Георги Луков, Марина Калчева

Българските военни паметници, гробища и гробове на загиналите във войните за национално освобождение и обединение са обект на засилен обществен интерес през последните години. Почти ежедневно в Държавния военноисторически архив (ДВИА) се правят справки, подготвят се архивни документи за ползване в читалня, изготвят се копия и се дават консултации, свързани с тази проблематика, за което има логично обяснение. Едва ли ще е пресилено да се твърди, че всеки съвременен българин има в своето родословие загинал, ранен или завърнал се със своите спомени и преживявания родственик, участвал в тях.

Именно поради това бяха създадени и базите данни за загиналите във войните на България, които днес са публични, общодостъпни и всеки би могъл да ползва в интернет-страницата на Държавна агенция „Архиви“ (www.archives.government.bg). Както може да се види от тях (а и както всеки, интересуващ се от историята след Освобождението ни, знае), най-много жертви България дава през Балканските и Първата световна война - по бойните фронтове в Тракия, Македония и Добруджа.

Въпросът за издирването, опазването и възстановяването на военните паметници, гробища и гробове извън територията на България е част от редицата сложни проблеми, които българската държава има да решава след края на войните 1912-1918 г. Той се откроява ясно, след като обширни области и райони остават извън границите на царството. Именно там, където през войните минават основните фронтови линии, остават и костите на хиляди свидни жертви. По бранните полета, болници, военнопленнически лагери и депа за периода от 1912 г. до началото на 1920 г. загиват в бой, от рани, в пленничество, заложничество или от болести, придобити по време на войните, 157 510 души (по данни, събрани от статистиците на Отделението за военни музеи, паметници и гробове при Министерството на войната (ОВМПГ) през 1938 г.), от които около 80 % са погребани извън границите на държавата, а от тях над 60 хиляди са на територията на Сърбия и Македония(1). Издирването на техните гробове и поддържането на военните гробища и паметници, като частен на проблема за опазването на свидетелствата за нашата история изобщо, е важна задача, стояща пред Министерството на войната (MB) в следвоенните години. Нейното решаване има широко обществено значение, свързано с дължимата почит към отдалите живота си за освобождението и обединението на българския народ. За останалото под чужда власт българско население тези места са олицетворение на героизма и готовността за саможертва в името на националния идеал.

Целта на настоящата публикация е да запознае широката общественост с действията на MB за запазването на българските военни гробове и паметници в Македония между двете световни войни, на базата на архивни документи, съхранявани в ДВИА - Велико Търново. В материала авторите визират не историко-географската област Македония, а само онази част от нея, останала под сръбска власт и включена в Кралството на сърби, хървати и словенци (от м. октомври 1929 г. - Кралство Югославия). Чрез изнесените факти читателите биха могли да си обяснят причините за състоянието им днес в нашата съседка - Република Македония.

Още по време на войната 1915-1918 г. Щабът на Действащата армия (ЩДА) предприема редица стъпки за увековечаване паметта на загиналите. С утвърждаването на „Временни наредби за длъжностите и правата на военните свещеници във военно време“(2), в техен дълг се вменява да водят особен регистър на всички погребани с данни за частта, деня на смъртта, месторождението и скица на гроба. Когато жертвите нарастват, се формират специални структури с точно определени функции. През м. юни 1917 г. към ЩДА се създава Секция за издирване, уреждане и украсяване на военните гробове на убитите на бойното поле и починалите от рани и болести военнослужещи(3). Към Македонската военноинспекционна област се открива нарочно бюро, което да съставя списъци и скици, да фотографира издирените военни гробове, както и да се грижи за тяхното поддържане. На него е подчинена и работилница за изработване на кръстове, каменни плочи и огради. По друг начин стоят нещата след сключването на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. Гореспоменатите органи са ликвидирани, а пред военните власти възникват сложни проблеми за решаване — съдбата на заложниците и военнопленниците, положението на инвалидите и сираците, издирването на безследно изчезналите и т.н.

Непосредствено след края на войната българското общество е твърде чувствително и по въпроса за загиналите. То реагира енергично на следващия месец след подписването на примирието по повод разрушаването на надгробния паметник на бившия командир на 15-и пехотен Ломски полк - полковник Стефан Илиев в гр. Прилеп и оскверняването на други военни гробове в Македония, извършено при навлизането на сръбските войски там. Началникът на Щаба на армията (ЩА) завежда преписка с командващия Съглашенските войски у нас генерал Кретиен с искане да се спрат тези прояви на вандализъм и „гавра от страна на сърбите с гробовете на нашите покойници, загинали в полето на честта“(4). Става дума за разбиване на надгробни паметници, заличаване на имена и данни, счупване на фотографии и др.

