Равносметката от 100 годишния престой на българите в Западните покрайнини във всичките седем югославски формирования, до днешна Сърбия, е фатален по своите икономически, културно-просветни, социални, духовни, екологически и демографски последствия.

За нашият анализ се налага да припомним някои общоизвестни факти и да проследим събитията които през десетилетията определяха нашата съдба.

Сръбските окупационни войски навлизат на 6 и 7 ноември 1920г. в Босилеградско, Царибродско, части от Трънско и Кулско и едно село във Видинско, с обща площ от 1545 кв. км., на която живеят около 90 000 етнически българи, разпределени в един град, 3 пазарни средища и 118 села, 115 първоначални училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които 269 учители преподават на 7 892 ученици. Има и още 45 черкви с 42 български свещеника.

Около 30 000 бежанци в следващите няколко години заливат България. Около 5 000 от тях по-късно емигрират в Западна Европа и Америка. Границата пресича 25 села и разделя дворове, ниви, къщи, извори, кладенци, гробища, черкви, пътища, семейства, роднини, приятели… Това е една от най-укрепените граници в Европа по това време, с опънати телове и заредени бомби върху тях, с гъсто разположени гранични стражи.

Основният проблем на всеки заовевател е, как да задържи и трайно да „усвои“ окупираната територия и население. За целта има разработени системи които колониалните държави са прилагали в окупираните колонии, и Сърбия, като последовател на френските радикали и френската колониална школа, ги прилага в Македония и Западните покрайнини. Тя не признава съществуването на други народи и малцинства в Югославия. Сърби, хървати и словенци са един “триименен народ”, а Западните покрайнини и Македония са “освободени” краища от “Стара Сърбия”. Целта на денационализаторската политика, е да пречупи българския дух на населението и да му наложи сръбско национално самосъзнание. Тази политика коренно преобръща живота на местното население.

Закрити са всички български училища и черкви, от свещениците се иска да подпишат декларации, че са сърби. От търговците и занаятчиите се иска да се декларират като сърби и да преименуват фирмите си на сръбски език. Скоро следва и насилствено сърбизиране на имената, като им се слага –ић частица на края. Отварят се сръбски първоначални училища, в които децата са карани насила да учат сръбски език, история и култура. Отварят се и вечерни училища за младежта за изучаване на сръбски език и писмо. Българският език се преследва навсякъде.

Организацията “Сръбски национален комитет за култура и просвета” има за цел да внуши сръбско национално самочувствие на българското население, и че то просто е “освободено” и върнато в пределите на “Стара Сърбия“.

В първия опит за мобилизация  се отзовават само 15% от повиканите, останалите предпочитат да емигрират. Налагат се реквизиции, глоби, данъци, такси и принудителен труд. Сръбските чиновници са на издръжка на местното население. Района е изкуствено присъединен към Държавата на сърби, хървати и словенци, няма пътища с вътрешността на страната, чувства се недостиг на храна. Прекъснати са вековните естествени търговски връзки с българските пазарни центрове - Кюстендил, Трън, Враца, София и по-нататък към Солун и Варна. От друга страна, поради високите планински вериги населението не е в състояние да се свърже със сръбските пазари. Стоките, които то произвежда, са неконкурентноспособни в Сърбия поради отдалечеността. Прекъснати са и печалбарските възможности като традиционно занимание на хората от тоя край. Хората са принудени нелегално да минават границата, за да обработват имотите си. Това става повод за чести убийства, с които сръбската власт застрашава населението и се разплаща с най-непокорните. Годишно падат 14 – 16 жертви при нелегално минаване на границата.

Забранени са всякакви контакти на родово и битово равнище със сънародниците в България и е създадена система за взаимно преследване и шпионаж. Създадени са организации от сърбеещи се българи за преследване и борба с четите на ВМРО и ВЗРО „Въртоп“.

