По темата за присъствието на българите в Америка е писано, но винаги има какво още да се каже, въпреки сериозните постижения на науката. Може би най-значителни са постиженията на историографията когато става дума за македонските българи, избрали за своя втора родина т.нар. Свободен свят. Сериозни са изследванията и документалните публикации за една от най-българските задгранични организации – Македонската патриотична организация в САЩ и Канада (МПО), за нейния партиен орган вестник „Македонска трибуна“ и за стотиците нейни издания на български и английски език – алманаси, меморандуми, брошури, библиографии и др. публични действия. 

Когато се пише и говори за вестник „Македонска трибуна“ не може да се отмине името на нейния първи редактор Борис Зографов (1891, Битоля – 1957, София). Освен, че е тясно свързан с издаването на в. „Македонска трибуна“ Б. Зографов е участник и в работата на МПО, след пристигането си в САЩ в началото на 1927 г., когато се установява в Индианаполис. Но преди заминаването му за САЩ той като деец на Съюза на Македонските младежки сговори в България участва в редактирането на съюзния орган вестник „Устрем“. Б. Зографов преминава и през школата на един от най-големите български вестникари Данаил Крапчев, като работи като художник във вестник „Зора“. Той е и сред учредителите на Македонския научен институт. В САЩ Б. Зографов пребивава от 1927 до 1930 г., след което се завръща в България, където неговото име е сред водещите български журналисти. В отечеството Б. Зографов е дългогодишен директор на Българската телеграфна агенция. На времето когато участва в издаването и редактирането на „Македонска трибуна“ той посвещава редица свои статии и спомени, сред които една от най-добрите и статията му „Българите в Америка“, публикувана в списание „Отец Паисий“, печатен орган на Всебългарския съюз „Отец Паисий“.

Днес все още неговото творчество е непубликувано и е познато само на специалистите.

Сега нашите читатели ще имат възможност да се запознаят с една ранна работа на Б. Зографов – сказката му „Народностния принцип и Македонския въпрос“, която той чете през 1924 г. пред членовете на Софийския македонски младежки сговор. Тя е отпечатана същата година в отделна брошура като издание на Съюза. Вероятно отстояването на българската позиция от автора в тази му сказка ще се окаже решаваща при избора му от ЦК на ВМРО за първи главен редактор на отвъдокеанския български вестник.

За македонския българин Б. Зографов е безспорно, че населението живеещо в тогавашна Македония е българско и езикът на който то говори и пише е българският.

И днес, почти един век по-късно, са актуални неговите заключителни думи от словото му през младите македонци – „Ние трябва да се развиваме и работим като македонци, но като македонски българи; не с някакво специално македонско съзнание, не със специално културно-исторически македонски традиции, а с българско съзнание; не с някакъв особен (несъществуващ освен на враговете на българското племе) македонски език, а с български език, – защото, както езика ни, тъй и културно-историческите ни традиции, тъй и съзнанието ни са единно български.

Стремежа на македонските българи да се освободят от робство и да добият национални, духовни и политически свободи не е от някакво демоническо желание да се прави пакост на Сърбия и Гърция; не е за да се угоди на някой политически спекулант в освободена България, а е повеля на една здрава и разумна вътрешна сила, която говорела и говори на македонските българи, че тe, като могъщ дял от българското племе, изпитали в далечното и близко минало блясъка на творческите си сили – не могат и не бива да заровят тия си сили за хатъра на този или онзи завоевател; че тe трябва да изпълнят – влели жизнените си сили в общия тон на българската творческа стихия– онова предназначение в света, което провидението е определило за целия български народ. Този стремеж напълно отговаря на справедливите изисквания на народностния принцип. Той не е романтическо увлечение на единици, не е и терористическо движение на съдисти–реакционери: то е дълбоко национално, напълно самостойно и спонтанно движение, което се развива по линията на най-здравия и справедлив разум.“

Сега ще имате възможност да се запознаете с пълния текст на словото на младия македонски българин Борис Зографов, оставил трайна диря в македонското движение и поставил началото на един от най-българските вестници, издавани далеч от Родината.

Цочо В. Билярски

* * *

НАРОДНОСТНИЯ ПРИНЦИП И МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС
ОТ БОРИС ЗОГРАФОВ

РЕФЕРАТ ЧЕТЕН ПРЕЗ 1924 Г. ПРЕД ЧЛЕНОВЕТE НА СОФ. МАКЕД. МЛАДЕЖКИ СГОВОР

Издава Съюза на Макед. Млад. Сговори в България

Печатница „Бр. Миладинови“, ул. Вълкович 15 – София

 

Народностния принцип и Македонския въпрос

Голямата европейска война, пламнала безспорно не поради накърненото дворцово честолюбие на Виена, а поради дълбоки и тайни за окото на обикновения зрител стопанско-финансови и политически причини, разкърти из основи доста здраво скрепения блок от междудържавни сдружавания и заедно с кръвта и с воплите на милиони човешки жертви, направи да бликнат и да се разнесат по цялото земно кълбо идеи и настроения, които послужиха и служат за стимули и за знамена на много масови движения: комунистичната вълна, зародилия се, макар в слаба и недостатъчно кристализирана форма, земледелски интернационал, усиленото разпространение на разни окултни идеи, които обхващат значителни маси от изтощеното европейско общество, – всичко туй свидетелствува за общ, действителен стремеж за намиране и затвърдяване на такива социални форми на живот, които биха отстранили всяка възможност за бъдащи катастрофи, подобни на преживяната напоследък от цялото почти човечество, и които биха обезпечили сигурен и благодатен мир на земята.

Естественият стремеж към успокоение и към задоволяване на елементарните човешки и народни нужди надделя над тъмните и будещи основателни подозрения начала на войната и още преди да стихне тя напълно се зароди и разрасна онова настроение всред широките народни маси и всред всесветския елит на истински просветените и културни хора, което даде зародиша на 14-те точки на Уилсона. Началата, които бяха легнали в основата на тия точки и в името на които трепна и премина първото човешко чувство между озверените народи, като ангелска усмивка по разораната от окопи и свряла чадата си в тях Европа, не бяха лично изобретение на американския филантроп, а рожба на една доста чувствително долавяща се атмосфера, която не можеше повече да се пренебрегва от отговорните политически фактори.