През първите години след войната такива постъпки са спорадични и са диктувани по-скоро от чувства, отколкото от целенасочена държавна политика. Изключение прави министърът на войната Константин Томов. В доклад до Министерския съвет от м. април 1922 г. той посочва, че „...ние, българите, докато правим всички усилия да изпълним другите, наложени нам тежки задължения по Ньойския договор, сме почти единствените, неизползвали правата си по горните взаимни задължения, за да положим грижа за запазване гробовете на нашите съотечественици, почти всички останали вън от пределите на Царството...“(5)

Съгласно изричните постановления на чл. 116 и чл. 117 на Мирния договор, съюзните правителства и българското се задължават да поемат грижите за почитане и поддържане гробищата на загиналите през войната войници и моряци, погребани на тяхна територия; да признават и съдействат на комисиите, натоварени с грижите за това; да правят взаимно всички улеснения за пренасяне останките на тия покойници; да си доставят необходимите списъци, сведения и др.(6) Тези клаузи на изключително несправедливия за България договор са единствените, които третират победения наравно с победителя и са плод на човеколюбива мисъл, в която чувството на омраза и унищожение отстъпва пред чувството на почит и уважение към паметта на загиналите за родината си. Пророчески са думите на министър Томов, че „...въпреки това, не изоставяме на времето да заличи българските гробове и да направи турянето им в известност загубено завинаги...“, отнасящи се в пълна степен за Македония. За първи път след Голямата война български министър на войната обръща внимание на този въпрос, но предложенията му за създаване на нарочно бюро с щат от пет души, което да се грижи за военните гробове извън страната, за отпускане на кредит от 300 000 лева и използване на част от фонда за военнопленниците за тази цел, остават без каквито и да е последствия.

През 1925 г. MB предприема по-конкретни действия. Със Заповед № 186 от 17 септември с.г. на министъра се формира Секция по издирване, украсяване и поддържане на военните гробове, обявява се Правилник за нейното управление и Инструкция за поддържане и украсяване на военните гробове(7). Секцията е включена в структурата на Военносанитарната част при Главното интендантство на MB. Нейни основни задачи са: да състави списъци на всички убити и починали от рани и болести през войните 1912-1913 г.; да установи известните военни гробища и да открие всички неизвестни дотогава военни гробове; да се грижи за строежа, украсяването и поддържането им. Определени са и източниците за получаване на информация - цялата архива на ЩДА, отделните армии, дивизии и части; данни от заинтересовани лица: указания от местното население; сведения от бойни другари и командири; доклади на специално командировани за целта лица. Със своя седемчленен състав тя пристъпва незабавно към изпълнение на възложените задачи, но поради липса на достъп до гробните места в Македония дейността й е значително затруднена. По нейна инициатива още същата година MB, чрез Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ), иска устройване на две възпоменателни костници-паметници в гр. Скопие и Дойран, където да се съберат костите на загиналите, но не получава отговор от Белград. За втори път, позовавайки се на чл. 116 и чл. 117 от Ньойския договор, началникът на Секцията с писмо от 2 юни 1930 г. до министъра на МВРИ повдига въпроса за построяването им, а през м. декември настоятелно моли за разрешаването му, защото „...времето и без това е заличило много от гробовете в Македония“(8). Отново югославската страна запазва мълчание. Личният състав на Секцията ясно съзнава, че каквито и мерки да се предприемат, резултати няма да бъдат постигнати само с нейните тясноведомствени правомощия. Затова през 1929 г. започва работа по изготвянето на законопроект за уреждане на служба за военни музеи, паметници и гробове, а на следващата година представя и проекто-бюджет за нейното финансиране(9). Те не влизат за разглеждане в Народното събрание, но самият акт на тяхната подготовка е ясен симптом, че проблемът е достатъчно наболял и са необходими освен моралните, така и законови основания за включването на всички държавни институции и органи, имащи отношение към него, в решаването му.

