100 ГОДИНИ ОТ ПУБЛИКУВАНЕТО НА ТРУДА НА АКАД. ИВАН СНЕГАРОВ

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

 

ИВАН СНЕГАРОВ
ОХРИДСКАТА ПАТРИАРШИЯ
(НЕЙНИЯТ ПРОИЗХОД, ГРАНИЦИ И ЕПАРХИИ)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА.

ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ ПРИ ИМПЕРАТОРА ВАСИЛИ II (1018–1025).

Обширното Западно българско царство, лишено от органично единство, се поддържало само от военния гений на Самуила и от ентусиазъма, който той е успял да възбуди в народа. Неговата смърт (14 септември 1014 година), е ускорила разгрома на царството му. Паничният вик на българските войници „Бягайте о, царю!“ при крепостта Сетина се оказал съдбоносен. На 9 януари 1018 година под стените на Драч е загинал последният представители на западно-българската династия, цар Иван Владислав. Един подир друг почнали да се предават българските войводи на напредвалия свободно в българската земя византийски завоевател, докато, най-сетне, в Струмица последният бил посрещнат от българския патриарх Давида с писмо от царицата Мария, съпруга на Ивана Владислава, която предлагала условия за капитулиране.(133) Българският народ бил тъй уморен от продължителните разорителни войни, че в Скопие, Щип и Просек завоевателят бил прославян с хвалебни песни.(134) Също и столицата на България е посрещнала завоевателя „с песни, ръкоплескания и хваления“.(135) При византийския император били докарани българската царица и цялото царско семейство (нейните трима сина и шест дъщери, незаконният син на Самуила Траян, две дъщери на Гавриил Романа и пет негови синове с очи извадени от цар Ивана Владислава.)(136) А в Костур били представени на императора двете дъщери на Самуила, които, като видели царица Мария, с ярост се нахвърлили върху нея от омраза към нейния мъж – убиеца на брата им.(137) Тежък позор е бил за българите, когато в 1018 година Българоубиецът е влезнал в Цариград с златен венец на глава, яхнал на кон и акламиран от народа. Пред него са вървели царица Мария, с децата си, Самуиловите дъщери и български боляри.(138) Като говори за тази победа на императора Васили Българоубиец, византийският  историк Михаил Аталиот заключава: „и България, която от всички се признава за трудно победима и твърде неодолима и която не се подчини нито на един от императорите (και τής Βουλγαρίας δυσκαταμαχήτου καί πολλής δνσαλώτου γινοακομένης) и при това не позволяваше на Византия да доставя необходимите неща, императорът завладе бляскаво (λαμπρώς) и доблестно, и Византийската държава получи на запад безопасност и мир и, наместо предишната оскъдност, тя почна да се наслаждава от изобилие и благосъстояние“.(139) В действителност, обаче, не Византия е покорила България, а сам българският народ, както вярно отбелязва Хилфердинг(140), се предал на новия завоевател. А ако се съди по думата υπόσπονδοι' (договор) във II хрисовул на Василия II, може да се приеме, както твърди Дринов(141), че българският народ е признал византийския император за свой цар, след като взел от него обещание, че ще му запази старите граждански и църковни права. По тази причина или поради това, че държал сметка за националното достойнство на българския народ, император Васили, като покорил България, не посегнал на материалното благосъстояние и духовната свобода на българския народ и се погрижил да запази всичко, що му гарантирало да бъде особена културно-национална величина. По свидетелството на Скилица-Кедрин, Васили II е оставил същите узаконения, които са съществували при цар Самуила, като е дал на българския народ привилегията да се управлява от своите началници и според своите обичаи. А на българските войводи и боляри, които се предали, той е дал патрициянски чин. Такива са били пернишкият войвода Кракра, струмишкият Драгомуж, областният управител Богдан, болярин Несторица, Зарица и младия Добромир.(142) Данъците са били същите, каквито и при Самуила, именно всеки българин, който е имал чифт волове, бил длъжен да дава годишно по един моди (кутла, шиник, около 18 оки)(143) жито и просо и съд вино, а този, който нямал земя, плащал пари наместо продукти.(144) В гражданско отношение император Васили е отделил цяла България в една провинция, на чело на която е поставил един управител по име „дукс“. За столица на дукса бил определен гр. Скопие, който поради това до отнимането на административната автономия на България (в половината на XI в.) се е наричал митрополия на България.(145) Васили II е издал и специални граждански наредби, които са определяли привилегиите на гражданските учреждения и съсловия. Указание за тях намираме във втория му хрисовул, гдето императорът говори, че запазените древни права на завладената страна е угвърдил с хрисовули и сигилии.(146) В края на XI в. и в началото на XII архиепископ Теофилакт ратува за привилегии на Българската църква, които се основавали на основен закон за управлението на България. Това показва също, че гражданските установления на Василия II са били аналогични на правата, дадени на Българската църква.(147) Макар да не знаем точно размерите на гражданската автономия и статутите, с които тя била определена, несъмнено е, че тя е послужила за основа на привилегированото положение на Българската църква във Византийската империя. Това се вижда преди всичко от текста на втория хрисовул, гдето утвърждаването правата на българския архиепископ се поставя в логическа зависимост от утвърждаването правата на България изобщо със специални хрисовули: εΐ γάρ της Χώρας εγκρατείς εγενόμεΰα, άλλα τά χαύνης δίκαια άπαράοπαοτα διετηρήσαμεν, επικνρονντες αυτά διά χρναοβούλλων καί σιγιλλίων ημών, καί τον νυν άγιώτατον αρχιεπίσκοπον Βουλγαρίας τοοαντην την ενορίαν εχειν ΰεππίζομεν(148). (Макар и да станахме владетели на тази страна, но правата й запазихме непокътнати, като ги подтвърдихме с наши хрисовули и сигилии, и постановяваме сегашния архиепископ на България да има такъв диоцез). Заедно с отделянето на България в гражданско отношение Васили II е санкционирал и автокефалията на Българската църква. С привилегиите, които е дал на Българската църква, той е завършвал своята политика, която се стремила да привърже българския елемент към Византийската империя. Получили гражданска и църковна автономия, българите, действително, се поставяли, както твърди Новакович(149), в лична уния с Византия. Император Васили виждал в автокефалната Българска църква най-добра подкрепа на своята власт в България. Поради това той особено се загрижил да определи нейното положение по отношение на цариградския патриарх и неговите митрополити, съседни с българския църковен диоцез, и да й предостави пълна национална свобода. След като свалил патриарх Давида, той е утвърдил избрания от Охридския синод нов духовен началник българина от Дебърско Йоана, комуто обаче не дал титул „патриарх“, а му предоставил титула „архиепископ“ с постоянна резиденция Охрид. По желанието на народа ли или и по лични мотиви е сменил духовния началник, не се знае, обаче това е било в съгласие с българските жизнени интереси, понеже патриарх Давид не бил годен за историческата роля, която трябвало да играе Българската църква. Изборът за нов духовен вожд бил твърде сполучлив. Архиепископ Йоан си поставил за мисия да събере целия български народ в една родна църква и да затвърди духовното му единство и културна самобитност. И той преследвали тази цел упорито. По негово ходатайство император Васили е издал на негово име три хрисовули, които гарантирали свободата на Българската църква в нейните етнографски предели. Привеждаме тези хрисовули в български превод.

Първият хрисовул:

„В различни времена человеколюбивият Бог е дарявал на нашето царство велики и безбройни блага, но всичките тях превъзхожда съединението на българите с областта на ромеите под един ярем. Поради туй ние утвърдихме благочестивейшия монах Йоана да бъде архиепископ на България и ръководител на делата на архиепископията. И тъй като той помоли да определим писмено клириците и париците, които трябва да служат на църквата на неговата епархия, и (на подведомствените) му епископи, ние му дадохме настоящия сигили на нашето царство. С него ние заповядваме, самият архиепископ да има в градовете на своята епархия, т.е. в Охрид, Преспа, Мокра и Кичево, 40 клирици и 30 парици.

А епископът в Костур (заповядваме да има) в градовете на епархията си, т.е. в Костур, Куреща, Колоня, Девол, Воюса, 40 клирици и 30 парици. Макар той по-рано да е имал и повече, но ние не искаме, числото на неговите клирици и парици да надминава числото на клириците и париците на архиепископа. А епископът в Главеница заповядваме да има в самата Главеница и Канина и Неаниск 40 клирици и 30 парици.

