ИМАЛО ЛИ Е ТУРСКО РОБСТВО ПО НАШИТЕ ЗЕМИ?

НА ТОЗИ ВЪПРОС ДАВА ОТГОВОР УЖАСЯЮЩИЯТ РАЗКАЗ НА ИВ. ЗЛАТАРОВ ЗА ТУРСКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ В СЕЛО БОЯДЖИК ПРЕЗ МАЙ 1876 Г.

 

Още неизгаснали пожарищата на българските градове и села, а труповете на изкланите българи все още стоят непогребани, развличани от кучета и диви зверове по нашата изтерзана и озлочестена от турците земя минават и записват видяното американския журналист Дженерариус Макгахан и американския легационен секретар и генерален консул в Цариград Юджийн Скайлер. Репортажите на Макгахан разтърсват цивилизования свят с натуралистичните описания на турските жестокости над въстаналия народ, но и над мирните българи – жени, деца и старци.

Великият английски държавник Уилям Гладстон потресен от станалото в българските земи ще публикува книгите си „Българските ужаси и Източния въпрос“ и „Уроци по клане“. Но ако репортажите на Макгахан и книгите на Гладстон са публицистика, базирана на една жестока картина, извършена по земите ни, то докладите на Юджийн Скайлер са точна и обективна картина на видяното в озлочестената българска земя. Тъй като тук нашите читатели ще могат да прочетат по-долу едно ужасяюще описание на едно от турските масови кланета в село Бояджик, което го нарежда непосредствено до Баташкото и Новоселското кланета.

 




За тези събития разказва в своята не голяма по обем книга Ив. Кр. Златаров, която озаглавява „Жално историческо събитие по кланието на село Бояджик (Спомен от 1876 год.)“. Авторът е не просто хроникьор, но и съвременник на събитията от пролетта и лятото на 1876 г., като още на корицата на книгата декларира, че е и участник в Сръбско-българската война през 1885 г.

Авторът, без да има писателски умения, а както личи от неговия спомен е и доста необразован, предава трагедията на село Бояджик и на неговото население в един силно емоционален и разтърсващ разказ, какъвто рядко се среща в нашата литература. Тя не само допълва и конкретизира написаното от чуждестранните журналисти и анкетьори, но дава достоверна и всяваща ужас картина на извършвания турски геноцид над народа ни.

Убеден съм, че читателите отново ще приживеят причинените на народа ни страдания, дело на човекоподобните зверове, безчинствали в продължение на пет столетия из земите ни.

Преди да прочетете целият текст на Ив. Златаров ще ви цитирам само един кратък откъс от преживените жестокости от населението на Бояджик: „Селото бе придадено на огън и меч. Побеснялата зверска сган жестоко: колеше, сечеше, гореше, мъчеше, грабеше, обезчестяваше и претваряше на прах и пепел всичко живо и неудошевлено. Големи бяха мъките и страданията, Боже мой! Невинний и беззащитний Бояджиец, който до вчера с трудът и потът си хранише и поддържаше царе, паши и везири, който, така да кажа, беше черен роб на теглилата; а в тая минута ний го виждаме немилостива жертва на гневът и злобата. Той е в гроб, и спи. Пламна там огънят и гори. Селото в пожар и сеч. Мъртвата стража стоеше в окупиран вид край селото, а башибозуците и останалата част от редовната войска колеше и сечеше мъже и жени, старци и деца, болен и здрав, щастлив и нещастен. Насилията бяха вън от злобноковарската граница. Грабежът в изобилие и богат; а писъците на мъчениците от минута на минута ся усилваха. Тук ся представляваше театърът на человеческата жестокост. Маски от терор, кръвопролития и зверства. Цялото село беше потъмняло от мъглите на кръвта, огънят и писъците. Писъците бяха премного. Майките целуваха последен път рождениците си. Всичко в тревога, всичко в печал! Е там виждаш, как разбеснелий агарянец сече и коли немилостиво невинните и малолетни рожби на умрялата и студена, от острото желязо, майка. Девиците, които бяха окрити в гробната яма, сега пищят и си скубят дългите руси коси, от свирените мъки на коварний поганец. Каква беше съдбата на тия скрити, в гробната яма, девици може да попита някой, и какво им сториха? Ето как след като ги съблякоха голи, както в рождените си ризи и след като изпълниха удовлетвориха скотските си сладострастия; тогава тия кръвопийци зверове направиха огненна яма и ги хвърлиха всред жупела на ямата!! Как да не заплаче от жал человек, когато гледа тия нескверни девойчета, горят най-мъченически, и ся мъчат със смъртните болки от пламена и жупела!... Убийства, мъки, огън и писък беше пирът на свадбений процес на каймакаминът и пашата. Храмът, оня алтар на християнската ни религия, след като ся ограби, и и биде запален и преобърнат на прах, пепел и дим. Тук беше страшилище на плач и вечни рани! Селото беше преобърнато на пепел и имаше изгледа на Херкулан и Помпей. Всред пламъците стърчаха и пищяха двумесичните дечица пронизани и носени на байонетите от редовната войска на героя Шефкет паша!? Там виждаш низам пори утробите на трудните жени и прави на късчета зачатъкът и не пълно-развитото отроче!!!... От това село, бяха събрани един клашник пълен само с дребни глави изсипан пред къщата на Италианското консулство в Пловдив. Отмъщенията, разоренията бяxa неправедно. Мъчителствата без граница. Изтезания и смърт беше бичът на беззащитните. За Бога, кажи драгий читательо, тия ли са отоманските правления, закони и начала? Тия ли са човешките правдини о, Европо!“

Читателят ще забележи, че този геноцид над народа ни се извършва не от само от безотговорния башибозук, но и от редовната турска войска. Заедно с тях безчинстват и преселените през 60-те години на века кримски татари и черкези, за последствията от което преселение беше надигнал глас и предупреждаваше за неминуемите последствия от него великият Георги С. Раковски в брошурата си „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“.

Може би днес много от нашите сънародници са объркани от продължаващия вече три десетилетия опит да се подмени истината, че през петте века по нашите земи не е имало турско робство, а турско присъствие, и че турци и българи са си живели по братски, по комшийски и в разбирателство. Ако се опитват да ни обясняват, че написаното от Иван Вазов, от Г. С. Раковски, от Любен Каравелов, от Христо Ботев, от Добри Чинтулов, от Захарий Стоянов не отговаря на истината, то разказът на Златаров за клането в Бояджик е един достоверно свидетелство за това как „братски са съжителствували“ турци и българи по земите ни. Този разказ по своята достоверност се нарежда сред световната мартирология, описваща изтребването на индианците в двете Америки, арменския геноцид, критските кланета, потушаванията на въстанията срещу колонизаторите в Индия, Китай и Южна Африка.

Текстът се публикува изцяло, като само тук-таме са правени опити да се изправя буквописа, без да се правят корекции на явни и лесно забележими допускани грешки.  Не съм включил само тринадесетте страници със стотиците имена на спомоществувателите на книгата, които са от всичките краища на българската земя, включително от Тракия, Македония и Добруджа.

След поместения тук текст на книгата на Ив. Кр. Златаров „Жално историческо събитие по кланието на село Бояджик (Спомен от 1876 год.)“ ще имате възможност да си припомните частта от доклада на Скайлер, отнасяща се до въстанието и до неговото потушаване в Сливенския край и констатираните жестокости в Бояджик.

Докладът на Юджийн Скайлер е от 20 ноември 1876 г. Той го адресира до американския пълномощен министър в Цариград Хорас Мейнард, който го препраща до американския президент Юлисис Грант. В неговия разширен вариант е отбелязано за трагедията в с. Бояджик следното: „В района на Сливен има едно село разрушено – Бояджик – 140 къщи, 1 училище, 1 черква. Всички къщи, без 20, са били изгорени. Убити 170 души според официалните турски данни, но броят вероятно е много по-голям.“

Макар и публикуван и отдавна известен докладът в неговия пълен вариант си заслужава тук да бъде отново припомнена частта за въстанието в Сливенския край и за неговото потушаване. Прекият наблюдател и анкетьор на извършените турски жестокости Ю. Скайлер е заделил не малко място на клането на българите от Бояджик и на неговото запалване и опитът да се заличат следите от престъплението.

Към текста прилагам и няколко графики от времето на турските злодеяния по време на тяхното „присъствие“ по нашите земи.

Цочо В. Билярски

 

ИВ. КР. ЗЛАТАРОВ

(Ученик – войник в Сръбско-Българската война)

ЖАЛНО ИСТОРИЧЕСКО СЪБИТИЕ ПО КЛАНИЕТО НА СЕЛО БОЯДЖИК (СПОМЕН ОТ 1876 ГОД.)

 

 

Всред глас писък жален, мечът блещеше

От зверът коварен гробен топ бучеше

Кръви реки, детчица невинни

Тревоги без милост, о Боже ти силни

Страшни зверства бяха над ратник и роба

Бояджик на пепел, падна лежи в гроба.

 

БОЯДЖИК

„Поклон пред теб храбро, село великанско!

Жертва не бивала, иго Ватиканско.

Плач, сълзи надгробни, но виде ликът ти.

Прах ти священ спомен, поклон по смъртта ти.

От топ, пушка, сабля, рани ти понесе

Буйни, злобни мъки, поганцът ти нанесе

Див бяс, демон лукав, син твой Шефкет паша

Удар грозен мрачен, притърпя във часа.

О! любезно селце, заспа с мъки страшни,

От паша злодейца, рани ти ужасни.

Глух веч звон на храма, писък свяшен жален

Ням и мъртав сега, твоя лик печален.

