„Моя работа е да обобщавам фактите, да ги съпоставям и да правя изводи от тях, а не да се губя в подробности и дреболии!“

Христо Матов

Революционната дейност и трагичния живот на идеолога на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) Христо Матов (1869, Струга – 1922, София) са били обект на многобройни изследвания. Творчеството му, едно от най-силните оръжие на ВМОРО в борбата със сръбската и гръцка пропаганда и поробителите е публикувано многократно, но във Вардарска Македония то днес е почти непознато. (Вж. Хр. Матов, Македонска революционна система, 2001, Архив Христо Матов, 2004 и Христо Матов – Историческото съзнание на революционна Македония, 1999.) Непубликувани остават само малка част от неговите ръкописи и за личния архив на революционера, от който са публикувани само отделни документи и който в много отношения е и архив на ВМОРО.

Неговото творчество и документално наследство обхващат един огромен период, повече от четвърт век както от живота на Матов, така и от най-бурните години от дейността на ВМОРО и на българския народ. Най-ранния документ сред тях е от 5 октомври 1892 г., а най-късният от 25 юли 1919 г. Макар и непълен архива му, той дава най-пълната представа за революционера Хр. Матов и може да послужи за написване на пълната му биография, която ще бъде на практика историята на културно-просветните и революционните борби на поробените българи от Македония и Одринско.

 

Известното му документално наследство, публикувано в сборника „Архива на Христо Матов“ обхваща най-активния период от живота и дейността на Хр. Матов, от преподавателската и научноизследователската му дейност, от времето когато е член на Централния комитет на ВМОРО (1896-1901), задграничен представител на организацията в София (1902-1905, 1907-1908, 1913-1915) и от участието му във войните за национално освобождение и обединение (1912-1913, 1915-1918).

След завършването на Софийския университет през 1893 г., със специалност филология, Хр. Матов до 1901 г. се занимава с преподавателска дейност в различни училища в Македония – в Серското четирикласно българско училище, в Българското Скопско педагогическо училище и в Солунската българска гимназия “Св. св. Кирил и Методий”. По край педагогическата си работа той активно започва проучванията си върху историята на българския език, сравнявайки го със сръбския, събира материали за българския фолклор в Македония, а така също и с проучването на корените и дейността на сръбската пропаганда в Македония. Своите изследвания той публикува в брошури и в статии в сп. “Български преглед”, “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, Библиотеката на “Дружество Св. Климент” и др.

През лятото на 1895 г. Хр. Матов става член на създадената през 1893 г. революционна организация в Македония и се включва активно в дейността ѝ и става основния стълб на българското противодействие на сръбската пропаганда в Скопско.

През 1896 г. Хр. Матов присъства на Първия Солунски общ конгрес на ВМОРО. На този конгрес организацията възприема името Български македоно-одрински революционни комитети, тъй като в нея е включено вече и Одринско. Изработени и приети били устав и правилник на организацията, представляващи същевременно и нейна програма. Тук е определена и структурата на революционната организация. Тя се състояла от Централен комитет, окръжни, околийски, градски и селски комитети. Било учредено и Задграничното представителство на организацията в София. От Солунския конгрес (1896 г.) до Солунската афера от началото на 1901 г. Хр. Матов е член на Централния комитет на революционната организация. След направените разкрития от турските власти по време на Солунската афера Хр. Матов и целият ЦК на организацията са съдени и осъдени на дълги години затвор и каторга. Матов получава доживотна присъда и е изпратен на заточение в Подрум кале (Халикарнас). В Подрум кале Хр. Матов, Даме Груев и д-р Христо Татарчев замислят плана на бъдещото Илинденско-Преображенско въстание, който допълнен през пролетта на 1903 г. и окончателно оформен само от Матов е приложен през въстанието.

Хр. Матов, заедно с д-р Хр. Татарчев, Пере Тошев и други членове на ЦК и дейци на организацията е амнистиран през август 1902 г. по случай годишнината от възкачването на султан Абдул Хамид на турския престол. Назначен е за задграничен представител, заедно с д-р Христо Татарчев и Пере Тошев на провеждащия се в началото на септември 1902 г. конгрес на ВМОРО в Солун, на който присъствал и той. Местата на дотогавашните задгранични представители Димитър Стефанов и Туше Делииванов са овакантени, поради възникналото противопоставяне между Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и Задграничното представителство в София (ЗП). Д-р Хр. Татарчев пристигнал в София на 27 октомври, Хр. Матов в началото на ноември, а П. Тошев в средата на ноември 1902 г. Новите задгранични представители в България спазвали установената линия на ВМОРО за постигане “на хармония и съвкупност на всички действующи за освобождението на българите в Македония и Одринско”. По тая причина те веднага възстановили прекъснатите контакти с ВМОК Михайловски – Цончев и продължили линията на сътрудничество с втория ВМОК на Станишев – Карайовов, българското правителство, двореца, политическите партии и пресата. Задграничните представители се включили в продължаващата неуспешно помирителна кампания между двата Върховни комитети, като въпреки тяхната намеса разривът не бил преодолян. На 15 декември 1902 г. д-р Татарчев и Матов се срещнали с гостуващия в България руски външен министър граф В. Н. Ламсдорф и му изложили исканията на ВМОРО, формулирани в изготвена с помощта на Гьорче Петров за случая “Про мемория”. Срещата не се увенчала с успех, а самият Ламсдорф предупредил организацията в тяхно лице да се въздържа от всякакви акции, тъй като Русия няма да ги подкрепи. На 24 декември 1902 г. Централния комитет на ВМОРО в Солун разпратил окръжно, с което свиквал общ конгрес на организацията, който бил проведен от 2 до 4 януари 1903 г. в Солунската българска гимназия “Св. св. Кирил и Методий” и взел решение за започване на подготовка за вдигане на въстание в Македония и Одринско през пролетта на същата година. По същото време и в София се провеждали съвещания по въпроса за въстанието. На Солунския конгрес не присъствали Г. Делчев, Г. Петров, Хр. Матов, д-р Хр. Татарчев, П. Тошев, М. Герджиков. Докато Г. Делчев, Г. Петров и редица други революционери, участници в Софийските съвещания били с резерви за вдигане на прибързано и неподготвено въстание д-р Татарчев и Матов се солидаризирали със Солунското решение и по най-аргументиран начин защитили позицията си. До общо решение не се достигнало, а Г. Делчев още по време на продължаващите съвещания, с четата си заминал в първите дни на януари за Солун. Целта на Г. Делчев била да се срещне с членовете на ЦК и ако не успее да отложи въстанието, поне да се отсрочи датата за лятото на същата година, за да има възможност да се довърши започналото от него въоръжаване на отделните революционни окръзи. Г. Делчев успял да се срещне с Даме Груев и със съгласието на ЦК стигат до решението въстанието да бъде отложено за лятото. През пролетта започва и провеждането на окръжните конгреси, които взимат решения според условията в отделните окръзи за датата на вдигане на въстанието. Въз основа на решенията на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг и предварително изработен проект за въстанието от офицера Димитър Венедиков Хр. Матов изработва през май 1903 г. “План и цел на въстанието”, който е зашифрован и хектографиран и след това разпратен до всеки въстанически окръг. Въз основа на Матовия план всяко ръководно тяло на окръжните въстанически комитети си съставя свой план според местните условия, наличие на турска войска, въоръжение и подготовка на населението. Окръжните комитети свикват и окръжни конгреси, на които се взимат решения и се обсъжда плана на въстанието в съответния окръг. Първи е проведен през април месец Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг, на който е избран и Главен щаб на въстанието в състав Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев, а в като резервния щаб на въстанието са включени и Хр. Матов, П. Тошев и Г. Петров. По времето когато заседава Смилевския конгрес в Солун групата на “гемиджиите” провеждат Солунските атентати, които въпреки големия международен отзвук довеждат и до там, че ЦК на ВМОРО е арестуван, съден и членовете му пратени на заточение. По същото време, на 21 април 1903 г., ст.ст. пада убит и Г. Делчев на път за конгреса на Серския революционен окръг. По такъв начин в най-важния момент Вътрешната организация е обезглавена. Ръководството ѝ е поето автоматически от Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев и подготовката продължава с неотслабващи темпове. Взети са решения първо въстанието да започне в Битолско на 20 юли (Илинден), в Одринско на 5 август (Преображение), в Серско на 14 септември (Кръстовден), като същеврменно въстанат и Солунския, Струмишкия и Скопския въстанически окръзи, като поетапното избухване на въстанието да затрудни движението и действията на турската войска. Задграничните представители провеждат и силна пропагандна кампания, както за пред българската общественост, така и пред външния свят, изтъквайки причините довели до въстанието на българите от Македония и Одринско.

