Читателите на сайта „Сите българи заедно“ ще имат възможността да се запознаят с две статии на видните наши изследователи-военни историци и документалисти Георги Луков и Марина Калчева. В тях Луков и Калчева, разгръщайки почти непознати за широката общественост архивни документи, съхранявани във Военния архив във Велико Търново ни запознават с извършеното от българската държава и по-специално от Военното министерство за увековечаване паметта на падналите за освобождението и обединението на земята и народа ни през Балканските и Първата световна война (1912-1918 г.).

Макар, че двете статии да са познати на научната общественост както у нас, така и в чужбина те са полезни за днешните усилия на българската държава да осъществи своето задължение по опазване на паметта на загиналите българи за род и родина. По думите на Г. Луков, „статиите са плод на няколкогодишен труд и проучване на архиви. Те са кратки, поради ограниченията в обема за конкретното издание.

Едната се отнася за състоянието на българските военни паметници, гробища и гробове в Македония (онази част от историко-географската област, на която днес е Република Северна Македония) между двете световни войни, а другата – за тяхното издирване, възстановяване и поддържане в Македония и Тракия през 1941-1944 г. Първата е отпечатана още през 2003 г. в Юбилеен сборник в чест на професор Йордан Йорданов, а през 2006 г. излезе и на страниците на сп. „Военноисторически сборник“. Нейният последен вариант – с някои добавки и незначителни корекции, бе публикуван и в сп. „Македонски преглед“ през 2018 г.“

За пръв път, от приложените статии, се запознаваме с толкова подробна и почти неизвестна автентична информация за стореното от буржоазната държава до края на Втората световна война. Читателите ще имат възможност да се запознаят и с пречките, които правят нашите съседи, Югославия и Гърция, подкрепяни негласно от Франция и Англия, за поддържането на гробовете, гробниците и братските могили за загиналите наши деди по бойните поля на Македония и Тракия, независимо от решенията на Парижката мирна конференция през 1919 г.

Тези статии определено ни убеждават, че държавата и Военното министерство до 1944 г. развиват изключително активна дейност за опазване паметта и спомена за героизма на българския войник, за разлика от дейността по време на социализма, когато тази дейност не беше просто замряла, а не съществуваше. През последните десетилетия след 1989 г. българската държава и Военното министерство и свързаните с него институции, задължени да полагат грижи за издирването, възстановяването и поддържането на войнишките паметници в страната и в съседните Северна Македония, Сърбия и Гърция само имитират дейност.

Екипът на „Сите българи заедно“ най-горещо препоръчват двете статии на изследователите Георги Луков и Марина Калчева, които ще бъдат отпечатани в два поредни материала. Същевременно искаме да поощрим техните усилия и за по-нататъшни дирения в тази благородна дейност.

„Сите българи заедно“

I. 
ИЗДИРВАНЕ, ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И ПОДДЪРЖАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЕННИ ПАМЕТНИЦИ, ГРОБИЩА И ГРОБОВЕ В МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЯ ПРЕЗ 1941-1944 г.

Георги Луков, Марина Калчева

Българските военни паметници, гробища и гробове извън територията на страната ни са обект на засилен обществен интерес през последните няколко години. Хилядите свидни жертви, които дава българският народ през миналото столетие във войните за национално освобождение и обединение, го заслужават. По бранните полета, болници, военнопленнически лагери и депа само за периода 1912 -1920 г. загиват в бой, от рани, в заложничество или от болести, придобити по време на войните 157 510 души по данни, събрани от статистиците на Отделението за военни музеи, паметници и гробове при Министерството на войната (ОВМПГ) през 1938 г.(1) От тях 80 % са погребани извън границите на държавата в Сърбия, Македония, Гърция, Турция, Румъния, Чехословакия, Франция, Австрия, Унгария и Германия.

Издирването, възстановяването и поддържането на техните гробове е част от проблема за опазването на свидетелствата за нашата история като цяло. Въпросът има няколко страни - първата е тясно свързана с християнския култ към паметта на починалите, втората - с дължимата вечна почит и признателност към отдалите живота си за обединението на народа български. Трето значение има той за българското население, останало под чужда власт - олицетворение на военното величие на България, героизма и готовността за саможертва в името на националния идеал.

