Когато през 1883 г. Захарий Стоянов издава биографията на Апостолът на българската свобода Васил Левски съвсем не е еднозначно и само положително отношението към нея и към автора й. Най-много критики върху летописеца и върху неговата книга се изсипват по отношение на изказаното мнение от Апостола пред бай Иван Арабаджията от село Цароцово, че който ни освободи той ще ни зароби. Преди време имахте възможност да прочетете моя текст по отношение на тези критики и думите на Захарий Стоянов. Явно че много от читателите и от коментаторите на този текст не познаваха предговора на биографията или не й беше обърнато внимание, която по примера на безсмъртните „Записки по българските въстания“ е писана, както бележи Летописеца „по разкази на очевидци“.

А що се отнася до отношението на Захарий Стоянов към руската политика то той го декларира директно не един път и не само в биографията на Васил Левски. Може би той е най-категоричен в това си отношение в предговора на новото издание на брошурата на Георги Раковски за руската убийствена политика спрямо българите. Цялото му творчество, публицистика и кореспонденция са най-доброто свидетелство за Захарий-Стояновата русофобия.

Известният русофил, редактор на пловдивския вестник „Марица“ Стефан Савов Бобчев подхвърля на критика редица още теми в биографията на Левски, включително че образът на героя е „безнравствен и безхарактерен“, като не се задоволява с това, но и пряко обвинява и автора на биографията липса на обективност. Отговорът на Летописеца който не закъснява е отпечатан в два последователни броя на вестник „Южна България“ (г. II, бр. 68 и 69, 29 февруари и 3 март 1884 г.). Чувствайки се лично засегнат и като човек, който критикарят нарича „блудница“, Захарий Стоянов отговаря и на конкретните обвинения върху отделни черти на Апостола, изнасяйки публично и своите принципи при работата си върху биографията на Васил Левски.

Известен е злъчния и не рядко направо хулигански език на „псувача“ Захарий Стоянов, който не изневерява на себе си и в отворено си писмо до Бобчев и останалите „фасулковци“, които стоят зад него, включително и подкрепящия го Хр. Г. Данов и съпартийците на критикаря.

Сигурен съм, че читателите ще се насладят на неповторимия език на Летописеца на революционните борби на българите от 70-те години на 19 век и преди всичко на Априлското въстание (1876 г.), който в следващите малко години, които му остават ще обогати българската литература с образите на Христо Ботев, Чардафон Велики (Продан Тишков) и поборниците за българската свобода. И не случайно Стефан Стамболов и Димитър Петков му имат доверие и разчитат на най-сериозната му подкрепа в борбата срещу руската политика спрямо България и безчинстващите русофили.

Отвореното писмо на Захарий Стоянов е публикувано повторно в издадените от Аспарух Емануилов „Неиздадени съчинения“ през 1939 г.

Цочо В. Билярски

Стефан С. Бобчев

* * *

ОТВОРЕНО ПИСМО ОТ ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ ДО СТЕФАН С. БОБЧЕВ, РЕДАКТОР НА В. „МАРИЦА“
ПЛОВДИВ, 27 ФЕВРУАРИ 1884 Г.

На Г-на С. Бобчев, редактор на в. „Марица“

Аз мислех, че няма да имам вече злочестината да се срещна с тоя екземпляр публично, но кажете ми що да правя, драги читателю, когато ме предизвикват, когато си търсят белата и под земята. Да ми се критикува само книгата, да говорят що щат, нека им бъде простено. Но да ти каже в. „Марица“, т.е. г. Бобчев, че съм играял ролята на блудница, в такъв случай чак до седмото небе отивам да си търся правото. Най-напред, ще да помоля читателите да не търсят твърде строго благоприличие от мене. Не забравяйте, че аз имам работа с хора доносници, които не вземат от дума, които минуват у нас за симпатични, за патриоти, за публицисти, когато в другите страни те не могат да се подадат на улиците, освен нощно време, защото честните хора им викат, като кучета.

