ПРОФЕСОР ПАВЕЛ МИЛЮКОВ ЗА НАСТАНЯВАНЕТО НА СЪРБИТЕ В МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ПРОЛЕТТА НА 1913 Г.
Тази година се навършиха 160 години от рождението на големия приятел на нашия народ проф. Павел Милюков.
Професор Павел Милюков (15 януари 1859, Москва – 31 март 1043, Екс ле Бен, Франция) е един от най-известните чуждестранни познавачи на Македонския въпрос и на българо-сръбските отношения. Освен, че продължително време е професор в Софийския университет, но е и участник в археологическите разкопки в Пиринска Македония. Освен това той е и един от най-добрите изследователи на българската история, както и на Търновската конституция, на които той посвещава редица свои трудове. По време на последвалата Балканските войни Карнегиева анкета, той е един от основните докладчици, както и автор на части от доклада. Заради неговите свидетелства за сръбските и гръцките безчинства срещу народа ни във Вардарска и Егейска Македония той става нежелан в двете страни, поробителки на македонските българи.
Проф. Милюков е и активен участник в политическия живот в Русия, като известно време е и председател на Държавната дума, а в правителството на Ал. Керенски той е външен министър на Русия.
И след напускането на Съветска Русия, той продължава своите изследвания върху историята на народа ни, като не убягва от вниманието му и политическия живот в България и борбите на народа ни в Македония срещу новите поробители – сърби и гърци.
Още преди 16 юни 1913 г. и преди Букурещкия мирен договор проф. Павел Милюков започва да публикува поредица от статии във в. „Реч“, печатния орган на партията на Кадетите, на която той е лидер.
Във вестник „Църковен вестник“, редактиран по това време от Димитър Мишев непрекъснато се печата достоверна информация за окупирането на българските градове и села в двата дяла на Македония от сръбските и гръцките войски, затварянето на българските митрополии, храмове и църкви, като българските духовници не само са подложени на репресии, но най-непреклонните са избивани, а митрополитите са прогонени в България, затваряни са българските читалища и екзархийските училища, а дейците на ВМОРО най-безмилостно са убивани.
На тези факти се спира в своята статия, озаглавена „Сръбско-българския спор“ проф. Павел Милюков. Това прави бележитият учен, политик и държавник още преди злополучната дата 16 юни 1913 г. и преди Букурещкия мирен договор, когато сръбските и гръцките окупатори са започнали своите антибългарски и нечовешки действия.
Тази статия, която е препечатана в резюме във в. „Църковен вестник“, както и останалите му статии днес не са познати на нашата общественост, а да не говорим и за тези, живеещи отвъд границата.
Статиите му стават известни в България, но и в Русия, където антибългарските настроения набират скорост. На тези му статии по онова време реагират одеските българи, като отпечатват една брошура, в която отправят редица още питания към големия учен и хуманист.
Текстът на статията, публикувана в органа на Българската екзархия ви предлагам в нейния пълен вариант, така както е била публикувана през далечната 1913 г.
Цочо В. Билярски
СРЪБСКО-БЪЛГАРСКИЯ СПОР.
Под този наслов г. П. Милюков, бивш професор в Софийския университет, депутат в Думата и шеф на кадетите, е почнал да печати във в. „Реч“, органа на кадетите, ред статии, които имат за тема сръбско- българските разправии. Досега излязоха две статии. Те поразяват със своята силна аргументация. В първата статия Милюков изнася статистични данни за населенията в околията на Македония и дава броя на българите екзархисти и на българите патриаршисти и сърбомани в околиите, завзети от сръбските и гръцки войски. Нито в една околия авторът не посочва сърби. А той е кръстосал с научна цел Македония няколко пъти, изучавал е нейните паметници, минало и настояще, както и населенията й. Някой учен не може да говори по-авторитетно за Македония от него. С цифри, които са израз на конкретни факти, той доказва, че в околиите, на които претендират сърбите, няма сърби и че усилията на сръбската пропаганда в четвърт столетие да създаде сърбомания в чисто българските околии са дали най-скъдни резултати. В окупираните от сърбите околии има 467 012 българи срещу 49 224 сърбомани, а в окупираните от гърци 123 626 българи срещу 49 198 патриаршисти. Тия цифрени успоредици направиха поразително впечатление на обществото в Русия и в Европа.