А епископът в Мъглен (заповядваме да има) в самия Мъглен и Просек, и Морихово, и Сетина, и Острово, и Зоодрие 15 клирици и 15 парици.

И епископът в Битоля (заповядваме да има) в Пелагония, и Прилеп, и Дебрет, и Велес 15 клирици и 15 парици.

И епископът в Струмица (заповядваме да има) в самата Струмица и Радовиш и Конеч (Конче – Κονέτζην) 12 клирици и 12 парици.

И епископът в Морозвизд (заповядваме да има) в самия Морозвизд, и Козяк, и Славище, и Злетово, и Луковица, и Пиянец, и Малешово 15 клирици и 15 парици.

И епископът във Велбужд (заповядваме да има) в самия Велбужд и Сонтеск (Σοννδιάοκον) и Германия, и Теример, и Стоб, и в Долни Сонтеск и Разлог 15 клирици и 15 парици.

И епископът в Триадица (Средец) заповядваме да има в самата Триадица, и Перник, и Суково (Σύκοβον), и Звено 40 клирици и 40 парици.

И епископът в Ниш (заповядваме да има) в самия Ниш, и Мокр и Компл, и Топлица, и Свелигово 40 клирици и 40 парици.

И епископът в Браница (заповядваме да има) в Браница, и Моровиск, и Свендеромо, и Гронц, и Дивисиск, и Истагланган, и Бродариск 15 клирици и 15 парици.

И епископът в Белград, (заповядваме да има) в самия Белград и Градец, и Омц (Όμτζόν), и Главентин, и Бяла Църква 40 клириии и 40 парици.

И епископът в Срем (της Θράμον) заповядваме да има в цялата си епархия 15 клирици и 15 парици.

И епископът в Скопие (заповядваме да има) в самия Скопие и Виница (Βινένζην), и Премор и Луково (Λνκοβαν), и Принип 40 клирици и 40 парици.

И епископът в Призрен (заповядваме да има) в самия Призрен и Хосно (наместо Хвосно), и Лескомец (наместо Лесковец), и Врета 15 клирици и 15 парици.

И епископът в Липения в цялата си епархия (заповядваме да има) 31 клирици и 30 парици.

И епископът в Сервия заповядваме да има в цялата си епархия 30 клирици и 30 парици.

(Заповядваме), всички тези клирици да се освобождават от строене на домове и други повиности в полза на държавата, както се освобождавали и при Самуила. За знание на тези, които ще царуват след нас, ние дадохме на архиепископа настоящия сигили, като го подпечатваме с оловения печат на царство ни“.

Вторият хрисовул:

„Тъй като след изложението на тоя сигили относно това, каква епархия да има всяка българска епископия, светейшият архиепископ на България помоли царство ни да съставим и друг сигили за останалите негови епископии, които не бяха изброени в първия сигили поради това, че съседните митрополити ги бяха заграбили и присвоили, и (тъй като) царство ми не желае да допусне никого от тях или от техните хора нито на една крачка навътре в бъпгарския диоцез, то постановихме, сегашният архиепископ да има и да държи всичките български епископии, които при цар Петра и Самуила са владеели тогавашните архиепископи, и всичките останали градове, защото не без кръв и без трудове и мъки, но чрз (наше) скъпо търпение и със своята помощ Бог ни подари тази страна и Неговата благост ясно ни помагаше, като съединихме разделеното под една власт, без да нарушаваме границите и порядъците, които са били добре установени от царувалите преди нас. Макар ние и да станахме владетел на тази страна, но нейните права запазихме ненакърнени, като ги подтвърдихме с наши хрисовули и сигилии, и установяваме, сегашният архиепископ на България да има такъв диоцез, какъвто е имал при цар Петра, и да владее и управлява всичките епископии на България не само онези, които бяха изложени в първия сигили, но и тези, които, като скрити, не са присъединени към първите епископии, и с настоящия сигилии се явиха и бидоха изложени поименно. И на тях, както и на другите, подаряваме клирици и парици, именно заповядваме епископът в Дръстър да има в градовете на епархията и другите градове около нея 40 клирици и 40 парици, тъй като в царуването на Петра в България тази епископия блещяла с достойнството на архиепископия, а след това архиепископите са преминавали от едно място в друго, един в Триадица, друг във Воден и Мъглен, сетне ние намерихме сегашния архиепископ в Охрид и самият Охрид да има архиепископ, а в Дръстър да се ръкополага епископ.

А епископът във Видин заповядваме да има в градовете на епархията си 40 клирици и 40 парици. Предвид на това, че тази епископия ми бе най-полезна и откри прав път в страната, във всеки случай тя трябва да получи най-големи награди и да бъде поставена над по-добрите. Но за да не превъзхожда числото на клириците и париците на архиепископа, ние дадохме й равна част с архиепископа, като прибавихме десет души към частта на архиепископа, състояща се от 70 клирици и парици.

А епископът в Раса заповядваме да има в епархията си 15 клирици и 15 парици.

И епископът в Черник заповядваме да има в цялата си епархия 12 клирици и 12 парици.

И заповядваме на дирахийския митрополит да остане само със своя престол и да бъде доволен от принадлежащите му имоти и доходи (χρήμασϊ) и да не престъпва в епископиите на България, защото тях ние утвърдихме за архиепископа на България, както и от старо време властта (над тях) е принадлежала нему и неговото право било узаконено от старите (царе). Това ние правим поради туй, че ние не заличихме нищо от туй, що по-рано било установено за архиепископията на България, но ако и нещо не ясно има, ние разясняваме (άνιστοροϋμεν) и установяваме (άνaτνπονμεν) с настоящия ни сигили, да се пази ненарушено и неизменно всичко, що принадлежи на тази архиепископия от стари времена, нито сам той (архиепископът-б.н.), ни останалите епископи на България да не спорят, но да се задоволявет със своите собствени граници, удостоверени от стари времена, и тяхната власт да остане постоянна и неизменна.

А епископът в Адрианопол заповядваме да има в цялата си епархия 15 клирици и 15 парици.

И епископът … (името е пропуснато в гръцкия текст) заповядваме да има в цялата си епархия 15 клирици и 15 парици.

И епископът в Ботрот заповядваме да има в цялата си епархия 12 клирици и 12 парици.

Епископът в Янина заповядваме да има в цялата си епархия 15 клирили и 15 парици.

И самият епископ в Козил заповядваме да има в цялата си епархия 15 клирици и 15 парици.

И епископът в Петра заповядваме да има в цялата си епархия 40 клирици и 40 парици.

Постановяваме, щото светейшият архиепископ на България да има не само изложените по име епископии, но ако има епископии, които се намират в българските предели, изпуснати по забравяне, заповядваме светейшият архиепископ да владее и управлява тези и всичките други градове, които не са указани в сигилиите на моето царство и да събира канонически данък (το κανονικόν) от всички тях и от власите по цяла България и от вардарските турци, до колкото ги има в българските предели. Заповядваме и на всичките стратези в България и останалите чиновници и архонти да го почитат и уважават високо (μεγάλως) и да слушат неговата дума и мнение и да се не бъркат в делата нито на български монастир, нито на църква, нито в каква да е друга църковна работа и да не бъркат нито нему, нито на подчинените му боголюбиви епископи и да не му правят пречки, за да не претърпи такъвия Голямо и безпощадно (άσυμπαϑή) наказание от царство ми…  Предвид на това и за знание на идващите след нас царе, ние съставихме този сигили и го дадохме на светейшия архиепископ, като го утвърдихме с оловения печат на царство ми в месец май 6528 (1020)“.

Третия хрисовул.

„Настоящият сигили е даден от царство ми на светейшата архиепископия на България, за да владее тя без пречки епископиите на Сервия, Стаг и Верия. Предвид на туй, че и те се намират в българските предели, с настоящия наш сигили ние ги причислихме към останалите епископии и утвърдихме правото на архиепископията на България над тях и решихме да надарим и тях с клирици и парици.

На стажкия епископ 12 парици и 12 клирици, на верийския 30 клирици и 30 парици, а на сервийския епископ те бяха дадени в първия сигили и да не (му) се възбранява“.

