Българската национална идея и завоевателните стремежи на Балканите от 19 и 20 в.

Значимостта на националната идея се определя както от съдържанието на нейните ценности и цели, така и със степента на единно възприемане от обществото, благодарение на което тя се превръща в безусловен и незаменим духовен, културен и народностен щит от всички възможни ерозиращи обществото фактори. Историческото развитие на Европа, а от там и нейното влияние върху света, изтъква особеното значение на националната идея, култура и самоличност като консолидиращ фактор на обществото, държавата и духовността, като безусловен механизъм за осъществяване на националната сигурност и имунитет срещу външни влияния.

Ето защо, чрез формирането на националните идеи и ценности, се определя идентичността и характеристиките на всяко самостоятелно/суверенно общество. И обратно, нейното отсъствие като концепция или обществен манталитет е белег за разпада или ерозията на обществото, признак на дълбоко заболяване е предпоставка за асимилация и изчезването му.

Българското национално съзнание, формиране на обществения дух за самоопределение  и народностно единство се зараждат твърде късно в сравнение със свободна Европа. И още нещо важно - това става в условията на ислямско господство, на мащабните амбиции за контрол и завладяване на Балканите от водещите империи в Европа и техните сателити-младите национални държави на нашите съседи създадени в началото на XIX в. Изграждането на  Българската национална идея се сблъсква не само с недостатъчния исторически, духовен, икономически и социален потенциал на Българското население вследствие разоренията от Османските завоевания. То става в условия на отсъстваща собствена автономност в административно, социално и духовно отношение, каквато по един или друг начин имаха съседните народи на Балканите. Ето защо, изграждането на Българската национална идея се сблъска с  борбата за овладяване съзнанието на нашия народ от различни посоки.  Големи усилия се полагат за формиране на османо-турска и елинска асимилация. Широко разпространение придобива налаганата идея сред Българите за божествено определената мисия на Руската империя като  покровител и спасител на християните в Османската империя. Българската национална идея се сблъсква и с аспирациите на новите национални държави на Балканите – Румъния, Сърбия, Гърция, които имат вече стабилно изградени амбициозни  завоевателни национални доктрини наложени като фундаментална национална религия във всички обществени слоеве. Но трябва да се изтъкне, че интересите на всички държави към Българския народ и като цяло към България се разглеждат само като ресурс за тяхната експанзия в културно, икономическо, политическо и териториално отношение в сърцето на Балканите. Именно поради тази причина, зараждането на Българската нация, национална култура и идея се сблъсква още от зародиш с тези могъщи сили. Последиците и драматизма на този сблъсък влияещ пагубно върху естественото изграждане на национално самосъзнание на Българския народ най-ярко и вдъхновяващо е изразен в увода на „История Словеноболгарская“.

Твърде много обикнах Българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на Българския род…

Но някои не обичат да знаят за своя Български род, та се обръщат към чужда култура и език и не се грижат за своя Български език, но се срамуват да четат и …се срамуват да се нарекат Българи.

О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?  Но поради что, ти глупави човече, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език?

В тази историческа обстановка се оказва, че съзряването на Българската нация се явявя като най-значителното препятствие за „хармонично“ преразпределение на Османското наследство в Европа между Австро-Унгарската, Руската и Британската империи, както и апетитите   на  новосъздадените техни подвластни държави на Балканите. Едва ли в сметките на тези агресивни за територии и господство държави, е влизало огромното препятствие възникнало изненадващо от „нищото“ – борбата за духовна независимост на Българския народ увенчана със създаване на Българската екзархия – от 1830 до 1870 г.  Екзархийска България - първото признание за нашето национално съществуване идва не от който и да е, а от Отоманската империя.  В султанския фермат от 1879 г. Българския народ и неговата обособеност с ясно определени етнически и географски граници изниква като непреодолимо препятствие за вече изготвената доктрина за изтласкване на Османската империя зад Босфора и преразпределение на нейните територии. Признанието на Българската Екзархия, което на практика означава първата стъпка за утвърждаване на автономия на България, обърка коренно плановете за преразпределение на Османското наследство на Балканите известно като Източния въпрос. В този смисъл Българския народ и бързо изграждащата се нация се превърнаха не само в пречка, но и в огромна опасност за тези имперски планове. Ето защо, борбата срещу всичко, което можеше да даде енергия за създаване на самостоятелна Българска народностна общност и то в естествените й етнически и географски очертания се превърна в обща концепция на всички държави претендиращи за Османското наследство на Балканите –  борба срещу легитимирането на  Българска държава, създаване на единна нация, формиране на общо национално самосъзнание и суверенна национална идея. Така обективно, Българските национални интереси – обединение, самостоятелност и независимост като идея и национална доктрина срещнаха противопоставянето и завоевателните стремежи на всички играчи в Източния въпрос. Мащабната идеологическа борба срещу Българската национална идея за разединение на Българския народ и неговия елит роди няколко псевдонационални идеологии: за балкански или югославянски федерализъм/ингегритет, роди македонизма, формира т.н. покровителстван отвън патриотизъм, внесе интернационализма, узакони във втората половина на ХХ в. социалистическия патриотизъм. Тези въздействия върху националното съзнание на Българския народ имаха за цел да се наложи и утвърди чуждопоклонничеството и националния нихилизъм. Много важно е да се изтъкне, че инструментализацията на подобни псевдоидеологии се осъществява преимуществено от лица и организации от Български произход.

От Възраждането до днес, идеологическите инструменти за изопачаване и противопоставяне на Българската национална идея се модифицират и постоянно се прилагат чрез съвременните механизми на информационното общество, на образованието, на културните институции и обществени организации в различна степен и сила. Но това, което е забележително – това става постоянно и методично, за да не може естествената национална идея и нейното културно развитие да се превърне в съставна част от общественото мислене и поведение. На практика, това потвърждава изказаната концепция в началото на 90те години на ХХ в. от проф. Николай Генчев, че за последните 200 години Великите сили не са отстъпили от своите интереси спрямо България, а единствено подобряват методите за тяхното утвърждаване.  Ето защо състоянието на жизненост на Българската национална идея зависи от възможностите на нашето общество и държавност за нейното опазване от тези влияния в различните историко-политически периоди на развитие, които оформят особеностите на нашия национален манталитет, обществено съзнание и отношение на различните социални слоеве по целия спектър от въпроси свързани със съществуването на Българската нация, култура, духовност и държавност.

Един от крайъгълните камъни на Българската национална идея е свързан с въпроса за Българите, останали извън границите на нашата държава. Проблем, който има не само конституционно-законови очертания като длъжности на институциите, но и като нравствено хуманитарен проблем свързан с единството и солидарността като характеристики на една съвременна нация. Всички културни и цивилизовани национални държави имащи същите проблеми в своята национална история имат стабилно изградени стратегии и политики с утвърдена приемственост и системност в тяхното отстояване и именно сравнението с тях – Унгария, Гърция, Франция, Сърбия, Румъния и мн. други служат като обективен пример за национална отговорност и политически прагматизъм.

 

Българската национална идея и националния нихилизъм

Първоначалната национална идея, формирана ясно в делото и творчеството на Отец Паисий създава първото и всъщност автентично национално идейно течение характерно за класическите национални държави изповядващи народностно единство, обща духовност, обединени творчески сили и национален суверенитет. То е представено от множество обществени, културни, църковни и политически дейци, като най-значими може да се посочат Георги Раковски, братята Миладинови, Григор Пърличев, Иларион Макариополски, , Васил Левски, Методий Кусев, Стефан Стамболов. Техните идеи представляват отделни брънки на национална доктрина издигаща каузата за единност, самостоятелност и независимост на Българския народ, нация и държава като достойна част от Европейския цивилизован свят. Такава доктрина е разработена в устава на Народно-либералната партия, но поради особеностите на политическия живот в страната от края на XIX, тези ценности се размиват в няколко течения и в крайна сметка не се достига до общонационална консолидация за принципите на Българската национална идея и доктрина. Тази концепция е в съответствие с общите принципи на Европейския национализъм от тази епоха, идеята за национална независимост  извоювана с общонационално участие и със собствени сили е основата на правото и свободата за самостоятелно съществуване.