Още по-интересни и по-поразителни са данните и фактовете във втората статия. Тия данни и фактове, които датуват от окупацията на околиите от сръбските войски, рисуват най-грозно сърбите в лицето на техите военни и граждански власти. Tе говорят за жестокост и некултурност. Професор Милюков, приятел на истината, ниже, не без болка на сърце, грозни данни и фактове. Ако те излагат и оронят в очите на славянството и на културните народи сърбите, последните трябва да се сърдят само на себе си.
Сръбските заблуди. Сръбската младеж е заблудена за славянското население в Македония. С тия заблуди, присаждани систематично от сръбското училище и книжнина, влязоха сръбските войски в Македония, като в сръбска страна.
„Сръбската войска, казва Милюков, влезе в Македония с онова добросъвестно заблуждение, в което сръбската младеж се възпита в две поколения. Македония, наследство от цар Душана, е чиста сръбска област. В нея има български агитатори, учители и свещеници, които с едни или други средства са втълпили на населението, че е българско. В действителност народът в Македония е сръбски, езикът, на който говори, е сръбски, нрави, обичай – всичко е сръбско. Трябва, значи, да се прекрати българската агитация, да се изгонят агитаторите, да се затворят училищата, да се пpедадат църквите на сръбски свещеници, и народът скоро сам ще се убеди, че е сръбски, a не български. Тази добросъвестна заблуда едва ли е останала у всички ония сърби, които на самото място са се запознали сега с Македония и с народа, който говори не сръбски, постоянствува в съзнанието си, че е български и решително се cpещопоставя на опитите да бъде посърбен“. Истинският сърбин, който, според това, което е учил, е очаквал македонецът да го посрещне и признае като брат, е несъмнено удивен и разочарован. Ала ръководните сръбски кръгове мислят, че, каквото и да е, Македония трябва да бъде сръбска“·
Посърбване на българите. Българското население трябва да се претопи и асимилира. То трябва да се откаже от името си, училището си, църквата си, общината си, езика си... Това е паролата на ръководните сръбски кръгове към военните и гражданските власти в окупираните места. Почват се систематични преследвания на българите в лицето на войводите, свещениците, учителите и първенците. Дава се преднина на турски шпиони и на други тъмни личности в управата.
„В Битоля, пише Милюков, всичко ръководят сръбски учители, които нямат никакво доверие между населението и двама бивши агенти на турската полиция. По посочване на последните се арестуват местните български патриоти - революционери. Също така и в Скопие и околността си разчистят сметките със старите български патриоти и революционери“.
Училищата. Сръбските военни власти обърнали особено внимание на българските училища и учители. „Също като под команда, пише Милюков, българските училища едновременно се закриха във всички окупирани места. В Охрид пропуснали да закрият училището. Българите го открили 10 дни подир окупацията. Още същия ден властите настанили в него войници. На много места в училищата се настанили общинските власти. В Ресен действували пряко: комендантът свикал учителите и свещениците, казал им, че тия крайнини стават сръбски и че, който не иска да стане сърбин, да си върви. От дебърските български учители сръбските власти поискали декларация, че ще преподават само на сръбски. Които се отказали, принудили ги да станат безплатни стражари. В село Вехчани властите унищожили картата и училищната архива“.
