100 ГОДИНИ ОТ ПОГРОМА НА БЪЛГАРИЯ В НЬОЙ - 27 НОЕМВРИ 1919Г.

,,Там на Балканите има един див народ, който трябва да бъде унищожен!“

Жорж Клемансо-министър-председател на Франция (1917-1920г.)
и председател на Парижката мирна конференция от 1919г.

На 27 ноември се навършва точно век от едно от най-трагичните събития в българската история-подписването в парижкото предградие Ньой сюр Сен от България на мирния договор с победителките от Първата световна война, с който страната ни е жестоко наказана и е записана поредната национална катастрофа.

 

Рядко има събития с еднозначна оценка в българската историография. И точно такова събитие е подписването на този договор-диктат на великите сили. Сто години е достатъчно време за историята, за да бъде осветелно изцяло, дори в детайли това трагично събитие, довело до национална покруса и трайни отрицателни последици за десетилетия напред за българския народ. За съжаление и до днес сме свидетели как медийно Ньойският диктат

бива отразяван неправилно с много лъжи и манипулации. Типичен пример е предаването от поредицата ,,История.бг“ по Канал 1 на държавната БНТ, излъчено на 18.11.2019г.

То предизвика крайно отрицателни реакции в социалните мрежи и сред българското общество заради осветляваването на Ньойския диктат в ,,История.бг“ едва ли не като ,,положително“ събитие в българската история и дори като ,,изгоден“ за България договор. (?!)

Такава гавра с паметта на поколения българи от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини, жертва на чудовищен геноцид от страна на поробителите им от Ньой от 1919г. сърби, гърци, румънци и техните покровители сред великите сили и с тези наши сънародници, посветили живота си за борбата срещу Ньойския диктат е недопустима.  Особено голяма е болката на поробените вече век и до днес наши сънародници, преки потомци на тези, които са преживели трагичните събития от 1919г. Затова с основание Гражданският комитет „Западни покрайнини“ публикува остра протестна декларация, разпространен до държавните институции и медиите. (1)

Кои са предпоставките за Ньойския диктат? Защо се стигна до тази нова национална катастрофа? Отговорът на тези важни за българската история въпроси можем да намерим, ако се върнем назад към някои събития, случили се в историята десетилетия, дори векове преди черния за всички българи ден 27.11.1919г.

Корените на случилото се в Ньой през 1919г. са заровени още в епохата на Средновековието, когато за пръв път България става обект на френска агресия.

През 1204г. войските на Четвъртия кръстоносен поход (1202-1204г.) унищожават Източната Римска империя (Византия) и създават върху нейните руини Латинската империя. Тя става непосредствен съсед на България. Опиянени от голямата си победа, латинците възприемат византийския агресивен модел спрямо България, която става следващия обект на тяхната агресия. Но не само политически, а и религиозни цели вдъхновяват латинските кръстоносци за нов поход срещу българите. В средновековната епоха България има лоша слава в Европа на страна на ,,еретиците.“ От България и Балканите тръгва богомилството, което се разпространява из цяла Европа и достига до пределите на Франция. Там пуска трайни корени и мнозина започват да го възприемат като ,,българската“ ерес. Срещу тези еретици в Южна Франция се водят т. нар.  Албигойски войни (1209-1229г.). Решението за тях е взето от папа Инокентий III, а ядрото на воюващите срещу еретиците са рицари от Северна Франция и италиански сеньори от Ломбардия, т.е. почти същите, които участват в Четвъртия кръстоносен поход (1202-1204г.).

На 14.04.1205г. край Адрианопол (дн. Одрин) се води ключова битка в българската и европейската история. В пряк сблъсък войските на българския цар Калоян и неговите кумански съюзници разгромяват напълно латинските рицари-кръстоносци. България записва една знаменита победа, която има широк отзвук в цяла Европа и води до много важни последици в историята на региона. Хронистът Робер дьо Клари пише: ,,Загина цветът на латинското рицарство в този бой.“ Участникът в събитията маршал Жофруа де Вилардуен  в своята ,,Хроника“ изрежда дълъг списък от избити френски аристократи, сред които и граф дьо Ньой! (Вж. Приложение № 1)                             Според хрониката му са убити и пленени над 300 рицари и това са само аристократи, а според Морейската хроника жертвите са 500 души. Латинският император Балдуин I, родом от град Валансиен, днес в Северна Франция намира смъртта си в български плен в столицата Търновград. В Средновековието рицарят не воюва сам, защото с него на задължително има по 20, 30, 50 човека. Според изчисленията на бойното поле заедно с рицарите, с аристократите от Франция, Фландрия (днес в Белгия) и Италия, е имало не по-малко от 15 000 сержанти, арбалетчици, стрелци с лъкове, оръженосци и т.н. Затова говорим за една от най-големите битки на Средновековието.

При това френските загуби не приключват с битката на 14.04.1205г. До смъртта си през 1207г. цар Калоян води още битки и записва нови големи победи над кръстоносците, вкл. при Сяр (1205г.) и Русион (1206г.). Убити или пленени са не по-малко от половината от тръгналите  на поход от Венеция рицари. Има всъщност само два случая на графове, починали от болести. Всички останалите падат жертви на бойното поле след жестоки битки с българите. Това е равносметката от тази непрекъсната война на България срещу Латинската империя от 1205г. до 1207г. Славна и победоносна за България, но унизителна и катастрофална на нейните врагове. Това са тежки поражения за западните френскоговорящи рицари-кръстоносци. Латинската империя понася съкрушителен удар, от който никога няма да се възстанови. Катастрофата при Одрин поставя началото на нейния край. По-късно германският византолог Хайнрих Гелцер пише: „...на този страшен ден (14.04.1205г.) е приключило франкското господство в Романия.“

Разгромът от 1205г. оставя дълбока травма в съзнанието на френската аристокрация, която векове наред го съхранява. Нейните потомци го описват непрекъснато в хрониките. Типичен пример е Морейската хроника (позната в четири версии: френска, гръцка, арагонска и италианска) и възникнала в самия край на XIII в. или началото на XIV в. във франкска Морея (Пелопонес).

Писаните хроники са винаги сигурна основа за формирането на историческата памет на един народ. В случая травмата от 1205г. влиза трайно във френската историческа памет. В Париж, в квартала му Ньой сюр Сен, никога няма да забравят кой победи и обезглави елитният графски род Ньой и латинският император Балдуин I Фландърски. Франция съхранява жаждата си за мъст срещу България повече от седем века. Но едва през 1919г. тя  ще реализира планираното срещу България отмъщение.

Следващата препоставка за Ньойския диктат от 1919г. откриваме в съдбата на българския народ през Възраждането, когато той се консолидира и чрез успешния ход на възрожденските процеси дава сериозна заявка не само за освобождение, но и в перспектива за създаване на силна и обединена национално държава на Балканите.

През XIX в. в условията на разпадаща се Османска империя на територията на нейните балкански провинции възниква българската нация. Българското етническо землище се формира върху площ от около 215 000 кв. км. върху земите, разположени в центъра на Балканския п-в, и по-конкретно върху областите Мизия (Северна България) с Добруджа, Поморавието, Тракия и Македония. Създаването на българската нация в тази епоха е резултат от успешния ход на възрожденските процеси и най-вече от победата на българския народ в църковно-националните борби. Това е еволюционния път за освобождение. Целта е чрез легални средства и реформи да се разширява постепенно българската политическа автономия в рамките на Османската империя. Предимствата на този вариант са, че се избягват рисковани въоръжени сблъсъци, масови кръвопролития и неизбежни жертви, като се гарантира до голяма степен опазването на българската етническа територия, заплашена да бъде разкъсана от всички съседи. Църковната борба, известна още като „мирна“ революция води чрез издаването на султанския ферман от 1870г. до създаване на българска църква, наречена Екзархията. Това е повече от църква. Тази Екзархия има свръхфункции, защото е натоварена със светски правомощия. Екзархията е „протодържава“, защото българите се сдобиват с вътрешна автономия в пределите на империята, при това в етническите граници, в които те са мнозинство. С течение на времето, ако Екзархията бъде укрепвана, каквато тенденция съществува, това означава постепенното й конституиране като независима църква и национално обединение на българския народ на Балканския п-в. Тъкмо тази е перспективата най-много плаши нашите съседи и великите сили. Още в тази възрожденска епоха българския народ се сдобива със силни недоброжелатели и отявлени врагове. Запазване на целостта на българската нация под ведомството на Екзархията означава пресичане посегателствата на съседните балкански държави към българското землище. От тях най-силни кандидати за неговото заграбване са православните Гърция и Сърбия, изградили вече свои държави и следващи агресивните спрямо нас, българите доктрини-съответно ,,Мегали идея“ и ,,Начертанието“ на Илия Гарашнин от 1844г. Но те не са сами. Сред великите сили с най-яростната си българофобия изпъкват Русия и Франция. Това личи например в годините, предшестващи създаването на Екзархията.

Русия има вековни имперски амбиции да реши Източния въпрос чрез унищожение на Османската империя или нейното раздробяване с цел овладяване на Цариград и Проливите. Руските императори преценяват, че е опасен за техните имперски интереси еволюционния път за освобождение на българите, защото те бавно, но безкръвно на базата на етническата си доминация на Балканите и успехите на културно-просветното си движение могат да получават автономия в пределите на Османската империя. Освен това при успеха на тази перспектива, българите може сами действително да се освободят и то без помощта на Русия. Пред руските имперски интереси на Балканите ще бъде поставена непреодолима преграда, защото обединена бъдеща България без руска помощ ще бъде суверенна и няма как да плува в руските политически води.

По собствени съображения Франция също се стреми да не допусне обединението на българския народ. Тя е победител над Русия в Кримската война (1853-1856г.) и й налага унизителния Парижки мирен договор от 1856г. Това е договорът, който прекъсва  едноличната руска доминация по Източния въпрос и елиминира за десетилетия напред руския император от  възможностите му самостоятелно да се опитва да решава този международен въпрос. Принципът на статуквото, заложен въз основа на Парижки мирен договор от 1856г. означава запазване на османската власт над българските земи за сметка на реформиране на Османската империя с цел осуетяване на условията за подем на балканските осовбодителни движения, които биха я взривили отвътре.

При управлението на император Наполеон III (1852-1870г.) Франция претендира да бъде хегемон в Европа и поне до Френско-пруската война (1870-1871г.) успешно защитава тези свои амбиции. Според френските управници решаването на Източния въпрос в този период изключва освобождението на българския народ и още повече неговото национално обединение. Наполеонова Франция брани статуквото на Балканите и също, както Русия е противник на българското освободително движение.

Кулминационната фаза в борбата за създаване на Българската екзархия съвпада с Източната криза от 1866-1869г. Тогава Франция и Русия излизат със свои проекти за решаване на Източния въпрос, които са антибългарски.

Франция предлага свой проект за реформи в Османската империя от 1867г., в който е заложена идеята за създаване на отоманска нация. Тя трябва да се формира за сметка на етническото и религиозното разнообразие, съществуващо в империята чрез определяне на всички поданици на султана за османци.  Бъдещият развой на събитията показва, че лансирани¬ят от Франция отоманизъм излиза напълно неуспешен. Нито отделните етноси в Османската империя се сливат в единна отоманска нация, нито самата империя оцелява.

Идеите, заложени в този проект обаче са доста устойчиви. Те например са приети официално в първата османска конституция, обявена през декември 1876г. по време на Цариградската конференция от великия везир Мидхат паша като опит за осуетяване на намесата на великите сили във вътрешните работи на империята за нейното реформиране.

Османизмът става дори официална политика в империята при младотурския режим в периода от 1909г. до 1912г., когато тъкмо отоманските проекти на младотурците стават един от водещите фактори, който стимулира създаването на Балканския съюз.

Не по-малко опасни за българите са идеите на руския Азиатския департамент от 60-те години на XIXв. Тогава възниква първият Балкански съюз. Руският посланик в Цариград граф Н. Игнатиев е двигател на балканското обединение, в чиято основа трябва да стои минималния панславистки проект на балканска южнославянска федерация с участие на българите и сърбите, но под сръбска доминация. Това е ревизия на гръцкия антибългарски проект на руската императрица Екатерина Велика (1762-1796г.) от 1782г., който въобще не предвижда освобождение на българския народ, а напротив възстановяване на Византия чрез погърчване на българите и даже разделяне на земите им! Проектът на Екатерина Велика включва възстановяване на Византия, която трябва да обхваща Цариград, Северна Гърция и цяла България (Мизия, Тракия и Македония). Замислено е тя да се управлява от внука на императрицата Константин Павлович, кръстен на последния византийски император от династията на Палеолозите. Освен това Русия трябва да заграби черноморското крайбрежие до р. Днестър.

Балканският съюз от 1866-1868г. обслужва руските и сръбските интереси. За Сърбия този  съюз е средство за разширяване на нейното влияние в региона в духа на ,,Начертанието“ от 1844г. в посока към окончателно ликвидиране на остатъците от нейната зависимост от Портата и създаване на независима държава извън влиянието на османския султан и австро-унгарския император, както и превръщането й в балкански хегемон. Едновременно ,,Балканският Пиемонт“ Сърбия трябва да послужи на имперските цели на Русия за разрушаване едновременно на Османската и Хабсбургската империя.

Съюзните договори на трите балкански държави Сърбия, Гърция и Румъния, които формират Първия балкански съюз  в периода 1868-1868г. не само не предвиждат освобождение на България, а точно обратното-планират окончателното й унищожение чрез подялба на българските земи между съседите ни. Реализирането на тези тайни проекти означава смърт и унищожение на българския народ чрез изтребление на една част от него и асимилация на останалата му част от сърби, гърци и румънци.

Очевидно в Азиатския департамент българското етническо надмощие на Балканите през XIXв. се е разглеждало като сериозна заплаха за имперските интереси на Русия, особено в епохата на Възраждането, когато българския народ се консолидира, оформя своето доминиращо етническо присъствие в Мизия, Тракия и Македония и фактически прераства в нация чрез разгръщане на мощното движение за църковно-национална независимост. Затова за България е предвиждана съдбата на Полша, подложена на унищожение чрез троен дележ в XVIII в. с участието на Русия, Австрия и Прусия. Дележът на България цели недопускане и пресичане още в зародиш на тенденцията за освобождение чрез възстановяване на нейната държавност в етническите български земи Мизия, Тракия и Македония, очертани със султанския ферман за създаване на Българската екзархия от 1870г.

Католическа Франция и православна Русия действат в тандем срещу българските национални интереси по в земите северно от р. Дунав. При императорите Наполеон III и Александър II процесът на обезбългаряването на дунавските княжества Влашко и Молдова, плътно населени с българи от векове придобива нови форми и измерения. Формулирайки своите имперски интереси за завземане на Цариград и Проливите, руските императори считат, че присъствието на много българи северно от р. Дунав е пречка за успех в бъдещия им поход на юг. Коридорът за настъпление на руските императорски войски през долнодунавските земи трябва да се прочисти от българи, като им се насади фанариотското иго, за да не бъде тази територия чуждо политическо тяло, ,,лежащо между нас и славяните напреко на пътя към Цариград.“ (2)

От XVIII в. в княжествата е въведен т. нар. фанариотски режим. Князете им се подбират от средите на цариградските фанариоти и са назначавани от султана. Тъкмо фанариотите, които формират управляващата прослойка насаждат руското влияние за сметка на българското. При това по фанариотска линия султанът и руските императори са съюзници! Русия заедно с Османска Турция е основен крепител на фанариотския режим северно от р. Дунав, който в продължение на почти два века нанася много тежки удари над българщината в тези стари български земи, част от средновековната Отвъддунавска България.

При управлението на император Александър II този процес придобива фактически своя завършек със създаването на новата изкуствена държава Румъния. През 1859 г. княз Ал. Куза е избран за княз и на Влашко, и на Молдова, и на 24.12.1861 г. обявява тяхното обединението в една държава, наречена Румъния. Тази държава е призната веднага и от Франция.

Румънският фанариотски елит веднага се включва в антибългарския Балкански съюз и се нарежда до Сърбия и Гърция в техните споразумения за разпокъсване на България. През 1868г. е сключен сръбско-румънският договор. С него първият Балкански съюз придобива завършен вид. Според тайния чл. 8 от договора румънското правителство запазва за себе си завинаги островите, образуващи делтата на Дунав и земите на север от линията Русе - Варна. За  Сърбия остават ,,Стара Сърбия, Босна и Херцеговина и България, без оня предел от последната област отредена за Румъния.“(3)

Веднъж създадена за сметка на България, фанариотска Румъния и по-късно ще бъде използвана от Русия и Франция за много антибългарски акции чрез насърчаване и тласкане на румънската агресия на юг от р. Дунав в Добруджа.

Първият голям пробив в Парижкото статукво от 1856г. е Френско-пруската война (1870-1871г.). Тя води не само до разгрома на Наполеонова Франция, но и до обединението на Германия ,,със желязо и кръв.“ Канцлерът Ото фон Бисмарк създава не само обединена Германия, но и я превръща в нова велика сила в Европа. Франция губи позициите си и за десетилетия остава във второстепенна велика сила.

На Балканите обаче нейното място е заето от Австро-Унгария. Прогонена от обединена Германия, тя започва да търси реализация на своите имперски амбиции в този регион, като конкретно съсредоточава своите териториални претенции върху западната половина на п-ва-Босна и Херцеговина, а в перспектива и Македония с оглед достигане до Солун и Егейско море. Фактически след 1871г. тя замества Франция в антибългарските й проекти на Балканите. Положени са трайни основи на австрийско-руския антагонизъм в този регион. И двете велики сили Австрия (след 1867г. Австро-Унгария), и Русия следват своите имперски проекти, като се конкурират по между си, но в определи периоди влизат в споразумения.Техните дипломатически комбинации и споразумения са също антибългарски. Това личи особено по време на Източната криза (1875-1878г.), когато се решава фактически съдбата на българския народ за десетилетия напред и са заложени предпоставките за това, което ще се случи в Ньой през 1919г.

Русия и Австро-Унгария сключват поредица от споразумения по между си, в които е заложена идеята за недопускане на създаване на обединена България. Това са споразумения от Райхщад (юли 1876г.) (4) и Будапещенските тайни конвенции (януари-март 1877г.) (5) В споразумението от Райхщад за пръв път се говори за създаване на автономна държава Румелия, което ясно показва, че още преди решаването на Източния въпрос българският народ е подложен на раздробяване в различни държавни образувания, съобразно геополитическите сфери на влияние и интереси на двете империи. Това е много устойчив принцип, който е последователно прокарван спрямо българите през целия период на Източната криза от нейното начало през 1875г. до финала й през 1878г., а и след това през 1919г. в Ньой. Русия следва този принцип, което личи в секретната записка на руския посланик във Виена граф Е. Новиков до канцлера Ал. Горчаков от 10/22.07.1876г. (6)

Антибългарска насоченост има и чл. 3 от допълнителната Будапещенска конвенция от 6/18.03.1877г., който предвижда, че на Балканите не трябва да се създава ,,голяма, сплотена, славянска държава.“

Проектът за реформи, приет на Цариградската посланическа конференция в декември 1876г. признава етническите граници на българския народ, очертани с фермана за Екзархията от 1870г., но в името на равновесието между интересите на велики сили предвижда България да бъде разделена на две области по меридиана-Източна със столица Търново и Западна със столица София.