В 575 брой на в. „Марица“, един уж абонат, а в същност пак г. Бобчев, прави моята книга „Левски“ на прах и пепел. Аз вярвам, че Н. Кралско Височество в Сърбия е бил по-милостив към избитите радикали, отколкото г. Бобчев към мене и спрямо книгата ми „Левски“. В 5 годишното си съществувание в. „Марица“, която се е мъчила да поддържа гладки отношения и с умрелите, едва ли има пример да е постъпвала така безсъвестно, както с мене и с книгата ми, а всичко това доказва, че има някой от нейния таен персонал, когото да го боли. Безсъвестността, злобата и личната вражда нямат граница. Господство му говори, че хероят В. Левски бил излязъл из моите ръце безнравствен и безхарактерен. Пусти нравствен кодекс, – колко е той гъвкав, колко лицемерни кепазета не са си затуляли лицето зад него, на колко той шарлатани не е послужил да си скрият зад него калната съвест! Левски бил безнравствен, че развалил рахатлъкът на един страстолюбив калугер, че искал да взема с нож в ръката, нощно време, пари от ония хаджии, които печелели от сиромашка сълза. А как искате вие, симпатичний? – Да издава полицейска газета, да прави от черното бяло, да хвали силните кръвопийци, да си е продавал съвестта, като на панаир и пр. и по тоя начин да печели пари? Това ли е вашето нравствено кормчие? Това ли са поучителните уроци? Не ви е срам. Не забравяйте, че Левски е вземал тия пари, не да си прави къща с балкон, а да освобождава роби, в числото на които спадате и вие. Той е вземал насилствено пари от Ненка Капзамалина и от други негови събратия, които наистина, че са били българи, но в кепазеликът не би останали по-долу и от турските кърсердари. Аз никой път няма да се зачерня, че съм разказал постъпката му с калугерът, но скърбя още, че нямам на ръка такива няколко факта, които са безценни, защото показват пламенната и буйна душа на моят херой, защото турят граници между великото и гнусното, между заплюваното и честното. Когато вие пишете на г. Данов биографията, там разбирам, че всичко трябва да бъде казано мило и строго нравствено, като например, как той ви е плащал редовно, как учтиво е отивал в ковчежничествата и получава литературните насърдчавания и пр.

Зная аз где ви боли, сещам се защо възставате така ожесточено против моят трудец, но на пусто. Аз никога няма да взема за мото, че: Чистата и жива действителности, която била цинизъм във всичките благородни (sic) изкуства, трябвало да се остави. Разбирате вие тука, читателю, накъде отива думата. То значи, че наместо да съм турял Левски, такъв какъвто си е той, то да съм го проводил по-напред или по седмото небе да се разходи, или пък в Париж (да си облагороди езика а ла В. Хюго), та такъв да го представя на читателите, килав и осакатен. Наместо да говори той „подли чорбаджии“ и „лицемери калугери“, да се изразява така: – „О, любовьта, любовьта, тя ми разкъса сърдцето!“... (пуста кобилица). Или пък, заплюването на г. Бобчева да не се казва в натура, а да се опоетизира малко, т.е. че не е заплюван той, а накаква си жидкост, в вид на роса, е покапала по лицето му. Това значи литературно достойнство. Разбираш ли, читателю, че и мен ме бива за поет? Нека се изпълни само десетгодишният юбилей на Бобчева, откак е постъпил в редакцията на „Марица“, и вие ще видите, каква биография ще му напиша аз, заедно с Баба Мария, която той почерпил на Хисаря с една ракийка. Всеки ред ще бъде поръсен с поезия. Аз държа парол, че след няколко години, когато излезе на бял свят биографията на Л. Каравелов и на Ботева, то техните имена ще да престанат вече да се явяват в полицейските газети. Сега тe са мезе в устата и на шпионите даже, защото никой не знае що за хора са били те. Вие, симпатичний, сте обезобразили биографията на Л. Каравелова; (как не ви потрепера ръката да се докоснете до това лице); но във вашите ръце той не е излязъл Л. Каравелов, а свети Харалампий. (В оригинала е казано „да се трогните“. – Бел. А. Е.) Неговото стихотворение на В. Левски, (което читателите ще намерят в моята книга), вие сте го фалшифицирали, като сте го прекъснали на най-доброто място. Какво малодушие, какви рабски настроения, какъв шарлатанлък! – Где е покойният да те дръпне за мазното ухо. Той живял емигрантин в чужда страна, над главата му висели и турски шпиони, и чорбаджийски интриги, и подлизници в рода на г. Бобчева, но пак се не побоял да напише тия стихотворения. Днес в Свободна България, когато за нищо не бесят, учтивият и симпатичен Бобчев, не му хванало кураж да изкаже онова, което казал други. И тия хора са служители на идея, и те ще съставят общество и ще създават характери? – Позор.

