От няколко седмици по българските книжарници е биографията на Иван Вазов, излязла изпод златното перо на Симеон Радев.

Литературната критика, както винаги продължава да мълчи. Може би за да проговори тя трябва да бъде платена или стимулирана по друг някакъв начин, а нищо чудно тя да е просто неинформирана, неспособна и некомпетентна.

Тъй като съм субективен, в случая, но това е най-сериозното събитие, с което издателство „Захарий Стоянов“, а и с невероятното издание на съчиненията на Патриарха на българската литература отбеляза 170-годишнината от рождението му. Това са едни впечатляващи дарове за четящия ни народ, за който родолюбието на Иван Вазов винаги е било не само водещо, но и пример за подражание. Трябва да се отбележи и четенето на подбрани откъси от творчеството на Вазов, които прозвучаха по националната телевизия, по идея на Народния театър, носещ неговото име, макар че репертоара му от Вазови пиеси да е много скромен.

Но не за това ми е думата.

В изобилието от медии има една, която очевадно се изявява, включително и по македонския въпрос. Там беше представен един специален брой на посветено на него списание. Двамата събеседници, боравейки с истини и полуистини, се обединиха около покрусата на Вазов от загубата на Македония, както и от собствената си стихосбирка, посветена на Македония, която издава по време на Първата световна война. Двама многознайковци дори наблегнаха на „факта“, че Иван Вазов я е спрял от разпространение, чувствайки вина че е насъскал народа ни в грешна посока и стремежи към непостижими идеали. Това беше не само повторено, но и се наблягаше да не би някой да не е чул и разбрал, че и Вазов сам е прозрял истината по Македонския въпрос и дори разочарован от себе си, си е посипал главата с пепел.

Като извор за тези твърдения беше изтъкната анкетата-интервюта на акад. Иван Шишманов с Иван Вазов. Тези разговори с Вазов имат две посмъртни издания под редакцията на акад. Михаил Арнаудов (1930 и 1976 г.). Във второто издание акад. Арнаудов сваля много от текстовете в анкетата, посветени на отношението на Вазов по Македонския въпрос, макар че добавя нови текстове, изпаднали при предишното издание.

Пишещият тези редове, заедно с колегата си Ива Бурилкова издадохме ръкописните дневници на акад. Шишманов, в които се съдържат пълните нецензурирани текстове от разговорите, както и направените допълнителни корекции от Шишманов.

Предлагам ви да се запознаете с оригиналните текстове на разговорите и сами да отсъдите какво мисли самият Иван Вазов по отношение на стихосбирката си и да не вярвате на бръщолевенията на Вазовите критици, като не бива да забравяте, че едни от най-ранните му стихотворения, посветени на Македония са „Черно знаме“, „Братя Миладинови“ (от „Епопея на забравените“) и „Даме Груеву“, когото той определя като македонския Левски. Явно че последователите на д-р Кр. Кръстев са все още живи и мърдат дори и след Симеон-Радевия разгромяващ удар през далечната 1907 г.

Друг не много известен факт е това, че когато се подготвят тържествата в Крушево по случай 15-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание през 1918 г. Тодор Александров поканва Ив. Вазов като главния оратор по време на тържествата. Така също Т. Александров лично изпраща на Вазов подготвеният от него и от проф. Любомир Милетич албум „Македония в образи“. Вазов от своя страна изпраща до Т. Александров визитната си картичка с благодарност, която има следното съдържание:

„Разкошно и крайно интересно е изданието „Македония в образи“. Как не стана това по-рано? Как красноречиво пледира българската кауза! Благодаря ви, че ми пратихте тоя великолепен албум. Сега съм много улисан. Щом намеря по-свободна минута, ще напиша нещо. Сърдечен привет И. Вазов“.

Смятам, че по отношение на „остарелия“ вече Вазов трябва да се каже и още нещо. В този брой на посветеното на Вазов списание се прокарва и една друга мисъл, че не само че е остарял и принадлежи на миналото, но и е неразбираем за учениците и нашите съвременници. Затова се налагало той да бъде преработен и отново преведен на съвременен български език и дори известен наш, иначе уважаван, артист се бил заел с тази задача. Наскоро бяхме свидетели и на друга една лудост. Една инициативна издателка и една работлива преводачка издадоха „Под игото“ на „шльокавица“. Може по-голям резил от този да е предстоящ, но за съжаление той беше посрещнат само с усмивки и присмех. В моя роден, Троянския край, както е известно, където са най-големите специалисти по правенето и пиенето на ракия, шльокавицата е най-долнопробната ракия, която пият най-изпадналите пияници, или тези които вече са много пияни и не отбират от това, което пият. Трудно е да се разбере какво се криеше зад тази налудничава крачка с „шльокавицата“. Та това, което направи тази издателка беше една гавра с паметта и творчеството на Вазов и заслужава само нашето презрение.

Но да се върна на думата си. Колкото и да са познавачи и ценители на нашата и на чуждата литература литературните критици би могло да се обърнат към световната практика, където текстовете се издават така както са написани, а под линия със звездичка се отбелязва непознатата или остаряла дума и се дава нейното обяснение. Толкова е просто, почти като Колумбовото яйце. Просто трябва повече да се чете и разсъждава и да не се човърка в творчеството на Вазов и в душата на българина с мръсни ръце и помисли, защото и въпреки тях, както казва самият Вазов „моите песни все ще се четат“. Плюс това той след една революция преди 7 десетилетия беше напълно отхвърлен, а най-добрият му познавач акад. М. Арнаудов беше хвърлен в затвора с доживотна присъда.

Сега ще имате възможност да прочетете текстовете с разговорите между Вазов и Шишманов, както и моя предговор на Вазовата биография, дело на македонския българин Симеон Радев.

Цочо В. Билярски

 

ИЗ ДНЕВНИКА НА АКАД. ИВАН ШИШМАНОВ

9 февруари 1916 г.

[Съкратен от Шишманов текст: “Към 7 часа срещам Вазова на улицата. Отива да пие една ракия в кръчмата на ул. “Раковски” (едно време магаз[ин] “Копривщица”). Поканва и мене. Отдавна не бяхме се виждали.

Поръчваме: той – мастика (любимата му ракия), аз – вермут. (Закуски: по една сардинка и кисело зеле, сурово.)”]

Изглежда отлично. Хвали се, че има вълчи апетит. Говорим за най-новата му сбирка (“Нови песни за Македония”, 91 на брой).

“А защо от няколко време не печаташ вече патриотически песни в “Мир” и в “Отечество”?