Следва Руско-турската война от 1877-1878г., чието избухване е ускорено от саботажа на решенията на Цариградската конференция с участие най-малко на три велики сили, действащи всяка по свои собствени съображения-Англия, Германия и Русия. Особено важно е да се подчертае руската роля в тази насока, реализирана пряко с участието на българофоба граф Н. Игнатиев. Планът на руската дипломация за разкъсване на българската нация и българските   земи се реализира в хода на войната и в последвалия Санстефански предварителен договор от 19.02.1878г. (ст. ст.) (7)

Санстефанска България не е въплъщение на идеала на българите през Възраждането за създаване на  свободна, суверенна (независима) и обединена България. Санстефанска България е доста по-малка дори от Екзархийската България, оформена чрез султанския ферман от 1870г. и призната на Цариградската конференция от края на 1876г. Русия създава от окупираните български земи ,,Руско-дунавска област“, която представлява фактически неин балкански протекторат.

Санстефанска България е обречена поради много фактори, от които водещ е руският стремеж да бъдат измамени българите и да бъдат заблудени за истинските цели на Русия, като вината за разпокъсването на тяхната етническа територия бъде прехвърлена на западните велики сили. Никой не трябва да пречи на бъдещото завоевание на Проливите. Разпокъсан и заблуден от измамата на русофилите, българският народ ще стане удобен инструмент за прокарване на руските имперски интереси на Балканите. Граф Н. Игнатиев е творецът на тази политика, която е следвана и до днес. С действията си той предизвиква обединението на западните велики сили, основно Англия и Австро-Унгария, които възползвайки се от слабостта на Русия и нейните грешки успяват да й наложат ревизия на Санстефанския договор. Той е погребан от Русия окончателно още преди Берлинския конгрес (юни-юли 1878г.) чрез ново тайно споразумение с Англия. Споразумението Солсбъри-Шувалов 18/30.05.1878г. (8)

В Берлин българи няма, защото няма кой да ги покани и допусне на конгреса, за да бъдат дори чути. В крайна сметка според Берлинския договор от 1/13.07.1878г. България е жестоко разпокъсана. Този договор, който е диктат на великите силите разделя на българския народ на седем части с пет различни начина на управление в неговата етническа територия.  От територията северно от Стара планина до р. Дунав и бившия Софийски санджак се създава самостоятелно и трибутарно Княжество България под суверенитета на султана. Южна България под името Източна Румелия остава зависима от султана провинция с административна автономия. Одринска Тракия, Беломорието и Македония са върнати на Османската империя. Северна Добруджа е дадена на Румъния, а Поморавието-на Сърбия. Оставени в териториите на нови национални държави, които претендират за етническо единство, тези българи са подложени на асимилационен натиск, терор и  физическо унищожение, което носи белезите на престъплението геноцид.

През 1878г. в Берлин Великите сили установяват едно статукво на Балканите, което не държи сметка за националните стремежи на българите. Берлинският договор създава българският национален въпрос, който има множество съставки (македонски, тракийски, добруджански) и полага основата за бъдещи конфронтации със съседните на България държави. Тъкмо Берлинският модел на геополитически решения и териториални компенсации при определяне на междудържавните граници се оказва далеч по-устойчив и превръща Балканите в символ на етнорелигиозни и малцинствени проблеми и конфликти.

В Берлин е заложено ,,балканското буре“ с барут, което периодично ще гърми и ще поражда нови балкански конфликти и войни.

През лятото на 1878г. общо извън Княжеството остава територия около 150 000 кв. км. с над 2 500 000 българи! По време на Възраждането българската нация има най-голям етнически масив на Балканите, а след 1878г. остава най-малката държава османски васал и фактически руски протекторат поне до Съединението на Княжество България с Източна Румелия от 6.09.1885г . (9)

Важно е да се знае, че все пак Берлинският договор легитимира България пред Европа, макар териториално урязана! Княжество България се появява на политическата карта на Европа в Берлин и придобива реална политическа автономия едва след изпълнение на клаузите на Берлинския договор. То се конституира след приемане на Търновската конституция на 16.04.1879г. и избора на първия български княз Александър I Батенберг на 17.04.1879г.

Оттам нататък българските правителства се нагърбват с решаването на сложния български национален въпрос. Първият им успех е прокламираното на 6.09.1885г. в Пловдив Съединение на Княжество България с Източна Румелия. Това си е ,,революция“ не само защото е пряко нарушение на Берлинския договор, но и защото е извършена по волята на княза, подкрепен от целия народ без предварително одобрение на великите сили. Следва сръбската агресия срещу съединена България, осъщестена от крал Милан. Той разчита на подкрепата на Австро-Унгария и Русия-силите, които по свои съображения са най-засегнати от промяната на статуквото в Пловдив на 6.09.1885г. При това България успява чрез своята войска да защити военно Съединението в последвалата Сръбско-българска война от 1885г.

По време на ,,Българската криза“ (1886-1887г.) настъпва прегрупиране на великите сили. С подкрепа на Бисмаркова Германия Англия, Австро-Унгария и Италия се обединяват през 1887г. в т. нар. Средиземноморска Антанта, чиято цел е да сдържа руската агресия  на Балканите и в България.

Важна крачка в реализирането на националните интереси е управлението на Ст., Стамболов (1887-1894г. ). То представлява успешен опит за модернизация на България по западен модел и неуспешен опит за еманципация от Русия чрез неутрализиране до минимум на влиянието й. Ст. Стамболов следва курс на модернизация на  България без подкрепа на Русия и въпреки нейната политика. (10)

Независимо от автономния си, васален все още спрямо Османската империя статут, Ст. Стамболов успява да прокарва своя политика, изцяло в интерес на България. Той прилага и свой политически курс по българския национален въпрос, който залага на еволюцията и фактически възкресява старите дуалистични идеи на ТЦБК на Иван Касабов. Точно в този период Българската екзархия постига най-големите си успехи в своята борба за укрепване на ведомството си в Тракия и Македония. Издадени са берати за български владици в Охрид и Скопие (1890г.) и Велес и Неврокоп (1894г.).

Екзархията непрекъснато укрепва позициите си и към края на XIX в. тя вече притежава 7 епархии в Македония, утвърдени със султански берати, като към четирите, издействани от Ст. Стамболов се добавят още три в Битоля, Струмица и Дебър (1897 г.). В останалите епархии на Македония и Одринско тя разполага също със свои представители. В двете области повече от 3/4 от християнското население преминава под нейно ведомство.

Според официалните данни на Българската екзархия до 1911-1912 г. българите от Македония и Одринско разполагат 1375 учебни заведения, от които 15 гимназии, в които преподават 2266 учители и се учат 78 844 ученици.

Тъкмо в борбата за укрепване на Екзархията Ст. Стамболов се сблъсква с решителното противодействие на старите български врагове сред великите сили-Русия и Франция, съюзили се по между си в периода 1891-1893г.

Руско-френският съюз е създаден в противовес на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия) от 1882г.  Франция не е член на Средиземноморската Антанта от 1887г., създадена от О. фон Бисмарк срещу Русия на Балканите. След оставката му през 1890г. процесът на френско-руското сближение е ускорен и води до създаването на съюза. Френско-руският съюз се оформя въз основа на две отделни споразумения сключени по време на управлението на Николай II (1894-1917г.) в Русия-политическо споразумение и военна конвенция. (11)

Това е изумителен за Европа съюз между деспотична авторитарно-консервативната монархия като Русия и демократично-либералната република като Франция. В името на реванша френската Трета република се съюзява с най-ретроградната империя- самодържавна Русия, ,,забравяйки“ уроците на френския консерватор Алфонс де Кюстин от първата половина на XIX в., изложени в книгата му ,,Русия в 1839г.“, непозната и до днес на български читател заради истините за ,,Освободителката“, които тя съдържа. (12)

Руско-френският съюз полага основата на създаването на Антантата, оформена окончателно с френско-английското ,,сърдечно съглашение“ (фр.: Entente Cordiale) от 1904г. и руско-английския съюз от 1907г.

Русия и Франция се обедняват и заради това, че имат общи антибългарски интереси на Балканите. Тъкмо при правителствата на Ст. Стамболов (1887-1894г.) личи, че те действат в синхрон срещу България по националния въпрос, в това число в борбата си срещу укрепването на просветно-църковната автономия на българите в Македония в пределите на Османската империя под ведомството на Екзархията. Наред с руско-българските и френско-българските отношения се развиват в низходяща посока. Типичен пример е аферата ,,Гастон Шадурн“ от 1891г. Френският поданик Г. Шадурн е кореспондент на ,,Таймс“ и на френската агенция ,,Хавас“ в България и започва остро да критикува княза и българското правителство. Враждебните му действия и публикации имат широк отзвук в цяла Европа. Ст. Стамболов го експулсира с обвинения, че застрашава националната сигурност на България. Франция реагира остро. Нейният печат открива кампания срещу България и започва да нарича българите ,,варвари“, а френското правителство скъсва дипломатическите отношения с България, опирайки се предимствата, които й дава режима на капитулациите по Берлинския договор от 1878г. Дипломатическите отношения скоро са възобновени, но от сблъсъка с Франция Ст. Стамболов печели, защото доказва, че защитата на националната сигурност за него стои над режима на капитулациите. Това е ясен знак, добре разбран от всички велики сили, който представлява нов пробив във васалния статут на България, важна крачка по пътя й към независимост.

Тъкмо по това време се появяват нови руски проекти за разпокъсване и унищожение на България, които са подкрепени от Франция. През 1890г. възниква руският план ,,Татишчев“ за унищожение на България и разпокъсване на българските земи между Сърбия, Гърция и Румъния. Този план носи името на  руския историк и дипломат Сергей Татишчев, който го е изложил подробно в книгата си ,,Из прошлого русской дипломатии“ от 1890г. (Вж. Приложение №2)

Изложеното там е важно, защото тези руски имперски  идеи ще бъдат реализирани частично през 1919г. в Ньой от руския съюзник Франция. Признанията на С. Татишчев от 1890г. потвърждават със задна дата изводите на българския революционер и историк Г. Раковски от 1861г. за руската ,,убийствена“ политика спрямо българите.

Изложение на идеите на плана ,,Татишчев“ намираме и в дневника на руския външен министър граф Вл. Ламсдорф, който на 27.02.1891г. след беседа с двама свои колеги дипломати-Ив. Зиновиев, директор на Азиатския департамент на МВнР на Русия и Ал. Влангали формулира основните вечни принципи в руската имперска политика на Балканите и спрямо България, заключаващи се в две точки: на Балканите трябва да има малки държавици, достатъчно слаби, за да се нуждаят от руско покровителство и не се допуска създаване на голяма и независима държава, и руските интереси изискват силни Сърбия и Гърция и доколкото е възможно слаба България.“ (13)  Записът от 1891г. показва истинското отношение на руската имперска политика към България.

Русия елиминира постепенно българското етническо надмощие на Балканския п-в и в пределите на Тракия и Македония под османска власт чрез насъскване срещу българите на чуждите и много опасни за тях гръцка и сръбска пропаганда създавайки сърбоманите, израстнали под ведомството на Цариградската патриаршия. Ст. Стамоблов е елиминиран чрез организиране на неговото убийство през 1895г., като руската дипломация се възползва  от личните амбиции на княз Фердинанд I за международно признание, което Ст. Стамболов с антируската си, т.е. пробългарска политика не може да му осигури.

Следва т. нар. помирение от 1896г. на България с Русия при нейните условия, което наистина води до признанието на княза, но обвързва трайно него и България с руската имперска политика. С малки прекъсвания тази обвързаност с Русия продължава чак до 1913г., като достига до степен на подчиненост, опасна за българските национални интереси, особено в Македония.

Първото десетилетие на XX в. се оказва най-продуктивното в българската история за целия век. В периода до началото на Балканската война (1912-1913г.) България се намира в общ подем. Бурното икономическо и културно развитие е съчетано с реформиране и модернизиране на  армията, което превръща България в сериозна сила. С икономическите си успехи и силната си армия България дава сериозна заявка да бъде истински балкански лидер вместо разпадащата се Османска империя. Този златен период в българската история намира закономерната си изява през 1908г. в обявяването на независимостта на България. Това е финалният епизод на десетилетните борби на дипломацията ни в периода 1878-1908г., в хода на които без формално да бъде отхвърляна васалността, стъпка по стъпка е заобикалян или нарушаван Берлинския договор. С акта във Велико Търново от 22.09.1908г. (ст. ст.) окончателно е погребан Берлинския договор от 1878г. и е утвърдено Съединението от 6.09.1885г. България без война, за разлика от другите балкански държави, получава независимост. С провъзгласяването независимостта на България се издига международният й авторитет и тя става пълноправен участник в международните отношения. Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония.

След като пропадат всички опити българския национален въпрос да се реши с мирни средства, България се насочва към единственото останало средство-войната. Въпреки че България се готви за тази война повече от 25 години, тя е наясно, че сама срещу Османската  империя няма никакви шансове. Затова търси съюзници сред балканските страни, които също имат интереси от изгонването на турците от полуострова.

На 5.10.1912г. България в съюз със Сърбия, Гърция и Черна гора обявява война на Османската империя. Започва дълго жадуваната от поколения българи Балканска война (1912-1913г.). Това е истинската освободителна война, водена за освобождението на ,,брата роб по кръв и вяра отвъд Рила и Родопите.“

Балканската война (1912-1913г.) на кратко може да бъде описана като триумф на Българската армия, но крах на дипломацията. Плувайки изцяло в руски финансово-политически води, тя не успява да гарантира дипломатически на зелената маса на преговорите националното обединение, чиято основа е положена благодарение на големите български военни победи над османската армия.

Първата фаза на решаването на националния въпрос-освобождение на тракийските и македонските българи, почти е изпълнена с подписването на Лондонския мирен договор от 17.05.1913г., когато претърпяла поражение във войната Османска империя е принудена да отстъпи на съюзниците почти всичките си балкански владения западно от линията Мидия-Енос.

Втората фаза в създаването на Целокупна България-обединението на освободените български земи в Тракия и Македония с България, среща непреодолими пречки. Споровете между България, Сърбия и Гърция за подялбата на Македония остават нерешени и това води до избухването на Междусъюзническата война на 16 срещу 17.06.1913г.

Тази война е най-сериозният опит ,,планът Татишчев“ да се изпълни буквално точка по точка чрез русофилския заговор на ,,съюзниците-разбойници“ Сърбия и Гърция. Изпълнението на плана е ускорено, понеже с победите на Българската армия над турците в Балканската война има опасност да рухне статуквото на Балканите, особено в близост до Цариград и Проливите в ущърб на Русия, а и България дава много сериозна заявка за национално обединение. Целокупна България е геополитически кошмар за Русия. За да запази интересите си на Балканите и особено в района на Проливите и Цариград, Руската империя организира погрома на България с участието на всички балкански страни през 1913г. В антибългарския заговор от 1913г. на ,,съюзниците-разбойници “ Сърбия и Гърция се се включва също Черна гора, неутралната в Балканската война Румъния, започнала по руско внушение изнудване на България за териториални компенсации в Южна Добруджа, както и разгромената Османска империя, която пък търси реванш срещу България за своите поражения чрез връщане на Одрин.  Зад противобългарския съюз стои с цялата си мощ руската дипломация и лично император Николай II. Главната му цел е да не допусне българското национално обединение, явяващо се трайна пречка за руския поход към Цариград и Проливите. Руският съюзник Франция изцяло подкрепя коварния антибългарски замисъл на император Николай II.

Предадена от управляващите русофили и ,,победена, без да бъде бита“, България е принудена да подпише на 28.07/10.08.1913г. в Букурещ мирен договор, който е първият след Освобождението от 1878г. договор-диктат. Букрещкият договор не само установява ново антибългарско статукво, но и поставя България в тежка международна изолация, като гаранти за това нейно унизително състояние да граничи сама със себе си, т.е. със земи, подарени от великите сили на всички нейни съседи, са тъкмо великите сили Русия и Франция. Затова този договор от 1913г. е предвестник на Ньойския от 1919г.

По Букурещкия договор от 28.07.1913г. площта на България е 111 836 867 кв. км. Тя губи Вардарска Македония в полза на Сърбия, Егейска Македония със Солун в полза на Гърция, Южна Добруджа в полза на Румъния и Одринска Тракия с Одрин в полза на Турция. Единствената придобивка за България остава Беломорска Тракия между Места и Марица. Над 1 500 000 българи в Тракия, Македония и Добруджа остават под чужда сръбска, гръцка и румънска власт, подложени на страшна денационализация и асимилация.

Френският журналист Марсел Динан, който през 1915г. посещава България сравнява френския с българския национален въпрос по това време и много точно заключава за създалото се след Букурещкия диктат положение: ,,…България има по една Елзас и Лотарингия на всяка една от своите граници-със Сърбия, Гърция, Румъния и Турция.“ (14)

След трагедията, която България претърпява през Междусъюзническата война от 1913г. със собствени средства швейцарецът Л. Айер написа и издава на френски език книгата ,,Pro Bulgaria.“ В нея пламенно защитава българския национален идеал и стремежа на българите за национално обединение, като разобличава заговора за унищожение на България на ,,съюзниците-разбойници“ Сърбия и Гърция.

Л. Айер остро критикува разразилата се в Европа антибългарска кампания и разкрива жестокостите, които тези ,,съюзници-разбойници“, извършват срещу българското население в Македония и Тракия. Не пропуска да спомене и за румънските изстъпления, някои от които дори илюстрира със свои фотографии, направени на място. Така разбива основни опорни точки на антибългарска пропаганда от 1913г. на сърби, гърци, румънци и турци, поставили си за цел под диктата на някои Велики сили, основно Русия и Франция не само да победят България, но и да я унищожат чрез етническо прочистване на огромни територии, плътно населени с българи, прочистване, добило през 1913г. всички белези на престъплението геноцид. Л. Айер е категоричен в изводите си:,,не успявайки, посредством оръжието, да поразят в сърцето своя бивш съюзник (България-б.м.), нейните врагове й поднесоха горчивото вино на клеветата.“

Корицата на книгата „Pro Bulgaria“, издадена и написана на френски език от Луи Айер през 1913г. (вляво) и в превод на български език (вдясно)

Книгата му е написана и издадена на френски език. Това не е случайно, защото адресатът на посланията в нея са французите и европейците. През 1913г., възмутен от лъжите на антибългарския печат, основно френски, той издига своя ,,протестен глас срещу клеветническите внушения и недостойната позоряща кампания, направлявани и поддържани от користните врагове на България.“ Л. Айер изброява френските издания и имена на българофоби и туркофили като писателя, акад. Пиер Лоти, за разобличаването на когото отделя специално внимание.  Във Франция силен резонанс има любимата тема на българофобите за ,,българските жестокости “ в Междусъюзническата война. Важно е да се посочи, че  Ке д’Орсе (МВнР на Франция) е добре осведомен от своите католически мисионери в Ориента за гръцките и сръбските жестокости над мирните българи в Македония и особено за клането и унищожаването от гърците на българския град Кукуш. Въпреки това на тези доклади глас не се дава, а се разпространяват гръцките, сръбските и дори турските лъжи и клевети против България. В парижките салони аплодират победите на гърците, на ,,мъжествения“ и ,,благороден“ техен крал Константин и негодуват срещу българите, чието ,,коварство“ заплашвало Европа с всеобща война!?  В такава обстановка книгата на Л. Айер, написана и издадена на френски език е ,,българският“ глас във Франция и Европа и най-вече гласът на истината и справедливостта. Приносът на Л. Айер е, че чрез тази своя книга разкрива механизма на цялата яростна антибългарска кампания, срещу която България, управлявана от продажни русофили не е имала възможност да се защити. Всъщност той прави това, което не правят българските дипломати-да защитят позицията на България.