В навечерието на въстанието Хр. Матов се среща с министър – председателя ген. Рачо Петров и с военния министър ген. Михаил Савов. На 20 юли Хр. Матов дава пресконференция във Висшето училище пред представители на политическите партии и пресата, на която съобщава че в Македония въстанието е вече обявено. На нея той отново излага исканията на Вътрешната организация, разказва за подготовката за въстанието и за необходимостта от вземане на мерки за информиране на обществеността за хода на въстанието и отговаря на поставените му въпроси. През целия ход на въстанието тази практика за даване на ежедневни пресконференции от задграничните представители продължава, тъй като на тях не само се съобщават известия от полесраженията, но и се дават опровержения на турските обвинения за злодейства на българските въстаници над мирното турско население. Осъществени са и срещи с чуждите представители в българската столица, а по инициатива на задграничните представители започва да излиза бюлетина “Автономия”, който в ежедневни притурки на български и френски език дава съобщения за водените сражения.

На 22 юли Матов се среща с министър-председателя и на обвиненията, че организацията е изненадала българското правителство неподготвено той най-аргуменирано го оборва, позовавайки се на всички дотогавашни контакти с българските официални среди и предупрежденията от страна на ВМОРО към тях и на голите обещания от тяхна страна.

Матов много често съпровожда до пограничните пунктове отиващите за вътрешността чети от България, а за случаите в които това не му е възможно води оживена кореспонденция чрез телеграфа с пунктовите началници. Матов и д-р Татарчев осъществяват през въстанието и координацията на действията на различните въстанически окръзи, поради фактическото несъществуване на Централния комитет на ВМОРО.

През това време Матов и д-р Татарчев ръководят и Благодетелното дружество за подпомагане на пострадалите от турския режим в Македония и Одринско, като събраните средства по тази линия отново са предназначени за въстанието. Участват и в дейността на македоно-одринските дружества в България, които също подкрепят въстанието. Дружествата продължават своята самостоятелна дейност след разтурянето на Върховните комитети през януари 1903 г. от русофилското правителство на д-р Стоян Данев.

На 9 септември Главният щаб на въстанието в Битолско се обръща с писмо до българското правителство, в което настоява България да обяви война на Турция и да спаси от изтребване “своите еднородни братя”. Писмото е връчено от д-р Хр. Татарчев на княз Фердинанд І в Евксиноград, но правителството отново нищо не предприема на практика, задоволявайки се само с известна дипломатическа активност и благотворителност по отношение на бежанците.

След прекратяването на въстанието през зимата на 1903-1904 г. в София по инициатива на ЗП се провеждат съвещания, на които се прави равносметка на изминалия период и на резултатите от проведеното въстание. Хр. Матов отново защитава позицията си, като според неговите думи “открито поддържах тезата, че тепърва вече няма нужда да мислим само за организирането, както бе от 1893 до 1902  включително, а трябва и можем да мислим и за по-офанзивно държане – за акции, за частични нападения, но не постоянно, не непрестанно, а периодически: напр. към края на лятото и есента. Такова нещо, казвах, можем да възприемем още идещото лято, колкото и да не можем да сторим много нещо. Няма нужда, казвах аз, от големи работи; с тие малки работи ще засилваме европейската намеса.” Съвещанията не излизат с общ документ. Единствено оформящата се група около Я. Сандански приема директива и упътвания към нея за по-нататъшната дейност на организацията. Матов подлага на сериозна критика приетия документ на зараждащата се левица в движението.

Под ръководството на Матов през юни 1904 г. в ЗП се обсъжда изработването на правилник на представителството, където той отново отстоява твърдата си позиция. По негова и на Татарчев инициатива са събрани от всички революционни окръзи писмени сведения за водените действия преди и по време на Илинденско-Преображенското въстание и е отпечатан Мемоара на Вътрешната организация и започва излизането на печатния ѝ орган вестник “Революционен лист”.

През 1904 и 1905 г. се провеждат окръжните конгреси на ВМОРО, на които се чуват много неоснователни обвинения срещу задграничните представители. Те се включват в дискусията, която вече е започнала и Матов защитава не само своите становища и тези на ЦК и ЗП, но и необходимостта организацията да продължи по отъпкания и правилен досегашен централистичен път. В края на 1904 г. Матов и Татарчев няколкократно подават своята оставка поради изтичането на мандата им, но поради несвикването на общ конгрес от януари 1903 г. и несъществуването на постоянен ЦК няма кой да им я приеме. Те остават за задгранични представители до началото на януари 1905 г. През есента на 1905 г. Матов и Татарчев не са избрани за депутати и не присъстват на Първия Рилски общ конгрес на ВМОРО. На този конгрес отново се чуват критики срещу тях от страна на групата около Я. Сандански и Хр. Чернопеев (тук бих искал да подчертая, че най-сериозните критици са от средите на най-неактивните през време на въстанието).