Второто патриотично идейно течение, от времето на Възраждането, се свърза с  групата обществени деятели повлияни или зависими от политиките на  държавите заинтересовани и участващи в борбата за завладяване на части от Османското наследство на Балканския полуостров. Ето защо, преплитането на искреното родолюбие с пропагандно политически идеи на многократно по-мощните външни влияния, освен идеята за националното освобождение с чужда помощ, поставя Българския национален въпрос, в зависимост от конкретните политически и завоевателни стремежи на тези сили по отношение на борбата за преразпределение на Османското наследство. Поради щедрата политическа, организационна, технологическа и финансова подкрепа на обществени дейци от това направление, то оказва силно влияние върху развитието на националната идея и  самосъзнание у нас още от Възраждането. То се свързва с прокарваната доктрина за националното освобождение чрез външна помощ и покровителство, включително и приобщаване на България било към т.н. Южнославянска/Балканска федерация, било към Руската империя или създаване на Дуалистична монархия в Османската империя. Така се пропагандират идеите за участието на Българите в Първото и Второ Сръбско въстание от 1804 и 1815 г., в гръцката Завера -  Филики Етерия от 1820 г., в Сръбската Омладина, както и сътрудничеството на различни национални организации със Сръбски, Румънски и Руски политически представители. Тук трябва да се включат дейци като Софроний Врачански, Иван Касабов, Любен Каравелов, Панайот Хитов, митрополит Климент,  Драган Цанков, Евлоги и Христо Георгиеви, Иван Вазов, Иван Гешов и много други общественици. Тяхното просторно дело, с мащабно влияние върху националното мислене, утвърждава разбирането и нагласите за национална несамостоятелност, за необходимост от покровителство на могъщи държави като предпоставка за създаване и утвърждаване на Българската идентичност, на нацията и държавата.  Трябва да се изтъкне, че подобна патриотична концепция безусловно се противопоставя на основните канони на националната култура и самосъзнание – суверенитета и независимостта.  Обективно тази концепция създава нагласите за бъдещето на Българската държавност под формата на зависимости или колониално положение – нещо недопустимо като концепция за която и да било Европейска държава, още по-малко за нашите съседи. Така, тези идеи, смесени с нагласите на други социални групи в сред Българското общество през Възраждането повлияния от една или друга форма на асимилация, формират нагласите сред народа за неспособност, недостатъчност и липса на възможности за самостоятелно решаване на съдбините на Българския народ и държава-един ерозионен механизъм, който лесно деформира общественото мислене към националния нихилизъм.

Различията в нашата национална идея се разпространяват  сред отделните социални слоеве  и придобиват фрагментарни очертания без общ център. Това, заедно с  много бързо и умело прокарвани външно-политически цели създаде разцепление, противоречия и борби между обществените дейци и сред народа, довели до омаломощаването на националната кауза и народно единство. То се изрази в неспособността за самостоятелно освобождение на Българския народ от господството на ислямския халифат – Османската империя.

Коренните различия между тези две основни направления на националната идея довеждат до умело подклаждан политически антагонизъм в новосъздаденото Българско княжество и продължават до унищожението на Третото Българско царство формално 1946 г., а фактически през 1944 г. Сблъсъкът между тези две обществени направления на националната идея фактически осуетява най-значимия духовен акт на един народ – духовното единство и изграждането на комплекс от безусловни, всеобщо възприети и  свещени ценности – обединителни принципи  на националното съществуване, които в действителност създават нацията. И така, още с възраждането на Българската държава, тя изгубва най-съществената си опора – народното единство чрез общоприети национални цели – това, което Българите имаха в битката за Екзархията. С това България не успя да създаде действена и общоприета национална програма или доктрина от XIX век, като основа на националното съзнание на обществото. А без такава доктрина, страната ни остава незащитен организъм срещу аспирациите към нея както от страна на империите, така и от  Балканските нови държави, създали свои национални програми, въз основа на които се формираше силата на националния им дух и единство  вече 200 години. Последвалите политически събития у нас осуетиха тази ключова мисия и до днес – явен белег на сериозна криза на националната ни кауза и идентичност.

За изясняване произхода на националния нихилизъм е необходимо да се отчетат и някои допълнителни фактори от историческо естество. На първо място, трябва да се посочи духовното изкореняване на родовата, духовната, културно историческата връзка с Българската държавност от епохата на Второто царство, както и пълното унищожение като социална прослойка на аристокрацията и на Българската духовна школа на Велико Търново – два фундаментални елемента за изграждане устоите на една национална идея. В нито една от съседните ни държави такива поражения не бяха осъществени вследствие на османското покоряване на Балканите.

От друга страна влиянията на народопсихологията, оформена в условията на един фундаментален ислямски деспотизъм, оказва допълнително влияние за насаждането на характерните черти на съзнание и поведение сред Българския народ вследствие от лишаването му от просвета, от икономическа сигурност и принудителното му поставяне в  едно угнетено състояние и съществувание. Към това, трябва да се прибави и формирането на еничарски манталитет сред лоялните на Османската империя християни, изпълняващи административни и икономически функции на експлоатация над Българското население. От тази среда се изгражда класата на икономически и политически влиятелни Българи служещи на Османската империя –събирачите на данъци: джелепчии и бегликчии, на административни управители на християнските общности – чорбаджии, които оформят т.н. туркоманско съсловие. Именно от средата на тези влиятелни в икономическо отношение личности, по-късно се изгражда и т.н. Български консерватори. Забележително е да се посочи своеобразното разбиране за патриотизъм съчетано с лоялност към падишаха и Османската империя. Сред представителите на тази социална прослойка, в условията на Българското княжество тяхната концепция за патриотизъм се модифицира  в ново съчетание на родолюбието с идеала за покровителство върху България от страна на Руската империя. Типични представители от тази социална група са Х. Иванчо х. Пенчович, д-р Стоян Чомаков, Михаил Маджаров, Константин Стоилов, Теодор Теодоров, Стефан Бобчев и др.

Именно в този сложен комплекс от различни национални ценностни нагласи и идеи намиращи се в остри противоборства и краен антагонизъм, се създава новата Българска държавност, където емоцията и въодушевлението от този акт няма силата да преодолее липсата на политическа опитност. И за да се очертае по-ясно сложността на проблема за изграждането на нашата национална идеология, трябва да се вземе под внимание и това, че  Българското княжество и неговото общество, са поставени в изключително добре оплетена система от международни договори, налагащи му такъв тип ограничения и зависимости, които съзнателно и преднамерено блокират и заплашват неговото съществуване в случай, че обществените елити, политическите движения и като цяло обществото, възприемат концепцията за национално единство и независимост в рамките на естественото землище на нашия народ имащ господстващо териториално и демографско положение по това време на Балканите – главните и неотменими белези на националната държава, белези на културното и обществено измерение на родолюбието и националното съзнание на обществото. С две думи, нашата национална идея се сблъсква с два непреодолими проблема - национално обединение, териториална цялост и независимост, от една страна и , борбата за освобождение от външната зависимост от интересите  на големите империи нашите Балкански съседи легализирани със системите от многостранни и двустранни договори. Другата оставаща възможност - съзнателно и лоялно приемане на позицията България да се утвърди като васално-колониална територия, чиито ресурси и население се превръщат в инструмент на завоевателните стремежи на Великите сили.

