Причината да напиша тези редове е поредното повдигане на въпроса за състоянието на българските военни паметници, гробища и гробове в нашата югозападна съседка. Обществената значимост и чувствителността на нашия народ към този проблем не ми позволяват да стоя безучастен към казаното и написаното у нас и в чужбина през отминалия месец октомври 2021 г. по повод българските паметници при гара Дреново и едноименното село, Кавадарско. Недоумение (меко казано) буди изобщо съмнението, че там е имало българско военно гробище (гробища), както и твърдението, че имало общ масов гроб, над който има мемориал. Такива нелепи твърдения, неотговарящи на историческата истина, умело се използват от властите в Република Северна Македония, отричащи съществуването на военни гробища в посочения район.

Непрофесионално в ефир чухме и опити да се назове болницата, която е била разположена там през Първата световна война. В тази връзка е необходимо да се посочи, че всяко военно формирование е уникално. То има своята история и собствено наименование, които го отличават от останалите. Поради това, погрешното му назоваване, а още повече смесването на различни по тип и функции болници, е най-малкото неприемливо. Без да влизам в детайли, ще спомена, че през посочената война военносанитарните учреждения и заведения се характеризират с голямо типово и функционално разнообразие – дивизионни лазарети; етапни (армейски и запасни); запасни евакуационни; полски (не „полеви“); евакуационни разпределителни; инфекциозни; местни и др. болници; подкрепителни пунктове; дезинфекционни станции; зъботехнически и бактериологически лаборатории и т.н. И всички те носят свое собствено наименование.

Целта на настоящата публикация е да информира научната и широката общественост за резултатите от извършеното проучване по двата основни въпроса – коя е всъщност болницата, дислоцирана там през Първата световна война, и имало ли е военно гробище (гробища) в околностите на селото и гарата. Изследването се основава на преглед и анализ на значителния по обем и най-достоверен източник на сведения – документите по темата, съхранявани в Държавния военноисторически архив – гр. Велико Търново (ДВИА), за които никой от изявилите се думичка не спомена.

При проучването на автентичните архивни документи категорично се установи, че болницата, за която се повдигна въпрос, е 1/8-а запасна евакуационна болница (или още 1-ва запасна евакуационна болница при 8-а пехотна Тунджанска дивизия). Те са много информативни и дават възможност да се разкрие напълно структурата, състава, бойния път, функциите и нейната дейност през Първата световна война 1915 – 1918 г.

Болницата е военновременно формирование. Мобилизацията ѝ започва в Стара Загора на 11 септември 1915 г. и завършва на 30 септември с.м.. Демобилизирана е в същия град през ноември 1918 г. По време на войната личният състав е променлив, като при мобилизацията е следният: трима лекари – санитарни офицери (вместо пет по щат), двама офицери, един аптекар – санитарен офицер, десетина санитарни подофицери (вместо 55), около 120 долни чина (вместо 144 по щат) и 77 колари. Голямата част от мобилизираните от запаса долни чинове са в напреднала възраст и с телесни недостатъци, поради което са определени за нестроева служба. Още в самото начало се оказва, че получените облекло и обувки за запасняците са твърде недостатъчни – едва около 80 комплекта и то, в по-голямата си част стари и износени. Същото се отнася и за останалото имущество и болничния обоз. Една от основните характеристики през целия период на съществуване на болницата може да се изрази накратко с две думи – недостиг и некомплект. В заповедите по болницата, в санитарните отчети за нейната дейност и в походните санитарни дневници детайлно са описани произтичащите от това затруднения при нейното функциониране.

Предвид поставената цел, ще посоча съвсем накратко, че бойният път на 1/8-а запасна евакуационна болница започва на 5 октомври 1915 г. и е следния: Стара Загора – Брусарци – Белоградчик – Княжевац – Скопие – Битоля – Тополчани – Дреново – Демир капия – Щип – Царево село – Дупница – Самоков – Костенец баня – Стара Загора. До септември 1918 г. тя се развръща и функционира последователно в Белоградчик, в Княжевац, в Битоля, при с. Тополчани, при гара Дреново и при гара Демир Капия.