След войната от 1913г. българският дух не е сломен. Временно българите се спотаяват, но не се примиряват със жестоката си съдба. За тях войната от 1913г. остава само трагичен епизод от предначертаната им от техните предци линия на национално освобождение и обединение. Армията е все още силна. Тя свива знамената за по-добри времена. Само за няколко месеца българската икономика преодолява военновременното разстройство. Инерцията набрана в икономическото развитие на страната е толкова голяма, че загубите са възстановени много бързо. България обаче запазва големи вътрешни ресурси, която могат при благоприятни условия да я превърнат в мощен стратегически и политически фактор на Балканите. Както отбелязва Л. Айер в „Pro Bulgaria“,,един народ, който за трийсет години последователна и целенасочена дейност успя да се възроди и да донесе благоденствие на отечеството си, не може да бъде победен. Той вече се е захванал със своето възстановяване, като не цели друго освен да превърже раните и да възстанови силите си. Героизмът на неговите добродетели и великото му минало са гаранция за неговото бъдеще.“

За да бъде гарантирано за в бъдеще антибългарското статукво от Букурещкия диктат от 1913г., се създава обръча около България на враждебни съседи с общи интереси, грабители на български земи. Така България се държи дипломатически изолирана, слаба и покорна под постоянна заплаха. Тя няма друг изход освен да търси съюз с противниците на Антантата, за да разбие балканския блок срещу себе си, поддържан от Русия и Франция.

Избухната през 1914г. на Балканите Първа световна война дава на България нов шанс да  се опита да поправи неуспеха през 1913г., и тя го използва по най-добър начин, вече в съюз с Германия. Това обаче не става толкова бързо и лесно.

В самото начало на Първата световна война в периода 1914-1915 г. Русия прави няколко опита да привлече България на страната на Антантата. Но мисията й е много трудна, тъй като, за да се присъедини България към Съглашението, трябва да получи като компенсация заграбените от Сърбия, Гърция и Румъния земи.

През 1915г. натискът към България за включване във войната се засилва от страна и на двете коалиции. Централните сили са щедри: германците обещават почти цяла Македония, Южна Добруджа и корекция на българо-турската граница. Антантата гарантира само Източна Тракия до линията Мидия-Енос и „безспорната зона“ в Македония, като за останалите заграбени територии се предвиждат преговори с Гърция, Сърбия и Румъния и то след края на войната. Съдбата на Македония в предложенията на великите сили от двата блока се оказва решаваща за избора на България. По-сигурните и категорични обещания на Централните сили, че Македония и евентуално Добруджа ще бъдат български, надделяват.

Русофилско-комунистическата историография и до днес залага догмата за съдбоносната грешка, допусната от българските управници цар Фердинанд и д-р В. Радославов, избрали през 1915г. съюза с Германия като път към постигане на националното обединение чрез война.

Изборът на България на страната на Германия не е фатално предопределен, както русофилите внушават. Пропускат се  фактори, които са имали съществено влияние за този български избор. Русия е водеща в блока велики сили, наречен Антанта при формулиране на общата позиция за привличане на България на тяхна страна. С антибългарската си политика Русия не може, а и не иска (защото в противен случай ще настрои срещу себе си Сърбия, Гърция и Румъния) да допусне българското национално обединение. Тя си остава вечен негов противник.

През пролетта на 1915г. Франция и Англия сключват тайни споразумения с Русия за подялба на османското наследство, при което след победоносен изход на войната Русия ще заграби Цариград и Проливите. (15)

По това споразумение Русия получава право на хинтерланд около Цариград и Проливите с доста неясни граници в Източна Тракия, което би я превърнало в непосредствен съсед на България. При реализация на руските имперски планове, вече с подкрепата на Франция и Англия, българският суверенитет е поставен на карта. България трябва не просто да мисли за обединение, а направо да се бори за своето национално оцеляване и спасение пред руската агресия. Нещо повече, в руските имперски планове от този период влиза откъсването на части от българските земи, в това число и особено Варна и Бургас чрез превръщането им в руски военни бази, необходими за предстоящата атака на Проливите.

В статия за в. „Берлинер тагеблат“ от 20.11.1915г. българският пълномощен министър в Германия и разочарован русофил, родом от Македония Димитър Ризов пише: „Направената в началото на войната декларация от страна на Русия, че руската империя трябва да владее над Цариград и Дарданелите и да превърне по този начин Черно море в руско море, беше изтълкувана от всеки здравомислещ българин като декларация, която ще доведе България под руско васалство. Русия може да се задържи на Дарданелите само, ако владее военно и морално над Балканите и над българите, а това е равносилно на националното и политическо самоубийство на България. Всичко това естествено допринесе немалко за определяне на сегашното поведение на България през настоящия европейски конфликт.“

С антибългарската си политика Русия определено тласка България към Германия. За да оцелее пред руския натиск, съпроводен с груби диктаторски действия, България предпочита да влезе в Централния съюз. Руската дипломация сама се компрометира с участието си в т. нар. ,,Деклозиеровата афера“, разкрита навреме през есента на 1915г. Опитът на руския посланик А. Савински в София през лятото на 1915 г. с парите на френския предприемач Ф. Деклозиер да изкупи не само житната реколта у нас, но и да подкупи политическия ни елит, с цел страната ни насилствено да мине на страната на Антантата завършва с пълен крах. В крайна сметка Антантата и Русия губят дипломатическата битка за България.

Изборът от 1915г. не е грешен, а националноспасителен за момента, както между впрочем правилно отбелязва тогава митрополит Методий Кусев е своята брошура от 1917г. озаглавена ВОЙНАТА. Спасителна за България.“ (16)

В сложната ситуация през 1915г., обвързвайки се с Германия България решава въпроса на своето оцеляване, а в перспектива и евентуално на освбождението на Поморавието, Македония и Добруджа чрез война срещу руско-френските съюзници Сърбия и Румъния.

Външнополитическият избор на България  от 1915г. е направен в името на освобождението на Македония и обединението на българския народ.

На 6.09.1915г. е подписан и съюзният договор, придружен с военна конвенция (в гр. Плес, Австро-Унгария) и отделна конвенция с Турция (в София). Германия признава правото на България да анексира спорната и ,,безспорната зона“ в Македония според договора ни със Сърбия от 1912 г., а също и сръбската територия източно от линията от Морава, съгласно границата на Санстефанска България. (17)

На 1/14.10.1915г. България обявява война на Сърбия, с което влиза в Първата световна война. Това  автоматично води до обявяване на война на България от силите на Антантата. Русия прави това с Манифест на императора от 5/18.10.1915г. (18) Във Франция крахът на дипломацията в усилията й да спечели България води до сътресения в правителството и дори до оставка на външния министър Т. Делкасе.

Изборът на България през 1915г. още повече ожесточава Русия, която ни обявява война. Руската пропаганда вкарва мотива за ,,измяната“ на България, която и до днес се разпространява и е добре усвоена и от българската казионна русофилско-комунистическа историография. Към този мотив ,,Освободителката“ добавя още един за ,,удара в гърба“, нанесен на Сърбия през 1915г. Той ще бъде добре експлоатиран от антибългарската френска и сръбска пропаганда на Парижката мирна конференция през 1919г. и ще бъде употребяван изцяло срещу България, за да бъде оправдано тогава нейното жестоко наказание. Създавани са дори цяла серия от антибългарски илюстрации и плакати с такова съдържание, запазени и до днес.

От държавите от Антантата Русия първа започва войната против България по море. Руската бомбардировка над Варна на 14/27.10.1915г., която е нарушение на 9-та Хагска конвенция относно бомбардировките от морски сили по време на война от 1907г., е санкционирана лично от императора Николай II и е одобрена от френския посланик в Петроград Жорж Морис Палеолог, потомък на последния византийски император Константин ХI Палеолог. Това се признава от съвременни руски историци и е документирано със запис в дневника на Ж. М. Палеолог след разговора му с руския император на 10.10.1915г. От този запис става ясно, че френският посланик в Русия моли императора да даде заповед за бомбардирането на Варна и Бургас. И император Николай II се съгласява, но отлага удара за момента, когато България влезе във войната против Сърбия, за да се оправдае с нейната позиция. Бомбардировката се осъществява, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските в Моравско и Македония и вече освобождават тези български земи.

Жорж Морис Палеолог-френски посланик в Русия от 1914г. до 1917г.

Така започва третата поред война на България за национално обединение. Този път тя протича в рамките на общоевропейския конфликт и противниците ни са много силни-великите сили от Антантата Русия, Франция и Англия с техните колонии.

До края на 1915г. цяла Македония с Поморавието и дори Източно Косово са освободени и присъединени към България. Нахлулите през територията на ,,неутрална“ Гърция  три френски (156-та, 57-а и 122-ра) и една английска (10-та) пехотни дивизии са разгромени понягват обратно към Солун. Но те не са унищожени окончателно благодарение на два фактора: спирането на българското настъпление на границата с Гърция от съюзника Германия и нежеланието на Франция да евакуира разгромените съглашенски войски, за което първоначално настояват от Лондон. Възниква Солунският фронт в Македония, който ще бъде основен за Българската армия чак до 1918г.

Сблъсъците със съглашенските войски от 1915г. до 1918г. са извън нашата тема, но не можем да не отбележим, че в техния победоносен за Българската армия резултат се крие още една предпоставка за случилото се в Ньой през 1919г.  Фактът е, че в продължение на три години България блокира 600 000 души войска на Антантата на Солунския фронт. Франция е основният военен фактор на фронта в Македония. Тя поема командването на съглашенските войски на този фронт, като начело се изреждат трима френски генерали-Морис Сарай, Адолф Гийом и Луи Франше д’Еспере.

На Солунския фронт (Южен за България) Франция държи най-много войски срещу България, обединени в цяла армия (фр.:,,L’armée française d’Orient“), като само пехотните дивизии през 1915-1918г. са цели осем, извън бригадите, кавалерийските части и авиационните подразделения.  Френските поражения се редуват едно след друго: Криволак, завоя на р. Черна (1915г.), Дойран (август 1916г.), Леринско, Битолско, Кенали (септември-ноември 1916г.), отново завоя на р. Черна (есента на 1916-пролетта на 1917г.), станал гробница на френските колониални дивизии и още кота 1248 (,,Македонската Шипка“), Червената стена, Яребична (пролетта на 1917г.) и т.н. И до наши дни остава дълбока военна тайна числеността на унищожените от Българската армия френски войски. Видими следи от техните тежки загуби обаче личат в добре поддържаните френски военни гробища и до днес в Реп. Северна Македония, от които най-голямо е Битолското с около 15 000 души, поименно установени, загинали за Франция, както е изписано на техните гробове.

Френските военни поражения на фронта в Македония в периода 1915-1918г. са нов допълнителен фактор, които мотивират френските управници да заемат крайна антибългарска позиция на последвалата мирна конференция през 1919г.

Всъщност съюзниците Франция и Русия по време на тази война се състезават в антибългарската си дейност. Заедно с Франция Русия воюва срещу България от 1915г. до 1918г. по суша, въздух и вода (в Черно море), при това напада България на два фронта едмновременно през 1916г.-Добруджа с цял особен корпус първоначално, а след това с цяла армия, и в Македония с двете си специални бригади (прехвърлени по море през френска земя) под френско командване в съюз със сърбите. Това са неоспорими факти, но руската военна агресия, подкрепена от Франция и до днес не е описана в българските учебници по история! Важно е да се посочи, че това руско участие и на двата фронта е катастрофално за руските войски, които са победени и разгромени както в цяла Добружда, така и в Македония, където изпълват масово например гробищата в селата край Битоля, а в Солунското военно гробище при Зейтенлик възниква специално руско кътче, редом до това на сръбското, френското, английското, италианското.

Русия напада България с цел да я накаже и унищожи според плана ,,Татишчев.“ Този факт е потвърден в множество документи от този период. Руската цел е разгромът на България, нейното унищожение за наказание и назидание на всички врагове. Духът на Ньой вече шества в средите на руската дипломация.  Тъкмо през 1916г. в дипломатически документи е записан проектът за наказание на България, предложен от Русия, който ще се реализира в Ньой през 1919г. (Вж. Приложение № 3)

По това време България е главна военно-политическа сила на Балканите. Сърбия и Румъния са победени и разгромени през 1915 и 1916г., а в техните столици съответно Ниш и Букурещ маршируват български войски и са провеждани български военни паради на победата. Гърция е дълбоко разделена политически и фактически разпокъсана на два лагера, обявяващи се за или против Антантата, която е окупирала с войските си дори една част от територията й, т.е. гръцкият суверенитет е поставен под голям въпрос. Черна гора е победена и окупирана от Австро-Унгария  през 1916г. При тези условия България е естествен военно-политически хегемон на Балканския п-в, който обира плодовете на своите военни победи над руските войски в Брест-Литовск на 3.03.1918г.

Подписването на Брест-Литовския мирен договор е един върховните моменти в историята на България. Заедно с другите държави от Централните сили България става една от победителките във войната на Източния фронт. Русия капитулира пред България.

Брест-Литовският мир от 3.03.1918г. е непризнатата и до днес дипломатическа победа на България над Русия. ,,Освободителката“ не просто капитулира пред Централните сили , част от които е и България. Победена Русия, макар вече болшевишка признава на България правото й да живее самостоятелно и почти национално обединена в граници, очертани с кръв от българското войнство. Всъщност това определя значимостта на Брест-Литовския мирен договор за нас. Този договор не носи на България някакви териториални придобивки, но е важен международен акт, който ни спасява от унищожение, тъй като е резултат от големия подвиг на българската войска в Добруджа, отблъснала в кръвопролитни боеве руската агресия към Цариград и Проливите, и осигурила оцеляването на българската държава. Този факт е много важен, защото ако не бяха спрени и разгромени руските войски в Добруджа и Румъния, не само нямаше да има обединена България, а и самата българска държава можеше да бъде погубена.

С договора от Брест-Литовск след победата си на Балканите Централните сили печелят и войната на Източния фронт срещу Русия. Брест-Литовският мирен договор утвърждава тяхната и наша българска военна победа над Русия. Това е и краят на руското участие в Първата световна война.

България влиза в Първата световна война с обща площ от 114 424 508 кв. км. (19) През 1916г. след успешни бойни действия на българската армия площта на България се увеличава на 116 177 кв. км., с население към средата на годината от 5 5 132 800 души.

През 1917г. България вече има площ 123 702 кв. км. с население пак към средата на годината от 5 517 700 души. Данните са според месечните статистически известия на Главната дирекция на статистиката на Царство България. Пак по тези официални известия към 1917-1918г., т.е. по времето на сключването на Брест-Литовския мирен договор България е освободила и присъединила следните земи: Македония (30 000 кв. км. с 1 269 400 души население), Моравско (23 257 кв. км. с 1 229 100 души население), Добруджа (15 536 кв.км с 380 400 души население) и Драмската област (в източната част на Егейска Македония, известна още като българското Беломорие) с площ 7 500 кв. км и 325 000 души население. Ако сумираме тези сведения установяваме, че с кръвта на българския войник са освободени и присъединени към България стари български земи (подарявани от Русия в различни години, в това число в Сан Стефано на 19.02/3.03.1878г.) с обща площ от 77 293 кв. км и население от 3 203 500 души! Ако добавим тези цифри към площта на България през 1917г. излиза, че обединена в хода на Първата световна война България има площ от 200 995 кв. км. и население от 8 721 200 души! (20)

Така България от 1917-1918г. по своята площ се доближава максимално до българското етническо землище, формирано през Възраждането XVIII-XIX в., което се изчислява на 215 000 кв. км. Тази военновременна България, чиито представители се появяват в Брест-Литовск, за да подпишат мирния договор с победена Русия е по-голяма от имагинерната и несъстояла се Санстефанска България с площ от около 170 000 кв. км.

Тук ще добавим че български войски и дори администрация има в Източно Косово, където съществуват два български окръга-Призренски и Прищенски, които български учени посещават и проучват по време на своята голяма анкета през 1916г. Имаме войски и в Албания, където българското влияние е много силно и дори е обсъждана кандидатурата на княз Кирил Преславски за албански монарх.

Грешката на В. Радославов е, че не успява да използва запазването на дипломатическите отношения със САЩ  за българските цели. САЩ обявяват война на Германия на 6.04.1917г., с което се намесват в световния конфликт. Независимо, че всички германски съюзници обявяват война на САЩ  германофилът д-р В. Радославов демонстрира воля и не приема натиска на Берлин. България запазва дипломатически отношения със САЩ. Това фактически е българският отговор на германския враждебен акт, довел до лишаване на България от Северна Добруджа. Предприет е важен и правилен ход. С него правителството на д-р В. Радославов запазва много силен коз в своите ръце, на който може да разчита за в бъдеще както за водене на евентуални преговори за сепаративен мир, така и за издействане на американска подкрепа за справедливата българска кауза на бъдещата мирна конференция през 1919г.

Провалът на правителството на д-р В.Радославов да реши в интерес на България добруджанския въпрос до голяма степен определя неговата съдба, макар че то става жертва и на много грешки във вътрешната си политика. По силата на Букурещкият мирен договор от 7.05.1918г., победена Румъния капитулира пред Централните сили. България си връща Южна Добруджа, но в Северна Добруджа остава в сила наложения от съюзниците кондоминиум, който се прилага с антибългарска насоченост.

През юни 1918г. изхабеният кабинет на д-р В. Радославов пада от власт. На 21.06.1918г. е образуван  нов кабинет начело със шефа на Демократическата партия и Ал. Малинов. Това правителство е съглашенофилско по външнополитическа ориентация. Посрещнaто е първоначално с одобрение от широки слоеве на населението, в това число сред войниците на фронта с надежда за скорошен мир. (21)

Всъщност смяната на властта е доста закъсняла. Кабинетът няма нито достатъчно време, нито сили и най-вече решителност да наложи политическа промяна. Желанието за мир с оглед лошото състояние на фронта и в тила е изразено, но трудно може да се реализира. Малко са и възможностите на кабинета да влияе върху разложителните процеси сред войската на фронта в Македония. Кабинетът Малинов-Костурков полага известни усилия да подобри остро наболелия въпрос за снабдяването на фронта и в тила, но усилията му са непоследователни и слаби. Те не могат да променят общата обстановка на разруха и недоверие. Разчита се на съюзниците за осигуряване на изпълнение на техните задължения по военните конвенции с тях от 1915г. Те обаче не правят нищо, за да подкрепят страната ни в тази насока. И кабинетът на Малинов-Костурков констатира печалната реалност-България е сама в края на войната, заобиколена от отвсякъде с врагове, изоставена и от съюзниците си. От това се възползват ,,тъмните сили“ в лицето на тесните социалисти и земеделците. Те продължават антивоенната си дейност, с което подкопават отбранителните сили на държавата и боеспособността на войската.

Заключението в следвоенната анкетата за дейността на правителството Малинов-Костурков (21.06-10.10.1918) е: ,,този кабинетът предпочете да дочака-не, ами да съдейства да дойде катастрофата, за да се реши волю-неволю да поиска примирие и мир. Той не изпревари събитията, те го изпревариха.“ (22)

Усилията на кабинета за сключване на сепаративен мир не са особено активни, защото цар Фердинанд I и голяма част от генералите считат, че войната все още не е изгубена. Правителството трябва да се съобразява с това, че не е единственият фактор, който определя политиката на страната, особено външнополитическата й ориентация.

Това може да служи и като оправдание, но е факт, че кабинетът Малинов-Костурков не е използвал американската карта, която д-р В. Радославов е запазил като залог за по-добро бъдеще на България след войната.  Кабинетът Малинов-Костурков не е успял да се възползва от това, което личи дори от записите в дневника на българския делегат на Парижката мирна конференция М. Сарафов. (23)

Същото важи и за Ст. Панаретов-първият български пълномощен министър в САЩ (1914-1925 г., с кратко прекъсване). Той не е бил натоварван да води преговори за сепаративен мир в САЩ. Ст. Панаретов признава пред К. Муравиев в 1919г.:,,...никога не съм бил упълномощаван да разузная терена за сепаративен мир.“ (24)

В крайна сметка изходът от войната за България е резултат от военните събития на фронта, а не от инициатива на управляващите. България излиза от войната в изпълнение на коварен план на нейните врагове за предизвикване на капитулацията й чрез комбинация от два фактора: предателство на група съглашенски антивоенно настроени политици и военни, и пробив на фронта в услуга на врага.