История имаш жална, и от туй време

Трагедии страшни, чете твойто племе.

Страдалче невинно, загина жестоко,

В кръв, огън и пушък, бе поле широко.

Злобна ръка тури, край живот невинен.

В робство, мъки ярем, живот твой безсилен.

Заспа в гроб, със мъки, отдих ти приятен

Загина всред сълзи, в тоз свят светлив златен.

В окови ти тежки, чувства в слаби мисли

Носи, пъшка тегли, c най-последни сили.

Но туй на теб малко, каза, врага злобен.

Убити жестоко, стана лик надгробен.

Всред грозната жупел, облък в мъгли лава.

Пищя жално кански, лик страшен бе тогава.

О! картина жална, сцена в кръв и пламен

Стана прах и пепел, образ грозен жален.

Облък кървав, смардлив и в мрак адски.

Жени, деца клаха в теб дин Ислямски,

Под кръв, гроб, окови, гледат тя безсилно

Мъртвец си безгласен, страдалче невинно.

В неволи и мъки, под ярем несносен

Тлея, гина тежко, в тоз свят Богон сен.

Бич злоба тиранска и ядът погански

В миг един но страшен, кат ревът волканси

Заспа вечно, уви! без храм, без опело

Облажи ся звярат, о! трагично село.

Свобода невинна, бели дни честити

Не видя, загина, всред мъки си сити.

На всек въпрос мълчиш, хладно си и нямо

Над гроб плаче чадо, във сълзи обляно.

На всяк образ красен, плача аз безгласно.

Кат спомня за тебя, о село прекрасно.

Ах! веч си безсилно, образ страшно грозен

Плача сълзи роня, за живот твой гробен

 

* * *

 

Историята на турските злодеяния ся писаха, но не в самата им логична точност и справедливост. Голямо, обаче драгоценно съкровище и неизчерпаемо богатство се дава историку от подробните описания на извършившите се събития, били те значителни или не. Всекому е известно, тая дилема на человеческата съдбина, която е подвергната всякога така, чтото ред от светлини и блажени минути неизбежно да следят и горчиви опасни страдания. Подобна напразна грозна участ се струполи и на това историческо по събитието си село Бояджик. И действително, не само Батак, Перущица и Брацигово са на историка термини на историята, не само тия села бяха осъдени да изпитат гневът на коварното агарянско оръжие; но и това орисано село Бояджик, било нещастно да претърпи същата катастрофа и да бъде в числото на тия ограбени, порутени, изгорени и коренно изкоренени села с жителите и жилищата и имота им; които представляваха истинска трагична картина, символ на человеческата жестокост, очерк на зверска свирепост и спомен на невинните страдалци, виновниците за нашата свобода.

Селото Бояджик преди коренното си съсипвание, броеше 260 къщи, православни, с жители повече от 1200 души. То е далеч от околният си г. Ямбол 3 1/2 часа на западната част от града. Разположението на селото почиваше на една конусообразна рътлина. Околните местности, които по-отблизо го обкръжаваха, беше един голям баир, който от далеч даваше на селото изглед на амфитеатър. Селото се красеше от новопостроената си църква. Поминъкът на жителите беше от земледелие, скотовъдство, лозарство, пчеларство и пр. Това село утвърдително мога да кажа, бе едничкото от ония села, които в него задавено време, стоеше на висока степен в своето си умствено и нравствено развитие. Постоянний труд и неуморимата деятелност на тия селяни, беше ги докарала в завидно положение. Но всичко било напусто, всичко на халост… Тук в това чисто българско село, Бояджик, се извърши такава трагическа драма, трагедия за ридание и печал, трагедия за тревоги, плач и сълзи!...!, което ме и подбутна да опиша, напомня и осветля почитаемата читающа публика, за неотдавните, пресни мъчителства, тирании, бесила, огън, меч и насилия на калифовите синове, което беше единственото монархическо правление над покорните невинни поданици и черни роби – българите.

Точността по систематични изследвания на станалото събитие в това село не гарантирам. Възможно е на нещо неволно забравено или изоставено. Но утешавам се, с това, че настоящите ми изложения по описанието на това жално историческо събитие, са взети от самите тамошни селяни, очевидци на събитието и, действителни мъченици на тая неправедна катастрофа.

Това стана на пролет, през м. май, царят на месеците: когато природата с радости се обличаше, като млада невеста, с майските си прелестни краски, когато дървесата бързо се кичаха със своите пролетни примени, за да посрещнат своята майска царица когато напокон всичко живо и неодушевлено с неимоверна обаяност стоеше засмяно и се дивише на тракийската майска красота; на тая Едемска градина и, когато всяко дихание словословеше с химни и концерти празникът на Божието величие и мъдрост, тогава, уви! беше неволно преклонило глава пред адското гърло на топът и чакаше минутата на смъртната си присъда, пред ножът на побеснелий звяр – Шефкет паша, това невинно село – Бояджик.

Пролетта през тая историческа 1876 година беше приятна, топла, плодородна и с умеренни редки дъждове. Тя бе пролет за летописците. Богата плодородност обещаваше лятото на трудолюбивия Божи человечец - бояджиец. Сеитбите бяха изкласили, младокът буйно растеше, нивята се зеленееха като летни водорасли сред величественото море. Животворний ветрец със своето появяване преобръщаше полските ниви на морски талази, всред равното посято пространство. Добитъкът беше угоен, здрав силен и весел припкаше по гумното на своят господар. Овцете блезниха, ягнетата толкоз бяха развити, чтото самите селяни си предсказваха и отдаваха го на белег на някакво премеждие. Пчелите се рояха чудно. Всичко вървеше като по мед и масло. Селяните не се радваха никак на това незапаметно изобилие. Те често си повтаряха предсказанията. Но и така стана. Предсказванията на селяните се оправдаха. Това не било далеч. Но кой ли пък Боже мой, мислел за такава гибелна катастрофа, и то катастрофа извършена не над силни морски бучения, вълни и талази, а по лицето на земята?!... Кому ли бе идело на ум или на сън, че ще се извърши такава трагическа сцена? Не, никому! Всякой селянин, като верен и честен поданик на царят си, на комуто даваше мило и драго, труд и пот, под фирма на „верги и бедел“, беше с това твърдо убеден, че той ще бъде свободен, че негова живот, имот ще бъде сигурно обезпечен и че свободата и правдата ще царуват между человечеството. Те горките не знаели, че неблагоразумната турска жестокост и скотско разрушение на християнската маса е била вече официално провъзгласено, пред тяхната политическа мъдрост и че подвигът и неправедните жертви на черний роб никак не се представяни на всеуслушание пред Европейския мир. Как обаче да обясним това безмислено предначинание на мъчителский звяр? Какви причини и уводи да отдадем на тоя еничерски произвол и подвиг? Ето как: угнилата тая Отоманска империя, подвергната на вечна пропаст, заслепената сган от невежество и заблудение създадено от алкоранът им, чувствующи, че българите в нравственост ги превъзходят, то тий и почнаха да прибягват към свойствената си животна неловкост и своите зверски мъчения проявляват в това, чтото да мъчат и подвергнат на необикновени инквизиционни изтезания. Тези черни роби, които са попаднали под тяхната анархическа династия. Да, кръвожадния звяр подложи на мъчителство, своята жертва; башибозуците, тия разорители на человечеството, обагрени от кръвта на нашите братя, режеха: нос, уши, и разни телесни органи на своите беззащитни пленници. Нещастните селяни подобни събития никак не са знали, нито пък им е доходило на ум. Види се, че той незнал, че Мохамедова последовател е бил заклет в пророка и алкоранят, че на християнина няма да му се дава правда и свобода на разум и воля нито пък и човешки правдини; че българинът е бил създаден от Бога за да бъде вечно черен роб и безгласна машина на него, и че свободата и развитието на разума е дадено само на мухамеданеца и че земното царство е било създадено на „Дин Исляма“ за което според корана, всичките други земни племена да бъдат верни и вечни поданици, черни роби и угодители (откровено) на скотските им коварни страсти. Тия калпави начала на алкорана, освен че са; в Химерически лик, но и всякο едно тяхно зверско престъпление и всяко беззаконие гласеше явен факт на звероподобни бичове които, са дошле да изстрепят человеческия род от лицето на земята. Те напоследък преминаха вън от граница, по упражнените си зверщени над българский народ. Заблудени и заслепени от безкрайните си безчеловечни грабителства и огнетение; не задоволнн от петвековните си блаженства, те устроиха множество разбойнически шайки. Наточиха ятагани, окупираха пътищата, и, най-свободно грабяха, биеха, убиваха честните пътници. А това тяхно беззаконие преследващели се от турското правителство? Не. То беше атака, то беше диктатура!

О, Българио! пресни са; още тия тежки мъчения и тиранства, които ти претърпя. Дали ще бъдеш пак немилостива да ни оставиш и предадеш в злобните ръце на тоя тиранин, на тоя Божи разбойник, под терорът на техните беззакония и сляпа държава? О, не, не! Ти знаеш, майко, че оковите бяха тежки и страшни, мъките безграница, а тиранствата, убийствата, грабителствата и коварствата бяха символ на человеческа безразсъдна свирепа жестокост. Действителни, по това разсъждения, фактове са пред очите ни. Наблюданията направени по това от европейските представители прямо потвърдяват нашите писувши редове.

Впрочем, наименованите горни зверства на турската династия, за да им са даде сериозно значение и за да потвърдят в същност горните разбойнически насилия, за което и самото жално историческо събитие по клането на село Бояджик, за да му са даде важност в критическите изследвания трябва на това пълнота, здрави убеждения, очевидни сведения, като са в истото време представяте в естествонната им форма, зa което и постарах се до колкото можах да изпълня тия условия.