 

Западните покрайнини нова съставка на Българския нацонален проблем

Мащабните интереси за господство от страна на големите империи на Балканите налагат използването на всякакви средства за да превърнат държавата, икономиката и народа ни в суровинен военен ресурс било чрез умели дипломатически манипулации, интриги и подлости, било чрез пряко политическо, военно икономическо изнудване и шпионаж. Крайната фаза за установяване на ново геополитическо господство върху Балканите започнала с направлявания от Руската империя Балкански пакт  от 1912 г. катализира  в общия сблъсък и борба за господство между големите империи в света - Първата световна война. Узаконяването на това господство става  на Парижката конференция през 1919 г. А определянето на положението и съдбата на България през ХХ век – на 27 ноември 1919 г. в Ньой на Сена.

В Ньой България е подложена на пълен разгром не само заради неспособността в дипломатическото изкуство, а заради невъзможността да намерим творческо решение за избягване на натиска поставян от империалистическите държави да участваме във войните и не на последно място – липса на стратегия и политика  за алтернативни решения на националното обединение в тогавашната изключително сложна международна обстановка. Дефицитът на национални принципи и доктрина в тези съдбовни мигове за нашата нация, наличието на идеализъм, наивност, свръхмерна амбициозност, национална безотговорност, липса на трезв анализ на сложното международно положение, податливост към влияния и дълбоко непознаване на скритите пружини зад политиката и дипломацията, довеждат страната ни до мащабна катастрофа след 6 години войни. Само така може да се обясни фалита на цялата епоха политически лидери след Стефан Стамболов, които не успяха да осъзнаят и да съхранят основните принципи -крайъгълен камък на нашата национална доктрина и държавна политика – самостоятелност и предпазливост. Иначе няма никакво логическо обяснение  люшкането от едната, в другата крайност като политическа линия само в рамките на няколко години.  Така през 1912-1913 г. слепотата, безотговорността, необоснованото  доверие към нравствената идеология на славянофилството, пълното несъобразяване с  Руската имперска политика на Балканите, хвърли цялото ни Отечество в Балканския пакт с държави, които водят най-отявлената борба срещу Българщината буквално до последния момент на създаването на Балканския съюз.  В  Македония продължава да действа андартското гръцко военно движение и дейността на Църна рука със сръбските четници – главния двигател на Белградската политика. Само 3 години  по-късно, същия този държавно-политически и обществен елит изтласка целия народ и държава в другата авантюра - съюза с Германия, Османската империя и Австро-Унгария, които ясно заявяваха още от 1886 г., че заради България няма кой да вдига оръжие срещу Русия при евентуална окупация на страната ни. Странна е и концепцията за съюз с Османската империя след клането в Източна Тракия, както и този с Австро-Унгария, която е добила информация че през 1912 г., Българското правителство гарантира въоръжението на Сръбската армия при война с тази империя.  Тези парадокси или  говорят за престъпно безумие на политическата ни класа от онези смътни години, или за мащабно предаване на националните ни съдбини в ръцете на могъщите империи, в чието лице се търси така необходимия гарант и ресурс за осъществяване на националните идеи. Логиката определя втория вариант, без да изключва съчетанието му с първия. В крайна сметка, това улеснява внедряването на нова идейна платформа за масово разпространение сред обществото - дискредитиране на националната идея и политика като пагубна и неадекватна за реалностите на следвоенния свят, като безсмислена кауза, борбата за обединението ни, превърнало се в повсеместно страдание. Всъщност липсата на дълбоко обоснована и усвоена национална доктрина, на фундаменти на националната политика, капацитет и държавническа отговорност са единствено възможните обяснения за провала на България с участието й касапниците на три войни, които доведоха до нейния пълен разгром в Ньой. Именно в тази ситуация започна да се прокрадва нагласата да бъдат изоставени на своята съдба Българските общности останали в окупираните територии.  Фактически скъсването на общността с останалите извън отечеството Българи стана израз на унижение, неспособност и национален позор. Тези идейни нагласи по-късно намериха изражение в серия от обществени и политически актове проправили пътя на националния нихилизъм и безразличие към съдбата на Българите от Западните покрайнини -най-напред сред отделни общности и политически сили, а впоследствие като национална политика.

Тези са предпоставките, които обясняват защо постепенно в следващите десетилетия от Българското национално самосъзнание бяха изкоренени духовните, културни, просветни и икономически връзки с Българското население от Северна Добруджа – подарена на християнска Румъния и Поморавието-подарено на християнска Сърбия, а по-късно и  Българите от Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини.

 

Нихилизма  по Западнопокрайнския въпрос в условията на Царство България

От есента на 1919 до есента на 1944 г. Западнопокрайнския въпрос не слиза от обществената сцена като най-болезнената рана нанесена на България в Ньой, съвместно с общата тенденция на съпричастност към останалите под чуждо владение Български общности – Македония, Южна Добружда, Беломорска Тракия.  В цяла България, въпреки жестокостите на Ньойския договор, нанасящи огромни опустошения в материално, политическо, военно, икономическо и международно отношение, се проявява, изявява, опазва и развива особена емоционална и морална привързаност към Българските Западни покрайнини като сънародници мъченици. Изразът на тази съпричастност на цялото общество към Западнопокрайнската голгота се проявява на всички равнища в живота на обществото, главно чрез подпомагане на бежанците и тяхното интегриране в социалния живот.

До 1944 г. няма село, няма град, няма свещенник, няма млад или стар човек, няма политик или интелектуалец, няма търговец или войник, който да не знае за жестоката съдба и да не е съпричастен към нашите сънародници от Западните покрайнини. Особено важно е да изтъкнем огромната роля на няколко важни фактора за това:

1. Политическата култура, програма и концепции на преобладаващото мнозинство от държавни институции, партии и обществени лидери носителите на традициите от Възраждането и идеалите на Васил Левски.

Трябва, обаче, сред тази група да се очертае  оная малка част от обществения спектър свързана с коминтерновската и профренска политическа концепция отхвърляща националния интерес и отговорности свързани с аспирациите за болшевизация  и югославянизиране на България като част от СССР или Югославското кралство в лицето на комунистите, земеделците и звенарската политическа групировка съставляваща общност на ренегати и шпиони.

2. Ползотворната, богата и активна дейност на всички интелектуални кръгове в България от университетските среди, писатели, културни деятели, дейци на изкуството.

3. Концептуалната основа, организация и съдържание на образователната система на Просветното министерство, в което историческия, политически, национален и етнографско-народностен елемент се разглеждат в единство и Западнопокрайнската тема има цялостно присъствие в широк спектър от образователно-педагогически модели на работа. Особено важно е да се подчертае активната и водеща роля в тази насока на учителското съсловие, което възпитано в патриотичните традиции извършва системна и постоянна педагогическа дейност за развитието на нравствена, социална и хуманна нагласа на съпричастност на цялото младо поколение към Българските общности подложени на чуждестранен гнет и унижения – Македонските Българи, Тракийците и Западнопокрайнците.

4. Възпитателната работа, високото равнище на социално доверие и уважение към Българската войска, една от най-съществените институции за политическо и възпитателно влияние в обществото.

5. Средствата за осведомяване от тази епоха – вестници и новопоявилото се радио от 1931 г. определят постоянно и значимо място на Западнопокрайнската тема в своята политика разработвайки разностранни материали в тази насока.

6. Широката просветна, културна, социална и хуманитарна дейност развивана от Македонските благотворителни братства, от многобройните Западнопокрайнски дружества в страната.

