ПЕТЪР Н. ДАСКАЛОВ ЗА ВРЕДИТЕ ОТ РУСОФИЛСТВОТО В БЪЛГАРИЯ

В навечерието на втората национална катастрофа видният български журналист и вестникар Петър Н. Даскалов пише една от най-разгромяващите си статии за русофилството в България и за вредите, които то нанася на страната и народа ни. Но освен като журналист П. Н. Даскалов се изявява и политическото поприще. По политическите си убеждения П. Н. Даскалов принадлежи към Либералната партия (стамболовисти) и се придържа строго към принципите на парламентарната демокрация. Тези принципи той застъпва в статията си „Неотговорно правителство“ през септември 1918 г., един изключително труден за страната момент. Тази му статия излиза по същото време когато публикува и статията си за русофилството в България. В „Неотговорното правителство“ П. Даскалов пише: „...България днес има нужда от правителство, което да поема всичките отговорности без никакви колебания. Едно неотговорно пред Народното събрание правителство е винаги една опасност за страната и ако за демокрацията това е един основен политически принцип, най-малко от нея трябваше той да се пренебрегва. Времената, които преживяваме днес, са едни от най-съдбоносните. Те най-малко са днес за опити, които, ако в мирни дни струват евтино, във време на война се плащат скъпо. Изказах тези мисли, за да изтъкна още по-ясно необходимостта от бързото свикване на Народното събрание, отлагането на което до сега ми е необяснимо. Ние, които единствени от всички воюващи държави, имаме парламент с пропорционална система, парламент, в който са представени съразмерно със силите си всички политически партии, не бива да решаваме никакви министерски кризи без да държим сметка за парламента и вън от него. Нацията е силна чрез него, тя е в него и от него трябва да излиза - без да говорим за комбинациите - всяко правителство, днес и утре.“

Макар че публицистиката му е обемна, тя днес е толкова непозната, както и самият П. Даскалов е все още напълно непознат за нашата общественост. И въпреки, че и друг път нашите читатели са имали възможност да се запознаят с неговото творчество и дейност и сега ще повторим някои важни моменти от неговия живот.

Петър Н. Даскалов е роден на 3 февруари 1870 г. в с. Хърсово, Разградско. Журналистическата си кариера започва още от ученическите си години, когато сътрудничи на сп. „Труд“ (1887-1892 г.). След това последователно работи като редактор във вестниците „Дневни новини“ (1896 г.) и „Напредък“ (1899-1899 г.). През това време той прави опити и в поезията и се изявява и като преводач на лириката на великия Хайнрих Хайне. Подбраните и преведени от него стихове отпечатва през 1902 г. с едно кратко свое предговорче.

От 1900 до 1914 г. П. Н. Даскалов работи като редактор, а за известно време и като главен редактор на един от най-популярните наши вестници „Вечерна поща“. През този период посещава като специален кореспондент на вестника няколкократно Турция след Илинденско-Преображенското въстание (1903). В резултат на обиколките си отпечатва десетки великолепни репортажи и издава брошурата „Днешното положение в Македония“ (1906 г.). За обиколките си в Македония той получава специалното разрешение на турския султан Абдул Хамид, за да проследи изпълнението на Мюрцщегските реформи.

Като представител на „Вечерна поща“ П. Н. Даскалов е командирован и в САЩ, където се среща с представители на българската емиграция, а впечатленията от тези срещи той отново печата във вестника.

Даскалов е редактор и във в. „Свободна дума“ (1901-1904 г.), „Народен глас“ (1911 г.), „Софийска вечерна поща“ (1911-1913 г.). А от 1924 до 1931 г. е главен редактор на в. „Независимост“, печатен орган на Националнолибералната (Стамболовистка) партия. От 1932 г. до смъртта си през 1935 г. издава същия вестник като свое лично издание.

В Централния държавен архив се съхраняват писмата-репортажи на Петър Даскалов от първата му обиколка в Турция след Илинденско-Преображенското въстание, които публицистът смятал да отпечата в отделна книга, но идеята остава неосъществена. (Вж. Ц. Билярски, Пътни бележки на специалния пратеник на в. „Вечерна поща“ П. Н. Даскалов за Цариград, Света Гора и Македония от 1904 г., сп. „Известия на държавните архиви“, кн. 81, С., 2001, с. 63-105 и кн. 82, С., 2001, с. 73-115.)

