Днес като че ли стана актуален въпрос отношението на Франция и на нейния президент към Македония. Явно там отдавна не са наясно с историята, а и с външната политика на френската държава през последните 150 години. Начело на френската дипломация преди малко повече от стотина години стоят образовани и знаещи политици.

Още от средата на XIX век френските пътешественици в територията на тогавашните Вардарска и Егейска Македония откриваха предимно българи. За тях беше чуждо и непознато името македонец. Дори и когато преди 100 години наложиха на България Ньойския диктат никъде в протоколите на Парижката мирна конференция (1919 г.) не се говореше за околовардарски, егейски и беломорски македонци.

Високо извисяващия се глас на френските журналисти, публицисти, дипломати, политици и държавници от първото десетилетие на ХХ век защиташе историческата истина, че там в Македония живеят предимно българи и революционното движение беше българско. Едва ли можем да забравим писанията на Огюст Дозон, Густав Шлюмберже, Анри Пози, на Виктор Берар, на Пол Анри д'Естурнел дьо Констан, Леон Ламуш, Андре Мазон, Жан Жорес, Жюстен Годар, а дори и на ранния Жорж Клемансо.

Но може би на едно от водещите места във френската дипломация е дългогодишния френски външен министър Теофил Делкасе. Той е главното действащо лице и във Френската жълта книга по македонския въпрос, която през 1903 г. превежда на български език видния македонски деец, участник в борбите за Съединение и дългогодишен български дипломат Димитър Ризов.

В далечната 1903 г. тя е издадена като притурка на легалния печатен орган на македонското освободително движение вестник „Право“. Днес тя е изключителна библиографска рядкост и може да се намери само в нашите големи библиотеки. От нейните страници читателят може да проследи борбите на македонските българи за освобождение през цялата 1902 г. Пред очите на френските дипломати си дават среща и се противопоставят българските революционери от двете български организации – Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). От българската и турската столица, както и от столиците на Великите сили, заинтересовани от положението на Балканския полуостров може да се проследи развитието на македонския въпрос, което своевременно френските дипломати докладват на външния министър Делкасе, а той от своя срана в рамките може би на часове им дава своите инструкции как да действат сред македонските българи, пред турския султан, руския император и тогавашния български министър-председател д-р Стоян Данев. В тази книга може да видите и френските проекти за облекчаване положението на македонските българи и то месеци преди Пъдарските и Мюрцщегските реформи, непосредствено след Горноджумайското и месеци преди Илинденско-Преображенското въстание.

Може би някой би трябвало да обърне вниманието както на френския президент, така и на некриещите простотията и незнанието си балкански политици и държавници по македонския въпрос и да разгърнат тази неголяма по обема си книга, където историческата истина струи от всяка нейна страница.

Сега ще имате възможност да се запознаете с нейния пълен текст, тъй като преди години българското външно министерство в един сборник включи само няколко отделно взети от нея документа.

Цочо В. Билярски.

ФРЕНСКАТА ЖЪЛТА КНИГА ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС
ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ДОКУМЕНТИ НА ФРЕНСКОТО МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ ДЕЛА

Превел от оригинала Д. Ризов

Издание на в. „Право“

София, Придворна печатница „Бр. Прошекови“, 1903.

Димитър Ризов

Когато пристъпвахме към превода на настоящата „Жълта Книга“, ний не мислехме да пишем предисловие към тоя превод. Документите, напечатани в нея, с толкоз велеречиви сами по себе си, щото нам изглеждаха излишни, и даже неуместни, всякакви коментарии към тях. Ала колкото по-отблизу се запознавахме с тия дипломатически творения, колкото по-дълбоко вниквахме в техния съкровен смисъл, толкоз повече те израстваха в очите ни и толкоз по-силно ний чувствувахме нуждата да изкажем поне своите общи впечатления по тях.

Първото чувство, което породи у нас тая „Жълта Книга“, е едно чувство смесено от гордост и удовлетвореност. Изпитахме ний това чувство още при прочитанието на първите страници. Защото: на ред с отчаяния стон на нечовешките страдания в Македония, в тия скъпи страници ясно се слуша и усиления пулс на робът, готов вече сам да тури край на тези страдания. И кой знае, дали в тая готовност на изправения на краката си роб не са намериле източникът на своето вдъхновение авторите на „Жълтата Книга“. Във всеки случай, в нея именно готовност лежи залогът на бъдещата свобода в Македония.