В околностите на гара Дреново, назовавана тогава и като гара Макензен, тя престоява най-продължително време – от 12 октомври 1916 г. до 30 юни 1918 г. Тук функционира като преходна станция на ранените и болните от първоешелонните болници, които се евакуират от Прилеп (по-късно и от други пунктове) за Градско. Обикновено те пътуват със санитарни транспорти от волски впрягове. Не са редки случаите, когато някои от тях умират още по пътя преди пристигането им в Дреново (само за октомври 1916 г. има сведения за четири такива случая), а тяхното погребване се извършва от болничния персонал.

На приетите ранени и болни се извършва преглед, оказва се необходимата медицинска помощ (в това число и спешни ампутации), дава им се храна и подкрепителни напитки. Леко ранените и тези с тежки рани, които могат да се транспортират, са евакуирани в гара Градско с вагони по теснолинейната железопътна линия. Останалите, които не могат да издържат превоза по железницата, и всички с констатирани инфекциозни заболявания, са оставяни за лечение в болницата.  Въпреки, че по щат капацитетът на болницата е 300 легла, поради недостиг тя е оборудвана само с двеста походни такива. А има дни, в които през нея преминават повече от 500 ранени и болни военнослужещи. Поради това, на походните легла, постлани със сламеници, са настанявани само тежко ранени и болни, а по-леко ранените и болни са престоявали върху слама, поставена на земята.

Освен български военнослужещи за лечение са приемани и военнопленници (сърби, румънци и руси), както и цивилни. Например на 18 октомври 1916 г. в нея постъпват няколко заболели от малария жители на с. Дреново, а на 4 август 1917 г. деветдесет и пет бежанци от с. Магарево, Битолско са приети за дезинфекция в изградената към болницата дезинфекциозна станция. На 19 ноември 1916 г. началникът на болницата инспектира военнопленническия лагер при гарата и извършва прегледи на румънските военнопленници. Месец по-късно отново е извършен преглед и 196 сръбски и румънски пленници са ваксинирани против холера. Такива дейности се извършват периодично през цялото време до преместването им от района в Ниш и Скопие на 25 декември 1917 г. През есента на 1917 г. една от четирите палатки за ранени и болни е предназначена за заболелите от малария военнопленници и цивилни работници.

Болницата е натоварена и с прегледи и лекуване на заболели от войсковите части, квартируващи в района, което обикновено се извършва амбулаторно. От 9 до 12 септември 1917 г. лекарската комисия при нея извършва прегледи на военнослужещите от 3-ти етапен полк, а на следващия ден – на работниците – моравци (сърби).

През първия месец болницата е разположена на палатки на 250 метра източно от гарата в една камениста местност с южно изложение и лек наклон, запазена откъм север с високи могили. На третия ден след нейното настаняване гарата е бомбардирана от неприятелски аероплани, което се повтаря още пет пъти до преместването ѝ по тази причина на ново място на 7 ноември 1916 г. При една от тези бомбардировки (на 4 ноември) е убит фелдфебел Атанас Толев Косачев от персонала на болницата и е погребан там на следващия ден. Новото място, определено за болницата, е по-далече от гарата на изток до първата спирка за гара Градско. То е описано от нейния началник като южно изложено, със слаб наклонен каменисто-песъчлив терен и с хубав изглед на юг. Срещуположно на височината амфитеатрално е разположено селото Дреново. В низините край Дреновската река има оризища, което през лятото и есента прави района силно маларичен. На югоизток се виждат водите на река Черна, заобиколени с гъст върбалак. Там 1/8-а запасна евакуационна болница престоява до нейното поредно предислоциране на гара Демир капия на 1 юли 1918 г.