Тежките условия за живот довеждат до съпротива, а съпротивата на свой ред довежда до засилване на терора и насилията от страна на властите. Адският кръг се задейства. До 1939г. на границата са избити над 300 българи. Налага се репресивен метод на управление с арести, побоища,  изнасилвания и тормоз. Дори сръбските учители, работили в Босилеградско през междувоенния период, са възмутени от жестокостите на сръбските жандарми и граничари.

Със започването на Втората световна война сръбските административни власти  си отиват без да окажат военна съпротива. Българската войска е посрещната триумфално – като освободителка. В следващите години Западните покрайнини изживяват краткотраен икономически и културен разцвет. Възстановяват се българските училища, значително се подобрява земеделието, възстановяват се старите пазарни пътища към България, откриват се нови възможности за търговия и печалби, въпреки военното положение. Частично се подобрява пътната мрежа, строят се нови училища и читалища, възстановяват се българските черкви, част от емигрантите се завръщат по родните си места, възстановяват се прекъснатите лични и роднински връзки – с една дума, нещата започват да се нормализират.

След Втората световна война Великите сили, в Ялта, налагат отново предвоенното статукво. Тази перспектива действа съкрушително на българите от Западните покрайнини и към България тръгва нов бежански поток. Комунистическата власт в България не се отнася с разбиране към тях. Смята, че те напускат Югославия поради „буржоазната пропаганда“ а не поради непоносимите услоивя за живот. Много от тях са принудени да се върнат обратно.

В периода между 1945 и 1948 година положението на българското малцинство в нова Югославия е сносно. Хората могат да обработват имотите си от двете страни на границата и да я минават. Тито и Димитров даже пробват идеята за „Балканска федерация“ и размяна на Западните покрайнини за Пиринска Македония.

С влошаване на отношенията между двете държави през 1948 г. след Резолюцията на Коминформбюро, положението на българското малцинство драстично се влошава. Партийните организации в Босилеград и Цариброд се разцепват, като една част се обявява за резолюцията на Сталин и порицава позициите на ЮКП. Българските учители са изгонени, органите на УДБ-а извършват многобройни арести на българи и ги въдворяват на “Голи Оток” и “Св. Гъргур”.

Традиционните устои на българското общество в Западните покрайнини вече са разорени. Унищожени са християнските духовни ценности и норми на поведение, комунистическите догми се налагат масово и безкритично, немислима е каквато и да било съпротива. Управлението е предоставено на полуграмотни хора които оставят непоправими последствия за десетилетия наред. Земеделието и животновъдствотно като традиционни занимания постепенно западат, започва неконтролирана експлоатация на дърводобива и рудодобива. Започва процес на икономическа миграция към регионалните центрове в Сърбия, а селото и селячеството като най-жилав слой от населението се пролетаризира.

Завършилите гимназиално образование по време на българското присъствие, тръгват към вътрешността на Македония, Сърбия и Босна. Под влиянието на комунизма и югославянството, интелигенцията изоставя родните си краища което много лошо се отразява на развитието им.

От 1949г. започва повсеместно унищожаване на матералното българско културно-историческо наследство. Паметникът на българския воин, българското военно гробище, редица манастири и черкви в Царибродско са разрушени или оставени времето да ги довърши. В Изатовци е разрушен манастир, повдигнат през 1703г. Така е и с манастирчето “Св. Димитър”, “Планинишкия манастир”, Църквата “Св. Кирик и Юлита”, “Св. Никола” и ред други. Оцелял е само Погановският  манастир,  построен през 14 век, но сръбската преса и някои сръбски академици написаха цели томове, с които искаха  да докажат, че това е сръбски манастир, при това “край Пирот”, въпреки че и Цариградската Екзархия и руската дипломация са оставили свидетелства, че това е български манастир, строен от български майстори.