Последвалият близо година и половина период от 1905 до 1907 г. за Матов се оказва един от най-плодотворните в неговото творчество, когато обобщавайки опита от направеното от организацията през изминалото десетилетие той започва издаването на теоретичните си разработки, които и до днес са най-достоверния извор заедно с Мемоара на ВМОРО за историята на националноосвободителните борби на поробените българи в Македония и Одринско. Книгите му излизат под общото заглавие Македоно-одринска революционна система и довеждат до дискусията във Вътрешната организация по нейното реформиране. При работата си върху тях той успява да се запознае не само с българското революционно наследство от времето на Възраждането, но и с революционния опит и историята на близки и далечни народи. Като основа му служат и съвременните за времето си политически учения и съчиненията на техните представители.

Матов е избран за депутат за Втория Рилски общ конгрес на ВМОРО, който трябвало да се проведе през декември 1906 г. в Рилския манастир. Конгресът е провален от групата около Сандански, която изтъква формални причини за непровеждането му извън организационната територия. През януари 1907 г. в София се провежда не конгрес, а Съвещателно събрание от избраните делегати за Рилския конгрес без представителите на Серски и Струмишки окръзи. Събранието не излиза с решения, а с изложение от участниците от 15 януари 1907 г., което адресира до Окръжните и Околийските комитети на организацията. След Съвещателното събрание Хр. Матов, заедно с Борис Сарафов и Иван Гарванов отново е задграничен представител на организацията в София. Този му втори мандат като представител е през един от най-сложните периоди от съществуването на организацията, тъй като групата около Я. Сандански поема пътя на разцеплението и по нейно нареждане Тодор Паница убива двамата задгранични представители Б. Сарафов и Ив. Гарванов. Хр. Матов продължава по-нататъшната си дейност без всякакво колебание, като организира още по-добре ЗП привличайки в него Тодор Александров и Христо Стоянов и подготвяйки провеждането на нов общ конгрес – Кюстендилския. Конгресът се състоял в първата половина на март 1908 г. в кюстендилското село Жабокърт и се оказва на практика последен предвоенен организационен конгрес. Матов председателствува конгреса, като и на този конгрес се налага неговата линия в ръководене и дейност на ВМОРО. Макар, че на практика Хр. Матов е истинския ръководител на ВМОРО, той е избран за трети мандат за задграничен представител заедно с Михаил (Аце) Дорев и Апостол Димитров Грежов.

Въпреки, че на конгреса е обсъден въпроса за бъдещите отношения с излязлото вече на политическата сцена младотурско движение, до конкретни решения не се стига, тъй като според думите на самия Матов младотурците се стремят да реформират Турция, а ВМОРО се бори за нейното разрушаване и подкопаване авторитета на турската власт. Така без своя програма за взаимодействие с младотурците ВМОРО е почти изненадана на 11 юли 1908 г., когато започва в Ресен Младотурската революция. Хр. Матов успява да забави слизането на четите на организацията от планините, да се укрие оръжието и да убеди до някъде организационните дейци да не вярват безрезервно на прокламирания младотурски хуриет (свобода). Целта му е да успее да запази организацията жива и готова за по-нататъшни действия.

На 25 юли Хр. Матов е посрещнат в Солун от българи и младотурци, като най-авторитетния водач на поробените българи. Тук той произнася голяма реч, която е отпечатана в българските вестници. Матов се среща с водачите на Младотурския комитет и заедно с Никола Наумов и Петко Пенчев подготвят платформата за преговори, както с младотурците, така и с групата на Сандански, стремейки се да преодолее разцеплението и противопоставянето. Веднага след Младотурската революция в Европейска Турция се създават две български партии - Съюзът на българските конституционни клубове (СБКК) и Народната федеративна партия (българска секция) (БНФП). Предположенията и недоверието на Матов към Младотурската революция (юли 1908 г.) скоро се оправдават с последвалата антибългарска обезоръжителна акция в Македония.

Хр. Матов подава молба за подновяване на учителската си дейност в Скопие на 27 октомври 1908 г., за да може да продължи борбата по легален път, доколкото това е възможно в нова Турция. През това време дейността на Матов е свързана с тази на СБКК. От 24 декември 1908 г. Хр. Матов е назначен за управител на Българското педагогическо училище в Скопие. По такъв начин, с подкрепата на Българската екзархия, под чието ведомство е училището той продължава революционната си дейност. Подложен отново на преследвания по време на обезоръжителната акция Матов емигрира във Франция и живее известно време (1909-1910 г.) в Ница. Това време също се оказва плодотворно за него. Той написва и публикува брошурите си „Писма за Македония. Отговор на г. Я. Сакъзов“ и „Впечатления от Македония на д-р Кр. Раковски“, както и редица статии, които помества в нелегалните вестници на Вътрешната организация.

След завръщането си в България през 1910 г. Матов хвърля всички сили за постигане на споразумение за обединяването на разпръснатите революционни сили и за възстановяване на ВМОРО, като продължава отново да е един от ръководителите на организацията до обявяването на Балканската война. В началото на 1911 г. с активното участие на Хр. Матов и Т. Александров ВМОРО е възстановена, като в нея отново се вливат старите революционни кадри с изключение на представителите на Серския революционен окръг, групирани около Я. Сандански. Организацията не само че възстановява революционната си дейност, но и подготвя редица атентати в Македония, които довеждат и до намирането на повода за Балканската война след последвалите кланета на българи в Щип и Кочани. През това време Хр. Матов като задграничен представител от името на ВМОРО води преговорите с представителите на бившия ВМОК, ръководени от полк. Александър Протогеров и полк. Стефан Николов и с представителите на ръководената от Хр. Чернопеев Българска народна македоно-одринска революционна организация за обединение на всички революционни сили в една организация. Благодарение на неговата твърда позиция обединението е постигнато на основата на старите принципи на организацията. Той участва активно и в по-нататъшната дейност на възстановената ВМОРО и през следващите години, като води преговорите и с младотурците за постигане на компромис между двете организации. С цялата си дейност и творчество Матов успява да се утвърди по най-категоричен начин за най-видния ръководител и идеолог на ВМОРО.

През това време той издава книгите си, в които критикува позицията на българските социалисти и правителствата по македонския въпрос и започва работата си върху така и недовършените си ценни спомени за революционната си дейност поради обявяването на войната през 1912 г., които за пръв път са публикувани чак след близо две десетилетия. През същата 1912 г. написва и успява да издаде една от най-хубавите си книжки „Пропусната случаи“, в която публично поставя въпросите за пропуските на България да разреши Македонския въпрос. В нея главните пропускачи на тези случаи са главно българския монарх цар Фердинанд и българските социалисти.

