(ВТОРА ЧАСТ)

III

РАЗПРОСТРАНЕНИЕ HA ХРИСТИЯНСТВОТО МЕЖДУ ПРАБЪЛГАРИТЕ. ПОКРЪСТВАНЕ НА КНЯЗ БОРИС

Прабългарите(1) принадлежали към голямата тюркска етнична група, в която влизали авари, хазари, печенеги, кумани. Те били войнствен номадски народ и, както хуните и аварите, си служели главно с конница, в противоположност на славяните, които действували като пехотинци. Те се делели на няколко племена. През втората половина на VI в. те били покорени от аварите, докато в края на VI в. Кубрат, вожд на племето уногундури, успял да основе сравнително голяма държава, наричана от византийците Μεγάλη Βουλγχρία (Велика България) при Азовско море и северния бряг на Черно море до към река Днепър.

Той се намирал в приятелски отношения с Византия, дори сключил съюз с император Ираклий, който му помогнал да освободи българските племена кутригури и утригури от чуждото владичество – първото от аварско иго, второто – от игото на средноазиатските турци и да ги обедини под своя власт. Византия се опитвала да привлече прабългарите към християнството, за да ги превърне в пазители на нейните северночерноморски владения. Град Воспор при Азовско море (днес Керч) бил важна византийска крепост и християнски център, чието влияние проникнало и между прабългарите(2). Има известие, че в 528 г. владетелят на кутригурите, които живеели при Азовско море, на име Грод или Гордас се покръстил в Цариград, като му станал кръстник самият император Юстиниан I. След като се върнал в отечеството си, той искал да наложи християнството в своята страна, но народът въстанал срещу него и Грод бил убит. Византийското правителство, изглежда, пак е правело опити да християнизира приазовските български племена. Както съобщава никиуският епископ Йоан (в Египет), един от предшествениците на Кубрат (може би неговият чичо Орган, или Орхан) отишъл в Цариград с голяма свита – боляри, жени и копиеносци. Императорът ги приел с почести. Всички тези българи били покръстени в императорския дворец, като възприемник на българския владетел бил самият император, а на неговата свита – придворните сановници. Йоан Никиуски уверява, че Кубрат бил също покръстен в Цариград още в детска възраст и бил възпитаван в императорския дворец. Може да се предполага, че според византийския обичай(3) Орган е оставил племеника си Кубрат в Цариград като заложник, за да скрепи съюза си с Византия. Не е известно обаче дали Кубрат като български владетел се грижел да обърне народа към християнството, дали изобщо самият той изповядвал тази вяра и в какъв дух възпитавал своите синове.

 

След смъртта на Кубрат, под ударите на хазарите Бъл-гарската държава се разпаднала (около 660–665 г.). Обединените внея български племена се разделили и се заселили в различни земи под водителството на Кубратовите синове. Някои от тях се отправили на запад: един се заселил в Панония, владяна тогава от аварите, друг – в Северна Италия под властта на лангобардите, а третият син на име Исперих (Аспарух) – в днешна Бесарабия и около делтата на Дунав със съгласието на византийския император и вероятно със задача да пази тук границата на империята от нашествия на неприятели. Това стремление към мирно настаняване непосредствено до византийската територия може да е било израз на доверието, което Исперих е наследил от баща си към Византия и на предразположение към съжителство с християнския свят. Но богатата византийска земя го съблазнявала и вътрешните неуредици на империята (борбата против монофизити и монотелити) го насърчавали да се настани със своята дружина в Дунавската равнина. В 680 г. той завладял областите Малка Скития (днешна Добруджа) и Долна Мизия. Победеният византийски император Константин Погонат бил принуден да признае новооснованата българска държава, но в Цариград не могли да се примирят с тази голяма териториална загуба. Образуването на българската държава, може да се каже, било неочаквано събитие. Други по-големи варварски народи (готи, хуни, авари) не могли да създадат в Балканския полуостров своя трайна държава, каквато била Аспарухова България. При това прабългарите не могли да запазят създадената от Кубрат българска държава, а Аспарух разбил цяла византийска армия, предвождана от самия император, и се установил завинаги със своята орда в Балканския полуостров и устроил здрава държава, която постепенно се разширявала до Адриатическо море и близо до Солун, станала «империя» – съперница на Византия. На какво се дължало това? Като вземем предвид факта, че прабългарите почнали да се пославянчват и тюркобългарската държава станала славянобългарска, трябва да се заключи, че главна причина за устойчивостта на Аспаруховата държава било близкото сътрудничество на славянските племена в завзетите области. Новата българска държава се явявала политическо обединение на славяни и прабългари, което се укрепвало по две главни причини: приблизително еднаквото им обществено и икономическо развитие и общата опасност от Византия(4). Обединението на тюрпобългарите и славянските племена в един народ – български бил дълъг исторически процес, но той започнал именно с основаването на българската държава и се усилвал с все по-голямото сближение и сътрудничество между прабългарите и славяните, които влизали в състава на тази държава.

В дунавските области, завладяни от Аспарух, се променил освен етническият им облик(5), още и верският им вид. Прабългарите били идолопоклонци и придали езически характер на областта, гдето те се заселили масово. Как се отнасяли към завареното християнско население, няма сигурни сведения. Охридският архиепископ Теофилакт (в Житието на 15-те тивериополски мъченици) говори, че когато българите завладели византийските облйсти, те са разрушили много християнски храмове6. Византийските хронисти обаче не съобщават, първите български князе или ханове (Аспарух, Тервел и др.) да са гонили християнството като религия противна на техните вярвания. При това същият разказ на Теофилакт дава основание да се допусне, че прабългарите на първо време проявявали веротърпимост. Християните – казва той - пазели в най-голяма чистота своята бащина вяра и при всеки разговор с близки (прабългари езичници) изповядвали Христовото учение и, доколкото могли, им откривали евангелската светлина(7). Така християните в Малка Скития и Долна Мизия, подтиквани от общия икономически и политически живот, завързали сношения с прабългарите и ще да се стараели да им внушават християнски идеи.

Оживената търговия между България и Византия отваряла път да прониква в България византийското културно влияние. За това помагали и мирните отношения, които наставали от време на време между двете страни. Още приемникът на Аспаруха – Тервел (към 701–720) почнал да въвежда в своя двор византийски нрави. Той носел титлата кесар, за какъвто го провъзгласил византийският император Юстиниан II Ринотмет в 705 г., задето му помогнал да си върне византийския престол. Тогава той получил много злато и сребро и копринени тъкани. Според договора от 716 г. Византия била длъжна всяка година да дава на България данък в копринени платове и червени кожи на стойност около 30 литри злато (= около 33 000 зл. лв). Тези скъпи материали ще да били използувани и от придворните български боляри, които по този начин се стремили да се уподобят по лукс на византийските архонти(8).

От своя страна българите, които пребивавали в Цариград по търговия, имали възможност да научат гръцки език, да посещават тамошни църкви („Св. София“ и др.) и да се запознаят с християнството. Завръщайки се в родината си те се явявали и разпространители на гръцкия език наред с гърците, останали в някои градове в България. По тоя път гръцкият език станал в българската държава един вид официален език(9), както латинският език във Франкската и други западни държави. Гръцкото писмо (унициално) било усвоявано не само от търговците(10), а и от болярите, между които се явил стремеж да пишат официални документи на своя прабългарски език с гръцки букви(11). Това писмо толкова се разпространило в България, че по-късно (вероятно през X в.) станало основа на славянската азбука, наричана Кирилица. Каменоделците, които правели възпоменателните каменни надписи, били също разпространители на гръцкото писмо и на византийската култура изобщо. Както в Западна Европа оня, който знаел латинския език, бил смятан за културен човек, такова значение придобивал гръцкият език в България. Не е смело, ако се каже, че гръцкият език «станал цимент, който все повече стягал българската държава с византийската култура и по тоя начин отварял път за разширение на християнството между българските боляри, търговци и др.»(12)

Влиянието на Византия се усилвало при династическите борби и междуособици, които смущавали България през втората половина на VIII в. Тези смутове много благоприятствували Византия да си създаде в България шпионска служба и изобщо византинофилска партия сред българската феодална класа. Не само боляри, но и български ханове търсели убежище във Византия. Например Телериг или Церик се спасил от въстанието срещу него в 777 г., като избягал в Цариград и там се покръстил.

Византия имала обичай да изпраща мисионери в съседните нехристиянски земи. Не е известно да са дошли такива проповедници в България, но има данни, за да се мисли, че доброволно мисионерство са извършвали византийските пленници, които българите вземали през победоносните войни с Византия в края на VIII в. и в първата половина на IX в. Според тогавашните нрави пленените войници оставали дълго време да живеят в държавата, която ги пленила, докато се сключел договор за тяхната размяна. През това, макар и неволно пребивание в България, византийските пленници имали възможност да влизат в общение с местните жители и да им въздействуват идеологически. Княз Крум (803–814) със своите войни опустошил византийски области, особено Тракия, но от друга страна той, така да се каже, напоил обществената атмосфера в България с християнски дъх, защото преселил в своята държава многочислено християнско население от Одрин, Дебелт и други тракийски градове(13). Изселени били в България също гръцки владици и свещеници(14). Имало и образовани византийци на държавна служба в България, някои от които се сродявали с властвувалата класа. Спатарият Евматий бил опитен механик(15). Константин Пацик, женен за сестра на княз Крум, имал син от нея. Двамата били негови доверени лица и го придружавали в преговорите с пълномощници на императора Лъв V Арменец, когато византийски войници го нападнали от засада. Християни са били военачалниците (στρατηγοΰε) Леон и Йоан – помощници на българския военачалник Toύxos ’ητζουργού βουληά (Тук ичурту буля)(16). Пленникът Кинамон, «мъж великолепен – както го описва охридският архиепископ Теофилакт – а по душевната си красота по-славен и по-божествен от своите съвременици», бил служител в българския двор и вероятно учител на синовете на княз Омуртаг.

Крум ненавиждал Византия(17); той бил и привързан към езическите обичаи, но общественото-икономическото развитие на българската държава го потиквало да вземе мерки за повдигане на обществения морал, поотслабнал, през време на междуособиците. Според византийския лексикограф Свидас, той издал закон срещу клеветничеството, кражбата, пиянството и просията (богатите да подпомагат бедните достатъчно, за да не са принудени да просят). В този закон има известно отражение на християнската нравственост, поради което може да се мисли, че на Крум оказвали идейно влияние придворните му лица-християни. Изобщо образовани византийски пленници ще да използували срещи и разговори с езичниците българи, за да ги запознаят с християнството и да ги привлекат към него.

Също и българите пленници във Византия, през време на дългото си пребиваване в християнско общество, могли да научат гръцкия език и да усвоят негови идеи и след завръщането си в България да ги разпространяват между свои роднини, приятели и познати(18). Има византийско известие, че сестрата на княз Бориса, пленена някога от византийците, била покръстена и възпитавана в християнски дух. След като се върнала, при брата си Борис, тя го убеждавала да приеме християнството(19). Охридският архиепископ Теофилакт съобщава, че българските владетели преселвали в България жителите на превземаната от тях византийска територия и заселвали в опразнените селища българи(20). Няма съмнение, че това преселено българско население не е живяло изолирано, а поради стопански и други нужди влизало в контакт с християнското население, което оставало в по-близки или по-далечни места, и изпитвало неговото културно влияние.