Народите преосезателно разбраха и почувствуваха през Европейската война грандиозната безсмислица на войната и фалша на много от формулите, с които преди си служеха за приспиване народната и човешката съвест тираническите управления. Особено разбраха добре това народите, които живееха под игото на свои завоеватели и които с най-лека ръка биваха принасяни в кървава жертва от последните пред олтаря на Бога на хищничеството. Онова всечовешко настроение на протест срещу безумната касапница и на вик за мир и спокойствие, което крайните идеалисти-утописти искаха да използуват и да го превърнат в организирана борческа енергия за постигане на социалистическите идеали, отбелязва пробуждението на човешката и народностна съвест, която вече не може да бъде лъгана, приспивана и експолтирана.

Народите, в борбите и нещастията, на които се подхвърлиха в последно време, съзнаха и почувствуваха себе си, като сила, от която много неща зависят и разбраха, че, ако не оставят странични фактори да използуват за свои цели тая сила, – ако, с други думи, тая сила остане в собствените им ръце, те не ще бъдат за напред играчка на другите, а ще обезпечат веднъж за винаги свободите, независимостта и преуспяването си. Народностното съзнание този път се прояви изразено не в делото на отделни представители на нацията, ентусиазирани идеалисти-ролсанитици, а като реална сила, отдолу, раздвижила тежкоподвижните, но съхраняващи истинските свойства, истинската стихия на народността, като етническо-историческа субстанция, народни маси. Именно на почвата на това съзнание се оформи и доби жизнено съдържание народностния принцип, който, макар и трудно разрешим, поради това че не винаги отговаря на системата на все още господствуващата финансова и стопанска политика на дебнещите се велики и полувелики сили днес като че повече от всякога има вероятност да бъде разрешен правилно.

Народностния принцип впрочем доби политическо значение още по времето на Френската революция. Тогава се заприказва и замисли за правото на народите сами да разполагат със съдбините си. Но революцията не разреши тоя въпрос. Известно е, че след тая революция дойде една реакция, която засили авторитета на монарсите. Виенския конгрес от 5 ноември 1815 г. осъди народите на безгласност. Той бе свидетелство за страха на управниците от пробудилото се народностно съзнание, което, макар и бавно, но систематично и твърдо правеше своите завоевания. Френската революция от 1848 г. тури вече действителното начало на обособяване и освобождаване на народите от чуждо иго. Този процес, който имаше срещу себе си образуваните съюзи между групи държави, не е престанал до днес. И, ако Френската революция не можа да донесе разрешението му, нека се надяваме, че руската революция, втория крупен факт от всесветско значение след войната, тъкмо защото целеше по-далечен обект: – социално равенство, като реакция, ще ни даде в резултат едно сравнително задоволително разрешение на народностния въпрос. Защото революциите теглят много напред, но никога не достигат своята крайна цел. – При повръщането назад, обаче, народите, човечеството никога не се връща на старото си място: то все пак остава с известни придобивки от обществен характер. Редом с преобразованията в разните области за политико стопанските отношения днес се слага за сериозно обсъждане и разрешение въпроса за народностното обособяване. Въпросът за Елзас и Лотарингия, за Тешен, за Шлезвиг, Каринтия, Силезия; Събитията в Мала Азия, зад които се откриват страниците на Ангорския национален пакт – едно свидетелство за зряло национално съзнание; движенията в Индия; ирландските борби; възкръсването на Чехия на Полша и на прибалтийските държави; разпадането на разнородната Австро-унгарска монархия; националното обособление на Украинската и пр. Съветски републики, хърватското движение, най-сетне неуморната борба на македонското население за извоюване на свобода и независимост, – всичко туй, колкото и да се поставя във връзка с капиталистичните и империялистични стремежи на големите заинтересувани държави, не може да се отрече, че е до голяма степен резултат на непоколебимото и неотразимо проявено народностно желание и народностна воля за независим политически живот. Това желание и тая воля днес са така ясно проявени, че диригентите на световните политически внушения в Лондон и в Париж не можаха и не могат да ги пренебрегнат. Времето на тираническите режими е безвъзвратно изминало и, в процеса на стабилизирането на едно нормално положение за света, погазвайки отживелиците на всякакъв вид тирания и следвайки идеалите на едно абсолютно политико-социално равенство и на една висша човешка правда, човечеството днес стъпва в по-естествен стадий на своето развитие и не може да отмине, без да разреши в положителен смисъл, най-наложителния и важен за сега въпрос – въпроса за народностите. Можем с положителност да кажем, че още дълго време сигурно не ще да могат да се установят трайни и нормални стопански и политически отношения между разните огнища на културни, национални и политически традиции в обезумялата от „напредъка“ си Европа, ако не се разреши разумно въпроса за народностите, който толкова пъти е спъвал развоя на междудържавните добри отношения и е застрашавал и осуетявал разни дипломатически договорни положения. Този въпрос винаги е бил, а сега е още повече, практически и морално най-съществения за благоустройството на раздрусаната и готова да рухне под тежестта на своите машини и на своите предразсъдъци Европа, макар обикновено да се мисли, че първото условие за заздравяването на положението в Европа е уреждането на международните, т.е. на междудържавните финансово-стопански въпроси.