Второто впечатление, изнесено от „Жълтата Книга“, е, че македонския въпрос е вече влязъл във фазиса на своето разрешение. При всичките умишлени упущения в нея, тя ни представя тоя фазис, като началото на края. Непроходима наивност би било да се вярва, че това разрешение ще настъпи така скоро и така лесно, както мнозина мечтаят и очакват. Дипломатите не би биле дипломати, ако са толкова бързи, колкото са и глухи. А в македонския въпрос бързината на дипломатите е невъзможна, даже и те сами да би я желали, защото тоя въпрос е част от трънливия источен въпрос. Но „Жълтата Книга“ създава у нас увереността, че няколко Велики сили са се вече уплели в тоя въпрос; а ний сме биле винаги убедени, че, веднаж нагърбени с разрешението му, те не ще могат да не свършат там, от гдето би требвало да започнат: с една политическа автономия в Македония, гарантирана и приложена от самите тях. Ето защо, ний не се тревожим, когато виждаме сериозни дипломати да се бават със съставляванието на проекти за прости административни реформи в Македония. Каквото и да правят те, все пак тям няма да се удаде да примирят цивилизацията със status-quoто, докато ще възлагат на самите турци реформиранието на Турция. Още по-малко те ще успеят, посем сега, да задоволят жадния за политическа свобода роб с даванието му право само на един чисто зоологически живот.

Но понеже между дипломатите се намират хора, като френския консул в Солун, които не съзират в Македония оня християнски елемент, на чиито плещи може да се сложи въвежданието на една политическа автономия в тая страна, ний се боим, че едно общо въстание може да се наложи на тоя елемент в близкото бъдеще. Защото само един начин има, види се, за да се застават дипломатите да признаят, че един народ е узрял за известни правдини: ако тоя народ е готов да се бори с оръжие в ръка за тия правдини. И един само способ остава, за да не могат тия дипломати да затрупат със своите книжа един политически въпрос: ако може да им се наруши мирът. Ако тая чаша на изпитания не отмине Македония, настоящата „Жълта Книга“ ще послужи, като най-силно аргументирания и най-добре стилизирания революционен манифест. В това отношение, македонците ще бъдат най-щастливите измежду всичките революционери, които познава историята; защото, по странната ирония на съдбата, тоя революционен манифест е написан от дипломати на международния език и ... при благосклонното участие на двама от най-консервативните императори в Европа.

Такива са мислите, на които ни натъкна „Жълтата Книга“. Но те са общите впечатления, изнесени от прочитанието й. А тя съдържа и някои работи, които не могат да останат замълчани в едно предисловие към нея.

На първо място е недостойното поведение на гърците в Македония спрямо всички ония, които искат освобождението на тая многоизпатена земя. Има ли нужда да казваме, колко ни печали това поведение? Нима е толкова трудно на съвременните гърци да се отречат от онова нравственно разтление, което им остави в наследство разложившия се от него византизъм? И как те не чувствуват, колко ядовита ирония се съдържа в следните думи на г. Макс Шублие: „Самите гръцки власти (чети: гръцкия владика и гръцкия консул) в Битоля не се вече свенят да насърчават туй доносническо движение и да взимат страната на турците против същите онези християнски населения, които те претендират да ги видят един ден присъединени към Гърция“.

На второ място идат ония данни в „Жълтата Книга“, които ни дават косвено право да опровергнем една легенда, постоянно повтаряна в Сърбия, а именно: че Вътрешната организация в Македония, в началото си, била представлявала от себе си „дружество за убиване на сърби“. Както ще се види от един рапорт на г. Констана, тая организация е убивала българите, които предателствуват. Лесно е да се заключи, следователно, че „сърбите“ (преимущественно: посърбени цинцари), които са биле убити от нея организация, не са убити като сърби, ами като турски шпиони. Че това е така, служи за доказателство всеизвестния факт, че убитите от тази организация българи са много повече, от колкото убитите сърби и гърци наедно.

На трето място иде друга една легенда, която още се носи из Европа, и която представлява Вътрешната организация в Македония, като олицетворявана и ръководена от г. Бориса Сарафова. Мъчно е да се замисли по-голямо заблуждение от това: г. Б. Сарафов е само един от ратниците на Вътрешната организация, и, като такъв, той е вече получил заповед от тая организация да заеме постът си в Македония – което и е сторил. Нищо повече от туй. Не е ли странно тогаз, че горното заблуждение се поддържа и от хора, които добре знаят силата и мощта на тая организация, и на които не са неизвестни даже лицата, що туриха нейните основи и успеха да премрежат цяла Македония с комитети? А пак още по-странното е, че от това заблуждение не се е още освободил и управляющия френското агенство в София. Това последното явление ще трябва, вероятно, да се обясни със старата острота, че дипломатите, като изневерените мъже, последни узнават истината. ...