Единствените клаузи на изключително несправедливия за България Ньойски мирен договор от 1919 г., третиращи победения наравно с победителите, са член 116 и член 117. Те задължават съюзните правителства и българското да поемат грижите за почитане и поддържане гробищата на загиналите през войната на тяхната територия, да съдействат на комисиите, натоварени с това да правят взаимно улеснения за пренасяне на тленните им останки, да си доставят необходимите сведения, списъци и др.(2) Тези членове са продиктувани от човеколюбива мисъл, в която чувството на омраза и унищожение отстъпва пред чувството на почит и уважение пред светлата памет на загиналите за родината си.

Но не такова отношение към тях имат нашите съседки в периода между двете световни войни. България, притискана от всички страни да изпълнява тежките си задължения по мирния договор, в продължение на повече от две десетилетия остава нечута при повдигането на въпроса за взаимните задължения по запазване гробовете на българските войни, останали извън границите на Царството. Неколкократно българското Министерство на войната чрез легациите в Белград и Атина прави постъпки за уреждане на въпроса за строеж на възпоменателни костници-паметници и за допускане на представители за издирване и възстановяване на българските военни гробища, останали в техните територии, но всички те остават безрезултатни. Различни структурни единици от същото министерство през 1922 г., 1932 г. и 1937 г. правят оценка на състоянието на българските военни гробища извън територията на България. Налага се един и същи извод - в явно нарушение на договора за мир, правителствата на съседните държави отклоняват българските искания, използвайки като естествен съюзник времето и природата за заличаване на тези светилища на българщината там. Пророчески се оказват думите на министъра на войната Константин Томов от 1922 г., че поради тези фактори ще се заличат българските гробове и “турянето им в известност ще бъде загубено завинаги.“(3)

Когато българските войски за пореден път навлизат в Тракия и Македония(4) през пролетта на 1941 г., заварват изключително тежка картина - буренясали и неподдържани или разорани гробове, разпилени тленни останки, изпочупени паметници и възпоменателни кръстове и плочи, а на част от запазените такива - заличени българските надписи...

Не случайно едно от първите нареждания на командващите 1-ва и 5-та армии от м. май и юли 1941 г. до поверените им войскови части и съединения е да имат постоянна грижа за издирване и поддържане на неизвестните гробове на загиналите български бойци през Балканските и Първата световна война. Разрухата, която намират българските войски, кара ръководството на Министерството на войната да вземе бързи мерки за тяхното възобновяване. Началникът на Щаба на войската (ЩВ) на 1 септември 1941 г. нарежда на командващите двете армии да ангажират всеки офицер, подофицер, войник, санитарните органи и военните свещеници в кръга на тяхната служебна отговорност незабавно да пристъпят към издирване и установяване на гробните места на загиналите през миналите войни българи, да снемат надписите на надгробните кръстове, ако има такива, да съставят списъци с имената, да почистят, оградят и поддържат военните гробища в поверените им райони. Препоръката е в тези дейности да се използват помощта и сведения от „старите българи“, свещениците и новите местни родолюбиви организации и дружества, учениците и общинските власти.

Един от първите възстановени паметници е този на падналите в боя при гр. Куманово български войници през 1912 г. Изравянето и разпиляването на тленните им останки е определено от ОВМПГ още през 1937 г. като светотатство с тяхната памет. Издирването и погребването отново на техните кости става по изричното нареждане на началника на ЩВ до командващия 5-та отделна армия през месец септември 1941 г.(5)

Такова отношение към загиналите българи има не само от страна на сърбите, но и на гърците. По време на Първата световна война (1915-1918 г.) в гр. Демир Хисар е построен паметник на загиналите на Солунския фронт бойци. През ноември 1941 г. за неговото възстановяване са изпратени войници от 1-ва работна рота на 11-та трудова дружина. Те намират от паметника запазен само пиедестала.(6) Показателен е фактът че няколко парчета от възпоменателната плоча са открити в двора на гръцки учител в махалата „Варош“ - доказателство, че освен природата и времето, човешката ръка също има голям дял в разрушаването на българските паметници — военни и културно-исторически.