След смъртта на Крум християните в България все повече се увеличавали. Неговият син Омуртаг (814–831) се стремил да създаде самостойна прабългарска култура. Затова свидетелствуват неговите строежи в Плиска и Преслав, също и писмените паметници, издигнати от него. Още щом встъпил на престола, той почнал да води миролюбива политика спрямо Византия. При все това, в съгласие със своите боили(= боляри), той считал езическата (прабългарска) религия за основа на самобитното културно развитие на прабългарите(21), а в християнството виждал опасност за българската държава: то би подбило етничната обособеност на владетелското племе - прабългарите и Византия би могла да използува християните като средство, за да ослаби българската държава. Поради това Омуртаг повдигнал гонение срещу християните и най-вече срещу византийските пленници, които считал за главни разпространители на християнството(22). Голяма ревност в гонението проявили двама български «воеводи» Диценг и Цок. Християните, които не се отказвали от вярата си, били подлагани на мъчения и наказвани със смърт. Загинали мъченически архиереи, свещеници(23), стратезите Йоан и Леон и много други християни(24). Има старобългарско известие, че при едно гонение, вероятно пак при Омуртаг, са били избити християни-българи, защото не искали да ядат месо през Великия пост(25).

В желанието си да подобри отношенията с Византия и същевременно да очисти България от византийски пленници, Омуртаг сключил с византийския император договор за тридесетгодишен мир, според който двете страни се задължили да разменят пленниците си. Изглежда, обаче той не бил спокоен от разширението на християнството(26). Затова той хвърлил в затвора дори близкия на неговия двор Кинамон и го държал в окови(27). Неговият син и приемник Маламир (831–836) освободил Кинамона от затвора по молба на своя по-голям брат Енравот (= Нравота?). Кинамон убедил Енравота да се покръсти, но княз Маламир, след като не успял да принуди своя брат да се откаже от християнството, го наказал със смърт. Житиеписецът Теофилакт, охридски архиепископ, съобщава, че Енравот, 30-годишен, посрещнал мъченическата си смърт с радост и предсказал, че вярата за която той умира, ще възтържествува в цялата българска държава(28). Енравот е първият известен по име мъченик българин.

Християнското население в българската държава се увеличило още и с нейното разширение на юг и северозапад. Превзетият от българите в 809 г. гр. Сердика бил значителен християнски център. След масовото клане, извършено по заповед на княз Крум (избити били византийският гарнизон и много жители), християнското население в Сердика е намаляло, но не е изчезнало. По всяка вероятност част от ония жители, които успели да избягат, се върнали в своя град, след като минала бурята. За населението в околността няма известие, че е пострадало. Омуртаг разширил границите на държавата си в Панония (днешна Унгария), гдето също ще да имало християнско население(29). Още повече се увеличили християните в България при княз Пресиан (836– 852) със завладяването на областта по течението на р. Места и Струма, също и при неговия син Борис (852– 889), при когото била българска областта Котокий с Кутмичевица (днешна Западна Македония и Южна Албания). Пресиан и Борис вероятно са били веротърпими(30), ако не по благоразположение към християнството, то по политически съображения – да печелят симпатиите на християните във византийските области (Тракия, Македония), към завладяването на които те се стремили. Няма известие, че Кутмичевица се намирала под византийска власт до присъединяването й към България, но щом в началото на IX в. Византия е владеела Славиния и Сердикската област (древна Средиземна Дакия), тя по всяка вероятност не е спряла да действува, за да подчини разединените славянски племена в днешна Албания, гдето тя имала здрава база в Дирахиум (=Драч)(31).

Разширявайки се на юг и югозапад, българската държава се поставяла все в по-голям допир с християнския свят. От гр. Главеница (край Авлонския залив)(32), тя се намирала в търговски връзки с Рим и изобщо с Италия; от Срем (сега Сремска Митровица) и от Белград – с Франската империя и с Моравия, с които и граничела. Несъмнено тия сношения носели и идейно, културно въздействие от тези християнски страни, особено когато България се намирала в съюз с моравците или с немците. Знае се, че крал Людовик Немски е използувал своя съюз с княз Бориса срещу Моравия, за да го склони да приеме християнството(33). Може да се спори, дали е достоверен разказът на византийския хронист, че монах Теодор Куфара и сестрата на княз Борис го убеждавали да стане християнин(34). Но Борис, далековиден държавен мъж(35), схващал добре вътрешните и външните условия, в които било поставено развитието на България и които правели необходимо нейното съчетание с християнството. Българската държава още от своето основаване била монархия, но феодална, с родова болярска класа, която притежавала политически и икономически привилегии и се стремяла да запази своята власт в управлението на държавата. По тази причина през втората половина на VIII в. избухнала междуособна борба на влиятелни прабългарски родове. Необходимо било да се укрепи развивалият се обществено-икономически строй с утвърждаването на върховната власт. Още Омуртаг е действувал да се създаде култ към личността на българския владетел. Той се наричал кан ивиги (велик хан), а също така се представял за мистично същество, за богопоставен княз с титлата δ εϰ θεού άρχων, подобно на византийския император, който се титулувал ο έν Χριστψ Θεφ βασιλεύς (в Христа Бога цар). Целта му била да подготви прабългарите за прехода от аристократическа монархия към самодържавна монархия, българският хан да бъде самодържец (αύτοκράτωρ)(38). Със своя принцип «всяка власт е от Бога» (Римл. 13,1) и като верна служителка(37) на централизираната монархия, християнската църква със своите тайнодействия, освещаващи царската власт, могла много да съдействува за укрепването на българската държава, най-вече със затвърдяването на идеята за божествения произход на властта на българския хан (слав. княз), вместо идеята за нейния произход от волята на боилите(38).

Друга вътрешна пречка за издигането на българската държава била етничната двойственост в нея. Тя се наричала България (Βουλγαρία, Bulgaria), по името на прабългарите, но по-голямата част от нейното население било славянско. Прабългарите още пазели своя бит и език и в управляващата класа имало ревнители на своя род, представител на които се явявал Омуртаг. Наистина с разширението на българската държава тоя владетелски елемент, заседнал гъсто в Източна България, се е разпръсвал в новите земи: прабългари се заселвали в опустошени селища (вж. по-горе, стр. 53), администрацията на далечните «комитата» (провинции) била поверявана на боляри от прабългарски родове(39). Това неизбежно разредяване на прабългарското население в Източна България благоприятствувало за неговото пославянчаване, но при все това прабългарите, които упорито поддържали своята етнична обособеност, не били асимилирани напълно, изглежда, дори във времето на княз Симеона(40). А княз Борис виждал, че бъдещето на неговата държава зависи от творчеството на славянското население, което вече я считало за своя държава, наричало своето обширно отечество, обединено политически, Блъгарскаiа землiа и усвоявало като свое народностно име наименованието блъгарин. Самият двор на княза не бил свободен от славянското влияние. Омуртаг носел чисто прабългарско име. Също и неговите военачалници, чиято памет е увековечил с каменни надписи, имали прабългарски имена, обаче неговите синове носели славянски имена: Енравот се наричал и Воин, Звиница (= Звъница), Маламир. Името на княз Борис било прабългарско, но най-големия си син-престолонаследник назовал с хубавото славянско име Владимир.

В България съществувала и верска двойственост: в източната част господствувало езичеството и държавата била считана за езическа, но в другите, особено южните области, бивши византийски, ще да живеели много християни (славяни, гърци, романи или власи). Това вероизповедно или идеологическо разделение съвпадало до известна степен с етничното разделение на България: тюркобългарска и славянска. Дори между самите прабългари като че ли имало религиозно разделение, защото, както Людовик Немски уверява папа Николая I в 864 г. преди покръстването на княз Бориса, «мнозина от тях са станали християни»(41). Този етнически и верски дуализъм трябвало да се отстрани, за да се постигне, както се казва, морално-политическо единство между двата главни народа, на които се опирала държавата – прабългари и славяни, и за да се ускори тяхното сливане в един творчески народ с един език, една култура и общи стремежи. По моя представа България се намирала сега в същото критично вътрешно положение, в което била Римската империя след гоненето на Диоклетиан. Както се посочи по-горе, християните все повече се увеличавали и кръвопролитните гонения само влошавали положението на империята. Константин Велики разсекъл Гордиевия възел с издаването на Миланския едикт, с който обявил свобода на християнството, и със своята дейност за тясно свързване на държавата с християнската църква. Хан Омуртаг се опитал да разреши въпроса за бъдещото развитие на българската държава, като наложи езичеството на поданиците си християни. Тази политика поддържал и неговият син Маламир, но и двамата не са постигнали успех. Княз Борис вървял по пътя на Константин Велики: оставял свободно да се разпространява християнството и да надделее по количество на привържениците си над езичеството, та по този начин то да стане господствуващ мироглед, чрез който да се споят и обединят прабългари и славяни.

България се намирала заобиколена от християнски държави (Византия, Германия и Моравия). Тя поддържала с тях дипломатически отношения, сключвала договори или съюзи, обаче те не гледали с добро око на съседните езически държави и могли да предприемат походи срещу тях под предлог да обърнат народите им към християнството, както правели Карл Велики и неговите приемници (вж. тук, по-горе, стр. 20). Принципът за съвместно мирно съществувание на държави с различна религия тогава не е бил известен. Съществувала само търпимост по необходимост. Византия продължавала да поддържа възгледа, че българите са отнели нейна територия и рано или късно тя трябва да си я върне.

Това неблагоприятно международно положение на България бдителният княз Борис не е могъл да не вижда и да не иска да го подобри. За да се издигне в международно отношение, България трябвало да стане християнска, идейно близка на Византия. Друг път нямало.

Поради всички тези причини княз Борис постепенно идвал до заключението, че той заедно със своя народ трябва да приеме християнството и да го обяви за държавна религия. Държавните мъже обикновено действуват по мотиви, определени от интересите на държавата, обаче реформата на княз Борис била и мирогледна, затова трудно е да се мисли, че той не променил праотеческата си вяра и по убеждение, че политеизмът е заблуда и християнството надминава другите монотеистични религии – мохамеданството и иудейството. Сетнешният му висок християнски живот, особено неговият отказ от престола и подвизаването му в манастир подкрепя това мнение.

За да извърши такъв прелом в развитието на своята държава, княз Борис, разсъдлив и предвидлив деятел, навярно е подготвял най-напред своите близки роднини и боляри (брата си Докс, Петър и други съмишленици), които после му станали ревностни сътрудници за утвърждаването на християнството. Несъмнено той разчитал и на подкрепата на християнското славянско население в България. В 864 г. той обещал на своя съюзник Людовик Немски да приеме християнството(42), но в тази година той още не бил станал християнин. По всяка вероятност той размислял, как би се посрещнал такъв негов акт от прабългарските боили-ревнители на езичеството. Той се колебаел също да реши от къде да приеме християнството: от Римската ли църква, към която сигурно го насочвал Людовик Немски, или от Цариградската църква, под чието ведомство се намирали всички византийски провинции на Балканския полуостров, а наверно и християнското население в България(43). Мнозина византийски хронисти разказват за обстоятелствата, при които княз Борис се покръстил, но трябва да се вярва на съобщението на съвременника Никита Пафлагонски, че в България настанал голям глад, който измъчвал българите, и «преклонени» от византийския император с дарове, те оттеглили оръжието си и приели кръщението. Това известие не може да се разбира иначе, освен в смисъл, че българите отворили война на Византия, за да се снабдят от там с храни, и византийското правителство им предложило мир с условие да се покръстят. Борис сключил договор за постоянен мир(44) и се покръстил в някой град във военния театър (в Тракия), а болярите, които го придружавали, били кръстени в Цариград. Кръстник (задочно) му станал младият византийски император Михаил III (856– 867), по чието име и бил наречен Михаил. Кръщението на Бориса било извършено от неизвестен «архиерей», изпратен от Цариград(45).