Тези императорски актове най-напред обръщат вниманието ни с благосклонното отнасяне на завоевателя на България към стремежа на българския архиепископ да сгрупира целия български народ около града на Св. Климент. Архиепископ Йоан упорито е настоявал за възстановлението старите граници на Българската църква, а император Васили внимателно се вслушвал в неговия глас и издавал указ подир указ само и само да удовлетвори неговите искания. С първия хрисовул император Васили е дал на охридския архиепископ само 17 епархии (16 епископски и 1 архиепископска), които тя е имала в последните години на Западното българско царство. Но архиепископът, недоволен от тези граници, е поискал от императора да възстанови диоцеза на Българската патриаршия при цар Петра (927–969). Императорът е удовлетворил това ходатайство с втория хрисовул, с който били върнати на българския архиепископ Дръстър и Видин, подведомствени на цариградския пагриарх, както и Раса, Черник и други епископии, подведомствени на дирахийския, солунския и навпактския митрополити. Скоро след туй към диоцеза на охридския архиепископ били присъединени с нов хрисовул(150) още три епархии на Южна Македония, от които Сервия била дадена на българския архиепископ отново, тъй като навярно солунският митрополит се опитал да я задържи за себе си.

С хрисовулите си император Васили от една страна е санкционирал правата и привилегиите, които българските царе са били подарили на църквата си, и от друга страна той е дал на архиепископа и епископите някои нови привилегии. При раздаването привилегии на епископите, императорът се ръководил от услугите, които му оказали епископските градове при покорението на България. На видинския епископ той е дал повече права, отколкота на самия архиепископ, защото Видин му открил пътя за вътрешността на България. Основната тенденция на хрисовулите е да се запази пълната независимост на Българската архиепископия. Утвърждението на новоизбрания архиепископ, за което се говори в началото на първия хрисовул, е станало по реда, който се спазвал при поставянето на патриарсите в България и в Цариград: Българският синод е представил на императора кандидата, и императорът го утвърдил. Във втория хрисовул още по-рязко се подчертава независимостта на архиепископията.

Благосклонността на императора към Българската църква е срещала съпротива у гръцките митрополити, които се намирали в съседство с българския диоцез. Когато Васили е завладявал българските области, някои от тях си присвоили български епископии. Във втория си хрисовул императорът предписва, щото никой от съседните митоополити да не смее да навлиза в диоцеза на българския архиепископ нито на една крачка. За да се предотвратят възможни бъдни претенции на драчкия митрополит върху епископиите, отделени от епархията му и присъединени към диоцеза на българския архиепископ, император Васили в същия хрисовул предписва, драчкият митрополит да остане само със своя престол и да не навлиза в българските епископии (151).

Император Васили се стремил да запази църковната независимост на България не само чрез разграничаване на диоцеза на Охридската архиепископия от диоцеза на Цариградската патриаршия, но и чрез пълно освобождаване на Българската църква от светската административна власт. Като внушава на стратезите и другите административни органи в България да уважават и почитат българския архиепископ, да слушат неговите думи и съвети, под страх на строго наказание той ги предупреждава да не се бъркат в църковните работи на българския народ и да не пречат на архиепископа и епископите му.

Поради тъзи основна тенденция, актовете на Василия Българоубиец имат значение преди всичко като официална декларация на Византия, че по-голямата част на Балканския полуостров е отделна етнографска област под название „България“, имаща право за самостоен национален, културен и духовен живот. В българската история те са имали това велико значение, че в съзнанието на българския народ те са издълбали рязка граница между него и гръцкия народ, което твърде е съдействувало да се запазят и закрепят националния му инстинкт и стремежът му към духовна независимост, въпреки всичките преврати в неговия исторически живот.

Частно за Охридската архиепископия тези актове са били основните статути, на които тя е дължала цялото си сетнешно съществувание. Фалшивите Юстинианови новели са имали сила само въз основа на тяхната юридическа стойност. Поради това охридските архиепископи се стремели да съчетаят Юстиниановите новели с тях, което и било достигнато с историческия увод на Михаила Палеолога.

Трите хрисовули на импер. Васили са узаконявали юрисдикцията на българския архиепископ почти над цялата територия, владяна от царете Самуила и Петра, т.е. над областите на Западното и Източното български царства. От епархиите на българския патриарх при българските царе импер. Васили е отнел Драчката, Лариската, Навпактската (в Западното българско царство), Преславската, Проватската, Дебелтската или Загорската (в Източното българско царство). Всичките тези епархии били присъединени към диоцеза на цариградския патриарх. Император Васили е определил и материалните средства на българския архиепископ и епископите му и изобщо икономическите права на Българската църква. Това се налагало, понеже в България се сблъсквали три юридически личности със землевладелчески права – държавата, църквата и частни лица. Необходимо било да бъдат разграничени правата на фиска, на църквата и на частната собственост. (152) Император Васили точно е определил колко клирици и парици (153) са имали право да притежават архиепископът и епископът му по отделно. Тези права на църквата са били твърде важни за съществуванието й, и на тази почва, както ще видим в писмата на архиепископ Теофилакта, са ставали чести конфликти между гражданската и църковната власт в България.

Хрисовулите не определят, какви права са имали архиепископът и епископите над своите парици, защото те били определени от тогавашната владелческа практика. В тях обаче е определено какви права не е имала гражданската власт над църковните парици. Тъй, 1) клириците са били свободни от натурални повиности (строене) и други данъци и 2) населените църковни земи са били отнети от ведомството на военните и граждански чинове – стратезите и бирниците (154).

Целата Българска църква е имала право да владее 745 клирици и 725 парици. По материалното си положение епархиите на Охридската архиепископия могат да бъдат класифицирани на първостепенни, второстепенни и третостепенни. Към първостепенните се отнасяли: 1) Охридската, 2) Костурската, 3) Главинишката, 4) Петърската, 5) Скопската, б) Нишката, 7) Белградската, 8) Видинската, 9) Дръстърската, 10) Средечката; второстепенни са били: 1) Липенийската, 2) Верийската, 3) Сервийската; третостепенни – : 1) Мъгленската, 2) Пелагонийската, 3) Морозвидската, 4) Велбуждската, 5) Браничевската, 6) Сремската, 7) Призренската, 8) Рашката, 9) Пернишката, 10) Дринополската, 11) неизвестна (вероятно, Велешка), 12) Янинската, 13) Козилската, 14) Струмишката, 15) Орейската, 16) Химарската, 17) Ботротската, 18) Стажката.

На първостепенните са били дадени по 40 клириии и по 40 или 30 парици; на второстепенните – по 30 клирици и 30 парици; на третостепенните – по 15 или 12 клирици и по 15 или 12 парици.

Освен владетелските права, друг материален извор на охридския архиепископ бил каноническият данък, който архиепископът е имал право да събира от всичките подведомствени епархии, от власите в България(155) и от турците християни (вардариоти), поселени по бреговете на река Вардар.(156)

 

ГЛАВА ПЕТА.

ГРАНИЦИ И ЕПАРХИИ НА ОХРИДСКИЯ ДИОЦЕЗ ОТ 1018 ДО ПАДАНЕТО НА ОХРИД ПОД ТУРЦИТЕ.

I. При императора Васили II.

От 1018 год. до м. май 1020 год. Охридския диоцез е обхващал почти цялата западна половина на Балканския полуостров. Той се простирал на длъж от границите на Тесалия до Дунава (на север от Фрушка планина), а на шир от Рила планина до Адриатическо море. Централна епархия е била Охридската, в която са влизали областите при Охридското и Преспанското езера – Охрид, Мокра, Преспа и Кичево. Съседна с нея на юг се простирала Костурската епархия в басейна на Костурското езеро и съседните с него области на Кореща, Девол, Колония и планинската покрайнина по р. Воюса. Между Воюса и Адриатическото море, около Авлонския залив, се намирала Главинишката епархия. На юг от Костур се простирала Сервийската епархия, в която Охридският диоцез се спускал в долината на р. Бистрица до самите тесалийски граници. На изток от тази епархия границата на диоцеза е минавала в Мъгленската епархия, която е обхващала източните склонове на средномакедонските планини по техния спуск към Солунското поле. По-нататък границата е преминавала р. Вардар в Източна Македония и, като се подигала на север, е обхващала Струмишката епархия, която е граничила при водопада на река Струма с диоцеза на цариградския патриарх. На север от Струмишката епархия се простирали Морозвидската и Велбуждската епархии. Последната е минавала р. Струма, обхващала е Рила планина и се допирала до Средешката епархия, която е заемала Софийското поле, Знеполе, Суковския край и сегашния Пирот(157). Между Охридската и Морозвиздската епархии се намирала Пелагонийската епархия в Пелагонийското поле, до десния бряг на р. Вардар. От Средешката епархия границата е вървила на северозапад към Нишката епархия и на север от нея край Браничевската епархия, към Дунава. Нишката и Браничевската епархии са граничели с Видинската област, която е оставала под властта на цариградския патриарх. Дунавската граница се удължавала с Белградската епархия, която се допирала до най-крайната северна епархия – Сремската. Последната е минавала р. Сава и се простирала до Дунава на север от Фрушка планина. След това границата се спускала към юг успоредно на р. Дрина. Тук Призренската епархия е определяла западната граница на диоцеза, зад която се намирали независими сръбски жупанства. Скопската и Липлянската епархии са оставали вжтре в диоцеза.