7. Нелегалната дейност на ВМРО в просветно, организационно и политическо отношение.

8. Опазване на мирната ревизионистичната концепция във външната политика на България по отношение на Добруджанския, Тракийския и Западнопокрайнския въпрос като основни цели на международните взаимоотношения до Втората световна война, главно ръководена от държавния глава цар Борис III.

Макар и действащи не всеки път съгласувано, тези могъщи фактори в Българското общество, успяват за 25 години да опазят съзнанието на цялото общество за единство между населението от двете страни на границата, като това особено ярко играе роля сред останалите в окупираните области наши сънародници. Така у нас мирната ревизия на Ньойския диктат се превръща в национална кауза, като обществено тя е изцяло подкрепа от всички социални слоеве. Причината за това – високата патриотична култура и съзнание за принадлежност към България на всички сънародници.

Несъмнено, окаяното международно положение на България през критичните години на бежанската вълна, политическия антагонизъм, гражданската война провокирана от болшевишките конспиративни структури в страна, преимуществата на Югославянското икономическо пространство и умелата диференцирана асимилаторска политика водена на принципа и на тоягата, но и а на моркова, създадоха условия още от 20те години на 20 век сред нашите сънародници да настъпят очертаващи се елементи на национално-нихилистическата ерозия. Тези първоначални симптоми подхвърляни в общественото пространство главно  свързани с концепцията за непризнаване на асимилацията над нашето население в Западните покрайнини и утвърждаване на политическата идея за решаването на Западнопокрайнския въпрос чрез политическо сътрудничество и всестранно сближаване – интегриране в Югославия. Тази теза се разпространява главно сред лидерите на Земеделското движение и проюгославски настроените елитарни кръгове в България-звенарите, част от университетските среди, писатели и интелектуалци от модернистичните течения . Влиятелни личности върху общественото мнение от това направление са хора като Александър Стамболийски, Петър Мидилев, проф. Димитър Михалчев, проф. Петко Стайнов, кръгът около сп. „Философски преглед“.

Другият източник на нихилизма е свързан с появата на комунистическото движение и разпространението на болшевишката идеология за отричане на националната държава като инструмент на шовинизма и империализма, отричане на националната идея и идентичност като модел за обществена интеграция в замяна комунистическата идеология че работника няма родина, а интернационалното работничество има само една родина – СССР. Тези идеи намериха широко разпространение главно сред бедните социални слоеве, сред значителна част от пострадалите от войните и формираха първите наченки на антинационалната и антидържавна нагласа. Крайно тежкото състояние на държавата вследствие на войните, развиващата се спекула, духовна криза и жестоко ограбване според Ньойския диктат създаде такава реалност, в която такива идеи ставаха психологическия отдушник на мизерията и безизходицата сред тези социални слоеве. Те бяха останали без държавна грижа, без социална солидарност и в тежкото си материално и социално положение нямаха морални сили. Ето защо, сред тях идеите за жертва в името на Отечеството и солидарност с етнически поробените Българи не можеха да намерят достатъчно съпричастност. Психологията на личността доведена до крайно материално затруднение, социална несправедливост и унижение е тази благоприятна среда, в която идеите за класова омраза и обществено държавно разрушение довеждат до ожесточаването на социалния антагонизъм и опитите за унищожението на Българската държава като възможно решение от безнадеждността и личностната обреченост. Именно в тази среда, създадена от следвоенното разорение на България, започва нова епоха в борбата срещу Българския суверенитет и национално единство от страна на външни сили –страните от Балканския пакт(Югославия, Гърция, Румъния и Турция) – Гръцката агресия 1928 г., създаване на Интегрална Югославия, и действията на Коминтерна в лицето на СССР – септемврийските събития 1923 г., терористическото движение и атентата в църквата „Св. Неделя“.

Както и в другите исторически периоди, основен инструмент за осъществяване на тези политики са поддържани отвън организации и личности с Български произход. Зад тях, обаче, съществуват стройно създадени системи за канализиране на народното недоволство, на нихилизма и формирането на организации и действия, които да осъществят разпада и унищожението на Българската държавност отвътре. Информация за тези процеси в последните години бяха публикувани множество документални източници и изследвания, разкриващи мащабите и системата на подпомагане, направляване и контрол на антидържавната дейност в България след първата световна война до 1944 г.

През 25 годишния период на обществено развитие след окупацията на Западните покрайнини проявите на нихилизъм и дезинтересираност към Западните покрайнини остават откъслечни явления като идеологическа концепция на комунистическата партия, част от политическите групировки на земеделците и политически лидери изповядващи и работещи за превръщането на България в съставна република на СССР  и включването на България в кралство Югославия. Силната зависимост в организационно, финансово и чисто личностно отношение на представителите на тези групировки, създават широкия периметър и възможности за пряко и косвено утвърждаване на чужди интереси и влияния като част от стремежите за унищожение на Българската държавност и самостоятелен политически, културен и национален живот. Именно от тази социалната среда и личности от тези политически центрове произлизат създателите на следващото държавно политическо и обществено устройство, където национализма е обявен за вражеска идеология подложена на преследване и унищожение.

 

Западните покрайнини жертва на националния нихилизъм в условията на комунистическия режим в България след 1944 г.

В продължение на 3 г. след края на Втората световна война, сътрудничеството между комунистическите режими в България и Югославия направлявано от СССР създава условия за съвместно присъствие на двете държави в Западните покрайнини. Запазва се присъствието на културни и просветни представители,  запазват се редица възможности за нормални социални, икономически и културни връзки с България, поддържане на родовите връзки от двете страни на границата, които са установени по време на Българското управление в периода 1941-1944 г. Тази толерантност от страна на Тито се основава на договорката за преминаване на Пиринска Македония към административното управление на Съюзна федеративна република Македония срещу евентуално връщане на Западните покрайнини към България . В този кратък период Българските медии всекидневно се представят сведения и материали от Западните покрайнини като образец за хармонично съжителство и сътрудничество между България и Югославия на основата на принципите на пролетарския интернационализъм.

След разрива между Сталин и Тито, мигновено настъпва радикална промяна в Българо-Югославските отношения, който довежда до херметичното затваряне на границата между България и ФНР Югославия. Западнопокрайнскита тематика напълно изчезва не само от медийното пространство, но тя е изхвърлена от образователната система и от всички възможности за нейната социална изява. Югославия се обявява за враг номер едно равностоен по степен на САЩ, Великобритания и Турция. На Българо-Югославската граница започва истинска нелегална война и в нея експлоатацията на Западнопокрайнското население довежда до поредна бежанска вълна, този път от комунисти, привърженици на Коминтерна.

Противопоставянето между България и Югославия през 1948 г. не е свързано с Българо-Югославските държавни отношения или интереси, а е част от Съветската политика за налагане на сталинистко господство над всички комунистически държави чрез пълното ограничаване на тяхната самостоятелна вътрешна и международна политика. В този смисъл, България не поставя никакви национални интереси или позиции в провежданата студена война от нейна територия, а е само инструмент за нейното провеждане. В тази студена война въпросът за Западните покрайнини не съществува. Причината за това е налагането на идеологическата концепция за война срещу Великобългарския шовинизъм и фашизъм – формулировка, в която на практика се криминализира всяка проява на национализъм и борба за национални права и интереси извън официалната политика на режима.

