ПЕТЪР П. КАРАПЕТРОВ ЗА ДЕЙНОСТТА НА БТЦК И НЕГОВИЯТ МЕМОАР ДО ТУРСКИЯ СУЛТАН

Досега имахте възможност да се запознаете с две изключително интересни статии от последните десетилетия на 19 век преди Освобождението на видния историк, публицист и краевед Петър П. Карапетров.

Сегашната трета по ред статия ни връща към един по-ранен период (1866-1867 г.), в който Тайният централен български комитет изпраща до турския султан Абдул Меджид мемоар, в който се предлага създаването на дуалистична турско-българска монархия по подобие на наскоро обявената Австро-Унгарска монархия. П. Карапетров не само прави анализ на този важен документ и представя неговите вероятни автори, но и дава пълния негов текст. Карапетров се спира и на откликът, който предизвиква в тогавашното българско общество мемоар и последвалият протест от страна на Иларион Макариополски и д-р Стоян Чомаков.

Д-р Иван Касабов

Трябва да отбележим още и факта, че публикацията на Карапетров предхожда публикацията и спомените на д-р Иван Касабов, който е един от ръководителите на комитета и авторите на мемоара.

И тази статия вземам от книгата на П. П. Карапетров „Сбирка от статии“ (1898), в която има още десетки негови аналитични статии по въпроси от нашето възраждане и революционните борби. Тук са отпечатани и голяма част от неговите изключително ценни спомени, в които е заделено значително място на църковния въпрос и на българо-гръцките разпри по него.

Цочо В. Билярски

* * *

АДРЕС И МЕМОАР ДО СУЛТАНА (1866 И 1867 ГОД.)

Поради приготвюваното в Търново през 1862 год. въстание, което турските власти откриха, всичките гръцки вестници захванаха да клеветят българите, като неверни на Високата порта, да ги наричат панслависти и да убеждават турското правителство да не взема във внимание техните законни искания за черковно самоуправление. През тая година гърците се показаха повече турци и от самия султан, па дори и шеихюлислям. Да би могло, всичките беломорски юнаци шяха да отидат с корабчетата си по търновските гори и планини да избият тия неверни султану българи-бунтовници.

Но мина се що се мина, 1866 година настана и верните на Високата порта гърци в остров Крит се побуниха против султана, та правителството на тоя последния доста мъчнотии посрещна додето да потуши въстанието. Намерихме му и ние сега времето да си отвърнем, да си отмъстим; помним ние що сториха гърците с нас през 1862 год., па ни е яд и на Гръцката патриаршия, защото ни не отстъпя никакви правдини по черковното управление. И така, за да се покажем, че сме верни поданици султану, на когото под дебелата сянка благоденствувами, по първоначинанието на нашия пловдивски представител по черковната ни разпра с Гръцката патриархия, д-р Стоянчо Ив. Чомаков, българските владици, другите български представители и първенци в Цариград, както и упълномощените измежду тях за представители, от името на българския народ подадоха султану един раболепен и унизителен верноподанически адрес, с който се осъждаше постъпката на критските гърци. Ето тоя адрес:

„На Негово Императорско Величество Султана, Августейший ни Господар.

— Ваше Величество!

Както Бог слуша молитвите на най-долния човек, благоволете също така да чуете гласа, който издигат долуподписаните, които се ласкаят да са най-покорните и най-верните на Ваше Императорско Величество. Синове на прости и невежествени бащи, ала надарени с право и искрено сърце, българите са научили и издълбали неизгладимо в паметта си, че най-свещената им длъжност е признателността към благодетеля им и че непосредственото следствие на тая длъжност е предаността. Ала откак, преди пет векове всемогъщий Бог благоволи да ги тури под скиптърът на османлиите и да ги остави под могъществения щит на султаните им, те са видели и припознали, че тия владетели всякога са ги силно запазвали от всякой вътрешен и вънкашен неприятел в лицата и имотите си, в народността си, и във вярата си. Така, когато в някои европейски държави се е омразно извършвало яко несправедливо най-жестоко гонение от силните против слабите, от богатите против сиромасите, от владеющите последователи на едно вероизповедание против господствуемите вероизповедния и др., и др., напротив, в турската държава всякога се е имало пред очи да се покровителствуват слабите срещу силните, да се раздава равно правосъдие на богати и сиромаси, както и да се почитат всичките народности и всичките вероизповедания. Благодарение на поведението, което са си предначертали великодушните турски султани и техните доблестни правителства и което те никога не са отстъпили, защото храбрите мюсюлмани царуват, ръководими от правилото на Хазрети Омара, (181) който, когато влязъл в града Иерусалим, рекъл на патриарха и на християнския народ: вашата кръв е наша кръв, — всякога са имали християнските си поданици, като своя еднокръвни братя; благодарение, казваме, на това великодушно чувство на османлиите, всичките техни поданици, и особено българите, са запазили досега небутнати лицата и имотите си, честта и вярата си, макар че техните едноверци, гърците, се мъчиха, чрез патриарсите и владиците си, да ги уничтожат, като ги слеят, преобърнат и погълнат в народността си. Тая яко тежка обида, която с векове търпеливо са понасяли, най-сетне побуни българите, които, като се възползуваха от покровителствения дух на правителството, високо изявен в полза на угнетените, преди няколко години отправиха до това последното молбите и желанията си, относително до това стремление на гърците и поискаха от неговото правосъдие и от неговото великодушие съвършеното си освобождение от притеснителната система на гръцкопатриаршеското господарувание. И така, някои от нас, като представители на българските общини за дирене и уреждане тая работа пред правителството, други, като първенствующи владици, трети, като първенци и жители на разни места в България, като знаем в основата чувствата на българското мирно и трудолюбиво население, ние, нижайши поданици на държавата, счетохме за своя длъжност, по повод на безумното и пълно с неблагодарност движение на критяните, да протестуваме с всичката си сила, от името на всичкото българско население, против това движение и да сложим в подножието на султановия престол приношението на най-честната негова верност и твърдото изказване на неговата всецяла преданост, защото с тая вярност и с тая преданост българский народ разбира да плати на Ваше Императорско Величество и на Вашето правителство дългът си на живостна признателност за големите благодеяния, които му са били великодушно дадени, и за благодеянията, които се надее да му се дадат. Цариград, 1866 г., Декемврий“. Следват подписите.