В Босилеград е премахнат паметникът на българският войник Къню Дошев, почупени са паметниците на българските офицери и паметниците на жертвите от Босилеградския погром 1917г., (част от тях възстановени от местни граждани в днешно време), Църквата „Св. Троица“ в село Извор е ограбена и изоставена. От около 440 загинали български войници в бойните действия в Босилеградско през лятото на 1913 година, няма запазени български войнишки гробове. Няма запазени и сръбски войнишки гробове, въпреки че сръбската армия тогава губи сраженията и също дава много жертви – над 520 загинали войници. По чудо е оцелял паметникът на поручик Генчо Неделчев в двора на чрквата в с. Божица.

Масово се повдигат паметници на “жертвите на българските окупатори”. Дори и по времето на залеза на великосръбската идея, продължи изграждането на антибългарски паметници в Църна Трава, Сурдулица, Владичин хан, Цариброд и Пирот с цел да се материализират историческите фалшификации на сръбските историци, академици и писатели. С тях се възпитават поколения ученици и съзнателно им се набива комплекс на вина за “българската окупация”.

Най-тежкият удар върху българщината бе нанесен с изхвърлянето на българския  език от  училищата. Към 1957г. започва “реорганизация” на училищната система, в която българският език поетапно бе редуциран не само като преподавателен, но и като „майчин“. Не се преподава българска национална история и култура.

Създава се нова ценностна система, в която всичко българско е лошо и негативно  и обратно, всичко сръбско е модерно и позитивно. В партийните организации се води кампания “за борба срещу всички видове национализъм преди всичко в своите редове”. Българският език започва да се потиска във  всекидневния живот: на събрания, пред държавните органи на властта, на работните местта, навсякъде започва да се говори на сръбски. Под “самоуправителната” демагогия  се крие  един действително тоталитарен режим, в който общинският  кмет и местният командир на полицията решават съдбата на една култура, стара хиляди години. Интелигенцията на българското малцинство, здраво оплетена в държавната политика, мълчаливо приема “добре замисления модел на двуезично обучение”.

През 1962г. с административно преустройство се откъсват по около една трета от общините Босилеград и Цариброд и се придават към съседните сръбски общини Сурдулица, Бабушница и Пирот. Към Сурдулица се присъединяват селата - Божица, Клисура, Топли дол, Паля, Кострошевци, Драинци и Стрезимировци. Към Пирот -  Славиня, Власи и Държина, а към Бабушница - Звонци, Нашушковица, Берин Извор, Ракита, Вучи дел и Ясенов дел. Така българското малцинство е разбито на пет части и е  взаимно противопоставено. С това асимилацията значително е улеснена.

Християнството е изхвърлено из обществения живот. В случая  с българското малцинство се стигна и по далеч: богослужението в българските черкви се провежда на сръбския  вариант на черковнославянски, а проповядването – на сръбски с великосръбски внушения от свещеници сърби. Така българското малцинство се намира в двойно неравноправно положение – останалите малцинства изповядват вярата си на своя език, а румънското малцинство дори се намира под юрисдикцията на Румънската патриаршия.

От 1949г. започва да се издава вестник „Глас на българите в Югославия“, който 1959г. прераства в Издателство „Братство“ с редакции на в-к „Братство“, “Мост” и “Другарче”, а  по-късно и радио и ТВ емисия на български език. Години наред те агитират за СЮК, неглижират проблемите които застрашават малцинството и водят истерична антибългарска пропаганда, независимо че се списват на един „служебен“ и „стурилизиран“ български език. Безспорен е приноса им за днешното състояние на българите в Западните покрайнини.

Гражданските регистри се водят на сръбохърватски, т.е. сръбски език. Женските фамилни имена се записват с окончание на  -в, а не според българския  правопис на -ва. Изкуствено се създава разлика между българите в Югославия и българите в България. Личните документи престават  да се издават двуезично и без графа за народност. Свидетелства, дипломи, ученически книжки, всичко започва да се пише на сръбски език и навсякъде се премахват графите „народност“. Започва масово сваляне на двуезични фирми и надписи, променяне на българските имена на улици, площади, населени места, местности, сърбизиране на българските имена на хора, села, селища и други.