Не виждаме ли какво става от сключването на всички парижки договори за мир насам? Може ли, има ли някой здравомислящ човек да допусне, че, ако се следваше от ръководните европейски фактори една система, основана на правото на народите да живеят свободно у дома си, основана на искрено чувство на обич към ближния, или най-малко на зачитане чуждото, а не на безумната жажда за грабеж, за властвуване и за експлоатиране на чуждото богатство и чуждата сила за частни интереси, – ще се намери ли здравомислящ човек да отрече, че, ако се вървеше по тоя път, нямаше народите и държавите да дойдат до това окаяно положение, в което ги виждаме да пъшкат днес? За да има нормални финансово-стопански и политически отношения, трябва да има стабилизирани и успокоени държави; а, за да се стабилизира положението на последните, нужно е преди всичко те да се изградят на здравата почва, която днес представляват самите народи, които в същност крепят всички устои на съвременната държавна сграда. С други думи, нужно е да се коригират някои от старите социалполитически традиции, в смисъл – да се премахне в действителности онова, тъй скъпо костуваше, различие, което съществуваше между държава и народ, в смисъл народност. Преди войните съществуваха нормалните финансово стопански междудържавни отношения, към които се стремят днес загрижните за положението политици. Фактът, обаче, че тия отношения, които бяха междудържавни, а не международни, не спряха избухването и разширението на Световната война, показва, че те не са били съвсем нормални или, че те не са били, не са същественото условие за нормален живот. Тия отношения са наистина едни от най-могъщите двигатели на културата, но те стават такива, само след като се осъществи първото условие за нормален обществен и истински творчески международен живот: след като държавите станат народни, т.е. след като народите, задоволили своята насъщна необходимост да бъдат независими и свободни, дадат за своята и заедно с това, за общочовешката култура най-многото и най-доброто, което колективния им, обособен, гений може да даде. Веднаж уредени на такива начала държавните организации и международните отношения, сами по себе, като естествена последица, ще се създадат най-добрите условия за плодотворен стопански и културен живот.

Каквото щат теоретиците на политическия консерватизъм и на възвишения интернационализъм да говорят и мислят, въпросът за народностите е днес по-реален от всички други въпроси, от всички хитри сметки за лични изгоди и от всички мечти за общочовешко благоденствие, тъй като той дири разрешението на оплетеното мизерно състояние на света не само в разумното и справедливо уреждане и направление на материалните обществени сили, а и в създаване на условия за здраво, свободно и пълно развитие на психическите сили на народите, на тия сили, които са първата основа на всяко житие и общежитие. Тия, последните сили скрепват милионите хора към известни етнически ядра, които наистина носят общи човешки белези, но заедно с това имат специфични качества, които от своя страна дават особения характер на ядрата, – дават туй, което се нарича национален гений.

Днешната държава е, т.е. трябва да бъде, обществено устройство, основаваще се главно на живата сила на своите граждани; то трябва да има такъва форма и да възприеме такива методи на управление, които най-вече съответствуват на особените качества, на индивидуалните разположения на етническата маса, съставляваща основите на държавата, и които дават най-голяма възможност тая маса да прояви свободно и напълно тия качества и разположения. За да имаме прочее, такъво устройство, за да се постигнат горните резултати, които биха обезпечили трайно мирно развитие, както в областта на материалната, тъй и в областта на духовната култура, нужно е преди всичко да се възприеме като основен и неизбежен принцип при това устройство народностния принцип. Защото само когато държавата, устроена въз основа на тоя принцип, стане оръдие, средство за проявление на добрите сили на националния гений, само тогава ще се постигне истинското междудържавно (тогава вече международно) разбирателство, което единствено може да гарантира свободите на народите и тяхното мирно развитие. За да стане обаче това, нужно е народите да бъдат свободни у дома си, да бъдат господари на себе си, за да има разбирателство наистина от тяхна страна, а не само в тяхно име.

Народностния принцип, който би трябвало да легне в основата на днешната държава, предполага, като опорна, дейна сила на държавата не толкова слабо скърпената мрежа от общи стопански интереси, колкото стихията на оная близост, на онова сходство в чувствата, разбиранията и стремежите, което се явява плод на еднаквото психо-физично разположение у членовете на народностната държава. Разбира се никога не е било и няма да бъде – държавите да бъдат съвсем напълно, абсолютно народностни, т.е. в границите си да включват всички елементи на народността и да не допущат чужди елементи. Днес Мустафа Кемал в обновена и обновяваше се Турция сякаш иска да постигне очистване на страната от другородци, но сигурно няма да му се удаде. Въпросът е държавата да обгърне компактните и живущи на един терен, не разпилени, народностни маси. Това е постигнато вече почти напълно от Англия, Франция, Италия, Русия и Германия – постигнато е от всички почти големи народи.

Въпросът за народностния фактор в живота на културното човечество и частно – в живота на отделната държава – днес добива особено значение, и много умове, които сега залягат да се доберат до главните пружини на социалния и политическия живот на народите и до съществените причини за големите нещастия, що се струпаха върху цялото човечество от няколко години насам, изтъкват голямата важност на този въпрос, към който до сега са се отнасяли с недостатъчна сериозност.

Каквато ще може да бъде сега за сега ефикасността на едно международно учреждение, каквото е Обществото на народите; колкото щат скептиците да отричат действителната стойност на разните конгреси и конференции, свиквани периодически по частна инициатива на благородни хора из разни европейски среди, със задача да се осигури свободен и човешки живот за всички народи, без разлика на победени и победители, – остава един неоспорим факт: грижата за обезпечаване на свободно и независимо развитие на разните народи вече се изплъзва от ръцете на отделни лица – били те монарси или монархически и капиталистически олигархии – и минава в ръцете на по-широк кръг незаинтересувани пряко в активна политика хора, а оттам сетне и в ръцете на самите народи, с други думи – народностното начало, с което тъй много и тъй безогледно търгуваха, спекулираха и шарлатанствуваха силни на деня, сега се освобождава от маската, която последните му налагаха и която носеше пакостните черти на реакционерство и див шовинизъм, и се явява като самостойна, естествена могъща сила, която тепърва има да живее своя действителен, миротворен и животворен живот.