Тоя адрес се обнародва почти във всичките цариградски вестници, включително и българските, ала подписите се не обнародваха. Най-напред го обнародва френския вестник "Курие д’Opuaн", от който го преведоха другите вестници, па и българските. Тоя вестник му беше турил следующия предговор: „Критското въстание трябваше да съживи и българското питание (въпрос), това толкова важно, макар и не яко известно питание. Додето гърците с четири очи гледат да съборят османския престол, българите мислят да го заякчат, а с това те показват голямо политическо умеяние“. Обаче всичките цариградски вестници (френски, гръцки и арменски), които не раболепствуваха пред правителството, осъдиха тая постъпка на българските представители и първенци в Цариград, па и всичките родолюбиви българи се възмутиха от нея. А пък вестник "Македония", издаван от П. Р. Славейков, нападаше Т. С. Бурмов, защото във вестника си "Время" и той се произнесе против тая постъпка и я осъди. Наскоро след това се издаде едно безименно книжле (брошура), печатано в Букурещ през 1867 год., със заглавие: „Братско обяснение на българин към братята му българи“ (говореше се, че го е писал Теодор Ст. Бурмов), с което много справедливо се осъждаше това поведение на българските големци.

Макар и да беше ги яд на гърците и на патриархията им, българите в Цариград и в областите яко съчувствуваха на критските въстаници и радваха се когато пристигаха вести, че тия последните сполучили в някои битки с турците. Най-сетне, да се каже и това, че, макар и да се биха юнашки, макар и да се опираха доста време критските бунтовници, турците потушиха въстанието, откак турский адмирал Хобарт паша (англичанин) сполучи да хване елинските военни параходи, които пренасяха припаси и доброволци от Гърция в Крит. Елинското правителство направи постъпки пред правителствата на големите европейски държави, за да му се повърнат параходите, ала турското правителство ги не даде. Дори и конференция се събира в Париж за тая работа, обаче нищо не свърши, па нищо не реши тя и за подобрението на критяните, които, откак проляха толкова си кръв и съвършено се опропастиха, останаха пак под турското владичество. Такава беше волята на големите европейски царйове и на правителствата им.

* * *

He бяха се изминали два-три месеци, откак цариградските българи бяха подали султану гореказаний верноподанически адрес, в първите месеци на 1867 год. Тайний Централен Български Комитет изпрати до същия султан едно „припомнювание“ - мемоар, с което искаше да се даде на българския народ политическа и черковна самостоятелност. Тоя документ беше напечатан в Букурещ и тайно разпръснат между населението. Австрийската поща донесе в Цариград няколко стотини листове от него на френски и на български. Но защото сега е веке рядкост, превождам го тука буквално; той е доста интересен за новата българска история. Ето тоя документ:

„На Негово Императорско Величество Султан Абдул Азис Хан, Милостивейший наш Господар и Отец“.

„Ваше Величество!