Краят настъпва след пробива на фронта в Македония при Добро поле в септември 1918г. и последвалия войнишки метеж, изправил страната пред гражданска война. Става дума за т. нар. Войнишко въстание, когато след пробива на фронта оттеглящите се войници под ръководството на войнишки комитети се насочват през Кюстендил (разбивайки на два пъти главната квартира) и Радомир към София, за да накажат както те смятат ,,виновниците“ за погрома. Недоволството на войнишката маса обаче е умело употребено от корумпирани политици с антибългарски цели, защото възкресяването на тяхната политическа кариера след като са се озовали в затвора преминава задължително през поражението на България и падане на власта, а евентуално и през революция по примера на болшевиките от 1917г. Ръководството на войнишкия метеж е оглавено от земеделците Р. Даскалов и Ал. Стамболийски, освободени от затвора и изпратени да преговарят с разбунтувалите се войници в Радомир. Те  решават да се възползват от ситуацията в своя полза. Р. Даскалов  оглавява ,,въстанието“ и след известно колебание е последван от Ал. Стамболийски. На 27.09.1918г. е обявена т. нар. Радомирска република, за чийто председател е провъзгласен Ал. Стамболийски, а за главнокомандващ-Р. Даскалов. Разбунтувалите се войници са разгромени при Владая на 29 срещу 30.09.1918г. от верните на правителството войски. След превземането на Радомир на 2.10.1918г. т. нар. Войнишко въстание е окончателно потушено. (25)

Р. Даскалов, който е ранен в главата е спасен от своите френски приятели, които го евакуират с френски автомобил в тила. На свой ред А. Стамболийски преминава в нелегалност и се укрива, за да чака ефекта от замислената политическа промяна чрез пробива на фронта, която трябва да го върне в политиката. Владайският метеж остава срамен акт в българската история, организиран от тъмни антибългарски сили с ясна цел-капитулация на България, което и става.

Правителството на Малинов-Костурков се възползва от ситуацията, за да побърза да сключи примирие. Това признава самият министър-председател пред Д. Петков: ,, Аз поисках да си послужа с разслабването на фронта, за да имам оправдание пред съюзниците за влизането ми в преговори с противника за сключване на примирие и мир.“ Срещу това меко казано несполучливо оправдание Д. Петков обосновано заявява: ,,Г-н Малинов, вие сте офицер. Вие разбирате, че е невъзможно да се играе с фронта като с хармоника. Той не може да се разтяга и свива по желание.“ (26)

Поради усложнената обстановка и прекъснатите дипломатически връзки със Антантата, България е принудена да иска примирие по стандартните, но твърде заобиколни дипломатически канали-връзката с Париж е осъществена чрез американския консул в София-Д. Мърфи, и легацията в Швейцария. На 25.09.1918г. София изпраща телеграма до легацията в Берн, която включва указания от правителството и съобщение в отделен пасаж, подписано от Д. Мърфи. Указанията на българското външно министерство са: „Поискайте да видите неотлагателно и в което и да бъде време американския пълномощен министър в Берн и му предайте, след като преведете на французки, следната телеграма на Мърфи, написана на български и адресирана до секретаря на външните работи във Вашингтон, с настоятелна молба от наша страна да се предаде немедлено във Вашингтон.“ От своя страна съобщението до американската страна гласи: „Българското царско правителство реши да поиска прекратяване на военните действия със Съглашението. По негова покана тази вечер заминавам за Македонския фронт, дето делегатите на българското правителство ще поискат сключването на примирие...Българското правителство моли посредничеството на Съединените щати за прекратяването на кръвопролитията.-Мърфи.“ (27)

Доминик Мърфи-генерален консул на САЩ в България от 1915г. до 1918г.

Д. Мърфи се заема веднага с мисията си да бъде посредник за сключване на примирието в Солун. Мисията му е обречена на успех. Със своето благородство и достолепие Д. Мърфи си е спечелил всеобщото уважение в София и затова нежно са го наричали ,,дядо Мърфи.“ А Ген. Т. Кантарджиев го определя като,,благороден българофил.“

Примирието с Антантата е подписано на 29.09.1918г. в Солун. Тогава са подписани две военни конвенции за прекратяване на военните действия от страна на България и Антантата. От българска страна подписите полагат А. Ляпчев, С. Радев и ген. Ив. Луков, а от страна на Антантата-ген. Фр. Д’Еспере. (28)

Примирието не е толкова тежко като условия, с изключение на някои откровени антибългарски клаузи. Такава е  т. 5 от конвенцията, според която ,,българските войскови части намиращи се западно от Скопския меридиан и принадлежащи на 11-та германска армия, ще сложат оръжието и ще се считат до нова заповед военнопленени; офицерите ще запазят оръжието си.“

По този начин, в ръцете на неприятеля попадат 1-ва Софийска дивизия, 6-та Бдинска дивизия, Сборната дивизия и българските части в състава на 302-ра германска дивизия с численост около 100 000 души под общото командването на ген. Т. Кантарджиев. Тези силни войски, които не се бунтуват, а са запази своята боеспосбност не само, че не са използвани за нанасяне на евентуален контраудар по фланг на настъпващата бавно на север съглашенска групировка, но и са жертвани. Българските части в Западна Македония понасят униженията на пленничеството, за да запазят България от нахлуването на сръбски и гръцки дивизии, които вероятно щяха да я разорят. Те са героите на България от трагичната есен на 1918г., а не войниците метежници от фронта, разбили дори на два пъти главната българска квартира в Кюстендил.

За да бъде по-голямо унижението на българските офицери, французите изпращат една голяма част от тях в лагера ,,Гросети“ край Лерин в Гърция. Той е кръстен на победен френски генерал от нас. Генерал Пол-Франсоа Гросети е по произход корсиканец, командващ френските войски, разгромени в битката за Червената стена и кота 1248 (,,Македонската Шипка“) в Македония през 1917г., умрял по-късно от дизентерия.

Междувременно България е окупирана от съглашенски войски. Тази окупация е предвидена по тайните членове на Солунското примирие. Неговата т. 2 гласи: ,,Известно число стратегически пунктове във вътрешността на българската територия ще бъдат заети от Великите Съюзни сили. Тази окупация ще бъде временна и ще служи само за гаранция. Тя няма да даде повод нито за принуждения, нито за произволни реквизиции. Главнокомандующият генерал на Съюзните армии уверява, че без особени обстоятелства, София не ще бъде окупирана.“

По време на окупацията съглашенските войски, особено френските колониални части, наричани от българите със събирателен термин ,,сенегалци“ се държат грубо и подлагат българското население на много издевателства. Тази тема дълги десетилетия е отбягвана в българската историография, понеже е неудобна, но не така постъпва ген. Т. Кантарджиев, който в своите книги се спира и на този неприятен за ,,цивилизована“ Франция въпрос.

,,Кърджалийски действия на френските войски в България“-така е нарекъл той в своите трудове френските окупационни войски в страната ни.

След България една след друга капитулират и нейните съюзници-Османската империя (20.10.1918г.) и Австро-Унгария (3.11.1918г.) На  11.11.1918г. Германия, обхваната вече от революция, подписва примирието в Компиен. Тази дата бележи официално края на войната за Западния фронт и в Европа.

На преден план след това възниква въпросът за мирното регулиране на отношенията и сключване на мирните договори. И тогава с пълна сила се поражда спорът кой принцип да бъде водещият в тогавашното международно право при решаване на териториалните спорове - силата на победителите или етническият характер на определена територия?

Спорът остава нерешен между самите победители чак до откриването на конференцията за мир в Париж на 18.01.1919г. Тази дата не е случайно избрана от френските домакини. На 18.01.1871г. в хода на войната срещу победена Франция е обявено обединението на Германия. Сега датата се обръща срещу победената през 1918г. Германия. Тази съзнателно търсена от французите историческа символика е важна и тя ще бъде възпроизвеждана и спрямо България.

Президентът Р. Поанкаре открива конференцията с думите ,,Германската империя, родена с несправедливост, завърши съществуването си с безчестие.“ Това е лош знак, защото изказване с такова съдържание показва каква ще бъде съдбата на победените държави.

На конференцията присъстват 27 държави победителки. Отсъстват болшевишка Русия, в която бушува вече гражданска война, както и победените държави-Германия, Австрия, Унгария, Османската империя империя и България. Процедурата ще бъде унизителна за тях. Техните делегации ще бъдат канени само да отгворят на въпросите, които възникват в 26-те комисии, изработващи договорите, но фактически оформящи  решенията на победителите.

Водещите сили сред тях Франция, Англия, Италия и САЩ нямат предварително подготвена детайлна концепция за съдържанието на мирните договори. Това налага помежду им да се водят продължителни преговори относно различните принципи и клаузи на проектодоговорите, без обаче в тях да участват представители на победените държави.

Основните органи са на конференцията са Съвет на 10-те, формиран от ръководителите и външните министри на петте велики сили от победителките (Франция, Англия, САЩ, Италия и Япония) и Съвет на 4-та или още ,,Голямата четворка“, която решава почти всичко сама. Тя е в следния състав: френският министър-председател Жорж Клемансо, който е и председател на конференцията, британския му колега Д. Лойд Джордж, президентът на САЩ У. Уилсън (след отсъствието му неговото място заема държавният секретар Р. Лансинг) и италианският премиер В. Орландо (сменен от лятото на 1919 г. от Т. Титони. Италианците обаче са включени само от ,,учтивост“, включен, защото Италия е малката велика сила.

,,Голямата четворка“ на Парижката конфренция. Отляво надясно:
Д. Лойд Джордж, В. Орландо, Ж. Клемансо и У. Уилсън, 27.05.1919г.

 

Водеща е  обаче ,,голямата тройка“-Ж. Клемансо, Д. Лойд Джордж и У. Уилсън. Тя има решаваща дума за всички въпроси. Между тях се води голямата дипломатическа битка на конференцията. Всеки от ,,голямата тройка“ има своя концепция за мир и се стреми да я наложи над останалите и на самата конференция.

Домакинът на форума Ж. Клемансо с прякор ,,Тигърът“ се опитва да постигне голямата френска мечта-разпокъсване на Германия на части-консервативна и протестантска (основно Прусия) и католическа, близка до Франция. Той иска Франция да присъедини областите Елзас, Лотарингия, Саар и левия бряг на р. Рейн. Настоява се за ,,естествена граница“ на р. Рейн.

Втората му основна цел се заключава в наказанието на Германия, формулирано с френския израз: ,,Бошите ще платят за всичко.“ Това означава налагане на тежки репарации на Германия за компенсиране на големите загуби и разрушения, които Франция е претърпяла във войната. Третата цел на Ж. Клемансо и френската дипломация е много по-важна за България. Франция, опиянена от шовинистична вълна и националистическа еуфория се вживява като основен победител от войната в Европа и мечтае да бъде лидер на Стария континент чрез изграждането на нова система от договори, сключени с по-малки държави под френско влияние в Източна Европа-Полша и Чехословакия, възникнали като държави за сметка на разпадналата се Австро-Унгария, а на Балканите-Югославия, Гърция и Румъния. Това е т. нар. Малка Антанта (Чехословакия, Румъния и Югославия), създадена през 1920-1921г., за да защитава новото геополитическо статукво в Югоизточна Европа. Тези държави ще бъдат бариера между победена Германия и болшевишка Русия или т. нар. санитарен кордон (фр.: cordon sanitaire).

Това са основните опорни точки във френския проект за мир, формулиран от Ж. Клемансо. Той е най-враждебно настроен спрямо победените държави. В крайните си измерения неговият проект за мир предвижда за Германия връщането й към състоянието по Вестфалския мир от 1648г., т. е. раздробяването й на отделни княжества. Той е отявлен българофоб и даже не крие тези свои настроения. За българите на всеослушание Ж. Клемансо заявява през 1919г.: ,,Варварите от България трябва да бъдат наказани!“

Дори дирижира френския печат да напада и ругае България, за да обоснове по-лесно наказанието в услуга на неговите съюзници Сърбия, Гърция и Румъния. Силно антибългарски настроени са и останалите членове на френската делегация. Външният министър в неговото правителство Стефан Пишон още в 1916г. пише статия във в. ,,Пти Журнал?“ под наслов ,,Долу България!“

Българомразецът Жорж Клемансо

Вторият проект за мир е защитаван от Д. Лойд Джордж. Той не е така краен спрямо победените както френския. Д. Лойд Джордж следва стария британски принцип да не се допуска прекомерно засилване на континента на една държава. За него е важно морската доминация на страната му да се запази, което е вече факт към 1919г. Затова Германия не трябва да бъде наказвана много тежко, защото това може да я тласне към болшевизма, а оттам и Европа да бъде застрашена. Поради тези съображения Д. Лойд Джордж апелира за по-голямо благоразумие в изработване на условията на мира. Без да се отказва от дела на страната му в германските репарации, той иска запазване на жизнеността на германската икономика, както поради стойността на Германия като търговски партньор, така и като буфер между Франция и Съветска Русия. Вярва в поддържането на стриктен баланс на силите в Европа, което в интерес на Англия винаги. На преговорите в Париж британският премиер се опитва да балансира между прекалено либералния американски президент У. Уилсън и прекалено консервативния и свиреп спрямо победените германци и съюзниците им, вкл. българите французин Ж. Клемансо.

Дейвид Лойд Джордж

Третият основен мирен проект на конференцията е защитаван от президента на САЩ У. Уилсън. На неговата визия за мир ще се спрем по-подробно, защото исторически факт е , че от всички ,,голямата тройка“ в Париж през 1919г. той е най-благосклонен към България И това е последователна негова позиция. Ст. Панаретов споделя за реакцията на американските управници на сондажите му: ,,Уилсън и повече Лансинг, са признавали, че исканията ни са законни и справедливи.“ (29) Това отношение на президента и държавния секретар дава известни надежди, че българският въпрос в Париж ще бъде справедливо решен.

Проектът наУ. Уилсън е създаден през периода януари-септември 1918 г. на базата на т. нар. „14 точки“, (представени пред Конгреса на 8.01.1918г. ), ,,Четири принципа“ (11.02.1919г.) и ,,Пет подробности“ (27.09.1919г.) - общо 23 твърдения, изработени от него независимо от Англия и Франция. (30)

Американската делегация пристига на конференцията в Париж, ръководена от идеята, че  трябва да се приложи етническия принцип при очертаването на държавните граници, за да се избегнат по-нататъшните поводи за война. Историческа заслуга на американския президент в прословутите му ,,14 точки“ са, че той за първи път поставя въпросът за създаване на държави в национални граници, т.е. там, където все пак нацията определя какво да следва чрез държавата.

Позицията на САЩ на конференцията в Париж личи не само от изявленията на У. Уилсън, но и от спомените на държавния секретар Р. Лансинг, Архива на полк. Едуард Хауз, направил коментари на ,,14-те точки“, дневника на Дейвид Хънтър Милър в 21 тома, който е юридически съветник на американската делегация в Париж в 1919г. (31)

Във визията на У. Уилсън новият световен ред трябва да се крепи на три основни принципа: колективна сигурност, национално самоопределение и икономическа глобализация на ,,отворените врати.“ Това означава накратко прилагането на следната формула: мир, либерална демокрация и свободни пазари. Основно място в неговата програма заема създаване на Обществото на народите (ОН). Това е новия световен ред, основан на процедури за решаване на конфликти между нациите, намаляване на въоръжението, самоопределение и колективна сигурност. ОН ще бъде основен инструмент на този нов световен ред и на неговата програма.

Президентът на САЩ Удроу Уилсън

На 21.11.1918г. държавният секретар Р. Лансинг изработва проект, който да послужи на американска делегация на бъдещата мирна конференция. В него за България пише: ,,Границите на България, Сърбия и Гърция трябва да следват изобщо ония, поставени след първата Балканска война, макар че България следва да отстъпи на Гърция повече от Беломорското крайбрежие, а да получи само половината от Добруджа (или пък дори до Дунава) и турските земи до областта около Цариград, върху които ще се реши по-нататък.“

Конкретно за България коментарите на полк. Е. Хауз на точките на У. Уилсън дават по-голяма яснота. В самото навечерие на конференцията представя на президента едно много добре проучено и мотивирано изложение на териториалните въпроси, в което за България е посочено: ,,България трябва да има своята граница в Южна Добруджа, каквато е съществувала преди Балканската война. България, от друга страна, трябва да има Тракия до линията Енос-Мидия или даже до Мидия-Родосто. Съдбата на Македония ще трябва да се реши след една безпристрастна анкета. Линията, която може да се вземе за база от тая анкета, ще трябва да бъде южната граница на спорната зона, която е била определена между Сърбия и България преди първата Балканска война.“

Специално създадената комисия от познавачи на Близкоизточния въпрос под председателството на проф. У. Мънро изготвя доклад за бъдещето на Балканите и Близкия изток, който е представен на президента на САЩ на 21.01.1919 г. На 21.01.1919г. на У. Уилсън е връчен подробен рапорт, изработен от специална комисия с председател проф. Мънро. В този рапорт за България има пет точки, както следва: 1.) България трябва да бъде утвърдена във владение на оная част от Беломорския бряг, която й бе оставена според Букурещкия договор от 1913г. (Западна Тракия); 2. България трябва да получи гаранции за свобода на своята транзитна търговия към Кавала и Солун; 3.) Българската граница към Одрин трябва да бъде преместена по направление на Цариград, приблизително до линията Енос-Мидия; 4.) Румъно-българската граница в Добруджа трябва да бъде възстновена така, както е била преди 1913г., като се повърне Южна Добруджа на България; 5.) По въпроса за Македония комитетът усвоява гледището на полк. Хаус. (32)

През май 1919г. проектът за договорът с Германия е готов. Ж. Клемансо го връчва с думите: ,,Настъпи часът на разплатата.“ Германия отначало го отхвърля, но все пак е принудена да го подпише  на 28.06.1919г. в Огледаната зала на Версайския дворец, там където в 1871г. е обявена империята (Втория райх).

Няма да се спираме конкретно на неговите клаузи, защото Версайският мирен договор е достатъчно добре осветлен в нашата и чуждата историография. Не можем обаче да не посочим, че в съдържанието му са заложени по-скоро идеите на Ж. Клемансо, отколкото тези на Д. Лойд-Джордж и особено У. Уилсън. Така са го възприели самите германци за десетилетия напред. Това е много лош знак за София, защото става ясно, че щом победителите третират така унизително велика сила като Германия, нищо добро не може да се очаква в тяхното отношение към България, която няма такъв статут.

В договора с победена Германия са заложени някои принципи, които ще бъдат възпроизвеждани и спрямо останалите победени държави, в това число и България, а именно: разпокъсване на територията чрез брутално погазване на етническите реалности  и откъсване на етнически земи, което създава тежкия следовоенен проблем за съдбата на националните малцинства под чужда власт; икономическо ограбване и търсене на гражданскоправна финансова отговорност чрез налагане на тежки репарации (132 млрд. златни марки, от които 52% за Франция и 22 % за Англия), обосновани с твърдение за вина за избухване на войната (за Германия-еднолична съгласно чл. 231 от договора) и виновно причинени жертви, разрушения и военни престъпления; драстично съкращаване на армията чрез отмяна на задължителната военна служба и накрая налагане на международен контрол за изпълнението на договора чрез създаване на Съюзническа контролна комисия.