Това начало се налага, побеждава и ще побеждава. Залог за това са пробудените народни сили, които еднакво не могат днес и не ще търпим утре да бъдат притискани, лъгани и експлоатирани. В пътя, едничкия път на мирно и културно развитие, необходимо е още повече, отколкото при всеки други случай, цялостност, пълнота и свобода на народностния живот.

Така, ако трябва да приведем тука мнението на някои съвременни авторитетни лица по тоя случай, ние бихме споменали и думите на френския виден общественик, г. Леон Буржуа, които той е казал през м. май 1924 год. в своя рапорт пред Съвета на обществото на народите по въпроса за дейността на Комисията за интелектуално сътрудничество между народите, образувана при Обществото на народите.

„Не е въпроса – казва г. Буржуа – да се попречи или да се убие оригиналността на народностния дух у разните народи, която оригиналност и различност е същественото условие за общия напредък на човешките идеи; обратно: – въпросът е да се позволи на всеки един от тия национални гении да се развиват с по-голяма жизнена сила, за да може да се черпи по-дълбоко в общата съкровищница на познанията, методите и откритията на всички“.

Неотдавна друг един общественик и активен политически деец, г. Бенеш, при откриването на Всесляванския студентски конгрес в Прага изказа в речта си, с която се е обърнал към славянските младежи, дошли в името на идеята за славянско сближение, за славянска солидарност, почти същите мисли на г-н Леон Буржуа: „Интелектуалното развитие на народите – казал той,– винаги се е отбелязвало и сега още се отбелязва с диференциация и индивидуализация, което значи, че сътрудничество и солидарност между славяните в интелектуалната област не значи нивелиране (изравнение) или еднаквяване, а обратно – диференциация между различните им национални култури, всяка от които се старае да се затвърди, въз своя си основа.“ („Gazette de Praque“, от 20.XII.1922.)

Няма нужда да се привеждат много цитати от много хора, за да се подкрепи и изтъкне нашата мисъл. Такива цитати ще намерим много у много философи, историци и видни съвременници. Мненията на цитираните двама активни общественици, които живеят и деят в наше време, при съвременните условия, са достатъчни да ни покажат, как се схваща въпроса за народностното обособление и от общественици, които добрe държат сметка за настъпилите промени в политическия, социалния, икономическия и моралния живот на човечеството.

Общия напредък на човешките идеи, за осъществяването на които трябва да се впрегнат всички ония сили на цялото човечество, които последното така безумно хабеше до скоро, па хаби и днес дори за изработване на топове, задушливи газове и всевъзможни човекоубийствени оръдия, – този напредък може да се осъществи, само когато застанат държавните, националните организми един до други – здрави, жизнени и миролюбиви; само когато се приберат в обособени свободни и независими единици народностните сили; само когато легне в основите на съвременната държава народностното начало, което главно дава духа, невидимата, първата и непременната енергия за всяко колективно материално преуспяване и материален напредък. Общия напредък на човешките идеи подразбира общ напредък и на материалната култура – а и единия и другия минават през обособлението и през свободното развитие на отделните национални гении, сир. – през обособлението и политическата независимост на отделните народности.

Правото на народите да бъдат господари на себе си, в земята си, се провъзгласи тържествено, като едничко оправдание за воденето и за продължаването на страшната световна война, както от страна на най-далече стоящата от европейския пожар Америка, така и от страна на всички европейски държави, включително и от болшевишка Русия, понеже, когато се дойде до изчерпване, до изтощаване на народните сили във войната, трябваше да се покаже от кървавите й автори и проповедници, че тя има оправдание само дотолкова, доколкото трябва да се осигурят свободи за притеснените, за поробените народи.

Осветено от разума, от културата и от близката кървава история, това право особено дълбоко проникна в съзнанието на потиснатите под чуждо национално владичество народи и вече нищо не може да заглуши неговия глас.

* * *

Като е въпрос за тържество на народностния принцип, трябва да дадем тука известно определение на това понятие. Самият термин вече достатъчно говори, че работата е да се определи: що е, кое може да се смята народност. Много нюанси имат дефинициите на тая дума, както по съчиненията на философи, историци и социолози, тъй и по всички речници и енциклопедии. Едни са попълни, други – по-кратки; някои по-конкретни, а други по-мъгляви, – всички обаче са съгласни върху едно: че за най-сигурен и отличителен белег на една народност трябва да се смята езикът и във връзка с това – нравите и обичаите на народа. И наистина, езикът, като главен орган за изразяване на мисли, за обективизиране на душевни състояния, трябва да стои на първо място, при определяне на народността. Той е най-жилавата връзка, която не само крепи, но и импулсира за творчество всички, които го говорят като майчин език и които са скрепени, по силата на вродени еднакви психофизични качества, по силата на обективни географско-стопански условия и исторически традиции, около една идея за самостоятелен държавен живот. Езикът е първия и абсолютно необходимия лост за всяка духовна и материална култура. Всеки език е носител на особено идейно и нравствено съдържание и има много по-голяма магическа сила, върху ония, които от майчина люлка го говорят отколкото всички изумителни изобретения в областта на материалната култура. Силата на езика е сила на творческо начало, тя е самото начало; – всяка друга сила, произтичаща от плодовете на това творческо начало, е по-слаба от първата, е по-нисша от първата. И днес е безумие да се устройва и управлява държава на основите на по-слабите и по-нисши начала на началата на материалните интереси; абсурдно е да се мисли, че със законодателни и админастративни мерки ще може по-слабата сила да подчини и да диктува на по-могъщата, т.е., че вторичното, материалното начало ще може да първенствува над първичното, над духа. Ето защо, грижата за езика, като изразители на духовната сила, като изразител на върховното начало, както у отделния човек, така също и у народите, трябва да бъде на първо място пред всичко друго, при определянето на политическите отношения между народите. Езикът нацията –, ето жива и първа сила на държавата, на законите.

