнството през първите години на неговото разпро­странение и утвърждение. Нека забележим още, че култът на Митра е проникнал през време на Римската империя и в днеш­ните български земи, особено в крайдунавските градове, гдето са квартирували римските гарнизони. Едно добре запазено светилище на Митра бе открито у нас през 1933 година при село Крета, Никополско.

Като се имат всички тези неща предвид, поставя се въпросът, защо църквата на св. Климента е била построена тъкмо на това място, върху развалините на една римска сграда, в която се е намирало едно по-старо светилище на Митра? За да си уясним този въпрос, ние трябва да вземем под внимание данните, с които разполагаме за живота на св. Климента, - данни, които са повечето от легендарен характер.

Свети Климент се счита за трети по ред римски епископ, ръкоположен вероятно още направо от св. Петра. Според гръц­кото житие на св. Климента, което е било писано още през IV век и което служи за основа на по-късните жития на светеца, ръкополагането на св. Климента е станало в 92 година, във времето на императора Домициана. Осем години след това той бил заточен от императора Траяна в таврическия Херсонес (Крим). Тук св. Климент започнал да разпространява с голям успех хри­стовото учение между изгнаниците, които били осъдени да работят в каменните кариери. Вследствие на това той бил осъден на смърт и хвърлен в морето, като му била окачена предвари­телно желязна котва на шията. Мощите на светеца, за които въз основа на устни и писмени известия се е знаяло, че са се намирали в околността на града Херсон, са били открити по-късно от св. Кирила, когато той, заедно с брата си Методия, се е намирал в страната на хазарите. Това обстоятелство е засвидетелствувано във всички източници за живота на св. Кирила, който тогава, както е известно, е носел още името Константин. След усърдни мо­литви, св. Кирил, заедно с митрополита и цялото духовенство на града Херсон, се отправил за близкия остров, гдето, според пре­данието, се намирали мощите на св. Климента. След като посоче­ното от преданието място било разкопано, мощите били действи­телно открити, заедно с котвата, за която св. Климент бил вързан при хвърлянето му в морето. Откриването на мощите станало на 30 декември, вероятно през 861 година. Когато няколко години по-късно св. Кирил и Методий, по покана на папа Николай I (858-867 год.), заминали за Рим, те взели със себе си и мощите на св. Климента, които били посрещнати тържествено от римското духовенство начело с папа Адриана II, тъй като Николай I по това време вече се бил поминал, и били поставени в онази именно църква, която е носела името на светеца.

От тези обстоятелства се вижда, че църквата на св. Климента не е била издигната, както това е било обичай в старохристиянската епоха, върху гроба на светеца, тъй като св. Климент не се е поминал в Рим. Трябва, следователно, да е съществувала друга някаква връзка между светеца и мястото, на което е била издигната посветената нему църква.

Известно е, че във времето на императора Домициана (81-96 г. сл. Хр.), когато се пада и ръкополагането на св. Климента, в Рим е живял видният римски гражданин Тит Флавий Клеменс, консул и сродник на императора, който отначало се е ползувал с благоволението на императора, но по-късно бил погубен от него поради религиозните му убеждения. Това последното обстоятелство, което дава право да се предполага, че Флавий Клеменс е станал може би християнин, както и сходството на имената - Клеменс е латинската форма на името Климент - послужи за основа на изказаното от някои учени мнение, че св. Климент е бил син или близък сродник на консула Тит Флавий Клеменс. Обаче по-новите изучвания доказаха, че св. Климент е бил от ориен­талско, вероятно от еврейско произхождение, и по тази причина той може да е бил само волноотпущеник или син на волноотпущеник на Флавия Клеменс, който, според тогавашния обичай, е носел фамилното име на своя патрон.

От друга страна, римската сграда, открита под църквата на св. Климента, изглежда по всичко да е била частно жилище на някой виден гражданин от онази епоха, какъвто е бил именно Тит Флавий Клеменс. Всички тези обстоятелства ни дават доста­тъчно основание да приемем, че църквата на св. Климента е била построена върху развалините на онази именно постройка, в която светецът, вероятно като волноотпущеник, е прекарал по-голямата част от своя живот. Само по такъв начин може да се оправдае избора на мястото, върху което е била издигната църквата. Безспорно, това е само една хипотеза, обаче хипотеза, която е твърде вероятна, понеже само тя може да приведе в съгласие всички данни за живота на светеца и за построената в негова чест църква.

По-късната история на църквата можа също така да бъде до голяма степен изяснена, от част въз основа на данните, добити при разкопките, от част въз основа на други документи. Ние ще се задоволим тук да изтъкнем само по-важните моменти от тази история.