Безсъвестният критик, заедно с него и полицейската уважаема „Марица“ си кривят устата да говорят, че Левски бил изпълнен с лъжи. Цяло шарлатанство. Аз написах четири страници предисловие на книгата да докажа, че не е възможно да хвана всичко от деятелността на хероят, казах, че може да има нещо неточно, но кой те слуша? Възможно ли е да търся искреност от ония, които правят базъргянство със съвестта си? „Не било истина, ми казват , че Левски си бил хвърлил дяконските дрехи на Великден. Това станало другаде. А где другаде? – Защо не ми се обясни, да поблагодаря в такъв случай на почитаемият критик? Аз утвърдявам: Левски хвърли дрехите си в Карлово, в черквата „Св. Никола“, а погрешно е казано в книгата „Св. Богородица“. Н. Михайловски, живущ по настоящем в Пловдив, другар на хероят, казва, че е писал и дописка за това чудо в цариградските вестници. Освен това, косите на дякона се съхраняват и до днешен ден от неговата сестра. Свидетели: неговите другари и карловските граждани, сестра му и зет му Андрей. Лъжа ли е? – Лъже Бобчев и „Марица“. Второ, – Левски си хвърли дрехите в Пловдив; капата и расото натъпка в реторадного място. Свидетел: Благоговейний отец Тилев, родом от Татар Пазарджик, Източна Румелия, архиерейски наместник. Лъжа ли? – Лъже Бобчев и „Марица“. „И преди Левски са съществували комити в България“, говори по-нататък критикарят. А защо ги той не каже кои са и от кои лица са се състоели? Защо г. Бобчев, в качеството си на историк, не обясни тоя факт, да му целуна ръка от признателност? Аз утвърдявам: до появяването на Левски, в България не съществуваше нищо организирано, което да прилича rope-долу на съзаклетническо общество, което да има вземане-даване непосредствено с народът, което да работи и действува по един и същи път. Признавам някои частности, но това не е комитети. Кой бил апостолът на тия комитети? Раковски? Наистина, той е пътувал из България, дохождал е и в Пловдив; но какво е правил в тоя град: питайте старите търговци, питайте Т. Власакова, и те ще да отговорят.

Аз заявявам с историческа гордост, че Васил Левски е главата на българските революционни деятели, той нареди комитети, той се доближи най-много до страданията на своите братя. В литературно отношение, аз признавам за такъв Л. Каравелов. Който знае други по-велики деятели от тях: нека си издигне гласът. Не забравяйте, че това е мое частно мнение, че ако аз утвърдявам и говоря в полза на тогова и оногова, то не съм подкупен от чорбаджиите за 60 лири, а просто така съм убеден. А защо Бобчев ратува против Левски, че не бил такъв, т.е. пръв, за това съществува едно твърде важно обстоятелство. Той иска да даде палмата на първенството другиму, делата и убежденията на когото не са опасни за хората от категорията на „Марица“. Разбирам, че на мнозина патентовани учени, от категорията на Бобчева, които имат злочестината да мислят, че тяхната диплома принася някаква си полза, че без нея е невъзможно да помогне човек на народът си, няма да им дойде добре, като описвам бай Ивана Арабаджията за херой, но кой им е крив? Аз не пиша за учени и кабинетни знаменитости; когато приближа перото до хартията, не се размислям най-напред дали тая или оная фраза, факт и изражение от написаното ми ще да се хареса на височеството, на преосвещенството, или пък на Н. Благородие. Моето перо няма нищо общо ни с техния чай, ни с ордените им, нито пък да се придържам от формите на различни авторитети. Аз пиша за ония презрени същества, които със своята простота направиха да прогърми името българин по четирите страни на светът и който днес тъпче и най-последният доносчик. Пиша така, каквото правят, говорят и мислят българите, па където му излезе краят. Между стотина души, които се придържат у идеалното и отвлеченото, от перото на които излизат само мили фразички, нека за разнообразие се намира и един, който да псува. Не от псувнн и цинизъм пропадат народите, а от полицейските писатели.

Фактът, че Левски изгърмял на Раковски в Белград, аз не го изсмуках от пръстите си, нямах никакъв интерес да го измислям. За това ми съобщиха Кара Иван и Андрей; много пъти сам Левски е говорил за това произшествие пред своите другари. Освен това, аз говоря, гдето му е мястото, че не можах да потвърдя истиността му. Кой слуша! Думата шкембести членове така също възмутила благата душа на Бобчева. А знаете ли защо ги той защищава? – Затуй, защото е стоял изпреде им във вид на въпросителна, защото им е целувал и краката, за меките жълтици на които бе почнал в Букурещ да издава в[естни]к („Стара-Планина“).