По време на тази си обиколка, която трае почти 6 месеца, Даскалов посещава Цариград, Света гора (Атон) и Македония. От нея той оставя блестящи описания на посетените места, на техните забележителности, хора, събития, природа, които не убягват от острото му око. В резултат на това броевете на „Вечерна поща“ се пълнят с писмата-репортажи на специалния си кореспондент.

От Цариградските му бележки вее тъга към едно отминало и славно време - времето на Българското възраждане. Тогава в Цариград, този най-голям български град, както пишат някои изследователи, кипи бурен културен живот, център е на църковнонационалните борби и място където се пласират стотици български стоки. Тук на гурбет идват млекари, бозаджии, градинари и др. българи от всички краища на поробеното ни отечество. Цариград е и този важен център на църковните борби, в който се провеждат първите български акции по пътя към извоюване на църковната независимост. Стотици ученолюбиви българчета идват тук да учат наука и професия в многобройните училища и различни учреждения.

Изпълнени с мъка и горест са редовете от неговите кореспонденции за преминаването на Хилендарския манастир, тази народна светиня, от български в сръбски ръце, дължащо се донякъде на подлостта и подкупничеството на някои от братята в него и незаинтересоваността на българската държава към трудностите, които преживява манастира.

Особено драматичен е разказът му за ликвидирането на Охридската българска архиепископия и споменът за срещата на последния български патриарх Арсений с гръцкия патриарх Самуил, по чиято идея била ликвидирана архиепископията. Срещата между двамата се състояла на Света гора, където и двамата патриарси се намерили заточени по едно и също време.

Не остава скрита за неговото остро око всеобщата гръцка хегемония над културния, духовния и стопанския живот на Атон, често пъти толерирана от турската власт. По същото време той става свидетел и на противопоставянето на 17 гръцки манастира срещу 3 славянски в Света гора.

В Солун Даскалов описва стърчащите тук-таме следи от Солунските атентати от април 1903 г., които продължават да стряскат турската управа.

В Македония - страната на сълзите, като най-нежна поезия звучат сравненията на публициста. Воден за него е „прелестен, поетичен и живописен град... Той е една рисунка... един кичест сонет... Воден има поезията на една китка, която ви омайва.“

Но поетичните сравнения на П. Н. Даскалов изведнъж рухват. Той пише за Македония: „Това са места, където би трябвало да черпят вдъхновение поетите, но уви! Под това небе и в тая земя на очарованието - за поетите няма място, защото тук има само роби.“

След потушаването на Илинденско-Преображенското въстание Великите сили налагат на Турската империя Мюрцщегската реформена програма. Тя цели да се умиротворят въстаналите области и да се създаде модерна турска жандармерия, за да се поддържа спокойствието във вилаетите. Особено интересни са срещите и разговорите на П. Н. Даскалов с чуждестранните офицери, дошли в Македония да приложат на практика Мюрцщегските реформи, водени през голяма част от първото му пътуване. За предварително обречените на провал реформи и тяхната предопределеност говори не без сарказъм австрийския цивилен агент фон Мюлер, отбелязвайки пред П. Н. Даскалов: - „Ние сме мюрцщегските инвалиди!“

Скръбна е картината, която П. Н. Даскалов рисува от Охридско, най-пострадало от турските жестокости през въстанието.

П. Н. Даскалов оценява правилно ролята на Българската екзархия за развитието на учебното дело в Македония и отдава дължимото на Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ като „един непрекъснат извор за учители и учителки“.

Като непосредствен наблюдател П. Н. Даскалов описва поражението от чуждата (сръбска и гръцка) пропаганда в Македония и борбата на българите срещу нея. Изпълнен с драматизъм е разказът му за борбата на игумена на Лешочкия манастир отец Иеротей срещу опитите на сърбоманите чрез турската власт да завладеят манастира. Тук той разказва и за скъпия спомен, който е оставил сред населението в Тетовско видният български възрожденец Кирил Пейчинович.

Неповторима е картината, която се открива пред погледа на П. Н. Даскалов от Шар планина към „чаровната гледка“, която представлява Тетовското поле.