Отговаря ми хумористически:

“Стига толкова! Платих вече своята дан на репутацията, "че съм някакъв “народен поет”. [Съкратен от Шишманов текст: “И се залива от смях. Изглежда отлично. Хвали се, че има вълчи апетит. Решихме към 15 марта да наченем отново своите разговори (материали за биографията му.”]

Излязохме към 7 3/4. Придружих го до ъгъла на ул. “Славянска” и “Раковска”.

“Знаеш ли – му казвам по пътя, – че някаква руска ескадра била обстрелвана от наши аероплани и че един руски торпильор се натъкнал на наши мини при Варна и потънал.”

“Хак им е! Какво търсят около нашите брегове.”

“Ами да те чуят известни хора, които не те признават вече за свой, защото премного се възхищаваш от победите на българското оръжие. Казват прямо, че си станал радославист, стамболовист и пр.”

“Ужасни хора. Нима има днес българин, да желае погрома на България.”

Възмути се един момент и тръгна дълбоко опечален и замислен.

7 март 1916 г.

Към 5 1/2 ч. В сладкарница “Цар Освободител”. Усеща се малко разбит, като че го втриса (за това по пътя взе от аптеката Пардов два аспирина). Говорим за Яворова и Лора. Има свое мнение за нещастието, но искрено съжалява и Яворова:

⦁ Какъв талант! Какъв талант!

[Съкратен от Шишманов текст: “Говорим за Яворова. Убеден е, че е застрелял Лора. Един д-р, който присъствувал при аутопсията, го уверявал, че раната не е от самозастрелване. При всичко това съжалява Яворова. Какъв талант!”

(Д-р Пиперов, който се споменава тук, се е изказал погрешно, въз основа на първото си впечатление, от което после се отказва.)]

Оплаква и съдбата на Пенча и Петка Тодорова, починал недавна в Chateau d'Oex. Става дума за злободневните въпроси: преименуванието на черквата “Св. Александър” и промяната на календаря. Одобрява едното и другото:

“Тъй го изискват нашата културна история и науката.”

[Съкратен от Шишманов текст: “- Нека, нека! Какво общо имаме с Алекс. Невски!”]

От последната му поетическа сбирка (“Песни за Македония”) Чипев му дал 1000 екземпляра за собствена употреба. Надява се, че министерството ще му ги откупи. [Шишманов добавя от себе си: “Прави впечатление широтата на погледа му. В случая чувствува, както в последните си патриотически стихотворения, само като българин!”

За “Песни за Македония”, от които Вазов имал хиляда свои екземпляра от Чипева, е казано от Ш[ишманов]: “Моли ме, да настоявам в минист[ерството], чрез Станева, да му се откупят тия 1000 книги. Видях вечерта Станева в “Беседата”. Обеща да препоръча.”]

22 март 1916 г.

[“Съкратен от Шишманов текст:

“Към 3 1/2 след обяд.

Вазов изглежда отлично.

Работихме до “одурение”...

Пак ме пита защо ми е да го разпитвам. Той е дребен човек. Показах му Eckermann-овите разговори с Гете. Е, да, това е Гете!

Иска да чете “Confessions” на Русо (бях му ги препоръчал по-рано).

... Пътем ми казва, че Тодоров, Маджаров и Бобчев щели да издават свой вестник, отд[елно] от “Мир”. Слух.”]

Работихме до “одурение” до 6 1/2 след обед и толкова пушихме, че стаята беше потъмняла от дим. Но Вазов не може да се откаже от тютюна:

“Когато работя, винаги пуша. Това възбужда творческата ми фантазия.”

Главата му беше се замаяла, та излязохме да се поразходим. По пътя ми разказа, че взема сега списания от “Слав[янска] беседа” за четене.

“Как хубаво пишат руските млади писатели, даже неизвестните. Какъв чуден език!”

На бул. “Дондуков” влиза в един магазин, да си купи суджуци.

“Аз съм добър българин, както знаеш. Как беше латинската пословица? Nihil a me …”

⦁ Nihil a me humani alienum puto.

- Да. Аз ще кажа: Нищо българско не ми е чуждо.

31 март 1916 г.

Заседание на Историко-филологическия клон на Академията на науките. Чете Атанас Илиев за някои местни имена, окончанията на които са променени по фонетическите закони на турския език.

Нещо рядко. Присъствува и Вазов. Неизвестно как беше се вмъкнал и Хектор в заседателната зала. Омерически смях: един нов член на академията.

Гърло вече не го боли и ходи на кинематограф, но сега се оплаква пък от стомах.

20 април 1916 г.

Вазов ходил сам днес в разпределителния магазин за малко захар, но го върнали, макар че имал от кмета писмо да му дадат 10 кила. Възмутен е от безредицата в продоволствения магазин.

“Наистина, ходих сам, но где можеш да се вредиш. Свят, свят... Постоях, постоях, па се върнах. Сега сме останали май без бучка захар. Чакай да питам бабата, барем за едно кафе.”

Звъни. Идва баба Ката: “Ех, за едно кафе все ще се намepи!”

Сядаме да работим. Дойдохме до завръщането му от Одеса и срещата му със Стамболова, за когото си спомня с признателност.

Дойде по едно време брат му Борис и донесе книжката на [Димитър] Бабева “Нашите писатели”. Вазов прелиства първите страници, прочита: “Поет националист”, и добродушно се усмихва.

Б[орис] съветва брата си да се обърне за захар към Д. Излизаме да търсим тогова в магазина му. По пътя някой изказва Вазову удивлението си, че толкова хуманно се държал в процеса на стамболистите. Д.-а не намираме в магазина му. Упътваме се към дома му. По пътя влизаме в една аптека на “Витошка” улица, да пием по един сироп от малини. Вазов е весел, шеговит, разпитва младите аптекарки за разни неща (всички мъже са във войската). На тръгване искаме да платим. Но те високо протестират:

– Как, да вземаме пари от Вазова? Никога!

Д.-а не намерихме и в къщи. На прага ни посреща една напета вакарелка. Вазов се любува на живостта и красотата й: “Каква чудна раса!” На улицата спира погледа си върху една селянка в крайдунавска носия, с къс пещемал и хубава, китна престилка. Разпитва я откъде е.

“Гледай, как хубаво и бодро отговаря. Чудесен народ. Как да не се възхитиш.”

Кръстев още продължава да го обсажда.

“Не мога, брате, да се отърва от него. Кани ме да отида непременно в Костенец.”