В живота на народите достигват епохи, в които търпението и мълчанието са повече гибелни и за правителството им, и следователно по-достойни за осъждание, нежели заявяванията на техните нужди и желания. Съдбата на всякой човек частно, както и на всякой народ въобще, е в ръката на всемогъщето същество, което управлява вселената. Тая истата съдба е турила преди четири века нас българите, и милото наше отечество, под властта на славните завоеватели, които основаха Османската империя в Европа. До тогава нашите прадеди бяха навикнали все да победяват и едва храбрите завоеватели султан Мурад, Баязит-Илдъръм и Мохамед 2-й можаха да ги победят. Дали е било чувство на народна гордост или на гражданска добродетел, дълбоко вкоренено в сърцата на последните наши царйове Иван Шишман, Георги Страшимир и Асен Четвъртий, та не са възприели да просят мир и милост от силните султани, както сториха тогава сръбските князове, а особено молдо-влашкитe воеводи?! Ние не щем да предирваме тайните на историята за ония, която са възтържествували юнашки, и за ония, които са паднали славно; щем кажем само, че такава е била съдбата, която Провидението ни било назначило. Дори и днес само Бог знае тайните причини на въздигането и на отпадването на народите; Бог сам познава бъдъщността, която е запазена за най-силните империи, както и за най-парясаните народи. Но при всичко това, твърде е очевидно, че една нова ера се готви на Изток и не е нужно да се отваря книгата на съдбините за да разумee човек, че сме веке в предверието на коренни променения. В едно такова критическо положение на Отоманската империя, положение не по-малко критическо и за българския наш народ, пред всяка друга постъпка, по-разумно ще да е щото той да изкаже на своя августейши монарх своите страдания и истинни желания. Истинский орган на българския народ, който е най-многобройния между народитe, които провидението е турило под Ваша власт, ние дигаме глас в неговото име, като сме уверени, че тоя глас ще се чуе и че законнитe негови желания щат да се изпълнят.

„Ваше Величество!

Верността и предаността на българския народ към славните владетели на Османската империя никак не са съмнителни; в течението на векове, тоя народ е дал неопровергаеми доказателства за своята примерна покорност и мирен характер. Ние същите, които днес говорим в негово име, не желаем друго, освен да останем верни на преданията на нашите прадеди. Но при всичко това, ние бихме престъпили една от най-свещените си длъжности, ако да не явяхме с дълбоко почитание на Ваше Императорско Величество, че адресите, които в разни времена са били поднасяни на престола на Ваше Императорско Величество, не са били всякога истинното изражение на нуждитe на българския народ, и това доказва достатъчно, че, при всичкото благодарение, което те уж някак си изявяваха, днес нашите страдания са станали нетърпими, щото цял народ иска непременно едно деятелно и скоро улучшение на съдбата си. Нека ни бъде простено, Ваше Величество, да влезем в няколко необходими подробности за тоя предмет. Управлението лежи в най-заразителен и жалостен разврат. Правосъдието, ако то съществува, е поверено на произвола на хора невежи; а от друга страна, то е основано въз закони никак несъгласни с духа на нашия век. Българинът няма никакви права; той никак не съучаствува в делата на управлението на държавата, макар че всичките товари тежат все на неговия гръб; за него права няма, но само длъжности и пак длъжности. Гласът му никъде се не слуша; той не може дори да се оплаче, не му е простено да говори, освен да хвали и одобрява делата на угнетителите си. Данъци върху данъци, и те до толкова се умножиха сега напоследък, щото с веке станали непоносими; непрестанно се искат заеми и помощи, а никак не се връщат, във вреда на собствеността на всякой кредит и на всяка правдина. Общеполезните публични дела, изоставени без никакво направление, са неща мечтателни. Народното просвещение, богатий извор на всяко образувание и на всякой напредък, не само е в небрежение, ами още се полага всяко старание да се удави; всяко нещо, което се отнася до умственото развитие на народа, систематически се гони — ту скришно, ту явно. Черковните наши дела не са в положение по-малко за оплаквание. Ваше Величество познава разните мени, през които черковний наш въпрос е минал в тия последните времена; напразно чакаме едно решение. А между това Ваше Величество знае каква тежест има вероизповедното чувство в съдбините на един народ и колко може да бъде спасително или гибелно направлението, което му се дава. Със системата, която е днес в действие, в разните клонове на управлението, не само никакъв напредък не е възможен, ами дори нещастното наше отечество се още унижава и върви към явна пропаст. Злото, което бележим, отдавна още е привлякло вниманието на императорското правителство; и още във времето на Августейшия Ваш брат и предшественик вечнопамятний султан Абдул Меджид, повече актове (хатишерифът, танзиматът (182) и хатихумаюнът) се издадоха от върховната власт и се опитаха да поправят това зло; ала, за зла чест, по причина на неизпълнението на някои от техните разпореждания и на кривото претълкуване на другите, церът излезе по-лошав от болестта и положението на народа вместо да олекне, стана по-тежко. За да се убеди човек, че това е така, доста е да хвърли един поглед върху днешното положение на империята. Та че и за в бъдеще ако се вземат все такива мерки, не щат да имат по-добро щастие и никак не щат да удовлетворят народа. С това убеждение ние дръзнуваме да представим на В.И. Величество онова, което ние вярваме че е единственото средство, за да се превари опасността, която заплашва империята, и да се реши източния въпрос в полза на целостта на империята и на нейното възраждане с още пресни сили. Като чиним това, ние постъпяме като верни поданици на империята, при която ни привързват исторически предания от четири векове. Заради това ние молим Ваше Императорско Величество да не гледа тая наша постъпка като вредителна, но още повече да вземе във внимание желанията на един народ, който не иска освен да даде на владетеля си нови доказателства на постоянна преданост.

Ваше Величество!