Във византийските извори не е посочено точно годината, когато се покръстил княз Борис, но по всяка вероятност това важно събитие е станало в 865 г., а не в 864 или в 866 г.(46) В България били изпратени от Цариград свещеници. След като се върнал в столицата си Плиска, Борис издал заповед да се покръсти и народът(47). Така християнството било обявено за държавна религия. България официално станала християнска държава. Но имало доста боляри, които били силно недоволни от реформата на Бориса и говорели, че той им дал «недобър закон». Скоро те увлекли част от народа и дигнали въстание, обсадили двореца в Плиска, с цел да свалят Бориса от престола, но той бързо потушил въстанието с помощта на своята войска и верните му боляри, като наказал със смърт главните виновници – 52 боляри заедно с жените и децата им. Очевидно бунтовниците не разполагали с големи сили или не са били добре организирани. Реймският архиепископ Хинкмар – съвременник (в съставения от него Бертински летопис) съобщава, че в тоя бунт участвували боляри от 10-те «комитати» (административни области) на България. При все това въстанието не е било общонарадно, а се концентрирало около Плиска, гдето прабългарският елемент бил многочислен. Бързото потушаване на въстанието показва, че езическата партия била по-слаба от привържениците на княза-реформатор. Очевидно на негова страна била по-голямата част от болярите и народа(48).

Византийски и западни летописци, както и папа Николай I, говорят за покръстването на българите. Едва ли има основание да се спори, че те са разбирали покръстването именно на прабългарите, ръководния народ в българската държава, който живеел по-компактно, както се каза, в Източна България(49). Прабългарите се пославянчвали, но не са били още пославянчени изцяло. Затова те били още различавани от славяните-поданици на българската държава. Заповедта на княз Борис да се покръсти целият народ се отнасяла преди всичко до неговия народ – прабългарите. Неговата борба срещу езичеството в страната била насочена най-силно срещу езическата вяра на прабългарите, понеже тя придавала езически характер на българската държава и спъвала понататъшното й развитие като централизирана феодална монархия, като славянобългарска държава и като политическа сила с международно значение. По тази причина и книжовниците от прабългарски произход, макар и да пишели на славянски език (старобългарски), разбирали кръщение на прабългарите. Например Тудор Доксов, братов син на княз Борис, определя годината на това събитие по прабългарското летоброене.

Упорството на езическото население било сломено след потушаването на въстанието на болярите. Както съобщава българският войник Георги (от войската на княз Симеон), княз Борис победил непокорния български народ, отвърнал го «от тъмните и богомерски жертви и разрушил капищата му». Но все имало жители, които отказвали да приемат християнството. Дори Йоан Екзарх, съвременник на княз Симеона, в своя „Шестоднев“ говори освен за еретици манихеи (= павликяни), и за «погани» (езичници). Дали явно или тайно те са поддържали езичеството, не е ясно от съобщението на нашия писател; също не може да се отгадае прабългари, славяни или от друга народност били тези погани(61). Може да се допусне, че жителите на някои планински места още поддържали езическия обичай, тъй както пелопонеските славяни-езерити и милинги (вж. по-горе, стр. 40).

Наглед християнството било вече утвърдено в централна България като вероизповедание, обаче още имало тайни езичници сред болярите. Княз Владимир (889–893), син и приемник на Бориса, опирайки се на тях или подбуждан от тях, направил сериозен опит да възстанови езичеството и, изглежда, почнал да преследява християните, но и този опит на езическата партия бил осуетен от бързото опълчване на Бориса, който зорко следял управлението на сина си. Както съобщава западният летописец Регинон Прумийски, Борис напуснал манастира, гдето се подвизавал като монах, уловил Владимира, свалил го от престола и го наказал с изваждане на очите му. След това той свикал събор от «цялото царство» и обявил пред събора, че поставя за български княз по-малкия си син Симеон, като го предупредил, че и него ще постигне същата участ, ако отстъпи от «истинското християнство»(52).

Покръстването на княз Бориса и неговия народ било велико събитие, което било обявено и в най-далечната провинция Кутмичевица като пълно тържество на християнството в българската държава.

Както виждаме, княз Борис полагал големи усилия, за да утвърди християнството в българската държава. Негови близки съдеятели ще де са били неговият брат Дукс, боляринът Петър, също болярите Ехач и Чеслав (у тях Кирило-Методиевите ученици Климент, Наум и Ангеларий намерили радушно гостоприемство). От своя страна цариградският патриарх Фотий, радвайки се от ревността на княз Бориса, го упътвал в новия му живот с наставнически послания, като го уподобявал на Константин Велики и му посочил нравствените качества, които той трябвало да има като християнски владетел. Обаче княз Борис имал да преодолява големи трудности. Духовенството, което било изпратено от Византия, извършвало богослужението на гръцки език, който ще да е бил разбиран от някои боляри, но не и от целия народ. Това било голяма спънка за духовното възраждане на българския народ. Самите гръцки свещеници разпространявали заблуди (миро могло да се получи само от Цариградската църква, да не се яде месо от животни, убити от скопени хора, да не се ходи на баня в сряда и петък и пр.). Освен това се появили и лъжесвещеници, които използували невежеството на народа и кръщавали несъмнено за корист (уличени били един евреин и един грък). Някои пък предсказвали по Библията бъдещето на някой новопокръстен (затваряли книгата, пъхали в нея клечка, отваряли я и по открития текст гадаели). Действували и иудейски и мохамедански мисионери, както по-рано правели в Хазария(56). Павликяните от Армения се готвели да изпратят в България свои проповедници, вероятно по искане на павликяните заселени през VIII в. в Тракия (по византийско-българската граница). Всички тези чужди агенти внасяли смут в душите на току-що обърнатите в християнството прабългари, в които и без това новата им вяра възбуждала много недоумения поради противоречия между техните обичаи и църковното учение. Лъжесвещениците били наказвани, но за иудейските и мохамеданските проповедници няма известие да са били преследвани от българската власт. Тя не знаела какво да прави с мохамеданските книги (наверно Корана на арабски език), които се намирали у прабългарите и затова поискали съвет от папа Николай I(57). Това показва, че мохамеданската пропаганда не била считана за престъпна и вредна, вероятно защото разпространявала монотеистично учение и се борела срещу старата вяра на прабъргарите. Но, изглежда, в България тези две верски пропаганди нямали успех (не се споменават иудейски и мохамедански прозелити).

БЕЛЕЖКИ

(1) Византийските книжовници ги наричали Βούλγαροι, латинските – също Bulgari, рядко Vulgare. За разлика от славяно-българите, в новата историграфия ги наричат прабългари, първобългари или хунобългари, тюркобългари. Относно тюркския им произход срв. Ал. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, Известия на Бълг. истор. д-во, кн. XXII–XXIV, София, 1958.

(2) Тук ще приведа сведения, които съм дал в м. тр. Кратка история на съвременните правословни църкви, II, стр. 19 и сл.

(3) Същото ще направи по-късно княз Борис със своя по-малък син Симеон.

(4) Вж. м. ст. Обществената мисъл в Първата българска държава (680–1018), в сб. Славянска филология, V, София 1963, стр. 137.

(5) Прабългарите се заселили масово в днешна Североизточна България около Плиска, която им била столица, а славянското население било разместено към границите на новата българска държава: северите по Източна Стара планина да пазят границата откъм Византия, а «Седемте племена» на запад към р. Искър при границата с аварската държава.

(6) Това известие е от твърде късно време, то е и много общо: може да е заключение на автора от известията за гонението на християните при княз Маламир или пък може да се разбира, че прабългарите извършвали такива пакости през време на военни действия, а не в мирно време.

(7) Вж. Житието на 15-те тивериополски мъченици, вж. у Migne, Patrol, gr., t. 126, PP. 29–31. To е преведено от Варненския и Преславски митрополит Симеон.

(8) Българската аристокрация обичала да трупа съкровища от византийски златни и сребърни монети и да ги използува за украшения, а така също копринени платове и други скъпи предмети. Вж. Стр. Лишев, За проникването и ролята на парите във феодална България, София 1958, стр. 70 и сл.

(9) За това свидетелствуват многобройните гръцки каменни надписи, направени по заповед на български ханове в памет на паднали във военни походи или в сражения български военачалници. Именникът на българските ханове ще да е бил съставен през VIII в. на гръцки език и после преведен на славянски (старобългарски).

(10) Разбирам ония, които продавали български суровини в Цариград и купували там промишлени стоки за нуждите на българската аристокрация. Според договора от 716 г. «търгуващите (τούς εμπορευόμενους) от България и Византия трябвало «да бъдат снабдени с грамоти и печати (δια σιγγιλλίων καί σφραγίδων).

Без тези документи, написани на гръцки, тяхната стока била задържвана. Този и други договори между България и Византия били съставяни на гръцки, както по-късно и договорите между Киевска Русия и Византия. Дори и печатите на дуклянския княз Петър (IX–X в.) и на сръбския велик жупан Стефан Неманя имали гръцки надписи (К. Iиречек, Историја Срба, I, стр. 89 и 137–138).

(11) Намерен е подобен каменен надпис с военно съдържание.

(12) Срв. м. тр. Кратка история на съвременните православни църкви, II, стр. 21.

(13) През 812 г. –жителите на Дебелт (близо до днешния град Бургас); през 813 г. – много хора (повечето жени и деца) от населението, което се укривало в планината Ганос (днес Текир даг); в същата година – от Одрин и околността му около 10 000 мъже заедно със семействата им, които Крум заселил в «Отвъддунавска България» (днешно Влашко или Бесарабия); в същата година – около 50 000 мъже, жени и деца след битката при р. Еркене, близо до гр. Аркадиопол (сега Бабаески). Вж. повече за тези войни у В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I; стр. 261, 276–277, 279, 291; м. ст. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса (865 г.) в Годишник на Духовната академия, т. V, София, 1956, стр. 199–201, 213.

(14) Одринският митрополит Мануил, дебелтският епископ Георги, никейският епископ Леон (в Одринско), епископ Петър, свещеник Парод. Вероятно духовни лица били Гавриил и Сионий.

(15) Той бил един от първенците, които успели да избягат в България, след като Крум превзел тоя град в 809 г. (Златарски, пос. съч., 1, стр. 252.

(16) Вж. пос. м. ст. в ГДА, V, стр. 200 и 215.

(17) По негова заповед било извършено страшно клане в Сердика, когато я превзел. Загинали византийският гарнизон и много жители.

(18) Срв. Е. Голубинский, пое. съч., стр. 17–18: приписвайки мисионерство на славяните-византийски войници, той мисли че и българските пленници, намирайки се при подобни условия, могли да играят такава роля след връщането в родината си.

(19) Theophanis continuati Chronographia, ed. Bonnae, p. 163.

(20) В Житието на 15-те тивериополски мъченици (Patrol, gr., t. 126, § 28).

(21) Вероятно и с цел да противопостави прабългарската религия на християнството, той й придавал монотеистичен характер, като се смятал за поставен от Бога български владетел.

(22) По-раншно гонение срещу християните в България не е известно. Затова трябва да го считаме за първо гонение. Омуртаг ще да го повдигнал скоро, след като се възкачил на престола, през време на похода на византийския император Лъв V Арменец срещу България в края на 814 г. или в началото на 815 г.

(23) Споменатите тук в бел. 14.

(24) В синаксара се посочват отделно архиереите Мануил, Георги и Петър, презвитер Парод и други около 377 души, в които са включени епископ Леон, Гавриил и Сионий, стратезите Йоан и Леон. Вж. м. ст. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса, ГДА, V, стр. 213–214 и 215.

(25) За такова гонение се говори в словото на Теодор Студит (759–826), голям подвижник в Цариград, на Кръстопоклонна неделя. То е преведено на старобългарски (пос. м. ст., стр. 214). Има синаксар за замъчените византийски войници, пленени при поражението, нанесено на император Никифор на 26 юли 811 г. Цариградската църква тачи паметта им всяка година на 26 юли. Но не може да се установи достоверността на този синаксар. Византийските хронисти не съобщават за тия мъченици.

(26) То не само подкопавало прабългарската вяра, но и насаждало византийска обществена идеология. Прабългарските боляри държали за старите привилегии (политически и икономически) на своите родове, а християнството изравнявало и тях със славянските боляри, като ги обединявало в една феодална класа. Омуртаг гледал да се опре главно на прабългарската военна аристокрация. Това се вижда от стремежа му да прослави с паметници свои храбри военачалници – все прабългари, ако се съди по имената им (копан Окорс, таркан Онегавон, жупан-таркан Оксун, багатур Ослан).