В началото на октомври 1912 г. след избухването на Балканската война Хр. Матов прекъсва работата си над своите спомени-бележки и заминава доброволец в Македоно-одринското опълчение, като участва във военните действия в Тракия и в срещата на ръководителите на ВМОРО в Малгара в началото на 1913 г. В края на Балканските войни Матов заедно с П. К. Яворов отново е задграничен представител на организацията в София. И сега задграничните представители участват в подетата пропагандна кампания на организацията в чужбина след неуспешните войни, като исканията които трябвало да предявят делегатите били формулирани от Хр. Матов.

Въпросите фигурират в едно писмо на Т. Александров до Григор Василев, който е един от организационните пратеници. Те са следните:

„По мнението на Матов и др., между друго, ето какво може да се говори, агитирайки за автономия.

1. Населението в Македония е предимно българско. Вътр[ешната] организация 20  години бе за автономия; Сърбия и Гърция винаги против автономия, защото населението е българско. И сега, ако остане Македония под сърби и гърци, ще означава, че войната, подета главно и преди сичко в името на освождението на Македония, свършила се е с нейното поробване.

2. Жестокостите (кланета, безчестия и пр.), вършени от сърби и гърци в Македония, показват за лишен път, че те са врагове на местното население. Също 150 хиляди бежанци, дошли в България: довод против Сърбия - Гърция и в полза на България.

3. Завоевателите са принудени да си служат с терор, за да намалят и унищожат българското население; значи по необходимост, толкоз повече че то е свикнало на кървави револ[юционни] борби през цели 20 год.; а то и без тоя терор би се борило. Значи и от едната, и от другата страна неизбежна е кървавата борба. По тоя начин няма траен мир, тъй много желан от Европа.

4. Че действително в Македония живее борческо и жилаво население, се вижда от факта, че през 20 год. репресиите не ги сплашиха и разните неефикасни реформи, предлагани от Европа, не ги задоволиха:

в 1902 г. - пъдарските реформи,

[в] 1903 [г.] - Мюрцщегските [реформи],

[в] 1904 [г.] - финансовата реформа,

[в] 1906 [г.] - проекта за съдебната [реформа],

[в] 1908 [г.] - Ревелската програма;

Подир мл[адо]тур[ската] конституция -

Пак револ[юционна] борба - докато най-сетне се обяви войната.

И сега трябва да вярваме, че тъй ще бъде:

Недоволство - револ[юционна] борба - отглас в България , Австрия и пр.

5. За в Англия, Франция и Русия: с дявола биха отишли макед[онци]те само да не останат под гърци и сърби, които рамо до рамо се биха с турците против българските революционери.

6. Македонците предпочитат да влезне Македония, като автономна област в независима Албания - дуализъм; или поне Битолския вилает, или най-малко съседните околии (Костурско, Охридско, Дебърско, Тетовско и др.) - Сега за сега за отделни околии пред немци не е политично да се говори.

7. Сърби и гърци не допускат свобода на съвестта. В Букурещ сръбските делегати формално са отказали да приемат взаимност на църк[овно] - училищна свобода. Сърбите през юни изпъдиха българските владици и заставят силом свещениците да не признават екзарха и в черквите да споменуват белградския митрополит. За български училища и черкви и дума не дават да се продума.

При свободно време добре е да пишете неща, които ни интересуват на адрес - Хр. Матов, гостилница "Балкан".“

Докато е в София Матов е същевременно учител в ІІІ Софийска мъжка гимназия и подпомага работата на Етнографския музей.

През Първата световна война Хр. Матов подпомага работата на редакторите на излизащия в Скопие вестник “Родина” и е член на комисията по подпомагане на войнишките семейства и бежанците. По същото време започва и работата си над история на революционните борби на българите в Македония и Одринско, но както става ясно от запазената документация предава събраните материали на Ангел Томов и Георги Баждаров, които отпечатват историята през 1917 г. И макар че на кориците на книгата стоят имената на двамата бележките и критиките на ген. Ал. Протогеров върху книгата са насочени единствено срещу Матов.

Втората национална катастрофа нанася значителен удар както върху целия български народ, така и върху самия Хр. Матов, който след продължително боледуване умира в София на 10 февруари 1922 г. По този повод Съюзът на македонските братства в България характеризира Хр. Матов като “един от най-добрите синове на поробената ни родина”. В издадения след смъртта му некролог от Съюза се отбелязва, че Матов “наранен от новото робство, в което изпадна нашата Родина, се отдели в самотност и преживе страшни дни на тежка мъка, която помрачи неговия ум и го свали н гроба”.

В Централния държавен архив е запазена съвсем малка част от личния архив на Хр. Матов. Останалата документация излязла изпод неговото перо се съхранява в домашния му архив, съхраняван от неговия племенник Христо Матов  и в архивите на негови съратници и съвременници. След смъртта на племенника му този богат и ценен архив вече е в неизвестност. В издадения преди години (2004 г.) документален сборник бяха включени писма и други документи на Хр. Матов и на ЦК и ЗП на ВМРО, запазени в архивите на Тодор Александров, генерал Александър Протогеров, П. К. Яворов, Григор Василев, Тома Карайовов, Евтим Спространов, инж. Христо Станишев, д-р Владимир Руменов, Димитър Стефанов, Иван Йосифчев, Стоян Калоянов, Пейо Шишманов, д-р Васил Радославов, д-р Константин Стоилов и много други.

Сега ще имате възможност да се запознаете с пълния текст на една от ранните брошури на Хр. Матов, посветена на дейността на сръбската пропаганда в Скопската епархия.

Цочо В. Билярски

 

 

* * *

 

ОТПАДЪКА НА СРЪБСКАТА ПРОПАГАНДА В СКОПСКАТА ЕПАРХИЯ.

ОТ ДРИМКОЛОВ. СОФИЯ, 1897

 

ПРИЯТЕЛСКО ПИСМО.

Отпадъка на сръбската пропаганда! Ще речете, преди да чуят сички за появяването на сръбската пропаганда у нас, зафащаш да ни говориш за ней­ния отпадък. Що да Ви правя: мене не слушайте, слушайте действителността.

I.

Под име „сръбски претенции“ ние разбираме старанията на сърбите да доказват на света с историко-етнографски доводи, че Македония е сръбска страна. Под име „сръбска пропаганда“ в по-тесен смисъл разбираме стара­нията на сърбите да си създадат в действителност свои сънародници в Македония. Като имаме униатска и протестантска пропаганда, защо да ня­маме и сръбска.