Още наскоро след постройката на църквата, във времето на папа Сириций (384-399 год.), тя е била значително разширена. В 417 год., във времето на папа Цозим, в нея се е състоял един църковен събор, който е разгледал еретическото учение на Целестина относно първородния грях. По-късно, през времето на папа Ормизда (514-523 год.) и на папа Йоанна II (533-535 год.), вътрешността на църквата е претърпяла съществени промени. Тогава е била направена мраморната ограда на хора пред олтара, както и мраморните амвони, части от които са били използувани отпосле при постройката на новата църква в началото на XII век. Във времето на папа Адриана II (867-872 год.), вероятно още в 867 година, в църквата са били положени мощите на св. Климента, донесени, както споменахме вече по-горе, от св. Кирила и Методия в Рим. Наскоро след това, в църквата е бил погребан и св. Кирил, който се е поминал, както е известно, на 14 февруари 869 година в Рим. През 1084 година, при превземането на Рим от нормандците под предводителството на Роберта Гвискард, целият квартал около църквата на св. Климента е бил разрушен и опожарен. Обаче, изглежда, че самата църква не е постра­дала твърде много, понеже и след това тя е продължавала да съ­ществува, като някои нейни части, както ще видим по-долу, са били изписани наново с фрески. На всеки случай, след норманд­ските разрушения околният терен, вследствие на натрупаните раз­валини, се е издигнал на по-голяма височина, а и самата църква, която е останала по-низко в земята, не е могла да се задържи дълго време. По тази причина още във времето на папа Паскал II (1099-1118 год.) тя е била изоставена и затрупана, като над нея е била издигната сегашната постройка, която е била довършена едва след смъртта на Паскала в 1128 година. По такъв начин раз­валините на първоначалната църква са останали запазени под се­гашната постройка.

* * *

Първоначалната църква на св. Климента е била изписвана на няколко пъти. Голяма част от стенописите (фреските) е запазена и бе открита през време на разкопките. Тъкмо тези стенописи представят особен интерес за нас, и то не само за това, че те са ценни документи за историята на тогавашното изкуство, като ни дават и някои важни сведения за историята на църквата, но главно поради обстоятелството, че някои от тях се намират в тясна връзка с живота и дейността на св. Кирила и Методия.

Стенописите, които датират от различни епохи, са били вече често предмет на подробни изследвания. Относно тяхното тълку­ване съществуват в науката две различни гледища. Едното от тях изтъква на първо място дейността на св. Кирила и Методия, догдето другото е повече в полза на св. Климента. Първото гле­дище се застъпва главно от големия римски учен Джовани Ба­тиста де Роси, един от основателите на християнската археология, който е съвременник на откриването на стенописите, и по тази причина сведенията, които ни дава той за тях, са особено ценни. Второто гледище се застъпва главно от известния римски учен духовник Йосиф Вилперт, който разглежда стенописите подробно в своя монументален труд върху римските мозайки и стенописи от IV до XIII век, обнародван през 1916 година в четири огромни тома. Моите собствени изучвания на самото място, както и преценката на аргументите на двете страни, ме довеждат до убе­ждението, че заключенията на Вилперта не са винаги приемливи. Вилперт има безспорно големи заслуги за тълкуването на стено­писите от църквата на св. Климента, тъй като той отстрани някои заблуждения относно тези стенописи. Обаче, от друга страна, не­говите обяснения почиват в голяма степен на предположението, че майсторите на стенописите са се придържали в една твърде строга последователност и са съблюдавали твърде точно истори­ческата действителност. Това са качества, които рядко се срещат не само у по-старите, но даже и у съвременни художници, и които още по-малко биха могли да се допуснат у ония майстори, които са рисували стенописите в църквата на св. Климента. Свободната ху­дожествена интерпретация и недостатъчната осведоменост на май­сторите по известни въпроси играят във всички подобни случаи твърде голяма роля. По тази причина те трябва винаги да се имат предвид при тълкуването на художествени произведения от вида и епохата на стенописите в църквата на св. Климента.

Ние ще разгледаме тук само някои от по-добре запазените стенописи, и то предимно тези от тях, които се отнасят до св. Кирила и Методия.

Към най-старата декорация на църквата принадлежи един бюст на светец без ореол, запазен върху източната стена на преддверието, който датира вероятно още от IV век. По своя натурализъм, както и по драпировката, този бюст стои още твърде близко до произведенията на античното изкуство. Движе­нието на главата и живото изражение на лицето са преимущества, които ние в по-късните стенописи от същата църква няма вече да срещнем. Всъщност този бюст е само горната част от една цяла права фигура на светец, в която някои учени виждат, без достатъчно основание, образа на св. Климента. От за­пазените следи се вижда, че светецът е държал в лявата си ръка отворена книга, а дясната ръка е била дигната с ораторски жест нагоре.

Друга фреска с чисто византийски характер, която да­тира от VIII век, се намира в една ниша в десния страничен кораб, на южната стена на църквата. Тя представя св. Бо­городица, седнала на трон, с Исуса Христа на коленете си. Св. Богородица е облечена в богати одежди, които са характерни за византийските изображения от тази епоха. Покривката на главата ѝ, както и яката на дрехата ѝ, са обсипани със скъпоценни камъни и бисери. По същия начин е украсен и тронът, върху който е сложена характерната за византийските тронове дълга заоблена въз­главница. Над това изображение се намира един медалион с голобрадия образ на Исуса Христа, а отстрани са били представени образите на две светици, от които са запазени само главите с богато украсени корони. Фигурата вдясно е представяла св. Евфемия Халкедонска, а вляво - вероятно св. Екатерина Александрийска. Отдолу се намират други стенописи, които датират от по-късно време, вероятно от IX век, и които в по-голямата си част са унищожени. От запазените фрагменти се вижда, че те са предста­вяли жертвоприношението на Авраама.