(27) Има белези, че в Омуртаговото семейство прониквало християнско влияние. Според прабългарския обичай престолонаследието вървяло по майоратния принцип, обаче Омуртага наследил най-малкият му син Маламир, който мразел християнството. Енравот ще да е проявявал благоразположение към християнството и може да се предполага, че затова бил лишен от престолонаследие. Наверно по същата причина и вторият син на Омуртага не вдухвал доверие на боилите-езичници.

(28) Житие на 15-те тивериополски мъченици (Migne, Patrol, gr., t. 126, § 29–31).

(29) Вж. по-горе, също и м. ст. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса, ГДА, V, стр. 218 за крайдунавските славянски племена ободрити и браничевци.

(30) Споменатият по-горе надпис от времето на Пресиан не може да бъде основание да се твърди, че Пресиан гонел християните. Изказаното недоверие към християните в областта на смоляните не съдържа още омраза към тяхната вяра.

(31) По въпроса дали св. Климент Охридски е намерил в Кутмичевицаи в Дебричко-Величката епархия езическо или непросветено верски население вж. пос. м. ст. Християнството в България, ГДУ, V, стр. 203–204.

(32) За местонахождението на този град вж. м. ст. Где се цамирал средновековният град Главеница, сп. „Археология“, г. 5, София, 1963, кн. 3.

(33) В 864 г. Людовик Немски съобщил на папа Николай I, че се надява българският крал (rex Vulgarorum) да приеме християнството (Migne, Patrol, lat. t. 119, col. 875, XII, писмо на същия папа до пратеника на немския крал, констанцкия епископ Саломон).

(34) Вж. разбор на това известие у Голубинский, пос. съч., стр. 227-234; м. ст. Християнството в България..., ГДУ, V, стр. 214-215.

(35) Срв. Характеристиката на княз Бориса у Ю. Трифонов, Цар Борис–Михаил (време, царуване, величие), София, 1927, стр. 10, 20.

(36) Княз Борис имал предвид обществената служба, която изпълнявала Източната църква във Византийската империя.

(37) Вж. м. ст. Обществената мисъл в Първата българска държава, сб. Славянска филология, София, 1963, V, стр. 144.

(38) За ролята на «Конвента» на боилите вж. м. ст. Учредяването на Българската православна църква, сп. „Македонски преглед“, г. VIII кн. I, София, 1932, стр. 1–2, бел. 2.

(39) Напр. Таридин в Брегалница, Дристър в Струмица. Вероятно и Боритакан в Белград бил прабългарин.

(40) Имената на негови военачалници не са славянски. Симеоновият братовчед Тудор Доксов определил датата на покръстването на българите по прабългарски: «в лето етхъ бехти». A. Vaillant се опита да докаже, че изразът «етхъ бехти» не е прабългарски, а се предават цифри, изразени в оригинала с глагодически букви, но после погрешно предадени от преписвана с кирилица (Etudes des Staves, XIII, Paris., 1933).

(41) Папа Николай I предава в писмото си от 864 г. до епископ Саломон съобщението на Людовика Немски, че «вече и мнозина. от тях“ (= българите) са станали християни (et jam multi ех ipsis Christiani factisint), но той не посочва в коя област на България живеели тези християни-българи, та да се твърди, че «Може би в случая по-скоро да става дума за известни опити за разпространение на християнството в онези области на северозапад, които се намирали в близост с Немското кралство». (П. Петров, За годината на налагане християнството в България, Известия на института за история, т. XIV–XV, стр. 580). По- основателно е да се предполага, че повече християни е имало в южните области, бивши византийски владения. Но от известието на папа Николай е явно, че в България е имало много християни преди да се покръсти княз Борис.

(42) Вж, това известие тук, стр. 66, бел. 33.

(43) Към такава мисъл ни навежда искането на папа Николаяй I да му се върне западната част на Балканския полуостров (негово писмо от 860 г. до византийския император Михаил III, срв. Ю. Трифонов, пос. тр., стр. 23). В същност решението на въпроса от къде трябвало Борис да приеме християнството се определяло от географското положение на България. Тя заемала по-голямата част на Балканския полуостров, който бил свързан тясно икономически и културно с Цариград още, когато Константин Велики пренесъл: столицата си там и особено откогато Източният Илирик бил отнет от властта на папата и подчинен на цариградския патриарх. Борис ще да е обмислял собствено какво трябва да се направи, ако, както тези условия налагали, приеме християнството от Цариград, за да запази независимостта на държавата. Срв. м. ст. Учредяването на Българската православна църква, „Мак. Преглед“, г. VIII, кн. 1, стр. 5.

(44) Според Симеон Логотет «от тогава настанал дълбок мир» (είρηνης βαϑείας) между България и Византия.

(45) Понеже патриарх Фотий много се грижел за духовното развитие на княз Бориса, предполага се, че той извършил и кръщението му (Голубинский, пос. съч., стр. 241, 236). Разбор на сведенията на византийските хронисти за покръстването на Бориса вж. с. там., стр. 220–237, бел. 25.

(46) Това е ясно от паметната бележка, която неговите пратеници в Рим през 866 г. са написали в евангелие на Чивидалския манастир (в Северна Италия). Четат се имената на Борисовите синове Расате, Гавриил, Симеон и Яков, дъщерите му Евпраксия и Ана, жена му Мария, двамата му братя Докс и Гавриил.

(47) Според каменния гръцки надпис, открит през Първата световна война в с. Балши, Бератско (Южна Албания), Борис се покръстил заедно «с дадения му от Бога народ» в 6374 г. (= 865-866 г.). Вж. Йорд. Иванов, Български старини из Македония, II изд., стр. 13. Гипсов отливък от тоя надпис се пази в Народния музей в София. Няма основание да се отхвърля това историческо свидетелство и да се твърди, че покръстването на княз Бориса е станало в 864 г. (П. Петров, пос. ст., стр. 572 и сл.). Също не е основателно да се умаловажава (там, стр. 582) съобщението на патриарх Фотий в посланието му до източните патриарси в 867 г.: «защото няма още две години, откак онзи народ (= българите) почита правата вяра на християните, нечестиви мъже (= римско духовенство)... се нахвърлиха върху лозето Господне» (Migne, Patrol, gr., t. 102, col. 724; Гръцки извори за българската история, IV, стр. 106). Надявам се да разгледам този въпрос по-обстойно на друго място.

(48) Вж. м. ст. Християнството в България..., ГДА, V, стр. 206, 217-218.

(49) Също и старобългарският разказ «Чудо на св. Георги с българина Георги» е имал предвид прабългарите: новопросветеният български народ бил «велик непокривьм родь больгарскы», Вж. м. ст. Старобългарският разказ Чудо на св Георги, ГДА, IV, стр. 9.

(50) В 866 г. Борис питал папа Николая I, какво да се прави с такива хора (Responsa Nicolai I papaeo ad consulta Bulgarorum, c. 41, по изданието на Д. Дечев, София, 1940).

(51) Да се твърди, че заедно с прабългарите са били покръстени множество славяни в българската държава, няма исторически известия, нито пък има известие, че в 865 г. славянското население в българската държава било езическо в най-голямата си част. Не е такова свидетелство поетичният израз на презвитер Константин «Летитъ ныне и словенско племя»; вж. разбор в пос. м. ст. Християнство на България..., ГДА, V, стр. 206–207).

(52) Reginonis Prumiansis Chronicon, у Migne, Patrol, lat.t. 132, col. 97.

(53) Това се обявило на тамошното население с гръцки надпис, издълбан на голям мраморен стълб (1.60 м. широк и 0.40 м. дебел), поставен край адриатическия град Главеница. В началото надписът е повреден. Глаголът в изречението е изчезнал, но от запазената значителна част на надписа е ясно, че на това место стояла думата ε εβαπτίσϑη, сиреч «покръсти се князът на България Борис, който се преименува Михаил, заедно с дадения му от Бога народ. Година 6374».

(54) В своето обширно послание (114§), озаглавено Τί έσχιν εργον δρχονχος (В какво се състои работата на един княз) патриарх Фотий нарича Бориса свой любим син и свое драгоценно украшение. Изтъквайки принципа, че добродетелите трябва да бъдат придружени от вярата, той излага християнското учение: Символа на вярата (§4) и догматическите определения на седемте вселенски събори, като запознава Бориса накратко с тяхната история–състав, кога и къде били свикани, кой ги е свикал, срещу коя ерес (§ 6–18). След това той му обяснява и причините за появата на ересите, като му внушил, че «съборната и апостолска църква» лесно ги побеждава и «придобива срещу всички необорима и непобедима сила». Затова «Ти прочее, пише Фотий на Борис – … който ... си извършил дело, с което си «се издигнал до дейността и подражанието на великия Константин..., стой твърдо на камъка на вярата, на който добре си утвърден от Господа» (§ 22). По-нататък Фотий описва «това, което най-много се отнася до възпитанието на началниците»: «един началник трябва да има голяма доброта и благонравие». Патриарх Фотий привежда поговорките «властта показва човека» и «както златото се изпитва с остър камък, така и човешкият ум се познава по делата в управлението и по разположението на управляваните-(§24). Фотий обяснява значението на молитвата (§25), съветва Бориса да строи храмове (§27), да се упражнява през целия си живот в благоразумие (§ 29), да се грижи за своята външност («от израза на лицето, от вчесването на косата и от обличането на дрехите да се вижда, че си благопристоен и почтен човек») (§30); да не бърза когато говори, особено когато издава заповеди (§37); да отбягва неприличен смях и сквернословие (§32, 33), да се вслушва в онеправданите и да държи ушите си затворени за доносите (§ 34), да се отвръща от «клеветнически устни» (§35); да не свързва бърже приятелство и да има «за приятели ония, които при всяко време са пазели искрено приятелство към другите» (§36); да управлява своите поданици не като се основава на тиранство, но на благосклонността си (§ 41) и пр. Това послание, твърде теоретично, се различана много от отговорите на папа Николай I, които засягали конкретни практически въпроси, появени от новия живот на българите. То е издадено от Migne, Patrol, gr., t. 102 и в български превод на Варненския митрополит Симеон в „Български старини“, Кн. V, София, 1917. Вж. гръцкия текст и българския превод в Гръцки извори за българската история, IV, стр. 53–99, 55. Те ще да са дошли от Хазария, гдето по-рано Константин-Кирил се борил енергично против иудейските и мохамеданските пропагандатори (Панонско житие на Кирила, пос. изд., стр. 45–55).

(56) Петър Сицилийски, византийски пратеник през 869 г., чул това в арменския град Тефрика. Вж. Гръцки извори за българската история, IV, стр. 109.

(57) Responsa Nicolai I papae, с. 41

 

 

IV

ОСНОВАВАНЕ НА БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

Княз Борис е стоял на стража на християнството. Той искал на всяка цена не само държавата, управляващата класа да бъде християнска по изповедание, но и целият народ, не само формално, външно, а и да проникне новата вяра в живота му. За да затвърди религиозното единство в държавата си, той действувал да се образува самостойна Българска църква. Цялата негова външна политика, след като се покръстил, била насочена главно към тази цел. От 866–870 г. той водил усилена дипломатическа борба, за да създаде такава нова духовно-обществена организация. Не знаем, дали Борис познавал историята на Армения, Грузия и Етиопия, в които съществували още от IV в. народностни поместни църкви, но той усвоил тази идея толкова силно, че не се колебаел и пред конфликтите с Византия и Рим, за да я осъществи. Очевидно той бил дълбоко убеден, че независимата Българска църква с ранг патриаршия ще бъде яка преграда срещу политическото влияние на съседните държави и стожер на суверенитета на българската държава, който княз Борис пазел ревниво. Освен това той виждал в желаната от него Българска църква обществена сила, която ще съедини народностната идея с християнството, ще довърши сливането на прабългари и славяни в един творчески народ, ще стане двигателна на културното развитие на България и основа на политическата и духовната й независимост. С това постижение княз Борис се надявал да спре критиката на прабългарските националисти, че е дал на народа «недобър закон», и да ги привърже към своето реформаторско дело.