В резултат на всичко това броят на българите започва застрашително да намалява. През 1948г. според официалните статистически сведения в бивша Югославия (днешна Сърбия) е имало 61140 българи. В следващите десетилетия те са: 1953г. – 62708; 1961г. – 62624; 1971г. – 58627; 1981г. – 36189; 1991г.  – 25214; 2001г. - 20500; 2011 – 18 300. Според прогнозите на републиканският статистически завод за 2017г., тази бройка вече е намаляла за още около 2000 само по основание на разликата между починали и живородени, без да се отчита силния емиграционен процес в изтеклите 9 години. През 2021 година вероятно и официално ще се изправим пред размерите на истинска демографска катастрофа.

Малобройните стопански предприятия и обществените служби до разпадането на СФРЮ функционират, благодарение на централизираната система която добре заплаща на местната номенклатура, която да подържа социалния мир. По време на  турското робството и след освобождението Босилеградско се намира на стопанско равнище, еднакво с това на останалите български земи. Днешното социално-икономическо положение на Босилеградско е два, до три пъти, по-ниско от това на останалите сръбски общини.

С крайно неразумна експлоатация се унищожават горските и миннодобивните богатства на Босилеградско. Под претекст на защита от болести, са изрезани сливовите насаждения, унищожен е животновъдния фонд на козите, овцете и говедата. Водните богатства са силно редуцирани  с изграждането на хидросистемата “Лисина”, с която водните богатства на общината са прехвърлени в съседната община Сурдулица. В последно време и с неконтролирано изграждане на малки ВЕЦ-ове. Инвестициите се пренасочват към съседните сръбски общини Сурдулица и Враня,  и българите поемат към тях където по-лесно си намират работа но и по-лесно се асимилират.

Електрификацията е започнала през  шейсетте и приключва едва през осемдесетте години – когато вече селата са изпразнени. Мрежата от селски и междуселски пътища е прокарана едва в края на 20 век. Асфалтирани междуселски пътища почти няма. Повечето от селата нямат телефонни връзки, магазини и амбуланти.

В Босилеградско и Царибродско вече отдавна преобладават самотни домакинства с един или двама възрастни хора. Вече има закрити села и села с по няколко възрастни жители.

През шейсетте години когато все още има стопански потенциал и човешки ресурси е предотвратено изграждането на производствен цех за преработка на овощия. Едва през осемдесетте години е построен цех за сушене на зеленчуци, а малко по-късно и електронен завод, който дори не може да започне пробно производство. С разпадането на югославската система пресъхнаха финансите с които се покриваха загубите на предприятията. С настъпващите пазарни условия след 2000г., крехкото стопанство се срина. Безработицата, която в Босилеград и Царибро винаги е била е сред най-високите в Сърбия, се увеличи до 80%, а границата с България затвори всички възможности за свързване с българските пазари и стопанисване на пазарни основи.

Населението все повече се чувствува изоставено и отчаяно, с комплекси за малоценност. Това се отразява в нарастването на социално - негативните обществени явления, каквито са алкохолизъм, престъпност, спад на морала, кризи в семейството, зачестили случаи на самоубийства. Сключените бракове вече са истинска рядкост. Населението бързо остарява. Освен неизбежните социално-икономически последствия, свързани  с остаряване на населението, налице са и чисто политически - старите хора поради консервативните си възгледи не подкрепят политически промени.

След смъртта на Тито през май 1980г. в Югославия вече се очертават политическите тенденции, които я водят към гибел. Приемниците на Тито не внасят никакви изменения в българо-югославските отношения. Споровете за “македонско малцинство” в Пиринския край продължават, в югославския печат се тиражира опасността от Сан-Стефанска България, но истинската опасност за Югославия идва от съвсем друга страна.