Тъй или инак установена и образувала политическата си физиономия, народността живее с векове и се развива. Тя може да достигне разцвет на културните и стопанско-политически свои сили, може и да прекарва тежки падения, поражения и тъмни дни, но тя никога не пропада. Не пропада тя не за това, защото мъдри държавници или демагози-консерватори подържат силом у нея някакво фалшиво съзнание за национализъм, а много просто: – защото народността носи народностно съзнание въпреки всичко, въпреки себе си дори; защото това съзнание у нея е подсъзнание; то е необходимата, самоволната сила у народността; то обема в себе си всички творчески елементи на народността и поддържа у последната жизнената енергия и вътрешното напрежение на духа, без които не може да се допусне съществуването на какъвто и да е организъм. Това съзнание се корени в масата, в отделните единици на този народностен организъм и има силата на неизкореним инстинкт, понеже то се свързва с еднаквия език, с еднаквото мислене и чувствуване, с еднаквия начин на живота на цялата народност; то е самия живот на народността.

Това съзнание е истинското, непобедимото и върховното съзнание на народността. То е, което я крепи, което поддържа живота й. Само държавните организации, които са почивали на принципи, изходящи от чисто материални интереси, и които пренебрегвали народностния принцип, са умирали и могат да умират: историята не помни народност, закрепила се веднаж като обособена творческа сила между другите, да се изгуби, да умре.

* * *

Минавайки на конкретна почва, на почвата на българската и по-специално – македонската действителност, ние трябва да се запитаме:

– Как стои Македонския въпрос по отношение на Народностния принцип?

Преди всичко трябва да кажем: по същество македонският въпрос е български национален, не държавен български, а племенен въпрос.

Малко история: Днес звучи едва ли не еретически, като се говори за национализъм, след като всички знаем, как в името на национализма империалистичнитe политики на малки и на големи държави хванаха народите за косите и ги хвърлиха – безсилни да се съпротивят още тогава – в кървавата безумна борба; особено след като в България с този израз се свързват всички печални деяния на Фердинанда, фердинандовите сподвижници.

Тъкмо затова, защото около въпроса за народностите, около термина „национализъм“ се е наслоила такава гъста мъгла от противоречия, от озлобление и от недомислия, която пречи твърде много за правилното схващане на този тъй важен въпрос, ние ще се постараем тук да внесем обективно осветление и да отстраним по тоя начин възможността да се спекулира и заблуждава с въпроса.

Българския народностен въпрос, българския национализъм, в модерния политически смисъл на думата, води началото си едва от средата на турското робство.

Ние трябва смело да признаем, че всички „цветущи“ епохи на Първото и Второто български царства, когато в дворците на българските царе и воеводи са се трупали скъпи богатства, донасяни от новозавоюваните области; когато са процъвтявали книжовни школи, упражнили благотворно въздействие за разпространението на черковни истини, на черковна просвета всред нашия и другите славянски народи, – ние трябва да признаем, че тия епохи са били дело и са получили отпечатъка не на българския народ, не на българското народностно съзнание, а на повече или по-малко просветени лични фактори, които са стояли далече от интересите, от душата и нуждите на българския народ, - както е било впрочем навсякъде по това време. За първи път българският народ стана политико-обществена сила през турското робство, когато забродиха из села и паланки просветени негови синове идеалисти апостоли на освобождението –, възпитани, кои направо, кои косвено в духа на демократичните принципи на Френската революция. Тогава се създаде българския национален въпрос; тогава започна всред самия народ движението за политическо и духовно освобождение. По нещастно стечение на обстоятелствата, обаче, освобождението от чуждо иго засегна само част от българския народ. Добруджа, Моравско, Южна Тракия и Македония останаха още под робство със своето милионно население.

Това население бе будно, то очакваше еднакво както и освободеното, свободата си и невъзможно бе да се върне назад от пътя на своето издигане и освобождение. Факта, че по-голямата част от българите се освободи, още повече усили у него – главно у македонците и тракийците, като по-компактна, по-будна и внушителна българска маса – жаждата и стремежа за свобода.

Поради причини от външен политически характер появили се след освобождението на България; поради нещастни политически партизански похвати в освободена България прекъсна се живия ток на идеалистическото и истински демократическото възпитание в българския народ и незаглъхналото още чувство на близост и състрадание към останалите под робство братя, се прекъсна или по-право премина в друга, до голяма степен изкуствена, форма от народа към неговите управници. И, мисълта, грижата за поробените братя стана едва ли не привилегия и монопол на софийските държавници. Те понизиха с това етическата стойност на националното възпитание, на народностното общобългарско движение, което преди освобождението на България беше бунтовен пламък, поддържан от всички най-високи добродетели и най-чисти желания за свобода и независимост, а след това стана в пределите на царството тлеюще огнище, в което мъждукаха последните идеалистични искри у добрите българи, и което – оградено с държавна ограда – се раздухваше най-често от повеленията на тая или оная българска държавна политика. Делото на освобождението на българския народ стана официално дело на обединение на племето, а общобългарското освободително движение доби частичен характер и породи македонския въпрос.

- Известни са на всички интригите, които се наслоиха и отрупаха тоя въпрос до такъва степен, че днес при цялата грамада от литература върху него или може би тъкмо поради нея – и мнозина добросъвестни и просветени хора не могат да си съставят ясна представа за освободителните борби на македонските българи. Една от многото причини, за да се създадат тия интриги и да се разпространяват заблуждения по въпроса е и тая, че със създаването на независима българска държава общобългарския въпрос остана вече по същество Македонско-български, а по име само македонски и, редом с борбата на македонското население, се явиха - в зависимост от промените в българските правителства – разни течения на чисто държавна българска политика, която в разни времена се е отразявала различно върху освободителното движение на македонската част от българския народ. Поради тая причина често са смятали и напоследък особено някои смятат това освободително движение за инсценирана от България маневра, за да можела последната да постига някакви свои империалистически или кой знае какви цели.