Следващата стъпка на военното ръководство е формирането през 1931 г. на Отделение за военни музеи, паметници и гробове и назначаването на енергичния офицер Иван Кръстев Стойчев за негов началник(10). Включването му в структурата на ЩА дава значително по-големи възможности за действие. Като начало отново се лансира идеята за построяване на костници в Скопие и Дойран. Това съвпада с югославската нота № 587 от 4 май 1932 г., с която се иска българското становище за преместване на костите на 267 български чинове от военното гробище при бившата гара „Генерал Жостов“ в Скопие в нови гробници. Отговорът на началника на ОВМПГ до министъра на външните работи и изповеданията е, че е необходимо да се осигури негово посещение в Скопие и след подробния му доклад следва да се вземе отношение по въпроса. Предложено е Легацията в Белград да настоява също пред югославската страна за допускане на делегация от трима члена, която да посети бойните полета и по-големите гробища, за да вземе бележки и направи фотографии, след което в Отделението да се разработи програма за строителни и възстановителни работи през следващите години(11). Достъпът отново мълчаливо е отказан. Напротив - през 1934 г. при освещаването на храм-паметника на сръбските войници в Скопие българската легация не е поканена. Впоследствие се установява, че в общата костница са пренесени и тленните останки на нашите войници от споменатото гробище. Това действие става без изричното българско съгласие, противно на Договора за мир и на специалния закон в Югославия за поддържане на гробищата от войната, и е предприето с цел да се постави българското правителство пред свършен факт, показвайки, че в Скопие българите имат само няколко десетки гроба, около които не си заслужава да се вдига много шум. Но по сведения, събрани от ОВМПГ, там на разни места са погребани над 1360 наши военни. Безрезултатни остават направените през 1936 г. от нашия военен аташе постъпки за отпускане на парцел в Скопските гробища, където да се направи българска военна костница(12). Въпреки многократните напомняния, до началото на Втората световна война югославските правителства не дават отговор на това искане.

Упоритата мълчалива неотстъпчивост на властите в Белград не е неочаквана. Командването на ОВМПГ правилно предполага, че използвайки като естествени съюзници природата и времето, целта им е заличаването на тези следи на българщината в Македония. То уведомява висшестоящите органи за това още през 1932 г. Незабавно началникът на Военноисторическата комисия, в чието подчинение е отделението, изпраща циркулярно писмо до военните аташета в Белград, Берлин, Будапеща, Букурещ, Варшава, Вашингтон, Виена, Париж и Рим, с нареждане в кратък срок да проучат и докладват какъв е опитът в съответните държави по поддържането на военните паметници и гробове, като изпратят и всички необходими закони, правилници, публикации и фотографски снимки(13). В резултат на техните донесения се стига до извода, че българската законодателна власт изостава в това отношение не само от френската, германската и американската, но и от нашите съседи. В западната ни съседка от 1922 г. действа Закон за уреждане на войнишките гробища и гробове, изменян през 1925 г., 1928 г. и 1931 г., а румънският е от 1927 г. Идеята за създаването на подобен български закон се осуетява с разпускането на Народното събрание след преврата на деветнадесетомайците през 1934 г.

Израз на разбиране важността на проблема е издаването на Царски указ № 10 от 12 юни същата година, който постановява службата, отнасяща се до военните музеи, паметници и гробове, до приемането на специален закон, да се изпълнява по правилници и инструкции(14).

Опитите да се използва югославският закон като средство за подобряване състоянието на българските гробове в Македония остават безрезултатни. Това кара ръководството на ОВМПГ да потърси други пътища за решаване на проблема. От проучванията на военните аташета става известно, че без нарочна спогодба германците са успели да уредят взаимоотношенията си с Югославия в този аспект и имат там специален чиновник, грижещ се за техните гробове. Благодарение на неговите усилия са осветени и поддържани германските гробища в Скопие, Прилеп, Битоля и др. След като той предлага услугите си, по нареждане на министерството военният ни аташе в Белград през 1932 г. се свързва с него, искайки застъпничеството му за издирване и слагане в ред и на нашите. С негова помощ по-късно са прибрани костите на 118 български войници в общата германска гробница при Крива воденица, Битолско, но без да бъде разрешено изписване на имената им на надгробна плоча(15). Става ясно, че макар и ценно, това сътрудничество е недостатъчно. За пореден път се подновяват постъпките до Министерството на външните работи на Кралството за осигуряване на достъп на български представител в районите, където са водени бойни действия и има погребани българи. След като накрая се дава разрешение на военния аташе в Белград да посети нашите гробища в цяла Югославия, такова пътуване се осъществява от подполковник Величко Добринов. От 24 до 26 октомври 1936 г. той е в командировка и присъства при освещаването на паметник на падналите български воини в гр. Битоля(16).