“Въпреки че се е гаврил години наред с твоето име и че е подкопавал твоята репутация даже от висотата на университетската катедра?”

“Какво да го правя? Аз не съм злопаметен. Прощавам му всичко.”

Даде ми да скрия в архива си куп писма и отзиви за последната му сбирка (“Песни за Македония”).

[Съкратен от Шишманов текст: “Брат му казва: “Бачо Иван е необикновено здрава натура – и физически, и нравствено.”

Оплаква се, че много късно получава пенсията си. 200 лева му секвестират. – Защо? (Сетих се, за развед[ената] му жена).”]

 

2 май 1916 г.

С Йенсена у Вазова.

“Епопеята на забравените” бил написал между друго и под

влиянието на патриотическите песни на Рунеберга, които бил чел в Пловдив в руски превод. Заел обаче само идеята. Показа Йенсену, с когото говори по руски, преводите на своите съчинения (руски, френски, английски, немски, хърватски, чески, словенски и пр.) и му даде последната си сбирка (“Песни за Македония”).

Като си отиде Йенсен, излязохме да се разходим. В един кинематограф се дава някакъв шпионски филм из шведския живот.

“Е, да отидем да го видим в чест на Йенсена. Може би ще

има красиви шведски ландшафти.”

Филмът беше наистина разкошен.

Като гледа пищните, елегантни костюми на дворцовия бал в

представената кинематографическа драма, наклонява се към

мене и пришепва:

“Виж, аз съм демократ, ама обичам изящното, аристократичното.”

На връщане заговорваме за езика. Не одобрява крайния пуризъм на Теодоров. [Несъгласен с пуризма на Тодорова.] Мисли сам да пише против. Ето, руският литературен език е на 3/4 старобългарски. Та ние си вземаме собствено обратно своето старо езиково съкровище.

В кафене “Панах” съглежда на една маса двама старци, преждевременно сломени, с изгаснали очи, глас chevrotant.

“Виждаш ли, Ш[ишманов], като тия двама ние с тебе няма да бъдем. Който живее с духа си, със сърцето си, не може тъй да остарее като тях. Аз не съм ли вече почти старец (66-годишен), а ти сн заминал 50-те. Има ли у нас следа от дряхлост? Ама човек не бива да се запуща. Трябва да гледа и физически да бъде чист, спретнат.”

 

18 май 1916 г.

Говори за отношенията си с царя (Фердинанда). “Отначало бяха сърдечни. По негова просба аз му съчиних надпис за дънера на един бор, пренесен от Чамкория в Ботаническата градина.

Като станах обаче министър, рядко ходех на доклад. Един път ми се оплака от социалистите и каза: “Величков е родоначалник на социалистите.”

На Ивановден, преди да падне Стоиловият кабинет, в който бях и аз, царят ми направи визита и като остана насаме с мене, каза: че Стоилов е болен и не е вече способен да управлява. При това се удари в челото, да покаже где му липсва.

А след оставката си – прекъснах всякакви сношения с двореца. Канен съм бил досега 20 пъти по разни случаи, но винаги съм отказвал по болест.”

 

21 юни 1916 г.

Идва Чилингиров да ми донесе Вазовото писмо и да се извини, че закъснял. Грешката била на разсилния, който забравил. Сега директорът (д-р Т.) няма слугиня и разтака разсилния.

Възхитен от Вазовия отзив. На мене В[азов] каза, че Ч[илингиров] трябва да обърне внимание на своята форма. Вазов не одобрява особ[ено] изнасилв[ането] на акцента. (Миналата неделя ми показа из посл[едната] сбирка на Чил[ингиров] “Род и чест” няколко примера.) Моли ме и аз да посъветвам Чилин[гиров] да бъде по-внимателен.

Казах Чилингирову. Защищава се. Нещо приема.

Съветв[етвах] го да използува по-обилно Мин[истерския] сборник.

Два пъти посетил Търново. Първи път през 1902 и втори – през 1905, когато работел над истор[ическите] си повести “Светослав Тертер” и “Ив. Александър”. Легенди при Царев[ец]. Предгов[ор].

“Мiрозрението” на Добровски го смущавало със своето фонетично правописание, особено с малките си i, но зарад интересното съдържание той побеждавал своята идиосинкразия.

 

22 юни 1916 г., четвъртък

[Съкратена от Шишманов първоначална редакция: “Говорихме за религиозния му мироглед. Вярва в провидението. Вярва и в бога, но не в един личен бог. Търси го в природата (вж. Под нашето небе.).”Аз съм малко пантеист” (това са негови думи). А в божеств[ения] произход на Христа вярваш ли? – Възможно ли е това след Волтера и Ренана”. Цитатът от Мюсе, мото към “Старата икона”, е: Arouet, qu'a tu fait?” Това е обръщение към Волтер за отрицанието му на наивната вяра.]

Намирам външните врати заключени. Звъня. Бабата отваря и ми обажда, че мила днес навред дъските. Вазов се прибрал в северната стая (с балкона), гдето е по-хладно, и задрямал. Горещините от няколко дена са нетърпими.

“He получи ли писмото ми чрез Чилингиров? Молих те да отложим работата си за вторник. Но веднаж си дошел, ако не ти досажда безредицата, да продължим.”

Вазов отива да си наплиска очите за разсънка, а аз сядам при северния прозорец, отгдето полъхва пресен вятър.

Той сам се обляга на “качалката” (стола-люлка) до мене и поръчва чай.

Днес искам да ми отбележи при всяко стихотворение от първия том на Паскалевото издание кога го е писал и кой го е вдъхновил. Прекарахме “Пряпорец и гусла” и “Тъгите на България”. Узнах интересни неща. Стана дума днес за неговото естетическо верую. Вазов обеща да ми го напише. Той много често се е изказвал по отделни въпроси, но сега ще го изложи систематически. И заговори за високата социална роля на поета и защо поетът трябва да живее с епохата и народа си.

“Аз знам отлично, че тенденциозните произведения не живеят дълго, но какво от туй? Стига поетът да е изпълнил своята най-пряма обществена мисия. Можеш да бъдеш уверен, че и аз ценя, като художествени произведения, повече своите стихотворения с общочовешки мотиви, но националистическите бяха по-полезни за времето си. Аз ги писах, за да възпитам с тях народа си в понятието за гореща отечествена любов. Впрочем на общочовешкото у мене малко се е обръщало внимание. Ето, каза ли някой дума за сбирката ми “Под нашето небе”, в която съм вложил най-хубавите, най-хуманните си песни.”