Беше 11-ий май (1876 г.). Ден в който цялото славянство с благоговение отдаваше поклонът си пред ликът на първите Славянски учители и Равноапостоли Св. Кирил и Методий. Селяните от това село, Бояджик обезпечени уж от покровителството на султановий „Хати Хумаюн“ без да сънуват даже че ще им се струполи зла участ; те с празничните си костюми бяха се събрали в църковний си двор, за да се поразвеселят и поразприкажат комшийската, които и същевременно отдадат сърдечните си поклони пред образът на праздничний патрон; тогава, когато това селце, което светеше като магическа искра, (както и по-горе по това сноменах) от другите близоседни села, когато почнуваше нова ера в своят политически и книжевен живот: тогава, казвам, когато невинните селяни, бяха се вдали в пространни развлечения и привети, когато бързо и богато се извиваха като балсам от устата на гусларя старите епически поеми, с коити обвиваше възхитените духове, с мелодиите на народний музикален орган; когато всичко беше във възторг и изумление, тогава уви, в един миг всичко се преобърна в тревога и печал!... Всичките сърца бяха поразени, всички лица – побледнели и пожълтели като есенни листа. Там в някой ъгъл виждаш как беловласий старец кански плаче, като се утешава с това, че неговите премъдри предсказания се изпълват; той казваше: „Дядо Иван ще дойде; но нас не ще ни има.“ Що е това? чуваха се нагли въпроси, без да вземат следуюмите си отзиви в един миг общата житейска трапеза остана да пирува и обядва сама. Печални викове се разпръснаха в селото, гласове от писък бързо бързо ся увеличиха. Псетата неволно прекъснаха своите бранителни сигнали от ревът на гробното оръжие. Всичките добитъци бяха чудесно уплашени и стояха в мъртва тишина. А само канските плачове и хълцания, от жените, девойките и малолетните дечица се слушаха и царуваше по цялото селско пространство. О, Боже мой! какви ли бяха тия насилия и беззакония? Что са за зли духове, които развълнуваха пирующите хорица и им бе вселили ужас от тревоги и печал?! О! това е било религиозното изкуство на факирите, бабаитлъка на турската башибозушка сган. Това беше плода от мохамеданската алкоранска мъдрост: разорение на человечеството. Калфалийски султан, съвременните феодалци на това владичество, забил полумесечният си стяг всред селото им; като посегна със злоковарна ръка върху живога, имота и честта на тия мирни и безсилни жители – бояджийци. Това се върши в мирно и тихо време! Спрян горделиво всред селото и ето го виждаме, че изпраща своите разбойнически шапки, практикани по свирепства и человекоубийства, за да съберат и ограбят селския им дребен и едър добитък, в това също време бил им заповядал, чтото от мирните селяни, ако се възпротиви някой, то с огън и свинец да ум заплатят за добитъка. Така и стана. В тая минута, в която се слушаха сърдцераздирателни гласове, когато селото беше прегазено от безобразната черкезка сган, тогава и се умъртвяваха невинните пленници и поданици на султановото царство. Но що пък думам? Турция не беше царство в тия критически, за нас българите, времена. Тя беше обърната на цял разбойнически вертеп. Человеческа касапница. Тя беше страна варварска, царство Ченгисханово, царство на Лойола и абата Арлонда. Тя даваше смърт на оногова, който изразеше думата „Свобода“. Тук царуваше терор, деспотизъм, испански инквизми и беззаконни убийства. Думите: правда, свобода, братство, единство, прогрес на умът и разума бяxa вечно почеркнати от българското наречие. Черкезите в едно доста късо време изпълниха коварните си желания и цели. Награбиха се с пребогата плячка. Обaгриха се с кръвта на нашите братя, огнетените, от коварния нож; изпълниха гнусните си скотски страсти и весело си излизаха от селото с диви крясъци и песни от интусиазъм на варварската им сполучлива грабеж. Селото пищеше, а врагът, Султан, всред селото се през глава смееше и свиреше. О, правосъдие, о, времена! Какво, обаче направиха огнетените, ограбени селяни, виновници на правдатa, свободния человечески живот? Не заявиха ли жалванията си пред правосъдният хюкюмат за насилията, грабежа и убийствата нанесени от Калфанлийски султан и черкезите му? Не, никак, понеже горките бяха насилствено заклети от султана и черкезите му, че не ще дават никакви оплаквания, против техните грабителства и пр. Ако в противен случай се явеше подобни оплаквания, то те ги заплашваха с огън и меч, с преобръщане на прах и пепел тях и селото им. И така клетите Бояджийци предвид на грозящата ги опастност на заканванияга на султана; и като бяха на пълно убедени, че със заявленията си на значителния ущърб нанесен от султана и черкезите му, освен че ще останат ,,глас въпиющи в пустини“, освен че техните просби нещат достигна благоприятен характер, но и с това че може самото правителство да стане втори палач на разорения огън. Τе много добре знаяха (селяните), че нахлуването и ограбването на селото им, стана със знанието на самото правителство. Често повтаряха огнетените селяни наивните си изречения по оплакванията, те казваха: „когато кадията ти е даваджия, тогава Бог да ти е ярдамжия“. И така беше действително. В това мирно време, когато другите народи с бързи крачки се развиваха в наука, художество и просвета, когато всеки човек, под покровителството на другите монархии, блаженствувание с правдените на разума и волята, тогава, в това време тук нямаше, ни правителство, ни правосъдие, ни началство. Техний (турский) канон се съсредоточаваше в клане, насилие, грабителство, разорявание и огнетение на послушното и покорно българско население. Това вече биеше пред очите на селяните. Тогава след дълго и мъдро тайнствено разискване решиха да прибягнат към едно за тях спасително средство и то беше с въоружаването на селото; под предлог, че самото правителство бе обърното на разбойническо свърталище; то гласно явиха че единственния лек на това е самозащитата. В един миг след разгласението на това решение, селото беше въоружено и на крак, Всички до един стари и млади, здрави и болни бяха на нога и бодро гледаха страната, от която се грозеше селото им, като чакаха с нетърпение минутата на тревога и огън. По живот и смърт. Организируваха се нощни стражи, които най-бодро пазеха в спокойствие селото от разбойническите шайки. Селяните напуснаха полските рала и коситби.