Една от най-сполучилите български оценки за Версайския договор дава проф. Георги Генов: ,,...В Ньой бяха глухи и слепи. Те не обърнаха никакво внимание на победените и затуй им наложиха страшни договори, които имаха за цел да унищожат веднъж завинаги победените народи, та никога да не вдигнат глава. Това бе едно повтаряне на историята между Рим и Картаген. Рим, новият Рим, който заседаваше в Париж, искаше на всяка цена да унищожи своите противници, главно да унищожи Германия-никога да не може тя да вдигне глава и в средата на Европа един културен и доблестен народ да остане във вечно робство! Това беше целта на Парижката конференция. Тая цел проличава във всичките решения на конференцията и в клаузите на договорите от всякакъв характер: политически, стопански, финансови, юридически, културни,-всички насочени да убият онзи народ, който можеше да бъде стожер, около който да се групират един ден недоволните, именно, да убият Германия....Това беше едно дело, което отричаше всякаква цивилизаторска мисия на победителите, защото те искаха не само да мажат победители, а веднъж завинаги да ги унищожат, за да не могат в никой случа вече да вдигнат глава...“ (33)

Договорът от Версай е заклеймен от германската пропаганда като несправедлив, макар че той не е по-тежък отколкото германските проекти за договори в случай на германска победа. За Германия е важно, че остава единна държава, каквото не е било намерението на ,, Тигърът“ Ж. Клемансо.  Версайският договор е ратифициран от Великобритания, Франция, Италия и Япония. САЩ не подкрепя договора заради несъгласие с някои от наложените ограничения и санкции, не го ратифицира и сключва сепаративен мирен договор с Германия през 1921г. Това е още едно потвърждение за особения американски външнополитически курс спрямо победените държави. САЩ следва друг принцип спрямо Германия, който включва възстановяване, а не ограбване и унизяване. С американски капитали Ваймарската република в Германия изживява своите златни годни в периода 1924-1929г., т.е. до началото на световната икономическа криза.

Версайският договор очертава и принципите, които оформят същността на договорите с останалите победени страни. Следват договорите с Австрия в Сен Жермен (10.09.1919г.), с България в Ньой сюр Сен (27.11.1919г.), с Турция в Севър (10.08.1920г.) и с Унгария в Трианон (04.06.1920г.). В съвкупността си те изграждат Версайската система от мирни договори. Замислена от авторите си като наказателна по своя характер, Версайската система ще се окаже без ефективни способи за съхраняването си за в бъдеще.

Ньойският договор е третият по ред, сключен с победените държави. На 11.06.1919г.  София е уведомена, че трябва да изпрати делегация на Парижката конференция. Нейният състав е определен веднага. Председател на делегацията става министър-председателят и външен министър Теодор Теодоров-стар русофил, народняк, замесен в погрома на България през 1913г. Останалите пълномощни делегати са: проф. В. Ганев, министър на правосъдието, Я. Сакъзов, министър на търговията, промишлеността и труда, Ал. Стамболийски, министър на обществените сгради, пьтищата и благоустройството и М. Сарафов. Част от делегацията са 35 души съветници и експерти.

Сред членовете й има политически и военни лица, много удобни за победителите. Типичен пример сред военните експерти е френският приятел ген. Иван Луков-бивш командващ 2-ра армия в Македония, подписал примирието в Солун на 29.09.1918г. и в този момент началник-щаб на войската. Важна фигура е и М. Сарафов- бивш прогесивнолиберал, бивш финансов и вътрешен министър (1901-1903), добре приет във Франция. Той е брат на ген. Иван Сарафов-предател русофил, началник на 3-та Балканска дивизия в Балканските войни (1912-1913г.). М. Сарафов ни е оставил ценен дневник от конференцията. (34) В своя дневник той признава, че делегацията е заминала в неведение и в пълна неизвестност. Няма поставени никакви инструкции за действие, нито от младия цар Борис III, който ги приема на аудиенция преди заминаването им, нито на правителствено ниво.

На 19.07.1919г. делегацията ни заминава през Румъния със специален влак, придружавана от двама офицери от щаба на командващия съюзните войски в България майор Гьоцман и капитан Колинс. Делегацията пристига на 26.07.1919г. на Лионската гара в Париж. Посрещната е от френския офицер полк. Анри, който има специална задача да отговаря за престоя на българите по време на конференцията. Той е началник на охраната, но и офицер за връзка с конференцията. Главната му официална задача е да служи за посредник между делегацията и самата конференция.

Юристът проф. Г. Генов признава в личните си спомени:,,...Още на гарата разбрахме, че не ни посрещат като гости, а като пленници: във всеки автомобил се настани по един цивилен полицейски агент. Затворничеството почувствахме още по-добре, когато влязохме в ,,Шато дьо Мадрид“: железните врати се затвориха и стражата остана да ни пази. Всичко това ни смути и наскърби. Светът не помнеше отдавна подобно отнасяне с бивши противници, дошли да сключат мир и да възстановят нормални отношения между народите, които досега бяха неприятели, но за в бъдеще са повикани да живеят в мирни и приятелски отношения. Мярката беше наистина обща за всички противници; германците бяха вече претърпели страшно наказание във Версай, а австрийците го изтърпяваха по същото време в Сен-Жермен. Никакви мотиви не можеха да оправдаят тая мярка, освен желанието да се унижат докрай бившите неприятели и да се заставят постоянно да чувстват своето унижение. Постепенно свикнахме с нашия затвор. Помирихме се с мисълта, че в столицата на свободолюбива и демократическа Франция могат да се държат затворени, като престъпници, представителите на победените държави. Разбрахме, че за нашето затворничество бяха допринесли твърде много и нашите съседи. Техните първи делегати настоявали пред председателя на конференцията Клемансо, да ни държат, колкото се може по-строго, за да не се свързваме с никого и да не „сеем интриги“. Очевидно, нашите съседи се бояха за своите несправедливи каузи, бояха се да се не хвърли светлина върху истинското положение на Балканите и затова искаха на всяка цена да ни изолират. “ (35)

В замъка ,,Шато дю Мадрид“ в Ньой българите са охранявани като пленници от чернокожи войници, специално докарани от Сенегал, френската колония, дала най-много жертви в сраженията с българската армия. Нашата делегация фактически се намира под домашен арест. Наложен е строг надзор върху всички  нейни действия. Нейните членове са изолирани и са лишени от право на контакти с външния свят. Те не могат да публикуват дори отговори и опровержения на обвиненията и клеветите, с които сърби, гърци, румънци пълнят френския печат. Единствената информация за ставащото навън до тях достига чрез вестниците. Аташираните към делегацията съветници и експерти имат ограничената възможност да подготвят отговори на обвиненията към България от страна на нейните врагове.

Българската делегация на Парижката мирна конференция. Седнали
отляво надясно: М. Сарафов, Ал. Стамболийски, Т. Теодоров,
В. Ганев и Я. Сакъзов.

Успоредно с делегацията действат и две организации от територията на неутрална Швейцария, стремящи се на смекчат валящите над България и народа й обвиненията от съседите й, които хвърлени в тогавашното публично пространство, печелят общественото мнение в страните-победителки, въпреки лъжите и манипулациите. Това е Културната мисия в Берн и Българския съюз в Женева. Културната мисия е създадена по инициатива на Симеон Радев и е ръководена от пълномощния министър Т. Недков. В нея влизат професорите Й. Иванов, Ан. Иширков, Н. Милев, Д. Миков и публицистът Д. Мишев. Освен мисията в Женева се създава и Българският съюз в Швейцария, който е под ръководството на Д. Мишев. В ръководството на Изпълнителния му комитет влизат М. Х. Петров, архимандрит Стефан (по-късно български екзарх), протойерей д-р Ст.  Цанков и д-р Н. Герджиков. Културната мисия и Българският съюз подпомагат всестранно, въпреки големите пречки които срещат, дейността на Българската делегация в Париж. Мисията и съюзът издават огромно количество книги, брошури и документални публикации с висока научна стойност, с които се включват в  т. нар. ,,битка на книги“,  водена в 1919г. в Париж и Европа. Спечелването на общественото мнение в страните-победителки цели да се въздейства над конференцията в Париж, за да бъде спазен националния принцип, защитаван от президента на САЩ У. Уилсън.  Независимо от резултатите, членовете на тези две български мисии успяват да кажат истината по въпроса, защо България участва в Първата световна война на страната на Германия и научно да обосноват нейните права над Западна Тракия, Македония, Западните покрайнини, Моравско и Добруджа.

Контрапункт на тази мащабна дейност е антибългарската кампания, водена от Югославия, Гърция, Румъния в печата и публикациите на френския печат. (Вж. Приложение № 4)

Целият френският печат е настроен срещу България в 1919г. и това усеща още при пристигането на българската делегация на френска земя. Проф. Г. Генов признава: ,,Парижкият печат ни посрещна враждебно, с изключение на някои по-леви и десни клерикални вестници. Вестник ''Фигаро“ още същия ден публикува тенденциозни телеграми, в които се твърдеше, че агитациите против съглашенците се засилили в цяла България. В същия дух писаха ,,Журнал де Деба“ и ,,Тан“. Те повтаряха измислените от сърбите и гърците обвинения против нас. Впрочем, ние знаехме, че тия вестници са отдавна в услуга на нашите противници. Тези вестници и след това писаха най-невъздържано против България по въпроса за репарациите.“ (36)

Въобще повтаря се историята от 1913г., но сега в още по-големи мащаби за сметка бна България. Съюзници на антибългарската коалиция се оказват и доста подкупни френски журналисти, които започват да пълнят страниците на издаваните от тях издания с откровени лъжи и клевети срещу България и българския народ.

През 1919г. френският печат хули невъздържано България и българите. Върху тях се изсипват всевъзможни обиди и клевети. В Париж охотно пускат в действие интригите и лъжите на гърци, сърби и румънци. Любима тема за френския печат са разпространяваните от сръбските и гръцки пропагандни центрове сведения за българските ,,жестокости“ във войната. Особеност за френските политически среди в отношението им към България през 1913г. е пълния консенсус от десница до левица, вкл. социалисти, че победена България   трябва да бъде наказана, смазана и дори унищожена. Затова става дума за френска държавна антибългарска политика, а не за временни антибългарски настроения или дори политика на определена френска политическа сила, насочена против България. Въобще през 1919г. българо-френските отношения достигат изключително ниско ниво. Гласът на България във Франция не се чува. Заглушава се от антибългарската истерия. С малки изключение се потушават дори тезите на неутралните френски учени, познавачи на балканските проблеми.

Френската преса се надпревара в антибългарските си публикации. Пълни се с клевети и лъжи срещу България, нейните управници и българския народ. К. Муравиев констатира: "Чуждата пропаганда използваше безскрупулността, неосведомеността или продажността на голяма част от пресата. Там, където нямаше сламка, за да се направи греда, се прибягваше до най-чудовищни измислици.“ (37)

Същият записва в своите спомени интересни епизоди. Оказва, че представители на корумпирания френски печат са били толкова арогантни, че са започнали буквално да изнудват за пари дори българската делегация. К. Муравиев пише: ,,3 август. Днес делегатите са разисквали между другото и един въпрос. Иван Евстр. Гешов е донесъл от Берн едно предложение от един от редакторите на парижкия в. ,,Тан“-г. Ш. Риве. Вестникът иска да получи една глобална сума от 500 000 шв. фр., срещу която щял да спре всякакво писане срещу България и щял да печати дописки и изявления, в които ще се пледира нашата кауза.“ (38)

Българската делегация явно е отказала да плати на нахалния френски редактор. Но той си отмъщава, защото веднага на страниците на в. ,,Тан“  на 5.08.1919г. излиза силна антибългарска публикация, в която се настоява за пълно смазване на България както в полититическо, така и в стопанско отношение. Подчертава се, че спокойствие в Югоизточна Европа ще има само след пълното ,,обезвреждане“  на Унгария и България.

За антибългарската кампания във Франция признава по-късно пред парламента и Ал. Стамболийски: ,,Нашите съседи се постараха да ни представят, като най-големите зверове в света, като елемент на размирието, като един луд народ. Тези обвинения ние не можахме да опровергаем. Само гръцката делегация е наплатила 40 тома обвинения срещу българите,  и можете да си представите каква омраза съществува в обществата на културния свят против нас. Смятаха ни за по-долни и за по-грозни варвари от турците, дори от дивите народи. Никой нямаше кураж да ни защитава, защото никой не беше чел противното. Онзи, който би се заел да ни защитава ще спечели омразата си, той щеше да бъде обвинен, че  е подкупен. Всички се учудваха, как е възможно такъв зверски народ да се защитава.“ (39)

Какво е българското положение в Ньой? Години по-късно проф. Г. Генов пише: ,,Българската делегация се яви там и поиска правата на българския народ. Нашата история сочи, че никога България не е желала чуждо, а винаги се е борила само за своето. И българската делегация в Парижката конференция в многобройните мемоари, които отправи до самата конференция поиска само онова, което е българско. Тя не пожела нищо чуждо. И наистина, ако днес прелистим тия мемоари, ще видим, че българските искания тогава бяха отправени в три посоки, които очертаха и по-късно нашата борба за провалянето на Ньойския договор и за тържество на българската правда. Тия искания бяха: Македония, Беломорска Тракия и Добруджа, земи, които винаги са били български и които никога не са били оспорвани от никого, че не са български. Конференцията обаче, беше сляпа, беше глуха...Тя знаеше само едно: тежко на победените, тежко на ония, които са паднали в борбата! Те трябва докрай да понесат безправието, докрай да понесат последиците на своето поражение.“ (40)

Но проблеми има и в състава на българската делегация. Партийно разноцветна като коалицията, която представлява, тя често не постига единомислие по много важни въпроси.  Т.Теодоров предлага протакане на преговорите, но му опонират, че тази позицията е „детинска.“ В края на август 1919г. темата за предстоящия мир е изместена от насрочените парламентарните избори в България. Без да са сигурни за бъдещето на страната, делегатите ни в „Шато дьо Мадрид“ вече умуват над бъдещия кабинет. Губи се ценно време за защита на българската кауза, атакувана от всички страни от нашите съседи с всякакви  допустими и недопустими средства.

Когато се разбира, че БЗНС печели мнозинство на изборите на 17.08.1919г., всички започват да възприемат Ал. Стамболийски като бъдещ премиер. Той е и единственият, който среща симпатии в Париж, защото се е обявил против войната и съюза с Германия през 1915г. На свой ред Т. Теодоров намисля да прикрие поражението си, подавайки оставка като несъгласие с тежките мирни клаузи.

Междувременно нашите съседи атакуват конференцията със своите мегаломански антибългарски териториални претенции. Особено активен в това отношение е гръцкият министър-председател Е. Венизелос. Той подготвя специален меморандум пред конференцията. (41) Този меморандум е типичен продукт на ,,Мегали идеята“, от която се опияняват Е. Венизелос и всички гръцки политици през 1919г. След като излага фалшиви етнически статистики за разпределението на населението на п-ва и в частност за силното гръцко етническо присъствие в този регион и дори в Мала Азия Е. Венизелос настоява за  заграбване на Западна Тракия и лишаване на България от излаз на Егейско море, получен по Букурещкия договор от 1913 г.страна по който е и Гърция. За Македония той възприема сръбската позиция, като твърди за нейните жители следното: ,,Но по-дълбокото проучване показва че тази популация е по-близко до сърбите, отколкото за българите и ние може с увереност да заявим, че това население няма ясно национално съзнание. След като бяха присъединени към Сърбия с няколко изключения, тези хора се оказаха ,,добри сърби”, така както преди това се считаха за ,,добри българи“, и за да стане това беше необходимо само да се променят окончанията на имената им, от ,,-ов“ на ,,-ич“. Така гръцкият премиер преповтаря сръбските пропагандни клишета на тема Македония.

По-нататък Е. Венизелос обвинява България в стремеж към хегемония по време на войната и прави следния извод:. ,,Следователно няма никаква причината, поради която днес трябва да проявим доброжелателно отношение към България. Тя трябва да получи строга присъда от правосъдието на победилите съюзници, и нищо повече. Ще бъде явна несправедливост да се жертват законните интереси на другите балкански народи, чрез един неморален акт - да се подкрепя враг за сметка и в ущърб на съюзник.“

Това е крайната антибългарска позиция на Гърция. Всякакви отстъпки в Атина спрямо българите са недопустими и се възприемат като като ,,проява на политическа ,,болнава сантименталност“, като жертване на жизнените гръцки интереси без основателна причина, само за частично удовлетворяване на един ненаситен съсед, който ще се възползва от това, за да унищожи всякакво чуждо населението паднало под неговото господство и да събере нови сили с оглед на ,,нова атака“ която да извърши в подходящо време.“

За да подсили своята антибългарска позиция, Е. Венизелос пуска в обръщение любимия мотив на гръцката пропаганда още от 1913г. за ,,българските жестокости.“ Гръцката дипломация атакува България, изнасяйки нови лъжливи обвинения по темата. На тях най-аргументирано отговаря Т. Теодоров. (42)

Но Е. Венизелос продължава с антибългарска си кампания и издига своя план за  разпокъсване на България чрез нейния дележ межу съседите й. Това е старата руска имперска схема, възпроизвеждана в многобройни проекти с такова съдържание в XVII-XVIIв., за които вече писахме. Планът ,,Венизелос“, носещ името на гръцкия премиер много прилича на руския план ,,Татишчев“ от 1890г. Одобрен е от Ж. Клемансо и Д. Лойд Джордж. Само американската делегация, водена от президента У. Уилсън не го приема. Решителната съпротива на САЩ спасява България от опита на съседите й да я заличат от картата на Европа. (43)

Елевтериос Венизелос-министър-председател на
Гърция от 1917г. до 1920г. и голям враг на България

Трябва да отбележим, че по българския въпрос на конференцията американските представители в Париж намират известна опора за своите идеи в италианските дипломати, но само за кратко време, тъй като италианската делегация успява да се споразумее с гръцката, като Е. Венизелос и Т. Титони сключват таен договор на 29.07. 1919 г. по въпроса за Западна и Източна Тракия, за Албания, за о-в Корфу и за гръцките претенции в Мала Азия.

На конференцията в Париж САЩ и лично президента У. Уилсън категорично се противопоставят на политиката България да бъде жестоко наказана провеждана най-вече от Франция. Независимо, че Ж. Клемансо заявява, че „Бяло море е лукс за България“, по тракийския въпрос най-крайна антибългарска позиция има Англия, която защитава гръцките си съюзници и не приема установения в полза на своя съюзник Франция особен статут на областта в периода октомври 1919-май 1920г. т. нар. „Междусъюзническа Тракия.“ САЩ защитава позицията, че Беломорска Тракия не може да се откъсва от територията на България, в оформянето на тази позиция участва и американския шарже д'афер в София Д. Мърфи, представил на конференция на Париж документи за българския характер на Тракия, Добруджа и Македония. Неслучайно през 1919г. Софийския общински съвет наименува улица на негово име, което ще бъде отразено във в. ,,Уошингтън таймс“ в броя му от 29.02.1919г. (44)

Британците приемат „компромис“ с автономна тракийска квазидържава, но в рамките и в границите на Гърция. Предложението е отхвърлено от американските дипломати. Франция дава идеята за свободна Западна Тракия, включваща българските малцинства, това решение получава подкрепата на САЩ от техния представител, но Е. Венизелос яростно се противопоставя с единствения аргумент, че това ще отдели Одринска Тракия, която следва да се даде на Гърция.

В крайна сметка президентът У. Уилсън, крайно неудовлетворен от налаганата отмъстителна позиция на европейските си съюзници спрямо победените държави, залагаща причините за нова световна война, напуска конференцията и САЩ формално са представлявани от второстепенни служители. В крайна сметка съдбата на Западна Тракия остава нерешена окончателно, но перспективата за ликвидиране на всякаква форма на българската власт вече е ясно очертана, независимо, че по време на междусъюзническото управление на областта, доминирано от Франция и продължило до края на май 1920 г., България все още запазва, макар и ограничен, своя достъп до Средиземно море.