Желанията на българския народ се съдържат в следующите няколко думи: Ваше Императорско Величество да заякчи за всякога връзките, които ни привързват при Неговия Престол, като провъзгласи политическата и религиозната наша самостоятелност, основана на една свободна конституция; Ваше Императорско Величество да прибави при титлата си „Султан на Османците, и оная „Цар на Българите". Тия искания, в първо явление, може да се видят противни на политиката и на интересите на империята; ала ние смеем да кажем, че ако беше позволено на българите да имат около престола на В.И. Величество хора мъдри и смели, каквито са лицата, които се навъртат за сега по нашия черковен въпрос, В. Порта отдавна щеше да чуе желанията, които ние днес й изказваме и които биха произвели големи ползи за Османската империя въобще и за българския народ частно. Като хора сърдечни и като искрени и верни поданици, които искахме да си изкажем всичката мисъл, и с това да разясним горните малко думи, нека ни бъде позволено да разгледаме по-преди днешното положение на империята, както и онова на българския народ. Каза се по-горе в какво състояние са достигнали политическите и административните установления на империята. Такова състояние на работите какви следствия може да има? Неблагодарност, роптание, а най-после въстание. Мислите и намеренията и на другите народи в империята не са веке за никого нещо тайно. Ние се не боим, че щем бъдем обвинени за клеветници, като кажем онова, което и те сами не крият. Едните работят за възстановяване на Византийската империя, а другите за разширяването на земята си. Ние не осъждаме наклонностите нито на едните, нито на другите, до когато те бъдат ограничени в пределите на правото, но щом преминат тия предели и настъпят чуждо право, длъжни щем бъдем да им се опрем. И едните и другите могат да се ласкаят с надеждата, че щат да добият в плановете си съдействието на българския народ, като му обещават ползите, които изтичат от свободата. И наистина, обещанието на свобода, от гдето и да иде то, възбужда народното чувство на българина и го прави да му тупа сърцето; ала българинът би бил по-благодарен да се ползува от своята самостоятелност под покровителството на султаните, които биха носили титлата на негови царйове.

Ваше Величество!

Никой българин, който познава интересите на страната си и на народността си, не гледа с добро око наклонностите, които едни имат да възстановят Византийската империя, а други да разширочат земята си, във вреда на другите; защото, ако изгубването на една област в юго-изток на империята, или на една друга в северо-запад, наранява достолепието на светлия престол на В. Имп. Величество, то също нарушава целостта на българския народ и земя. Но при всичко това, ние бихме говорили против съвестта си ако да Ви убедявахме с ласкателствата, че едно движение на гърците при границите на Албания или Македония, т.е. там гдето допира българския елемент, или че едно движение на сърбите около горните граници на България, няма да се поддържа и от тамошните българи. Далеч от нас мисълта да добием чрез ласкателства едно все такова ласкателно благоволение от страната на Ваше Имп. Величество към нашия народ. Ние Ви уверяваме, че наший народ, при всичката вреда, която му нанасят кроежите на поменатите съседни народи, естествено ще вземе страната на едните и на другите, не защото едните му са едноверни, или защото другите му са едноплеменни, но защото му се не дава свободата и защото няма какъв драг предмет да брани, нито дори бащиното си огнище. Заради това простодушний българин ще да счита всякой чужденец завоевател на земята му, като свой освободител, както го е и досега считал. И така, как да се забрани на българина да не вземе участие с чужденеца? Как да му се вдъхне желанието да брани империята, като своя собствена земя? Отговорът е твърде лесен: като му се даде самостоятелността, която той иска, и като се потвърдят правата му, които щат да го прилепят към империята, като при също негово отечество. Ако да беше сторено това по-отдавна, ние смело казваме, че много нещастия, които империята бе принудена да претърпи, биха могли да се преварят, и още притуряме че, ако императорското правителство, сега по-добре вдъхновено, не отложи решението на тоя въпрос, който е веке на дневния ред, не е още много късно да се възстанови империята, която се така клати днес въз основите си. Нека ни бъде сега позволено да представим на Ваше Им. Величество основите, въз които българский народ желае и моли да му се провъзгласи самостоятелността:

„За политическата самостоятелност. — Член 1) Правителство народно и конституционно. Член 2) България, с всичките области населени с българи, да се определи и назове Българско Царство. Чл. 3) Това Българско Царство да зависи политически от Османската Империя и всякога да има за свой цар Негово Императорско Величество Султан Абдул Азис и неговите наследници, които да притурят до титлата „Султан на Османлиите“ и оная „Цар на Българите“. Чл. 4) Негово Императорско Величество Султанът да дохажда всякога да се венчава, като цар на българите, в една от старите столици на българското царство, която ще се определи от народното събрание. Чл. 5) Царството да се управлява от един царски наместник, избран от народното представителство и припознат от султана. Чл. 6) Тоя царски наместник да бъде наместник на Н. Им. Вел. Султана, глава на държавата, на управлението и на изпълнителната сила, върховен началник на българската войска и изпълнител на правосъдието. Член 7) Царский наместник да управлява царството с помощта на един съвет, на който членовете да бъдат изключително българи, избрани от народното представителство. Членовете на тоя съвет да разделят властта помежду си и всякой от тях да бъде началник на едно отделение; да имат право на първоначинание (инициатива) за изработването на предначертанията (проектите) за закони и на предначертанията за приходо-разходите (бюджета) на държавата, които предначертания, след одобрението на народното представителство, да се поднасят на високото потвърждение на царския наместник; да бъдат под взаимна отговорност за делата си, и заради това никое решение на царския наместник не ще има законна сила, ако не бъде подписано от членовете на съвета. Чл. 8) Народното представителство да се състави от едно определено число членове, които да представляват всичките български населения; те да се изберат от народа, според един особен избирателен закон, без най-малкото намесвание от страна на правителството. Устройство и надлежности на събранието: а) Времето за свикването му, както и траенето на годишните му редовни заседания, да се определи от закона. В случай на нужда, то да се свиква и на извънредно заседание. Правителството да известява за свикването му. б) Неговите заседания да бъдат явни (публични) и всякога да стават в столицата на царството. в) То да се отваря или лично от Нег. Им. Вел. Султана, августейший наш цар, или от царския наместник, с императорско слово, г) Събранието да има правото да отговаря чрез адрес на това императорско слово, както и правото да пита. д) Тo да има надзор над всичките дела на правителството. е) То да има право да обвинява и да дава под съд членовете на правителството. — ж) То да има право да разисква предначертанията за закони, които би му представило правителството, да ги одобрява или отблъсква. з) То да изпитва полезността или нуждата от законите, които би трябвало да се издадат, и да иска от правителството да му представя предначертания за тях. и) То да има право да си изработва вътрешните правилници, да избира от средата си своя председател, своите подпредседатели и прч. Чл. 9) Източното православно вероизповедание да бъде господствующето вероизповедание на държавата. Чл. 10) Правосъдието да се води по особените български закони, които ще да издаде събранието. То да бъде отделно и независимо от административната власт. Съдилищата да решават в името на закона и на царския наместник. В столицата на царството да има един върховен двор на правосъдието, който да прегледва решенията на съдилищата, да ги одобрява, или да ги унищожава. Чл. 11) Българското царство да си има своя народна войска, отделена и устроена по новите наредби и според един особен закон. Началниците на войската, както и нейните свещеници, да бъдат българи. Облеклото на войската да бъде военното народно облекло. Знамената й да носят от едната страна императорския белег (герб), а от другата да носят левът, който е белег (герб) на България. Тя ще участвува заедно с императорската войска във всяко дело, което се отнася към защитата на общото отечество; нейните действия щат да се ограничават само в Европа. Чл. 12) Да се определи един данък, който българското царство да плаща на империята годишно и който да се минува всяка година в бюджета на царството. Чл. 13) Званичний език на царството да бъде българский език. Чл. 14) Всяка гражданска и политическа свобода да се обезпечи; за пример: свободата на печата, на говоренето, на събранията, на публичните разговори за разисквания на политически и обществени питания и прч., както и личната свобода, жилищната ненарушимост и вероизповедната търпимост. Чл. 15) Градските и селските общини да си имат съветите, за да си управляват местните работи независимо от правителствената администрация, според особен закон.

„За Българската Черкова. — Член 1) Българската черкова, да се възстанови, както е била в старо време, тоест самостоятелна и независима от всяка друга черкова, под наименование: Българска Православна Черкова. Член 2) Българската Православна Черкова, като няма освен Иисуса Христа за своя невидима глава, да има един патриарх българин за своя видима духовна глава, който да се избира от народното събрание между членовете на българското духовенство. Чл. 3) Патриархът да управлява Черковата с един Синод, съставен от духовни и светски лица, избрани от народното събрание. Чл. 4) Правителството и събранието да определят една комисия от духовни и светски лица за да изработи особните закони, които се отнасят към избирането на патриарха, на членовете на синода и техните надлежности, както и към управлението на Черковата. Тия закони да бъдат във всичко съобразни с началата и правилата на Източната Православна Черкова и да се одобряват от събранието и от царското правителство. Чл. 5) Патриархът, както и синодът, да си имат всякога седалището в столицата на царството. Чл. 6) Всичките стари права и преимущества на Българската Черкова да й се повърнат, както и епархиите, които са зависели от старите български патриархии: Търновска и Охридска. Нейната власт да се простира върху всичките християнски населения на епархиите й.

Ваше Величество!

След като благоволихте да ни дозволите да изразим желанията на български народ и да Ви представим главните основи и условия за потвърждението на неговата самостоятелност, благоволете да чуете със снизходителност, колкото ни остава още да изложим, като заключение на това, което имахме честта да кажем по-горе. Ние сме напълно уверени, че Ваше Им. Величество не ще да погледне с недоверие постъпката, която с дълбоко почитание днес правим до престола на В. Имп. Величество. Вместо да изказват някое чувство на възпротивяване против императорското правителство, напротив нашите желания доказват, че ние искрено желаем да останем прилепени до престола на славните султани и са едно ново поручителство за нашата вярност, толкова пъти опитана в течението на векове. Изпълнението на тия желания би произвело неизброими ползи за цялата империя. Ние не вярваме, че между съветниците на В. Им. Величество ще се намери някой, който да ги презре; смело казваме, че ако да се намираше такъв съветник, той би бил чер предател и неприятел на империята.