В пътните си бележки, посветени на кучетата в Турция П. Н. Даскалов, с характерния за него сарказъм, ни внушава мисълта, че дори техният живот е много по-сносен от този на раята.

А в книгата си „Днешното положение в Македония“ П. Н. Даскалов (1906 г.) прави преглед и на състоянието на населението след Илинденско-Преображенското въстание и след очертаващия се неуспех на Мюрцщегските реформи. Той отделя не малко място и на сръбската и гръцката пропаганда, които със своята агресивност и жестокостите си над македонските българи смайват света. Не убягва от погледа му и състоянието на черковното и училищното дело, които са изкуствено затормозени не само от турските власти, но и от чуждата пропаганда. Особено ценни са неговите статистики, които проследяват в цифри поражението, което се нанася от сръбската пропаганда върху българщината в Македония. Те в много отношения са допълнение към известните статистики на Васил Кънчов, Стефан Веркович, Димитър Мишев и проф. Йордан Иванов. П. Н. Даскалов прави опит в книгата си да намери и причините за разпространението на чуждите пропаганди в Македония. Според него това са пасивността на Българската екзархия, икономически причини, бруталността на сръбската пропаганда и др.

В статията си за русофилството в България П. Н. Даскалов проследява в исторически план не само неговото място, но и разпространението му сред българите и злините, които то донася на народа ни. Тук той се спира и на руската политика спрямо македонските българи и симпатиите на Русия към Сърбия. С най-голямо внимание той се отнася към дейността на българските русофилски партии – Прогресивно-либералната на Драган Цанков, Народняшката на Иван Ев. Гешов и Демократическата на Александър Малинов, които със своето русофилство се оказват вредни за страната и народа ни. Нашите читатели ще имат възможност да се запознаят с най-важните събития от българската история – суспендирането на Търновската конституция от княз Александър, Съединението на Княжество България с Източна Румелия, изтеглянето на руските офицери от България, Сръбско-Българската война, Независимостта на България и Сръбско-българския договор за подялбата на Македония и последвалите го три войни. В тези събития П. Н. Даскалов търси и намира дългата ръка на руската външна политика, винаги действаща в ущърб на народа ни.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

РУСОФИЛСТВОТО В БЪЛГАРИЯ.
ОТ Π. Н. ДАСКАЛОВ, НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ.

 

Когато България се освободи от Русия и се създаде като отделно княжество след един период от петвековно робство, за русофилство не можеше и дума да става. Без да има партия на русофили, в България имаше един народ дълбокопризнателен на Русия, защото тоя народ, още истински младенец в политическия живот, видял освобождението си станало като по чудо, нито имаше време да разсъждава за руската политика на изток, нито да се съмнява в целите й. За него бе важно онова, което той виждаше да става пред очите му. А пред очите му сияеше в пълен блясък светлия образ на царя Освободителя от една страна и от друга: коалирана Европа в Берлин, която отново разпокъса българското племе. Его защо в онова време българския народен деец и поет Славейков изразяваше чувствата на всеки българин, като пееше:

Руский цар е на земята

Най-велик; над всички пръв.

Русите са наши братя,

Наша плът и наша кръв ...