Научните доводи на сърбите са само за лице. Няма ни един, буквално ни един колко-годе интелигентен сърбин, който да вярва в них. Сърбите знаят, че техните прадеди - сръбските царе, сръбските патриарси, сръбски­те писатели и летописци, сетне, татковците им - сръбските нови писатели, поети и политици, па и самите те, сегашните сърби, са я считали и я считат Македония за българска страна. „Днеска сичко се върши от държавни интереси. Очакваше се съединение с Босна и Херцеговина, та оттам да излезнат на Адриатическо море; но в 1878 г. тия две области минаха в яки ръце и тогава сърбите обърнаха погледите си към Бяло море“. (Български преглед, 1894 год, I, кн. 5, стр. 107. - Бел. Хр. Матов.) Няма съмнение, че в тоя път ги тласкаше и Австрия, която нямаше как инак да отвърне погледите им от Босна. Моментът бе сгоден: на власт беше напредняка-австрофил Милутин Гарашанин. И аз давам право на сърбите: сякой държавен мъж е длъжен да се грижи за доброто и величието на държава­та, па било с простени или непростени средства. Коя дипломация би могла да им откаже това право? Малко ли техни земи са под Австрия и Маджарско? Кой ги пита за това? Па не е ли и тази Австрия, що най-веке се е устремила да се докопа до окото на Македония - Солун? Що тогава сме гракнали срещу тия – проклети - сърби? И Влашко да беше на мястото на Сърбия, и Влашко ще претендуваше за Македония. Па и Абисиния да е, и Абисиния ще претендува. Кой не ще топла пита? Въпрос е само, дали е топла пита, а ти довечера и до скончание века да си викаш против сърбите, пак те си имат държавно-дипломатическо право да изявяват претенции, и не само в Македония, ами и сегде, дето можат да имат интереси.

Ама, ще кажеш защо излизат и с етнографска основа в претенциите. Много просто: защото основата е замамлива, а за европейската диплома­ция достатъчно е да изяви някой претенции с колко-годе замамлива осно­ва и, щом ѝ понася, готова е да ги санкционира и да свали правото на другия до нивото на Претенции. В резултат: претенции и претенции само с по-голямо или по-малко право. Значи, щом сърбите намират, че и така би залъгали някого или някой, защо да си послужат и с това средство? В днешният материалистически век хич не е чудно, ако сръбските дипло­мати за днешни изгоди решат да изгорят цялата сръбска литература до 1878 година, понеже тя им се противи и ги изобличава. Отивам и по-тамо: те, сръбските дипломати, в правото са да предадат на ауто-да-фе таквите учени сърби като етнографът Стефан Веркович, историкът Иларион Руварац, които и след 1878 година си позволиха да си издигнат гласа против изявените претенции. И пада им се: не можеха ли барем да траят само или да умрат по-скоро като филологът Джура Даничич (+1882)? Па най-сетне и защо да умират без време: кой се присмива на Ст. Новаковича, като ратува сега за онова, за което преди 20 години не можеше да слуша? Дипломати­те Ст. Новаковича, Йов. Ристич (шеф на либералната партия) и др. са изменници, ще кажеш на учените Ст. Новакович, Йов. Ристич и др. Е, добре, те не ти отричат това и няма защо да ти отричат; в техните очи даже им си смешен, като си седнал да спориш за елементарни работи. Бяха учени, учено пишеха; са дипломати, дипломатски пишат и постъпват. Що чудно? Я ако един ден се изпречат, та ти кажат открито чрез печата, че сички им сегашни научни доводи действително са били само за лице, приструвки, шашарма, за да ти отнемат време и сами да печелят време? А това, разби­ра се, не очаквай по-рано от оня ден, който се казва бял ден за Македония.

И така, братенце мили, наместо да губиш време да проклинаш сърбите, гледай се себе си, не допущай твоите да се поддават на чуждо влияние. Мрази сърбоманина, а сърбина остави го на разположението на славянофилите, тия, които на книга високо проповядват братство, а не раздора между славянските народности.

Да оставим сега това на дипломатите, а да видиме, как върви пропаган­дата вътре в страната. Ще бъда по възможност кратък: Μηδένάυαν. Кога имаше да се бориш с пропаганда, по-малко пиши, повеке работи.

II.

Сърбите, казваме, нямат почва за работа. Така ли е в действителност? Отговорът ще се получи, след като разгледаме, какви са и отде произлизат днешните сърбомани.

Едни сърбомани са стари български гъркомани, които не се отказват от патриаршията и прегърнаха новата народност, едно, защото пак оставаха под патриаршията и, друго, защото от срам не щяха да се подчинят на Българската православна църква и на прежните си противници в църков­ния въпрос. Сички други са долни личности, каквито се намират в сякой град и по цял свят; те се прогласиха сърби за интерес, за пари или най-малко за дневен инат. Вън от тези два вида сърбомани друг не е ставал и не става сърбоманин.

Най-веке сърбомани са от първия вид: старите гъркомани. Ако сръбска­та пропаганда не завареше Куманово и Тетово по 150 и 200 къщи гъркомански, сега там сърбомани можеше да има, но не повеке от 15-20 къщи, се долна ръка купени. Ако в Скопие Хаджи Косте, Панко П. Николов и други неколцина не бяха останали гъркомани, днес не ще бяха сърбомани. Също трябва да се каже и за сърбоманските села особено в Скопско, Кумановско, Тетовско. Тука веке една проста случайност е била достатъчна да реши съдбата на селото: не се нашъл някой да накара селото да се откаже от патриаршията и след време по редовен път постига го сърбоманство. Значи, имаме работа с недовършеност или забава в процеса на отказването от патриаршията. Българи патриархисти (гъркомани) и българи екзархисти. Сърбите нека благодарят именно на тоя факт-гъркоманство и на патри­аршията с нейната Скопска митрополия, която в борбата с нас се виде принудена да ги счете за свои и да им даде сяка възможна подкрепа. Да не беше това, сърбите още на втората година ще съзнаеха, че ударили на камен и парите им - по вятъра. Събитията от 1876-1878 год. и втор път сръбската пропаганда само поспряха отказването от патриаршията. Редки са случаите да е станало село сърбоманско, след като е било еднаж отка­зано от патриаршията; и измежду тези редки случаи повекето се падат в по-прежно време преди 20-25 години, не за дълго след първото преброяване (истилямът). Процесът на отказването пак следва. Щом и останалите села се откажат от патриаршията, сърбите ще останат co пръст в уста.

Другият вид сърбомани за прегледност ще ги разделим на три категории.

Първата категория съставят най-развалените елементи или както велешки ги наричат истуркани (отритнати). Някой нечестен длъжник (батакчия), някой денонощен скиталец, някой поклонник на Бакхуса, изобщо такъв, който е без работа и комуто не му се работи, съгласил се за пари да се нарече сърбин. За него името сърбин е съвсем случайно; то можеше преспокойно да бъде арапин или циганин или както някои казват цигоманин. Въпроса е, отде произлиза парата. Един сърбоман в Паланка, като го питаш, що си ти? - отговаря: наполеон. И в Скопие под име копче (= грош и два гроша) еснафлиите разбират сърбоманин. Неловко ми е да Ви посочвам примери, но понеже далечния четец може непременно да иска, ще посоча два от Скопие: Питко и Кочо Минов (или сега Миник).