На същата епоха принадлежи и друга една фреска, която се намира в западната част на левия страничен кораб и която пред­ставя „Възнесението на Исуса Христа“. Най-горе се вижда Исус Христос върху небесния свод, прикрепян от четири ан­гела. Непосредствено под него, съвсем изолирана, стои св. Бого­родица с разперени ръце в молитвена поза. Под образа на св. Богородица се вижда ясно заоблена продълговата вдлъбнатина в стената, в която на времето е бил поставен вероятно объл камък като символ на гроба Господен. Вляво и вдясно от тази вдлъбнатина са представени образите на дванадесетте апо­столи, които са особено интересни от художествено гледище. Тех­ните живи движения и необикновени пози, техните обърнати в страни погледи, в посока противна на движението на главата, предават отлично голямата им изненада и смайване от чудото, което става пред тях. Майсторът на тези стенописи е сполучил да ни представи рядка по своята изразителност сцена в тогавашно­то изкуство.

В противоположност на тази силно развълнувана група, двете крайни фигури на прави светци, със своите съвършено спокойни пози, възстановяват равновесието на цялата композиция и подчертават нейната монументалност. Крайната фигура вляво представя католически духовник в епископски одежди и с тонзура (обръснат кръг) на главата, който държи в ръцете си затворена книга и който има около главата си четвъртит, а не кръгъл ореол. Както се вижда от съответния надпис, това е папа Леон IV (847-855 г.). Четвъртитият ореол около главата, който се среща само в римското изкуство от IV до XII век, показва, че съответният ду­ховник е бил още жив, когато е бил рисуван неговият образ. Благодарение на това обстоятелство, „Възнесението“ може да се датира по-точно между 847 и 855 година. На другия край на ком­позицията, вдясно, виждаме образа на един светец с тонзура на главата, но с кръгъл ореол, който в дясната си ръка държи малък кръст. Надписът отстрани на главата му показва, че това е св. Вит, архиепископ на града Виена във Франция от 490 до 525 година. Под стенописите се намира латински надпис, който гласи: „Свещеникът на църквата се потруди да се направи за украса тази живопис, за да блести пред очите на всички“.

Някои учени приемат, че цялата тази сцена представя Възнесението не на Исуса Христа, но на св. Богородица. Обаче известни подробности, каквато е, напр., липсата на ангели отстрани на св. Бо­городица, които да показват, че тя се издига към небесата, говорят повече в полза на даденото по-горе обяснение. Трябва още да отбележим, че във „Възнесението“ няма нищо специфично византийско и по тази причина то трябва да се припише на някоя чисто римска школа, която не се е намирала под влиянието на тогаваш­ното византийско изкуство.

Напротив, византийски елементи можем да констатираме в други две сцени, които са изписани в същото отделение на цър­квата и които по своя стил се рязко различават от „Възнесе­нието“. Тези сцени се приписват пак на IX век, и някои обстоя­телства говорят в полза на предположението, че те са били ри­сувани след смъртта на св. Кирила. За тяхното правилно тълку­ване трябва да се вземе предвид и обстоятелството, че те са изписани в близко съседство с гробницата, в която вероятно е бил погребан св. Кирил (гл. по-долу).

В първата сцена виждаме вляво един владетел в императорско облекло и с императорска корона на главата, седнал на богато украсен трон. Лявата му ръка е дигната нагоре с жест, който показва някаква заповед или никакво наставление. Пред него коленичи светец, облечен, както изглежда, в монашески одежди. Лицето на тази фигура, с изключение на кръглия ореол, не е запазено. По-нататък вдясно следват още две по­вредени фигури на войник и на мирско лице. При откриването на тези изображения до коленичилата фигура, според авторитетното свидетелство на големия римски археолог Де Роси, който е бил особено опитен в четенето на стари надписи, са били ясно запа­зени буквите CIR, които могат да се допълнят само в S. Cirillus (св. Кирил). По-късно тъкмо тази част от живописта е била по­вредена, тъй че надписът сега е възобновен и допълнен въз основа на четенето на Де Роси. Не е без значение и обстоя­телството, че в едно старо копие на тази сцена, направено наскоро след откриването ѝ, което сега се пази в църквата на св. Климента, копистът е възпроизвел цялото име на св. Кирила. Въз основа на всичко това трябва да се приеме, че сцената представя св. Кирила, който коленичи пред византийския император Михаила III, когато получава от него заповед да замине с проповедническа мисия било при хазарите, било в Моравия.

Вилперт, който без достатъчно оправдание се съмнява в автентичността на надписа и който въз основа на несигурни ука­зания предполага, че в тази част от църквата са били изобра­зени сцени от Вехтия завет, отхвърля горното обяснение. Според него, сцената представя царицата Естер, която коленичи пред Ахасвера. В подкрепа на своето обяснение Вилперт изтъква бо­гатото облекло на коленичилата фигура и обстоятелството, че един светец, какъвто е бил св. Кирил, не може да коленичи пред императора. Тези възражения на Вилперта не са основателни. Византийският император е бил върховният представител не само на светската, но така също и на църковната власт. Според визан­тийските понятия, той е Божият заместник на земята. По тази при­чина няма нищо чудно в това, че св. Кирил, преди още да започне своята голяма християнска мисия, е представен коленичил пред императора. Също и богатото украшение върху плещите му няма в случая особено значение, тъй като то може да бъде само резултат от навика на художника да изтъква разкоша на византий­ските одежди. Независимо от това, Естер не би трябвало да бъде представена с ореол, какъвто не виждаме и при предполагаемия Ахасвер. Тъкмо ореолът на коленичилата фигура е ясно указание за това, че ние имаме тук работа с един светец. Най-после ние нямаме абсолютно никакви причини да се съмняваме в автентич­ността на надписа, когато тя се потвърждава от един такъв авторитетен учен и свидетел на неговото откриване, какъвто е Де Роси.