Няма ясни сведения, как са били устроени новосъздадените хрйстиянски общини в България, имало ли е епископ като техен общ ръководител или го обслужвали само свещеници(1). Едно обаче е несъмнено, че тези общини и чрез тях цялата българска държава се намирали под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, и духовенството, подчинено на нея, ставало разпространител на византийското културно влияние и могло да бъде използувано от византийското правителство за свои политически цели. Изобщо в този момент, когато управлението на Бориса било остро критикувано от противниците му боляри, засиленото гръцко влияние му вдъхвало страх да не би то подобно на Троянския кон да подкопае независимостта на българската държава. Освен това както се вижда от сърдечните му отношения с тримата ученици на Кирила и Методия, изгонени от Моравия, Борис високо ценял християнската просвета, искал България да стане разсадник на християнската култура. И действително, за да постигне тази цел, той желаел да има «възможната най-добра и най-образована църковна йерархия»(2), образовано духовенство. Обаче в Цариград не са обърнали внимание на това негово горещо желание. Изпратеното от Цариград духовенство било малограмотно. Наместо да поучава покръстения народ да се откаже от старите си суеверия, то го учело на нови суеверия (вж. по-горе, стр. 63) и не е успяло да създаде благоустроена църква в продължение на повече от една година. Както видяхме, то не могло да се справи с чуждите верски пропаганди. Дали Борис е правил постъпки пред патриарх Фотий за създаването на независима Българска църква, няма известие. В писмата на Фотий до него не се разглежда такъв въпрос(3), но Борис знаел добре, че във Византия поддържали страстно теорията за пентархията, т.е. възгледа, че в света може да има само пет патриарси (в Рим, Новия Рим – Цариград, Александрия, Антиохия и Йерусалим). От дългото послание, с което Фотий го наставлявал как да управлява своята държава, той могъл да схване, че неговият наставник, съветвайки го да почита свещениците си, не мисли да образува от новопокръстената България поне една епархия начело с митрополит(4), както по-късно били създадени митрополии в Киевска Русия, Унгровлахия и Молдавия. Затова той и не правил сондажи в Цариград относно своето желание да има патриарх.

В 866 г. (вероятно през лятото) княз Борис решил да се «отдели от Цариградската църква, но без да скъсва още връзките си с нея, се обърнал към Римската църква, която не била свързана органично с определена народност и не зависела от никоя западна държава. Борис мислел, че ако дойде в България латинско (римско) духовенство, то не би действувало като оръдие на чужда държава. За да се ориентира така неочаквано към Запад може да му е повлиял неговият съюзник Людовик Немски(5), от когото и поискал да му изпрати епископ и свещеници, надявайки се вероятно да ги привлече, със съсъдействието на своя съюзник, към своята идея за Българска църква(6). Но в същото време той знаел, че такова дело не може да се осъществи без съгласието на висшия духовен началник – папата. Затова скоро (в м. август 866 г.) Борис изпратил в Рим делегация от боляри(7) с много дарове(8). Тя поднесла на папа Николай I и писмено заявление от 106 въпроса(9) с молба да изложи християнското учение чисто, «без петно и бръчка» (sine macula et ruga(10)). В същност главната задача на делегацията била да действува пред папата да постави в България патриарх. Това искане било изявено дипломатично, във форма на запитване: дали може и българите да имат патриарх, от кого трябва да бъде поставен той и колко са истинските патриарси. Папа Николай I, изказвайки своята радост от покръстването на българите и от обръщането им към «св. престол», отговорил твърде грижливо и ясно на 105 въпроса, но на въпроса, който най-много интересувал българския княз, отговорил неопределено. Все пак той не се решил да го убеждава, че искането му да има патриарх не е законно. За да подчини България под своята духовна власт, той му дал надежда, че сега може да постави един епископ, а след време когато се увеличат епископите (епархийски) в България, може да постави единия от тях за архиепископ, подчинен на Римския престол, както били архиепископите на Галия и Германия. През м. ноември 866 г. папа Николай 1 изпратил в България двама епископи – Павел Популонски и Формоза Портуенски за духовни «наставници». Политик-реалист, княз Борис е схванал, че за да постигне своята висша цел, трябва да върви постепенно и в отстъпката на папа Николай I виждал важен етап. Затова той приел папските легати радушно (според свидетелството на Анастасий Библиотекар) и изгонил изпратеното от патриарх Фотий духовенство. По-късно дошло в България и немско духовенство – пасавският епископ Ерменрих със свещеници и дякони, изпратени от Людовик Немски, но княз Борис не е сметнал за нужно да ги задържи, макар че Ерменрих бил образован човек и добре познавал живота на славяните в съседна Моравия. Може да се предполага, че българският княз скоро се разбрал с образования и амбициозен Формоза Портуенски (от 891–896 г. римски папа) по въпроса за създаване на самостойна Българска църква. Още в първата половина на 867 г. той молил папа Николая I да назначи Формоза за архиепископ в България и след това изпратил в Рим делегация, която повторила това негово искане. Но папата разбрал скрития замисъл на княз Борис. Не само че отказал да назначи Формоза за български архиепископ под предлог, че той си има епархия, но и веднага извикал назад двамата епископи Формоза и Павел. Вместо тях папа Николай I изпратил други по-малко способни епископи – Доминик Тривентски и Гримоалд Полимартийски, като предложил на българския княз да си избере за архиепископ някой от изпратените в България римски презвитери. Княз Борис поискал да бъде назначен за български архиепископ дякон Марин(11) или някой от кардиналите, достоен за този чин «по мъдрост и живот», но папа Николай 1 умрял (13 ноември 867 г.). Неговият приемник Адриан II (867–872) отказал да удовлетвори и това искане на княз Борис под предлог, че дякон Марин бил избран за папски легат в църковния събор, който се свиквал в Цариград през лятото на 869 г., за да осъди сваления патриарх Фотии. Сякаш за присмех папата му предложил за български архиепископ един иподякон на име Силвестър, когото изпратил в България, придружен от епископите Леопард Анконски и Доминик Тривентски, вероятно за да го ръкоположат за епископ заедно с пребивавалия в България Гримоалд Полимартийски. Оскърбен от несериозното отношение на папата, княз Борис веднага върнал Силвестра и придружавалите го епископи и повторно поискал Формоза за български архиепископ. Папа Адриан II и сега му отказал, като го залъгвал, че ще постави «без съмнение» за български архиепископ този, когото Борис по име посочи, с изключение на Формоза и дякона Марин(12). Българският княз изглежда нямал вече търпение да чака резултат от тези тригодишни преговори с Рим, а сигурно и се убедил, че папата няма да му даде възможност да устрои поместна църква в държавата си на такава основа, че след известно време да стане независима със степен патриаршия, както той горещо желаел. От своя страна Византия, след като се настанило римското духовенство в България (в края на 866 г.), променила своята политика към България. Отначало тя гледала с увещания да отдели княз Бориса от Римската, църква. Император Михаил III и неговият съуправител Василий Македонянин му изпратили писмо, с което го убеждавали, че Римската църква се отклонила от учението и обичаите на истинската християнска църква(13). Патриарх Фотий, който смятал покръстването на княз Бориса за свое дело, с послание от 867 г. до източните патриарси осъдил рязко навлизането на римското духовенство в България, също и със свикания от него църковен събор против тези и други действия на Римската църква. Тази критика срещу Римската църква не могла да не намери отзвук в България. След това, както ни уверява Константин Багренородни, новият император Василий Македонянин (24 септ. 867–886)(14) вече обещавал на Бориса да му даде архиепископ и го увещавал «с почести и подаръци» да приеме това негово предложение(15).

Имайки предвид устройството на Източната църква, която се състояла от няколко автокефални поместни църкви, княз Борис ще да е схващал, че с духовното развитие на България нейният архиепископ би могъл по-лесно да стане автокефален църковен началник-патриарх, ако принадлежи към Източната църква, отколкото ако е в състава на Западната църква, възглавявана от римския папа, който претендирал и за главенство над цялата християнска църква, и за власт дори над светските християнски владетели.

Нищо не знаем за отношенията на Бориса към просветната дейност на Кирила и Методия, но не е било възможно да не е слушал за тяхната борба в защита на славянския език и да не е преценявал, че докато в Западната църква се употребявал само латинският език, в Източната църква били позволявани освен гръцки и други езици (сирийски, грузински, а сега и славянски). Защо България, която е станала почти славянска страна, да не бъде разсадник на славянска просвета, както се стараела съседната по-малка държава Моравия? Това обаче България не би могла да постигне, ако остане под властта на Рим. Такива мисли вероятно занимавали върховния строител на новия живот в България и неговите сътрудници след тригодишните безплодни преговори с Рим. При това княз Борис не могъл да не държи сметка за засилената византийска пропаганда срещу Римската църква в самата България. Тя ще да е възбуждала недоволство от латинското духовенство, особено между християните от по-старо време, за които източното вероизповедание (православието) било вече бащина вяра. Още папа Николай 1 в 867 г. се оплакал на Хинкмар Реймски, че гърците искали да отклонят българите от Рим и с хитрост да ги подчинят на своята империя «под предлог на християнската вяра» и че българите, слушайки лоши неща за Римската църква отбягвали от латинците и съвсем ги напускали «като вредни и оцапани с калта на различни ереси»(16). Далековидният княз Борис не могъл да не държи сметка и за увещанията на византийския император Василий I не само поради безуспешните преговори с Рим, но и за да не подбуди тоя енергичен и ловък византийски владетел към мерки против България.

Всички тези причини карали княз Бориса да се откаже от Рим и да се върне към Източната църква, но той не искал да обиди папата и да възбуди у Людовика Немски подозрение, че променя своите отношения към него. При тази сложна обстановка Борис действувал твърде предпазливо: поддържал връзките си с Рим и не е приел предлагания от Византия архиепископ, но сметнал, че най-добре ще бъде да постави българския църковен въпрос пред църковния събор(17), който заседавал в Цариград от 5 окт. 869 г. по делото на сваления патриарх Фотий с участието на папски делегати и бил смятан от Римската църква за VIII вселенски събор. Към такава разумна постъпка вероятно го насочили император Василии I(18) и патриарх Игнатии, обещавайки му своето съдействие(19). Уверен, че по тоя начин връщането на България към Източната църква ще добие каноническо основание, княз Борис изпратил в Цариград с писма и дарове делегация начело с изпитания български дипломат Петър, за да моли събора да реши въпроса: от кого трябва да зависи България в църковно отношение. Император Василий 1 приел българските пратеници(20) с голяма почит. Те присъствували на десетото (последно) заседание на събора, на 28 февр. 870 г., в църквата «Св. София», отдясно наред с пратениците на германския император Людовик II(21). Обаче в това заседание българският църковен въпрос не е бил повдигнат вероятно по две причини: 1. император Василий I, който присъствувал на това заседание, искал по-рано да постигне пълно помирение между Византия и Рим, след като съборът осъди Фотия, считан за виновник на тоя раздор; 2. той смятал за необходимо да подготви предварително представителите на източните патриарси по българския въпрос. Папските делегати(22) вече са узнали за мисията на българските пратеници. Поради това те не са връчили на патриарх Игнатий веднага след събора посланието на папа Адриан II, който му внушавал да не се меси в църковните работи на България. Едва три дни след събора (4 март 870 г.) протоколите на събора били готови в пет екземпляра (по един за всеки от петимата патриарси). По заповед на Василий I се явили в двореца тримата папски легати, представителите на източните патриарси(23) и цариградският патриарх Игнатий, за да изслушат молбата на българския княз(24). Императорът посрещнал българските пратеници много тържествено. След обичайните приветствия боляринът Петър изразил радостта на българския княз Михаил (Борис), че се свикал тоя църковен събор, и неговата благодарност към папските легати, загдето на път за Цариград са го поздравили от страна на Римската църква. Папските легати веднага отговорили, че те не могли да не сторят това, защото българите са синове и членове на Римската църква. След това боляринът Петър се обърнал към събранието с думите: «Доскоро ние бяхме езичници и неотдавна ние пристъпихме към благодатта на християнството. Поради това, за да не би да се заблуждаваме в нещо, желаем да узнаем от вас, които признаваме за заместници на върховните патриарси, на коя църква трябва да се подчиняваме». Папските пратеници първи отговорили: «На Римската църква, на която чрез тебе, Петре, заедно с целия народ на своето царство (regno) се предаде твоят господар на блажения княз на апостолите Петър, от приемника на когото, сиреч от славния папа Николай той се удостои да получи и правила на живота, и епископи, и свещеници. Че вие сте принадлежали и трябва да принадлежите на нея, вие показахте още с това, че приехте исканите наши свещеници и до сега ги държите с нужната почит».