Тия чувства на наивния във вярата си към Русия народ бяха и естествени и обясними. Но додето народа в широката си маса живееше със своята искрена признателност за великото руско дело, в Русия се мъчеха да затвърдят оная политика по отношение на България, която под маската на освободителното дело, да направи от България една истинска руска провинция. Русия остави в България свои министри, които да управляват и офицери, които да командуват армията. Русия, като се мъчеше да има всецяло в ръцете си първия български княз – когото отсетне постигна зла участ, понеже поиска да бъде свободен княз на България, а не зависим от Петербург – искаше същевременно да ръководи и външната политика на страната, както и да бъде господарка на вътрешната. Постепенно, постепенно в отношенията на Русия към България почна да се губи идеалния образ на всеосвободителката и да се проявява коравата воля на една монархия, която бе избрала пътя си за Цариград през Дунава. От Петербург това се отричаше винаги, но там не скриваха никога, че искат една послушна и само послушна България. По тоя начин, в умовете на ония първи българи, които скъпяха твърде много за независимостта на отечеството си, почна да се заражда съмнението в искреността на руската политика и после недоверието, а в някои и вражда спрямо Русия, макар народа в широката си маса да оставаше с първите си чувства на благодарност към Русия. Случи се тъй, че самия Славейков – най-популярния поет в новоосвободена България, автора на цитираната вече песен за Русия, като министър да заяви в Народното събрание, че „който даде на България кравай– той ще и бъде леля“, сир., че ако България види интересите си сближени с Австро-Унгария и ако види полза от нея, тя няма да се посвени да я гледа като леля, сир. като сродница, въпреки волята на Русия. По-късно, един от най-големите представители на русофилството в България, Драган Цанков, бе принуден да заяви по отношение на Русия, че „не й иска нито меда, нито жилото“, – фраза, която и до днес се ползува с популярност в България. Намесата на Русия във вътрешните работи на България е била винаги толкова брутална, че понякога и най-големи русофили са били предизвикани към реакция. При все това Русия, никога не е преставала да мисли, че правата и за намеса в всичко в България са неоспорими и обязателни за нея. Тя е считала винаги България като едно пеленаче, задължително послушна на нея. Тя не искала да държи сметка, че с течение на времето, онуй старо поколение, свидетел на освобождението, полека-лека е изчезвало от сцената на живота и, че се е замествало с ново поколение, расло без предразсъдъците на старите, дишало свободен въздух и чувствително към всичко, което би накърнило чувството му на независимост. Наистина, от освобождението и до днес е имало в България държавници, които винаги са искали да експлоатират с чистите чувства на масата към Русия и даже в туй отношение са били умишлени апостоли на едно заблуждение, което ако срещаме в народа, обясняваме си го с неговата наивност. Но времето, което цери всичко, най-добре изцери и тая болест в България, която носи името русофилство

Ако се проследи руската политика в България от освобождението и до днес, ще се види най-лесно, че никой тъй добре и тъй силно не е работил против руското влияние и никой не е тровил тъй сполучливо русофилството в България, както самата Русия. След като новоосвободена България се сдоби с най-демократичната конституция в Европа, Русия побърза да даде подкрепата си на княз Александра, когато той в 1882 г. се опита да суспендира тая конституция и по тоя начин си навлече омразата на силната либерална партия в онова време, която се бореше за запазването на конституцията. По-сетне, когато в 1885 г. се провъзгласи Съединението на Северна с Южна България и княз Александър застана на чело на това народно дело, Русия се обяви против него и още веднъж влезе в стълкновение с българския народ, който не очакваше никога съпротивление от Петербург за обединението си. Когато сърбите в 1885 г. нападнаха подло България, Русия оттегли всичките си офицери, които командуваха българската войска, с цел България да се сплаши и да бъде бита от Сърбия, за да стане нужда Русия да ни спасява и освобождава втори път. България, обаче, неочаквано за Русия, победи сърбите и без руските офицери. И в огорчението си против Русия, огорчение предизвикано от самата нея, България празнуваше и една друга неочаквана победа над руското влияние у себе си. Тя празнуваше освобождението си от руските офицери, което даде от само себе си и без никаква борба против Русия! Така Русия сама, още в първите години на политическия ни живот, в желанието си да бъде пълна господарка у нас, нанасяше постепенно удари на собственото си влияние и улесняваше в задачата им онези редки българи, които разкриваха истинските цели на руската политика на изток и със смелост се бореха против нея. Борбата на Стамболова против руските домогвания се увенча именно за това с успех, защото и тук русите бяха настъпили едно болно място на България. След като България бе вече излязла победителка в една война; след като Съединението бе запечатано с пролятата кръв в тая война и след като княз Александър бе станал най-любимия княз на народа – тъкмо тогава русите намериха за нужно да търсят оръдия за детронирането му, че Стамболов, който застана на чело в борбата срещу превратаджиите, успя да ги сломи, а заедно с това да смаже и руското влияние, което ред години се мъчеше напразно да надделей чрез бунтове и смутове?

През седемгодишното управление на Стамболова русофилството в България беше почти издъхнало. Давид от София бешe победил Голията от Петербург. В 1896 г. стана най-сетне и помирението между България и Русия. Света очакваше, че ще настанат едни нормални връзки между освободители и освободени. Освободителите трябваше да разберат, че освободените са нараснали вече и, че не са младенци. Но това не стана, защото в Русия не бяха взели никакъв урок от миналото. В Русия не измениха и след това гледището си по отношение на България. Там гледаха на България и сега, както и преди, като на едно дете, от което искаха само послушание, само сляпо послушание и повече нищо!