Съществува още едно друго обяснение на тази сцена, което също така заслужава да се спомене тук. Според него, сцената представя българския цар Бориса, който изпраща пратеници в Рим, за да занесат известните негови „допитвания“ до папата. Обаче, независимо от обстоятелството, че това обяснение се намира в противоречие със запазения до коленичилата фигура надпис, „допитванията“ на Бориса до папата не стоят в непосредствена връзка с дейността на св. Кирила и Методия и по тази причина те не биха могли да фигурират между стенописите в църквата на св. Климента.

Втората сцена, която се намира в съседство с първата и е рисувана в същия стил, представя покръстването на някой новообърнат християнин от един светец в епископски одежди. Някои учени се опитват да поставят и тази сцена във връзка с известните събития из живота на св. Кирила и Методия, като предполагат, че тя представя покръстването било на хазарския хан, било на Ростислава. Други виждат в нея даже покръства­нето на българския цар Бориса. Обаче това предположение не е никак вероятно, тъй като Борис, както е известно, не е бил покръстен направо от светите братя. По-вероятно е, че сцената въобще не възпроизвежда някое определено историческо събитие, а просто символизира апостолската дейност на славянските про­светители. Обаче не е изключено сцената да се отнася и до живота на св. Климента. Само обстоятелството, че тя се намира в безспорна връзка със сцената, която представя св. Кирила пред византийския император, говори в полза на св. Кирила и Методия, и то пре­димно в полза на първия от тях. Действително, духовникът, който извършва кръщението, е характеризиран чрез своите одежди като епископ, какъвто сан Кирил никога не е имал. Обаче тази подробност, както се вижда и от други случаи в стенописите на църквата, няма голямо значение. В едно изображение, рисувано доста дълго време след смъртта на св. Кирила, той лесно е могъл да бъде представен с одежди, каквито е носел и брат му Методий.

Една от най-важните фрески се намира в преддверието на църквата, на западната му стена. Представен е Исус Христос, седнал на трон, между архангелите Михаил и Гавраил. В лявата си ръка той държи затворено евангелие, а с дясната ръка благославя по източноправославно. На края вляво виждаме апостол Андрея, прав, със свитък в лявата ръка; вдясно - св. Климента, също прав, със затворено евангелие в лявата ръка. До трона на Христа, вляво и вдясно, коленичат двама духов­ници с тонзури на главата, но без ореоли. Духовникът вляво е с бръснато лице и е облечен в обикновени одежди на като­лически свещеник; в ръцете си, покрити с дълга бяла кърпа, той държи чаша за причастие. Духовникът вдясно има къса брада и е облечен, както изглежда, в монашески одежди; в лявата си ръка той държи затворено евангелие. Следователно, ние имаме тук работа с една сцена на така наречения „частен съд“ - сцена, в която душите на отделни покойници се „представят“ пред върховния съдия Исуса Христа. В нашия случай покойниците са двамата духовници, които се препоръчват на Исуса Христа от своите застъпници, апостол Андрей и св. Климент.

Под това изображение са запазени отделни думи и букви от голям латински надпис, от които се вижда, че надписът е имал обичайното съдържание на надписите, поставяни под сцените на „частния съд“. В надписа никъде не са запазени следи от имената на св. Кирила и Методия. Обаче в случая двамата духов­ници не могат да бъдат други, освен славянските апостоли, и това обяснение се приема днес от всички учени. Бръснатият све­щеник вляво трябва да бъде, следователно, св. Методий, а ду­ховникът вдясно, в монашеското облекло - св. Кирил. Фреската трябва да е била рисувана наскоро след смъртта на св. Кирила (14 февруари 869 год.), още през 869 година, тъй като Методий през 870 година е бил вече назначен от папата за архиепископ на Панония и Моравия, а пък в фреската той още не носи архиепископски одежди. Независимо от това съображение, фреската и по своя стил трябва да се датира във втората половина на IX век. При това тя носи чисто византийски характер, както се вижда, между другото, и от начина на благославянето. Следова­телно, тя трябва да е била рисувана от някой византийски, източноправославен художник, а не от някой римски художник, който се е намирал под византийско влияние. Върху тази фреска ние ще се повърнем по-долу във връзка с гроба на св. Кирила.

Остава ни още да разгледаме една група от по-добре запазени фрески, които съдържат по-големи композиции и които всички датират от времето след нормандското нашествие в 1084 година, тъй че те принадлежат към най-късната декорация на първона­чалната църква на св. Климента. Една от тези фрески, която се намира в преддверието на църквата, на източната му стена, се от­нася до чудесата на св. Климента в Херсон. Според една легенда, морето всяка година се отдръпвало от мястото, гдето бил хвърлен св. Климент и гдето бил намерен неговият труп заедно с котвата, на която той бил привързан. На това място бил построен параклис, в който всяка година, при отдръпването на морето, се служела църковна служба в чест на св. Климента. Един ден една вдовица през време на службата оставила детето си заспало до параклиса. Когато морето започнало да приижда, майката, в бързината си да се оттегли, забравила детето си, което било погълнато от водата. На другата година обаче, когато морето пак се отдръпнало, детето било намерено от майка си живо в параклиса. Тази именно легенда е предста­вена във въпросната фреска. Параклисът, около който плават риби и други морски животни, се намира на дъното на морето. Вдясно се вижда котвата, за която е бил привързан св. Климент. Майката е представена два пъти: единият път в момента, когато намира детето си, а вторият път, вече успокоена, го държи в ръцете си. Вляво се вижда града Херсон, от който се задава едно шествие с духовенството начело, за да вземе участие в ежегодната служба на св. Климента.