От м. май 1020 год. до 1025 год. северната граница на диоцеза е вървела и на изток от Браничевската епархия по сегашниа български бряг на Дунава през Видин и отвъд Дръстър. От тук границата се спускала на югозапад, като обхващала Дръстърската и Видинската епархии и се сливала с границата на Средешката епархия. Също и западната граница на диоцеза е вървяла значително навътре в Илирия от брега под Драч до епирския бряг срещу Корфу, като е обхващала Епир, Албания и Рашката област. Тук се простирали отнетите от властта на драчкия митрополит епископии: Рашка, Орейска, Чернишка и Химарска, също и епископиите, отнети от ведомството на навпактския митрополит: Янинска, Дринополска, Ботротска и Козилска. На изток границата се движела по Солунското поле, обхващайки Верийската и Сервийската епархии.

На съвременен географски език казано, в диоцеза на Охридската архиепископия при Василия Българоубиец са влизали западната половина на България (до войната в 1912-1913 год. – Силистренски, Видински, Софийски и Кюстендилски окръзи), цяла Сърбия (до войната в 1912–1913 г.), Стара Сърбия, Албания без Драч и Шкодра, Епир, Македония без Солунско и областите на юг от Демир капия при р. Вардар и по средното и южно течение на р. Струма.

Целият диоцез се разделял на 31 епархии, изброени по-горе..

2. Сдед смъртта на Василия II.

При приемниците на Василия II Охридският диоцез се съкратил почти наполовина. Северната му граница е почвала от Видинската епархия и вървяла по десния бряг на Дунава през Белград, преминавала р. Сава и се простирала до Дунава на север от Фрушка гора, гдето е свършвала Сремската епархия. Западната граница отначало се спускала, както и по-рано, на юг по течението на р. Дрина и под Призрен тя е завивала на изток, като оставяла Орейската и Пернишката епархии в диоцеза на драчкия митрополит, после близо до Дебър тя почвала да се спуска по р. Черни Дрин и през Мокренските планини е достигала до адриатическия бряг при Авлона и на юг е вървяла по южния бряг до Авлонския залив. От тук границата се движела по права линия към Тепелени, обхващайки както него, тъй и Премети; сетне, вървейки по левия бряг на р. Воюса, е минавала горното течение на р. Воюса и р. Саламврия и достигала тесалийската граница. От тук при сегашния град Малакаси тя е завивала на североизток под гр. Гребена и, като оставяла гр. Сервия, се дигала на север по течението на р. Бистрица, обхващала сегашния гр. Сятища и завършвала на изток по Солунското поле под Воден и Енидже Вардар и над Верия, която оставала в Солунската епархия. От Енидже Вардар тя преминавала Вардар, откъдето малко на север от Дойран, който оставал под властта на цариградския патриарх, достигала до р. Струма. Източната граница е вървяла на север по левия бряг на р. Струма, отклонявала се на изток по права линия под Мелник, който бил под властта на цариградския патриарх, обхващала е Разлога и през Доспатските планини е отивала на север към изворите на р. Искър, минавала тях и, вървейки по северозападна посока, свършвала на Дунава близо до Видин. В тези граници са влизали западният край на сегашна България, сръбското кралство (до войната в 1912 год.), Стара Сърбия, Македония без южните покрайнини, Средна и част от Южна Албания. Предишните области на Охридския диоцез: Епир, южномакедонските покрайнини, Северна Албания и Североизточна България се намирали в Цариградския диоцез.

Според двата списъка αί νποκείμεναι έπισκοπαί τφ ϑϱρόνω τής Βουλγαϱίας κ Τάξις των ϑρόνων τής πϱώτης Ίουσττνιανής, цялата територия на Охридската архиепископия била разделена на 23 епархии, без Охридската(158). От тях 17 са съществували и по-рано, а шест се образували през XI-XII в. чрез разчленение на предишните епархии.

От предишните епархии са останали следните:

1) Охридска с Охрид, Преспа, Мокра и Кичево. Теофилакт споменва за Мокра(159) и Кичево(160) като за части на Охридската епархия.

2) Костурска с предишните места без Девол. За тази епархия има също указание в писмото на Теофилакта до скопския дук(161).

3) Главинишка без Канина. Споменва я Теофилакт в писмото си до Михаила Пантехна(162).

4) Мъгленска. Теофилакт говори за избирането на воденския епископ(163). Вероятно, в това време мъгленският епископ е живеел в съседния гр. Воден.

5) Пелагонийска. От Теофилакта има писмо до неговия епископ (164).

6) Струмишка с предишните градове.

7) Малешевска или Морозвиздска. За Струмишката и Малешевската епископии споменва Теофилакт(165). Също и Хоматиан споменава за Малешевската епископия в XII в. в писмото си до драчкия митрополит Константин Кавасила, комуто съобщава, че Теофилакт е адресирал книгата си за латинскит различия на дякона канстреси Никола, който по-сетне бил малешевски епископ(166). В списъка αί ϋποκείμεναι έπισκοπα'ι τω ϑϱόνφ τής Βουλγαρίας епископското седалище се нарича ή Μαλεσόβα, а в Τάξις νών ϑϱόνων τής πρώτης Ίουστινιανής-δ Μοϱοβιοδίου. От това Гелцер заключава, че в XI век епископската катедра била преместена от Морозвизд в Малешево(167). Обаче основателно е възражението на Йор. Иванов, че морозвиздският епископ се титулувал малешевски, понеже Морозвиздката и Малешевската покрайнини са съставлявали една провинция (Provincia Malesovi et Morovisdii – в грамотата на импер. Алексия III от 1198 год.)(168). При това в Лесновския хрисовул на Стефана Душана, морозвиздската епископия не се нарича Малешевска. Също и в една приписка на ръкописен сборник от XIV век тя се нарича само Морозвиздска: При Въсеосвещнном епискпе Морозвиски кир Маен(169).

Ако в края на XI век била преместена катедрата от Морозвизд в Малешево, то би трябвало в по-новия списък на епархиите да се чете ή Μαλεοόβα вм. ό Μοϱοβιαόίον. Употребата на двете названия може да се обясни или с това, че епископът е имал две резиденции: в Морозвизд и Малешево; или пък защото Морозвизд и Малешево са били в твърде близко съседство и названието „Малешево“ „като име на област“ могло да бъде употребено наместо името на катедралния град.

8) Велбуждска с предишните места.

9) Средешка. Теофилакт е изпратил до Средешкия епископ четири писма, за гдето той е минал границата на властта си (170).

10) Нишка.

11) Браничевска или Моравска. В „Τάζις των ϑρόνων τής πϱώτης Ίονατινιανής“ титулът на епископа й бил: ό Μοϱάβον ήτοι Βρανιτξίβον (171). Въз основана това указание Гелцер предполага, че епископската катедра била пренесена от Браничево в Морава. 1) Туй пренасяне ще да е станало още в края на XI-й в., понеже Теофилакт говори вече за моравски епископ (ό Μοϱόβον) (172), който е управлявал и Браничево.

12) Белградска се споменва у Теофилакта(173).

13) Сремска.

14) Скопска. Епископията, за която скопският дук Торнотопул е искал от Теофилакта да назначи друго лице, сигурно, била Скопската, защото в писмото се говори за нея като за известна на дука и архиепископа епископия(174).

15) Призренска се споменва в същото писмо, в което се говори за епископията в Скопската тема.

16) Липенийска. Теофилакт е поканил софийския епископ да присъствува на събора, който щял да бъде свикан по делото на липенийския епископ(175).

17) Видинска се споменва у Теофилакта(176).