Национализма и религията представляват най значимата духовна конкуренция на наложената от Москва идеологическа доктрина и поради тази причина започва процес на цялостно изкореняване и подмяна на основните компоненти на културата, историята, общественото съзнание и манталитет. Този процес в България се извършва чрез средствата на мащабни насилия, преследвания систематично унищожаване на всички елементи на материалната и духовна култура в тази насока. Особено важно значение в тази кампания има МВР и КНИК, съобразно методическите указания от съветническия апарат . Унищожаването на обществената култура и нагласа по националния въпрос обхваща няколко основни направления, които фактически довеждат до коренната промяна в манталитета на цялото общество основана на страха, опозоряване и демонизиране на всички компоненти на националното движение и борби на Българския народ, особено след Ньойския диктат. Мерките взети от комунистическото управление са толкова мащабни, че това довежда до морално-психологическо изкореняване и изкривяване на националното мислене от съзнанието на няколко поколения. Тези мерки включват:

1. Унищожение и преследване на обществени дейци, политици, интелектуалци и дейци на културата развиващи и отстояващи концепцията за националните интереси на Българската държава и народ. Ликвидирани са оцелелите дейци на ВЗРО „Въртоп“, а на преследвания са подложени членове на Комитета Западни покрайнини.

2. Пълна забрана на националната идея като обществена платформа на обмен – в образованието, средствата за осведомяване, научните среди, културата, изкуството. Темата „Западни покрайнини“ напълно изчезва от обществена употреба.

3. Насаждане на безусловен интернационалистически идентитет и преклонение към СССР в т.н. концепция за социалистическия патриотизъм.

4. Унищожаване и създаване на условия за недостъпност на обществото до основни културни, научни и просветни източници – книги, художествени произведения на национална тематика, включително и по Западнопокрайнския въпрос.

5. Пълна забрана и ограничения на контактите с Българи от Западните покрайнини след установяването на Желязната завеса по времето на Коминформбюро.

6. Утвърждаване на коренно различна външно политическа концепция и доктрина на България като сателит обслужващ външнополитическите интереси на СССР, в който националните интереси са пожертвани изцяло.

7. Изграждане на качествено нов тип интелектуален елит с изцяло комунистически светоглед и социална активност, в който проблема за Българските общности извън НРБ се разглежда с подозрение за вражеска диверсия.

8. Загуба на светогледа за родова принадлежност, разрушаване на духовните принципи на патриотизма в морално и религиозно отношение.

Ефектът от тези мерки в продължение на по малко от 10 години –1944-1953 г. т.н. или период на болшевишкия фундаментализъм  довежда то това, че  всичко, което е  останало от културната и национална самоличност на нашия народ е вече в под земята, в затворите, или скътано в социалната мизерия на т.н. неблагонадеждно съсловие на комунистическото общество, а културните и научни постижения – зад решетките на забранената литература и секретни архивни фондове .

В поредното противопоставяне между СССР и Югославия от началото на 70те години на ХХ в. България получи за първи път правото да поставя националния въпрос като инструмент за политически натиск върху Югославия. Той бе поставен от Югославска страна, въз основа на престъпната политика на БКП през 1946 г. за предаване на Пиринска Македония на Югославия. В отговор на това политическото управление на БКП направи опит да противодейства с контраискането за правата на Българите в Западните покрайнини. Във връзка с това през 1971 г. в Министерството на външните работи  от министър Иван Башев бе разработена Национална стратегия за културно, просветно и социално приобщаване на Западните покрайнини с България. Този проект претърпя пълно поражение не само заради преждевременната свърта на Иван Башев, заради мудността и невъзможността да се съгласува една всеобхватна национална програма в тогавашните условия на социалистическата държавност, но и заради поредното подобряване на Югославско Съветските отношения след смъртта на Тито, което

В тази връзка именно нашата страна възприе концепцията на Югославянското кралство за желязната стена и издигна убийствената система от предпразни мрежи и съоръжения за херметичното затваряне на границата, с което изолацията между двете страни на Българския народ имащо вековни връзки бе окончателно осъществена като тържество на югославската стратегия на разделение. С разкъсването на родовите, традиционни, етнографски връзки, които бяха в пълен синхрон с Югословенската политика на изкореняване на Българщината от Западните покрайнини, ефектът на разделение в продължение на 3 поколения доунищожи и последната живителна връзка на идентичност и съзнание за Западнопокрайнската принадлежност към нашето национално съзнание.

Така пълната изолация на обществото от естественото познание и връзка с нашите съотечественици, доведе до бавното, но сигурно закърняване и унищожаване на просветления национализъм подложен на преследване до последните дни на комунистическия режим.

Подмяната на останалото празно духовно и психологическо пространство в няколко млади поколения чрез инсталиране и безогледно тотално проповядване на комунистическите ценности напълно противоположни на Българската национална кауза, създаде поколение, което не само не знаеше, но и имаше за задачата да осуети всякакви възможности и идеи за публично изнасяне на Западнопокрайнската голгота.

 

Новата амнезия и безразличие към Западните покрайнини  в началото на ХХI в.

Отпадането на проблема за Западните покрайнини като въпрос на общонационална солидарност и обществена позиция продължава и след епохата на комунизма. То засяга политиката, образованието, медиите, научните изследвания, социалния живот, културата и изкуството. За няколко десетилетия тази политика нанася такива познавателни и социално-възпитателни поражения, че и до днес въпреки привидната свобода на обществено мислене, това състояние съществува в една особено уродлива форма-невежество и безразличие към статута и съдбата на Българските Западни покрайнини. Тази модифицирана форма на духовно изкореняване на важен компонент от нашата национална съдба може да се оцени само, ако се сравни с характера на отношенията към сходни проблеми на други нации и  държави. Напр. трагедиите в Катин за поляците, Холокоста за евреите, Пърл Харбър за американците, клането над арменците или запалването на Смирна през 1922 г за гърците., Голодомора в Украйна и мн. др. –  трагични събития, които представляват символи на националното съзнание за другите народи, на които са посветени филми, книги, изследвания, паметници, чествания. А за жертвите дадени от Западните покрайнинци за България във войните, за жестоките страдания причинени от преследванията и гоненията заради националната им принадлежност има съвсем откъслечни материали и то предимно от най-ново време под влияние на скандалните обстоятелства с нарушаване на човешките права на нашите сънародници от другата страна на Черната граница.

 

Много сложна за разяснение е особената политическата основа, която 30 години обикаля и не намира справедливо и конструктивно решение на Западнопокрайнския въпрос като съставка от Българския национален въпрос и интереси. Политиките на партиите и държавните институции по особен и твърде противоречив, непоследователен, без  принципни и дългосрочни стратегии навлизат в Западнопокрайнското наследство като проблеми и противоречия засягащи Българо Сръбските отношения. Спорадичните дейности, равнище на преговори и постигнати резултати остават повече убеждението, че Българската страна няма сила да защитава дори и чисто хуманитарните аспекти на националната ни идентичност в Западните покрайнини. Пред сръбските си партньори тя няма равностойно място и значение.

Тези на пръв поглед отделени от темата констатации, налагат да се анализира целия спектър от партийно, политически и обществени структури, които фактически определят и захранват политиката с инструментариума, съдържанието и принципите на Западнопокрайнската политика.

Общата вълна на национално пробуждане настъпила мигновено с появата на граждански дух и активност избликна  като отдавна заприщен бент сред населението  на България в мътните времена от края на 1989 г. до началото на 90те години на ХХ в. Това бе един естествен, но и същевременно очакван от конструкторите на прехода процес, за който бяха подготвени достатъчно механизми, чрез които националната енергия и вътрешна обществена сила да бъде овладяна и много прецизно  пренасочвана към политическа експлоатация, като легитимация на трансформиращите се управленски елити търсещи ресурси за широка социално психологическа подкрепа. Такава подкрепа те можеха да получат не само с демагогия, но и чрез експлоатация на дълбоко скриваните и скътани, но слепи и недоразвити импулси на родолюбието у всеки нормален Български гражданин.