Вазов става, донася сбирката и ме моли да му рецитирам някои от стихотворенията (“Старата икона”).

Слуша с удоволствие, развълнуван и – както обикновено в такива случаи – появява се тикът му, ако и много леко.

“Видиш ли какви хубави работи има в “Под нашето небе”, а никой нищо не каза за нея. Нигде нема и най-малкият отзив...”

Мъча се да го успокоя:

“Ето, социалистът Бакалов е напечатал една сбирка “Лъчи от българската поезия”, в която са влезли много от твоите стихотворения с общочовешки теми.”

Когато взех “Под нашето небе”, забелязах, че има в сбирката някои разбъркани страници.

Вазов е отчаян: “Ей, ей, ей, ей!”

Решихме за това да отидем у издателя Чипева, да проверим дали във всички екземпляри има тая грешка.

Към 7 часа горещините понамаляха и ние излязохме. Първен – у Чипева. За щастие, оказа се, че страниците са разбъркани само в личния екземпляр на Вазова. Всичко е в ред и в Бакаловия сборник, и в Антологията от български поети.

Заговорваме за психологията на българина. Разказах му какво ми говори преди няколко дена Цанко Бакалов (Церковски) за българския селянин. “Нищо не взема насила и поуките не възприема, ако му са наложени. Не ще да му дават ум. Ето, карат го да сее цвекло. Не иска и не иска. И знаеш ли какво прави: вари семето само за да не поникне. Сее, значи, колкото за очи. Сега се загрижили, как ли аджеба ще си прекара житото от нивата на хармана. Съветват го да си нареди кооперации и не знам що. Оставете го бе, джанъм, той ще си намери колая сам: с ръце, на гръб, с магарето, с коне, с волове, със съседска помощ, ама ще си го прекара. Не се грижете.”

Вазов се смее: “Ей, ей, ей!”

Публицистите го канили да вземе участие в посрещането на немските депутати и в банкета за тяхна чест. Обещал, но няма да отиде.

“Ако бъда в София – каза, – ще присъствувам. – И се смее. – Ти знаеш, че не обичам да ходя на шумни места и банкети.”

Говори за религиозния си мироглед.

“Аз вярвам в провидението, вярвам и в бога, но аз га търся в природата (виж в “Под нашето небе”). Ако искаш, аз съм малко пантеист. Религията признавам като мистично настроение (чети “Старата икона”). Помня много добре как майка ми се молеше горещо пред тая икона. Цитатът ми от Мюсе в... ти показва, че има моменти, когато и аз тъжа за своята наивна вяра.

Малък като бях, бях много набожен. Но като заживях с хъшовете, вярата ми значително се разколеба. Тия хора бяха повече безверници. Още повече съмнението ми се засили поради незаслужените страдания на моя народ.

Колко често съм се питал: “Где е, где е, божията правда?”

Някакъв скулптор е излепил бюста на Вазов. За жалост несполучлив. Особено грозно е челото: ниско, грубо, дебело.

Изобщо Вазов не е благодарен обект ни за ваятеля, ни за живописеца. Трябва да се улови с моментна фотография, когато е същинският Вазов, когато лицето му сияе, когато сивите очи блещят... Иначе чертите се вдървяват и се получава лице на един bon bourgeois.

Много пречат за схващане на израза на лицето и старешките очила.

Седим в Градската градина пред централната красива леха, от която ухаят хиляди разнобагрени цветя. Вазов казва:

“Трябва да имам някакъв физиологически недостатък. Нямам развито обоняние. Но ти знаеш, че страстно обичам цветята, особено цветя с топли краски.”

 

26 юни 1916 г.

Срещам го на улицата в разговор с г-жа Каравелова. Разменят мисли върху политиката. Съгласни са, че при днешните условия за България не остава друго, освен да върви лоялно със своите съюзници.

“Антантата сама ни отблъсна и ни тикна насилствено в обятията на Германия. Ние сме българи преди всичко.”

Вазов е възмутен, че “някои негови политически приятели”, които пишат германофилски статии в “Мир”, не рачили да отидат вчера на гарата, да посрещнат немските депутати.

“Знаеш ли какво? Искам демонстративно да им изразя неудоволството си. Утре съм поканен от журналистите на банкета, който дават на германските гости в Банки. Не исках да отида (знаеш, че не обичам тия работи), но сега съм решил да отида и “ждъ идъ”. Утре в 7 часа ще дойдат да ме вземат с автомобил.”

 

27 юни 1916 г.

Вазов при все това не отиде. Не присъствува и на чая на македонците в Юруковото здание, не беше вечерта и в театъра.

 

27 юни 1916 г., София

Запознах се с Наумана. В градината на хот[ел] “България” около 4 часа 10 – 15 души: повечето професори. Присъствуваха, доколкото си спомням, освен инициаторите: Фаденхехт, Иширков, Балабанов, Арнаудов, Мишайков, Михалчев, Милев, Миков, Чакалов (дир[ектор] на Банката), Асен Цанков. Дойде най-напред проф. Hoetzsch. След малко се яви и Науман. Крайно симпатична личност: чудесни сини очи, които издават една благородна, искрена душа. Ръст среден, по-скоро висок. Плещи четвъртити. Глава голяма, издадена. Има в цялата фигура нещо от някогашния пастор. Говори се за неговата реч, държана в Банкя и в която бил заявил, че представителите на немския парламент не са дошли да вършат делото на една едничка парт[ия]. (Потвърди, че нарочно бил подчертал тази мисъл, защото забелязал, че правителстветните желаят да ги конфискуват за себе си. “Ние сме дошли да видим бълг[арския] народ, без изключение на партии. Ние представляваме всички немски полит[ически] течения. С нас щяха да дойдат и социалисти – аз говорих по тоя въпрос с Шайдеман, ако да нямаше Koch и Havrah за известни високопоставени личности и ако да не бяха убедени, че не е сега времето да се банкетира.

След това заговорихме за неговото политическо минало и полит[ическите] му принципи. Фаденхехт, който седеше до мене, си спомни, че в 1896 или 1897 присъствувал при основ[аването] на Национал-социалната партия с Наумана, Сома и др. в Липиска. Аз го запитах за Барта (Barth – Naumannsche Taktik) за евол[юцията] на т. нареч. Fort Schrittl – Vereinigung и пр.