Да кажа нещо за 60-те жълтици, за които ме хапи г. Бобчев. Аз имам готова книга за печат по Българските възстания, но за да я издам на бял свят, нямам средства. Много врати похлопах за да ми се отпусне някоя сума. На едно място ме питаха имам ли диплома, на друго – на коя партия принадлежа, на трето – искаха да ми ценеруват ръкописите и пр. Най-после Постоянният комитет, в който се намериха хора да мислят по български, независимо от желанието на Кесяковци и Петковци, определиха да ми се даде помощ 60 лири, върху които ще трябва да прибавя още пет пъти по 60, та така да ми излезе цялата книга. (Да не помислите, че 60 лири съм ги турил на ръка. Не. Те ще се предадат направо в печатницата от Дирекцията на просвещението, а на мен остават сермия само псувните на г. Дановата „Марица“ (З. С.). В тая си книга аз описвам делата на стотина души български деятели, от половината на които гробовете са известни само мен. Ето в що се състои, читателю, моето подкупване и продаването на невежественото ми перце. Ако Бобчев и редакцията на в. „Марица“ не се удовлетвори и с това, то нека заповяда и разгледа протоколите в Постоянният комитет и той ще да се увери кой е подействувал най-много да се вземе прошението ми под внимание. В съставът на Постоянният комитет, както е знайно, влиза и г. Тодораки Кесяков. Тоя последният има злочостината да не мисли, заедно с г. Бобчева и да ми мъти водата из Пловдив, – значи, че е негов неприятел. Тогава защо аз да кажа, че Левски се познавал с Кесякова. Вестник „Марица“ не ме пита дали това е истина или не.

На безсъвестните хора не им трябва истина. А дали аз правя от Кесякова херой, това нека кажат читателите. Фактът, че Левски ходил при него на Хисарът, аз го споменах само за това, за да докажа, че богатите хора не са работили с Левски. Тоя факт аз не го съчиних по Бобчевски, но го чух от хора другари на Левски, без да съм си отворил устата да попитам Кесякова дали това е истина или лъжа. Но да оставим всичко това на страна. Най-после Кесяков предател ли е? Не е ли и той българин? Невероятно ли се вижда на „Марица“, че Левски се е срещал с него? Чудно! Бай Иван Арабаджията, на когото г. Бобчев да се продаде заедно с Таковският си орден и с дипломата си „на правах южных славян“, не може да му купи само теслата – и до днешен ден живее в с. Царцово, половин час до Пловдив. Нека него пита редакцията на „Марица“, ако аз лъжа. Братия Папазооглу из Казанлък, които също така минуват днес за чорбаджии и които са приемали в къщите си Левски, добре, че не им споменах имената, а втори пункт за обвинение щеще да се състави. Тоя факт аз не споменах, не че се побоях, а защото го научих отпосле. Във второто издание ще го имам пред вид.

В моите „Записки“ аз хваля не само българи, които заслужават, разбира се, но гърци и турци даже. Доктор Владо, например, който беше като баща на затворените в Пловдив, аз му плета венци. Е добре, тогава ще ме обвините ли, че съм станал Еллинско патриоти? Иван Грозев, за когото „Марица“ казва, че не съм му споменал името, е ученик на Левски от 1870 година. Каква смелост от страна на безсъвестните ретроградисти!

Говориш за събития, които помнат още стотина хора, a тe ти казват, че лъжеш. Ако бях писал за по-стара епоха, тогава, волею и неволею, ще преклониш врат пред олтарът на „Марица“, ще преглътнеш думата лъжец.

Колкото за тупурдията, която ми прави „Марица“, това е бош лаф.

Такива мокри бабаити, които се затулят зад гърбът на г. Данова, аз не бих ги удостоил и с презрение даже. С подпис, с подпис! В Източна Румелия не бесят за това. За сега толкова.

Пл[овдив], 27 фев. 84.

Захари Стоянов

Публ. във в. „Южна България“, г. II, бр. 68 и 69, 29 февруари и 3 март 1884 г. и в З. Стоянов, Неиздадени съчинения. Редакция, увод и бележки от Аспарух А. Емануилов. Предговор от Ст. Каракостов. Нов свят. София, 1943, , с. 146-152.