Внимателния анализ на програмите, поведението и обществените послания на новосъздаващите се партии, движения и организации в България след 10 ноември 1989 г. разкрива колко старателно е извършван този процес, чрез фрагментаризиране, психологически манипулации, провокации и злоупотреби с националната идея само и само тя да се превърне в механизъм за политическа и културна дезориентация на населението, в инструмент на социално-психологическо интегриране към новите хибридни държавно-политически модели съчетаващи властта от епохата на комунизма с духовните измерения и форми на гражданско общество. Тези техники се използваха от всички партии от т.н. интернационалистически тип(БСП, СДС, ДПС, НДСВ, ГЕРБ) подвластни и на новомарскистките Европейски идеи и на Евроазийската концепция. Бутафорните дефиниции за ляво-дясно, консерватори-либерали-социалисти-зелени всъщност имаха само реквизитна роля в евтиния политически цирк създаден в страната от организаторите на политическия преход. От тази епоха започна носенето на трибагрени лентички на челата, експлоатацията на православните ценности, манипулацията с „Шуми Марица“, проповядването на монархизма и мн. др. В общата употреба на подобни национални конструкции дойде време и за възкресението на „Западните покрайнини“. Те трябваше да влязат в политическа употреба като мотив за привидно противопоставяне срещу режима на Милошевич. В действителност, още от самото начало на прехода, цялата Българска държавна машина бе впрегната да поддържа специфичните интереси на Сърбия в процеса на Европейския разпад на Югославия. Западнопокрайнския въпрос бе изваден умело за да се прикрие, Българската ангажираност в пълната енергийна, икономическа, инфраструктурна поддръжка на възкресяващата се Сърбия по време на ембаргото. Тази политика и до днес, въпреки различните политически режими и конфигурации на държавните постове, остава неизменна и доказателства за това са многобройните публични декларации за най-доброто Българо-Сръбско приятелство. Доколко лицемерно бе това възраждане на Западнопокрайнския въпрос и колко неморална бе употребата на тази кауза, може да се оцени единствено от дистанцията на времето при анализа на  програмите, дейността и посланията всички ключови държавни и партийно-политически фактори взели участие в Западнопокрайнския въпрос от 1991 г. насам.

Дълбоката тъмница, в която се намират истинските политически намерения и позиции на държавните институции и водещите политически сили в България по Западнопокрайнския въпрос, се разсейват, обаче, от няколко важни фактора –

Системно поддържането на пълно отсъствие на обществен интерес, информираност и обществено образование създаващи нов тип невежество и безотговорност сред обществото по същността на Западнопокрайнския въпрос.

Утвърждаване на Българо-Сръбска политика, която не вижда, изолира и не може да реши проблема с демографската катастрофа и сложни хуманитарни проблеми на Българското население в Западните покрайнини

Привидно странно поведение на публично радикална риторика с липса на отговорни държавнически инициативи и политики от страна  на т.н. патриотични организации и партии влизащи във властта през последните 15 години.

Бързото изоставяне на Западнопокрайнския въпрос от обществената и политическа сцена, въпреки уникалните възможности произлезли от предоговарянето на Европейския свят на основата на принципите на конструктивизъм и зачитане на националните интереси, има своето обяснение. Неговото публицистично представяне от 1993-1995 г. бе откъслечно и политически дирижирано в съвсем друга посока-медийна кампания срещу режима на Милошевич. За търсене на решения свързани с десетилетията трупани проблеми  липсваше национална доктрина и концепция, липсваше конкретна политическа сила, липсваше обществено съзнание и интерес, липсваше национално отговорен духовен елит. Основания за такива изводи ни дава положението на нерешаване на нито един ключов въпрос по Западнопокрайнския въпрос на основата на междудържавно споразумение – договор между България и Югославия/Сърбия. Ставаше все по-ясно, че националните проблеми на Българския народ изоставяни в продължение на 45-50 години не могат да се решават без наличието на фундаментална национална програма или стратегия.  Без такава стратегия, Западнопокрайнския въпрос винаги остава само незначителна величина осъдена на пълна маргинализация. Неговото решаване е възможно само чрез утвърждаване на основни ценностни разбирания, принципи и програма на една съвременна Българска стратегия или доктрина за поне духовно обединение на нашия народ в и извън България, принципи за прилагане на целия спектър от национални средства за отстояване и защита на Българските общности, включително и в Западните покрайнини. Новите политически субекти и техните представители  нямаха тази  проницателност, отговорност и воля за нейното изграждане. Това изискваше нови политики и решения-в политическата, духовно-културната, образователна, икономическа и социална сфера, за които ние нямахме подготвен елит. За такава  мисия най-голяма претенция имаха т.н. патриотични формирования постепенно прераснали в институционализирани партийни структури чрез асоциирането им към властта.

Забележително, от дистанцията на времето, е пъстрата палитра на всевъзможни „патриотични партии, групи, организации и движения създадени в началото на прехода. Впрочем, използването на „националната струна“ бе задължителна формула за  всички организации от „онази“ епоха. С това се осуети  изграждането на хомогенно национално движение и политическа сила не само поради неподготвеността на хората, но и поради непознаване на основните принципи на Българската национална идея и политика, липсата на гражданска и национална култура и могъщите задкулисни машинации. Сред последните не може да не се открои и „отглеждането“ на националистически движения и партии, които обаче,  все се оказваха неспособни и неефективни за социално действие. Но този режисиран процес бе нужен за да се намерят личностите и моделите за изграждане на нова институционализираща форма на национализма. Процесът на „отглеждане“ на Българския национализъм имаше за цел да осуети възстановяването на автентичните идеи, принципи и канони на национализма завещани ни от Раковски-Левски-Стамболов. Особено показателно в това отношение е създаването на Патриотичния съюз като коалиция с претенция за носител на истинските национални идеали на строителите на съвременна България. В нея влизаха бившата БКП - БСП, бившия отечествен фронт – Отечествен съюз на Гиньо Ганев и бившето ръководство на КДС в лицето на Димитър Иванов, председател на клуб Стефан Стамболов“, „либералите“ в лицето на Петко Симеонов. За по-ярко допълнение на картината е уместно да се представят и лицата на Еленко Божков и Светлана Шаренкова, с което се завършва хомогенното очертание на организации и личности с изцяло противни на националните принципи идеи, организационна принадлежност и обвързаности с интернационалистическата идеология и тоталитарния режим. Подобни бяха процесите в трансформирането на ВМРО и Македонските дружества, на т.н. Народно либерална партия и мн. други. По стара практика, още от времето на Коминтерна, овладяването на националните идеи и обществени движения бе съсредоточено в изграждането и закрилата на структури обслужващи чужди държавни интереси. Този геополитически покровителстван патриотизъм повтаря печално старите практики от епохата и на Възраждането и на борбата за национално обединение и на вярата в чужди идеологии и политики, които постепенно размиха националната идея и култура в обществото и тласнаха страната към ужасяващи авантюри. Тази концепция днес се утвърждава с всички сили и чрез нея се прави опит да се наложи монопол над социално-културното пространство и мислене в обществото, за да не може да се появят естествено утвърждаващи се обществени течения основани на автентичните ценности и принципи на националната идея. За своето утвърждаване представителите на т.н. патриотични организации и партии проведоха пропагандни кампании по Западнопокрайнския въпрос, но поради политическото неудобство да се противопоставят на Сърбия като ключов геополитически партньор на Русия на Балканите, тяхното социално-политическо поведение бе изцяло редактирано и поставено в руслото на геополитическите интереси и на Сърбия и Русия. Няма как председателя на Парламентарната група за приятелство между България и Сърбия – Пламен Шопов от партия Атака да бъде радетел и борец за националните права и отстояване на Българските национални, културни и исторически интереси в Западните покрайнини, при положение, че това изисква откровени и понякога тежки диалози с нашите съседи, изисква много задълбочени държавно политически мерки в законодателната сфера, в дипломацията и др. Много противоречива е и националната политика на ВМРО, която присъствайки във властта с голяма степен на доверие и влияние по много актуални стратегически въпроси, няма конкретни и практически инициативи на политическо, законодателно и дипломатическо равнище за решаването на Западнопокрайнската проблематика. Странно впечатление прави, че медийните позиции на Ангел Джамбазки по един или друг конкретен скандал в Западните покрайнини имат персонален оттенък или в качеството му на Европейски депутат, докато партийната централа на ВМРО не представя публично своя стратегия  политика по Западнопокрайнския въпрос, в качеството си на парламентарна партия участваща в управлението на страната.