Естествено е, че това даваше малко почва за засилване на русофилството у нас. Истина е, че се организираха в страната русофилски партии – едни по-умерени, други крайни, на които шефовете заявиха, че с Русия политика не правят – при все това русофилски въздух в България даваше малко живот на хората. В същност, това бе най-много Русия, която тровеше и сега, както и в по-далечното минало, русофилския си въздух.

В 1908 г. България обяви своята независимост. Тогава начело на управлението бе демократическата партия, на която русофилството не подлежи на съмнение. При все това, Русия не посрещна тоя акт с възторг, както българския народ очакваше. Имаха ли право русофилите в България да се чудят на поведението на Русия, и да намират, че тя сама накърнява престижа си, като всякога намерва за умно да се обявява против всичко в България, което я подига пред очите на чуждия свят?

Но онова, което най-силно пресуши изворите на русофилството в България, то е руската политика в последните години по отношение на Македония. Известно е, че България от съществуването си като самостоятелна държава, не е имала друга външна политика - освен политиката за Македония и не е имала друг национален идеал, освен идеала за обединението на всичките българи. Въпреки факта, че сама Русия по С. Стефанския договор бе включила цяла Македония в новообразуваното тогава българско княжество и въпреки историческата истина, че Македония с българска, - в последните десетилетия Русия измени на първата си политика и почна да фаворизира Сърбия в ущърб на България. Русия поощряваше Сърбия в нейния шовинизъм cpещy България, и за голямо учудване на българските русофили, почна да признава cpъбските притязания над българска Македония! Готвейки се за Голямата европейска война, Русин искаше да създаде една силна Сърбия, като стена срещу Австро-Унгария и ето защо България остана за нея на втор план. Тук отново руските интереси се сблъскваха с българските и сто защо националното чувство на българина се виждаше настъпено от руската политика, която не държеше сметка на българските интереси. Ако трябваше и ако можеше да се чуй волята на българския народ, Сръбско-българския таен договор от 1912 г. не би могъл да се сключи в никой случай. През тая година, обаче, управляваха две от най-русофилските партии в България: цанковистката и народняшката. Те се подчиниха на искането от Петербург и сключиха тоя договор, който разделяше Македония на безспорно българска и на спорна… Спорна Македония се състоеше от Скопския вилает, на който главния град Скопие е един от най-безспорно българските градове в цяла Македония! Но той трябваше да се даде на Сърбия, за да се задоволи апетита и за увеличаване за сметка на България ... След Балканската война, обаче, в която България, даде най-големите жертви, Русия поиска да й наложи още жертви.

Тя предложи да се отстъпи на Сърбия не само тъй наречената спорна зона, но още и други градове от Македония, като Прилеп, Криворечна Паланка и други! Руските предложения бяха толкова горчиви за България, че даже министър-председателя Гешев, шеф на русофилска партия, се уплаши от тях и си подаде оставката, за да избегне всяка отговорност! А поради причини от такъв характер се предизвика след туй и Междусъюзнишката война, в която България бе ограбена от всички и вместо да постигне обединението си, напротив, разпокъса на повече части племето си.

И всичко туй стана със съдействието на Русия! И при управлението на русофилски партии, които живееха с вярата си в Русия и на които до тогаз силата им бе в русофилството.

Русофилството в България, прочее, се отрови от самата Русия и днес то вече не е никаква сила. В негово име водят една слаба борба партии, които са останали без последователи между народа. Народа е замислен за себе си и за своите идеали и той порасна вече до толкова, че можа да разбере и да види всичкото противоречие между българските и руските интереси. Той върви из своя път, който се отклонява от оня път, сочен му от Русия. Двата тия народа: руския и българския, макар и еднокръвни и едноверни, са учудени един от друг и страшното нещастие, което днес Русия изпитва, не изтръгва сълзи от българските очи. Още е пресен спомена от противобългарската политика на Русия, за да имаме сърце за нея!

Публ. в Централните сили и България, София, 1918 г., с. 30-34.