И на новото място болницата е разположена основно на палатки – една за офицерите и лекарския персонал; една за ранени и болни офицери; няколко за болни и ранени долни чинове, цивилни и военнопленници; три за инфекциозно болни; една за аптеката; една за превързочен пункт; една за вещеви склад; една за канцелария; по една за подофицерите и домакина на болницата и една – за морга. Долните чинове от персонала (редниците и ефрейторите) са настанени в землянки. Край палатките за болни и ранени са оборудвани противоаеропланни скривалища. До края на 1916 г. са построени от материали, отпуснати от Интендантството на 1-ва армия и стари такива, взети от съборени сгради в Кавадарци, един 15 метров склад с канцелария, 18 метров обор за впрегатния добитък, 15 метрова барака за дезинфекциозна станция и 8 метров склад за хранителни припаси. Болницата е разположена на широка площ, което дава добра възможност за спазване на необходимата изолация на инфекциозно болните и за правилно организиране на дезинфекцията и обезвъшляването на постъпващите.

Началник на 1/8-а запасна евакуационна болница до 14 април 1916 г. е санитарният подполковник д-р Ангел Сарафов. От тази дата до 18 юли с.г. тя се управлява от началника на отделение – санитарен капитан д-р Иван Манолов. Тогава е назначен титулярен началник – санитарният майор Стоян Манолов, който ръководи болницата до нейната демобилизация. Той е натоварен освен с организиране на санитарната и административната служба, така също с лекуване на болните и ранените, с извършването на операции и аутопсии.

При престоя на гара Дреново, през целия период, квалифицираният лекарски състав е не повече от двама лекари – запасните санитарни офицери майор Стоян Манолов (началник на болницата) и капитан Иван Манолов (началник на отделение) – за известно време командирован в друго лечебно заведение. По време на техните отпуски, командировки и боледувания, на няколко пъти се случва единият да поема без прекъсване ежедневните дежурства в продължение на седмици, както и да организира цялостната дейност на лечебното заведение. Така през м. декември 1917 г. капитан Иван Манолов е командирован за две седмици в 1/2-ра запасна болница във  Велес и началникът на болницата поема ежедневните дежурства през това време. Същото се случва, но в обратен ред, когато през октомври с.г. началникът на болницата заболява тежко от malaria tropica и след едноседмичното лечение излиза в двадесетдневен отпуск и е заместван от санитарния капитан Иван Манолов. Това се повтаря и през май 1918 г. Разликата е, че от предходния месец доктор Иван Манолов отново отсъства от болницата и тя остава съвсем без квалифициран лекар. Налага се такъв за известно време да бъде командирован от Прилеп.  В медицинското обслужване на ранените и болните за известно време е включен и румънски военнопленник – доктор Авесая Алеви. Аптекарят на болницата е натоварен, освен със своите преки задължения, и с допълнителни задачи – управление на банята и дезинфекционната станция.

За изключителната натовареност на болничния персонал може да се съди от следното: през отчетната 1916 г. (от 1 януари до 31 декември), когато болницата е последователно в Битоля, при с. Тополчани и при гара Дреново, в нея постъпват 18467 души, от тях 2113 са излекувани, 16056 са преведени в други болници, 152 умират, а 146 остават на лечение към 1 януари 1917 г. Към тях трябва да се добавят и лекуваните 2442 амбулаторно болни, от които 1870 (в това число и местни жители) са лекувани по времето, когато болницата вече е в Дреново. Дейността се затруднява и от намаляването на болничния персонал с откриването през декември 1916 г. на клон на болницата при гара Криволак за обслужване на преминаващите оттам войскови части.

След началото на Леринската (Чеганската) операция и последвалата съглашенска контраофанзива, рязко се увеличава броят на постъпилите в болницата с рани от артилерийски снаряди, бомби и огнестрелно оръжие – общо 14443. Поради дългия преход до Дреново и липсата на автомобили за превоз на ранените, те пристигат в окаяно състояние – с гнойни рани или гангренясали, с тетанус, някои дори умират по пътя или веднага след приемането им.