Било би грешно да завършим тия няколко реда, без да изкажем дълбоката си признателност към главния автор на „Жълтата Книга“, г. Делкасе, днешния министър на външните дела във Франция. Ний не се съмняваме, че Македония никога няма да забрави заслугите му. А искаме и да вярваме, че македонската емиграция в цяла България телеграфически ще изкаже своите топли чувства на благодарност към благородния тоя французин, и, чрез него, към всичките негови сътрудници, фигурирующи в „Жълтата Книга.“

Р.S. – На читателите може да се види тежък превода ни. Грехът не е наш. Дипломатическите документи, както и светите писания, не търпят свободен превод; а пак известно е, че никой по-добре от дипломатите не умее да заплита мислите си в мрежи от фрази. От там – и тежкия език. Ние: само се помъчихме да предадем точно и ясно на български оригинала.

№ 1.

Маркиз де Монтебело, посланик на Френската република в Петербург, до г. Делкасе, министър на външните дела.

Петербург, 28 февруари 1902 г.(1)

Революционната агитация в Македония, която ежегодно почти се подновява, изглежда, че ще вземе по-обезпокоителни размери тая година. Комитетът, който има седалището си в България и чиито действия се следят, разделил се е на две фракции, едната от които, под ръководството на Сарафова, се е предала на деятелни маневри. Имаше се надежда, че посещението на австрийския архидук Фердинанда в Петербург ще произведе благотворно влияние, и, за някое време поне, ще спре ровенията на агитаторите в Македония. Защото не можеше да не се знае, че резултатът от туй пътувание на архидука бе затвърдяванието на постигнатото споразумение между Русия и Австрия в 1897 г., когато императора Франц Йосиф бе дошъл тук. Следователно, революционната агитация, която сега се развива е толкоз по-сериозна, че е по-силна от всеки други път, макар и да се случиха политически събития, които трябваше да я спрат.

При всичкото хладнокървие, с което руското правителство се отнася към това положение, австрийският посланик и сръбският министър-резидент не са съвсем спокойни. Ако турското правителство бъде принудено да се вмеси в работата, то ще стори това с енергия, и, може би, с много голяма енергия. От друга страна, и Сърбия не ще допусне никакво движение на своята граница, без да го потуши веднага. От всичко туй има да произлязат усложнения, чиито последствия не могат да не бъдат опасни. Граф Ламсдорф схваща напълно положението. Той изглежда уверен, че в България са взети всички предупредителни мерки. Но при все, че македонският комитет има седалището си в Княжеството, той е съставен, в голяма част, от разни народности и е разклонен в целия Балкански полуостров, та много искреното въздействие на България ще стане безсилно, щом революционната агитация започне да се развива вън от нейната територия.

Монтебело.

№ 2.

Граф де Вовиньо, френски министър в Белград, до г. Делкасе, министър на външните дела.

Белград, 1 март 1902 г.

Едно сериозно сблъсквание е станало в Ипек между албанци и редовни турски солдати поради убиванието на един албански главатар. Уверяват, че и от двете страни имало много убити и ранени. Тая случка произвежда голямо вълнение между населението на черногорската граница.

Моя руски колега не скри от мен силните безпокойства, що му причинява революционната агитация, която от някое време насам се забелязва в Македония и в Стара Сърбия.(2) От много източници, които той счита за съвършенно сигурни, единодушно му заявяват, че движението, на чело на което стои македонският комитет, силно се разпространява, и че тая година ще бъде много по-мъчно от миналите да се спре взривът, очакван за идущия месец. При все туй, той ми изказа увереността си, че, ако неговите предвиждания се осъществат, Сърбия ще запази пълна въздържаност. Той е съобщил тая своя гледна точка и на правителството си.

Черногорския министър на външните дела, през последното си престоявание тука, уверил е краля, че и княз Николай бил решен да задьржи същото поведение.

Австро-унгарският и турският ми колеги, макар и да не са напълно убедени в тая въздържаност на Сърбия, телеграфираха на своите респективни правителства в същата смисъл.

Вовиньо.

№ 3.

Г-н Макс Шублие, френски вицеконсул в Битоля, до г. Делкасе, министър на външните дела.

Битоля, 4 март 1902 г.

Навсякъде се шепне за едно въстание на пролет, и при все че не трябва да се отдава много значение на слухове, които се подновяват в края на всяка зима, не може да не се признае, обаче, че положението от година на година става по-опнато и едно движение става все по-вероятно. Трудно е да се предвиди точно в коя имено част на Македония може да се очаква най-много едно българско движение. Трябва само да се забележи, че, в тая минута, комитетите съсре