Питко е по народност влах. По-напред се наричал или бил своего рода авукат (не знае да пише турски), а сега е кафеджия, но в същност и тогава и сега занята му е шпионство. Проплакал е сума свят, особено между сел­ското население. Питко в Скопско е синоним на лош човек, низък, Юда. Тенкува Ви, защото е сърбоманин.

Кочо Минов е един син на майка, без татко, затова и гален. Свършил IV клас. Познат е от малък на цялото население по своята крайна безнравст­веност, каквато само в Турско е възможна. Неможейки поради това да се държи за български селски учител, найде си хляб у сърбите-градски учи­тел и не само хляб, ами навярно и слава и величие като борец за сръбска­та идея, заедно с Питка. Сега си казва на умът: роди ме, майко, co късмет, па фърли ме на пътя.

Към втората категория ще отнесем ония, които са станали сърбомани за дневен инат: не минало неговото в общината, станал ти сърбоманин. Такъв е запр. случая с гостиварския поп Стефана. В 1891 год. видял се обиден от Високопреосвещения Скопски български митрополит Теодосия, разсърдил се, отива в Скопие при сръбския консул, заема пари и връща се сърбин. Преродила го майка. Благодарение на случая сяка година си полу­чава плата. Подобни случаи има сегде: в Кочани, Кратово и др.

В трета категория спадат ония, които се видели принудени да станат патриархисти по църковни канонически причини. Някой иска развод, без да има канонически основания; друг иска да земе жена някоя роднина; трет иска да co ръкоположи за свещеник, след като е бил убиец, разбойник, крадец, развратник, осъден. Естествено, общината и митрополията няма Да ги удовлетворят. На ти ги утре патриархисти сърбомани: наместникът на патриаршеския владика това чака. Та и тая му е задавката - да отцепва екзархисти; за това му се плаща. Ама страдало православието, - нищо. Нали няма кой да го съди! А и кой може да го съди, когато владиката му служи не на Православната вселенска църква, а на всеславната пара? Бог високо, цар далеко. - И тука ще дам два-три примера.

Петре X. Димитров води щерка на Е. Яковчев, и двамата заможни тетовци. Петре изпаднал, та иска от теста си пари или-ще напусне щерка му. Тогава Петре дава прошение в Българската община да го разведе с жена му. Общината и митрополията, разбира се, не го развеждаха без канонически причини. Той отива в патриаршеската община, прогласил се патриархист и толко - разведоха го.

Богдан от село Малотино (Кумановско) преди 6 години убил Анта от село Арбанашко пак (Кумановско). И двете села са в местността Козяк, дето всички села са екзархийски. Преди 2 години Богдан дохожда при българския владика в Скопие и се моли да го ръкоположи за свещеник. Владиката му отказва като на убиец и той за същата цел отива при гръцкия владика. Този, не можейки явно, отива в патриаршеския манастир на известния старобългарски пустиннослужител Св. Прохор Пшински сподвижника на Св. Ивана Рилски, Йоакима Осоговски и Гаврила Лесновски, и там го ръкоположил скришом. Българският владика дал такрир, но от валията ли чакаш да ти оправи вярата! И тъй, сега Богдан си е свещеник в същия манастир и, разбира се, патриархист-сърбоманин.

Йован Петров от Пехчово, познат (под името Йоването) в цяло Малешевско и Пиянечко като лош човек, без работа, грабач, шпионин, развратник, осъден на затвор, дохожда в Скопската българска митрополия и се моли три седмици да се ръкоположи за свещеник. Владиката не го ръкоположил по горните съображения. Разсърден, зема пари от сърбите, отива при пат­риаршеския владика и се връща в Пехчево негово благоговейство. Сега сърбите се радват на светите му молитви и благословии.

Не е моя работа да искам да обърна вниманието на патриаршията или на руския Св. Синод върху тия и подобни примери.

Това що пиша за трите категории от вторият вид сърбомани няма да направи никакво особено впечатление на местното население, понеже му е общеизвестно. Аз правя само компилация на книга от неговите възгледи. В такъв случай кой става сърбоманин - другар на такива люде? Друго нещо, което прави благочестиво население да гледа с отвращение на сърбизма, е свойствената му (на сърбизма) култура.

III.

Съдейки по произхода от само себе си се разбира че няма сърбомани убедени сърби; сички са един вид на случая, по неволя. В Тетово начело на сърбоманите стоят преселници от отвъд Шар, - от Призрен. Те са бр. Гойкови, един от които Кочо Гойков, макар призренец, за да крепи сръбство, получава 48 наполеона. Сърбоманин, особено от вторият вид не скрива, че си е българин и е готов да отфърли сърбоманството, стига да му се отстрани пречката, що го кара да бъде сърбоманин: да не се остави да гладува. Богдан убиецът иска да бъде свещеник в селото си, стига да го приемат селяните и Българската община. Йоването, още щом стана све­щеник и зафана да праща молби в Българската митрополия за прошка. Има и примери като следния. В село Барбарево (Кратовско) един от свещениците (двама са), поп Андон преди 2 1/2 години, излъган за пари, зафанал да дружи със сърбомани в града. Селяните го забележили и го изпъдили от домовете си. Сухоежбината накарала го да се моли на Българската община да убеди селяните да го приемат. Те пак не го приемали. Работата се пренесла в Българската митрополия. От тука му се дало епитамия за 3 месеца, та сетне да се приеме. Трите месеца се изминали и селяните пак не го искали, та веке в м. февруари тая година едвам го приели. За ум.

Факт е, познат на сички ни. Че и ученици, що отиват в сръбски пансиони - в Призрен, в Белград - не си изгубват българския дух. Учениците в Призренското богословско училище са разделени на две партии: сербиjанци и бугари. Първите са сички отвъд Шар (Нови Пазар), вторите са отсам Шар (Тетово, Кратово и др.). Тая година в м. ноември сички до едно българчета избягаха от Призрен, дойдоха в Скопие и се молиха да ги приемат в нашия пансион. Приеха се 10 души по-големи и по-отбрани, такви, що ще ядат хляба малко години. Същото е и в Белград. Учениците отиват тамо за наука. Свършили или недовършили, връщат се в княжеството или във вилаетите с чистият си български дух и мнозина по-разпалено и по-вещо атакуват сърбизма, след като са сфанали вътрешните му слабости, както правеха едно време (в църковния въпрос) нашите елинисти. Ако па някой стане сръбски учител, той си се счита българин на сръбска служба и винаги в душата си съзнава измяната, та е готов на сяка минута да бъде български учител, стига да го приемат. В това отношение едва ли има изключение. Та па и сръбските учители, колкото са, повеке са родом от отвъд Шар, от Сърбия, от Черна гора и от сръбските земи в Австрия.