Следващото място по броя на постъпилите в болницата през периода от 12 октомври до 31 декември 1916 г. е на заболелите от малария – 864 български военнослужещи и 49 военнопленници и местни жители. Тази болест придобива изключително тревожни размери през лятото и есента на 1917 г. В Походния санитарен дневник на 5 октомври с.г. е вписано „…Работата в болницата затруднена поради зачестилото боледуване на персонала от Malaria, ежедневно лежат 10 – 15 човека болни…Болницата е пълна с новопостъпващи болни с Malaria Tropica, сега започват да се явяват по-тежки форми. Всички помещения са пълни, също числото на пленниците заболели е голямо и работата непосилна.” Подобни текстове са отразявани всеки ден до средата на месеца.

Въпреки недостига на средства и материали, некомплекта на личен състав и изложените обстоятелства и трудности, произтичащи от тях, персоналът на 1/8-а запасна евакуационна болница полага неимоверни усилия при лечението и подобряване състоянието на ранените и болни военнослужещи, местни жители, военнопленници и работници, постъпващи или преминаващи през нея и евакуирани към етапната болница в Градско.

Наименованието на болницата е свързано с 8-а пехотна Тунджанска дивизия, но тя не може да се причисли към дивизионните лечебни заведения. Поради нейните специфични функции и задачи, през всичкото време, от напускането до завръщането в Стара Загора, болницата е подчинена не на дивизионния лекар на 8-а пехотна Тунджанска дивизия, а първоначално на етапния лекар на 1-ва армия, а по-късно – на етапния лекар на Съединените армии. Именно те издават разпорежданията, свързани с функционирането и дислокацията и предислокацията на болницата. Така например, на 21 юни 1918 г. е получена телеграма от етапния лекар на Съединените армии с нареждане след 10 дни да се премести от гара Дреново на гара Демир Капия, на мястото на 6/3-та полска болница, което е изпълнено и на 1 юли 1918 г. тя започва да функционира на новото си местоназначение. През октомври болницата се завръща в Стара Загора и е демобилизирана на 15 ноември с.г., като намиращите се в нея болни и ранени военнослужещи са преведени в местната военна болница.

В някои изявления от октомври 2021 г. се сочи, че в района на село и гара Дреново е била разположена и друга – „военно-полева” болница. Първо – такова наименование на военно лечебно заведение по време на Първата световна война няма. През този период названието е „полска”, което е названието на първоешелонните дивизионни болници. И второ – за дислоциране на друга болница в околностите на Дреново (селото и гарата) има някои податки в списъците на загиналите, които по-скоро са технически грешки при съставянето им, защото не се потвърдиха от други архивни източници. Там, за продължителен период – повече от 20 месеца, функционира 1/8-а запасна евакуационна болница (отразена в някои списъци на загинали погрешно като 1/8-а полска болница), разположена първоначално в непосредствена близост до гарата, и преместена поради въздушните бомбардировки в по-безопасен район.

Предвид гореизложеното, поставянето под съмнение или отричането на съществуване на военно гробище (военни гробища) при болницата, най-малкото е нелогично и абсурдно. Но тъй като историята борави с научни доказателства и факти, ще проследя накратко отразеното по този въпрос във военните архиви.

В Общия санитарен отчет за дейността на 1/8-а запасна евакуационна болница за периода от 1 януари 1916 г. до 1 януари 1917 г., нейният началник ясно и точно е записал: „…в Дреново за гробища се избра една слабо наклонена местност на изток от гара Макензен. Всеки умрял се погребва в отделен гроб, поставя му се кръст…”.