Подобна на гръцката със силно антибългарска насоченост е поведението и на югославската делегация. В края на 1918г. е обявено създаването на Сърбо-хърватско-словенското кралство (СХСК), което е ново издание на ,,Велика Сърбия“ на Балканите, основно за сметка на рухналата Австро-Унгария. На конференцията през 1919г. югославската делегация начело с Н. Пашич води безкомпромисна борба за запазване на Вардарска Македония на всяка цена и за узаконяване на сръбската й окупация. Но освен това сърбите  предявяват големи териториални претенции към България като искат да завземат още българските градове: Петрич, Кюстендил, Радомир, Брезник, Белоградчик, Кула и Видин с районите им. В дневника си М. Сарафов записва за датата 14.08.1919г.: ,,Преди обяд в съвет прочетохме бележките върху исканията на сърбите, изложени в един техен мемоар, и според който теглят права линия, като оставят в Сърбия Видин, Белоградчик, Цариброд Трън, Кюстендил и по Струма (надолу).“ Тези искания Белград оправдава със ,,стратегически“ и ,,eтнически“ съображения, като дори предлага фалшифицирани документи, с които ,,доказва“ наличието на 200-хилядно сръбско малцинство в България?!

Никола Пашич

Великите сили отхвърлят повечето от териториалните искания на СХСК, но все пак решават да направят някои ,,корекции“ на границата в негова полза не защото са убедени в коректността на техните искания, а просто защото СХСК е техен верен съюзник и те имат задължения към него да го наградят за участието във войната на тяхна страна изцяло за сметка на България.

Всички предпоставки да се случи това в 1919г. са налице. България се намира в тежка международна изолация. Най-влиятелните и мощни европейски държави тогава са на страната на Сърбия. Англия се стреми да я превърне в първостепенен фактор на Балканите и чрез нея да закрепи своите позиции в Югоизточна Европа. СХСК има силната подкрепата и на Франция, която също е настроена крайно враждебно към България.  Нещо повече, в Париж отделят важно място на укрепването на СХСК за сметка на нейните съседи, като стожер на новия версайски ред. СХСК, т.е. бъдеща Югославия става важно звено във профренския съюз Малката Антанта. Белград е толериран изцяло в мегаломанските си балкански проекти. Въобще Франция през 1919г. успешно замества победената в Първата световна война Русия сред великите сили в упоритата си политика по изграждане на ,,Велика Сърбия“ на Балканите. Частично благоприятна за България в спора й със СХСК е позицията на Италия, но тя има интереси с Англия и Франция и в крайна сметка се подчинява на техния диктат. Единствено дипломатическата подкрепа на САЩ по македонския въпрос не е достатъчна, а и тя е доста колеблива и зависима от конюнктурата и желанието да не бъдат разваляни за сметка на победените държави отношенията с европейските съюзници.

За да оправдае анексията на български земи, подобно на Гърция, и СХСК отправя тежки обвинения срещу България за извършени от нейната армия и администрация ,,жестокости.“ Прилагат се и специални анкети с фалшифицирани данни за такива ,,жестокости.“ Особено активен в това отношение е сръбският наемник швейцарският криминолог  Рудолф Арчибалд Райс. Веднага след Солунското примирие той пристъпва към извършване на разследване на сръбска територия. Самият Р. Райс е  в услуга на великосръбската кауза както по време на войната като доброволец в сръбската армия, когато се нарича „велик шумадийски швейцарски войн“, така и на Парижката мирна конференция. Затова не е никакъв безпристрастен учен. Анкетите на Р. Райс,  тази на Междусъюзническата анкетна комисия, нито пък чисто сръбските не са безпристрастни международни анкети от типа на Карнегиевата от 1914г. Основната част са издадени на френски език в Париж през 1919г., което говори за целта им-да защитят сръбската национална кауза на Парижката мирна конференция.

Независимо от това въз основа на  тези ,,анкети“ България е обвинена за жестоко потушаване на въстанието в Поморавието в 1917г. Това ,, въстание“ всъщност е сръбска диверсия в тила на българската армия, организирана от сръбската главна квартира и Антантата. (45)  Като жертви от ,,въстанието“ сръбската и югославската литература, посочва 20 000 убити?! (46) Това е несериозна  цифра, силно раздухана с пропагандна антибългарска цел, тъй като при условие че населението на Куршумлия тогава е около 1553 души, на Прокупле-5751 души, Враня-9981 души, това би означавало в бунтовните райони да не е останал жив човек. (47) Избитите едва ли са повече от няколко стотин до хиляда души, а една част от тях са жертва на самите сърби, между които също се води борба, в това число на криминална основа. Полк. П. Дървингов (началник-щаб на Моравската военно-инспекционна област в Ниш) дава следните сведения за събитията през 1917 г. в Моравско: „обири без убийства-49, обири с убийство - 14, престрелки-27, убити от частите местни жители - 18, заловени четници и пленници-56, предали се доброволно-186, събрано оръжие: пушки 150, патронни 1780, бомби-5.“ (48) Терорът, упражняван от самите четници срещу населението, което не съчувства или не желае да ,,въстане“ е факт. Ако четем  писмата, адресирани до К. Войнович от К. Печанац можем да видим как самият той настоява да се спрат убийствата на цивилно население и неговото ограбване. Важно доказателство за вътрешносръбските борби и взаимни жестокости са писмата между К. Печанац и поп Мита Димитриевич. Те са намерени при залавянето на Аца Пипер и поп Мита Димитриевич в опита им да преминат през Южния фронт и да се присъединят към сръбската армия. Преведени са и са после са публикувани във в. ,,Моравски глас.“ (49)

Това е тема табу за сръбската пропаганда и историография и до днес. Но е факт, че тези сръбски жертви ще бъдат приписани на българите, а след войната ще бъде дори открита цяла гробница със жертвите на ,,българските окупатори“, която се използва за пропагандна антибългарска кампания на Белград и до днес. България отговаря официално и на тези сръбски обвинения на 1.09.1919г. (50)

Но и това няма ефект. Българофобията на официален Белград няма граници. СХСК дори съставя списък на ,,военнопрестъпници“-български военнослужещи по номера и имена, които подлежат на издирване по номера и имена на български военнослужещи за тяхното съдене.

По македонския въпрос всички български идеи за неговото справедливото му решаване са отхвърлени. Делегацията ни в Париж се надява да се приложат ,,14-те принципа“ на У. Уилсън. Един от тях предвижда зачитане на националното самоопределение, вкл. при очертаване на следвоенните граници. Затова България настоява да се проведе плебисцит (допитване) сред населението в земите, които ще й бъдат отнети. (51)

Но Ж. Клемансо и Лойд Джордж отказват, защото нямат илюзии, че българите в тези земи ще предпочетат отделяне от родината. Целта на френската и английската делегация е точно противоположна на българската. България не трябва да бъде обединявана, а наказвана чрез териториална ампутация на нейното етническо землище. Идеята за плебисцит на спорните земи под егидата на ОН, предложена от българската делегация е отхвърлена. Стремежът на Париж и Лондон е и да наградят своя сръбски съюзник.

По-късно  Ж. Клемансо, вероятно след като осъзнава престъплението срещу България, което е извършено с негово участие в Париж през 1919г. най-безцеремонно ще нарече съюзниците, т.е. нашите съседи ,,чакалите на нашата победа.“ Не по-малко категоричен ще бъде и Д. Лойд Джордж, който през 1928 г. отбелязва: ,,Цялата документация, дадена ни от някои от нашите съюзници при сключването на мира беше лъжлива и фалшифицирана.“

Интересна е идеята за автономия на Македония, обсъждана в Париж в 1919г. За нея споменава и Иван Михайлов в неговите спомени. (52)

Проектът за автономна Македония (стара идея на ВМРО) повдига през юли 1919г. италианската делегация. Но този проект среща съпротива от английската делегация, която предлага друга идея за надзор на областта под ОН. Французите са решителни противници и на двете предложения. На 1.08.1919г. Н. Пашич отправя писмо до конференцията, в което директно разяснява старата сръбска теза, че ,,македонските славяни са били винаги, считани от властите в нашата държава като сърби.“ Обещава дори да бъдат спазвани техните права, като лъже, че това е било трайна политика на Сърбия досега спрямо тях. Н. Пашич прокарва тезата, че ползвайки се с граждански и политически права, както на другите сръбски поданици тези ,,македонски славяни“ нямат абсолютно никаква нужда да бъдат покровителствани по специален начин. Н. Пашич е подкрепен от Франция и в крайна сметка успява да надделее. Македония няма да бъде покровителствана специално, а ще си остане до 1941г. ,,Южна Сърбия“, окупирана и потискана жестоко заради българския етническия характер на мнозинството от нейното население.

В крайна сметка подкрепата на американската делегация в Париж през 1919г. за България не е достатъчна. Проф. Г. Генов пише:,,..американците се бориха дълго да подобрят, донякъде поне, нерадостната съдба, която чакаше България. Но напразно. Не успяха те нито за Тракия, нито за Добруджа, нито за Западните покрайнини. Империализмът на победителите тържествуваше в цяла Европа, не можеше той да не обхване и Балканския п-в, където имаше най-изострени и най-ненаситни апетити. Френската делегация беше изцяло на страната на нашите съседи.“ (53)

Защо У. Уилсън отстъпва от своите позиции? Първо той не е силов играч в дипломацията. В това отношение като тип политик се отличава много както от Ж. Клемансо -,,Тигърът“, така и от Е. Венизелос. У. Уилсън няма възможност да наложи своята програма. Зависим е от идеята за ОН. Принуден е да отстъпи пред общия фронт на съюзниците, притиснат от кампанията за възмездие над победените в другите държави победителки. Завоят в позицията на президента се обяснява с необходимостта да запази авторитета на френския премиер Ж. Клемансо и на английския му колега Л. Лойд Джордж. Те са притиснати от масовата националистическа  еуфория, обхванала Франция и Англия, и от критиките на деснорадикални партии и групи. Управлението им е застрашено, а без тях американският президент смята, че ще му е трудно да реализира идеята си за ОН.

В своите спомени К. Муравиев е записал важен текст, които обясняват още причини за отстъплението на У. Уилсън. Това са умората и болестта, налегнала президента, както и силната съпротива сред неговите политически противници и изолационизма, който все още обхваща големи словете от американското общество. С опозицията и изолационизма У. Уилсън няма как да не се съобразява. Може да се бори с тях, но няма сили, за да ги елиминира. К. Муравиев цитира думите на ползващия се с голям авторитет Ст. Панаретов: ,,Действително председателят има огромни възможности в ръката си. Американската армия е още с пресни сили и може би единствената годна за големи действия. Освен това  икономическата мощ на Щатите е огромна. Като се има предвид това, би трябвало да се очаква от него дейност с голям размах. Където е направил усилия до днес той е налагал своята воля. Германия му държи много за Ренания, Познан и др. Неслучайно Клемансо в едно заседание го е нарекъл германофил. Обаче аз се съмнявам, дали ще направи това, което се очаква от него. Той е уморен вече, при това и болнав. В самата си държава той остава много неразрешени въпроси. Най-първо той не подготви отиването си в европа. Не трябва да се забравя, че на средния американец не му се иска да бъде забъркан във въпроси, стоящи извън континента. Европейските работи му са чужди и той не го разбира. Договорите за мир не го интересуват много. И Обществото на народите, за което Председателят толкова мисли, му е чуждо...Освен това, ако и Председателят да е с голям престиж, той е много критикуван. Често пъти той пренебрегва Сената, който според Коснтитуцията има голяма власт. През време на войната Уилсън беше поддържан от всички, а сега не е така, защото фаворизира само своята партия....“ (54)

Самият американски проект за мир среща много силна съпротива от страна на Франция - домакинът на мирната конференция. Още на 15.11.1918г. френското правителство заявява, че принципите в ,,14-те точки“ на У. Уилсън не могат да служат за основа за преговорите за мир в Париж. Д. Крапчев, опирайки се на писаното от Р. Лансинг в неговите мемоари разкрива тактиката на Ж. Клемансо да измести и да го изиграе У. Уилсън: ,,Отначало той го е удавил в почести. Щом слязал на френска земя, Уилсън бил посрещнат във Франция като бог. Клемансо е правил това, за да вземе той председателството на конференцията за мир. Всички обаче са смятали, че именно Уилсън ще бъде председател. В края на краищата Клемансо взе председателството под предлог, че преговорите се водят във Франция. Добрал се до председателското място, Клемансо просто тероризирал цялата конференция. По-внимателен е бил само към Уилсъна, комуто направи и едничката концесия създаването на ОН. С другите делегати Клемансо не се е церемонил никак. Поставял е въпросите, и без да дочака възражения, извиквал: ,,прието“ (адонте). Тиранизирал е цялата конференция.“ (55)

На 19.09.1919г. в залата на Ке д’Орсе е връчен проектодоговорът. М. Сарафов записва в своя дневник: ,,9 септември 1919 г.В 10 1/2 ч. сутринта в Министерството на външните работи ни 5 предадоха проектодоговора за мир. Заседание официално на Конференцията. Не познах никого от представителите на Puissances alliees et associees. (Съюзнически и асоциирани сили-б.м.). Види ми се, че направихме добро впечатление.“ Тогава Ж. Клемансо пита иронично: ,,Какво нещо е това България-монархия, царство или република?“ Българската делегация е изслушана само за форма и ѝ е поднесен приготвеният протокол, който смазва и унищожава България. Проектодоговорът е приет от ръководителя на делегацията Т. Теодоров, който произнася кратко слово. При връчването на проектодоговора е определен срок до 14.10.1919г., който впоследствие е удължен до 24.10.1919г., за да се направят възражения и бележки.

Съдържанието на документа хвърля в ужас и най-големите песимисти. По своята жестокост надминава многократно очакваните санкции срещу България. Той на практика не е двустранен договор, а диктат срещу една победена и разорена вече малка държава, в каквото се е превърнала страната ни само за няколко месеца.

На 27.09.1919г. българската делегация се връща в София. В Париж остават В. Ганев и М. Сарафов, като Т. Теодоров определя М. Сарафов за ръководител. При посрещането на делегатите на българска земя К. Муравиев записва в спомените си един от най-трагичните епизоди от жестоката за България 1919г.: ,,Пристъпят големите делегации, Добруджанска, Царибродска и Босилеградска с траурни знамена и черни ленти на ръка. Те вървят в гробно мълчание. Тази печална гледка раздвижва чувствата на всички. Някои от присъстващите плачат. Това е повече плач от безсилие.“ (56)

На въпроса към делегацията ,,Какво носите?“, Ал. Стамболийски отговаря: ,,Смърт! Онова, което ви носим, е най-тежката присъда, но все още проектоприсъда. Ние смятахме, че тя може да се смекчи както, както по отношение на териториалните, така и по отношение на другите точки на договора и особено по отношение на бъдещата гранциа на България и Сърбия в Кулско, Царибродско и Босилеградско.“ (57)

На следващия въпрос ,,Какви бяха отношенията на властите в Париж към вас?“Ал. Стамболийски в България признава: ,,Третирани бяхме като подсъдими, бяхме под постоянен надзор и не ни позволяваха никакви срещи. Случайно учехме какво става и изпращахме до конференцията мемоари. Дали са четени обаче тези мемоари, ние не знаем. Изглеждам, че не са четени, щом въпреки тяхното подаване ни се връчи такава присъда. Принципите на Уилсън не съществуват, французи и англичани са направили всичко, за да ги обезсилят. Американците се помъчиха да ни помогнат, обаче не можаха да се наложат в нищо....“ (58)

На 6.10.1919г. е съставено ново коалиционно правителство начело вече със Ал. Стамболийски, лидер на БЗНС, спечелил първите следвоенни парламентарни избори на 17.08.1919г.

На 24.10.1919г. е даден българският отговор на проектодоговора, който е в обем от 151 печатни страници с приложени три ноти. Като съдържание българският отговор може да бъде разделен на три части. Първата част засяга членовете, отнасящи се до ОН, защитата на малцинствата и труда, които са приети с готовност от българската страна. Втората му част засяга териториалните въпроси, като се опровергава обвинението на съседите ни, че България е търсила с намесата си във войната хегемония на Балканите и е преследвала империалистически цели. Обосновава се аргументирано и дипломатично несправедливостта на тези натрапени от победителите териториални промени във вреда на българския народ, грубо погазващи етническия принцип. Втората част на българския отговор завършва с кратък преглед на европейските статистики за Македония, от които ясно личи българския й характер. Третата част на документа се занимава с военните, финансовите и икономическите клаузи на проектодоговора. В нея се настоява за оставяне в сила на задължителна военна служба в армията и се моли за намаляване на размера на репарациите предвид лошото финансово положение на държавата.

Победителите не се съобразяват с българските искания. Всички български основни аргументи са отхвърлени. При това на България се вменяват две лъжи, които обосновавали нейното тежко наказание: за нанасяне на удара с ,,нож в гърба“ на Сърбия през 1915г. и за удължаването на войната заради българската намеса в нея на страната на Германия през същата година.

Съюзните представители на държавите победителки правят само незначителни корекции в проектодоговора, които не засягат обаче границите. Тях победителите не позволяват да се променят след като са наложили волята си вече над победена България. Особено цинично е изявлението им, че ,,взетото решение било плод на дълги изучавания и затова не могло да се измени.“ Дават ни се уверения за защита на малцинствата, като се посочва, че контролът на ОН бил достатъчна гаранция, за да бъде режимът справедлив. Скоро тези уверения ще се окажат една голяма лъжа, а ОН така и няма да успее да защити изтреблението на оставените под робство български национални малцинства, въпреки договорите за покровителството им, подписани от СХСК (Югославия) на 9.12.1919г. в Париж и от Гърция на 10.08.1920г. в Севър. (59)

Югославия и Гърция не се съобразяват с подписите си в тези договори, които ги задължават да спазват правата на българските  национални малцинства. Няма и кой да ги накара да ги спазват. Техният съюзник Франция е основен гарант за установения през 1919г. несправедлив за малцинствата в Европа Версайския ред.

През 30-те години на XX в. проф Г. Генов описва неизпълнението на международните задължения, поети от на нашите съседи по защита на българските малцинства, предадени по волята на победители под тяхна власт и останали на тяхна територия по следния начин: ,,Тези задължения остават и досега неосъществени. Държавите победителки на Балканския п-в и досега отказват да дадат правата, които договорите предвиждат за малцинствените групи, които останаха в техните предели. С това те целят да предизвикват асимилацията или прогонването на лицата, принадлежащи към тези групи. Това е едно болезнено положение, което създава много причини за безпокойства и размирия около нас. Защото положението на всички малцинства не е завидно, но най-тежко е положението на българските малцинства. Те са подхвърлени на такъв морален и политически гнет в трите съседни нам държави, че тяхното положение всеки ден става все по-непоносимо. Това очевидно намерение на нашите съседи да откажат правата на българските малцинства, повдига въпроса за ревизия на договорите по отношение на териториите, в които живеят тези малцинства. Щом държавите победителки не желаят да дадат най-елементарни човешки права на подвластните там инородни населения, те нямат право да владеят земите, които тия населения населяват. Робство от народ над народ не може да бъде търпяно в XX век.“ (60)

Но през 1919г. положението е друго и изцяло във вреда на България, която трябва да бъде наказана от великите сили победителки в Първата световна война за удовлетворение на техните амбиции и задоволяване на техните алчни за български земи балкански съюзници. България подлежи на наказание заради това, че е търсила своето национално обединение и го отстоявала с оръжие в ръка пред великите сили в продължение на близо шест години от 1912 до 1918г. само с една мирна година (1914г.) в три последователни войни.