Усилията на военните и общинските власти да открият гробовете на погребаните през 1915-1918 г. около града 595 военнослужащи остават без резултат. Към м. септември 1943 г. по сведения на общинското управление са издирени и украсени само 28 от тях в двора на бившата църква „Св. Богородица“, преименувана на „Св. Преображение“. Там са били и тленните останки на Димчо Дебелянов, но няколко години по-рано са извадени и пренесени в България.(7)

Също е положението с българското военно гробище в град Ксанти. Локализирането му става след едногодишно проучване, извършено от Отделението и кмета на града. Открити са двадесет и трима бивши лекари и медицински персонал от военните болници, разположени там през войните. От кореспонденцията с тях се установява, че починалите са погребвани в българското градско гробище, което по-късно съзнателно е разрушено. Издирванията се увенчават с успех едва когато чрез архиерейския наместник в Асеновград се достига до бившия свещеник на тогавашната 1/10 разпределителна военна болница Георги Минев. На 15 юли 1942 г. той съставя точна скица, която Отделението предоставя на кмета на града Еню Колев. В брой 212 от 1942 г. на вестник „Беломорска България“ кметът описва трудностите по възстановяването на гробището и уточняване имената на погребаните там през Балканската война 37 и през Първата световна война 236 души. При разпитите на местните българи се оказва, че те не са били допускани за поддържане на военните гробове. По сведения на доктор Иван Назлъмов - окръжен лекар в гр. Гюмюрджина след 1919 г., в началото на 1920 г. гърците там изравят останките на много българи от гръцкото гробище. По негов почин чрез съдействието на окупационните съглашенски войски техните кости наново са заровени. Предположението му е, че по този начин и на други места са премахвани българските гробища.(8)

Практика е, и в Тракия, и в Македония, изравянето на костите на българските военнослужащи, преместването или събирането им в смесени костници и общи гробове в периода между двете световни войни. По този начин се заличава броят и идентичността на погребаните - имена, националност и т.н. Тези действия са извършвани без изричното българско съгласие и противоречат на договора за мир. През 1934 г. при освещаване на храм-паметник на сръбските войници в гр. Скопие българската легация дори не е поканена. Впоследствие се установява, че в общата костница са пренесени тленните останки и на български военнослужещи с цел да се покаже, че там българите имат само няколко десетки гроба, около които не си заслужава да се вдига много шум. Но по сведения, събрани от ОВМПГ, на различни места в града те са над 1360. Подобен е и случаят с прибирането на костите на 118 български войници в общата германска гробница при Крива воденица, Битолско през тридесетте години.(9) Това смесване е причина за затрудненията и коства много усилия на Отделението при възстановяването на възпоменателните надписи и плочи през 1941-1944 г.

Министърът на войната на 24 януари 1942 г. издава нова заповед, целяща да активизира дейността на военните части по места в тази насока. Конкретна стъпка е командироването по негово нареждане на началника на ОВМПГ от 29 март до 4 април 1942 г. в гр. Солун и околността за проучване състоянието на българските военни гробища от 1912-1913 г. и 1915-1918 г. След завръщането си той прави подробен доклад за проучените гробни места. Оценката му е, че в международното гробище „Лембет“ в Солун добре е наредено, оградено и поддържано германо-българското. Най-големи грижи, според него, в миналото са полагани за смесените военни английско-български гробища там и в селата Микра, Киреч кьой, Саръ гьол, Лахна и „Струмското“, в подножието на Круша планина. Те са възстановени през 1935 г. по инициатива и със съдействието на завеждащия английските гробища в Македония, навсякъде са поставени вертикални плочи с кръст и надписи на български език, запазени и четливи. Предложението на началника на ОВМПГ е да не се извършват никакви промени и премествания, защото ще се наруши ансамбълът и „съвършено ще се обезобразят английските гробове, чиито пазачи дълги години тъй грижливо са пазили и нашите“. Като акт на справедливост и почтеност на 16 април 1942 г. помощник-началникът на ЩВ нарежда на българския офицер за свръзка в Солун да организира наемането на работници за тяхната поддръжка.(10)