Под тази сцена се намират други изображения и надписи, които ни дават възможност да определим датата на стенописите. По средата виждаме преди всичко един медалион с бюста на св. Климента и с латински надпис отдолу, който гласи: „Вие, които се обръщате с молитва към мене, пазете се от злото“. Вляво от медалиона виждаме един прав мъж в мирско облекло, чието име, Бено, е написано до него. По-нататък, вляво, е пред­ставена дъщеря му Алтилия и още една възрастна жена, вероятно майката на Бено. Вдясно от медалиона намираме жената на Бено, Домна Мария, и син му Климент. На края вдясно, в заградено с рамка четвъртито поле, се намира латински надпис, който гласи: „В името Божие, аз Бено от Рапица накарах да изпишат (тези изображения) от любов към блажения Климент и за изкупление на душата ми“. Личността на Бено от Рапица - името Рапица указва на славянско произхождение - е известна и от други до­кументи, от които се установява, че той е живял към 1080 го­дина и е принадлежал към една позната фамилия от квартала около църквата на св. Климента. От това се вижда, че и самите стенописи, които Бено е накарал да изпишат, догдето още е бил жив, датират от края на XI век. Те са били изписани сигурно след нормандското нашествие в 1084 година, тъй като в противен случай те не биха били така добре запазени.

Втората голяма композиция, която се намира в централния кораб на църквата, върху първия пиластър пред апсидата, пред­ставя легендата за Сизиния. Сизиний бил римски патриций, който живял към края на I век след Христа. Неговата жена станала християнка, без да обади на мъжа си, и почнала тайно да посещава църковната служба. Един ден Сизиний я проследил, за да види, къде отива, и по този начин попада на събранието на хри­стияните през време на богослужението. В този момент той ослепява и оглушава, обаче св. Климент, по молба на жена му, го излекувал. Тогава Сизиний сам възприел християнството, като увлякъл със себе си и целия си род. Във фреската е представен храмът, в който служи св. Климент. На тази служба, заедно с другите, присъствува пак същият Бено от Рапица със семей­ството си (вляво от фигурата на св. Климента). Разбира се, че това е груб анахронизъм, който обаче лесно се обяснява с обстоя­телството, че и тези стенописи както се вижда от запазения под тях надпис, са били рисувани по поръка на Бено. В дясната половина на сцената се вижда слепият Сизиний, когото един прислужник отвежда вън от църквата.

Изображенията, които се намират под тази сцена, се отнасят пак до легендата за Сизиния. Според някои тълкуватели, представена била постройката на храма на св. Климента, която се извършвала по нареждането на Сизиния (крайната фигура вдясно). Това би било обаче пак анахронизъм, тъй като храмът е съграден едва през IV век, а Сизиний е живял в края на I век. Според друго обяснение, сцената представяла Сизиния, който, спо­ред легендата, заповядал на своите хора да уловят и вържат св. Климента; обаче вместо него те видели в ръцете си каменна колона. Това обяснение изглежда по-вероятно.

На същия пиластър, над сцените с легендата за Сизиния, се виждат долните части от други фигури, някои от които са облечени в разкошни византийски облекла. По средата е бил представен, както се вижда от запазения надпис, св. Климент, който стои прав върху богато украсено столче, обкръжен от разни други светци. Надписите ни дават имената на св. Петра, св. Лина и св. Клита (последните двама са първите римски епис­копи преди св. Климента).

Третата голяма композиция се намира пак в централния ко­раб, на втория пиластър от апсидата, и се отнася до живота на св. Алексия. Неговият баща Евфимиан бил богат римски благородник и притежавал дворец в най-добрата част на Рим, на Авентинския хълм. В деня на сватбата си Алексий напуснал неочаквано бащината си къща и избягал в Палестина, гдето прекарал няколко години като пустинник. След това той се върнал отново в Рим, гдето никой не могъл да го познае, и постъпил като прост прислужник в двореца на баща си. Когато наближило време да умре, камбаната на съседната църква започнала сама да бие. Папата (Бонифаций I, 418-422 г.), комуто съобщили за това нещо, се явил лично пред умиращия и, след като прочел особена молитва, поел от ръката му ръкописа, в който бил описан живота му и който по-рано никой не успял да изтръгне от ръката му. Едва сега станало явно, че умиращият слуга е самият син на Евфимиана.

Тази доста дълга история е представена във въпросната фреска в три неразделени една от друга сцени. Най-напред виждаме бащата Евфимиан на кон, придружен от двама слуги, че приветствува сина си, който се е върнал от Палестина, без да може да го познае. Във втората сцена е представен папа Бонифаций, който поема ръкописа от ръката на умиращия, а третата сцена пред­ставя св. Алексия на смъртно легло, оплакван от домашните си в присъствието на същия папа. В дъното на фреската се вижда дворецът на Евфимиана. Обяснителният латински надпис отдолу гласи: „Бащата не познава бедняка; моли за милост; папата държи книгата, която описва неговия праведен живот“.