В непроменения си вид проектодоговорът е връчен отново на българската делегация.  Заявено е, че тя трябва в 10-дневен срок да съобщи дали ще го подпише или не. След изтичането на този срок победителите обявяват, че ще считат сключеното на 29.09.1918г. примирие в Солун за денонсирано и ще вземат необходимите мерки.

На 8.11.1919г. ХVІІІ ОНС е свикано на редовна сесия, която разглежда диктата на победителите. Народните представители обсъждат текста и гласуват протест, който има много силно съдържание и е издаден по-късно през 1935г. в отделна брошура от Всебългарския съюз ,,Отец Паисий“ като част от акциите срещу Ньой под заглавие ,,Най-силният протест срещу Ньойския договор за мир“. (Вж. Приложение № 5)

Междувременно с идеята да смекчи гнева на победителите правителството предприема един много спорен ход срещу опозицията. На 4.11.1919г. то арестува политици и военни, обявени от балканските ни съседи за ,,военнопрестъпници.“ Сред тях има над 200 бивши министри, военни, магистрати, интелектуалци и др. лица, вкл. водачите на ВМОРО Т. Александров и ген. Ал. Протогеров-всички ,,отличили се със своята вредителска дейност“, както отбелязва К. Муравиев. (61)

Ал. Стамболийски иска от парламента да узакони тези арести, като този факт е представен в Париж преди подписването на мирния договор, като ,,доказателство“, че България следва нова политика. Всъщност целта на тази политическа чистка е да подпомогне установяването на авторитарен режим. Но Ал. Стамболийски не спира дотук. На 22.11.1919г. ХVІІІ ОНС приема два важни закона: Закон за съдене на министрите, който заменя стария закон от 1880г. и Закон за съдене и наказване на виновниците за народната катастрофа.

Сметките на земеделското правителство с репресии над опозицията да се търси облекчаване на гнева на победителите и евентуално смекчаване на условията на бъдещия мирен договор, са много криви и постигат обратен ефект. Тези действия настройват офицерството и много хора срещу режима. Както сполучливо отбелязва ген. Т. Кантарджиев ,,нашето правителство опита с главите на началниците на армията да изкупва сносен мирен договор в Париж.“ Резултатите са наистина противоположни-,,чудовищен до най-висока степен, несправедлив и жесток наказателен мирен договор.“

След пристигането в Париж Ал. Стамболийски предприема последен отчаян ход. На 22.11.1919г. се обръща с лични писма до Ж. Клемансо и председателите на делегациите на СХСК, Гърция и Румъния-Н. Пашич, Е. Венизелос и ген. К. Коанда, с надежда да смекчат клаузите на грабителския договор. Единствен, който реагира е Е. Венизелос и то, за да отправи нови нападки, обвинения и претенции към България. (62)

Договорът-диктат е подписан на 27.11.1919г., в кметството в парижкото предградие Ньой сюр Сен. В избора на мястото, където да се проведе унизителната церемония отново има съзнателно търсена от французите символика. Така са направили спрямо победените германци във Версай на 28.06.1919г. Така ще постъпят и спрямо българите в Ньой сюр Сен на 27.11.1919г. Кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен е преднамерено избрано. Ньойският договор е подписан именно на това място като отмъщение заради граф дьо Ньой, загинал в битката при Одрин през 1205 г. Тук е било  неговото родово имение.

Кметството в Ньой сюр Сен, където на 27.11. 1919г. е подписан мирният договор

Точно в 10 часа и 45 минути в празничната зала председателят Ж. Клемансо поканва да влезе българският министър-председател и да подпише договора. След като Ал. Стамболийски слага мъчително подписа си, се изреждат по азбучен ред делегатите на съюзните и сдружени сили. Всичко това продължава точно 25 минути.

М. Сарафов записва за тази черна дата в дневника си следното: ,,27 ноември 1919 г. Г-н Стамболийски подписа мирния договор в Hotel de Ville на Neuilly-sur-Seine. Румъни и сърби не подписали поради неподписване St Germain-ския договор (защитата на меншествата). Дават им срок 8 дена. Подписан е и договорът с Гърция за emigration. Военни почести, отдадени на Стамболийски след подписването. На делегацията позволено свободно движение в Париж. Посетих А. Н. Michel & Cie, 58, rue de la Victoire, за да му говоря по работите на „Балкан.“.Г-н Charlot дохожда при Стамболийски да съобщи, че в Министерството на външните работи решили да искат сменяването на г. Данев поради неудържане даденото от него уверение, че няма да се плащат наши ариери в неутрални и неприятелски страни. Той сполучил да отмени това с надежда, че ще се намери средство за изглаждане работата. Стамболийски го моли да гледа да се споразумее направо с г. Данев. Стамболийски приема журналисти. Между другото им казва, че, останал сам да ликвидира бившия режим в България, че имал предчувствие, какво подписаният договор ще бъде изменен до три години. Г-н Sauerwein от ,,Matin“ казва, че във Франция виждат, какво договорът е тежък и се почва работа за ревизията му. Съглашението не можело да не удовлетвори поне отчасти съюзниците си.“ (63)

От този текст на очевидец личи, че няма счупена перодръжка, както твърдят поддръжниците на митове около Ал. Стамболийски. Според някои източници обаче домакините му предложили да си вземе за спомен перодръжката, но той отказал. „Не ми трябва-отговорил той,-хубав спомен!“

И тук е бил прав. Талисмани на българското национално унижение не са нужни на нито един български политик. Интересен факт, че е след подписването на договора-диктат българската делегация е била освободена от състоянието си на домашен арест, а на водачът й, узаконил със своя подписва втората национална катастрофа на България са оказани високи военни почести! Ал. Стамболийски самият вероятно заблуден или просто наивник обявява публично, че договорът щял да бъде изменен до три години!? Всъщност Ньойският диктат ще го надживее. Стратегията за мирна ревизия на Ньойския договор ще има само два успеха: през 1938 г. чрез Солунската спогодба официално отпадат военните ограничения, а през 1940 г. България си връща Южна Добруджа.

Французите обаче не са наивници. Те помнят много добре цели седем века случилото се край Одрин през 1205г. и казват през 1919г. директно, че ни отмъщават. Затова самото подписване на мира е ритуал на отмъщението важен за премиера Ж. Клемансо и френските управници от онова време. Българската делегация е поставена да седи точно под портрета на графа-нашественик от 1205г. По време на преговорите е казано достатъчно ясно, че този договор ще бъде отмъщение заради разгрома на рицарството през 1205 г., т.е. враговете на България, за разлика от българите имат историческа памет и съобразяват с нея своята политика. Когато се подписва договора-диктат, при който България е жестоко разпокъсана французите  делегат доволно потриват ръцие и казват, че отмъщението е сторено и костите на граф Ньой вече спокойно можели да почиват в мир. Няма значение, че е нападнал с рицарите България. Важно е отмъщението да бъде постигнато чрез унижение на България и наказание на българския народ, ,,виновен“, че чрез своята армия се е защитавал успешно от агресорите, в това число отново френски войски на бойните полета на войната в периода 1915-1918г.

През 1920г. Ньойският диктат влиза в сила и започва да се изпълнява. Какви са конкретните му условия, които хвърлят цяла България в национален траур?  Ньойският договор съдържа три основни групи клаузи-териториални, военни и финансово-икономически. Първите от тях са особено жестоки, защото водят до поредното разпокъсване на българското етническо землище.

СХСК (Югославия) заграбва отново цяла Вардарска Македония, което е потвърждение условията на Букурещкия договор-диктат от 1913г. Въз основа на решенията на Ньойските ,,миротворци“ във Вардарска Македония ще бъде установен втория сръбски окупационен режим (1919-1941г.), свързан с чудовищен за XX в. геноцид на местните българи, обявени за ,,прави сърби“ в техния родния край, третиран като ,,Южна Сърбия.“ Н. Пашич най-цинично и публично декларира, че след десетина години в Македония няма да остане нито един българин!

СХСК (Югославия) обаче успява да заграби и още български земи по стратегически причини-села в Кулско, Босилеградско, Царибродско с градовете и Струмишко, известни като Западни покрайнини. Чл. 27 от договора само ориентировъчно определя новата граница, като с чл. 29 е предвидено създаване на международна разграничителна комисия, която да определи граничната линия на място, така че тя да е географски оправдана и възможна и да не пречи на разделеното население. Тази международна разграничителна комисия, съставена от френски, британски, японски, сръбски и български представители, още в началото се натъква на непреодолими трудности. Новата граница не може да се трасира според поставените изисквания. Френският представител полковник Ордеони признава, че няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури, затворени от изток от границата, а от запад-от непроходима крепост от планини.

Самото българско население посреща с много бурни протести решенията на Ньойския договор-диктат. Още щом започват да пристигат първите вести за проектодоговора през есента на 1919г., спонтанно избухват масови митинги в Трън, Цариброд и Босилеград, на които са гласувани резолюции с потресаващо съдържание и изпратени до министър-председателите на конференцията в Париж. Изпратен е и един адрес-плебисцит до председателя на мирната конференция Ж. Клемансо, подписан от 12 500 души от Трънско, 22 500 души от Босилеградско и 4 200 глави на семейства от Царибродско. Във всичките тези документи се подчертава българската етническа принадлежност на населението, което се позовава на великите принципи за самоопределение и свобода и се протестира срещу предаването им на Сърбия.

Решенията на международната разграничителна комисия се забавят и сръбските войски на 6 и 7.11.1920г. завземат територията на Босилеградско, Царибродско, части от Трънско и Кулско и едно село във Видинско, с обща площ от 1 545 кв. км., на която живеят около 80 000 българи, разпределени в един град, 3 пазарни средища и 118 села, в които има 115 първоначални училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които 269 учители преподават на 7 892 ученици,  45 черкви с 42 български свещеници. Българската държавна администрация и училищните власти се оттеглят в България, а българските вестници в траурни издания отбелязват: ,,Западните покрайнини в 8 и половина сутринта на 6 ноември са окупирани.“ Така Западните покрайнини са окупирани въз основа на международен договор, но преди да се произнесе международната разграничителна комисия!

Окупацията на Западните покрайнини е част от националната доктрина за ,,Велика Сърбия“ и етап от вековната сръбска агресия на изток и юг за сметка на България. Завземайки стратегически важните височини край българската граница, СХСК (Югославия) иска да осъществи военно преимущество, с цел да се доближи до Земенското дефиле и Пернишкия каменовъглен басейн, както и да си осигури жп линия Враня-Скопие. Така Белград с дипломатически средства и използвайки благоприятното международно положение, успява да осъществи част от целите си, които не е успял да постигне в Сръбско-българската война от 1885г. и през Междусъюзническата война от 1913г.

Около 30 000 бежанци от Западните покрайнини в следващите няколко години ще залеят България. Около 5000 от тях по-късно ще избягат в Западна Европа и Америка. Създадена е една от най-нехуманните граници в Европа, сполучливо наречена от западен журналист ,,черната граница.“ Тя пресича 25 села и разделя дворове, ниви, къщи, извори, кладенци, гробища, черкви, пътища, семейства, роднини, приятели. Това е една от най-укрепените граници в Европа по това време, с опънати телове и заредени бомби върху тях, с гъсто разположени гранични стражи, разделящи българи от българи. Пограничните съоръжения имат за цел да сплашат населението и сами по себе си са доказателство, че заграждат чужди земи. Френският журналист Анри Пози, който, както сам пише, ,,...обича Сърбия и й го е доказал достатъчно в течение на 20 години“ в книгата си ,,Войната се връща“, е оставил потресаващи свидетелства за характера на тази граница, като: ,,Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и плачат на няколко метра от скъпите им гробов понеже им е забранено да се приближат. Те са все пак щастливи, че докато е копана някоя вълча яма, не са изхвърлени костите върху насипа на нещастните малки мъртви-както видях при Извор.“

В Ньой на 27.11.1919г. Гърция заграбва окончателно Егейска Македония със Солун. Тя успява да спечели и борбата срещу България за Западна Тракия. Областта първоначално има особен статут, подобно на Саар в Германия или Данциг (дн. Гданск в Полша), установен в октомври 1919г. Това е т. нар. съюзническа Тракия, в която има с френска военна окупация начело с ген. Шарпи и българска администрация. Междусъюзническият режим продължава 6 месеца и съществува с идеята, че тази област, населена преимуществено от българи ще бъде оформена като френски мандатна територия подобно Сирия. Нищо подобно. Старият гръцки  съюзник Англия се възпротивява на тази френска идея и успява да издейства гръцката окупация на Западна Тракия. На проведената през април 1920г. в Сан Ремо конференция на премиерите на държавите от Антантата (без САЩ) е решено ,,Междусъюзническа Тракия“ да бъде присъединена към Гърция, за да се осъществи териториална връзка с Източна Тракия, която също предстои да й бъде преотстъпена, след подписването на мирен договор с Турция. Пагубна за България се оказва е ролята на Англия, която в лицето на своя премиер Д. Лойд Джорд разпалва крайния гръцки шовинизъм в духа на ,,Мегали идеята“ с антибългарска и антитурска насоченост, и разширява териториално Гърция като свой морски съюзник за сметка на България и Турция. Единствена утеха за България е чл. 48 от Ньойския договор, който й дава гаранция за свободен икономически излаз на Егейско море. Става дума за гарантиране на определени икономически интереси на България, но не и за реален повторен териториален излаз на България на Егейско море. Този чл. 48 обаче остава неизпълнен. Вина носи Гърция със своята крайна неотстъпчивост, България със своята дипломатическа слабост, но и великите сили.  Те  са съставили този текст, в който липсват конкретни ангажименти за неговото прилагане. Това позволява на Гърция, наредила се незаслужено сред победителките в Пърата световна война да осуети задължението си по чл. 48 от Ньойският договор. Успехът на турската кемалистка революция в борбата срещу гръцките интервенти в Мала Азия води до първата ревизия на мирен договор-Севърския от 1920г. На 24.07.1923г. е подписан Лозанският мирен договор. България е лишена от излаз на Бяло море и въпреки по-сетнешните й усилия за прилагане на чл. 48 от Ньойския договор, единствено трасе за нейното корабоплаване към световните морски пътища остава това през Черно море и откритите за всички държави Проливи, които през 1936 г. в Монтрьо Турция все пак ремилитаризира.

По Ньойския договор от 27.11.1919г.  Румъния си връща Южна Добруджа. Възстановена е границата от 1913г., установена след Междусъюзническата война и прокарана по силата на решенията от Букурещкия мирен договор. Румъния отново става господар на цяла Добруджа. Ако за загубата  от България на Западна Тракия основна вина носи Англия, то за откъсването на Южна Добруджа, обилно напоена с кръвта на българската армия в освободителната война срещу Румъния и Русия през 1916-1917г., основна вина има Франция, която не пропуска да ,,награди“ отново своя стар румънски съюзник.

Общо според териториалните клаузи на  Ньойският договор България губи около 11 000 кв. км. български земи. Площта й намалява от 114 424 кв. км в 1915г. на 103 146 кв.км.  Общо около 2 млн. българи от Македония, Западните покрайнини, Тракия и Добруджа са оставени под робство. Стотици хиляди бежанци са прокудени и потеглят отново към ограбена България.

Карта на ограбена България след Ньойския диктат с откъснатите от нея
земи и основните потоци прокудени български бежанци

Военните клаузи на Ньойския договор са също изключително тежки. Унищожена е редовната Българската армия-един от стълбовете на държавността. На България се разрешава да организира само малобройна наемна, доброволческа войска жандармерия и погранична стража, чийто състав да не надхвърля 33 000 души. Броят на офицерите не може да надхвърля 1/20 от целия състав на войската, а при подофицерите - 1/15. Направено е изключение за числото на стражари, митничари, горски стражари, местни и общински полицейски агенти и др., което не може да надхвърля броя на изпълнявалите подобни длъжности към 1911г., но в никакъв случай над 10 000 души. Точната цифра следва да се определи от Съюзническата военноконтролна комисия. Нещо повече, определено е едно-единствено военно училище, а във всички останали образователни институции и клубове е забранено занимаването с каквито и да е военни въпроси.

България е лишена от цели родове войски. Тя няма право на флот, подводници, авиация.   Драстичното съкращаване на въоръжените сили и унищожаването на редовната военна повинност цели да остави България за десетилетия напред обезоръжена и уязвима от нови агресии на своите алчни балкански съседи, стегнали я в железен обръч с общи хищнически интереси след заграбването на стари български земи.

Непосилни за победена и разорена България са и наложените й репарации. България  е задължена да плаща 2 милиарда и 250 милиона златни френски франка репарации в срок от 37 години, като се започне от 01.01.1921 г. с 2 % лихви върху общата сума за първата година и с 5 % за следващите години. Плащането трябва да приключи чак през 1958г. Годишната вноска на репарациите е равна на 55% от държавния бюджет на България по това време. Освен това България трябва да предаде на бившите си неприятели във войната-Сърбия, Гърция, Румъния огромно количество добитък над 71 000 глави млечни крави, волове, бикове, коне, овце и др. За Югославия по 50 000 тона въглища годишно в продължение на 5 години.

Накрая ще се спра и някои особени задължения, които Ньойските ,,миротворци“ вменяват на България. Става дума за особените, т. нар. наказателни клаузи в договора от 1919г. и по-конкретно неговите чл. 118-120. (Вж. Приложение № 6)

Това са много удобни текстове на победителите във войната, които целят да оправдаят техния заговор срещу България. Това са текстове, които имат изцяло антибългарско съдържание и са мотивирани от пропагандата на победителите за т. нар. български жестокости. Тези текстове са нарушение на международното право, защото такава отговорност се носи от държавата, а не от лицата, които са действали като нейни органи.

Чл. 3 от Хагска конвенция относно законите и обичаите на сухоземната война от 1907г. гласи следното: ,, Онази воюваща страна, която наруши разпоредбите на посочения правилник, дължи обезщетение, ако е нужно. Тя е отговорна за всички действия, извършени от лица, които са част от нейните въоръжени сили.“

Следователно чл. 3 от Хагската конвенция  за обичаите и законите за водене на война обявява, че отговорността в тези случаи пада върху държавата, а не върху лицата, които действат като нейни органи. Провинили се лица, ако има такива въобще, не могат да бъдат съдени от чужд или международен съд, особено за военни престъпления. С такива аргументи Холандия отказва да предаде на победителите избягалия след края на войната на нейна територия германски кайзер Вилхелм II, защото счита, че търсената от негова отговорност е политическа.

Холандското правителството се позовава на принципа за ,,nullum crimen sine lege“, тъй като до този момент нито една международна конвенция не третира нарушаването на законите и обичаите за водене на война като международно престъпление. ,,Nullum crimen sine lege“ означава, че не може да се налага наказание без закон, т.е. без съответното деяние де юре да е обявено за наказуемо. Това е правният принцип още от римско време, който  е основополагащ в пеналистиката. В наказателното право, принципът заляга в правилото, че на наказателен закон не може да му се дава обратна сила.

Като налага задължения в мирните договори за  победените държави да предадат известни лица, свои поданици, участвали във войната, за да бъдат съдени от съдилища на държавите победители, Парижката конференция от 1919г. сама нарушава международното право! Следователно тази конференция и изготвените от нея договори-диктати е прилагала още един ,,принцип“ в отношенията спрямо победените държави извън ,,Тежко на победения?“, а именно победителите не са длъжни да се съобразяват с нормите на международното право. Те не са обвързани с тях и са недосегаеми в стремежа си да унизят, накажат и унищожат победения противник.