Много символичен пример за дълбоко вкоренената идеологизация на националния въпрос и обвързването й с геополитически пристрастия, на фона на Западнопокрайнската проблематика изпъква с особена сила е обръщението на „100те интелектуалци“ към Българските политици през 2008 г. по повод признаването на независимостта на Косово от Българската държава. Тъй като тогавашната мащабна политическа демонстрация на тези хора по въпрос в защита на Сръбската национална кауза е без аналог в нашата съвременна история и е  в пълно несъответствие с тяхната национална духовна и гражданска отговорност най-напред да издигнат гласа си за Българското население и Западните покрайнини, този позорен документ и тези личности заслужават да бъдат посочени като едни от основните крепители на национален нихилизъм, включително и по отношение на Западните покрайнини. Да защитаващ пламенно Сръбската национална кауза, при положение, че една част от тези са посещавали Босилеградско и Царибродско, други са историци и добре познават тежката асимилация и унижения, на които са подложени от сръбските власти, и същевременно да се наричаш Български патриот е не само белег на тежко страдание, но и признак на национална култура и достойнство - безродие. Ето защо е редно дословно да се изявява този духовен позор, нравствена и национална нищета.

Луди ли сте, слепи ли сте, или само купени?

… Ние – писатели, учени, художници, музиканти, актьори и редови патриоти, ви казваме, господа управляващи: Може да сте глухи и слепи, но знайте, че има и друга позиция по важните отечествени въпроси. Не се затваряйте в луксозните си кабинети, слезте от своите лимузини. Знайте, че има и народна воля. Тя е различна от вашите конюнктурни и безотговорни решения. Сърбите са наши братя по кръв и вяра, днес предаваме тях, утре ще бъдем предадени ние…

акад. Кирил Василев, Леда Милева, акад. Людмил Стайков, Георги Калоянчев, проф. Андрей Пантев, акад. Светлин Русев, Андрей Слабаков, Нешка Робева, акад. Никола Попов, проф. Георги Марков, Велислава Дърева, Любомир Левчев, проф. Николай Василев, Виктор Пасков, Николай Петев, Йорданка Христова, Алек Попов, Никола Манев, Варненски и Великопреславски митрополит Кирил, Неврокопски митрополит Натанаил, Архимандрит Борис, проф. Александър Йосифов, Георги Трифонов, Мария Петкова, Атанас Косев, проф. Димитър Сотиров, проф. Георги Костов, Евтим Евтимов, Пламен Карталов, Христина Ангелакова, Никола Инджов, проф. Венцеслав Кисьов, Лиляна Стефанова, Петър Караангов, Веселин Стоянов, Евстати Бурнаски, Вели Чаушев, Ценко Минкин, Минчо Минчев, Никола Радев, Владимир Владигеров, Иван Гранитски, проф. Иван Маразов, доц. Владимир Янев, Панко Анчев, Владимир Кондарев, Тодор Иванов, Георги Константинов, Димитър Танев, Воймир Асенов, Иван Димов, проф. Чавдар Добрев, Никола Статков, Иван Налбантов, проф. Захари Захариев, проф. Огнян Сапарев, Чавдар Стоименов, Христо Карастоянов, Таньо Клисуров, Любомир Коларов, Маргарита Петкова, Любомир Котев, Панчо Панчев, Петко Братинов, Драгомир Шопов, Петър Велчев, Петър Анастасов, Петко Тотев, Димитър Томов, Лъчезар Еленков, Рашко Стойков, Свилен Каролев, д-р Александър Фиданов, Димитър Стефанов, Стоян Бойчев, Павел Писарев, Петър Динчев, Бойка Присадова, Надя Попова, Евгений Кузманов, Володя Кенарев, Петър Добрев, Андрей Андреев, Паруш Парушев, Тодор Коруев, Катя Гумнерова, Валентин Измирлиев, Джени Петрова, Цветан Казанджиев, Валери Станков, Анибал Радичев, Бойко Ламбовски, Ана Александрова, Христо Черняев, Борис Данков, Иван Есенски, Димитър Милов, Минко Бенчев, Тодор Велчев, Трендафил Василев.

Този вече забравен фрагмент дава обяснение защо знанието, възпитанието, културата и съпричастността към Западните покрайнини не само не съществуват, но и са дълбоко изкоренени в обществото.

Всички тези детайли от сложните обществени взаимоотношения и процеси засягащи националната концепция на България и мястото в нея на Западнопокрайнския проблем в съвременното общество, дават основания да се определят следните важни характеристики в обществените и политически нагласи свързани със съдбата на Западните покрайнини:

- Ярко очертана продължаваща външно политическа зависимост и контрол върху обществено-културните процеси в България от страна на външните фактори с продължаващо отсъствие на национално формирана стратегия/доктрина, без национални приоритети, в която Западните покрайнини раздел от международната и национална политика и развитие.

- Партийно политическа експлоатация  патриотичната идея и Западнопокрайнския въпрос  като форма за печелене на социално влияние.

- Пренасочване активността на духовния и културния елит чрез интегрирането му в идеологическите противопоставяния  в рамките на изкуствено развивана политизация в обществото по проблема Изток Запад вместо към укрепване на националната духовност, култура и солидарност,

- Създаване на направлявани партийни, обществени и политически движения за разработка на идеологически обагрен патриотизъм като платформа и инструмент за геополитическа интеграция в Евразийското пространство,

- Пълен медиен контрол и утвърждаване на медийна матрица от страна на монополно контролираните медийни синдикати относно механизма за информиране и представяне на материали и програми свързани с патриотизма. Медийно „смилане“ на Западнопокрайнския въпрос.

Съвременното образование и Западните покрайнини

Откъслечното и абстрактно представяне в учебниците по история на понятието Западни покрайнини е само като съставка в едно изречение свързано с Ньойския диктат, в което се говори, че България губи територии в Източна Тракия, Южна Добруджа и Западните покрайнини. Това е единствената „системна“ образователна информация и възпитателна основа, която, ако е усвоена пълноценно би могла да бъде капацитета от познания на повече от 5 поколения България по тази тема. Едно напълно неангажирано сведение, без никаква яснота какво представлява това понятие „Западни покрайнини“ в човешки, социално-психологически план, без срещата с етнографията, духовността, нравствените възгледи и ежедневието на Българите представлява една обикновена празна абстракция. Важно е, обаче, да се изтъкне, че тази матрица  е концепцията за обучение по национална история възприето в образователната система на България след изготвянето на нейната „научна основа“ – Тритомната академична история на България от 1954, 1955, 1956 г. създадена в Съветската академия на науките – Москва и пришита като издание на БАН. И поради това, че в историческите факултети подготовката на учители по история също така е подвластно на тази историческа матрица, учителското съсловие на историците е не само неподготвено професионално, но и като цяло е твърде индиферентно към темата за Западните покрайнини, за да може да се превърне в част от националното възпитание и образование на младите поколения. Такава е и политиката на образователното министерство.