Охотно отговаряше на всички въпроси. Стана часът 5, трябваше да отидем при македонците (Външното представителство на Вътр[ешната] макед[онска] орг[анизация] даваше чай в чест на герм[анските] депутати, а Науман предпочиташе да остане с нас. Но каза се, че не бива да се обидят македонците и тръгнахме. Науман отиде първен в хотел “България” да се преоблече. Почакахме го и го придружихме. Повечето от нас бяхме поканени също на чай. Събранието в чудесно нареденото бъдещо кафене на Юрукова (срещу двореца) беше бляскаво. Цветът на столичното мъжко общество. Липсваха водачите на партиите, но имаше много техни видни хора. Скоро около Наумана се образува на широкия балкон с прелестния изглед към Витоша един малък кръжец от почитатели. Дойде и депутатът Мюлер Майнинген, един gemutliche Bayer. Разговорите бяха отчасти политически, отчасти heimlas. Науман подземаше бавареца, че е осъден от войната да пие по-малко пиво. Той похвали чудесната софийска вода. Дойде един от земледелч[еските] депутати да фотографира групата. Приближи Генадиев представи го Георгов. Науман не обърна особ[ено] внимание на него. Очевидно не разбра с кого говори.

Към 7 часа обществото се разотиде. Науман тръгна да се поприготви за театра. Видях го в една ложа с Мюлера: сериозен и добър. Представяха едно действие от “Змейова свадба” на П. Тодорова, същото което нашите актьори играха недавно във Виена (Сарафов в ролята на “Змея”). Като изключим балета (ръченицата) – скука! Присъствуваше и царят с престолон[аследника] и кн[яз] Кирил. От опозицията – пак само по-видни партизани. Но Mad. Каравелов блестеше в една ложа. Тя е днес като добра и лоялна българка за съюза с Германия, въпреки обидите които се нанесоха на партията на мъжа й тия дни: Ляпчев бе арестуван, Малинова не представиха на гарата на герм[анските] гости. Тя иска да покаже, че не е дребнава, когато се касае за спасен[ието] на отечеството.

Още на другия ден, като пристигна Науман му изказах писмено своето възхищение от неговата полит[ическа] дейност. Когато вчера го запитах обаче чел ли е писмото ми, призна ми откровено, че не имал време от банкети, посещения и визити да прегледа кореспонденцията си.

З август 1916 г.

Тук е Илиев от Стара Загора. Приятните разговори продължиха до късно.

Разправям, че има много отчаяни в града. Недавна срещнах на улицата Начовича след обявяването на войната. Той е решен да се отрови, ако България пропадне.

“Гледай си работата – отговаря Вазов, – който ще се трови, не разправя предварително на цял свят.”

 

4 август 1916 г.

Бабата ме посреща на стълбите:

– Днес е малко маносан. Надали ще излезе. Ама пак да го питам.

Връща се и ме кани да вляза.

Наистина, е малко “маносан”. Не му се излиза.

 

август1916 г.

Вазов е в Горна баня. Наел си е една стаичка във вилата на д-р Цачев, а се храни у по-голямата си сестра, г-жа Пачева. Но слиза често в града.

Преди Климентовските тържества (9 август) се срещнах с него случайно в аптеката на Пардова. Имал треска, та дошел да си вземе хинин. Обажда ми, че д-р Тихов (директор на библиотеката) го канил да замине с още няколко български писатели (Кир. Христов, Елин Пелин, Ант. Страшимиров и др.) за Германия. Тихов щял да чете сказка за българската литература.

Вазов му обещал, но за мене е ясно, че няма да отиде.

На другия ден Чилингиров ми потвърди в Народната библиотека, че Тихов имал наистина такъв план и ме попита: не мога ли го осуети.

 

 

25 август 1916 г.

Румъния обявява война на Австрия, в кафене “България” – силно движение. Тук е и Вазов. Видя ми се силно смутен. Мълчаливо се измъкна. Придружих го до в къщи.

 

31 август 1916 г., четвъртък

Румъния обявява война на България.

Седим в кабинета му. Вазов не е разположен да говори за себе си. Търсим да прозрем какво бъдеще ни очаква.

“За какво се бием? За Македония. Всичко за Македония! [Шишманов е съкратил следния текст: “Да ти кажа, Шишманов, Македония за нас е фатална страна. И аз много съдействувах, да стане тя такава за нас. Ще пропаднем може би за нея. Но връщане няма.”] Може би ще пропаднем за нея, но връщане няма. Не малко ли съдействувах и аз, за да ни стане тя тъй скъпа!”

Публ. в Проф. Иван Шишманов, Дневник и досиета (1879-1927 г.). Съставители и предговор И. Бурилкова и Ц. Билярски. София, Изд. „Прозорец“, 2015, с. 167-176.

 

* * *

 

СИМЕОН РАДЕВ

ИВАН ВАЗОВ

(ИВАН ВАЗОВ ВЪВ ВЛАШКО, ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ И ПРЕЗ ЕМИГРАНТСТВОТО МУ В РУСИЯ)

Съставител Цочо В. Билярски

София, 2020

 

ПРЕДГОВОР

Малко известно е, че Симеон Радев - авторът на „Строителите на съвременна България“ и на спомените „Лица и събития от моето време“ се изявява и като биограф на патриарха на българската литература Иван Вазов.

В края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век той започва работата си върху биографията на Иван Вазов. За тази цел събира огромен изворов материал, който включва както известни, така и малко известни Вазови творби, документи, спомени, дневници и материали от периодичния печат, включително и от емигрантската преса, както и устни спомени на все още останали живи съвременници. Само бележките на С. Радев върху тези извори наброяват стотици ръкописни листа, изписани с неговия нечетлив почерк. Това се отнася с пълно право и за всички негови книги и изследвания и би могло след сериозно проучване да покаже на бял свят работоспособността, огромния и задълбочен труд и усилия на историка и мемоариста С. Радев, тъй като често пъти обемът на бележките му от подготвителния период превъзхожда няколкократно завършената книга.

Прецизният биограф разгръща живота на Иван Вазов на фона на широкото платно на историческите събития, метод познат ни от „Строителите“ и от останалото му творчество като мемоарист, публицист и историк. Един от основните извори в работата му е анкетата, която прави проф. Иван Шишманов с Ив. Вазов, впоследствие допълнена и отпечатана от акад. Михаил Арнаудов. От значение се оказват и личните спомени на С. Радев, публикувани под заглавие „Бегли срещи с Иван Вазов“, оказали се на практика важни щрихи към биографията на Вазов. В тях С. Радев продължава разказа си за Патриарха на българската литература и за запознаването си с неговото творчество още като ученик в Македония и в Цариград, за проникването на „Под игото“ на коли и минаването им от ръка на ръка сред българите в Македония. Думите му са потвърждение, че „Под игото“ подготви и възникването на ВМОРО, нещо което отбелязват в спомените си и самите създатели на тази българска революционна организация, явяваща се продължение на създадения от Васил Левски и Любен Каравелов Български революционен централен комитет (БРЦК).