Македонският въпрос наистина се яви след освобождението на България, но той не се създаде, не се роди като последица от това освобождение. Преди последното той беше общобългарски въпрос, и Македония, македонските българи бяха най-здравата крепост на българското съзнание и най-бойката фаланга в борбата за народностно, политическо и духовно освобождение. Създаването на българска държава преди близо петдесет години даде нов тласък и особен характер на народностното българско движение в Македония вече и поради това, че в съседство с тая област се създаде за по-голямата част от българския народ свободна българска държава, където имаше възможност при значително по-голяма свобода да се организира борбата и да се приютяват принудени да бягат поради преследвания от турците македонски революционери и други легални борци. И българският народ - вече освободен - пазеше свеж спомен от общата борба и съчувствие към останалите в робство съратници и сънародници. Но новата българска държава трябваше да се устройва, да се ориентира, да се еманципира от всякакви настойничества и да влиза в самостоятелни политически и стопански отношения със съседите си и с чуждия свят. Всичко това поглъщаше извънредно много вниманието й и ангажираше силите й. В същото време това влечеше непосредно след себе си поемане на ангажименти и ограничение на волята й, а по-сетне – и известно егоистично понякога отношение към македонския въпрос. Няма нужда от много примери: договорът от 1912 г. сключен между България и Сърбия за обща борба с турците, не пожертвува ли – в името на държавните български интереси зони от Македония, като ги сметна за спорни, но които си бяха и са безспорно български по етнографския си облик!

Така, от гледище на чисто българската държавна политика, от гледище на интересите на балканските държави и по-нататък – на заинтересуваните на Балканите европейски сили Македонския въпрос в разни моменти се е представлявал в различно осветление добивал е актуалност или е бивал позабравян, но той по същина винаги си е оставал и сега е само въпрос за политическо и духовно освобождение на потиснатото в Македония българско съзнание, Инак биха били излишни всички жертви, всички усилия и борби на тази измъчена страна. Инак не би имало кой да се съгласява на тия жертви и кой да води борба срещу когото и да било. Тука трябва да спомена за крайно лекомисленото подмятане на известни материалисти по мироглед, но твърде несериозни хора, които се учудват на старомодния (както те го смятат) национален романтизъм на борците за македонска свобода, като казват: „Вие искате да има мир и спокойствие на населението в Македония; вие искате да престанат непрестанните гонения на българското население в тая област, – нищо по-лесно от това. Нека то забрави, че е българско, нека не мисли за това и никой не ще го закача.“ Това не са стенографирани думи на известно лице с такива схващания, но все пак тия думи изразяват мисълта, манталитета на част от ония българи, които наистина се смятат вече издигнали се на нужната за днешното време висота, та не дават две пари за това, българи ли са или са китайци. Това са за съжаление схващанията на криворазбрания, на нашенския утопичен социализъм.

Ние сега тука не правим висша политика с някакви свои съседи или с някои сили, които искаме да привлечем към делото ни, за да няма нужда да нагласяваме разсъжденията си съобразно с ефекта, който те могат да имат у съседите ни или по-далече. Ние искаме да уясним за себе си, с нужната обективност историософическата същност на нашия въпрос, ето защо можем и трябва в името на истината и в името на правилното разрешение на въпроса да подчертаем още веднаж: македонския въпрос в същността си е въпрос за запазване и освобождаване на българското съзнание, на българския народ в Македония. И, само така борбата за освобождението му има нравствено и политическо оправдание.

Едно време, преди войните, известни среди от макед[онските] революционери и легални борци за свобода може би са разчитали на материалната помощ на България за по-скорошно постигане на идеала, понеже смятали делото общобългарско. Но здравия разум, здравия политически инстинкт своевременно е надделял над сантименталните настроения и много рано ръководниците на освободителното движение схванаха, че в интереса на това движение – в основата си национално – е да се развива самостоятелно, да крепне вътре в страната и да не се подава на ония политически внушения на заинтересувани български правителства, за които стана дума преди малко. Ако тогава македонското движение можа да налучка най-добрия път, колко повече сега – при изтощена България, при горчивите уроци от близкото минало – то не ще се подхлъзне и не ще тръгне по пътищата на български държавни внушения. То си остава чисто македонско, независимо от когото и да било, народно движение, зависимо само от инстинкта и от гордата воля за самостойност и свобода. Но – това са пътищата, това са методи за борба, които търпят промени в зависимост от обективните условия, в зависимост от промените в политическото положение на Балканите и в света. Това, обаче, което остава непроменено и непроменимо – то е реакцията срещу похитените народностни и следователно - човешки свободи и волята за свободен живот у македонския българин. Естествено, в борбата на македонските българи, в миналото (преди и през въстанието от 1903 г ), са участвували и власи, и албанци тук-таме, дори и турци (колкото и абсурдно да се вижда това). Участвували са затова, защото покрай главната си задача: да спечелят национални политически свободи, македонските българи се обявяваха и против някои потисничества от икономически характер; защото те бяха внушителната сила, която бе открила фронт срещу турската тирания и естествено: – всички недоволници от тая тирания, независимо от народност и религия, прибягваха към ядрото от борци и приобщаваха своите случайни, единични усилия към борбата. Тогава тая борба бе чисто идеалистична, такъва е тя и днес и, както тогава, тъй и днес тя има обаянието на идеала, защото не се води от предварително определили се бъдащи министри, председатели, депутати, окръжни управители и пр., а от българи, които са запазили в душите си пламенна любов към родината и искрите на бунт срещу срамната за днешно време тирания над националната съвест. Все пак и днес, както и тогава, македонското движение е националистическо в най-добрия смисъл на думата, независимо от искрените изявления, искрената мисъл на всички македонски родолюбци да се иска не обединяване със свободната част на българското племе, а пълна самостоятелност и независимост на Македония. Това се иска от всички ни по практически съображения (каквито са в същност всички политически съображения), а не за туй, че македонските славяни са някакво особено племе, различно от българите. Разбира се, трябва особено да се подчертае: националистичния характер на македонското движение не трябва никога да се смесва с национализма на това или което и да е друго българско правителство, сир. с държавния български национализъм.