Ваше Величество!

Шест милиони българи, деятелни, здрави, юнаци, които населяват империята, като се простират от светлия престол на Ваше Имп. Величество до края на Тесалия и до пределите на Сърбия и Албания, яко съединени с османския народ чрез общи интереси, не са нищо за презиране. Когато нашата самостоятелност се припознае и потвърди под славния скиптър на султаните, които щат да бъдат и царйове на българите, защо да не бъдем и ние за Османската империя една помощ и едно подкрепление, както е Маджарско за Австрия и Алжир за Франция? Щом съдбата на България се тясно съедини със съдбата на Османската империя, българите щат да престанат да считат чужденците като свои освободители; те щат ги гледат като нарушители на техните права и деятелно щат да се борят против техните нападателни стремения. Като се припознае и потвърди политическата и черковната самостоятелност на българския народ, тя ще заякчи престола на В. Имп. Величество, защото тя ще му даде основа правдата: тая непоколебима основа на империите. Тогава ще се види, че Османската империя не е леш, който на някои си е толкова присърце да го заровят, но че тая империя е едно силно тяло и че тя си е намерила подкреплението в същите свои поданици. Тогава дипломацията ще се смае, като види един исполин на мястото, гдето беше привикнала да гледа едно слабо тяло. С тоя способ за всякога ще се отстрани всякой предлог за вмешателство и за заплашване от която и да е чужда сила. Никоя чужда сила няма веке да наднича към Цариград, под предлог, че иде да избави християните, защото тия християни щат бъдат веке свободни и ще се види много чудно некому си да срещне необоримо препятствие там, гдето се е надеял да срещне една силна помощ. С една дума, целостта на Османската империя ще бъде по-добре оздравена чрез мъдрата и праведната тая мярка, нежели чрез всичките дипломатически трактати, и така източний въпрос ще се реши сам по себе си.

Припознаването на независимостта на Българската Черкова не представя някои спънки по-затрудителни. Българский народ не иска ново; той иска да му се повърне онова, което си е имал в старо време и което преди един век Гръцката патриархия му е така лукаво грабнала. Независимостта на Българската Черкова не е нещо противно на евангелските догми. Иисус Христос не е установил това мечтателно първенство, с което цариградский патриарх напразно се кичи и си го присвоява. Както тогава Високата Порта е намерила, че е било съгласно с интересите и тишината на държавата, та е подчинила Българската Черкова на Гръцката, така и сега, като са се променили времената, за същите причини тя може да промени едно положение, което не е основано върху никое право, без да могат да забележат нещо за това чуждите държави, както те нямаха право да забележат нищо, когато Високата Порта подчиняваше Българската Черкова на Гръцката. Освен това, Високата Порта не отнема никакво право на Гръцката Черкова; взема й само онова, което й не принадлежи, и го повръща на народа, комуто принадлежало от напред и във времето на толкова султани.

Ваше Величество!

Такива са желанията, които българский народ поднася на престола на Ваше Имп. Величество. Възползувайте се от неограниченото право, което имате като самодържец, та провъзгласете тържествено нашата самостоятелност и вземете титлата Цар Българский, за което праведно дело цял народ от шест милиони ще Ви бъде вечно признателен. С тая мъдра и великодушна постъпка, Ваше Имп. Величество ще покажете на Европа една примерна мъдрост и правда, а образований свят и приятелите на империята, която се клати днес от вънкашните сплетни и вътрешни неблагодарства, ще се заякчи за всякога.

За първо дело на тая нова политика, ние просим от В. Имп. Величество обща прошка за всичките политически престъпления, както и за всичките бежанци и заточени, за да може всякой българин да помогне на отечеството си със своите способности и своята преданост, и никой веке да не пъшка низ чужди земи. След това, незабавно да се свика едно извънредно народно събрание, избрано от цял народ, без никакво намесване на правителството. Работата на това събрание ще бъде: да определи връзките, които щат да съществуват между Османската Империя и Българското Царство; да избере царския наместник; да избере и провъзгласи патриарх; да състави устава (конституцията) на царството и да назначи столицата. Желанията на българския народ само с тоя способ и само чрез едно народно събрание, така съставено, могат да се удовлетворят; всяка друга мярка ще бъде недостатъчна; всяко друго събрание, съставено по други основи, не ще изказва истинските желания на българския народ, и така не ще припознае неговите дела и ще отклони от себе си всяка отговорност.

Пред всяка друга постъпка, като подава това принапомнювание (мемоар) на Ваше И. Величество, българския народ изпълнява една от най-големите си длъжности. Но ако, за зла чест, гласът му остане без отзив, страшната отговорност за следствията, които би могли да произлязат, ще падне върху ония, които биха презрели законните желания на един цял народ, верен, предан и покорен. Тая наша постъпка не е вдъхната от някое чуждо влияние. Това принапомнювание, писано в средата на българския народ, от него и за него, изказва истинските негови желания. Следователно, верни поданици на Ваше Имп. Величество и истинний орган на българския народ, в името на шест милиони българи, в името на четиривековни теглила, в името на духа на просвещението и правдата на деветнадесетия век, за честта и славата на Ваше Императорско Величество, за спасението и достолепието на империята на османците, ние искаме да се изпълнят желанията на българския народ, за да можем всички едногласно да викаме: Да живее Негово Императорско Величество Абдул Азис Хан, Султан на Османците, Цар на Българите!