Селото беше обявено във военно положение. Стражите не cпяxa. Всред нощната мрак, от край селото многочисленни огньове се гордиливо издигваха към нощните бегливи облаци, създадени от нощните стражари. Старците, белокосмите баби, очарователните девици и малолетните любезни дечица със своите рожденни бяха събрани под храмний свод. Богомолци истински, с денонощно бдение и благовение пред образът на Христа Спасителя, рониха и молиха ся с тепли сълзи и молитви за избавлението им от тия огнетения, притеснения, които им постоянно нанесваха бесните зверове, тая черна черкезка и башибозушка прокуда. Не ся мина много, не бяха заличени йоще раните на първата беда, ето пак нова беда. Същите, ония Божи разбойници, черкезите, които преди един-два деня избиха няколко селяни, обезчестиха невинни девойки, изграбиха безброй добитък. Сега ся явяват пак, пратенници от същий султан, любимият им господар, да вземат конете на двамата им селски свещеника, като уловят в същото време и свещениците за да ги представят пред лицето на султанът. Селяните ся отказаха да изпълнят тежките условия на Султанът. Те оттърваха свещениците си: Железко Колев и Госнодин Иванов (зет на първий) чрез помощта на един керван, който случайно се намери там. Като в същото туй време и скриха конете им. Черкезите бяха облечени в сферата на гневът си. Яростта взе връх над злобата! Те обедени от неосъществението на планът, като гледаха населението етапа на крак въоружено и когато един от черкезите посегна върху живота на едното от селяните; тогава внезапно ся чу смъртоносний глас, на една от българските пушки и, моментално ся блесна черкезкият труп по лицето на земята. Той издъхна и умре. Любимите му другари като видяха че същата грозна участ ще ги сполети, те на часът с необикновена бързина грабнаха трупът на верният си събрат и изчезнаха в един миг от селото. Сега и наший селянин накърви ножът си. Неговото сърце ся вълнуваше за борба и отмъщение на тирана си. Но как пък направиха тези разбойници след убиванието на другарят им, избягванието от селото и несполучливостта на посланието си? Ето как. Те докачени от справедливий отзив на селяните, незабавно пристигнаха в г. Ямбол и наклеветиха селяните от селото Бояджик пред каймаканинът, че уж селяните от това село, без разлика на пол и възраст, ся разбунтували и станали до един комити; че имали укрепление за бой, знамена, топове, пушки, като събирали в същото време селяните от другите близки села, за да въстанат против Османското царство. Каймаканинът, мръсник, тиран развратен, като верен приятел, искрен привържениик и главен председател на разбойническите шайки, които денонощно върлуваха, по пътищата, дворове и в къщята на мирните селяни и граждани; на минутата събра и потегли с многобройно число башибозуци, черкези и татари към това село. Походът му не беше за зла чест благочестив към грабителства. Пристигва и се установи край селото. Направените овации от селяните към него бяха оръжието, крепката защита и борбата за избавлението на рожденното си пепелище. Те първ път показаха на тирана, че честта, славата и величието на Българина лежи в огненните езици – пушката. Селото за първ път от съществуванието си вижда такава многобройна публика, облечена с разни цветове, като в същото време се меркаха с милиарди полумесечни гербове накичени като охлюви по чалмите им. Гостите силно точаха зъби и им течаха слюнките от устата, като фантазираха блаженствата, които ги очакват в селото. Селото събра първенците, които в същото време назначи депутация, която да представи каймакаму условията, пo които той ще може свободно да влезе в селото и причината, която ги е представила да се въоружат и да държат отбранително положение. Депутацията, която беше се избрала да представлява селото, беши от тези лица: дядо Гроздю, Димитр Филипов, Митю Терзията, Вълчю Терзията и от беловласите старци: дядо X. Иван и дядо Панайот (тия последни двама беловласи старци при представянието на селските им желания бидоха убити от злодейската ръка на каймаканинът) придружен и от селският им Султан X. Иминаа.(Този от селото им Султан имаше под разположението си тридесет фамилии, вечни и черни роби, като не ся задоволи от това, той напоследък стана Юда и предаде на огън и меч селото си.) Депутацията щом като получи наставленията от преставляемите си, незабавно се и отправи да ги представи пред каймаканинът. Ето горе-доле като какви бяха тия представени условия за влизането в селото им на каймаканинът: „Каймакам Ефенди! Жителите от селото ни, Бояджик, са много благодарни от вашето пристигвание; но в също време с прискърбие Ви явяваме, че невъзможно ще бъде вашето влнзание до тогава, до когато тая башибозушка маса Ви обкръжава, понеже тая паплач в, която е доведена от вас, ся сматря като гибелна съдба на нас, ако ся позволи свободно да нахълта в селото ни. Пусни я от гдето си я взел, па тогава заповядай, свободен е твоя проход. А който се касае до въпроса, защото селяните са въоружени и държат бой за отбранително положение, то на това ви отговаряме, за туй за да запазят своята вера, честност, живот и – имот. Повтаряме, че Вий, каймакам Ефенди, можете свободно да дойдете при нас, но ако отмахнете разорителната сган на человечеството. Това е мнението и желанието на населението от това село.“( Тия представени предложения са били съчинени от селският им учител Димитр Кънчев, който още и до днес е жив.) Отзивът на побеснелий звяр беше с отнимание на живота на беловласните старци: дядо X. Иван и дядо Панайот. За които по-горе споменахме. Приклепаха очи клетите старци пред яростта на демонский бяс. Мъченици уви, на злобата и неправдата! легка да им пръст ... А невинните Мютю терзия и Вълчю терзия бяха наранени от ятаганите на башибозушката шайка. Каймакаминът видя усуетен планът си, той се върна на другият ден (15 май) пълен с гняв заканвание в г. Ямбол. С пристигванието си той телеграфира на вероломний Шефкет паша, който в него време върлуваше в г. Сливен, за да се върне и дойде в селото Бояджик, за да го съсипят и изгорят; което, според неговите софизми, е било обърнато на комитаджийски вертеп. Отзивът на поканата на пашата беше за каймакаминът балзам на сърцето и душата му. Той (каймакаминът) почна да прави приготовление за поход. Покани всичките ислями–граждани и селяни на „Сватба“!! която щяла да се извърши в селото Бояджик. Уви! Сватба на смърт и обир! Сватба на зверства и гибел! Калесаните от близните и далечни села, калифови синове пристигнаха, толкова многочислено, чтото ако самий Лондон беше подложен за тая сватба, надали ще ся падне най-малко на всекий от тези сватбари поне по един скъсан дрипел. Бабаитите сватбари бяха развълнувани. Ред от няколко нощи града не намери спокойствие ни мир от дивите крясъци и движения на глупавата, но свирепа сган. Всичките бяха въоружени оргинално. Е там що видем някой чалма установила чабука си в устата, стиска с пожелтелите си и ръждяви зъби мазний край на чубуковата празнина и вади машинално кремъкът от пушката си, за да запали любимата си лула. Вижд го след малко тълпи, – тълпи облаци е образувал от диханието си и изтежко ся покашлюва, като рядко рядко ся подвиква от радост и възклицание. – Грабеж! блажена и прекрасна термина за турчина; а горчива и гибелна за Българина; направи да ся въодушеви и раздвижи най-върлий неприятел на труда – Царский дембелин виждаме го днес, призван на амфитеатри, като гладиатор, помръдна се вече от смръдливото си и угнило легло, изтрива ръждясалий си пищов, който беше искрил под стрехата на керемидите си и иронически като из гроб виждаме че говори: „дошло е времето да ся трепи непокорната рая, което е и на хак’ Аллаха желанието“. Подбухналий плъх, със симитчийска чалма, – мухлясани очи, с огнили меса и с бледен образ възклицава и весело сега ораторствува на любителите маазладжии, като обмайваше духовете им с идиотската си мъдрост, като ся възпява, че той гдето до сега не е работил, а само се търкалял по рогозата на трактиря е била тая причината, че Аллха отдавна му ся е явил на сън и му предсказал че ще стане таково едно събитие и мн. др. богати глупости.

Жребието ся хвърли и струпаната сган беше ударила на смърт. И ето въоружената, от глава до пети, сган под предводителството на каймакамина, със зурли, тъпани, киманета и цигулки потеглиха към осъденото на смърт село. Запалванията йоще от далеч ся увеличаваха. Тук-там из тълпата се чуваха дивите крясъци от младите бабаити. Многобройна публика от харемните създания беше излегла, за да ги поздрави за великий им подвиг (?) и за богатата плячка. Тълпата измина града и отправя ся към пътят на нещастното село. Но дали тая тиранска съдба очакваше само селото Бояджик в това тихо време? Не. Града Ямбол беше почеркнат от светът. Каймакаминът и Шефкет паша бяха на мнение, чтото след свършването на сватбений процес на Бояджик да се започне – Ямболский. А горките Българи от Ямбол заобиколени от смъртни опастности горчиво оплакваха черните си дни и злата участ на братята си – Бояджийци. Но всичко глухо, всичко безсилно, всичко за нас бе мъртво!... Тълпата благополучно пристигна в селото, със своят любим каймакам. На часът установиха ся край селото, и го окупираха. Селяните преди да пристигне тоя поганец със своята сган, те изкопали добри бранителни позиции за борба и – гроб. Жените, бабите, старците, девойките и децата бяха се събрали в храмът си; но по усмотрение на грозящата ги опасности, те по неволя бяха принудени да ся опростят вечно с храма и ся събраха в няколко на край от селото къщи които освен, че не бяха изложени на голяма опасност но и при това бяха сгодни за избягвание. Тая турска прокуда, подобна на едновременната Еничерска, Делибашка, Кърджелийска и Капъсъзка сган на чело с войната стояха като адски стени неподвижни. Тая покорност се явяваше не от повелението на каймакаминът, но от чюдотворната майска красота и поетическата картина на селото. Всичко установено, всичко готово и с нетърпение очакваше прнстигванието на пашата. А какво прочее правеха бедните майки, девойки и деца в тая минута, когато гледаха кръвопийците вампири, зверовете на человечеството, които като настръхнали гладни вълци чакаха минутата да обагрят и забият острото си желязо в гърдите на тия трудолюбиви, гостоприемливи и честни стопанки?!! Уви! те кански пищяха и отчаяно скубиха коcите от главите си, като знаяха, че след малко ще бъдат, по един най-свиреп начин, убити и захвърлени на псетата из доловете. – Депутацията, която беше избрана на 15-й май, за да ся представи пред каймакаминът при първото му дохождание, днес също тя бе избрана да се представи и сега пред Шефкет паша; като същевременно отдаде нужните по таково посрещание церемонии: хляб и сол. Депутацията пристигна предварително до лагерът на каймакаминът, за да му явят целта на мисията си която ще представят пред пашата. Но внезапно депутацията биде разбойнически образом заобиколена от множество шайки, като в същото време ги заплашваха с пълни в шепа патрони и по един саркастически говор им думали: „радвайте ся, Български царе, тез патрони, които сега виждате в шепите ни, подир малко ще ви ги пратим гости във вашите и в жените и децата ви гърди“. Току когато още не бяxa ся свършили тези иронически привети създадени от редовната войска над депутацията; тогава когато създаденний страх на тия беззащитни поданици не беше още добре остановен в боязливите стари нерви. Ето че блесна и ся зададе като хайдук Сидер, един Атилов брониносец, Шефкет-пашов парментьор със злобен глас и в ръка държащец меч, велигласно отправяше гласът си към побледнелите като восък представители. Тъй викаше: „Ето пашата иде, излезете ако сте бабаити да го посрещнете с вашите глупави комити и топове“! А горките селяни, мъченици неправедно, благоговеяха с красноречивото си мълчание. В тая иста минута, когато пристигна пашовий парламеньор; побеснялата зверска тълпа беше в неумоверна възтор и запя радостно и весело военнолюбимата си песен: „Бре Кърджилар, бре Йолджулер и пр.“. Виковете от радост  ся чуваха на всъде из тълпата. В истото време когато заслепената сган пееше и ся веселеше; тогава един от членовете на депутацията, на име дядо Гроздю плачеше и охкаше от лютите зверства на един близоселски султан, който го увиваше и мъчеше, за да му даде 50 л. т. ако ли не, то ще бъде убит. А клетий старец, дядо Гроздю искренно му ся кълнеше и печеше за своето незавидно положение, че е слуга и роб на един турчин, че няма ни корица хлебец, за да прехрани своите и себе си; а камо ли да има 50 л. т.! Тогава суланът на име Арнаудоевлу, като ся убеди, че напусто ще бъдат упражняемите му свирепости, то насилствено го принуждаваше чтото да отиде в харемът му и се прекръсти на Мохамеданец.

О, Мила ми родина Българио! била си нещастница да бъдеш очевидца на 90 години беловласи старци да ся отричат насилственно от верата си и да ся прекръщават на Мохамеданци!? Била си грешница да търпиш тези черни окови и насилия на 104-годишни старци и то в храмът!