Познанството на С. Радев с Ив. Вазов датира от 1899 г. но двамата се сближават повече, както С. Радев бележи в спомените си, по времето когато пише студията си „Д-р Кръстев като литературен критик“. Вазов предварително е знаел за работата на С. Радев върху нея и я е очаквал с нетърпение, а след излизането й от печат и небивалия й успех той бърза да го поздрави. По време на работата си като редактор в списание „Художник“, където и Вазов публикува двамата стават още по-близки.

В спомените си С. Радев разказва за срещите си с него и за посещенията на веселите представления на популярният по онова време „шоумен“ Ибиш ага, където и Вазов ходи, както и за една забавна среща, на която присъства и Стоян Заимов, от която Вазов черпи нов сюжет за свое произведение. С. Радев разказва и за един тъжен момент, както за Вазов така и за целия български народ свързан с пораженията по фронтовете през Междусъюзническата война.

Тези свои спомени С. Радев пише през 1949 г. и ги отпечатва заедно с една изключително ценна публикация на писмата на Вазов до най-близкия му приятел Константин Величков в сборника за Ив. Вазов, излязъл под редакцията на Николай Лилиев. По това време той започва и работата си върху книгата си за Вазов, която скоро прекратява не виждайки никаква възможност да я публикува, поради лошото отношение към Вазов и към неговото творчество през 50-те години. По такъв начин „беглите срещи“ ще се окажат един своеобразен завършек на Вазовата биография.

Първоначално биографията носи работното заглавие „Иван Вазов до връщането му от емигрантство. Животопис.“ Но в едно писмо от 12 януари 1952 г., което пише до известния литературен изследовател Димо Минев С. Радев след като се е спрял на окончателното й заглавие отбелязва, че тя ще се казва „Иван Вазов във Влашко, Източна Румелия и през емигрантството му в Русия“. От това писмо се вижда, че той я счита вече за готова, но все още „необнародвана“. Явно Вазовият биограф не е смятал да пише цялостна биография на Патриарха на българската литература, а да засегне само един изключително важен период от неговия живот, обхващащ първата половина от неговия живот, дейност и творчество.

От биографията той успява да завърши увода и следните четири глави – І. Иван Вазов до Освобождението; ІІ. Първите години в Източна Румелия; ІІІ. Иван Вазов в Постоянния комитет и Областното събрание на Източна Румелия; ІV. Иван Вазов в следващите години до връщането му от емиграция. Като своеобразно продължение на биографията е придружаващият текст към документалната му публикация „Неиздадени писма на Иван Вазов до Константин Величков“, хронологически достигаща до завръщането на Иван Вазов от Русия, донесъл тогава със себе си почти завършения роман „Под игото“. Приживе С. Радев успява да публикува само третата глава от биографията в „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“ през 1965 г., но без изобщо да отбележи че това е глава от книгата му за Ив. Вазов.

За работата си върху биографията на Вазов са били информирани само семейството му, Димо Минев и вероятно близкия приятел на С. Радев, тогавашния директор на Народния театър поетът Николай Лилиев. За съжаление С. Радев никога повече не се връща върху биографията на Вазов, но и в този й вид тя е едно завършено произведение на големия историк и публицист, обхващащо първата и по-голяма част от живота на най-великият сред нашите творци.

Изоставяйки работата си по биографията на Вазов в началото на 50-те години на миналия век той ще се заеме с написването на спомените си „Лица и събития от моето време“, които вече са сред водещите заглавия на книжния пазар.

В спомените си за Вазов С. Радев отбелязва, че поради бомбардировките на София, когато той е евакуиран със семейството си в Чамкория, се е загубила кореспонденцията му с Ив. Вазов. За щастие при работата ни с архива на С. Радев след като беше приет в Централния държавен архив в София (ЦДА) се намериха изчезналите Вазови писма до С. Радев, които заедно с преди откритото С. Радево писмо до него са важни автентични свидетелства осветляващи тази връзка.

Тези четири десетилетия от живота на Ив. Вазов, на които е посветена книгата, са времето когато той участва в революционните борби до Освобождението, живее сред хъшовете във Влашко и се включва заедно със Стефан Стамболов, Кирияк Цанков и Олимпий Панов в дейността на Българското централно благотворително общество (БЦБО), ръководено от руския дипломат Владимир Йонин. След Освобождението следват назначения в двете български държави – Княжество България и Източна Румелия. Той е и сред учредителите на комитетите „Единство“ и е избран за председател на Русенския комитет, а княз Владимир Черкаски го назначава за преводач при свищовския губернатор. След като Найден Геров чува неговия руски език той е понижен в обикновен писар, но наскоро след това получава ново назначение като председател на Окръжния съд в Берковица. И тук бъдещият патриарх на българската литература няма да открие призванието на чиновника, но ще открие красотата на Балкана. По думите на С. Радев „българските планини със своя гигантски вид ще бъдат сетне един от най-големите и най-постоянни източници на неговото вдъхновение; лирик на българската природа, това ще бъде една от неговите слави в българската писменост“.

И съдебната кариера на Вазов завършва катастрофално с понижение и преместване във Видин. Независимо от това Берковица ще остави трайни следи както в личния му живот, така и в творчеството му. Тук Вазов пише „Грамада“ и намира сюжета за „Митрофан“. Във Видин също няма да се задържи за дълго, а ще си подаде оставката и заминава за Източна Румелия. Но славата му на поет върви преди него в Източна Румелия. С препоръката на Иван Ев. Гешов Вазов първоначално е назначен от Алеко Богориди в Областното събрание, а по-късно и за секретар на Постоянния съвет. Времето прекарано в Пловдив за твореца е един от най-плодотворните му периоди. Заедно с Константин Величков, човекът и творецът, с когото остава свързан през целия си живот започват издаването на вестник „Народний глас“, с което дават нов живот на традицията най-големите български поети да са и вестникари – Георги С. Раковски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Петко Р. Славейков, Стоян Михайловски. Като вестникар той ще съвместява почти всички свързани с тази професия дейности – журналист, политически коментатор и литературен и театрален критик. Публицистиката му ще бъде огледало на политическия живот и на случващото се в двете български държави, като се започне от женските бунтове в Средногорието, борбите за Съединението, приемането на нови закони в Областното събрание на Източна Румелия и в Народното събрание в Княжеството, държавният преврат на княз Александър Батенберг и суспендирането на Търновската конституция, режима на пълномощията и възстановяването на конституцията, разгарящите се борби между консерваторите и либералите.