Предчувствувайки разпадането на Югославия, сръбската националистическа интелигенция в Сръбската академия на науките и изкуствата отново актуализира великосръбските планове с прочутия Меморандум на САНУ от 1985г. В Сърбия се оформят три основни центъра, които подготвят общественото мнение за експанзията на национализма. Сръбската академия на науките и изкуствата, Сдружението на писателите в Сърбия и Сръбската православна църква единогласно  бият тревога от “опасността”, която застрашава сръбския народ, ако не тръгне в борба  за “освобождение и обединение на всички сръбски земи”.

Под влиянието на сръбския национализъм от 1987г., в Западните покрайнини се утвърждава доктрината за окончателно решаване на Българския въпрос в Западните покрайнини, чрез подмяна на българският език в училищата със сръбски, насърчаване на миграцията, ограничаване на естествените социални, стопански, духовни и даже родови връзки с населението от двете страни на границата в рамките на исторически утвърдените общности във Златния рог – Кулско, Висока, Забърдието, Бурела, Знеполе и Краището с цел отчуждаване от българския народ. Стига се даже до фалшифициране и сърбизиране на религиозно-духовните ценности, традиционнатта обредна система и фолклора. Не се прилага основният пакет от национални права по отношение на образованието, културата, социалните изяви, духовните въпроси. Разединяват се и противопоставят местните регионални структури чрез основния признак на социален антагонизъм – отношението към сръбството. Насърчава се отчуждаването и задълбочаването на мисловните и манталитетни различия с българския народ и култура.

На местно ниво в българските общини се насърчава партиен (феодален) модел на управление утвърждаващ неограничена власт на кметовете и неспазването на законите, нещо което централната власт толерира. Автентичните малцинствени партии се изхвърлят от политическата система и се подменят със сръбски националистически партии. Националните стремежи и стремежите за спазването на сръбското законодателство за правата на човека и правата на малцинствата не могат да се легитимират в Националния съвет на малцинствата и местната власт. Те могат да влезнат в структурите на властта само чрез белградските политически централи и задължително трябва да се съобразяват с програмите на сръбските националистически партии. Политическата и финансова зависимост на Националните съвети на малцинствата, включително и на българското, ги прави неспособни ефективно да прилагат законите с които формално се регламентират правата на малцинствата.

Под тяхното управление се създава социално зависимо от общинските бюджети население неспособно за самостоятелна стопанска инициатива и социална перспектива. В резултат на всичко това се стигна до фактическо демографско прочистване вследствие на системно налаганите модели на администриране и контрол на икономиката на Западните покрайнини. Създават се дублиращи се организации, манифестации и събития с които се подменят стремежите за автентична национална изява и отстояване на национални права. Монтират се несъстоятелни съдебни процеси за психологически натиск и преследване на набелязани личности. Упражнява се натиск върху медиите и  свободата на словото. И не на последно място, води се подмолна и публична акция за компрометиране на политически и граждански организации, обществени дейци и личности проповядващи идеи за свободно гражданско общество.

През изтеклите три десетилетия многопартийна система в Югославия и днешна Сърбия бяха изчерпани всички възможности за решаване на проблемите касаещи правата и екзистенцията на българите в рамките на политическата система. Българите никога не са имали демократично избрано политическо представителство в централната власт. На местно ниво те можеха да влезнат в управлението чрез членството в сръбските националистически партии а това водеше до подмяна на вота и ги превръщаше в съучастници в провеждането на политиката срещу собствените си избиратели.

Същевременно, в сръбските медии постоянно се тиражират и преувеличава броя на сръбските жертви избити от българската армия по време на Първата и Втората световна война. От 2008г. в Сурдулица и Враня под патронажа на Президента, Сръбската православна църква и Сръбската академия на науките се провеждат научни исторически конференции на които се фалшифицира историята и се създава негативна обществена нагласа към българите като окупатори, предатели и врагове с което сред младите сърби се насаждат чувства на омраза и отмъщение към българите, а сред младите българи – чувство на вина и срам от това че са българи. Паралелно с това за учениците се организираха конкурси за есета и ликовни творби с антибългарска тематика.