Тази фреска не е датирана. Като се вземе обаче предвид, че тя показва същия стил и характер, както фреските на Бено от Рапица, и че тя е запазена също така добре като тях, не може да има никакво съмнение, че и тя е била рисувана по същото време в края на XI век. Над нея е запазена част от друга по-стара фреска с чисто византийски характер. В нея е бил представен Исус Христос, седнал на богато украсен трон, между архан­гелите Михаил и Гавраил, облечени и двамата в разкошни ви­зантийски одежди. В края до тях стоят прави - вдясно св. Ни­кола, а вляво - св. Климент.

Най-после остава да разгледаме още една голяма фреска, която се намира в преддверието на църквата и която представя погребението на някой светец. Вдясно се вижда олтарът на една църква, към която се отправя погребалното шествие. Няколко църковни служители носят ковчега, в който лежи светецът, облечен в епископски одежди, с обикновената тонзура на главата и с кръгъл ореол. Начело на групата, която върви след ковчега, стои папата, с висока корона на главата и с кръгъл ореол. От двете му страни се намират двама духовници с тонзури на главите, облечени също така в епископски одежди, обаче подробностите на облеклото ни дават право да приемем, че ние имаме работа тук не с католически, но с източноправо­славни духовници. От двамата духовници само този, който се на­мира вляво от папата, има ореол около главата си. Следова­телно, само той по време на изписването на фреската е бил считан за светец. Обяснителният латински надпис под изображенията гласи: „Тук се пренася от Ватикана при папа Николая с божествени химни (тялото), което погреба с благоухания“.

Очевидно е, че сцената представя пренасянето на тялото или по-право на мощите било на св. Климента, било на св. Кирила, и поставянето им в църквата на св. Климента. Според надписа, папата, който върви начело на шествието, е папа Николай I. Това е пак един от ония анахронизми, които се срещат често в документите на онази епоха, тъй като ние знаем, че както прена­сянето на мощите на св. Климента в Рим, така и смъртта на св. Кирила са станали не при папа Николая I, но при неговия приемник Адриан II. Това обстоятелство показва отново, че при тъл­куването на фреските от тоя вид не всички подробности в тях могат да се считат за напълно достоверни.

Колкото се отнася до това, дали сцената представя погребе­нието на св. Климента или на св. Кирила, указания може да ни даде само обяснителният надпис. В него се изтъква изрично, че тялото се пренася от Ватикана. Това нещо важи само за св. Кирила, тъй като тъкмо той, както ще видим по-долу, е бил погребан първоначално в Ватикана, а след това, по молбата на Методия, тялото му е било пренесено в църквата на св. Климента. В такъв случай духовникът с ореол около главата вляво от папата ще бъде св. Методий, а другият, вдясно от папата, ще бъде някой от другарите на Методия.

Има обаче и учени, които поддържат обяснението, че сцената представя пренасянето на мощите на св. Климента и че, следователно, двамата духовници отстрани на папата са св. Кирил и Методий. Те се позовават главно на обстоятелството, че покойният светец е облечен в епископски одежди, по която причина той не би могъл да бъде св. Кирил. Обаче това обстоятелство няма голямо значение. Майсторът на изображенията, както вече видяхме, не е много точен в подробностите, и понеже той принадлежи на една по-късна епоха, не би имало нищо чудно в това, че той е представил и св. Кирила в епископски одежди. На всеки случай, обяс­нителният надпис говори против предположението, че покой­ният светец е св. Климент. Независимо от това, ако приемем, че той е действително св. Климент и че духовниците отстрани на папата са св. Кирил и Методий, ние мъчно бихме могли да обясним, защо само единият от двамата братя е представен като светец с ореол около главата.

Освен споменатият вече надпис, под тези стенописи се на­мира още един надпис, от който узнаваме, че те са били изпи­сани по поръка на някоя си Мария Мацелария. Както се вижда от начертанието на буквите в надписите и от стила на стенописите, Мария Мацелария трябва да е била съвременница на Бено от Ра­пица. Следователно, и тези стенописи ще трябва да се датират в края на XI век, след нормандското нашествие в Рим.

От това, което изложихме до тук, става явно, че повечето от запазените до днес стенописи в по-старата църква на св. Кли­мента произхождат от първите две столетия след смъртта на св. Кирила и че някои от тях са били изписани даже твърде наскоро след неговата смърт. Следователно, тези стенописи се явяват като най-близките по време илюстрации за дейността на двамата славянски апостоли. За жалост, това, което днес е за­пазено, съставя само малка част от едновремешната живопис на църквата. Въз основа на него ние бихме могли все пак да пред­полагаме, че са съществували по-рано и други сцени, които са се отнасяли до живота и дейността на св. Кирила и Методия.