Пашата пристигна. Депутацията още от първ поглед го позна че той е техний бивший съотечественник, син на Салим ефенди, който в него време бил мюдюрен в селото им.

Напусканието на селото си, направено от Шефкет паша станало не отдавна и ето по каква причина:

Еднъж, той ся усмелил и грабнал насилственно от селското хоро няколко от най-хубавите селски девойчета и ги занесъл в харемът си, който ся намираше всред селото. Това грозно насилствие опечелило цялото село. В същий ден през нощта няколко сърдечни младежи, решени от животът си, като и докачени от постъпката на коварний Шефкет. Отиват в самата минута на надвечерието когато Шефкет посегнал да оскверни девствеността на грабнатите девици, нанадват харемът му, биват го и завели девойчетата при родителите им. На другия ден Шефкет неволно, н от срам, беше принуден да напусне бащиното си огнище. Той избегнал е в Цариград, но обаче при напусканието на селото си, - той грозно се заканил да си отмъсти на тия селяни. Това заканвание селяните добре знаяха, те бяха ся преобърнали на мнимоумрели от известието за пристигването на Шефкет (паша) в селото им. Депутацията пристъпи с най-богати церемонии, за да му отдаде приветствията и пр. Но той я отблъсна. Пашата се предвождаше от един емирлийскн селянин по име Марин Стойчов. А Георги Данов от същото село Емирлий, беше станал цял демон, втор юда, братоубийец на лакей на поганците. Тоя човешки изверг ще остане като черно петно на селото Емирлий. Той е бил първий и главний предател, клеветник и виновника за избиването и коренното изкорнение на селото Бояджик.

О, Юдо ! о, Кайне! неужели ти нетрепна от кървавата сцена от нлачьт и жалните сърцераздирателни писъци на невинните братя, Бояджийци!!? Не порони ли поне една студена сълза за тези, които изпитаха гневът на поганеца и изпиха най-горчивата чаша на смъртта!!!? Млъкни и загини изчадие вавилонско, предател на народа!

Пашата слези от конят си. Установн войската и топовете си. Повика горделиво един член от депутацията, с условие, че ако умее да говири турский язик. Избран и пратен беше при пашата юначний старец дядо Гроздю, който и до днес живее; с отиването си дядо Гроздю направи поклон до земята, приближи се до пашата и зяпна го в устата. Пашата отправи към дядо Гроздю следующите въпроси и искания без дълго мисляние да му ся отговори, които бяха: 1-во какви ся тия глупави комитаджилъци от вас? Що е за врява край селото ви? Нямате ли от друго село хора? Защо не сте пуснали ямболския каймакам в селото? Где ви ся топовете, байраците и войската за да ся бием? Отговорът на тия въпроси бяха тия: „Никакви комитаджнйски движения и въстания не съществуват у нас, нито митинги край село; а оня сбор който вие виждате е сбор от жени, момичета и деца, които злощастно оплакват последните си горчиви дни от живота; а пък другий митинг е сбор от мъжие, са селяни, които мисля, наскоро ще ся представят пред ваше превъзходителство, за да просят покровителството ви; няма ни един гостин от други села; а причината за гдето не позволихме на ямболский каймакамин да влезе в селото ни е че той беше пристигнал както си сега с безбройно число башибозуци, за да ни ограби и живот и имот; а колкото за топове, байраци, пушки и войска, за жалост Господ от такива неща ни е упазил – нямаме“.

„Не, не! извика яростно зверът, Вий сте цели комити, хайде изкарайте си войската и ще ся бием“! „Марш в селото, махнете ся от очите ми!“ Депутацията ся отправи за към селото си. В тая истата минута пристигва селския им султан X. Иминаа с талигата си. Пашата след като го приветствува с богатата изобилна плячка, която след малко ще му ся падне, попитва го: „Хаджи Иминаа, кажи ми как да направя, да ги отбирам ли или наред“? – Хаджи Иминаа му отговори – „Наред“! – понеже до един са комити, паша Ефенди? – „Е, тогава побързай да ся изнесеш по-скоро от селото, защото подир малко ще го преобърна на прах и пепел.“

В тия трагически минути, когато пашата ся занимаваше със селските представители и султанът, когато казваше, кръвопиецът точеше зъби за ловът си; когато напокон, дивити крясъци на многото еннчерска сган цепеше атмосферните пластове и вселяваше страх и трепет на българското мъченическо население в това село. О! тогава беше плач Рахилов; порои от сълзи – и въздишки тежки, се чуваха от някои близки къщи. В тая минута майката на българските рожби, последен път туряше на гърдите си своите любезни бозайничета и с плач и сълзи ги целуваха, като знаят, че след малко вечно ще заспат по покровът на грозната и хладна черна пръст. А младите невести, несквериите девойчета, где бяха и що вършаха тогава? Уви! те бяха ся заровили живи в една гробна яма за сахранение на живот и чест… А старците с угнилите си крака мимоходом вървяха към пътят гдето пристигнал и ся спрял Шефкет паша. Те клетите мисляха, че този звяр ще ся смели над тяхната дълбока старост и на беловласните им глави и бради; но всичко глухо, всичко нямо. Часът удари на смърт. Даде се сигнал за тревога и пожар. Войската на брой беше повече от 20 000 души взети с башибозушката пришелеца. Войската и бабаитите моментално окупираха селото. Топът като молний изрева, цялото село се стресна и от страх замръзна на мястото си! Що е това побратиме? питаха ся уплашено селяните, като слушаха отчаянните писъци на невинните дечица. Отговор на това беше, че уж гръмнало от небето и паднала светкавица. Но уви! не бе шум от светкавица нито от молний; а беше гръм от страшни топове, трясък и гробен глас от пушка, блясък от ножове и светлина от огньове. Топовете гърмят, гранатите фучат като урагани и грозно ся тласкат о священните стени на храмът. Куршумите запищяха. Селото на огън; а всред адските непоборими огньове ся чуваха гласове на плач и писъци от мъчениците, които ся прощаваха вечно със света. Сърцераздирателните писъци пронизваха най-желязното сърце и го докарваха на плач и сълзи! ... Тогава о, Боже мой! беше вече разпален гневът зверски, пламна упостошителен огън, и всред вълните на огънят блещяха белообразните ликове на двумесечните бозайничета. Техните жални писъци представляваха петата кървава картина на „Вартоломейската нощ“ и зверството на Ирода.

О, картина! не бива картина за тревоги и печал! Картина, в която Нерон и Диоклитиан, Божиите разбойници и мъчители, горят и днес християнските жертви всред богатите си палати и харем; и то не за вяра, но за неправда, за нищо, за покорност?! Сцена на кръвопролития! Сцена на зверства и тиранства!

Селото бе придадено на огън и меч. Побеснялата зверска сган жестоко: колеше, сечеше, гореше, мъчеше, грабеше, обезчестяваше и претваряше на прах и пепел всичко живо и неудошевлено. Големи бяха мъките и страданията, Боже мой! Невинний и беззащитний Бояджиец, който до вчера с трудът и потът си хранише и поддържаше царе, паши и везири, който, така да кажа, беше черен роб на теглилата; а в тая минута ний го виждаме немилостива жертва на гневът и злобата. Той е в гроб, и спи. Пламна там огънят и гори. Селото в пожар и сеч. Мъртвата стража стоеше в окупиран вид край селото, а башибозуците и останалата част от редовната войска колеше и сечеше мъже и жени, старци и деца, болен и здрав, щастлив и нещастен. Насилията бяха вън от злобноковарската граница. Грабежът в изобилие и богат; а писъците на мъчениците от минута на минута ся усилваха. Тук ся представляваше театърът на человеческата жестокост. Маски от терор, кръвопролития и зверства. Цялото село беше потъмняло от мъглите на кръвта, огънят и писъците. Писъците бяха премного. Майките целуваха последен път рождениците си. Всичко в тревога, всичко в печал! Е там виждаш, как разбеснелий агарянец сече и коли немилостиво невинните и малолетни рожби на умрялата и студена, от острото желязо, майка. Девиците, които бяха окрити в гробната яма, сега пищят и си скубят дългите руси коси, от свирените мъки на коварний поганец. Каква беше съдбата на тия скрити, в гробната яма, девици може да попита някой, и какво им сториха? Ето как след като ги съблякоха голи, както в рождените си ризи и след като изпълниха удовлетвориха скотските си сладострастия; тогава тия кръвопийци зверове направиха огненна яма и ги хвърлиха всред жупела на ямата!! Как да не заплаче от жал человек, когато гледа тия нескверни девойчета, горят най-мъченически, и ся мъчат със смъртните болки от пламена и жупела!... Убийства, мъки, огън и писък беше пирът на свадбений процес на каймакаминът и пашата. Храмът, оня алтар на християнската ни религия, след като ся ограби, и и биде запален и преобърнат на прах, пепел и дим. Тук беше страшилище на плач и вечни рани! Селото беше преобърнато на пепел и имаше изгледа на Херкулан и Помпей. Всред пламъците стърчаха и пищяха двумесичните дечица пронизани и носени на байонетите от редовната войска на героя Шефкет паша!? Там виждаш низам пори утробите на трудните жени и прави на късчета зачатъкът и не пълно-развитото отроче!!!... От това село, бяха събрани един клашник пълен само с дребни глави изсипан пред къщата на Италианското консулство в Пловдив. Отмъщенията, разоренията бяxa неправедно. Мъчителствата без граница. Изтезания и смърт беше бичът на беззащитните. За Бога, кажи драгий читательо, тия ли са отоманските правления, закони и начала? Тия ли са човешките правдини о, Европо! ... Смърт на комитите, викаше този Нерон, пълен със злоба и отмъщения. А кого те сматряха за комита, според тях „царски душманин“! Орача, който е в полето, овчара който е със стадото, косача който е на ливадите; те ся на комитите. Улавят ги всред нивата, всред ливадата и хайде на бесило. Той комита! .... А такива ли ся началата на тия турски генерали? кажи де! Когато в един миг избиха повече от хиляда души, ратници, черни роби на калифа, мирни, невинни и верни нему поданици! Загинаха и заспаха от тиранина вечно! ... Гният сега под гробната пръст, без опело, без плач и надгробно ридание! Уви, търкаляха ся труповете на тия страдалчески мъченици по обагарената и напоена с човешка кръв, земя! Виновниците на подвига за правдата и свободата, вечно ся наказаха. Големи египетски пирамиди и катабомби ся образуваха от събравшите ся трупове, които изпосле ся подпалваха от турците, весело и надуто пушаха с любимите си чубуци около горящият, от человеческите трупове, огън! Те ся премного наслаждаваха от тия си жестоки и свирепи театрални деяния, като и при това, казваха, че е священно обозрение и надлежаща длъжност на мохамеданица, да прави така. – Полето беше почерняло от многочислените избити трупове. Те стояха на откритото небо. И какви тревоги Боже мой! Псетата бяха побеснели от изобилието на храната, която тогава единствено намерваха в избитите трупове. Коренно изчезнаха в тоя ден, в тоя миг повече от 200 фамилии! Плячката беше богата рядкост. Безмилостивите грабители, скотски вампири ограбиха всичките съкровища, храни, добитък, дрехи; с една реч многовековния беден трудец на селянина, беше вече до сут ограбен и днес притежание на мохамедовий поклоник. Дребния добитък на селяните беше ограбен почти всичкия, който надминуваше числото 26 000; а едрий беше не по-малко от 5 хиляди. Священиците: Желязко Колев и Господнн Кънев, бяха убити най-жестоко от калфалийски султан, който намери случаят на отмъщението си, всред селото и главите им забиха на два дълги кола, като иронически ги подаваха на българското население в г. Ямбол, за да ги заплюват; като и напокон ги хвърлиха на месарските кучета. Създадените кървави облаци, в тая смъртоносна арена, почнаха малко по малко да изчезват от небосклона. Кървавите потоци взеха да ся изпаряват и смаляват. Мъчителский демон изпълни злокобните си цели. Той изпита силата на гневът си. Коварний му нож се вече обагри от кръвта на неправдите мъченици ...