18) Рашка.

Новооткрити епархии са били:

19) Деволска, която била отделена от Костурската епархия. В писмото си до сина на севастократора Теофилакт, като говори за въдворението на административен ред в Преспа и Девол, разказва за щетите, нанесени на епископията в тази местност(177). Под тази епископия трябва да се разбира Деволската, понеже Преспа е влизала в Охридската епархия. Тази епархия се споменава в 1199 г. в писмото на цариградския патриарх Йоана Каматира до драчкия митрополит и деволския епископ за брачното дело на Капандрита Алексия и Евдокия, жителка на Драчката тема(178). Не се знае в кои от двата града, които са носели името „Девол“, е живял епископът. Навярно, както и Голубински допуска(179), в Големия Девол.

20) Сланишка. Съществувала е още във времето на Теофилакта(180). Сланица се споменва у Ана Комнина като град на запад от Цариград, т.е. Македония(181). С това съобщение се съгласява вторият списък Τάξις χών ϑϱόχων τής πϱώτης Ίουστινιανής, гдето епископът на Сланица се нарича Σλανίτζης ήτοι Πελλών (182). Тоя титул свидЯтелствува, че Сланица се намирала около старата столица на Македонското царство, Пела. Сега до Пела се намира Енидже Вардар (Γιάνιτζα), отстоящ от Воден шест часа на изток, близо до р. Вардар. В идентичността на Сланица и Енидже Вардар се уверяваме от следните факти. В атинския списък на епархиите на Охридската архиепископия воденският епископ се нарича δ Βοδενών και Σλανίτζης (183). На синодния охридски акт от 1714 воденският митрополит се подписал: ο Βοδενών και Γιανιτζας(184). Преписвачът на документа Бодлев е поставил думата Πέλλας в скоби след думата Γιανιτζας в тоя подпис(185). Сланишката епархия била отделена от Мъгленската. По-сетне седалището на епископа било пренесено в Воден.

21) Гребенска. Гр. Гребена (Γϱέβαινα) се намира в Южна Македония на притока на р. Бистрица, недалече от Сервия, три дни далече от Солун(186). Не се знае точно, кога е била открита тя след 1019 г. За нея се споменва в една схолия в ръкописа, написан по разпоредбата на йерусалимския патриарх Доситей за Московската патриаршеска библиотека(187). Ако се допусне, че споменатият тук Лев е Лев Мунг, както мисли Le Quien, то Гребенската епархия била открита не по-късно от тоя архиепископ (XII в.), като била откъсната от Костурската епархия (188).

22) Канишка, отделена от Главинишката(189).

23) Дебърска, открита не по-късно от последното десетилетие на XI в. има писмо от Теофилакта до епископа й(190). По всяка вероятност, тя била отделена от Охридската епархия. Дебърската област се дели на Горни и Долни Дебър. Тя лежи на север от Охрид по двата бряга на р. Черни Дрин. В Долни Дебър се намира гр. Дебър (Δεύϱη, Δέβϱαι), гдето била епископската катедра. В хрисовулите на Василия II не се споменва този град, ако само той не се отъждестви с Деврета (Δενϱέτη) в Пелагонийската епархия. Дебър често се споменва от писателите на XIII в. (Хоматиан, Г. Акрополит, Никифор Григора).

24) Вренотска или влашка (δ Βϱεανότης ήτοι Βλάχων). Тази епископия е обхващала всичките власи на Охридския диоцез и вардариотите турци, които при Василия II били под пряката власт на охридския архиепископ. Влашката епископия се споменава още в един пергаментен тетрад от XI в., намерен в библиотеката на Охридската църква „Св. Климент“. Там се чете: Ιωάννης Ιεϱεύς τής άγιωτάτης επισκοπής Βλάχωνδ. Не се знае, где е била катедрата на влашкия епископ. Първото му название δ Βϱεανότης, несъмнено, е произлизало от названието на селището, гдето била епископската катедра. Обаче местността Вренот или Бреног остава неизвестна. По-после вардарските турци са минали под властта на солунския митрополит.

Голубински не разграничава числото на епархиите на Охридската архиепископия при Василия II и при приемниците му и брои всичките епархии, които тя е имала от падането на България в 1018 г. до възстановлението на Второто бълг. царство в 1185 г. При това към списъка на епархиите на българската църква той присъединява и епархиите, които са принадлежали на последната само при българските царе Бориса, Симеона и Петра, като Преславската, Дебелтската, Проватската. Затова у Голубински излизат 39 български епархии.

3. При архиеп. Хоматиана и след него.

В XIII и XIV в. Охридският диоцез е търпял чести промени. До 1207 г. на север границата почвала от р. Ибър и обхващала гр. Раса, спускала се на югозапад в Албания по течението на Черния Дрин, минавала е Мокренските планини и е свършвала при Авлонския залив. От тук по р. Воюса тя е минавала по старата си насока под гр. Гребена. Южната граница е оставала същата, каквата е била и по-рано. На изток от средното течение на река Струма тя завивала към запад, минавала е р. Брегалница и средното течение на р. Вардар над Велес и се издигала на северозапад, после на север към река Ибър, като оставяла Призрен. В това пространство са влизали североизточната част на Стара Сърбия, югозападната част на сръбското кралство (до войната в 1912 г.), Средна Албания и част от Южна Албания, Македония (северните, източните и южните покрайнини). Архиепископията е имала 14 епархии: 1) Охридска, 2) Деволска, 3) Главинишка, 4) Канинска, 5) Костурска, 6) Мъгленска, 7) Сланишка, 8) Гребенска, 9) Малешевска(191), 10) Струмишка. 11) Пелагонийска, 12) Дебърска. 13) Рашка, 14) Липенийска.

От 1207 до 1218 г. северната граница е вървела през Овче поле и се издигала по границата между Сръбското велико жупанство и царството на Борила до р. Сръбска Морава и Ибър; от 1218 г. до 1230 – през Овче поле към Шар планина, над Скопье. В тоя промеждутък южната граница се разширила, като обхванала Верийската и Сервийската епархии. В 1218 г. Охридският диоцез се е състоял само от македонските и албанските си епархии. От тях в писмата на Хоматиана се споменават: 1) Костурска(192), 2) Илирийска или Канинска(193), 3) Пелагонийска(194), 4) Скопска(195), 5) Малешевска(196), 6) Струмишка(197), 7) Мъгленска(198), 8) Гребенска(199), 9) Дебърска(200), 10) Деволска(201), 11) Сланишка(202). Заедно с Охридската епархия от предишните си епархии охридският архиепископ имал само 12. От 1223 г. те се увеличили на 14 с Верийската и Сервийската. За влизането на Верийската епархия в Охридския диоцез свидетелствува обстоятелството, че верийският епископ бил член на Охридския синод: Σννεόριάζων όε δ Ιερώτατος επίσκοπος Βερροίας γράμμα τοϋ κνροϋ Μανουήλ τοϋ Δοϋκα ... ένεχείρισεν(203). За подведомствеността на Сервийската епископия под Охридската архиепископия свидтелствува самото ръкоположение на епископа й от архиепископ Хоматиана. В писмата си по епархиални въпроси сервийският епископ се обръщал към охридския архиепископ като към свой началник, и Хоматиан му отговарял като на свой подчинен.

В писмата на Хоматиана се споменват още епископиите Янинска и Ботротска – подведомствени на навпактския митрополит, Драчката и Керкирската митрополии, Кройската и Анакторополската епископии. Предстоятелите на тези епархии се обръщали към Хоматиана по свои епархиални въпроси. Керкирският митрополит Васили Педиадит запитва Хоматиана по един брачен въпрос(204). Неговият приемник Георги Вардани е заседавал в Охридския синод при разглеждането на наследствен спор между трима негови пасоми(205). Документно се знае, че керкирци – мъже и жени – са отивали в Охрид на съд пред архиепископа като пред върховен духовен началник на тяхната страна. Янинският епископ се обърнал не към навпактския митрополит, а към охридския архиепископ за разрешение на възникналите в неговата епископия въпроси(206). Също и ботротският епископ Димитър е молил охридския архиепископ и синод да му разреши спора със ставропигиалния патриаршески монастир в с. Хотехово. Даже той искал сам да иде в Охрид по това дело, но поради телесната си немощ той не е предприел тоя дълъг път. В началото на прошението си той се изразява тъй, че сякаш счита Навпактския митрополитски и Охридския синоди за части на едно църковно управно тяло и своето обръщане към охридския архиепископ и неговия синод за неантиканонично(207). Зависимостта на епирските и източномакедонските епископи и митрополити, които по-рано се намирали под властта на цариградския патриарх, от охридския архиепископ – фактическия духовен глава на епирската държава – била повече нравствена, отколкото юридическа. Намирайки се в пълно общение с охридския архиепископ, в същото време те са можели свободно да управляват епархиите си, без да са били задължени да дават сметка за това на охридския архиепископ. Синодите при Охридската архиепископия, Навпактската, Керкирската и Драчката митрополии са били равноценни управителни тела за своите окръзи, като са приемали църковното единство на цялата държава да се изразява от Охридската архиепископия. Ако царството на Теодора Комнина било по-дълговременно, то нравственото единство на всичките епархии в епирската държава, може би, щяло да получи и канонична форма, и Охридската архиепископия щяла да стане de jure виеше църковно управно учреждение на тая държава.