На 15 август 1917 г. в Походния санитарен дневник на болницата същият ще отрази: „…Избра се ново място за гробище, понеже първото се запълни…”. Съществуването на две военни гробища при болницата се потвърждава категорично и от друг документ – Основен списък на погребаните при гара Дреново (теснолинейната линия), изготвен през 1935 г. от статистиците на Отделение „Военни музеи, паметници и гробове” при Щаба на войската (ОВМПГ). В него те са наречени „Старо” и „Ново”, като са посочени имената и номерата на гробовете на погребаните в тях български военнослужещи по скица № 19, както и други данни за тях – звание, войскова част, месторождение, дата на смъртта.

Наличието на две военни гробища при болницата е документирано и в заповед на нейния началник от март 1918 г. В един от параграфите се обявява зачисляването на храна на трима военнослужещи, считано от 26 март с.г., които са изпратени от началника на II-ри участък от Бюрото за издирване и украсяване на военните гробове при Македонската военноинспекционна област, със задача „да посадят 500 дръвчета в двете гробища при болницата”. Малко по-късно, в помощ на изпратените пристигат още един старши подофицер и двама редници от Бюрото.

При съпоставка с други архивни източници (списъците на загиналите през войната по войскови формирования), може да се посочи и по-точното местонахождение на двете гробища при болницата – старото отстои на 5 км югозападно от с. Дреново, а новото – на 7 км северозападно от селото.

Освен в тях, откриват се сведения за погребани български военнослужещи и в двора на селската църква. А този факт не се спомена изобщо от изявилите се по въпроса в медиите и в интернет-пространството през октомври-ноември 2021 г. Нещо повече – никой не посочи, че в района са водени активни бойни действия през 1915 г. – близо единадесет месеца преди болницата да бъде дислоцирана там, в които загиват тринадсет бойци от 4-ти пехотен Македонски полк (преименуван през март 1917 г. на 62-ри пехотен полк) и петима от 5-и пехотен Дунавски полк.

Обичайна практика по време на Първата световна война е  разделянето на войскови части (полкове) и влизането на техни подразделения (дружини и роти) в състава на други  военни формирования, в зависимост от наложената бойна обстановка. Пример в това отношение е и 4-ти пехотен Македонски полк. До 4 ноември 1915 г. полкът е в състава на Конната дивизия. Пет от ротите – 5-а, 6-а, 7-а, 8-а и 11-та, са в лявата колона на дивизията. На посочената дата те са назначени за охрана на Прилеп, а 1-ва дружина от полка и 12-та рота продължават настъплението в направление Тетово – Гостивар – Кичево. Петте роти през същия ден са преподчинени на 5-и пехотен Дунавски полк и заедно с него получават разпореждане да настъпят по шосето Прилеп – Кавадарци в направление с. Голям Радобил – с. Мрамор – с. Кесендре и да атакуват с две конни батареи и два ескадрона височините западно от с. Дреново. Според сведенията от разузнавателните разезди и от местните жители, на височините западно и югозападно от селото е разположен един френски полк с артилерия и конница. При проведената рекогносцировка на 6 ноември е установено, че срещу участъка за атака на ротите от 4-ти пехотен Македонски полк – една от височините западно от с. Дреново, противникът е около една дружина и половина, окопите отговарят на четири роти, а оръдията му са зад десния фланг. Местата на оръдията са посочени от жители на с. Кесендре. На 7 ноември рано сутринта ротите, под командата на полковия командир, се подготвят за атака. Тя е предхождана от успешен артилерийски обстрел по биваците на противника и неговата позиция. Атаката на четирите роти (петата е придадена към 5-ти пехотен Дунавски полк) е описана в автентичен документ от командира на полка по следния начин: „…Конната ни артилерия стреляше точно. Ротите, водени смело от началниците си, наближиха неприятелските окопи на около 200 крачки и започнаха да се катерят по стръмния скат. Неприятелската верига, която по-рано – в началото на настъплението, беше удължила неприятелския леви фланг и за която не беше построен окоп, а стреляше открито, започна да отстъпя на групи, в безредие обстрелвайки настъпващите части. Видът на отстъпвающия в бяг неприятел предизвика във войниците преждевременно викът „УРА!”, след което последва гръмогласно:”НАПРЕД! НА НОЖ!” и всички връхлетяха, надпреварвайки се, на неприятелската позиция. Веригата от неприятелските окопи започна безредното си отстъпление и само няколко неприятелски групи дочакаха удара, но и те бяха убити в окопите с ножове. Ротите преминаха окопите и продължиха оттатък височината, спряха се и откриха огън по отстъпвающия неприятел…”. Позицията е овладяна в 14,30 часа. Французите са преследвани на изток от селото, отстъпват към Кавадарци и същия ден преминават на десния бряг на р. Кара-су (Черна). В боя са убити тринадесет бойци от полка.  Фактът, че техните имена не фигурират сред погребаните в „старото” и „новото” гробище при болницата или в селската църква, навежда на мисълта, че те са погребани на друго (четвърто) място в околността. И въпреки, че не се откриват точни данни за местонахождението на техните гробове, логично е да се предположи, че те са в близост до мястото на гибелта им – височината на запад от с. Дреново. Там би следвало да са погребани и убитите французи, броят на които е неизвестен. Четирима от загиналите при селото бойци от 5-и пехотен Дунавски полк са погребани в двора на селската църква, а за петия не е указано местонахождението на гроба, но може да се предположи, че също е погребан там.