Мащабната рамка на общественото невежество по Западнопокрайнския въпрос се доказва лесно с най-простия метод – анкетата. От 1994 г. първоначално несистематично, а от 1998 до днес започна дълготрайно анкетно проучване, което да установи характера и обхвата на непознаване, неангажираност и безразличие към Западните Български покрайнини от поколенията, които живеят в България през втората половина на ХХ в. и началото на ХХ в. Всяка година  около 300 младежи от цяла България представители на всички видове образователна подготовка в горната степен на обучение отговарят, че не знаят какво представлява името Западни покрайнини, приемат го като географско неидентифицирано понятие и нямат никакво съзнание за исторически, политически, хуманитарен или национален въпрос. Несистемно се провеждат ежегодно анкетни разговори с учители от различни степени на образованието, специалисти по различни предмети, включително и история, където отговорите напълно се припокриват със знанието и на анкетираните младежи. Единствено преподавателите по история имат откъслечни познания в смисъл на територии откъснати от България с Ньойския диктат. И нищо повече.

Друг експеримент свързан с опита за осъществяване на образователни инициативи за популяризиране живота и съдбата на нашите сънародници в Западните покрайнини показва, че въпреки включването на учебна тема и отделянето на отделно занимание в извънкласни и/или факултативни форми на обучение знанията получени от използваните филми, беседи или печатна информация остават неусвоени.

Системни наблюдения и събиране на сведения от очевидци показват, че в продължение на десетилетие в училища, университети, държавни институции, обществени организации, които имат възможности за общуване с Българи от Западните покрайнини –предимно свързано с тяхното образование по 103 ПМС, нашите млади сънародници се третират като сърби или македонци  въз основата на невъзможността им да говорят литературен Български език.

Особено ограничена и невежа е групата на различните рангове на представители на изкуството, културата, хуманитарни обществени организации и  политическите дейци. Невежеството и безразличието е  както на местно, така и на национално равнище от всички партийни кръгове. От многобройните наблюдения в страната се оказва, че непознаването на Западнопокрайнския проблем е повсеместно, включително и сред граничните общини с тези области.  Единствените  „посветени“, са съсредоточени по традиция в ДАБЧ, Външно министерство, партиите деклариращи национална политическа мисия и стратегия, малка група историци, стари Западнопокрайнски деятели от времето на нелегалните бойни групи изпращани като диверсанти срещу Югославия съветските и български централи, малцина наследници на Западнопокрайнските бежанци, успели да запазят своята идентичност. Общият брой на тази хетерогенна група, без значимо присъствие в социалните структури не надвишава и 200 души. Тяхното влияние и въобще утвърждаването на познанието и отношението към Западнопокрайнския въпрос спрямо обществените нагласи е сведено до състоянието на нищожно публично, както политическо въздействие.

Гласът и солидарността със Западните покрайнини не са унищожени

В огромния информационен поток, който залива днес света, у нас се направиха няколко опити темата за Западните покрайнини да добие гражданственост и да окаже влияние върху общественото мнение на съвременното общество. На първо място, тук трябва да се посочат усилията на чисто Западнопокрайнските организации в България и Югославия/Сърбия създадени от 1990 г. насам(ДСБЮ, Културно-информационните центрове, Граждански комитет „Западни покрайнини“ и др., които макар и спорадично, преследват тази цел постоянно, но без особено място и значение в определяне на обществените нагласи. Единствено системна политика на информиране на обществото по Западнопокрайнския въпрос има телевизия СКАТ, електронните информационни портали Евро Чикаго, БГНЮЗ. Доминиращи са информационните емисии свързани с отразяване на проблеми и скандали, в които макар и репортажно се представят сведения по БНТ, БТВ, ТВ Атака, ТВ ЕВРОКОМ. Новата тенденция в тази насока е свързана с изграждането на собствен информационен портал на КИЦ Босилеград, медиите ГЛАС ПРЕСС и ФАР ЦАРИБРОД.  Значителен принос в преодоляване на информационната завеса по Западнопокрайнския въпрос имат отделни личности и журналисти като Милена Милотинова, Иван Николов,  Зденка Тодорова, Весела Смилец, Горан Благоев, Силвия Трендафилова, Йордан Симов, Никола Григоров, Иван Николов, Йовица Костов, Александър Димитров, Мария Цветкова, Ангел Джамбазки, Андрей Ковачев и др. Поради неатрактивния и проблемен характер на материалите и новините в тези медийни източници, те представляват интерес само от ограничена аудитория без мащабно влияние върху общественото съзнание в България. Към Западнопокрайнската кауза съпричастност са проявявали и представители на науката Пламен Павлов, Стоян Райчевски, Михаил Неделчев, Ангел Джонев, Александър Гребенаров, Веселин Методиев, Йордан Колев, Людмила Зидарова, Цочо Билярски. Благодарение на тяхната публицистична, научна и издателска дейност започна много мъчителното възвръщане на Западните покрайнини като част от националното ни самосъзнание.   За сега, това не е достатъчно, за да може да окаже значимо влияние върху формирането на националната ни политика и стратегия.

В заключение, въпреки посочените усилия за възвръщането на Западнопокрайнската тема в общественото съзнание днес,  може да се определи, че непознаването и безразличието към Западнопокрайнския проблем и съдбата на нашите сънародници е от национален мащаб и този тип национално невежество обективно оказва пагубна роля в манталитета и поведението както на обществени личности, така и на отговорни институции в неспособността им да формират и отстояват определено равнище на национални принципи, международни хуманитарни  стандарти и прагматични инициативи за решаването на този проблем.

Установяването на нихилистични нагласи в съвременното общество от последните 30 години по отношение на Западнопокрайнския проблем, макар и в рамките на претендиращо за демократичност, цивилизованост, хуманност и Европейска обществена култура, е ярко изобличение за отсъствието на нормална, суверенна и висока, съобразно Европейските ценности и стандарти национална концепция и обществено мислене. Този проблем се явява особено объркан на фона от една страна на политиката за ограничаване на националните тежнения на Европейските народи вследствие концептуалните проблеми в управлението на международния световен ред, включително и в Европа. От друга страна, трябва да се отчита и друго странно противоречие, в т.н. дирижиран национализъм, който се съсредоточава в активно поддържане на радикални и съмнителни концепции за национализъм, които имат антидържавни и антихуманна насоченост и прояви. Това явление се забелязва както в Европа, така и в България. Неестествения модел на тяхната поява, организация, финансиране и модел на функциониране, свързващ ги с различни геополитически центрове и институции показва, че става дума за форматиране на национализма в рамки, които дискредитират неговото конструктивно и солидарно обществено начало, основано на просветно-културни устои и социално-консервативни ценности, модел на поведение и изява.

Най-тежкото поражение и влияние на нихилизма спрямо Западните покрайнини се свързва с неговото въздействие върху духовния облик, съзнанието и отношението на Българите от Западните покрайнини най-напред към своето Отечество и след това към съвременното Българско общество. Дълбоко наслагваната сред тях антибългарска пропаганда намира ефективно действие при сблъсъка на Западнопокрайнци с чуждия свят на студенина, безразличие, незачитане или непознаване проявяван на най-обикновените равнище на човешкото общуване, в медиите, в институциите, по улиците, училищата в социалната среда.

Преодоляването на това тежко наследство е не само въпрос за отношение към Западните покрайнини на Българското общество, а по-скоро към отговорността и единението с всички Българи извън родината, културата и духовната висота нашето общество да бъде притегателен обединителен център на всички сънародници.