Где си Ироде? Где си Нероне? Где си Лойле да видите какви по-изкустни човешки тирани ся явиха тук, които Ви съперничествуват по тиранствата и свирепите жестокости!??...

Но въпрос е да ли ся е задоволил само с това тоя Нероп? никак. Той след като обърнал всичко живо и недвижимо на пепел и прах; след като вечно почеркнал името „Бояджик“ от света, той известен от съобщенията на верний му лакей Георги Данов, на която черна и мизерна душа по-горе споменах, щом като пристигва в селото Емерлий, което ся намира един час на растояние от с. Бояджик, на часът събира кмета и старейшенски съвет, заповядва им чтото, колкото избегнали от бояджийските комити в селото им има да му ги представят след 5 минути; защото в противен случай ще притърпят оная петата катастрофа, която притьрпяха нещастните им събратя – Бояджийци. Против воля, вяра, разум и братство, но живот мил; те принудени бяха да представят и покажят избягалите от огъня мъченици. Но и укриванието им бе невъзможно, по това, че костюмът на Бояджийци бе не еднаквоцветен и форма с – Емирлийският. В тоя 5 минутний критически срок (27) двадесят и седем млади, здрави и силни български младежи ся заведоха и представиха, със завързани от зад ръце, пред лицето на пашата. „Яко ягнец на заколение идоша.“ (Ев.) Така беше и с тях. При представянето на тези 27-тях младежа ся яви и извърши едно събитие. Една девойка уловена робиня на пашата, щом съгледа брата си, че го карат пред ликът на звера; тя с голям глас и писък ся спусна и ся хвърли в братските си обятия; от жал примряха и след малко умряха и двете едноутробни невинни млади души. Но и това никак не умилостиви зверското сърце. О, клети младежи! и вас ли дочака петата грозна участ, от която се избавихте, и изпитаха вашите рожденни: бащи, майки, братя и сестри?!! Като че и самата земя беше им и станала гонителка и предателка, та не ги и закриваше под хладните си черни и грозни жилища. Пашата, тоя тиран развратен, иронически заповяда на младежите да ся уловят на хоро. Мъчениците попълниха желанието му. „Хайде, извика пашата, бягайте сега към селото си, така както сте заловени, във форма на хоро“! Младежите зарадвани от заповедта на пашата, като си мислиха, че с тая дума ги освободява от смъртната присъда, то с необикновенна бързина и движения почнаха бегат си. Но о, чудо. Tе били на това много излъгани. В минутата когато пашата повели на младежите, за да бягат; тогава кимна и ги наеъска на своите си копои башибозуци, които по неговата отлична команда, след хвърляне на няколко платона, телата на 27-тях младежи, мъченика всред димът и пушека на гърмежът като ранени елени ся мяркаха. След малко всички угаснаха и всички издъхнаха мъченически. Заспаха там вечно. А пашата ся наслаждаваше от свирепите върлувалия на побеснялата черна прокуда. Освен тия страдалци които бяха представени и издадени от един техен брат в ръцете на врага; но още и многоброни кръвопролития станаха, и то ето как: На край от селото Бояджик в това време, в което ся извърши клането беше 17 май, нивите които го обкръжаваха бяха вечи изкласили, там множество души бяха ся скрили от устата на зверя, като ся свиваха без шум и без никакви движения за душу спасения. Но за жалост и тук за тях нямаше покой и бранеще. Безбройна сган от цигански шайки, събрани от ближните села, ревизираха систематично стъблата на нивята, и изклаха скритите, по тях места, душици…

Измина ся пролет, настъпя летото. Пожълтелите нивя озряха и чакаха за сръп. Трудът на Бояджиица беше богато награден от благотворната щедра природа. Ливадите ся раззелянили и всичко чакаше господарят си. А где е той? Отзив глух и ням. Той мълчи. Трупът му е там где орли ся бият, где гарвани грачат и псетата на него вият! Летните дни бяxa много утегчителни със своята нетърпима жега. Градуса на термометра показваше 500С. Труповете на избитите бързо ся разлагаха и гнияха. Въздухът  беше заразен от смрадливий вон на мъртвите тела. Болестите бяха ся вече появили. Това плод от миазмическите зарази, произведени от разлагането на многобройните трупове оставени над откритото поле. Избавените от огъня вдовици и деца горчиво оплакваха своите черни дни из далечни гори и пустини. Но всички въздихания, всички тревоги бяха вече късно и напусто; защото звярът улови и умъртви ловът си. Думата правда и човеколюбие било в такъв канон на Отоманската история.

Впрочем, такива бяха извършените зверства, уважаемий читательо, над това чисто българско село Бояджик, за което събитие и самий английски дипломат г-н Гладстона споменува в святата книга, под заглавие „Турските зверства у България“. Такива бяха неизброимите кръвопролития на този паша и башибозука, които нямаха никакъв факт за оправдание. Те бяха достигнали връх на злобните и позорни безчеловечни жестокости. Всяко тяхно зверство, всяко – беззаконие беше неподдържаемо. Те напълно, буквално изпълниха думите на Арнолда, които е казал: „Убивайте робите; Господ на този свят различава своите.“ Тия варвари и детоубийи, тия изкустници на грабителствата, тия практикани на насилията и срамът, бяха вече облечени в зверски инквизационни маски…

Бабаитите ся завръщат вече в г. Ямбол. Многобройната публика от ханъмки и олани бяха излезли да посрещната своите победители от Бояджик. С разни приветствия, овации, с факирски движения посрещнаха и целунаха пашата. Поздрава: „Машалла, бабаитлер“! оглуши града... Гражданите бяха вече над предвечерието на смъртта си. Всички бяха изскрити по таваните без разлика на пол и възраст. Града беше облечен в сферата на страхът и трепета. Те бяха на пълно убедени, че ще ся простят вечно с града и света. За тях нямаше драг час ни минута. На 19-й май когато зверът беше решил да тури под огън и меч града, когато беше извадил свещеника Михаил Иконом и други много граждани, за да ги мъчи и убие; тогава и пристигна Исмаил паша владалец на недвижимо имущество в село Тавшан тепе, който строго осъди планът на Шефкет паша и не му позволи да упражни тая свирепа закана. Тоя Измаил паша, можа без преувиличение да го нарека: „человечески избавител“ на града. Той осуети планът на человеческият бич – Шефкет паша. Той съобщи това на везиря. И ето дохожда депеша от великият везир, на Шефкету, с която ся викаше от царят да ся представи в Цариград. Раскъсаха ся злобните планове на зверът. Той проливаше крокодилски сълзи, но всичко напусто; не може да ся избегне, трябва да ся яви. Ето, че на 20-й май 1876 година след един силен ураган, от писък и викове, които произлизаха от обирът на редовните войски, които бяха нападнали като скакалци дворовете и къщята на мирните граждани – Ямболци. А това зло и клане ся вършеше в мирно и тихо време. Пашата ся качи на трена и замина за в Цариград. Града и селата ся отърваха от тоз лют звяр.

Там той от първен беше награден от самийт султан, за бабаитлъка му с берат Махмудия II-ра степен. Като и при това за в чест на подвигът му беше го поставил сановник в царският си палат. Но тия блаженства Шефкету не бяха орисани за дълго.