През 2013г. българските организации в Западните покрайнини се обединиха около един документ - Платформа за защита на правата на българското малцинство която бе изпратена на сръбското и българското правителство и на Европейския парламент. Въпреки че тази Платформа бе оценена като изключително балансиран и конструктивен документ и беше предмет на разговори на срещи на най-високо равнище между България и Сърбия, нито едно от исканията в тази платформа не бе реализирано на практика.

През 2017г., съгласно официално декларираното желание на Сърбия за членство в ЕС, българските граждански организации в Босилеград „ГЛАС“, КИЦ „Босилеград“ и ДСБ поискаха да почетат и отбележат паметта на жертвите от Босилеградския погром и да инициират процес на национално помирение между двете държави в интерес на малцинството, в интерес на добросъседските отношения между двете държави и членството на Сърбия в ЕС. За съжаление, по този повод, кмета на Босилеград на 15 май 2017г. отказа да приеме българският вицепрезидент г-жа Илияна Йотова, а плочите бяха конфискувани от местната полиция. След намесата на президента Румен Радев, паметните плочи бяха върнати, но и до сега си стоят в КИЦ-а.

След разпадането на социалистическите стопански предприятия след 2000 година, около 1000 души в Босилеград останаха без работа. Симптоматично е, че в последвалите процеси на приватизация български бизнесмени не бяха допуснати в Босилеград. През 2017г. компания „Калинел“ изрази готовност да приватизира и дори назначи 100 души на работа. След една година беше принудена да напусне града и отиде във Враня. Почти две десетилетия в Босилеград няма работеща икономика и повечето работоспособно население е принудено с придобитото си българско гражданство да търси работа на Запад.

През последните три години Босилеградско е подложено на силен екологичен натиск. Мините за олови и цинк „Грот“ и „Караманица“ изпускат отпадъчни води от производството на концентрат на галенит и арсенопирит в притоците на река Драговищица което драстично увеличи заболяванията сред населението. Паралелно с това върви процес на изграждане на мини ВЕЦ-ове които буквално унищожават околната среда и биоразнообразието.

Интересно е сравнението на положението на българското малцинство с другите малцинства в Сърбия – унгарци, хървати, власи, русини, албанци, роми и др.

Специфичното при тях е, че унгарците и албанците в социалистическа Югославия имат статут на политическа автономия. Както видяхме, автономията на Косово прерасна в независимост. Албанците в общините Прешево, Буяновац и Медведжа държат местната власт и срещат същата съпротива с изучаването на майчиния албански език, печатането на учебници на албански език и остра конфронтация със сърбите. Етническата дистанция и съпротивата която те оказват, благодарение и на подкрепата от Косово и Албания, ги държи в напрегнато положение спрямо Белград. Точният им брой не се знае защото те не бяха преброени през 2011г.

Автономията на Войводина бе почти премахната по времето на Милошевич и в момента там тлеят прикрити автономистки и републикански движения. Въпреки общоразпространеното мнение че положението на унгарците е далеч по-добро, статистиката показва че от 433.701 унгарци през 1948г. през 2011 те са спаднали на 253.899 души. Унгарскота малцинство е изправено пред същата великосръбска асимилационна политика и среща почти същите проблеми в образованието и културата. Разликата е, че Унгария става все по-силен притегателен център за унгарците от Войводина. Унгария заделя много по-големи средства за общините в които живеят унгарци, има много по-либерална политика за даване на унгарско гражданство и Сърбия тактично отстъпва – там вече са открити паметници на жертвите от миналото и сръбски и унгарски държавни представители заедно им отдават почит. Унгарските партии са политически активни и са представени в местната, покрайнинската и централната власт и дори могат да поемат отговорността за собственото си положение.