— 1867 год. Таен Централен Български Комитет“.

* * *

Българский Таен Централен Комитет в Букурещ е съставен през 1866 год., след като румънитe свалиха княза си Александър-Иван Куза. Додето да си намерят княз, румъните се боели, както и много се говореше, да не би турците да завземат (окупират) Румъния. Заради това, румънското правителство намислило — в случай, че турците навлязат в Румъния, — да подигне бунт в българските области на Турция. Чрез румънския комитет, който бил съставен тогава поради станалите събития, румънското правителство предложило на Димитър Диамандиев (българин от Сливен, на румънска служба) да събере до колкото може българи в Румъния, да ги приготви и въоръжи. Диамандиев обадил на някои свои приятели българи, които се съгласили да се повдигне въстание в България, ако навлязат турски войски в Румъния. И така, те съставили Тайний централен български комитет, на който председател станал самия Димитър Диамандиев, а членове били: Иван Грудов, Христаки Хаджиниколов, Атанас Андреов, Кириак Цанков, Иван Касабов, Иван Хаджиенов (обаче не тоя Хаджиенов, който е сега предприемач в България) и по-сетне влязъл в състава и Пантели Кисимов. За потребите на доброволците, които щат да се съберат, румънското правителство отпуснало на комитета 1200 минци; приготвени били да се дадат и 5000 пушки. Тия хора веке захванали да работят; някои от тях заминали да съставят комитети и в Българско, както се и съставили такива в Свищов, Русе, Търново, и още в други някои градове. Атанас Андреов сам ходил в Търново за да уреди работата за въстанието. Румънското правителство теглило всичките разноски; то дало на комитета още 500 минци. Но минало се що се минало, румъните си избрали за княз Хохенцолернский принц Карл, когото Иван Братиано тайно доведе в Румъния, и турски войски не влязоха в тая земя. По следствие на това, румънското правителство веке и не подирило българския комитет, който щеше доброволци да събира и в Турско бунт да повдига. Ала членовете на комитета захванали наистина да мислят за лошавото положение на еднородците си в турската държава и да се грижат за подобрението му по мирен начин. Откак издаде книжката "България пред Европа", обнародвана на френски и на български, която направи много добро впечатление на хората, комитетът изпратил и мемоара - „принаномнюванието“ на султана. И това беше всичката деятелност на тоя комитет, който престана веке да съществува действително; нему само името комитет му остана, както и турците го наричаха комита, а четите, които напокон навлизаха в Турско — комити, макар и да не бяха изпращани от него. Но тоя комитет беше си основал един вестник "Народност", с намерение да се пише в него по духа на мемоара; най-напред му бил уредник д-р Ив. Богоров, а сетне Ив. Касабов, обаче той скоро престанал да пише в такава смисъл; Касабов захванал веке да издава вестника за своя сметка. — Любопитното е, че турците мислеха, уверени бяха и проповядваха, какво тоя Таен централен български комитет е руска работа, тогава когато пък русите мислеха, че това е работа на поляците и на френците. За да се узнае в същност какъв е тоя комитет, от руското правителство били изпратени за тая цел в Букурещ двама от видните одески българи — Миронов и Рашеев.

Тука трябва да се каже още, че както възванието на Александър Ст. Б. Екзарх (от 1843 год.), с което той напомнюваше за обещанията в Хатишерифа (от 1839 год.) и настояваше да се турят в действие, както изложенията на Неофита Бозвели и на Илариона Ст. Михайловски (от 1845 год.) до Високата Порта, както молбата на цариградските българи (от 1856 год.), за която се спомена на стр. 21 и 71, турското правителство не взело във внимание, така и на това „принапомнювание“ или мемоар на Тайния Централен Български Комитет това също турско правителство не обърна внимание

* * *

По следствие на тоя мемоар, от страна на българското духовенство и на българските представители, владиката Иларион Макариополски и д-р Стоянчо Чомаков обнародваха в гореспоменатия френски вестник "Курие д'0риан" едно писмо, за което уредничеството на тоя вестник казва, че му се изпратило в името на българския народ. Ето това писмо:

„Настоятелно Ви молим, Господине Уредниче, да обнародвате в почтения си вестник следующите редове: Букурещката поща преди малко донесе в Цариград един напечатан лист, със заглавие: Мемоар, изпратен до Негово Имп. Вел. Султана от Тайния Централен Български Комитет. Като прочетохме тая книга, ние всички до толкова се ядосахме, колкото сме и сега, против тоя безумен българин (или чужденец), който, като действува в своето непознато и уединено име, не се страхува да говори в името на всичкия български народ, и който, за да даде важност на пасквила си, намира за добро да се крие зад един несъществующ комитет. Българский народ няма нужда от таен комитет, защото има всичката свобода да разглежда работите си на яве с отеческото правителство на Нег. Имп. Вел. Султана, и ние, неговите представители, имаме честта да обявим пред всичкия свят, че с всичките си сили отблъскваме тоя комитет. Това правителство не може да не оцени техните законни искания за черковното им управление и да се реши да ги удовлетвори, щото българите да помислят да изявят неблагодарността си, като вземат срещу него положението на съзаклятници. Ала ние знаем от къде е вдъхновението и коя е целта на речения пасквил. Като гледат с едно завистливо и свирепо око доброто съгласие, което съществува между турското правителство и българския народ, вечните неприятели на Турция са дали няколко пари на един беден, за да обезпокои реченото правителство със стремения и деяния на българите; така е станало това чудо, щото ненадейно да видим напечатано и обнародвано едно бунтовнишко обявление от един български комитет, наречен Таен централен. Турското правителство навярно не ще се уплаши от една маневра, колкото безумна, толкова и детинска. Всичкий български народ ще потвърди, че, в качеството си на негови представители, имаме право да говорим в негово име, ала той с негодувание ще отхвърли онзи, който е дръзнал да проповядва бунтът в името на един таен комитет комитет непознат на никого от българите, поданици на Негово Импер. Величество Султана. Следователно, ние се не спираме да разискваме бунтовнишките учреждения, които безименний иска да ни даде. Ползуваме се само от тоя безимен пасквил, за да подновим още еднажд на нашия обичен Господар уверението за нашето почитание, за нашата любов, за нашата вярност и за нашата преданост. — Цариград, 1867 г., Март“. — Подписали: „За духовенството, Иларион Макариополски, владика. За българските представители, Д-р Ст. Чомаков, представител“.

Тука трябва да се каже, че вечните неприятели на Турция, за които се споменува в писмото, се разбират русите, или по-право руското правителство, а пък безумний, бедний българин, се разбира Савва Cm. Раковски, обаче Раковски в това време бил в Русия и никак не е участвувал в тоя комитет; той се върнал в Румъния след изпращането на мемоара; Раковски не е участвувал и в другия — Българский Централен Революционен Комитет, съставен през пролетта на 1869 год. от Любен Каравелов, Васил Левски, Ангел Кънчев, Димитър Общий, Димитър Ценович и Панайот Хитов. В това време Раковски не беше веке между живите.

Същевременно, с обнародването на гореказаното писмо, българските представители подадоха една верноподаническа молба на първия султанов министър относително решението на българо-гръцката черковна разпра, ала и тя се не взе във внимание, макар и да беше доста остро написана.

Най-сетне, нека се каже още, че освен горното писмо, или по-право, протест против мемоара, от никъде из българските области не се пращаха протести.

Панагюрище, 20-й юлий 1894 год.

---------------------------

(181) Известно е на читателите, че Омар или Омер е третий арабски халиф (наместник на пророка), или вторий след смъртта на пророка Мохамеда, когото заместил тестя му Абубекр, а след смъртта на тоя последния за халиф бил избран Омар. Между други завоевания, Омар завладя и града Иерусалим, в който заповядал да направят джамия на мястото на Соломоновия храм.

(182) Съчинителите на „припомнюванието“ погрешно са казали танзимата. Танзиматът не беше акт, документ, каквито бяха хатишерифът от 1839 год. и хатихумаюнът от 1856 г.; той беше един съвет за преобразованията, съставен през 1840 г. след прогласяванието на хатишерифа. Когато се възцарил султан Абдул Меджид, подир смъртта на баща си Махмуд 2-й, по настояването на някои западни европейски държави, той провъзгласил хатишерифа, уж за да се отслаби руското влияние в Турция, тъй като, според сговора на Кючюк Кайнарджа (1774 г.), Русия беше добила правото да покровителствува християните в Турция, а пък според сговора на Хункяр Скелеси (1833 г.), който имаше сила за осем години, тая последнята беше останала съвършено в зависимост от първата. И така, по следствие на хатишерифа, се образува един съвет за вътрешни преобразования в Турция; тоя съвет е бил наречен Танзимат (наредби, устройство). Тоя съвет се е съставял от четири отделения, които са се занимавали с приготвювание наредби, закони, правилници, какъвто е и сегашний Държавен Съвет в Турско. Едното отделение изработило наредби за положението на султана, на правителството и на високите учреждения в държавата; другото отделение — за управителното деление на държавата и съставът на гражданската и финансовата част в областите; третйото отделение — за съдебните учреждения и четвъртото отделение — за войската. Всичките закони, правилници и прч., и прч., извършени, съставени и издадени от тоя съвет, се наричат изобщо Танзимат. Те съставят един законник, който се състои от четири части.

(Обнародвана през 1895 год. в издаваемото се в Cpедец списание "Мисъл", Год. V, Кн. IX и X).

Публ. в Петр П. Карапетров, Сбирка от статии. Средец, 1898, с. 266-283.