Много прав е проф. Г. Генов-авторитетен наш специалист по международно право,  наказан от комунистическия ,,Народен съд“ през 1945г., който оценява условията на договорите-диктати така: ,,Много от постановленията на Ньойския договор, поставени под критиката на международното право, се характеризират като наложени съвсем произволно на победените: други, макар съгласни с нормите на правото, надхвърлят всякаква обективна възможност за изпълнение. Условията на мирните договори се изработиха в периода след войната, когато чувството на недоверие, мъст, омраза, разделяше народите на победители и победени. При съществуващите тогава психически условия в средата на съглашенските народи и техните държавници, обяснимо е защо се впусаха такива тежки, мъчноизпълними, противоправни задължения в договорите.“ (64)

Ньойският договор за мир поставя България в крайно тежко и унизително положение-той отнема както икономическата, така и политическата независимост на българския народ, обрича го за много години на глад и лишения. Това е втората национална катастрофа за българския народ. Клаузите му са непосилно бреме и подлагат на жесток геноцид поколения българи в България и в съседните държави. Ньойският договор, отваря дълбока рана в българския народ, която все още кърви.

Една от най-пагубните последици от Ньойския диктат е разбиването на националното единство. В следващите години България е залята от политически убийства, преврати, атентати, опити за въстания и непрестанни конфронтации между различните обществени групи, която в определени години прераства в гражданска война.

Но все пак да не забравяме, че дори в националните катастрофи, които България преживява през XX в. има градация. Три години в този жесток за България век (1913, 1919 и 1944г.) претендират с основание да са символ на национални катастрофи. И оценката за тях са я дали още съвременниците. Водачът на ВМРО Иван Михайлов оставя своята тежка историческа оценка, която важи и до днес: ,,Нека запомним и се съобразяваме и за в бъдеще с факта, че загубата в 1913г. и в 1918 г. за българщината е по-малка от тая в 1944 г.“ Под 1944г. последният велик българин на XX в. има предвид преврата на 9.09.1944г. и съветската окупация с наложената чрез нея комунистическа диктатура.

 

Янко Гочев, историк.

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Вж. Манипулативно предаване и сръбска пропаганда по „История. БГ“ разгневиха Граждански комитет „Западни покрайнини“, 20.11.2019г. Faktor.bg.

2. Вж. в. ,,Ден“, 19.01.1867г.

3. Сръбските интриги и коварства срещу България 1804-1914г., Дипломатически документи. С., 2009, с. 72-73.

4. За Райхщадско споразумение вж. ,,Сборник договоров России с другими государствами“ (1856-1917), М., 1952г.,с. 144-146.

5. За тайните Будапещенски конвенции вж. ,,Сборник договоров России..., с.149-155.

6. АВПРИ, ф. Канцелярия, 1876, д. 128, л. 206-211.

7. Санстефанският договор е публ. в ,,Принос към дипломатическата история на България“ 1878-1925г., т.1. Печат. ,,Родопи“, 1925, с кратки обяснителни бележки от д-р Б.Кесяков и предговор на проф. Ст. Баламезов. Втората важна публикация е дело на проф. Г.Генов през 1940г. Тя влиза в сборника ,,Международни актове и договори, засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и Съседните страни“, С.,1940. Вж. и ,,Сборник договоров России..., с. 159-175.

8. Сборник договоров России..., с.176-180. АРПР. Sumner B. H., Russia and the Balkans. 1870 1880. Oxford 1937, p. 646 649.

9. Вж. „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-дунавска област в България“, 1892г., (II изд. от 1993г.).

10. Вж. ,,Авантюрите на руския царизъм в България“, сборник документи от царските архиви, съст. П.Павлович, предговор В. Коларов, М. 1935г.( I изд.), ИК ,,Стено“, Варна, 1991 (II изд.).

11. Вж. Документы по заключению франко-русского союза (1891-1893 гг.). Сборник договоров России с другими государствами. 1856-1917. М., Гос.изд-во полит. литературы, 1952, с. 277-283; АВПР. Documents diplomatiques. L'Alliance franco-russe, 1918, p. 129. Paris.

12. Кюстии А. де Россия в 1839 году: В 2 т. Пер. с фр. под ред. В.Мильчиной; коммент. В. Мильчиной и А.Осповата.Т. I/ Пер. В. Мильчиной и И. Стаф. М.: Изд-во им. Сабашниковых, 1996. 528 с. (Записи Прошлого).

13. Ламздорф, Вл. Н.Дневник 1891-1892. Изд.: Academia. М.-Л. 1934, с. 58.

14. Вж. Дюнан, М. Бгългарското лято, Стрелец изд. ,,Стрелец“, С.,1993.

15. Вж. Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917) Государственное издательство политической литературы, 1952 г. с. 428-435. Международные отношения в эпоху империализма. Документы из архивов царского и временного правительств 1878 1917 гг., сер. III, т. VII, ч. I, стр. 392-393, 416 417, 424 425, 452 455; ч. II. с. 120; В. К. Шацилло. Первая мировая война 1914-1918: факты, документы. Москва, 2003. с.107; Bertran Russell. Pacifism and Revolution, 1916-18. р. 140; Англо-франко-русское секретное соглашение 1915. Дипломатический словарь. М.: Государственное издательство политической литературы. А. Я. Вышинский, С. А. Лозовский. 1948.

16. ,,ВОЙНАТА Спасителна за България.“ Блазѣ на нашитѣ герои, ранени или паднали на бойното поле“. Стара Загора, 1917 г. Публ. в: Билярски, Ц. Виновниците за погрома на България през 1913г. С. 2010, с. 350-372. Това е брошура, в която през призмата на религията и духовността старозагорският митрополит Методий Кусев се застъпва и оправдава морално и политически намесата на България на страната на Централните сили и саможертвата на българския войник през Първата световна война. Брошурата е забранена след 9.09.1944г. и остава непозната и до днес, дори за специалисти.

17. Вж. От Сан Стефано до Париж (1878-1947). Най-важните договори за България. Съст. Ц. Билярски, С., 2009, с. 135-139.

18. Высочайшій Манифестъ объ объявленіи войны Болгаріи (1915 г., Октября 5). Собранія узаконеній и распоряженій Правительства (ст. 2018).

19. СГЦБ, год. V-XIV - 1913-1922.A. Teритория и население, I. С. 1924, с. 4.

20. Вж. Месечни статистически известия на Главната дирекция на статистиката на Българското Царство, 1918г. № 4-5, с.1.

21. За управлението на Ал. Малинов през 1918г. вж. спомените му: Ал. Малинов. Под знака на острастени и опасни политически борби. С., 1991г., Същият ,,Странички от нашата нова политическа история.“ С.,1993г. и брошурата му ,,Кратък отговор на доклада на Парламентарната изпитателна комисия и на предложението за предаване на съд бившите министри от кабинета Александър Малинов-1918 год.“

22. Доклад от Парламентарната изпитателна комисия за анкетиране на управлението на бившия кабинет на Ал. Малинов - Костурков. С.,1923, с. VI.

23. Христов, Хр. Дневникът на Михаил Сарафов за сключването на мирния договор в Ньой през 1919 г., ИИИ, кн. 3-4, 1951, запис от 26.07.1919г.

24. Муравиев, К. Договорът за мир в Ньой, С., 1992, с. 87.

25. Подр. вж. Николов, К. Клетвопрестъпниците. С., 2002.

26. Петков, Д. Виновниците за погрома на България през септември 1918г. въз основа на исторически документи и факти, С., 1927, с.158.

27. Дипломатически документи по участието на България в Европейската война. Т.2. С.: Държавна печатница, 1921, с.1061.

28. Кесяков, Б. Принос към дипломатическата история на България 1878-1925г. Договори, конвенции, спогодби, протоколи и други съглашения и дипломатически актове с кратки обяснителни бележки. С предговор от проф. Ст. Баламезов. С., 1925, с. 80-81.

29. Муравиев, К. Договора за мир в Ньой, С., 1992, с. 87.

30. Публ. в Н. Д. Каблешков, Vae victis! (Горко на победените). І. Уилсон. Пловдив, 1937, с. 50-53.

31. Подр. вж. САЩ и македонския въпрос, съст. Ц. Билярски, изд. ,,Анико“, С., 2019.

32. Каблешков, Н. Vae victis! (Горко на победения!). Пловдив, 1937,с.74.

33. Вж. ,,Рухна последната постройка на Версайската система. Реч, произнесена на 9 май 1941 година в столичния Военен клуб“, С., 1941, 29с. , публ. в ,,Ньойският погром и терорът над българите...“, с.477.

34. Христов, Хр. Дневникът на Михаил Сарафов за сключването на мирния договор в Ньой през 1919 г., ИИИ, кн. 3-4, 1951, с. 320-365.

35. Вж. Генов, Г.П. ,,Ньойският договор и България“, сп. ,,Отец Паисий“, 1941г.

36. Пак там.

37. Муравиев, К. Договорът за мир Ньой, С.,1992, с. 93.

38. Пак там, с 115.

39. Из доклад на Ал. Стамболийски пред XVIII ОНС за подписването на Ньойския мирен договор от 26.12.1919г. - В: Ньойският погром и терорът над българите, С., 2009, изд. ,,Анико“, с. 347-348.

40. Вж. Рухна последната постройка на Версайската система. Реч, произнесена на 9 май 1941 година в столичния Военен клуб, С., 1941, 29с. , публ. в Ньойският погром и терорът над българите,..., с.476.

41. Гърция пред мирния конгрес в 1919г. Меморандум за правата на Гърция… Представен от Елефтериос Венизелос. Публикува се от Американо-гръцкото общество Оксфордски университет-Американски отдел. Ню-Йорк. 1919 г.

42. Вж. Доклад № 198 на българска делегация на Конференцията за мира до председателя на Парижката конференция Жорж Клемансо с опровержения на гръцките обвинения срещу България за мними български жестокости по време на войната от 1.09.1919г. Публ. в Ньойският погром и терорът над българите, с. 64-70.

43. Вж. Крапчев, Д. Уйлсон е предотвратил подялбата на България, В. ,,Зора“, 4.08.1930г.

44. Повече за Д. Мърфи вж. в. ,,Вестник на вестниците“, бр. 47, С., 21.02.1930 г., в която пише невероятни неща за любовта на ,,Дядо Мърфи“ към България.

45. Въстанието в Моравско през м. февруари 1917 г. е дело на сръбската главна квартира.- В: сп. „Свободна дума,“ г. I, кн. 9, С. 7 .02.1919, с. 6-7.

46. Вж. Хадживасиљевић, Ј. Бугарска зверства у Врању и околини (1915-1918). Нови Сад, 1922, с. 36.

47. Каросеров, И. Моравската област в народостопанско отношение.- В: Научна експедиция в Македония и Поморавието. С., 1993, с. 102.

48. Минчев, Д. Тане Николов-командир на партизанска рота в Поморавието през Първата световна война.-В:120 години от рождението наТаню Николов. Хасково, 1993, с. 145. Вж. също: Минчев, Д. Военно-революционната дейниост на Петър Дъврвингов (1898-1918)., С.,1990г.

49. Вж. в. ,,Моравски глас“, бр. 130/134.

50. Доклад № 198 на българска делегация на Конференцията за мира до председателя на Парижката конференция Жорж Клемансо с опровержения на гръцките обвинения срещу България за мними български жестокости по време на войната от 1.09.1919г. Публ. в Ньойският погром и терорът над българите. Сб. от документи и материали. С., 2009, Отговор на Сръбските обвинения, пак там, с. 70-84.

51. Вж. Муравиев, К. Договорът за мир в Ньой, с. 129-153.

52. Вж. САЩ и македонския въпрос, с. 113-115. Публ. в Ив. Михайлов. Спомени, т. II- Освободителна борба (1919-1924), Лувен, 1965, с. 336-338.

53 Вж. Генов, Г.П. ,,Ньойският договор и България“, сп. ,,Отец Паисий“, 1941г.

54. Муравиев, К. Договора за мир в Ньой, С., 1992, с. 86-87.

55. В. ,,Зора“, бр. 3120, 27.11.1932г. Крапчев, Д. Изминат път (1906-1936), С., 1936, с.190-192.

56. Муравиев, К. Договорът за мир в Ньой, с.233.

57. Пак там, с.233-234.

58. Пак там, с. 234.

59. Вж. Договор за покровителство на негръцките народности в Гърция - В: Гръцките жестокости и варваризъм над българите (1912-1923г.). С., 2012, изд. ,,Анико“, с. 631-634.

60. Генов, Г.П. Тринадесет годиин от Ньой- В: Ньой-тринадесет години черни години, С., 27.11.1932., с. 13-14.

61. Муравиев, К. Договорът за мир в Ньой, с. 238.

62. Вж. Ньойският погром и терорът над българите, с. 312-324.

63. Христов, Хр. Дневникът на Михаил Сарафов за сключването на мирния договор в Ньой през 1919 г., ИИИ, кн. 3-4, 1951, с. 320-365.

64.Вж. Проф. Г.Генов. Ньойският договор и България, С., 1935г.

..........................................

Приложение № 1

Из ,,Хроника“ на маршал Жофруа де Вилардуен  за разгрома на рицарите кръстоносци в битката при Адрианопол на 14.04.1205г.

,,Уви! Колко печална беше нашата загуба! Там погинаха епископ Петър от Витлеем, Стефан от Перш и брата на граф Джофри, Рено от Монтмирел, братът на графа на Невер, Матю от Уолинкорт и Робер дьо Ронсоа, Жон дьо Фриес, Волтер дьо Нюи, Фери дьо Йер, Джон - неговият брат, Юстис от Юмон, Джон - неговият брат, Болдуин от Нювил и много, много други, които книгата тук не споменава. Тези, които успяха да избягат, се завърнаха, хвърчейки към лагера.“

 

Приложение № 2

Планът ,,Татишчев“ за унищожението на България, 1890г.

,,...След като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроенията на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено Целта на нашите усилия трябва да бъде не ,,целокупна“ България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката ивица покрай Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си. Ние сме в правото си, ако България ни измени и премине на страната на нашите противници, да постъпим с нея така, както постъпихме с Полша, да я разкъсаме, да я смачкаме, да я изтрием от лицето на земята за назидание на всикчи останали,,племена“, населяващи Изтока, за доказателство, че позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, който дръзне да вдигне ртъка на велика Русия.“

С. Сп. Татищев, Из прошлого русской дипломатии: Ист. изслед. и полемич. ст./ Соч. С.С. Татищева.- Санкт-Петербург: изд. А.С. Суворина, 1890г., с. 503.

 

Приложение №3

Шифрована телеграма № 359, 29 август 1916 г., Берлин, на държавния секретар на германското МнВР д-р Готлиб фон Ягов до германския пълномощен министър в София граф Алфред фон Оберндорф, София.

Бързо!

За евентуално използване.

 

Както съобщава „Таймс“, руското Дружество за побратимяване на славянските народи в Петербург е отправило апел тези дни пред една много въодушевена публика, сред която много лица от най-доброто общество, българският народ да бъде наказан за назидание и да бъде предаден за отмъщение на сърбите, като между другото са взети следните решения:

1. Отговорността за политиката на правителството и на Царя пада върху българския народ, който е ио-виновен, отколкото неговия цар.

2. Българският народ и преди всичко русофилите не направили нищо, за да предотвратят позорните действия на своето правителство.

3. В случай на поражение на България, Царят и неговият министерски съвет трябва да бъдат дадени под съд.

4. Понеже българският народ показа своята неспособност сам да се управлява, управлението на страната ще бъде поверено на комисари на Антантата, освен това границите на България ще бъдат променени в полза на Сърбия и Румъния. България трябва да плати военно обезщетение на Сърбия,

Руската преса приветствала тези решения с въодушевление.

ИИ БАН, кол. 6, on. 60, ас 10, л. 20-21. Bonn, РААА, Bulgaria/10, Bd. 18. Германски дипломатически документи за Първата световна война, т.2, 1916-1918г. С., 2005г., Архивите говорят, с. 122, док. № 59.

 

Приложение №4

Статии във френския печат срещу България от 1919г.

1. Вестник ,,Ом либр“:

,,Целият български народ е отговорен за делата на своите управници и за грозните атентати, които той извърши против човечеството; затова е необходимо да му се прегради за дълго пътят, за да не бъде вече в положение да предприема подобни нападения против своите съседи, каквито никога не е преставал да върши, откакто съществува.“

2. Вестник ,,Демокраси Нувел“:

,, България трябва да бъде осъдена да повърне заграбеното, да поправи всичко, което е повредила, и да даде гаранции, че за в бъдеще не ще може да върши същото. Ще бъде много странно, ако България излезе от войната с териториални придобивки, дори по отношение на турците, чиято отговорност във войната е много по-малка от тая на българите.“

 

Приложение №5

Из протестно изложение на ХVІІI ОНС, 9 ноември 1919г.

,,С чувството на безгранична скръб Народното събрание узнава, че последната дума на Великите Съюзени сили по условията на мирния договор с България остава неизменна. Потъпкват се всички оповестени принципи на международната правда и свободното самоопределение на народите. Българският народ се наказва с крайна жестокост. Вместо правото на самооппределение чрез плебисцит на откъснатите части на българския народ късат се нови части от тялото му, за да се поставят под чуждо робство. Вместо пряк териториален излаз на Егейско море отнема се на България единственото й пристанище на Бяло море. Вместо гарантиране на свободен политически и икономически живот за страната ни България се вижда осъдена на политическо стопанско поробване. Срещу такъв мир Народното събрание смята за свой дълг в този трагичен момент да издигне високо още един път в името на целия български народ глас на протест. Никакви прегрешения на управниците не могат да оправдаят жестоката присъда, произнесена над българския народ в неговото бъдеще. В името на историческата правда, в името на оповестените принципи за свобода и справедливост към слабите, в името на милиони невинни българи, които имат право да живеят своя свобдоен национален живот, Народното събрание протестира против този мир на неправда и като остава на отговорността на правителството и по-нататъшните му мероприятия за запазване на интересите на България, минава на дневен ред.“

Дневник (стенографски) на XVIII ОНС, първа редовна сесия, отворена на 8 ноември 1919г. Кн. V. заседания 1-24  от 8 ноември до 20 декември 1919г., С., 1920, с. 1-31.

 

Приложение № 6

Из Ньойски мирен договор от 1919 г.

 

ЧАСТ VI.  НАКАЗАТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ

Член 118

Българското правителство признава правото на съюзническите и асоциирани сили да изправи пред военни трибунали лица, които са обвинени в извършването на актове в нарушение на законите и обичаите на войната. Такива лица, ако бъде доказана тяхната вина, ще бъдат осъдени да изтърпят наказания, установени от законите. Тази разпоредба ще бъде приложена независимо от всякакви наказателни процеси или преследвания пред трибунал в България или на територията на нейните съюзници.

Българското правителство ще предаде на съюзническите и асоциирани сили или на онази от тях, която така изиска, всички лица, които са обвинени в извършването на акт в нарушение на законите и обичаите на войната, които са посочени по име или по чин, служба или занятие, които те са заемали в българските власти.

Член 119

Лицата, които са виновни за извършването на престъпни деяния срещу лицата с националност на една от съюзническите и асоциирани сили ще бъдат предадени на военните съдилища на тази сила.

Лицата, които са виновни за извършването на криминални деяния срещу лица, които имат националност на повече от една от съюзническите и асоциирани сили ще бъдат предадени на военни съдилища, които са съставени от членове на военните съдилища на заинтересованите сили. Във всеки отделен случай обвиняемият ще има правото да посочи свои собствен защитник.

Член 120

Българското правителство се задължава да предостави всички документи и информация от всякакъв вид, която може да бъде сметната за необходима, за да се осигури цялата истина и познание относно наказуемия акт, разкриването на престъпниците и справедливата преценка на отговорността