Злото ся не остави ненаказано. Кореспондента на английский в. „Дейли Нюс“, г-н I. А. Мак-Гахана, също г-н Скайлер, г-н Киарк, и человеколюбивата англичанка г-жа Лейди Странгфорд, изявиха гласно пред европейский мир, мъките и страданията на българските синове; за коренното изтребление на селото Бояджик. Мина ся малко, ето че дойде Европейска коммиссия придружена от Сливенский митрополит, г-н Серафим, като и водеха осъдения престъпник Шефкета. Но злокобните движения на мюслюманите не ся забавиха от да не упражнят най-мизерните си интриги, за да оправдаят убийствата. Те подкупиха и упоиха едного от огъня избавлените селяни, който да представи лъжливи данни по историята на клането и изгоряванието на с. Бояджик. Така и стана. Дойде комисията повиква тогози човека, който без въпроси той каза: „Шефкет паша няма никаква вина за изгоряванието и съсипванието на селото Бояджик. Самите селяни предизвикаха това. Те бяха ся въоружили до един и всички бяха комити, като избиха безброй редовна войски на падишаха.“ Комисията останала учудена от тоя отчет по събитието. Но ето след много дохожда повторно същий селянин, (но сега вече е бил в нормално положение) и ся представя пред комисията като опревергава първите си лъжливи известия и причинителите на това. Тогава неговите сведения ся потвърдиха и от много други членове от комисията, за което комисията беше дошла в заключение, че българите от селото Бояджик без да дадат повод на никакви революцнонерни движения, не праведно в мирно време било избито, упостошено и преобърнато на прах и пепел от злодейската ръка на Шефкет паша и ямболский каймакамин на име Ахмед ага. Комисията също при ревизиранието на всичките околности на селото не намери никакви въстанически укрепления, от което заключава, че Шефкет паша по някакви клеветнически интриги гледа да обвърже за факт своите софизми. Комисията ся завърна. Пашата беше осъден на заточение, а каймакаминът биде затворен в занданите у пловдивската генджеаа.

Евангелското Американско благотворително общество след няколко седмици от съсипването на селото, подари четиридесет чифта волове, на които бяха се избавили и ся върнали пак в селото си. Според сведенията взети от селяните, също и английската благодетелка г-жа Лейди Странгфорд подарила множество: черги, дрехи, пари и пр.

Благодеянията на тези человеколюбци селяните ги предават от потомство на потомство.

Отърваните от огънят и меча ся завърнаха с есента. Съградиха нови жилища. Почнаха първоначален живот. Но и това било напусто. Пак нова беда. В Руско-турската война злощастните селяни, пак претьрпяха една нова трагическа катастрофа. Те бяха пак ограбени до косъм. Человеколюбивото Американcкo общество и то ся ограби: понеже подараците му, които беше ги дало на селяните, турците ги взеха.

Такова беше правлението на Турската империя. Мъртви и безсилни бяха думите: „свобода и правда, братство и единство, мисли и прогрес, воля и земя“. Да, те бяxa създадени за ущърб на тероризмът. Всяка свещенна правда грозно ся преследваше. Всичко живо, мирно и беззащитно беше преклонило глава пред адското гърло на топът и острото желязо. Стари и млади, богати и сиромаси, силни и слаби, болни и здрави еднакво трепереха пред сянката на безбожни тиранин, пред тоя Ватикански безбожник, а учените уви, те бяха предмет на гонения, преследвания, заточения и на жестоки мъчителства. Те според, поганеца, били „баш-комити“, а според нас бяха първи защитници на свободата и правдата.

НАДВЕЧЕРИЕТО НА ЗВЯРЪТ.

До когато раната беше прясна, докато, селото на робството, беше преобразено на грозна и печална сцена, на скръб и писъци, то беше тогава мирно и нямо, но пак се явиха демоните на мъченията, те създадоха нова и по-смъртоносна рана, ето че пак избухна в ратлината на прясната кръв нов ешафод. Нова смърт.

И явно е, че Божествений закон на избавлението, не простря силата и сега на защита върху безсилните жертви на зверът.

Безсилието, царството на въздиханията, върлуваше широко, като свободно даруваше на чело със своите управители. Варварина, ратника на разорението, фанатика на царството и феодалството, убивача на робите и безсилните, тоя, казвам, кръвожаден человек, беше обърнат на цял звяр в човешка маска. Toй денонощно мислеше, мечтаеше и бълнуваше за убийствата. Палача на мъките и страданията, разорители на робите, беше достигнал точката на надвечерието на своите си владения и царство. Провидението диктуваше. То се не забави да го не накаже. След злото и нещастията на роба, следи и доброто. Божий промисъл чу въздиханията на слабите и окаяните. Той го помилва. Това стана, но чрез кръвта на другите. Войната се обяви на Турция. Руский народ чу воплите и желанията на братята си – Българите. Той се въоружи и стана. Зверът (турчинът) не стоеше и той. Той доде до съзнание. Престъпленията и убийствата свидетелствувани бидоха от самата им физиономия. Тя не крие дълбоките тайни на злодееца. Тя ги е откривала, открива и ще ги открива. Това е вечен закон. Страхът минуваше бегло по всичките сърца у престъпниците. Аллаха на беззаконията спеше. Страх и ужас мъчеше тъпите им мозъци. Нервите усилваха туптенията си от въображенията на неизвестността. Неизвестността е велика рана на престъпника. Тя кара животний мир да се намира в ограничение на силите, мислите и изследванията. Избавителката въстържествува грамадно. Провидението облагоденствува и покровителствува немощните, слабите и безсилните. Помилованията се дадоха на притисняемите. Страх гонеше притиснителите. Избавлението им беше: бягството. Това мислиха и изпълниха. Но злото и последнята трагическа присъда хвърчеше връх вертепа на съсипаното, изгореното и избияно село – Бояджик. То беше в период на нов живот; то беше възкръснало из гроба. Възраждаше ся. Надеждата храни. Ратника, избавения от огъня, трудолюбиво гледаше да допълни изгубеното. Не знай бъдещето. Той изнурен от трудността, но благословена работа, не помислюваше, че след едно нещастие, често следи и друго, по-опасно и по-гибелно. Дин-Исляма из околията (Ямболска) ся приготви и почна бягството си към Едрине. Калфалийски султан (за когото доста говорихме по горе), оня разорител и грабител на това истото село, пристигва като ураган, като бял Аждрехан и ето че пак подновява кланията, горенията, съсипванията, безчестностите, мъчителствата и убийствата, в преди няколко дневното коренно искорнено и порутено с жителите и жилищата село. Това беше на надвечерието на звярат и селото. Той проля и изспи най-горчивите си материи върху огнетените. Той намисли да изтреби избавените, възкръсналите от гроба. Това ето че и направи. Кой е раздухал тая присъда, как и за какво е дошел пак тук, положително не можах да узная, но според едни, главната причина, гдето се е върнал да изколи и изгори не изкланите и не изгорените, е че уж бил наклеветен от някой избягнали, от мечът и огънят. Бояджийци пред Европейската коммиссия, която беше изпратена за изследвание на работите. Неговите привърженици, олани, бяха безбройно. Селото в един миг измени видът на ликът си. Селяните бледно стояха, трепериха и мъчно дишаха, като чакаха моментът на последната струна на смърт или живот. Смъртната присъда горделиво стоеше, пред слабите. Тя им показваше мечът си. Жребието вторично се хвърли. Часът на смъртта удари. Стълкновения нямаше. Небосклона помраче. Това беше насинванието на зарата. Слънцето минуваше, упъстрената с невинната кръв, земя, със светлината си. Лъчите се присякоха. Тревога блясна. Раната следи друга рана, скръбта-смърт. Всичко онемя. Страшна гробна тишина в един миг ся възстанови. „А чакай, писъци! писъци! Божичко! Что е? Пак колят, пак бият!“ викаха полумъртвите селяни и ги докарваше до полуда, като омаяни, безсилни и изумени ся небрежливо движеха от едно място на друго без да знаят как, къде, что и какво правят. Писъците ся възобновиха. Клането се повтори и смъртта се приложи. Избавените преди малко от острото желязо и от неумолимите пламъци ся подложиха сега на най-невероятни изтезания и мъки. Тури се под нож и огън избавеният. Мъките се увеличаваха. Грабежите взимаха обширен размер. Катастрофа трета и последна.

Катастрофите имат мрачен начин за поправяне на работи.

Селото се съсипа третий и последния път. Облажи гостите си. Облажи гостите си, и много други сега, избавени не одавна сложиха костите си. Селото в последньото си съсипване доби страшен гробен лик. Трагическо зрелище царува сега в това разрушение. Султанът се прости и раздели вечно с ловът си. Той побягна и ся не върна веч. Нощните бухали грозно виеха по разорените без домакини домове. Това е споменът. Блед и смъртен дух се раждаше по горите, рътлините на пътешественика, като че гробен глас се издигаше и викаше: „отмъщение на тиранина“! Нека помни грядущето поколение това жално и сърдцераздирателно събитие. Аз го писах и посвещавам тям. То е скъпо съкровище на в споменанията на историята ни, на теглилата и робството, на мъките и неволите ни. Скъпата свобода нека не пази, като въспомни тия мрачни и тъжни времена. Хубав век на историята ни се създаде от провидението. Почитаме го. Огнетения роб скъпо цени виделината и свободата. Ний бяхми този роб, следователно ценим я, вярвам и грядущото ни поколение по-скъпо, по-силно ще я пази и почита най-живо и най-крепко.