Същият процес наблюдаваме и сред хърватското малцинство – от 169.864 през 1948г. то е спаднало на 57.900 души през 2011г. Въпреки изострените отношения между сърби и хървати, хърватското малцинство благодарение и на силната подкрепа на Хърватска също води силна борба със сръбските националисти по въпросите за образованието и културата с променлив успех.

Влашкото малцинство е разбито и противопоставено на власи и румънци. През 1948г. те наброяват  63.130 души, а през 2011г. 29.332. Имат същите проблеми с образованието на майчин език и културата, но се отличават с по-висок степен религиозни права – църквите се управляват от Румънската епархия.

Положението на другите малцинства също се отличава с изразени асимилационни процеси и намаляването на населението им, с изключение на ромското.

Въпреки либералното си законодателство Сърбия след разпадането на югославската държава се стреми към създаване на унитарна държава на сръбския народ и „други граждани“. Перспективата на малцинствата е тяхното намаляване и претапяне в сръбския народ. Те не се разглеждат като конструктивен, а като дезинтеграционен фактор на сръбската държавност. Това особено се отнася за българското малцинство.

*****

В заключение можем да обобщим, че българското малцинство в Западните покрайнини през изтеклите 99 години е подложено на последователна и устойчива политика за асимилация/сърбизация на българите и обезлюдване на района. Този процес се намира в заключителен етап. Официалните данни за броя на населението от 2011г. и някои косвени показатели сочат, че Босилеград и Цариброд са изправени пред икономически колапс и демографска катастрофа. Според сръбски статистически данни, Босилеград и Цариброд са сред икономически най-изостаналите общини в Сърбия.

Българската външна политика за защита на правата на българите в Западните покрайнини е непоследователна и неефикасна. От 1920г. до края на Втората световна война тя настоява за ревизия на Ньойския договор и връщане на Западните покрайнини към България. С Директива № 19 от 19 април 1939г. правителството на Кьосеиванов и публично афишира целите на тази политика. По време на Втората световна война Западните покрайнини са върнати и се администрират от България.

С възстановяване на предивоенното статукво и влошаването на отношенията между Югославия и България по линията на Коминфорбюро от 1948г. българите в Западните покрайнини стават заложници на югославската теза за македонско малцинство в Пиринския край.

Едва към края на 1970г. България под влиянието на министрите Иван Башев и Петър Младенов започва плахо да поставя основите на една по-конструктивна позиция както по въпроса за “македонското малцинство” в Пиринския край, така и по проблемите на българското малцинство в Западните покрайнини.

След разпадането на Югославия, България не постави въпроса за решаването на проблема на Западните покрайнини като част от югославската криза. Тогава българските външно-политически приоритети са членството на България в НАТО и ЕС, а мълчанието по Западнопокрайнинския въпрос един български премиер нарече „инвестиция в бъдещето“ с наивното очакване, че когато Сърбия започне преговорния процес за присъединяване към ЕС, ще оцени българския принос и ще реши проблемите на българите в Западните покрайнини.

Въпреки всичко, България и особено българското общество никога не са преставали да се интересуват от положението на Българите в Западните покрайнини. През последните 20 години, България даде образование на стотици млади българи от Западните покрайнини по 103 ПМС, подпомагаше културните центрове и други граждански организации в борбата за опазване и развитие на българската култура, даде българско гражданство на всички които го поискаха и оказваше хуманитарна и медицинска помощ на населението.

Равносметката показва, че това не беше достатъчно да се запази българският характер и да се задържи българското население по родните си места. Към днешна дата имаме нужда от цялостно преосмисляне на българската политика към Западните покрайнини и търсене на други спешни начини и средства за тяхното спасяване.

Иван Николов

София.

08.11.2019г.