IV.

Имайки предвид произходът и духът на сърбоманите или фактът, че няма или (ако допуснеме) съвсем са рядкост сърбомани убедени сърби, а priori може да се разбере, че пропагандата няма почва. Няколко години как се яви и веке престана да напредва. А според мене пропагандата, като сяка пропаганда, щом не печели, губи. Униатството (Кукуш запр.) и протестанството (Радовиш запр.) или трябваше да напредват, или да бъдат осъдени на загниване; едно от двете. Изключителното мнозинство, масата, мудно, но сигурно претопява, поглъща. Денеска от две години сръбската пропаганда губи в прав смисъл на думата, а не само защото не печели.

Очаквате навярно да Ви представя и как напредват нашите училища в епархията. Но това за мене няма някакво особено значение. Сърбите имат нужда да хитруват с понятието училище и училищно помещение. Наемат къща и я прогласяват за училище, па макар и да няма ученици. Колко пове­ке училищни помещения, толко повеке училища! В Кочани 2 училища; това в същност значи 2 училищни помещения (къщи са сичко 7-8). В един град дохожда един никакъв; както сякой и той за пари може да земе къща под наем и да я нарече училище. В кратовското сърбоманско село Щалковица 1 учител с 1 (буквално 1) ученик и 1 ученичка (и те нередовни) съставят училище. Добре, но в Европа трябва да се чуе: училища, училища имат сърбите в Македония! Ами само в Кратовско има 67 български екзархийски села; 9 имат училища. Дайте пари за 58 души учители, утре ще имат българ­ски училища в сички останали 58 села.

Най-сетне по сръбския начин кой не може да отговори училище? И ки­тайци, и папищаши, и протестанти можат да отворят – наречено - училище щом има динари и щом е с них държавното divide et impera. Ние българите сякогаш можем да отвориме училища в Призрен, Прищина. И нарочно каз­вам открито, за да видиме, дали би посмели сърбите да се фатат на бас, и  след като им давам възможност да земат о време мерки. Ето що значи  училище в Скопие, в Битоля!

А що значи сръбски пансион? - Сиропиталище. Евлоги Гйоргиев да беше завещал няколко хиляди лева за българско училище с пансион. В сред Белград би се събрали сръбчета.

Сега, нека оставим сърбите да хитруват както искат и както можат, a  ние нека видиме в численост на население отпадъка на сръбската пропаганда в Скопската епархия в последните две години.

В Скопие според официалното преброяване преди 6 месеца сърбомански са 28 къщи (български екзархийски къщи са 1647). От них повекето са  старите гъркомански къщи, а само 4-5 са купени от българска и влашка  народност преди 3-5 год. От година-две насам първите сърбомани като  Хаджи Косте търсят случай да покажат, че са разположени да се оставят от сърбоманството, и само срам ги задържа. Това 3-4 пъти са изповядвали и пред Високопреосвещения български митрополит. Сега се строи отново  църквата „Св. Димитрия“, църква малка, но великолепна; Хаджи Косте, братя  Иванови побързаха да дадат помощи. В Скопско тая година се присвои  Нережкия манастир, оня манастир, който преди 3 години с толкоз шум мина  под патриаршеския владика, а то значи в сърбомански ръце. И чудното е  как се присвои сега: сам мютевелията от няколко време беше се убедил,  че манастира, за да не опустее, тряба да е там, дето е изключително мно­зинство. Есенеска село Ържаничено се отказа от патриаршията. Скоро ще чуете, че едно първо сърбоманско село Побожйе признало екзархията, а възможно е и за част от най-първото - Кучевица, родно място на Пловдивския митрополит Натанаила. Има верни сведения, че руският консул в Скопие г. Лисевич, както други пъти, и сега е заплашил побожкия кмет. С положителност смея да уверя, че ако да не беше г. Лисевич, тоя сърбин по дух, сърбоманството в няколко села ще беше досега загаснало.

В Тетово сърбомани се считат старите гъркомани (150 къщи срещу 850 български екзархийски). От две години насам има младежи, що идат в на­шата църква и имат български дух, когато татковците им са сърбомани. Ако може да се предположи и противното, то е незабелязана рядкост. Ане важи ли за в бъднина да са младите с нас? Сетне, не важи ли за отсега факта, че силното влияние на патриаршеският архиерийски наместник отслабна от две години насам и че то мина в ръцете на нашия архиерийски наместник? - В Тетовско през м. декември село Доброще призна духовното ведомство на екзархията. И селяните от с. Глогйе са наклонни да признаят екзархията. В село Елошник преди 3 години половината станали сърбомани; лани - зима (преди година и пол) пак се подчинили на Българската Тетовска община, та цяло село е екзархийско.

В Гостивар (нахия) лани на сърбоманите (5 къщи, от които една влашка) се даде ред в църквата (един ред срещу наши два). Тия 5 къщи са сърбомански от преди 6 години. Екзархийските българи здраво се бориха, се борят и са готови да се борят сяка минута. Правителството иска и дава мунавебе (ред). - И в Гостиварско в тези 2 години пропагандата е изгубила. Село Пожарани цяло било под патриаршията; преди две години една част се отказа, та лани и изтеклата година там има - имахме училище. В село Долна Баница през м. декември половината къщи зимъска признаха екзархията. В най-предните сърбомански села Зубовци, Галати и Никифорово има веке селяни, що гледат да признаят селата екзархията. Ако да не са още подку­пените арамии, пропагандата в Гостиварско скоро би се очистила. Селяните изобщо са узнали това, та с презрение зафащат да гледат на пропагандата.

В Куманово 6 януари т.г. екзархийските българи (900 къщи срещу 200 сърбомански-гъркомански) откриха борба за църквата. По тоя случай при­знаха екзархията 20-на къщи. В църквата се служеше на ред по седмица 23 години - от 1874. Постоянството на кумановските българи в сегашната борба е единствен случай по рода си в нашия църковен въпрос. Три месеца и нещо на наш ред не влизаха в църква. Да е затворена и за едни и за други не е чудно. Ами отворена и правителството ги канеше да влизат и пак не влязоха, догдето не сполучиха. И, знайте, през кои дни постоянствуваха да не влизат жени и старци: на великденски поклади, през велики пости, на Великден. Когато се откри борбата, няколко души сърбомани бяха яли бой, та туриха под затвор от нашите 13 души. На другия ден пред хюкюмата се сбра един многолюден митинг, който настоя, или да се пуснат затворените, или и них сички да ги турят в затвор. Каймаканинът, след като опита заплашвания и молби, принуди се да пусне затворените. Между многото остри телеграми до валията, до везира и до султана, една до султана беше co съдържание: „или ни дай правото, или найди ни място“. На 12 април църквата се доби. Тежък удар за пропагандата. По-първите сърбомани залъгват долните, че църквата ще си я възвърнат. Когато у по-долните не остане място за търпение и надежда, вероятно 40-50 къщи ще се отцепят. - От селата само с. Думановци (35 къщи) е зело сърбомански свещеник преди 4 години. Сички други сърбомански села са станали такива, защото са се нашли неотказали от патриаршията. Село Старо Нагоричано изпърво признало екзархията, но не много след първия истилям (именно около времето на Високопреосвещеннаго Доротея или Кирила, български митрополити в Скопие от 1873 до 1876 год.) пак влязло под ведомството на патриаршията, та сега е сърбоманско, с изключение 20 къщи, които при­знали екзархията преди 7 години. Село Четирци (59 к.) цялото било под патриаршията; преди 2 1/2 год. повеке от половината призна ведомството на екзархията и ето 2 години в селото има българско училище. Преди 2 седмици селата около Градишкия манастир (с. Градище) подадоха заявление в хюкюмата да искат, щото манастира да се признае за екзар­хийски, защото и те са под ведомството на екзархията.