В 1232–1233 г. се изменила южната граница на Охридския диоцез, като заела онази посока, която е имала до 1223 г. Всичките епархии на архиепископията са били 13 (заедно с Охридската), именно ония, които е имала от 1218 г. до 1223 г.

В края на XIII в. Охридският диоцез много бил стеснен откъм север. Границата, тръгвайки от Струмишко, е минавала р. Брегалница и р. Вардар малко над Велес, откъдето е завивала на югозапад под Кичево и Дебър и допирала на р. Черни Дрим в Стружкото поле. Диоцезът е заемал само 10-те предишни епархии: Охридска, Костурска, Деволска, Главинишка, Канинска, Пелагонийска, Мъгленска, Сланишка, Гребенска и Струмишка.

4. Във време на сръбското владичество.

До разпадането на Сръбското царство (1366 г.) Охридският диоцез е имал най-тесни граници през цялото си съществуване. Твърде много била стеснена неговата северна граница, която е минавала под гр. Дебър и Кичево, и, вървейки недалече от Охрид и през Мокренските планини, се спускала към адриатическия бряг, при Авлонския залив. От тук тя е отивала на югоизток, преминавала реките Воюса и Бистрица над гр. Сервия и, подигайки се на североизток, е оставяла Верия в диоцеза на цариградския патриарх, достигала р. Вардар през Солунското поле и Енидже-Вардарското езеро, подигала се малко на север, после заврътвала на изток и, минавайки Вардар, обхващала Струмишката епархия, а от тук на запад минавала Вардар под Велес, който оставал в диоцеза на сръбския патриарх. В тези граници са влизали средната и южната част на Македония (без по-голямата част на Солунското поле, без Сервийско и източните краища), Средна и Южна Албания. От предишните епархии са останали само 11: 1) Охридска, 2) Костурска, 3) Гребенска, 4) Мъгленска, 5) Сланишка, 6) Струмишка, 7) Пелагонийска, 8) Селасфорска(208), 9) Главинишка, 10) Канинска и 11) Влашка.

Ог 1366 г. до м. май 1371 г. източната граница на Охридския диоцез е достигала р. Места, а южната е вървяла по брега на Бяло море, като обхващала г. Христопол (Кавала) и Атон. На запад границата се издигала из дебърските височини към пл. Шар, минавала в Косово поле над гр. Призрен, сетне се спускала на югоизток, като обхващала Скопье и, ако приемем, че Велбуждското деспотство било под юрисдикцията на охридския архиепископ, тя е вървяла на север, обхващайки Велбужд, Джумая, Разлог. По такъв начин, освен предишните епархии, на Охридската църква са принадлежали Скопската и Призренската митрополии, Дебърската епископия, Кичевско, което ще да било присъединено към Дебърската или Охридската епархия, и всички епархии в деспотството на Углеша (Серска, Драмска, Христополска). От м. май 1371 г. до падането на гр. Охрид под турцице източната, южната и западната граници са били същите, каквито и до 1366 г., а на север тя била лишена от Призренската епархия.

 

ШЕСТА ГЛАВА

ГРАНИЦИ И ЕПАРХИИ НА ОХРИДСКИЯ ДИОЦЕЗ ПРЕЗ ВРЕМЕ НА ТУРСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО.

От падането на Македония под турците (1396 г.) до 1409–1410 г. Охридският диоцез е оставал в предишните си граници. А от 1409–1410 г. до 1459–1461 год. той бил значително по-широк, отколкото преди – на изток, запад и север. Източната граница се подигала по течението на р. Струма и, завивайки на изток, навярно, под с. Крупник, е обхващала Разлога и от тук е вървяла на север по изворите на р. Места и минавала близо до Рила планина. Обхващайки Софийското поле, тя се издигала направо на север, пресичала р. Искър и достигала р. Дунав близо до гр. Лом. Оттук тя се движела на изток по левия бряг на Дунава и на Килийския ръкав се отбивала на север по Бесарабия, след това завивала на запад и се сливала със северната буковинска граница(209). Западната граница оставала в предишната си посока до Шар планина, оттук тя вървила над Куманово и горното течение на р. Пшиня, подигала се на север и близо до гр. Враня и Баня е завивала малко на изток. След това пак завивала на северозапад по границата на Сръбското деспотство на Бранковичите, след което е тръгвала право на север пак по границата на сръбското деспотство, като е обхващала Ниш и Пирот (те били в Турция), минавала Дунава близо до сегашния град Оршова. Оттук тя вървила все на север, докле се съединявала със северната граница на Буковина, като обхващала Влашкото и Молдавското войводства.

В тези граници са влизали Македония без южните и източните краища, средна (без Драч) и Южна Албания, Кюстендилския, Софийския (без Знеполе, което влизало в Сръбското деспотство от 1413 г.), Вратчанския и Видинския окръзи в сегашна България, част от Източна Сърбия, Румъния без Добруджа, Буковина и Бесарабия.

От 1459–1461 г. до половината на XVI в. по-широка била само западната граница на диоцеза. От Шар планина тя веднага е завивала на северозапад под гр. Призрен и, пресичайки р. Бели Дрин, вървяла право на запад над Шкодра, която била венецианско владение, и през Шкодранското езеро се спирала на Адриатическо море при Антивари. Оттук тя се издигала нагоре по сегашната западна черногорска граница и през Херцеговина и Босна стигала р. Сава, вървейки по течението й близо до Белград и стигала Дунава до Смедерево, отдето вървяла по Дунава до Оршова и оттук на север, както по-преди до първите десетилетия на XVI в., а след това тя се прекъсвала срещу Оршова, защото Влашкото войводство минало под ведомството на Цариградската патриаршия, и почвала на Дунава близо до устието на р. Прут. В товз време в Охридския диоцез са влизали, освен земите му до 1459–1461 г., цялата осганала част на Сърбия до Балканската война, Черна Гора и православните селища в Босна и Херцеговина. При това от 30-те или 40-те години на XVI в. западната граница е обхващала православните колонии в Далмация и Италия, а южната – за няколко време Верийската епархия. Тъй разширен, Охридския диоцез се простирал от Карпатските планини до Солунското поле и от р. Струма до о. Малта.

През XVI в. епархиалният строй на Охридския диоцез добил тая нова чърта, че покрай епископските епархии се явили и митрополитски. От старите епархии, навярно, Костурската епархия била възведена в митрополия още до 1557 г. Тя се явява като такъва в 1565 г., както се удостоверява от подписа на костурския митрополит Йоасафа в цариградския съборен акт от тая година (210). Също всичките новоспечелени епархии са били митрополии. От тях Ипекската епархия се наричала архиепископия-митрополия, а Италийската митрополия – екзархия.

Колко епархии е имала Охридската архиепископия в разните моменти на своето разширение, точно не се знае. Ако приемем, че след падането на Охрид под турците епархиите са запазили разпределението, което са имали до тоя момент, то до 1459–1461 г. архиепископията ще да имала 19 епархии. От тях нови са били: 1) Софийската, 2) Видинската, 3) Влашката и 4) Молдавската. Относно велбуждския край може да се предполага, че след падането му под турците архиерейската му катедра временно била закрита, когато турците са почнали на сила да потурчват велбуждското христианско население и голяма част от него се пръснало по съседните страни.