На базата на получените сведения, ОВМПГ изготвя „Изложение за положението на въпросите, свързани с нашите военни гробове, намиращи се в териториите на чужди държави към 1 октомври 1937 г.“(17), което изпраща до министъра на войната. В него се отбелязва, че според дотогавашните непълни проучвания имаме военни гробове в следните държави: Югославия, Гърция, Турция, Румъния, Чехословакия, Франция, Австрия, Унгария и Германия. За разлика от благосклонното отношение на бившите ни съюзнички Австрия, Унгария и Германия, в които е проявена добра грижа за тяхното поддържане, големи са затрудненията в някои от съседните ни страни по този повод. Отчетени са крайно неблагоприятните условия, в които е поставена държавата след края на Първата световна война, но също и нашите пропуски в тази насока. Констатира се, че дипломацията ни се е застъпвала твърде предпазливо през големи интервали от време за нашите права по отношение опазването на военните ни паметници и гробове, като никога не е изнасяла пред „надлежните международни институции“ конкретни факти за неблагосклонното отношение на съседките ни. Отново се набляга на състоянието на гробовете в Ма-кедония, където, „разрушавани и неподдържани“, те могат съвсем да се заличат и „да не остане нито помен от борбата на племето ни за неговото обединение“. Примерите за това са много - в гробището при бившия лагер край гр. Прилеп (превърнат в склад за дърва) стърчат само няколко кръста, а останалите са заличени. В общите гробища „Горице“ гробовете са напълно изоставени, а погребаните в черковни дворове са изнесени в общите и в германското гробища. Изравянето и разхвърлянето на костите при Кумановския паметник се определя като светотатство с паметта на загиналите през Балканските войни. Като плачевно е определено и състоянието на военните гробища около Каймакчалан и Преспанското езеро - изгнили кръстове, буренясали гробове, за чиито брой няма сведения. Всичко това кара военното ръководство за пореден път да активизира дейността си. През 1938 г. началникът на Отделението донася на министъра на войната, че издаването на закон за военните гробове, гробища, костници и паметници е повече от належащо и с него ще се запълни един голям пропуск в това отношение. Окончателен проект на такъв се представя на министъра в края на 1939 г. След нанесени редакции от компетентна комисия, проектозаконът през м. февруари 1940 г. се представя в Министерския съвет, който го връща с мотива, че „не бил от бързо естество“... През м. октомври с.г. повторният опит да се прогласува на сесия на Народното събрание среща същото неоправдано неразбиране(18). Така до включването във Втората световна война България остава без законова уредба по въпроса.

Действията на Министерството на войната през разглеждания период по издирването, възстановяването и поддържането на българските военни паметници, гробища и гробове в Македония остават без съществени резултати. Основна причина за това е слабостта на българската държава във вътрешно- и външнополитическо отношение. От нея произхождат изолираността на опитите на военното ведомство, плахостта на нашата дипломация и неотстъпчивостта на съседката ни да се реши проблема. През всичките тези години бавно и неотменно времето, природата и политиката заличават повечето от тези светилища на българщината там...

Публ. в сп. „Македонски преглед“, год. XLI, 2018, кн. 3, с. 85-92.

------------------

( ) ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 617, л. 435.

(2) Пак там, ф. 40, оп. 2, а.е. 1006, л. 331-333.

(3) Пак там, а.е. 695, л. 291-293.

(4) ДВИА, ф. 23, оп. 2, а.е. 370, л. 231.

(5) Пак там, ф. 39, оп. 1, а.е. 617, л. 907.

(6) Кесяков, Б. Принос към дипломатическата история на България. Т. Ньойски договор. Чл. 1-147. С., 1926, с. 149-151.

(7) ДВИА, ф. 1, оп. 5, а.е. 520, л. 524-538.

(8) Пак там, ф. 23, оп. 1, а.е. 28, л. 73-82.

(9) Пак там, ф. 012, оп. 1, а.е. 180, л. 225-233.

( 0) Пак там, ф. 1, оп. 1, а.е. 228, л. 454; ф. 1, оп. 5, а.е. 235, л. 135.

( 1) ДВИА, ф. 23, оп. 1, а.е. 28, л. 72.

( 2)  Пак там, ф. 39, оп. 1, а.е. 617, л. 440-142.

( 3)  Пак там, ф. 39, оп. 1, а.е. 617, л. 866.

( 4) ДВИА, ф. 1, оп. 5, а.е. 549, л. 173.

( 5) Пак там, ф. 39, оп. 1, а.е. 617, л. 442.

( 6) Пак там, ф. 22, оп. 1, а.е. 62, л. 41.

( 7) Пак там, ф. 39, оп. 1, а.е. 617, л. 435-447.

( 8) ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 617, л. 61.