Не така стоят нещата с останалите български гробни места - трудноустановими и почти заличени под въздействието на споменатите вече фактори. Военното ведомство не е единственото, което се ангажира с издирването, възстановяването и поддържането на военните гробища и строителството на паметници. В дейността са включени и местните административни и общински власти, особено при финансирането на строежите от общинските бюджети и поставянето на възпоменателни плочи в старите обществени постройки. Общините и ОВМПГ изготвят скици на военните гробища и списъци на погребаните в тях българи през 1912-1913 г. и 1915-1918 г. с цел да бъдат възстановени край селищата: Рупел, Савяк, Чифлиджик, Радево, Латрово, Райковци, Драготин, Крушево, Горни Порой, Липош, Демирхисарска околия; Инанли, Кукушко; гр. Струмица; с. Ново село и Смоларе, Струмишко; с. Криволак, Неготинско; гр. Драма; гр. Деде Агач; гр. Кочани; гр. Гюмюрджина и др.(11)

Голяма активност проявява и будното учителство. Още през м. септември 1939 г. с окръжно на Министерството на народното просвещение се вменява в дълг на учителите от всички видове училища да проявяват по-голям интерес към състоянието на паметниците, изградени за увековечаване паметта на загиналите през войните, да правят по-често разходки с учениците до тях, да ги почистват и разкопават цветните градинки и да държат беседи на децата за значението им. С ново окръжно от 1941 г. същото министерство напомня за тези задължения и препоръчва при изпълнението им да влязат във връзка и с църковните и общински власти.

Благодарение на проявената инициативност, на много места учителите допринасят не само за поддържането в добър ред на паметниците, но и за построяването на нови такива. Има няколко примера, които заслужават внимание. Учителят Велко Вълчинов в малкото село Света, Крушовско, наброяващо 70 къщи, открива гробове на тридесетина български военни от 1915-1918 г. На 8 ноември 1941 г. устройва общоселско събрание, на което припомня геройството на загиналите. Всички жители след това почистват буренясалите гробове, запалват свещи и вземат решение да построят каменна ограда и паметник със собствен труд. Създаденият комитет незабавно пристъпва към изпълнение на решението. За кратко време са събрани пари, подготвен е проект, одобрен от Художествения съвет при ОВМПГ. Със заповед № 243 от 15 май 1942 г. министърът на войната отпуска на комитета помощ от 5000 лв. В едно от писмата си до началника на Отделението учителят Вълчинов споделя: „Населението не само че ме подкрепя, но и работи с повишено настроение, за да изнесе колкото се може по-добре това дело... да послужи за пример на други. Аз съм учуден, трогнат, не мога да изразя радостта си от здравото българско родолюбиво чувство на тия довчерашни роби...“ На 7 юни 1942 г. архитектурният паметник е осветен. Неговата обща стойност е 72 855 лв., от които 40 000 лв. са доброволният безплатен труд, положен от жителите на селото. Символично е, че паметникът увековечава паметта на загиналите както през Първата световна война, така и на убитите двама въстаници от селото през 1903 г.(12)

По същия начин учителите от Самоковската община, Бродска околия създават на 23 ноември 1941 г. комитет за построяване на паметник в чест на загиналите от общината във войните за национално освобождение и обединение. Положен е непосилен труд и на 31 май 1942 г. той вече е построен и осветен. На възпоменателната плоча са изписани двадесет имена на българи от този край, убити като войници от Българската армия през 1912-1913 г. и 1915-1918 г., „за да се знаят от поколенията и да им служат за пример“.(13)

Околийският училищен инспектор в гр. Драма на 30 март 1942 г. уведомява ОВМПГ, че учителите от Драмската училищна околия са започнали събиране на средства за построяване на чешма-паметник и иска съдействие при изготвянето и одобряването на плана й от Художествения съвет при Отделението. Чешмата-паметник е изградена от гранит през май и юни 1942 г. до с. Гюреджик, на шосето Драма-Неврокоп. На мраморна плоча са изписани имената на загиналите в околията български и германски войници през 1912-1913 г., 1915-1918 г. и 1941 г. Общата стойност е 69 510 лв., от които 10 000 лв. са отпуснати от Министерството на народното просвещение, а останалите са дарение от скромните учителски заплати и местното население.(14)