От 1459–1461 г. до 1557 г. архиепископията е имала, освен гореказаните митрополии, и епархиите на бившата Ипекска патриаршия, числото на които също точно не се знае. Положително са известни само следните епархии: 1) Ново-бърдска или Грачанишка (211), 2) Рашка (212) 3) Ипекска (213) и 4) Зетска (214). Обаче можем да приемем, че са съществували и епархиите: 1) Призренска, 2) Смедеревска, 3) Кончулска, 4) Дебробосненска, 5) Хвостанска и б) Будимлска. Призренската и Смедеревската епархии съществували в 1453 г., когато техните митрополити са участвували в пренасянето мощите на Св. Лука в Смедерево (215).

Кончулският митрополит, който бил първопрестолник на Ипекската патриаршия, се споменва между 1427–1456 г. (216) Дебробосненската епархия се споменва между епархиите на възстановената в 1557 г. Ипекска архиепископия. Тя е същата, която във време на първата Сърбска архиепископия – патриаршия се наричала Дебърска.(217) Ако тя е съществувала в XII, XIV и първата половина на XV в. и от 1557 г., то има основание да се твърди, че тя е съществувала и до 1557 г. С това е съгласен и архимандрит Дучич, който даже посочва двама дебробосненски митрополити, подведомствени на охридския архиепископ. Дебробосненската митрополия е имала под свое ведомство и православните в Херцеговина (Захълмие), които до 1324 г. са съставлявали отделна епископия под названието „Хълмска“ с катедрално место Стон(218). Хвостанската и будимлската епархии са съществували в 1455 г.(219) Дали са съществували старите сърбски епархии Топлишка, Мачевска и Моравишка непосредно преди и след унищожението на Ипекската патриаршия, нищо не се знае. Също не е известно, Белградската митрополия чия власт е признавала: на охридския архиепископ или цариградския патриарх(220).

Освен изброените епархии, архиепископията е имала още шест нови, четири от които са били образувани чрез отделяне от старите епархии: 1) Корчанска, 2) Белградска, 3) Морозвиздска, 4) Сисанийска, 5) Верийска и 6) Италийска. Морозвиздската епархия, при Стефана Душана присъединена към Злетовската епископия, не е известно кога била възстановена от охридските архиепископи. По всяка вероятност, след възстановлението си тя е обхващала същите граници, които имала Злетовската епархия с тая разлика, че тя е съставлявала отделна епископия, пряко подведомствена на Охридската архиепископия, когато Злетовската била подведомствена на скопския митрополит. Също не се знае, кога са били образувани Корчанската, Белградската и Сисанийската епархии. Верийската епархия, която се явява подвластна на Охрид в 1538 год.(221), не се знае, кога се отделила от него, но, навярно, скоро след архиепископа Прохора.

Италийската епархия се образувала в първата половина на XVI в. и се състоела от православните гръкоалбански общини в италянските провинции Апулия, Калабрия, Василикато, Амбракчио, Сицилия, Малта, Далмация и всичките западни страни.

По такъв начин преди самото възстановление на Ипекската архиепископия, Охридскатя църква е имала около 30 епархии. По всяка вероятност, тя имала и други епархии, понеже, според писмото на архиепископа Софрония до цариградския патриарх, архиепископ Никифор е свикал събор от 40 архиереи. Ако допуснем, че 4–5 от участвувалите в събора архиереи са били епископи, подведомствени на митрополити, то 35–36 архиереи са били началници на отделни епархии. Гелцер счита това съобщение на Софрония преувеличено, понеже, според него, никога Охридският диоцез е нямал 40 епархии. Обаче той не щеше да твърди това, ако вземеше предвид разширението на Охридския диоцез в XV и XVI векове в Сърбия, за което той съвсем не говори в своята история за Охридската „патриаршия“.

Влашката и Молдавската епархии се състоели от митрополия и подведомствени ней епископии. На молдавския митрополит, който пребивавал в гр. Сучава, бил подчинен епископът в гр. Роман. А в 1479–1480 г. молдавският войвода Стефан Велики е възвел в епископия възобновената от него монастирска църква в Радауци. После епископия била основана и в Хуш. При войводата Раду (втората половина на XV в.) влашкият митрополит имал под свое ведомство двама епископи: в Римник с титул епископ на Новия Северин и в Бузеу.

Скопската и Италийската митрополии са нямали епископии. И сръбските митрополии не ще да са имали епископии, с изключение само на Зетската митрополия, която е имала епископия в оная част от епархията си, що се намирала в Турско(222).

От новите епархиални центрове са известни: 1) Корча, 2) Белград, 3) Грачаница, 4) Ново бърдо, 5) Ипек, 6) Крупник, 7) Сучава, 8) Роман, 9) Радауци, 10) Хуш, 11) Аргеш, 12) Търговищ, 13) Римник и 14) Бузеу. Не е известно, где бил центърът на Морозвиздската епархия: в едноименното село или в Лесновския монастир. Също не е известен катедралният град на италийския митрополит.

Корча (Κόρυτζα), важен център в Южна Албания, се намира на левия бряг на горното течение на р. Девол, шест часа път на югоизток от южния бряг на Охридското езеро.

Белград (Βελεγϱάδα), сега Берат (в „Описание Турецкой империи от руския пленник – Арънаут-Белоград) е получил своето славянско название от белия цвят на скалите, на които той е разположен. Градът се намира в Южна Албания на р. Берат (древната р. Ergenta, Argenta), на запад от планината Томор. Той е бил построен от императора Теодоси Младши, който го нарекъл Пулхериопол по името на сестра си. Тук била столицата на знаменития албански владетелски род Музакиеви.

Грачаница и Ново бърдо са били седалища на новобърдския митрополит. Грачаница се наричал монастирът, построен от краля Милутина около 1320 год. на Косово поле близо до стария град, сега село, Липлян (Липени). Скоро след построяването на тоя монастир, катедрата на липлянския епископ била пренесена в него и тогава архиереят взел да се нарича грачанишки(223). В XVI в. грачанишкияг митрополит е пребивавал в гр. Ново бърдо, по чието име митрополитът се наричал и новобърдски. В сръбските записи се употребяват и трите названия (новобърдски митрополит, грачанишка църква, липлянски митрополит)(224), или пък само новите (новобърдски митрополит, Грачанишка църква, Новобърдска митрополия)(225), или старото и едно от новите наедно за обозначение на митрополията: Митрополие грачаници и липлианьские(226). Катедрата била пренесена в Ново бърдо, защото, вероятно, не било безопасно живеенето в Грачанишкия монастир. Новобърдо бил значителен град. Катедралната му църква „Успение Богородично“ била наричана царска църква. Сега той е село близо до гр. Прищина на югоизток. Грачанишките митрополити, по всяка вероятност, от време на време са пребивавали и в Янево, близо до Прищина. На това като че ли указва съобщението в записа на архиепископа Прохора от 1548 г. в края на едно ръкописно евангелие : „... приидох в богохранимое место Ианево при всеосвещенном митрополите кир Никанор“.(227) В средните векове и първите векове на турското владичество Янево било доста богат градец, известен със сребърните си руди. Сега е село.

Ипек или Печ, столица на сръбските архиепископи и патриарси от времето на архиепископа Евстатия I (в края на ΧΙΙΙ в.), е разположен в Метохийската долина при полите на планина Мокра, на р. Бистрица. В сръбската църковна история той е играл такъва роль, каквато в българската са играли Охрид и Търново.

Крупник се намира в долината на р. Струма, на пътя от Мелник за Горна Джумая. В XV и XVI в. той бил православен център, а сега е помашко село. Крупник се споменава в житието на Св. Ивана Рилски, преписано и допълнено от диака Владислава около 1479 г.(228).

Сучава, столица на Молдавската митрополия и Молдавското войводство, се намира в Буковина близо до румънската граница, на долното течение на р. Сучава, приток на р. Серет. Във времето на Кантемира (XVIII в.). Сучава била съвсем пуста, обкръжена на хълма с много високи стени и ровове. Когато била столица, тя е имала, според Кантемира, освен княжеския и други знатни палати, 40 каменни и разни дървени църкви и 16 000 частни къщи, н след пренасянето на княжеската столица в Яш, те се разрушили(229).

Роман, значителен град в Северна Молдава, е разположен на устието на р. Молдава, приток на р. Серет, на железнопътната линия от Румъния за Черновиц, на югозапад от Яш. Той и сега има епископска катедра. Според преданието, неговата околност била заселена с румънски колонисти от Седмоградско, след нашествието на Батия, внука на Чингиз Хана(230).