И така тия три нещастия, три сестри, слети в едно, изляха своите сили над орисаното по злочестината си село Бояджик. То изпита най-горчивата рана на смъртта. Пресели се в обятията на средните и нови орисани по аналогичната си съдбина села и градове. Тоя бич вечно е владял по лицето на грешната и мрачна наша планета. Смъртта царува като холера, в подобни за нея згодни напасти, създадени от смъртните и нейните робове. Но миналото зло се забравя, ако то се не напише за напомнювание. Мрачните времена и теглила скоро изгубват своят си тип, ако тий не бъдат фотографирани. Миналото е урок, опитът урок, нещастието е такожде урок. То ни учи за предпазвание. Аз го изпълних с описанието на мен известното и нагледното. ...

Не се отнася в редът на предмета ми, но считам за нужда, ако да загатна не колко въпроси на нашето покровителство – правителството, но тия съсипателни села, те са:

Престъпления ли ще бъде, или злодеяния, ако се опрости на такивато изгорени, съсипани и коренно изкорнени села, за няколко години, кадастрата, чрез което опростявание се дава възможност на въздигане и материално подкрепление на тия нещастници?

Грехота ли е ако се поддържат няколко години, учителите и свещенниците им от правителството? Не ще ни бъде благодеяния, ако самото ни почитаемо правителство отпуснеше нужното количество пари за въздиганието на училища и църкви на тия нещастни по съдбината си села и пр., и пр. Това историческо по своето клане село Бояджик, бях посетил настоящата година. Там нямаше нищо живо от радост на свободата. Безбройно число жени, вдовици, или се оплакаха за своето окаяно и плачевно състояние. Те често повтаряха следующето предложение: „Турците убиха мъжете ни, а Българите взеха сега синовете ни войници във войната със Сърбия, а нам друго нищо сега не остава, освен да се хвърлим в р. Тунджа и се удавили.“ Тези наивни, но и съвместни, на положенията им, предложения опечалиха сърцето ми. Но слаб слабо му не помага. Друго нищо. Така се свърши това историческо събитие. Грозна огнена яма погълна многочислени невинни работници, раи, на калифовото царство. Но историята ни не ще го забрави. То е сама история.

Друго. Събитията за да дадат по-важни възпоменания и значения, следи свършванието си, оставят някакви знакове. В място и време е да се потрудят, останалите живи потомци и синове на избитите им родители, чтото да въздигнати един великолепен монумент за памят на невинните страдалци и виновниците на нашата свобода. Това се чака и ще се осъществи, но само ако самото ни почитаемо правителство вземеше инициативата и почнеше нужните си предначинания, за това толкова велико благородно и свято дело на страдалците и изкупители на нинешната ни свята и скъпоценна свобода. Епитафът е съчинен и готови за монументът. Време е да се осъществи това благородно дело.

Славата и могъществото на България се създаде от кръвта на тия и други мъченици. А защо да ги забравяме и не въздигнеме поне един хладен камен над прахът им?...

Таково е прочее, в кратце описанието на ЖАЛНОТО ИСТОРИЧЕСКО СЪБИТИЕ ПО КЛАНИЕТО НА СЕЛО БОЯДЖИК; което по своите теглила и подвиги трябва да държи видно място у Българската История.

Но и при това не трябва да се забравя, че от голяма важност и народна длъжност е въздигането на един монумент, както в това, така и в другите изгорени и избити села, с което ся остава вечен спомен на народа, мъчениците и събитието.

КРАЙ

(Израб.) Словослагател Миндо Пенков Ямболец.

Публ. в Жално историческо събитие по кланието на село Бояджик (Спомен от 1876 год.) от Ив. Кр. Златаров (Ученик – войник в Сръбско- Българската война). Сливен, Печатница на в. „Българско знаме“, 1886, 54 с.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

ИЗ ДОКЛАДА НА ЮДЖИЙН СКАЙЛЕР ДО АМЕРИКАНСКИЯ ПЪЛНОМОЩЕН МИНИСТЪР В ЦАРИГРАД ХОРАС МЕЙНАРД

ЦАРИГРАД, 20 НОЕМВРИ 1876 Г.

 

ВЪСТАНИЕТО В СЛИВЕНСКИЯ САНДЖАК

В края на март някои млади мъже от Сливен, подтикнати от възмутителните и несправедливи действия, извършени от властите, отишли в близката планина. Техният брой постепенно нараснал на 24. При все че вдигнали оръжие срещу правителството, те не убили никого освен един бюлюкбашия, който бил изпратен да преговаря с тях. Те били командувани от някой си, наречен Хиларион, по прякор Одески, който обаче не бил руснак, а българин, роден в Русчук. Към четата се присъединили някои селяни от Ширамзия и Негово, но на 19 май те били обградени от 300 души редовна войска и някои били башибозуци, които били събрани от съседните села по заповед на валията от Одрин. След слабата съпротива въстаниците се предали. Селата Медвен и Жеравна били ограбени. Тридесет и шест души били взети пленници, докато другите били убити и главите им били изложени пред къщата на губернатора на Сливен. Възбудени от гледката, на 22 май войниците, които били настанени във фабриката за платове в Сливен, убили двама българи на пазара, смъртно ранили трети и ранили по-тежко или по-леко 40 души. С много усилия мютесарифът Хайдар бей, подпомогнат от българския епископ Серафим, успели да възстановят реда.

На 26 май, когато всичко свършило, Шефкет паша пристигнал от Пловдив с три батальона войска и няколко хиляди башибозуци, които той събрал в околностите на Ямбол. Преминавайки през града, под предлог за събиране на оръжие от християните, което те вече били предали на властите, Шефкет паша разрешил да го опустошат. Целият български квартал и по-голямата част от християнските къщи в турския квартал били изцяло опустошени. Войниците, башибозуците и особено мюсюлманите в града, подтиквани от някой си Хамил бей, взели не само пари и ценни предмети, но и мебели, съдове, дрехи, завивки и други. Един офицер, по-специално Иззет ага, вземал също пари. Независимо от оплакването на населението, което могло да посочи у кого се намират парите, нищо не му било върнато. Идването на Шефкет паша в Сливен и изстъпленията от всякакъв род, извършени в околността на града от нередовната войска, причинили голяма паника. Поради многобройните и настоятелни молби на епископа накрая било разпоредено да се спрат грабежите и заедно с това българите били принудени да предадат оръжието на властите.

На 28 май вечерта, извикан с телеграма от каймакамина на Ямбол, Шефкет паша бързо заминал за село Бояджик. Следващия ден това село било обстрелвано, ограбвано и след това изгорено само защото жителите му не желаели да приемат в селото башибозуците, които придружавали каймакамина, от когото те вече били страдали по-рано. Жителите на това село – всичко около 1000 души, посрещнали Шефкет паша и сложили оръжие. Пашата обаче ги върнал и им казал да се защищават, като заповядал войската да стреля срещу тях. Селяните побягнали във всички посоки без ни най-малка съпротива и при бягството им били изклани. Официалната цифра на жертвите е 170, от които двама попове, 8 жени и 8 деца. Аз видях човешки кости и черепи на полето и установих факта, че само 20 къщи са останали в селото, а училището и черквата са били разрушени по-късно; черквата е била построена от камъни и не без много трудности. Няколко глави бяха докарани в Ямбол от турци, между които и едно официално лице на име Хаджи Муласин. Три глави бяха хвърлени на улицата пред къщата на италианския генерален консул в Бургас, по това време намиращ се в Ямбол. Той самият ми каза този факт. Има основание да се счита, че разрушаването на Бояджик е дело на лично отмъщение от страна на Шефкет паша, който е бил роден в това село.

Жителите не могли да се върнат в това село три седмици, тъй като през цялото това време башибозуците преобръщали къщите, градините, търсейки скъпоценни предмети, които може да са били закопани. Всичкият добитък е бил отведен вече, когато посетих на 12 август селото с княз Церетелев, секретар на руското посолство. Въпреки похвалните усилия на мютесарифа да го върне (добитъка) от 1500 вола, крави и коне селяните получиха обратно 300, а от 800 овце – едва една четвърт. Каймакаминът от Ямбол бе взел своя дял. Той имаше 60 крави в Узункюпру и 60 в Саламанлар. Башибозуците бяха дошли от селата Караджа, Мурадли, Каракурт, Гюбел, Курфали, Балибунар, Кулфа – Келуи, Пандакли, Гююмли, Чумлеклар, Гулеман и Кайа-Бурну. Имаше също черкези от Хану и татари от Микенити и Арап Ходжа. Те са били командувани от Селимех Герей, по прякор султана от Пандакли, страшилището от съседните села.

Шефкет паша напусна Бояджик на път за седемте села от Бештепе, на които той донесе същата съдба. Той показа една телеграма от Одрин от Сейдарекрема Абдул Керим паша, нареждащ тези села да бъдат разрушени. Отново благодарение на смелата намеса на епископ Серафим тези села бяха спасени. Той отиде в лагера на Шефкет паша, стана гарант за верността на тези села и, след като изтърпя много обиди, успя да получи прошка за тези хора, които наистина бяха невинни. Въпреки това някои села бяха опустошени и т.н. В района на Муслук Ходжа черквата бе ограбена и осквернена. Там от 7000 овце останаха само 24. Дори местните власти признаха, че Шефкет паша е сам отговорен за безпорядъка и щетите, които бяха нанесени, и за несигурността, която съществува. Като награда за поведението си той бе назначен за маршал на султанския двор.“

Публ. в Дж. Макгахан, Турските зверства в България. Репортажи и кореспонденции за потушаването на Априлското въстание (1876) и за Руско-турската война (1877-1878). Съст. Ц. В. Билярски. София, 2017, с. 322-325.