* * *

Общоевропейската война, приключена с редица договори, санкциониращи не възстановяване на правдата и справедливостта в международните отношения, а печалбите на победителите донесе, като цар на Сърбия почти цяла Западна Македония. Македонското население мина от едно в друго иго. Македонския въпрос мина в друга фаза заедно с това.

Близки донейде по език и по обичаи на сърбите както са по-между си всички клонове от югославянската етнографска група на цялото славянско племе, – македонските българи станаха обект на особена грижа от страна на сръбските власти за посърбяване и заличаване на всяка българска национална следа.

Македония се опълчи срещу Сърбия; – българското македонско съзнание – срещу сръбското.

В първия си период, Мак[едонския] въпрос беше свързан с политиката на България само; във втория си период – който започва от войните насам –, без да се освободи от отношението си с България, той се сблъсква със сръбската хегемонистична политика на Балканите – и се усложнява. Усложнява се затова, защото – заграбила Македония, чужда ней по население и по право (това тя е потвърдила с договора от 1912 година) – Сърбия използува военната, стопанска и политическа слабост на България и непрекъснато крещи, че последната повдига Македонския въпрос, чрез който, без да има основания, иска да изиграе победителите, да се освободи от задълженията, които й налага Ньойския договор и в края на краищата – да заеме пак онова надмощно положение на Балканите, което била изгубила, но за което вечно бълнувала. При това положение, при постоянните (безосновни разбира се) обвинения че България имала някакви империалистичеки стремежи в Македония, тя не може дума да продума за защита поне на българското население в Македония, което съставлява югославско малцинство и което, като такъво, има право по договорите за закрила.

България може да мълчи или не - това тя прави и може би ще прави често в разрез с племенната българска политика, в интереса на българската държавна политика. Ние, обаче, водими от висш инстинкт за себесъхранение и себепроявление; водими от идеята за право за свобода и от тая за по-далечното наше добруване и развитие, което е добруване и развитие на целия български народ, трябва да работим с оглед на общите и далечните задачи на народа ни. България, т.е. българско някое правителство може да не ни закриля, може да не ни ще – ние, без оглед на това, се борим и ще се борим не за правителствата и за българската държава, а за запазване и развитие на своите морални и материални ценности, които са ценности и на цялото българско племе.

Що се отнася до Сърбия – ще кажем: заграбването на чужди, макар и средни етнически елементи, само затруднява делото на омиротворяване на света и пречи на правилното и пълното развитие на народностните сили в рамките на една, макар и разширена, политическа граница. Един конкретен пример: двама братя да вземем, които са от една кръв, с много общи наследени качества, все пак са два отделни индивида, със свои, особено разположени, духовни сили; със своя, особена вътрешна физиономия; с особени заложби и данни за развитие. Колкото и да се обичат тe, колкото и да си приличат и да си желаят един другиму доброто, у всекиго едного от тях има един висш инстинкт, който неотразимо тласка волята им да правят туй, което най-добре би защитило от зловредно влияние индивидуалните им творчески заложби и което би спомогнало за създаване на благоприятни условия за проявление и развитие на тия заложби. Много рядко се случва стремежите на тия индивидуалности да вървят паралелно и да не се кръстосат. Това е толкова рядко, че почти не се случва Така е с хората поотделно. И, представете си, че единия от братята, в неумолимото и непреклонното си желание да следва пътя на своето предопределение дойде на среща на стремежите, толкова законни и естествени, колкото и неговите, на неговия брат, – тогава не помага никаква любов, никаква родна кръв, никакви философии: два инстинкта за живот се сблъскват и неминуемо настъпва борба, стълкновение и охлаждение. Любовта, привързаността и доброжелателството помежду им се възстановяват и засилват тогава, когато престанат да си пречат двамата братя на пътя на развитието на основните им творчески сили. Народната мъдрост, формулирана в пословицата: „Със свой яж, пий, но зимане - даване нямай“ – отразява не само една истина от чисто външно, практическо естество, но има по-дълбоко значение; тя включва в себе си опита на редица поколения и потвърждава току-що казаното.

Същото начало е и при живота на народите, които представляват от себе си особени, колективни индивидуалности. Два или повече народа могат да бъдат близки по език, по кръв, по психика дори. Те могат да си симпатизират, могат да се разбират може би по-добре от колкото с други, но –  ако те са с изработени и рязко проявени индивидуални особености – те винаги ще имат свое, особено, чувство на лично достойнство, ще имат чувство за свобода и самостоятелност и чувство за дълг към себе си – в смисъл – за дълг да осигурят възможно най-добри условия за проявление на индивидуалните си творчески сили. Безспорно – осигуряването на тия условия може да стане много лесно и много добре със съдействието на близкия, сродния народ, но само при условие, че ще се гарантира пълна свобода и самостойност на двата народа. В случая отчуждаването, обособяването на народите е необходим етап за тяхното сближение. Това е тъй очевидно и тъй красноречиво! Македонските българи излишно е да се доказва вече този факт са били в миналото, под турско, и сега под сръбско и гръцко робство, един здрав клон, ако не и самия дънер на дървото на българското племе. Ние, македонците, имаме зад себе си толкова свидетелства за българска култура и просвета! Как искат сърбите, от които особено ние сме стояли тъй далече и по нрави, и по психика и по исторически живот, да се откажем от себе си, да задушим в себе си съзнанието и висшия инстинкт за живот и да повярвама на сръбските заслепени и безогледни политици и учени, че сме били сърби!

* * *

Най-парливото място на Македонския въпрос от наше, вътрешно гледище, що се отнася до тактиката за постигане идеала – свободна Македония е: анексионистична или напълно самостойна македонска политика да се следва?