С. Радев проследява и сериозната битка на Вазов с емигриралите от княжеството в областта Петко Каравелов и П. Р. Славейков, като с втория има да разчиства стари сметки, заради пренебрежението на стария поет и вестникар към Вазовия „Бор“. Апогеят в живота и творчеството на Вазов в края на този период са бързоменящите се като на филмова лента събития – Съединението на Княжество България с Източна Румелия, Сръбско-българската война, детронацията и абдикацията на княз Александър Батенберг и русофилските бунтове, в които Вазовите братя имат сериозно участие. Като завършек на тези събития е Вазовата емиграция в Цариград и Одеса, завършила с написването на „Под игото“, а видяното и преживяното, по късно той ще отрази във втория си голям роман „Нова земя“.

Петте години, които прекарва в Пловдив са изключително плодотворни и за твореца Вазов. За тях С. Радев ще отбележи, че „от оня период са някои от ония негови произведения, които съставляват най-бляскавата проява на неговата дарба и дават на славата му нейната яка трайност“. В „Митрофан“ и „Чичовци“ Вазов рисува „незабравими силуети от едно време отнесено от вятъра, извикани пред нас със забавна наблюдателност и добродушен хумор“, докато „Немили недраги“ са едно „живописно призивание на един свят неотколешен, но вече станал легендарен“. А най-бележитата творба на Вазов от това време „Епопея на забравените“ С. Радев ще определи като „творба неравна, но която в хубавите си части достига до върховете на неговото вдъхновение“, а нейната ценност „не е само в нейните литературни качества; нейното възпитателно значение е още по-голямо: тя разви у българския народ култа към героите. Вазовото въображение винаги го е носило към великите образи на нашето минало.“ В „Епопеята“ Вазов проявява и своето злопаметството по отношение на Христо Ботев и Любен Каравелов, а по-късно възпя Сливница, но не и Съединението, защото трябваше да възпее Захарий Стоянов и Чардафон. Навлизайки още по-дълбоко в своя анализ С. Радев ще отбележи, че „Вазов имаше честна душа, но нямаше великодушие. Липсваше му оня порив, който кара човека да се издигне над личните си разположения“.

С голяма стойност е главата където се проследява политическата дейност на Вазов в Източна Румелия в Постоянния комитет и Областното събрание, която С. Радев успява да отпечата отделно от животоописанието и но без да отбележи, че тя е част от по-голямо изследване. Докато е в Източна Румелия Вазов членува в Народната партия на Гешов, която печели изборите тъй като включва в програмата и агитацията си извършването на съединението, спечелила с нерешителността си присмехулното наименование „лъжесъединисти“. С. Радев се спира и на парламентарната дейност на Вазов, като се позовава на неговите речи и изказвания в Областното събрание. Правейки преглед на парламентарната дейност на Вазов С. Радев оборва твърденията, че той не е активен в събранието, доказвайки точно обратното и то по най-важните въпроси разисквани в тракийския парламент.

Колкото и подробно да е проследил борбата за съединение и самото Съединение в „Строителите“ С. Радев и тук на базата на нови извори разглежда това велико събитие от новата ни история и мястото на Вазов в него. Историкът успява по най-интересния и същевременно не много пространен начин да разкаже историята на Съединението и на нейните главни дейци. С. Радев отсича най-категорично: „Превратът, подготвен от революционери, бе извършен от военните. Извършен леко, бързо, без сянка от съпротива.“ А по отношение на Вазов отбелязва, че той приема Съединението, но не и дейците му, като особено е жлъчен към Захарий Стоянов, а другите дейците на Съединението са представени като нехранимайковци, които се събират в кръчмата „Марково коляно“. За отношението на Вазов към Съединението С. Радев разполага със спомените на Михаил Маджаров, Стефан С. Бобчев, Данаил Юруков и с най-подробния и образен разказ на Вазов от романа му „Нова Земя“ и от повестта „Епоха - кърмилка на велики хора“, представяйки себе си като главния герой в „Нова Земя“ Стремски. Независимо, че прехвърчат искри и от З. Стоянов към лъжесъединистите, сред които се мъдрят и двамата приятели Вазов и Величков, в сравнение с Вазовите критики стрелите му са много по-слаби, като дори З. Стоянов е изключително мек към него. А като политически деец С. Радев го характеризира по следния начин: „Нямаше у него ни властолюбие, ни алчност, и нито капка от това властническо високомерие, с което се отличават повечето от водителите на неговата партия.“

Успоредно с проследяването на движението за съединение в Княжеството и в Румелия С. Радев се спира и на възникването и на Македонският въпрос, първоначално като всенародно движение за прилагането на решенията на Берлинския конгрес, а през февруари 1885 г. преминало на нов етап със създаването на Македонски таен комитет в Пловдив. Вече не се говори само за съединение на двете български държави, но и за освобождението на Македония и за обединението на „целокупния български народ“, която идея само след няколко месеца ще бъде изоставена за по-добри времена. В Пловдив Вазов, по думите на С. Радев, е първият който направи от Македония „една звучна струна на своята лира“. По това време той пише „Не даваме я!“ и „Черното знаме“, може би не най-силни и издържани като поезия, но съдържащи мощен емоционален заряд и насочващ вниманието към формирането на националния идеал.

В биографията е заделено значително място и на задълбочената дружба на Вазов с К. Величков и съвместната им дейност в Пловдив. С голяма стойност са характеристиките, които С. Радев прави на двамата на фона на всенародно съединистко въодушевление. Макар че Вазов в публицистиката и поезията си призовава народа да направи съединението и да се махнат границите между двете Българии е по думите на биографа в лагера на благоразумните - „певец на националните смелости, той бе, в своята собствена действителност, човек благоразумен. Той делеше своя живот от поезията си.“ А по отношение на лесно палещия се К. Величков С. Радев отбелязва, че той беше увлечен от устрема, но партийната дисциплина надделя и у него - „но партийното чувство надделя у него, както благоразумието у Вазова“.