* * *

Нека разгледаме най-после и въпроса за гроба на св. Кирила, който също така се е намирал в по-старата църква на св. Кли­мента. Известно е, че погребението на св. Кирила, който се е по­минал в Рим на 14 февруари 869 година, се е извършило по най-тържествен начин, с почести, каквито са се отдавали само на папите, и че в него е участвувало както гръцкото, така и ла­тинското духовенство. Методий отначало е искал, щото тленните останки на брата му да бъдат пренесени и погребани в един от манастирите на планината Олимп в Мала Азия, към които са имали известно отношение двамата славянски просветители. Обаче папата Адриан, по настояването на латинското духовенство, не се съгласил с това нещо, и тялото на св. Кирила било погребано във Ватикана, и то в гробницата, която сам папата бил приготвил за себе си. Едва по-късно, по молбата на Методия, тялото било пренесено и погребано в църквата на св. Климента. Тъкмо това пре­насяне, както видяхме по-горе, е представено вероятно в една от запазените в църквата фрески от края на XI век.

В някои документи от онази епоха се споменава изрично, че св. Кирил бил погребан в църквата на св. Климента „на дясно от олтара“, в особена, приготвена за тази цел гробница, без да се определя по-точно, дали думите „на дясно“ означават на лес­ната ни страна, като стоим обърнати на изток с лице към ол­тара, или пък обратно - на дясната ни страна, като стоим в ол­тара с лице обърнато към входа на църквата. В първия случай гробът би се намирал в южния, а във втория случай - в северния страничен кораб на църквата. Както и да е, с положителност може да се приеме, че св. Кирил е бил погребан близо до ол­тара на църквата. При това споменава се изрично, че над гробни­цата бил изписан и образът му. С течение на времето почитта към св. Кирила постоянно се увеличавала и многобройни богомолци се стичали на гробницата му, особено след като се убедили, че мощите му станали чудотворни.

Тези са сведенията, които намираме в достоверни източници от онова време за смъртта и погребението на св. Кирила. Трябва обаче да отбележим, че някои учени считат първоначалното по­гребение на св. Кирила във Ватикана за легенда, която била създа­дена и разпространена едва в XII век. На всеки случай, върху обстоятелството, че св. Кирил е бил погребан в църквата на св. Климента, и то вдясно от олтара, не може да има никакво съмнение.

При разкопките, предприети в църквата на св. Климента още в 1859 година, в северния страничен кораб на църквата до стената е била открита голяма гробница, градена от тухли. Тази гробница се е оказала вече отваряна по-рано, и не е съдържала ни­какви мощи; извътре и отвън тя е била облицована с мраморни плочи, които само от част са били запазени. При това гробницата се намира вдясно от олтара от гледището на свещеника, обърнат с лице към публиката. Понеже в църквата не е намерена друга гробница на такова видно място, което при това съответствува и на указанията на писмените източници, то с голяма вероятност може да се приеме, че в тази именно гробница е бил погребан св. Кирил. За жалост, стената над гробницата е била съборена, тъй че сега не може вече да се установи, дали на това място дей­ствително е бил нарисуван образът на св. Кирила, както това се споменава в някои от нашите източници. Обаче в случая не е без значение и обстоятелството, че тъкмо в съседство с въпрос­ната гробница са рисувани и ония две сцени, които, както видяхме по-горе, с голяма вероятност могат да се отнесат към живота на св. Кирила (сцената с коленичилия светец пред византийския император и сцената с кръщението).

Гробницата, както вече изтъкнахме, е била намерена празна. Това обстоятелство е в пълно съгласие със сведенията, които имаме за по-късната участ на мощите на св. Кирила. Цяла редица писмени източници от XIV до XVI век споменават изрично, че мощите на св. Кирила са се пазили през това време в параклиса на св. Доминик в горната църква на св. Климента. Следователно, те трябва да са били пренесени на това място било още в началото на XII век, когато е била съградена горната църква на св. Климента, било по-късно при някакъв друг случай.

В един обнародван наскоро ръкопис от края на XVIII век се споменава изрично под дата 18 август 1798 година, че мощите на св. Кирила и Методия, които били съхранявани в мраморна урна под олтара на св. Доминик, били пренесени от църквата на св. Богородица Валичелска, гдето били сложени до мощите на св. Филип Нери. Обаче на 27 август същата година те били вър­нати отново в параклиса на св. Доминик в църквата на св. Кли­мента. От това известие се вижда не само, че мощите на св. Ки­рила са продължавали да се съхраняват в църквата на св. Кли­мента до края на XVIII век, но че заедно с тях са се намирали и мощите на св. Методия - обстоятелство, което от други доку­менти не се потвърждава. Ако сведенията, които ни дава въпросният ръкопис са наистина автентични, би трябвало да се приеме, че и Методий е бил погребан в Рим заедно с брата си, в църквата на св. Климента, както това действително се поддържа от някои учени.

Какво е станало по-нататък с мощите на св. Кирила, сле­дите на които се губят от края на XVIII век, не може за сега да се установи. Някои предполагат, че те са били разхвърляни и унищожени в същата тази 1798 година, когато Рим е бил зает от френските републикански войски и когато много църкви, между които се е намирала вероятно и църквата на св. Климента, са били профанирани и ограбени. Възможно е обаче те да са били и укрити, без да може да се установи до сега, поради липса на достатъчни указания, тяхното местонахождение.