Радауци се намира на самата северна румъно-руска граница при р. Прут.

Хуш във времето на Кантемира бил малък град на р. Пруг в Фалцинския уезд (Бесарабия). Тук е станала битката на Петра Велики с турците в 1711 г.(231).

Аргеш, първият катедрален град на Влашката митрополия, а сега градче, се намира в Северна Влахия над Търговищ и Питещ на едноименната си река. При войводата Раду митрополитската катедра била пренесена в Търговищ, столицата на войводството(232).

Търговищ сега е незначителен град, разположен почти в средата на Влахия, на север от Букурещ на р. Яломница.

Римник е градче в Северна Влахия, на северозапад от Питещ, на горното течение на р. Олта.

Бузеу, сега голям търговски център в Румъния, се намира на североизток от Букурещ на горното течение на едноименната си река, приток на р. Серет, на железнопътната линия Букурещ–Фокшани–Черновиц.

Катедрата на Зетската митрополия често се местила, докато в 1485 г. се установила в Цетина, гдето бил преместил столицата си зетския владетел Иван Черноевич(233). Също и подведомственият на цетинския митрополит епископ е местил своето седалище (във Враниня, Ком, Орахово и Бърчелими)(234). И катедрата на Дебробосненската митрополия не била постоянна. От старото место в монастиря „Св. Никола“ на р. Лим тя била преместена в Херцеговина (в Милешевския монастир), после в Босна, докато след възстановяването на Ипекската архиепископия тя се установила в Сараево(235).

* * *

От 1557 г. до края на XVI в. Охридският диоцез бил значително съкратен на север и юг. Ако не се смята Молдава, която до половината на XVII в. само номинално е зависела от Охридския архиепископ, северната граница на охридския диоцез е минавала до самото му унищожение над Струмица и Велес под Шар планина и, обхващайки Дебърската област, пресичала р. Черни Дрин и над Елбасан се спускала на Адриатическо море над Авлона и е вървяла в Италия. Южната граница за няколко време е минавала над Бер; в другите пунктове тя оставала същата до унищожението на архиепископията. От края на XVI в. до 1610–1613 г. западната граница се е движела по авлонското, а от 1610–1613 г. до унищожението на архиепископията – и по драчкото крайбрежие. Тъй че, в XVII и XVIII в.в. под ведомството на Охридската архиепископия са били Средна (с Драчкия окръг) и Южна Албания и Македония, без северните (в Ипекския диоцез), източните и южните покрайнини (в Цариградския диоцез).

След отделянето на Ипекската църква от Охрид, епархиалното устройство на Охридския диоцез често се изменявало, докато около половината на XVII в. то получило окончателна форма. Епархиите, посочени в атинския списък, ще да са съществували и преди 80-те години на XVII в., след което време предполагаме да се явил тоя списък. В такъв случай след 1557 г. до 80-те години на XVII в. архиепископията е имала 18 епархии (без Охридската): 1) Костурска, 2) Пелагонийска, 3) Струмишка, 4) Мъгленска, 5) Молисковска, 6) Воденско-Сланишка, 7) Гребенска, 8) Канино-Авлонска, 9) Дебърска, 10) Кичевска, 11) Корчанско-Селасфорска, 12) Преспанска, 13) Горомокренска, 14) Испатийско-Музакийска, 15) Белградска, 16) Сисанийско-Анаселишка, 17) Велешка, и 18) Италийска. От тях Италийската и Костурската епархии са били митрополии, а останалите – епископии. Тоя голям брой епархии при малък диоцез се обяснява с желанието на архиепископите да поддържат илюзия за величието на архиепископията.

В края на XVI в. (не по-късно от 1585 г., когато Воденската, Пелагонийската и Испатийско-Музакийската епархии са били митрополии(236) епархиалното устройство било наново изменено, все с цел да се поддържа величието на ослабналата архиепископия. Едни епископии са били възведени в митрополии, а други са били подчинени на митрополиите. Целият диоцез бил разделен на 9 митрополии, от които 5 с подведомствени епископии и 4 без такива. От първия вид митрополии са били епархиите:

1) Костурска с епископиите Мъгленска, Молисковска и Сисанийска;

2) Пелагонийска с епископиите Прилепска и Велешка;

3) Белградска с епископиитe Испатийско-Музакийска и Елбасанска;

4) Струмишка с епископиитe Радовишка и Валандовска;

5) Корчанска с епископиитe Селасфорска или Деволска.

От втория вид митрополии са били епархиите: 1) Воденска, 2) Гребенска, 3) Авлонска, 4) Дебърска. Преспанската, Кичевската и Горомокренската епископии са били подчинени пряко на охридския архиепископ.

Обаче това епархиално устройство е изисквало голям административен персонал, който Охридската църква не можела да издържа. Поради това тоя епархиален състав постепенно се съкращавал. Били образувани митрополии без подведомствени епископии и самостоятелни епископии. От епископиитe, подведомствени на митрополиитe, се отдeлили като отделни епархии: 1) Мъгленската, 2) Молисковската, 3) Велешката, 4) Преспанската, 5) Горомокренската, 6) Испатийската, и Елбасанската, които са образували една епархия, 7) Сисанийската. Слели се със своитe митрополии епископиитe: 1) Прилепската, 2) Канино-Авлонската, и 3) Дебърската, с която била съединена Кичевската епископия. Всичко са останали 16 епархии; 6 митрополии и 10 епископии. Това изчисление се подтвърждава от охридския архиепископ Нектари, който в началото на XVII в. съобщил на Aubert le Mire в Антверпен, че нему били подчинени 6 митрополити и 10 епископи.(237)

Митрополии са били епархиите: 1) Костурска, 2) Пелагонийска, 3) Струмишка, 4) Бeлгpaдcκa, 5) Корчанско-Селасфорска, б) Воденска.

Епископии: 1) Гребенска, 2) Сисанийска, 3) Мъгленска, 4) Молисковска, 5) Дебърска, 6) Велешка, 7) Преспанска, 8) Канино-Авлонска, 9) Горомокренска, 10) Испатийско-Музакийска.(238)

След архиепископа Нектария, през второто десетилeтие на XVII в. с подчинението на Драчката митрополия Охридската архиепископия е имала 17 епархии. Това число тя е запазила и в средата на XVII в., както се вижда от съобщението на охридския архиепископ Диониси пред рускитe власти, че нему са били подчинени 17 „епископи“. През XVII в. били възведени в митрополии Гребенската, Канино-Авлонската и Сисанийската епископия.(239) Първата се явява като митрополия в 1625 г., втората около половината на XVII в.(240), третата – около 1660 г.(241) Молисковската епархия се сляла с Мъгленската, а Испатийската и Канино-Авлонската – с Белградската. Вследствие на това във втората половина на XVII в. Охридският диоцез се състоел от 14 епархии; 9 митрополии и 5 епископии. Митрополии са били: 1) Костурската, 2) Пелагонийската, 3) Струмишката, 4) Корчанско-Селасфорската, 5) Белградската, 6) Воденската, 7) Драчката, 8) Гребенската, 9) Сисанийската.

Епископии: 1) Мъгленската, 2) Дебърско-Кичевската или Дебърската, 3) Велешката, 4) Преспанската, 5) Горомокренската. Това епархиално подразделение е оставало до унищожението на архиепископията.

Нови епархиални центрове се явили Велес и Сисания.

Сисания, сега село, се намира на юг от Костур. Класическото му название било Άλείφουσα или Άλειφονση, както се посочва в един гъркоримски надпис на мраморната плоча, положена на западната страна на храма в ляво при входа(242). В XVIII в. при митрополита Зосима катедрален град на Сисанийската епархия бил Сятища, малко на юг от Сисания, построен в XII в.

Где се намирала епископската катедра на Горомокренската епархия, не е посочено в паметниците. В местностите, които са влизали в тази епархия, сега намираме села с названия, произведени от думата „епископ“: Пискупати на западния бряг на Охридското езеро, в полите на Мокренската планина, и Пискупье на юг от Охридското езеро, по склоновете на Суха планина. Навярно, те са били резиденциите на горомокренския епископ.

Публ. в Иван Снегаров, Охридската патриаршия (нейният произход, граници и епархии). Библиотека „Балкански въпроси“ № 11. Книгоиздателство „Ал. Паскалев“ и Сие. София, 1919 г., с. 46-78.