Дружбата между двамата приятели и творци е показана и с изключително ценната публикация на С. Радев на Вазовата кореспонденция с К. Величков, в която той прави задълбочен историографския анализ на техния живот и творчество, намиращи се по едно и също време в емиграция – единият в Цариград и Одеса, а другият в Италия. С. Радев се спира и на друг не достатъчно проучен въпрос, определящ го като необяснимото приятелство между Вазов и Светослав Миларов.

За пореден път, както в спомените си и в „Строителите“ С. Радев се впуска и в разглеждането на въпроса за русофилството и русофобството в българското общество и сред водещите политици и държавници, който въпрос става особено актуален в събитията през 1885-1886 г. Във връзка с него тук той подробно разглежда отношението на Стефан Стамболов към Русия, послужвайки си с известната негова реч пред Народното събрание.

А картината, която мемоаристът рисува на Българския парламент след Съединението напомня за най-хубавите страници от „Строителите“. С. Радев не веднъж в спомените си се спира на образа на К. Величков, но тук той прави един успореден с Вазовия портрет и този на Величков. Сигурен съм, че ако животът на мемоариста бе продължил по-дълго той би се върнал в творчеството си и към неговата биография. Тук Величков е показан като един изключителен и смел парламентарен оратор и борец, на който ще се противопоставят Петко Каравелов, Георги Кирков и цялото мнозинство. И сега С. Радев обогатява с нови данни образа на Каравелов като политик, държавник и оратор, като един от главните дейци по Съединението и неговото отстояване, който той определя като връх в политическата му кариера, след който ще започне постепенния му залез.

С. Радев продължава биографията на Вазов в коментарния текст към документалната си публикация „Неиздадени писма на Ив. Вазов до К. Величков“, която е включена към издадения през 1949 г. под редакцията на Николай Лилиев внушителен том „Иван Вазов – Сборник от спомени, материали и документи“. Благодарение на неуморните Величко Вълчев, Илия Тодоров и Иван Сестримски бяха издирени още писма от тази изключително ценна кореспонденция, които правят картината, която разгръща пред нас С. Радев още по-пълна. В коментара си към документите мемоаристът същевременно продължава разказа си от „Строителите“ за времето на първите години от управлението на Ст. Стамболов и избирането на Фердинанд за български княз и за предприетите репресии срещу П. Каравелов и редакцията на в. „Търновска конституция“, използвайки като изворова база кореспонденцията на Вазов с Величков.

В започналата словесна битка срещу П. Каравелов и П. Р. Славейков сред водещите борци е и З. Стоянов, който включва в критиките си и двамата приятели и съмишленици Вазов и Величков. С. Радев мимоходом ще отбележи, че в дискусията се включва и Димитър Благоев, издал тогава полемичната си книга „Нашите апостоли“. По същото време Вазов получава сериозен удар и от руска страна, когато към него е отправена неоправдана критика за стихосбирката му „Сливница“ от сп. „Славянския известия“, в която се казва че „вместо да се труди да бъде забравена братоубийствената война, поднесъл на народа кървав поетически венец“. Но животът и историята и в бъдеще ще имат случаи да поднасят на народния поет доста изненади и разочарования от освободителката, на които той най-достойно ще отвръща. С. Радев предава чрез думите на Вазов и чрез неговата биография и лошото отношение на част от руската общественост и преса не само срещу България, но и срещу русофилската емиграция в Русия и ще започнат да се припяват закачливите му стихчета за „Ремлинген герой“.

Емигрантите в Одеса ще констатират отчуждението и странението на Вазов от тях. С. Радев отдава това на вглъбеността му и на работата му върху „Под игото“, но и над едни от най-вдъхновените му стихове. Носталгията по родината, която мъчи емигрантите, не отминава нито Вазов, нито Величков. По този повод Величков ще сподели с Вазов - „Причините намирам в тая мъчителна носталгия, от която страдаме всички. Ние българите сме много привързани към земята си и емигрантството не е за нас.“ И тези думи ще излязат от устата на този, който най-добре познава горчивините на емигрантския живот и дори ще намери смъртта си далеч от Родината

Макар и противник на установения режим в България Вазов отказва да подпише емигрантския „мазхар“ до великия везир, в който русофилската емиграция ще настоява за намесата на Турция в България. Взимайки повод от тази му постъпка С. Радев пише: „С тая си доблест Вазов се възвисяваше в българската история повече, отколкото със всичките си литературни творби, взети вкупом.“ За пореден път брилянтният в изказа си публицист и историк с малко думи ще каже толкова много.

След дадената от Стамболовото правителство амнистията на русофилите-емигранти Вазов също се завръща и след Стамболовата гаранция за него пред майка му. Макар и добре посрещнат от Стамболов Вазов е угнетен от преследването на неговите другари. Завърнал се в България той довършва „Под игото“ и започва издаването на сп. „Деница“.

Тази книга на С. Радев, написана по един оригинален и нетрадиционен начин го нарежда на едно от водещите места на изследователите на живота и творчеството на Ив. Вазов.

Тясно свързана с нея е монографията на С. Радев „Д-р Кръстев като литературен критик“, която той пише през 1907 г. и публикува в сп. „Художник“. Тя представлява най-силната и аргументираната критика срещу тогавашния литературен гръмовержец д-р Кръстю Кръстев, създателят и ръководителят на Литературния кръг „Мисъл“ и на едноименното списание. Разгромяващият удар срещу създателя на Литературния кръг „Мисъл“, родения в Пирот д-р Кръстю Кръстев, нанася младият Симеон Радев, като принуденият да замлъкне след това д-р Кръстев ще признае пред литературния критик Минко Генов качествата на своя екзекутор с думите „Умен човек!“ Наистина след години, по време на своята зрялост, С. Радев ще изрази своите съжаления за убийствената си критика по отношение на този бележит български учен.

Тук Симеон-Радевата монография за д-р Кръстев се печата в нейния пълен вариант, както е публикувана в сп. „Художник“, тъй като при предишни нейни публикации в „Погледите“ са правени съкращения и корекции върху текста й.

Към този том са включени и важни приложения, допълващи с фактически материал изследването на С. Радев. Това са част от спомените на Вазов, отнасящи се до този период от неговия живот и творчество, както и допълнителни свидетелства за отношенията между двамата приятели Вазов и Величков. Като неразделна част от тази книга е и подборката от Вазовата публицистика, печатана в издавания от него вестник „Народен глас“ и неговите изказвания като депутат в Областното събрание в Пловдив.

Бележките към биографията и отделните материали в книгата са на нейния автор С. Радев.

От съставителя