Българските пратеници признали този факт, но те все пак смятали, че поставеният от тях въпрос не е канонично решен. Затова те повторили още по-ясно своята молба, папските делегати заедно с представителите на източните патриарси да решат на коя църква е по-основателно (rationabilius) да се подчиняват българите: на Римската или на Цариградската. Папските пратеници заявили, че те нямат пълномощие да се занимават с тоя въпрос, който те смятат за решен, но при все това, се изказват решително, «че България, бидейки пълна с римски свещеници, трябва да принадлежи на Римската църква».

Източните представители обаче потърсили исторически свидетелства, за да обосноват правото на Цариградската църква. Те запитали българските пратеници: когато българите са завзели сегашното си отечество, под чия власт било то и какви свещеници – латински или гръцки имало там? Българските пратеници отговорили, че българите са отнели тази земя с оръжие от властта на гърците и намерили там не латински, а гръцки свещеници. Източните представители веднага изказали своето заключение: щом българите са намерили там гръцки свещеници, явно е, че тази земя тогава била под ведомството на Цариградската църква. Избухнал оживен спор между папските делегати и източните представители. Първите възразили, че съществуването на гръцки свещеници в една област не е доказателство, защото различието на езиците не може да разруши църковния ред, и «апостолският престол», ако и да е латински, винаги и сега поставя на много места според населението гръцки свещеници. Те не отричали, че българската земя е принадлежала на гръцката (византийска) държава, но тук не ставал въпрос за разделение на държави, а за правата на епископските катедри, които не могат да зависят от изменението на държавните граници.

По искане на източните представители те са привели три основания на папската юрисдикция върху България: 1. декреталиите на римските предстоятели показват, че римската катедра отдавна канонически е държала под свое ведомство провинциите Стари и Нови Епир, цяла днешна Дардания, която сега се нарича България, и сега като управлява България, тя не е отнела някакво право от Цариградската църква, а само си получила назад от самите българи, след като са станали християни, тази юрисдикция, която тя е била изгубила с нахлуването на езическите българи в нея(25). 2. Българите, които по силата на международното право си подчинили тази страна и толкова години я владеят, сами доброволно са признали папата за свой началник и учител. Поради това правилно е нему да се подчиняват. 3. Римската църква повече от три години управлява българите, като някои от самите папски легати, както и епископите Павел (Популонски), Доминик (Тривентски), Леопард (Анконски), Формоза (Портуенски) и Гримоалд са осветили там много църкви и са ръкоположили много свещеници. Поради това Римската църква не бива да бъде лишена от придобитото си право без съгласието на папата.

Източните представители запитали папските пратеници кое от приведените основания те считат за по-важно. Те отправили тоя въпрос наверно с намерение да оборят най-силното доказателство пак с исторически факт, напр. с пресния факт, че княз Борис и неговият народ били покръстени от духовенство на Цариградската църква. Но папските делегати, стремейки се да не допуснат да се разглежда поставеният български църковен въпрос, им отговорили оскърбително: «апостолският престол» не ги е избрал за съдии на своите работи, защото само той има особено право да съди цялата Църква и е в състояние да приведе много документи, нито пък е упълномощил своите пратеници да се изкажат по това дело и затова те го предоставят на неговия съд. «Всяко ваше мнение –заключили те – се презира от него (= папата) така лесно, както лесно, то се изказва».

Въпреки тоя надменен отговор източните, представители противопоставили на папската власт ценността на Византийската империя, против интересите на която не може да се нареждат църковните работи. Те заявили, че е твърде непристойно (indecens), папата, който е отхвърлил властта на Византия и е съюзник с франките, да има ведомство във Византийската империя, и решили: България като страна, която някога е била под византийска власт и е имала гръцки свещеници, да се върне под ведомството на Цариградската църква, от която е отпаднала поради езичеството на новите й владетели – българите. Папските делегати с викове обявили, че това решение е изказано от страх или за угода и няма стойност, докато не се произнесе папата. След това те са връчили на патриарх Игнатий, който през цялото заседание мълчал, посланието на папа Адриан II н го заклели, съгласно с това писмо на неговия «възстановител»(26) да не изпраща в България свои клирици, а ако има някоя своя справедлива жалба, да я представи на своята «възстановителка» –Римската църква. Патриарх Игнатий бил поканен много пъти да прочете писмото, но той отказал да стори това, а само заявил с пълно съзнание на своите права, но малко двусмислено: «Далеч да бъде от мене да се вплитам в предприятие против достойнството на св. апостолско седалище аз, който не съм нито толкова млад, че да може да ми се отнеме нещо скришом, нито толкова изумял старец, че сам да пренебрегвам това, което трябва да порицавам у другите». Той искал да каже, че няма намерение да отнима чуждото, но и не ще отстъпи свое право. С този отговор на патриарх Игнатий извънредното заседание се свършило.

Как са разбрали папските делегати изявлението на патриарх Игнатий не се посочва в историческия извор (Vita Adriani), но патриарх Игнатий не е отхвърлил решението на източните представители. На българските пратеници било дадено официално писмо(27), написано на гръцки, с което се съобщавало, че представителите на източните патриарси, като арбитри между римските представители и патриарх Игнатий, са решили България да се подчинява на Цариградската църква. Това решение било смятано и в Цариград и в България за законно като решение на Цариградския събор(28). Скоро след това (наверно още в 870 г.) патриарх Игнатий поставил за архиепископ на България Иосифа(29), който пристигнал в България с епископи и монаси. Така била основана Българска архиепископия като една епархия, подведомствена на цариградския патриарх.

Княз Борис бил доволен от това решение: поставена била основата на отделна Българска църква, която след известно развитие би могла да достигне до пълна независимост. Както в 866 г. гръцкото духовенство било изгонено от България, щом пристигнало римско духовенство, така и сега латинският епископ Гримоалд се върнал в Рим без да чака заповед от папата и му предал дълго писмо на княз Бориса, който оправдавал отстранението на латинското духовенство с «обмисленото решение на председателствуващите събора» (= Цариградския събор от 869–870). Дали доброволно или принудително епископ Гримоалд напуснал България, в историческите извори съществува разногласие. Като пристигнал в Рим, той казал, че българите са го изгонили, обаче неговите свещеници са твърдели, че не са били изгонени нито от гърците, нито от българите, а са били излъгани от своя епископ (Гримоалд). Авторът на Vita Adriani допуска, че имало измяна от страна на епископ Гримоалд, който се върнал в Рим твърде богат. По всяка вероятност Гримоалд бил склонен от княз Бориса с много дарове да напусне България, като казал на своите свещеници, че така е решил Цариградскиятсъбор (= VIII вселенски събор).

Какви права е имал българският архиепископ, няма известия. Според епархийското устройство на Източната църква той е бил един подчинен на цариградския патриарх епархийски началник с подведомствени епископи, както били тогавашните митрополити в диоцеза на Цариградската църква: ираклийски, одрински, филипополски, филипийски, солунски, драчки, коринтски и др. Той трябвало да бъде избран от подведомствените си епископи, а утвърждаван или ръкополаган (ако преди това не бил епископ) от цариградския патриарх, както постановява 28 правило на IV вселенски събор. Според 9 и 17 правило на същия събор на цариградския патриарх принадлежала и висшата съдебна власт над епископите. Съгласно с правилата на тоя събор българският архиепископ имал право да образува местен събор от подведомствените си епископи за общо управление на църковната му област. При такова църковно устройство той би трябвало да се нарича митрополит, защото зависимите от цариградския патриарх архиепископи управлявали епархии по-малки от епархиите на митрополитите, които имали под свое ведомство епархийски епископи. Митрополити били църковните началници на Русия (в Киев, после в Москва), на Влашко, Молдавия, Сърбия, (в Белград в ново време), зависими от цариградския патриарх. Църковният началник на България бил наречен архиепископ, а не митрополит, вероятно защото княз Борис искал «архиепископ» от Рим и после от Цариград, като разбирал такъв архиепископ, какъвто папа Николай I му обещавал, каквито били архиепископите на Галия и Германия, сир. автономен, избиран и ръкополаган от своите епископи, а само утвърждаван от папата, получавайки от него палиум. Макар че в Цариград не ще да са разбирали такъв църковен предстоятел под титлата «архиепископ на България», доколкото може да се схване от сетнешното развитие на България, княз Борис е държал за нейната църковна автономия. Първият български архиепископ навярно е бил избран от него(30), както той избирал латински духовни лица за тоя пост при преговорите си с Рим.

Княз Борис ценял високо Българската църква, създадена след толкова драматични усилия. Той усърдно й помагал да закрепне и да усилва своето нравствено въздействие върху народа: причислил висшето духовенство към болярската класа, строил църкви и манастири и ги снабдявал с имоти, подбуждал близките си сътрудници към храмостроителство, грижел се за увеличението на просветено духовенство(31).

С учредяването на Българската църква, България се свързала завинаги с Източната църква. Тя станала нова крепост и разсадник на християнската (православна) просвета. Папите Адриан II и Йоан VIII (873–882) си послужили с увещания и дори със заплахи, но не могли да отклоняват княз Бориса от твърдо избрания път, които водел България към мирни отношения с Византия и към самобитно културно развитие. С оформяването й в отделна църковна област се давала възможност да се образува в нея национална и автокефална Българска православна църква. Особено важни били две придобивки от влизането на България в орбитата на източния християнски свят. В нея намерили широка свобода и пълно покровителство изгонените от Моравия Кирило-Методиеви ученици Климент, Наум, Ангеларий, Константин и други, чиито имена са останали и до днес неизвестни. С това България спасила от явна гибел славянската просвета и станала нейн плодоносен вертоград и блестящ светилник, който потиквал сърби и руси, власи и молдавци да създадат своя народностна култура. От 885 г. когато тримата вдъхновени народни учители Климент, Наум и Ангеларий се явили в любимата им българска земя, на княз Борис била съвсем чужда не само мисълта да се свърже пак с Рим, но от ден на ден ще да му е ставала тягостна и църковната зависимост от цариградския патриарх. Опитен държавен мъж, той не бързал, чакал отхвърлянето на тази зависимост да бъде естествена последица от духовното развитие на българския народ. Княз Борис не можал да осъществи тази своя висша цел, която си поставил скоро, след като приел християнството и я завещал на сина си Симеон, но той планомерно и достатъчно подготвил почвата за нейното осъществение в недалечно време. Климент, Наум и Константин подготвили образовано славянско духовенство, сир. славянска интелегенция, от която излезли даровити старобългарски книжовници (Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, презвитер Григорий, княз Симеон, по-късно презвитер Козма). Поставяйки в 893 г. Климента – тоя български Златоуст за епископ, княз Борис турил основата на славянска йерархия, която постепенно издигала Българската църква (по устройство и нравствена сила) да добие достойнството на патриаршия.