Относно първоначалния гроб на св. Кирила съществува обаче и друго предположение, което се поддържа главно от споменатия по-горе римски учен Йосиф Вилперт. Като изхожда от фрес­ката с „частния съд“, която се намира в долната църква на св. Климента и в която са представени, както видяхме, образите на св. Кирила и Методия, и като се позовава на обстоятелството, че сцени от тоя вид са рисувани тъкмо над гробовете на ония по­койници, които са изобразени в съответния „частен съд“, Вил­перт приема, че св. Кирил и Методий са били погребани, и два­мата, в преддверието на долната църква на св. Климента, в подно­жието на въпросната фреска. Обаче това предположение се натъква на редица мъчнотии, които го правят съвсем неприемливо. Преди всичко то е в противоречие с известията, според които гробът на св. Кирила се е намирал в дясно от олтара на църквата. Мя­стото на съответната фреска в преддверието на църквата не може в никакъв случай да се означи с думите „вдясно от олтара“. Независимо от това, гробницата на св. Кирила, както се вижда от запазените за нея известия, е била мраморна гробница, която се е издигала над пода на църквата. Следи от подобна гробница в преддверието на църквата не са открити. Действително, при разкоп­ките, направени в подножието на фреската с „частния съд“, са били открити два гроба, обаче те са се намирали под пода на църквата и скелетите в тях са били запазени. Ако приемем, че това са гробовете на св. Кирила и Методия, тогава ние изпадаме в противоречие с всички ония източници, според които мощите поне на единия от двамата братя са били пренесени най-късно през XIV век в параклиса на св. Доменик в горната църква на св. Климента. Поради всички тия съображения предположението на Вилперта не може да се означи като вероятно.

Обаче в такъв случай по какъв начин ще трябва да обясним сцената с „частния съд“, в която, според общоприетото мнение, фигурират образите на св. Кирила и Методия? Тук могат да се направят само две предположения. Или първоначално действително се е проектирало св. Кирил и Методий да бъдат погребани в преддверието на църквата и по тази причина там е била нарисувана и сцената с „частния съд“, обаче по-късно този проект е бил изоставен, или пък съответните образи, които не са пояс­нени с надписи, изобщо не са на Кирила и Методия, а може би на някои от техните сподвижници, и в такъв случай досегаш­ното обяснение на тези образи ще трябва да се изостави. Ние се намираме тук пред една от най-трудните проблеми, които, ни поставят запазените в църквата на св. Климента паметници.

Изобщо, както видяхме и по-горе, много въпроси във връзка с тези паметници не могат още да се считат за окончателно раз­решени. Мнозина даже ще намерят, може би, че тези паметници, колкото и да са значителни сами по себе си, не ни дават нещо повече за живота и дейността на св. Кирила и Методия от това, което вече ние знаем от нашите писмени източници. Обаче, ако веществените спомени, които остават от живота на великите хора, действуват по-силно и по-непосредствено на нашето въображение, отколкото писмените документи; ако те са в състояние да изтъкнат по-релефно образа на личностите, до които те се отнасят, и да ги направят по-близки на нашите сърца, то и паметниците, за­пазени в църквата на св. Климента, които ни говорят непосред­ствено, макар и със загадки, за великите славянски учители, заслужават не по-малко внимание, отколкото ако разкриваха съвсем нови страни от техния живот и тяхната просветна дейност.

Литература. Главният източник за разкопките в църквата на св. Климента остава и до сега все още книгата на ирландския монах J. Mullooly, под заглавие „Saint Clement pope and martyr, and his Basilica in Rom“, 2-po изд., Рим, 1873. - Твърде важни са и многобройните статии на големия римски учен Giovanni Battista de Rossi, обнародвани през време на разкопките в църквата на св. Климента в списанието „Bullettino di archeologia cristiana“ от създаването на това списание през 1863 до 1889 година под заглавие „Del sepolcro di S. Cirillo nella basilica di S. Clemente“, 1863, c. 9-14; „Prime origine della basilica di S. Cle­mente“, пак там, c. 25-31 и 39; „Le pitture scoperte in S. Clemente“, 1864, 1865 и 1867; „I monumenti scoperti sotto la basilica di S. Clemente studiati nella loro successione stratigrafica e cronologica“, различни годишнини от 1870 до 1889 го­дина. - Главно съчинение върху стенописите в долната църква на св. Климента е споменатият по-горе монументален труд на римския учен J. WiIреrt, Die römischen Mosaiken und Malereien der kirchilchen Bauten vom IV bis XIII Jahrhundert, 2 тома текст и 2 тома таблици, Freiburg i Br., 1916. Заслужава още да се спомене и излязлата много по-рано статия на В. Dudik, Neuentdeckte Fresken aus dem Leben der helligen Apostel Cyrill und Method in Rom, в списанието „Mittheilungen der K. K. Centralkommission für Erforschung der baudenkmäler“, Wien, 1869, c. 15. - От по-новите специални трудове върху църквата на св. Климента най-добрият е трудът на Carlo Cecchelli под заглавие „San Clemente“ (в колек­цията „Le chiese di Roma illustrate“), Рим, без година на изданието (обнародван през 1930 година), с много подробна библиография в края на книгата. - Тру­дът на Louis Nolan, The Basilica of San Clemente in Rome, 4-то изд., Рим, 1934, е съставен като подробен водач за посетителите на църквата, без библиографски указания. Предимно със строителната история на църквата се занимава Е. Junyent, Il titolo di San Clemente, Рим, 1932 (том VI от „Studi di antichita Cristiana“).

Публ. в сп. „Родина“, г. I, кн. I, София, септември 1938, с. 5-23. В края на книжката са приложени 16 фотоси от базиликата Сан Клементе.