От изложеното следва, че през Първата световна война при гара и село Дреново са били погребани български военнослужещи на четири места – в старото и новото гробище при болницата, в черковния двор и около височината западно от селото. Данните за техния брой се разминават в различните архивни източници. В едно Сведение за по-главните български военни гробища в Македония и Югославия, съставено през 1938 г. от ОВМПГ, срещу гара Дреново посоченият брой е 432. Съществено е, че Дреново е считано за един от четиридесет и четирите главни пункта, в които има погребани български военнослужещи. Вероятно към тази година все още военните гробища там едва ли са били заличени. Броят на погребаните може да се счита за реален не само защото служителите от ОВМПГ през онова време изключително добросъвестно са изпълнявали своите задължения и поставените им задачи, но и поради следните факти:

- в цитирания Основен списък на погребаните при гара Дреново (теснолинейната линия), изготвен през 1935 г., срещу името на Станко Флоров Липовански от 8-а рота на 3-ти пехотен полк, роден в с. Долни Цибър, Ломско, загинал на 27 март 1917 г. в 1/8-а запасна евакуационна болница е отразено, че е погребан в старото гробище в гроб № 251 по скица № 19;

- в същия списък за редника от персонала на болницата Димитър Георгиев Стоянов е посочено, че е погребан в новото гробище в гроб № 133, а пак там в гроб № 193 е погребан един албанец;

- в случай, че се приеме, че най-големият номер на гроб в старото гробище при болницата е 251, а в новото – 193, техният сбор е 444. В списъка е посочено, че трима са погребани в общ гроб, а други четирима – в два общи по двама, с което броят на погребаните нараства с още  четирима или общо 448 погребани. Възприемайки, че от тях българските военнослужещи са 432, логично е останалите шестнадесет да са военнопленници и цивилни работници, починали в болницата или докарани в нея след тяхната смърт за аутопсия;

- само за по-малко от три месеца – от 12 октомври до 31 декември 1916 г., в болницата пристигат починали по пътя или умират скоро след приемането им 81 души, от които четирима военнопленници – трима румънци и един французин. Последният постъпва с тежка гангрена, на 3 декември 1916 г. е ампутиран десният му крак под коляното, но пет часа след операцията издъхва. За други пет месеца – от 1 август до 31 декември 1917 г., данните са следните: 179 починали, от тях един местен жител, трима пленници – сърби и четирима работници – албанци. Така приблизително за една трета от престоя на болницата в Дреново, в нея загиват или постъпват умрели по пътя 260 души.