Тези родолюбиви постъпки не остават незабелязани. В окръжно от 8 юли 1942 г. министърът на народното просвещение изказва специална благодарност на учителите от Крушовско, Бродско и Драмско. По техен пример са издигнати паметници в селата Лопатица и Паралово, Битолско.(15) Създават се комитети по всички краища, които започват набирането на средства. За времето 1941-1943 г. са събрани в с. Вратница, Скопско – 30 000 лв., в с. Лесковица, Щипско - 6000 лв., в гр. Гюмюрджина – 567 872 лв., в с. Неманица, Светиниколско – 42 518 лв., в с. Порна, Зиляховско – 80 000 лв., в гр. Пехчево - 5000 лв., в гр. Радовиш-15 400 лв., в гр. Царево село – 60 000 лв.(16) До есента на 1944 г. добрите намерения не се реализират докрай поради липса на време и достатъчно средства. Така е и с идеята на Негово Високопреосвещенство Управляващия Охридско-Битолската епархия - църквата в с. Търново, Битолско, да стане храм- паметник на загиналите при „Червената стена“, Битолско, по подобие на този на вр. Шипка или на мавзолея в гр. Плевен. През м. март 1943 г. началникът на Отделението отговаря, че „като се има предвид стопанското положение на страната и че много от строителните материали липсват на свободния пазар, налага се замисленото довършване на храма с костница да бъде отложено за по-благоприятни времена.“(17) Както е известно, след есента на 1944 г. такива времена не настъпват...

Издирването, възстановяването, строителството и поддържането на българските военни паметници, гробища и гробове в Тракия и Македония през 1941-1944 г. има своето историческо значение. Защото, както казва един съвременник на събитията - училищата, църквите, паметниците, гробищата и миналото са тези, които са сплотявали народа ни през всичките тъмни епохи от нашата история.

Публ. в Известия на Регионален исторически музей - Велико Търново, Доклади и съобщения от VIII музейни четения, посветени на 120 години от рождението на Тодор Николов Иванов 18-19 май 2004 г., Велико Търново, XIX / 2004, с. 310-317.

------------------

БЕЛЕЖКИ

(1) Калчева, М., Г. Луков. Дейността на Министерството на войната за издирване и опазване на военните паметници и гробове в Македония между двете световни войни - Юбилеен сборник в чест на проф. Йордан Йорданов, В. Търново, 2003 г., с. 116.

(2) Кесяков, Б. Принос към дипломатическата история на България, т. II, Ньойски договор, с. 149-151.

(3) Калчева, М., Г. Луков. Пос. съч., В. Търново, 2003 г., с. 116.

(4) В материала се визират не историко-географските области Тракия и Македония, а само онези части от тях, които в навечерието на Втората световна война са в границите на Югославия и Гърция.

(5) ЦВА, ф. 23, оп. 2, а.е. 485, л. 204, 206.

(6) Пак там, ф. 39, оп.2, а.е. 571, л. 1.

(7) Пак там, л. 32.

(8) Пак там, ф. 39, оп. 2, а.е. 149, л. 26.

(9) Калчева, М., Г. Луков. Пос. съч., В. Търново, 2003 г., с. 117.

(10) Пак там, ф. 39, оп. 1,а.е. 1061, л. 138-142.

(11) Пак там, ф. 39, оп. 3, а.е.142, л. 66-140.

(12) Пак там, ф. 39, оп. 2, а.е. 567, л.1-46.

(13) Пак там, а.е. 568, л. 1-39.

(14) Пак там, а.е. 96, л. 1-12.

(15) Пак там, ф. 39, оп. 3, а.е. 190, л. 30, 41.

(16) Пак там, ф. 39, оп. 2, а.е. 569, л. 1-100.

(17) Пак там, а.е. 31, л. 1-12.