В Паланка преди 3 години се наплодили 20 къщи сърбомански. Намис­лили и дял да искат в църква. Паланчани знаят, какъв дял им дали. Сега в града има само 6 къщи купени; между друго и една жена вдовица потурчена (премъжена за турчин), та отритната от всички. Имат един свещеник, който 4 години не служил литургия (няма къде) и още носи калимявка. - В Паланечко няма село сърбоманско. Преди 3 години в с. Ранковци (130 къщи) двама свещеника и няколко къщи бяха станали сърбомански; сега там един свещеник и 3-4 селяни се считат сърбомани. В с. Станча, както и напред,  има 10 къщи сърбомански с 1 учител; попува ги ранковския свещеник. Станче е малко село - 27 къщи, заради това ние не отваряме училище. Да се съгласиме да отвориме училище, пропагандата ще се вид-не-види. Тая година мал-мюдюри и полицейският от Паланка, по заповед на каймаканина, що не сториха да накарат селяните от Търново, Църцория и други села, погранични на България да станат сърбомани; не сполучиха да образуват партия.

В Кратово пропагандата се крепи (33 къщи) главно, защото има две църкви в две отделни махали (едната църква под патриаршията). Сърбо­маните и там се отчайват: някои очаква Високопреосвещения български скопски митрополит, за да му целунат ръка. Сега в м. юли първият кратовски сърбоманин се отърси от сърбоманството. (Според по-нови сведения на Друж. „Св. Климент“, на 4 август 18 къщи от сърбоманската махала Царино (в Кратово) са заявили на властта, че занапред минават под ведомството на екзархията. - Б. Др. [Хр. Матов].) В кратовското село Талашманци (31 к.) било сърбоманско; отказало се преди 2 1/2 години. Сърбомански остават: село Щалковица (44 къщи) и 20 къщи от с. Злетово (български екзархийски къщи 84).

В Кочани пропагандата се явила в 1891 г. Преди 2 1/2 години тя стигнала до апогеята на своя успех: сърбомански къщи били 50-60. В м. февруари 1895 год. за някой ден повекето свещеници се прогласили сърбомани. Дне­ска в Кочани има 7-8 къщи и те купени и отчаяни. Техния поп Данаил се моли да го прибереме, само че да не го оставяме без хляб. - В Кочанско селата Траканье и Спанчево преди 3 години били заразени. Тогава за мал­ко време и ман. „Пантелей“ co селото (Пантелей) се подаде на пропаганда­та. От две години и селата и манастира са чисти. В май месец т.г. цялото с. Бели (55 к.) се отказа от пропагандата. Бели е 20 минути до града; там се църкуваха градските сърбомани. В Кочанско остава още едно село Нивичани и то не цяло. И то е склонно да се откаже и ще се откаже, само не можа да уверя с положителност, дали ще мине мало време или няма да мине. Свещеникът се мае: иска му се да му дадеме под ръка.

В Малеш 6 години наред най-голямото село Берово (360 к. и 116 турски) беше сърбоманско. Лани половината се отказаха, а тая година сърбомани останаха 1/10. Като се присвои училищното здание, ще останат 10-15 къщи. В Пехчево наново се отвори сръбско училище за няколко купени къщи; тези къщи са от преди 3-4 години - не са сегашни, а училище сега им отваря правителството, тъй като правителството има сила да отвори и в Прилеп. - Преди три години пропагандата се опита да се вмъкне и в Пиянечко (Царево село). Сега е мирно.

В Щип 3-4 години наред пропагандата усилно се мъчи да си пробие път и да отвори училище. Не можа, макар да имаше и да има на своя страна сички официални и конфиденциални правителствени разпореждания. Преди 3 години един свещеник с няколко души за пари се поддали на пропаганда­та. След някоя седмица били принудени да се откажат и сега си са мирни. За резултатът остана само анекдот: чукане тенекии като на еретици.

В Радовиш (Скопски санджак) няма никакъв сърбоманин.

***

От изложеното до тук видно е, че пропагандата от две години насам фактически е изгубила во сички каази на Скопската епархия, къде повеке, къде по-малко. За нас не са важни толко числата колкото крупния факт, че пропагандата отпада. Яви се преди няколко години, усилва се като ново нещо, стигна апогеята си преди 2-3 години и от две години губи и ще губи. Такава е историята и съдбата на пропагандата сегде, дето се е явила, и такава ще бъде сегде другаде, дето се яви и ако се яви. Това трябва да се е разбрало и в Белград, та що се слуша за последни, отчаяни мерки, като че ли наближава предсмъртна агония.

В заключение ще кажа, сърбите нека продължават да се мамят и да мамят със своята политиколитературна алхимия (научни доводи! училища!), нека правят постъпки и отстъпки пред гърци и черногорци, нека викат на помощ люти арнаути, нека просят милост от Европа и бога - Мамона; а ние пък, синовете на Македония, нека продължаваме да се уреждаме вътре в страната и да бъдем сякогаш на щрек, додето дадеме да се разбере и от слепи и глухи, че от Шар на юг и от Охрид на изток сме родени и неразделни братя, че никаква пропаганда и никакви реки и долини не са в състояние да разделят вековното единство, че преко разните пречки намираме възмож­ност да си създаваме един след друг по-светли и по-светли идеали, че, ако потряба, ще знаеме да си отплатиме на ония (гърци и сърби), които станаха причина за новите теглила след 19 февруари 1878 год. - Св. Стефански договор. Това е последната воля. Пътят на Русия за в Цариград бил казват, през Виена. Пътят за Македония не е през Белград, а е вътре в Македония.

1 август 1897 год.

Публ. в Хр. Матов, Македонска революционна система. Съчинения. София, 2001, с.341-349.