Пастиритe и църквитe. Още по-силни мерки взели сръбските власти срещу българските митрополити и свещеници. Систематично почнали да отнемат българските храмове и да ги предават на импровизирани сърбомани. „Още по-голямо внимание, пише Милюков, било обърнато на църквите. Екзархийската църква е главно и силно оръдие, за да се разпространява и засиля българщината. Трябва да се скъсат връзките между пастири и паство. Ресенският околийски началник назначавал за кметове сърбомани, дето пък нямало такива – гъркомани и власи. На всички дал заповед: никакви владици, свещеници, ревизори, учители и комити да не пущат в селата; ако се явят такива, да ги вържат и така да му ги пращат“. Това става в цяла Македония, окупирана от сърбите. Самите митрополити формено са блокирани от шпиони. Във Велес на митрополита се забрани да се сношава със селата, също и със свещениците, освен при богослужение. Защото митрополитът не обръщал внимание на напомките да си иде в България, един ден окупирват митрополията и набиват секретаря му. В Дебър на българите отнели катедралната църква, а на свещениците забранили да посещават когото и да било и да не вършат никакви треби дори и в дома си. Недоволни и от това, след няколко дни ги изгонват и от домовете им. Сам дебърският митрополит Козма бе изгонен из митрополията и града. А защо постъпват така, това обяснява най-добре велешкият епископ Неофит, който пише на окол. началник:
„Вие знаете, какво вършат в селата сръбските свещеници и учители. Придружени от войници, те отиват в българските села и принуждават населението да се записва като сръбско, да изгони българския свещеник и да иска сръбски. Които не искат да се обявят за сърби, бият ги и изтезават. На българските свещеници не позволяват да извършват религиозни треби. В Башино село пет двойки стоят не венчани. Свещеникът е заплашен, че ще бъде убит, ако се осмели да ги венчее. В това село искат да свещенодействува сърбин; вие знаете, че то има 300 български къщи и 25 сърбомански. Може ли със сила да се принуждават българите да менят народността си?“ ... На 4 февруарий Неофит бе изгонен от митрополията с думи: „Тук няма българска митрополия. Тук е сръбско царство и ти си дошел да бунтуваш гражданите“, така викал сръбският офицерин, който изгонил епископа. И справедливо забележил по друг повод епископът, че с духовните лица, с архиереите, и турците не се отнасяли така“.
Изневяра на договора. Сърбите не искат да напуснат земите в Македония, които по договора трябва да останат на България. С това те нарушават Сръбско-българския договор. Това е изневяра, която ще петни не само Сърбия, но и славянството.
„Сръбски офицери, пише Милюков, ми говориха в Белград още през януарий, че няма да дадат на българите гр. Битоля, за който са проливали кръв. Но отговорните сръбски политици ми говориха тогава само да се принадят към уговорените граници Прилеп и Велес. Те си представляваха това принаждане като доброволна българска отстъпка за закрепа на съюза и за бъдеща обща политика. Ала аз държа в ръцете си документ, изходящ несъмнено от сръбското правителство и разпространен от сръбски длъжностни лица още през средата на септемврий миналата година. Това е „мемоар“, връчен на Великите сили от сръбското правителство. В него преди войната, след като бе се сключил вече формален договор с България, наред с реформите, които се искат за Стара Сърбия, определят се и границите на тая последната по следния начин: „Стара Сърбия обема в сегашно време целия Косовски вилает, включително Ново-пазарския санджак, северо-западната част на Шкодранския вилает с Адриатическото прибрежие (Дурацо, Леш, Сан Джовани ди Медуа), северната и източната част на Битолския вилает (Дримкол, Дебър, Поречието, Прилеп). Географиите граници почват от точката, дето се среща сега сръбско-българско-турската граница по водораздела между притоците на Брегалница и Злетовската река и по течението на Брегалница от съединението й със Злетовската река до вливането й във Вардар. Оттук границата върви по планина Бабуна, тъй че Прилеп, Кичево и Охрид влизат в Стара Сърбия. Когато запитах едно от лицата, които разпространяваха мемоара, какво е това противоречие в определените в мемоара граници и тия в условията на формалния договор, не получих удовлетворителен отговор, ако не считам за такъв смущението на събеседника.
И това е най-умереното в сравнение с това, което искат днес сърбите. Преди месец Сърбия предложи на България да й даде всичко, което са заели сръбските войски... Това искане осветява с тъмна светлина всичко онова, което говорих за политиката на „местните власти в окупираните земи“.
Публ. във в. „Църковен местник“, год. XIV, София, 19 април 1913 г., бр. 30, с. 600-601.