Не знаем колко епархии имало в България във времето на Бориса и Симеона. Пространното житие на св. Климента Охридски съобщава, че княз Борис построил седем съборни (= катедрални) църкви, може би по една в седем епархийски центрове. В историческите извори се споменават шест епархии, които тогава се намирали в българска територия: Белградска, Моравска, Брегалнишка, Охридска, Проватска и Дебелтска(32). Към тях трябва да се прибави епархията на българския архиепископ (около Плиска и Преслав). В 893 г. била открита нова епархия за първия славянобългарски епископ Климент–Дебричко-Величка(33). Тя и Брегалнишката епископия после не се споменават (вероятно били съединени или слети със съседни епархии). Във времето на цар Симеон съществувала Деволска епархия(34), която била открита може би още от княз Борис (охридският архиепископ Теофилакт съобщава, че той построил съборна църква в гр. Девол). С увеличението на образованите клирици ще да са се увеличавали и епархиите в България. Във времето на цар Петър (927–969) Българската църква-патриаршия е имала повече от 30 епархии(35) (в Дунавска България, Софийска област, Източна Сърбия, Стара Сърбия, Македония, Албания и Епир). Така благоустроявана, тя наред с държавата се явявала голяма народностна и обществено-културна организация, която въпреки недъзите посочвани от презвитер Козма и критиката на богомилите, придобила авторитет не само сред своя народ, а и във Византия. В 1018 г. паднала българската държава, но Българската църква се запазила, обхващайки почти целия напълно оформен вече славянобългарски народ. Нейната автокефални, феодалните й привилегии и епархиите й (32 на брой) били потвърдени с три грамоти, дадени от покорителя Василий II Българоубиец на «архиепископа на България» Йоан (бивш игумен на един манастир в Дебърско)(36). Нейният обширен диоцез, наричан България (Βουλγαρία), съвпадал с границите на унищожената българска държава, обединявал българския народ и определял българската земя – от устието на Дунав до долното течение на неговия приток р. Сава (в Сремска област) и до Тесалия и Адриатическо море. Българската църква, като Охридска архиепископия, била превърната в орган на византийските императори, особено откогато й била наложена гръцка йерархия (след голямото българско въстание в 1040 г.). Тя изгубила цялата Дръстърска област, но при все това запазила своето име и независимост, Кирило-Методиевите традиции и народния култ към славянобългарските първоучители Климент и Наум(37). Също така тя се отнасяла благосклонно към старобългарската книжнина (през византийското иго най-много старобългарски ръкописи ce появили в нейни средища).

Идеята на княз Бориса за народностна църква е обхванала после и други славянски държави (Русия, Сърбия). По тоя начин Българската църква, която чрез великото дело на Кирило-Методиевите ученици първа е утвърдила духовната самобитност на славянския род, се явявала майка на другите славянски православни църкви.

Българската църква, носителка на славянската просвета, бързо съединила културно и духовно двата държавостроителни етнични елементи – прабългари и славяни и ги сляла напълно в една културотворна народност – славянобългарска. Това било ценна придобивка от мирната, тактичната и енергична държавна дейност на княз Бориса. Не може да има спор, че неговото християнизаторско дело било прогресивно. От животворните плодове на насаденото от него дърво на живота се е хранил българският народ през всички следващи векове. Като покровител на славянската просвета, той съдействувал да се развие още в негово време по едно голямо образователно средище в източната и западната част на българската държава – в Преслав и Охрид, които именно направили от България всеславянски светилник. Вдъхновени изпълнители на този негов план са били Кирило-Методиевите ученици Климент, Наум и Константин. Те работели по седмолетки под наблюдението на Бориса и Симеона: Климент в Кутмичевица от 886 до 893 г., Наум, заедно с Константина в Преславската област 886–893 г. и после (вместо Климента, който бил поставен за дебричко-велички епископ) в Кутмичевица от 893 до 900 г.(38).

Стремейки се пламенно да утвърди християнството в живота на държавата и народа, княз Борис възприел дълбоко идеята на княз Омуртаг за развитието на материалната култура, но я осъществявал на християнска основа, с явна цел България да стане изобщо разсадник на християнска култура, подобно на Византия, Германия и други християнски държави. Със строежа на църкви и манастири(39) той искал България да добие съвършено християнски облик и заедно с това да се развиват изящните изкуства (архитектура, живопис) , усилващи културните стремежи на народа.

С утвърждаването на християнството княз Борис създал и нов двигател на обществената мисъл в България. Току-що покръстени, прабългарите почнали да размислят как да прилагат нравствените принципи на новата вяра в живота, понеже съществували техни обичаи, които противоречели на християнското учение (двуженство, даване клетва над меч, гадания). Този умствен кипеж, възбуден от християнството, е ярко отразен в 106-те въпроси, отправени от княз Бориса в 866 г. до папа Николай I. Забележително е, че тези неофити се съмнявали, че цариградският патриарх има право да се нарича вселенски патриарх, също и във византийската теория за пентархията в християнската църква и в това, че миро може да се произвежда само в Цариград. Тяхната критична мисъл била толкова възбудена, че намирали противоречия между църковните правила (11 отговор), между църковните правила и практиката (44 отг.), църковни наредби, мъчно изпълними или непригодни за бита на прабългарите (отг. 4, 9, 34, 36 и много др.), разногласия между Цариградската и Римската църква в прилагането на църковните правила (отг. 70 и 71). Тяхната мисъл изобщо била насочена как да приспособят християнството в своя живот частен и обществен, за да бъде то наистина пазител на народната им самобитност.

Не знаем какво образование имал княз Борис, но той обичал християнската просвета, и изпратил своя син Симеон да се учи в Цариград, подготвяйки го може би за бъдещ духовен ръководител на България. Той и неговите близки сътрудници усърдно са действували за разпространението на славянската писменост в българската държава и с това спомагали обществената мисъл да достигне висока степен на развитие. Славянските писатели изяснявали учението на християнската църква, с цел всички слоеве на славянобългарското общество да се привържат искрено към нея. Те разкривали възродителната сила на славянската просвета, развивана в Моравия и Панония от Кирила и Методия, все с цел да се повдигне славянското самосъзнание на народа. Работейки в тези две насоки, те същевременно повдигали авторитета на българската държава, която по плана на княз Бориса трябвало да превърнат в цветуща градина на славянската култура(41).

Запазвайки формата на държавната организация и феодалния й строй, княз Борис се стремил да уреди живота на своите поданици по нови закони, съответни на неговата висша цел – българската държава да стане строител на християнската цивилизация, която тогава определяла характера на Византия и западноевропейските държави. Той ще да е получил от Византия юридически сборници (Еклога на импер. Лъв Исавриец, Земеделски закон, Морски закон; искал граждански закони и от папа Николай I, който обаче му изпратил само църковно-правни книги). Въз основа главно на Еклогата бил съставен първият български законодателен акт, наричан «Законъ соудниыи людьмъ»(42), който узаконявал феодалните отношения и привилегиите на християнската църква(43).

Цялата културно-просветна и църковно-строителна дейност на княз Бориса била насочена да изкорени езичеството(44), култовите форми на което били за прабългарите и битови обичаи. Християнството се утвърдило като реална обществено-преобразуваща сила, която освен че създавала благоприятни условия за бързото културно развитие на България, но и преобразявала мирогледа на народа и неговия живот. Чрез създадената Българска църква и чрез славянската просвета сравнително бързо се променило религиозното съзнание на новопокръстения народ. Тази промяна се забелязвала дори скоро след приемането на християнството, както се вижда от 106-те въпроси до папа Николай I. Въстаналите в 866 г. боляри обявили християнството, както видяхме, за «недобър закон», но тази тяхна пропаганда нямала успех (отг. 17). Новите християни разбирали, че въздържанието е път за духовно усъвършенствуване и пазели строго църковните пости (сряда и петък, Четиридесетница) (отг. 4); че като християни те трябвало да са проникнати от любов към ближния и да я проявяват чрез благотворителност (отг. 101). През X в. виждаме повишено християнско съзнание, та поради произволите на управляващата феодална класа се чувствувала жажда за социална правда, за осъществяване на идеала на първите християни.

Изобщо със създаването на Българската църква и славянската просвета новопокръстеният народ възприел християнската вяра и се различавал вече от езичника. Старобългарският разказ «Чудо на св. Георги» ни представя ясна картина на тази духовна промяна. Войникът Георги, селски жител, участвувал като прост войник-конник във войната на княз Симеон против нашествениците маджари в 895 г., се явява типичен представител на доброволно приелите християнството прабългари. Той съзнавал две основни неща: 1. християнството е рязко противоположно на езичеството, както светлината – на тъмнината; то е истината, а езичеството е заблуда; 2. вярата, в която той бил кръстен, е права християнска вяра (= православна), а не еретическа. Войникът Георги изразявал общото убеждение на новопокръстените (княз, боляри и народ), че християнската вяра, която са приели, е живодатна, а ересите са заблуда и вредни за народа и държавата. Тя се пази във Вселенската църква. Българите начело с княз Борис копнеели да знаят нейното истинско, чисто учение (отг. на папа Николай I, 106), както за свое ръководство, така и за да могат да се борят с различните учения на християнски проповедници, дошли в България – гърци, арменци и от други места. Константин Багренородни също посочва нравствена промяна в българския народ. След като приел архиепископ и епископи, както и изпратените от император Василий I монаси, той оставил отеческите си нрави и всецяло се предал на Христа. Пространното житие на св. Климент Охридски(49) представя, че българският народ се превърнал в Божи народ под влияние на проповедта ша българския първоучител и първоепископ. За старобългарските книжовници българският народ и православната християнска вяра били органично свързани, съществен признак на българския народ било православието. Те ценели високо българската държава като крепост на християнска и славянска култура и някои от тях я идеализирали: българското царство било равнодостойно с Византийската и Германската империя, тъй както са равни трите ипостаси на св. Троица – Отец, Син и св. Дух, но докато Византия и българското царство ще запазят християнската вяра (= православието), алеманите (Германия) ще погубят всички народи(50), т.е. ще отстъпят от месиянската си мисия в света(51).

И наистина славянобългарският народ, утвърден в християнството от княз Бориса и неговите усърдни сподвижници, останал верен на своята вяра – правословието и предан на своята народност през най-тежкия период от своя исторически живот –през петвековното турско робство. Държейки безстрашно в ръцете си нетленно знаме с девиза, възпяван от народния певец «Глава си давам, аго, вяра си не давам», той устоял храбро на ударите на мохамеданството. В тази усилена съпротива, няма съмнение, той намирал насърчение и подкрепа в българските манастири, огнища на славянска просвета и национална свяст(52).

БЕЛЕЖКИ

(1) Някои историци (Е. Голубински, М. Соколов, A. Lapotre, К. Иречек) твърдят, че след покръстването на Бориса Византия е изпратила в България само свещеници. Но има известно основание мнението на Варненския митрополит Симеон и В.Н.Златарски, че патриарх Фотий е изпратил в България също и епископ, за да подържа тесни връзки с Цариградската патриаршия. Срв. м. ст. Учредяване на Българската православна цръква, „Македонски преглед“, год. VIII, кн. 1, стр. 5-6, бел. 1.

(2) A. Lapotre, L’Europe et le Saint-Siege a l’epoque carolingienne, I partie, Le pape Jean VIII, Paris, 1895, p. 52.

(3) Запазени са едно обширно послание и други две писма. Вж. Гръцки извори за българската история, т. IV, стр. 59 и сл.

(4) По всяка вероятност патриарх Фотий въз основа на 28 правило на IV вселенски събор, е считал България за непосредна част на своята епархия, която могъл да администратира, както намерил за добре.