Днес ние сме решително за независима, свободна Македония. Днес ние сме решително против всяко посегателство върху Македония от която и да е страна, дори и от страна на България, понеже само при една независима Македония ще може компактната българска маса там да живее и да се развива нормално в духовно отношение: базирайки се на своя език и на историческите си традиции. В името на интересите на цялото българско племе ние днес – имайки предвид особените политически условия, – желаем да живеем политически отделен от бълг[арската] държава живот. Защото чувствуваме, че така, отделени, ще можем да запазим народностния си облик. Още повече, като се предвижда, че с обособяването на Македония, като политическо - стопанска независима единица, рано или късно ще настъпи федериране на балканските държави, при което естествено – ще се изгладят и разрешат окончателно ония грапавини и спорни въпроси между балканските държави, които тъй много главоболия докарват на народите. Освен туй, този е сравнително най-безобидния, най-възможния път за сближение със сърбите. Сърбите ще бъдат по-доволни, ако ни дадат възможност да заживеем целокупно като българи. Тук ще повторим думата на Бенеша: – чрез обособление, към балканска и може би към славянска взаимност.

Не е въпроса да се хвърля прах в чуждите или в своите очи: с временни, съзнателни заблуждения не се постигат трайни и благотворни за народите и за човечеството изобщо резултати. Големите въпроси, които засягат съдбините на цели общества и народи, какъвто е Македонския въпрос, се нуждаят от дълбоко, добросъвестно и смело проучване; с тях е престъпно и безумно да се спекулира за низки и частични цели, – ето защо, като е дума за Македония – ние, не за угода на някое правителство, не от инат спрямо някого, не и за заблуждаване на лековерните, ще трябва да кажем твърдо и ясно: като българи от Македония, които сме изнесли на плещите си паметни по своето величие борби за самостоятелен национален живот и сме живели със стремежите и духа на цялото българско племе, не можем да не желаем да усещаме в гърдите си здравия пулс на едно сърце, в което да се влива кръвта на цялото българско племе; да твърдим обратното е – и неестествено, и лъжа, и подлост. Но – понеже над красивата мечта стои суровия меч на нашето чувство за реалността и за практическите възможности, ние казваме на себе си, казваме го и на света: много разочарования преживе македонския българин от войните насам; много надежди и очаквания рухнаха пред него и заляха душата му с горчило; едно, обаче, той никога не ще преживее: – да откъсне от себе си своето национално съзнание и чувство, защото това чувство е самия му живот. Този именно инстинкт за живот го насочва днес към разумната и зряла практическа мисъл: – да не се подлага на нови разочарования, възлагайки надежди за себе си върху колебливата и често измамлива политика на което и да е българско правителство, съставено макар и от най-добрите и най-преданитe български патриоти, а да дири сили за борба в своята жажда за свобода и в своето героично минало. Ние днес че можем да не следваме напълно самостойна македонска политика, не защото инак биха ни обвинили в тайно сътрудничество с българската власт, а защото тоя е пътя, който при днешните условия най-добре може да ни изведе към независим национален живот в нашето отечество.

Като се съгласим с това осветление на въпроса, ние ще трябва да направим всичко за запазване на българското съзнание, на всички обичаи и духовни проявления, които са характерни за народа ни и които са залог за бъдащето му развитие. Това съзнание, тия обичаи, тия проявления са еднакво български и тук и в Македония.

Днес, когато кръстосват всички краища на света всевъзможни идеи и проекти за заздравяване, за обновяване, устрояване и преустройство на тоя свят, една идея все повече и повече се налага на съзнанието и получава осъществяване: това е идеята - народите да живеят политически свободни, обособени; това е народностния принцип, за който днес повече отпреди се държи сметка, макар и формално, (а и това за сега не е малко!). – И по-рано казах, че идеално би било да съвпадат политическите граници на държавите с етнографските. Винаги е имало стремеж към това, напоследък – още повече. Но, както преди, тъй и сега, напълно сливане на тия граници не е могло да стане. Затова пък в последните договори, макар те да бяха подписани от победени, които не можаха да настояват за правата си, се вписаха клаузи за защита на националните малцинства. Това е един вид тържество на националния принцип, особено като се има предвид основаването на ред международни институти, главно на Обществото на народите, които се грижат за изпълнението на тия клаузи. Всички просветени хора вече схващат, каква благодат за световния мир и каква пакост от друга страна може да бъде разрешаването или неразрешаването на народностния въпрос при формирането на днешната държава.

Ние трябва да се развиваме и работим като македонци, но като македонски българи; не с някакво специално македонско съзнание, не със специално културно-исторически македонски традиции, а с българско съзнание; не с някакъв особен (несъществуващ освен на враговете на българското племе) македонски език, а с български език, – защото, както езика ни, тъй и културно-историческите ни традиции, тъй и съзнанието ни са единно български.

Стремежа на македонските българи да се освободят от робство и да добият национални, духовни и политически свободи не е от някакво демоническо желание да се прави пакост на Сърбия и Гърция; не е за да се угоди на някой политически спекулант в освободена България, а е повеля на една здрава и разумна вътрешна сила, която говорела и говори на македонските българи, че тe, като могъщ дял от българското племе, изпитали в далечното и близко минало блясъка на творческите си сили – не могат и не бива да заровят тия си сили за хатъра на този или онзи завоевател; че тe трябва да изпълнят – влели жизнените си сили в общия тон на българската творческа стихия– онова предназначение в света, което провидението е определило за целия български народ. Този стремеж напълно отговаря на справедливите изисквания на народностния принцип. Той не е романтическо увлечение на единици, не е и терористическо движение на съдисти–реакционери: то е дълбоко национално, напълно самостойно и спонтанно движение, което се развива по линията на най-здравия и справедлив разум.

Следвайки по висш инстинкт повеленията на народностното обособяване, на народностния принцип, македонското движение довършва в нашия край процеса на национални формирания и улеснява по тоя начин въдворяването на спокойни, плодоносни отношения между обособените, отчуждените, но затова пък свободните нареди, вече по-готови за сътрудничеството, от колкото при неразрешени национални спорове по между им.

Публ. в Б. Зографов, Народностния принцип и македонския въпрос. София, 1924, 25 с.