От запазените и съхранявани в ДВИА към настоящия момент списъци на загиналите, съставени по различни признаци, основно по войскови формирования и по пунктове, в които са погребани, се установяват доказуемо имената на 169 български военнослужещи, загинали и погребани там. Сведенията за 161 от тях са общодостъпни и могат да се видят в базата данни за загиналите български военнослужещи през Първата световна война 1915 – 1918 г. от документалната платформа „Архивите говорят” на Държавна агенция „Архиви”, изградена по документи от ДВИА и по-конкретно от списъците на загиналите по войскови формирования. Те бяха съпоставени и допълнени с информацията от издирените поименни списъци на погребаните при Дреново, съставени през 1935 г. и 1942 г. в ОВМПГ. Резултатите от изследването за местонахождението на гробовете на поименно издирените загинали са следните:

1. Около височината западно от селото – тринадесет погребани през ноември 1915 г.

2. В „Старото гробище” при 1/8-а запасна евакуационна болница – погребани 82 военнослужещи, от които четирима – в два общи гроба по двама, останалите – в единични гробове.

3. В „Новото гробище” при 1/8-а запасна евакуационна болница – погребани 20 военнослужещи, от които трима в общ гроб, останалите – в единични гробове.

4. В двора на селската църква – погребани 5 военнослужещи, от които трима в общ гроб и двама – в единични гробове.

5. За четиридесет и девет няма точно указано място на погребване. Логично е да се приеме, че починалите в болницата до 15 август 1917 г. деветнадесет военнослужещи са погребани в „старото гробище”, а тридесет, загинали след тази дата – в „новото гробище”.

В архивните документи, съхранявани в ДВИА, не се открива информация кога е извършено заличаването на българските военни гробища при Дреново. Логично е да се предположи, че това е станало след 1944 г. Неслучайно през 1935 г. в ОВМПГ е съставен списък на погребаните там български военнослужещи с отразени номера на техните гробове. През периода 1941 – 1944 г. българските военни и административни власти в Македония, освен с основните си задължения, са ангажирани и с издирване и възстановяване на нашите военни гробища и паметници там. Именно поради това, на базата на списъка от 1935 г., ОВМПГ изготвя през 1942 г. два почти идентични азбучни списъка на погребаните при село и гара Дреново през Първата световна война. А в ДВИА няма документи, разкриващи съдбата на българските военни гробища от войните за национално освобождение и обединение в съседните ни страни след 1944 г. Това се дължи на един голям проблем за българските архиви, съществуващ и до днес – неспазването на принципа за единство и неделимост на архивните фондовете. Така например, документалният комплекс, създаден от ОВМПГ, е разкъсан при закриването на Отделението през 1951 г. Голяма част от документите, скиците, схемите и каталозите, съставени в него, са предадени на натоварените с тези дейности Комитет за наука, изкуство и култура и Министерство на външните работи. Сред тях положително е и Скица № 19, на която е било нанесено разположението на гробовете в „старото” и „новото” гробище при 1/8-а запасна евакуационна болница. Въпреки положените усилия, до момента местонахождението и съдбата на тези архиви не ми е известна. Може да се предположи, че през периода след 1944 г. поради смяната на приоритетите на новата власт по отношение военните паметници, гробища и гробове в чужбина, част от документалните свидетелства за тези от Първата световна война, в това число и Скица № 19, са изгубени безвъзвратно.

В заключение ще посоча, че след приведените факти, съществуването на военни гробища при гара Дреново през Първата световна война е неоспоримо. Дипломатичното отричане на съществуването им в миналото, от страна на властите в Скопие, е доказателство, че и до днес те са достоен продължител на провежданата още от октомври 1918 г. в Македония политика към българското културно и историческо наследство, част от което са и военните ни паметници, гробища и гробове там от войните за национално освобождение и обединение.

Георги Луков

Статията е публикувана в списание "Македонски преглед", кн. 2 от 2021 г., с. 77-94