(5) През това време в България може да се намирал някой латински свещеник и да се опитвал да повлияе на Бориса. Това може да е дало повод на Анастасий Библиотекар да твърди тенденциозно, че българският княз бил кръстен от римския свещеник Павел (за това известие вж. пос. м. ст., стр. 7, бел. 1).

(6) Това съобщава Хинкмар Реймски в Annales Bertiniani под 866 г. Във Фулдския летопис се казва, че български пратеници дошли в Ratesbona (Регенсбург) при немския крал и му съобщили, че техният крал (regem) се обърнал към Христа с немалък брой народ. Също така му предали молбата на своя крал да му изпрати «способни проповедници» (вж. пос. м. ст., стр. 8, бел. 1).

(7) В едно писмо на папа Йоан VIII от 879 г. се посочват трима боляри–пратеници в Рим: Петър, роднина на княз Борис, Йоан и Мартин, обаче не се знае дали те са били в първото пратеничество през 866 г. или през второто в 868 г.

(8) Според Бертинския летопис княз Борис изпратил на папа Николай I и меча, с който победил въстаналите противници на християнството.

(9) Това писмо не е запазено, но въпросите (106), на които папа Николай I е отговорил, ще да са му били представени писмено, а не устно.

(10) Това искане наверно е било само дипломатическа учтивост, защото Борис е могъл да знае християнското учение от обширното катихизическо послание на патриарх Фотий.

(11) Княз Борис познавал добре дякона Марин, който дошъл в България, като папски пратеник в Цариград, в края на 866 г. заедно с първите папски легати Павел Популонски и Формоза Портуенски. Дякон Марин и други двама папски пратеници в Цариград – Донат Остийски и презвитер Лъв били принудени да чакат 40 дни на българо-византийската граница, за да получат пропуск, но византийските власти не им разрешили.

(12) По тези и други свързани с тях въпроси вж. повече в пос. м. ст., стр. 1–3.

(13) Римската църква прибавяла Filioque в Символа на вярата, употребявала само латинския език в богослужението, въвела пост в събота, ядене месо в сиропостната седмица и сирене и яйца през Великия пост, безбрачно свещеничество, позволявала духовните лица да си бръснат брадите, възвеждала дякон в епископ.

(14) Той дошъл на престола през трупа на убития Михаил III, свалил патриарх Фотий и възстановил сваления по-рано Игнатий за цариградски патриарх.

(15) Константин Багренородни съобщава, че българите, макар и да приели християнството, още не са били утвърдени в доброто, а били лесно люшкани като лист от вятъра, но император Василий най-после ги убедил да приемат архиепископ (Vita Basilii, Migne, Patrol, gr. t. 113, col. 357).

(16) Migne, Patral. lat. , t. 119, col. 1153 R.

(17) Тоя събор признал главенството на римския епископ и поради това Римската църква го счита за VIII Вселенски събор.

(18) В моя труд Кратка история на съвременните православни църкви, II, стр. 26 е печатна грешка: Василий II.

(19) В това ни уверява поведението, което те държали при разискването на българския църковен въпрос (вж. тук, по-доле).

(20) Не може да се установят броят на българските пратеници и точните им имена, повечето от които са прабългарски и не са предадени верно в протокола на събора, X заседание. Вж. разбор, в пос. м. ст., стр. 18-20, бел. 1.

(21) Анастасий Библиотекар, Супо и Еврард, които дошли в Цариград по това време да преговарят за сключване на брак между сина на император Василий I – Константин и дъщерята на германския император, а също и да сключат договор срещу сарацините.

(22) Донат Остийски, Стефан Непски (Nepae) и дякон Марин.

(23) Архидякон Йосиф – представител на александрийския патриарх, тирският митрополит Тома – на антиохийския патриарх, презвитер и сингел Илия – на иерусалимския патриарх.

(24) Така разказва авторът на Vita Adriani (Migne, Patrol. lat. t. 128, col. 1391–1392).

(25) В действителност Римската църква е изгубила своята юрисдикция върху посочените провинции (диоцеза Източен Илирик) към 732 г., когато император Лъв Исавриец подчинил Източен Илирик църковно на цариградския патриарх. От провинциите, които папските легати посочвали, само Дардания (Скопската област) и част от Новия Епир (Охридско и Южна Албания) влизали в българската държава.

(26) Папата се борел да бъде възстановен Игнатий за цариградски патриарх.

(27) Този документ ще да е бил подписан или от император Василий I, или от патриарх Игнатий и източните представители, но не и от папските легати. Вж. повече по тоя въпрос в пос. м. ст., стр. 29-30.

(28) То не могло да има такъв характер, тъй като не е бил акт на целия събор. Затова Анастасий Библиотекар, който прпсъствувал в събора, е оспорвал това решение на източните представители. Също и някои православни църковни историци приемат това мнение (вж. пос. м. ст., стр. 31–32).

(29) Това име се посочва в руски препис на разказа «Чудо на св. Георги с българина Георги», а в старобългарски препис на същия разказ първият архиепископ на България е наречен Стефан.

(30) В «Чудо на св. Георги... » се казва, че княз Борис довел архиепископа Иосифа (или Стефана), сир. той го посочил или избрал (вж. повече в пос. м. ст., стр. 32–39).

(31) От едно писмо на патр. Фотий до подвижника Арсений се вижда, че княз Борис му изпратил няколко млади монаси да се учат в Цариград в някои манастир (Patrol gr. t. 126, соl. 904; срв. Гръцки извори за българската история, IV, стр. 103).

(32) В Цариградския събор от 879 г. участвували Гавриил Охридски, Агатон Моравски, Симеон Дебелтски, Мануил Проватски. В Житието на 15-те тивериополски мъченици се говори, че по заповед на княз Бориса областният управител Таридин построил катедрален храм на тяхно име в Брегалница и там пренесъл част от откритите в Струмица мощи на мъчениците Срв. преглед на епархиите у Голубинский, пос. съч. , стр. 47-78, 258.

(33) В Пространното му житие Климент е наречен на гръцки πρώτος έπίσκοπος Βουλγάρψ γλώττη (пръв епископ, говорещ български език). Относно местонахождението на неговата епархия вж. м. ст. По въпроса за епархията на Климент Охридски, Известия на института за българска история, X, София, 1962, стр. 205-222.

(34) Марко, ученик на Климента, бил деволски епископ. По негова поръка, ненаименуван Климентов ученик написал славянско житие на св. Наум Охридски. У нас то е издадено от Йорд. Иванов, Български старини из Македония, II изд., стр. 306-307.

(35) Във втората грамота, която в 1020 г. завоевателят на България Василий II е дал на българския архиепископ (в Охрид) Йоан, той казва, че постановява, «щото сегашният светейши архиепископ да притежава и да управлява всичките български епископства, които при цар Петър и Самуил се притежаваха и владееха от тогавашните архиепископи, както и всички други градове» (вж. тази грамота у Йорд. Иванов, пос. сб., стр. 555-556).

(36) В списъка «Οί ’αρχιεπίσκοποί Βουλγαρίας Климент е посочен като осми« архиепископ на България» (с. там., стр. 566)

(37) Това е отразено в пространното и краткото житие на св. Климент Охридски, в славянските жития на св. Наум. Вж. Туницкий, Материали для истории жизни и деятельности учеников Кирилла и Мефодия, Сергиев посад, 1918 г. (Простр. житие); Йорд. Иванов, пос. сб., стр. 306–307, 312–313, 316–321, 324-327 (старобългарска служба на св. Климент).

(38) Вж. старобългарското житие на св. Наум; и пребы въ оучителстве з лет, прости се оучител’ства и щьд въ монастиръ, пожиилеть там, стр. 306).

(39) От седемте съборни църкви една ще да е била в столицата Плиска. Нейните развалини показват, че тя била доста голяма (99 м. дълга, 29.5 м. широка), с атриум, заемала 2920 кв. м. и приличала по план на църквата св. Климент в Рим (срв. Ю. Трифонов, пос. съч.,стр. 50–51). Княз Борис може би е построил манастира «Св. Пантелеймон» (днес Патлейна) при Преслав и там ще да се е подвизавал като монах. Той помогнал с материални средства на Наума да построи манастир «Св. Архангели (днес Св. Наум)» на южния бряг на Бяло езеро (Охридско езеро). За това ктиторство на княз Бориса и Симеона се говори в по-късно славянско житие на Наум (Йор. Иванов, пос. сб., стр. 313). То е отразено и в стенописното изображение на Бориса-Михаил в притвора на храма на същия манастир.

(40) Отглас на грижите на княз Бориса за развитието на християнското изкуство е византийската легенда, че един живописец на име Методий, по искане на Бориса, нарисувал Страшния съд в неговия дворец.

(41) Повече по този въпрос вж. в м. ст. Обществената мисъл в първата българска държава (680–1018), сб. Славянска филология, V, стр. 148 и сл.

(42) Вж. Обширното изследване на В. Н. Златарски, Какви канонически книги и граждански закони е получил княз Борис от Византия, Летопис на БАН, I, София 1014, стр. 86 и сл. Според неговия извод Борис е получил освен богослужебни книги още

1. Каноническия сборник с ХIV титули, 2. Покайния канон (Kανονάρια), 3. Еклогата на Лъв Исавриец и сина му Константин. 4. Земеделският закон и Морският закон. Еклогата била поставена «в основата на нашето първо християнско законодателство» (= Законъ судный людьмъ). Тоя пръв български християнски закон бе издаден напоследък и от Венелин Ганев с обширен коментар (София, 1959). Вж. моя рецензия в „Исторически преглед“, г. 19 кн. 4, София 1963 г.

(43) Тоя закон предвижда наказание за ограбване на християнски храм и за привързаност към езичеството; християнският храм е убежище за преследваните от държавната власт престъпници (срв. м. ст. Обществената мисъл..., стр. 157-158).

(44) Според «Чудо на св. Георги» той разрушил езическите требища и забранил да се принасят «тъмни и богомерзки жертви» (м. ст. в ГДА, IV, стр. 9).

(45) Това се вижда от въпросите до папа Николай I: как да се постъпи със свободен човек, който е избягал от отечеството си; с роб, който е избягал от господаря си; с войници, които избягат от сражение или откажат да се бият срещу неприятеля; със стража, която не бди достатъчно на границата. Според българския обичай такива престъпници трябвало да бъдат наказани със смърт, но заповедта на Иисуса Христа « Да имате любов помежду си» (Иоан 13,34) изисквала от Неговите последователи да проявяват милост към ближните си (отг. 20–26).

(46) В по-подробно в м.ст. Обществената мисъл в Първата Бъл. Държава.

(47) Вж. повече в м. ст. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса, ГДА, V, стр. 209-212.

(48) Migne Patrol. gr., t. 109, Vita Baslii, col. 387: изоставя отеческите си нрави и всецяло се улавя чрез мрежа (от Христа).

(49) То се приписва погрешно на охридския архиепископ Теофилакт.

В основата му лежи неоткритото старобългарско житие на Климент от негов ученик. Вж. м. ст. Les sources sur la vie ct P activlte de Clement d’ Ochrida, сб. Byzantine bulgarica, 1, Sofia, 1962, p.79–119.

(50) Вж. това сказание у Б. Цонев, Опис на ръкописите и старопечатните книги в Нар. библиотека в Ссфия. София 1910, стр. 255.

(51) Авторът вероятно предвиждал отстъпленията на Римската църква, поддържана тогава от Германия, а може би той давал отзвук на гонението на латинско-немската партия в Моравия против славянската просвета.

(52) Вж. Г. Димитров, Съчинения, III, София, 1947, стр. 278.

 

Съдържание

Предговор

1. Римската империя и християнството.

2. Византия и славяните

3. Разпространение на християнството между прабългарите. Покръстване на княз Бориса

4. Основаване на Българската православна църква

Публ. в Проф. Иван Снегаров, 1100 години от покръстването на българския народ. София, 1966, с. 51-95.