МНЕНИЕТО НА НЕМСКИЯ ОФИЦЕР КАРЛ АЛМЕНДИНГЕР ВЪРХУ МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС

През 1927 г. Националният комитет на Съюза на македонските благотворителни братства в България издава като самостоятелно издание на немски език статията на немския офицер Карл Алмендингер „Македонският въпрос“. Същата година тя е отпечатана заедно с друга статия на председателя на Балканския комитет в Лондон Едуард Бойл в отделна брошура. Още тогава тази статия прави впечатление както сред българската общественост, така и сред нейните немски читатели, тъй като преди българското й издание същата година тя е отпечатана в Берлинското „Wissen und Wehr“.

 

За Карл Алмендингер (3 февруари 1891, Абтегмюнд – 2 октомври 1965, Елванген) е писано, макар че неговото име и военна кариера не са достатъчно популярни в България. Той е участник, като млад офицер в Първата световна война, а завършва военната си кариера като генерал от пехотата във Вермахта. Между 1945 и 1947 г. той прекарва в американски плен.

С тази си статия Карл Алмендингер прави сериозен исторически преглед на борбите на македонските българи за самостоятелна църква и за освобождение, както и за обединение на всичките български земи. Той се нарежда сред едни от най-добрите германски познавачи на македонския въпрос и неговото име се нарежда редом с имената Хайнрих Киперт, Густав Вайганд, Хайнрих Гелцер и Карл Хопф.

Като участник в Първата световна война той има възможност да се запознае с националния характер и принадлежност на населението, живеещо в Македония. Неговото мнение е категорично – в Македония живеят предимно българи по произход и език, принадлежащи главно към Българската екзархия. То няма нищо общо нито със сърбите, нито с гърците, които след заграбването на Македония ще изтъкват какви ли не аргументи за фалшифицирането на историческата истина. При сравнението, което К. Алмендингер прави за положението на македонските българи от времето на турското робство с това след като българските земи са заграбени от Сърбия и Гърция в резултат на Букурещкия (1913) и по-късно на Ньойския договор (1919), то съвсем не е в полза на това по време на новите поробители. Авторът добре познава и историята на революционните борби в Македония след създаването на ВМОРО. За него не са чужди и непознати и националните ни герои, паднали в борбите за освобождението на македонските българи.

Тук ще имате възможност да се запознаете с пълния текст на статията на Карл Алмендингер, която ви се предлага в нейния превод от 1927 г.

Цочо В. Билярски

* * *

КАРЛ АЛМЕНДИНГЕР
МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС

 

От 40 години насам македонският въпрос играе една голяма роля на Балкана. Той увеличи старото неприятелство между българите и гърците и направи българите и сърбите, въпреки общата им славянска кръв, огорчени противници. Македония в 1913 год. води сърби, гърци и българи като съюзници в Балканската война срещу турците; спорът за Македония раздели съюзниците и ги накара да обърнат оръжието помежду си. За Македония тръгна на война България и в 1915 год.

Когато Македония беше още турска, македонският въпрос беше една Европейска задача, която много пъти довеждаше Великите сили до общи съвещания и постъпки пред султана. От Световната война насам той остана вътрешен държавен въпрос на велика Сърбия и Гърция, въпрос, в който Великите сили вече не можеха да се месят и не искаха. Защото те самите бяха, които в края на Голямата война създадоха велика Сърбия и Гърция чрез разкъсване на Македония. Значи, македонският въпрос от 1919 г. със сътрудничеството на Великите сили е „разрешен“. По-рано, когато още господаруваха турците над Македония, цяла Европа се вълнуваше от условията в Македония — днес, когато тези условия най-малкото не са станали по-добри, македонският въпрос е изчезнал в книжните кошове на европейските дипломати и вестници. Силите победителки стояха като кръстници при разпределението на Македония; затова всяка критика над днешна Македония би била критика на собствените им дела.

Македонският въпрос, поради това обаче не е изгубил своето значение. Само господарите над Македония се смениха, всичко друго си остана. Македония още си остава старата рана на Балкана; в нейния скут лежат идущите войни на балканските народи.

Кое е било действителното предисторическо македонско население, днес още е спорно. В VII столетие след Христа нахлуват два славянски корена в Балканския полуостров. Единият, сърбите, дойде през Унгарската долина и зае северозапада на полуострова, другият, българите, премина Долния Дунав и завладя постепенно най-голямата част на полуострова, с изключение само на заетия вече от сърбите северозапад. На тия българи дълго е вървяло така, както на старите германци. Науката и общественият възглед ги държаха за груби, безкултурни варвари. Обаче в североизточна България, не далеч от Шумен, и днес още лежат развалините на първия български главен град: те показват, че българите не са били диви, некултурни орди. Стремежът за разширение на българите докара до сблъскване с Източноримската империя, Византия. Целите средни векове са изпълнени с тия борби, които довеждаха ту българските войски непосредно до стените на Цариград, ту гръцките наемници в сърцето на Балканския полуостров. Много пъти при това другият славянски корен, сърбите, стоеше на страната на византийците.

В течение на тия борби, българите заеха и населиха цялата част на Балкански полуостров, която се простира от Дунава на югозапад до брега на Егейското море и източните склонове на Албанските планини, значи днешна България и Македония.

Крайният резултат от многовековните борби между България и Византия е известен: османците, наследниците на византийците, подчиниха целия Балкански полуостров. Едва след 400 години турски робство можаха пак да се освободят сърби, гърци, румъни и българи. Македония, само остана до 1913 год. още турска провинция. Това има своята особена причина.

Старият турски път към Европа, по който едно време еничарите бяха предприели похода си срещу Виена, водеше през Вардарската долина, през Кара планина (Църногорието) в Моравската долина и през нея за Белград; за осигуряване по тоя военен път, турците своевременно извършиха една правилна колонизация. От Мала Азия и от другите провинции на царството бидоха преселени десетки хиляди турци във Вардарската долина. Тъй се образува между заседналото население и едно силно турско население, което беше носител и подкрепа на турското господство в Македония. В другите балкански страни никъде турците не са се заселили в подобен размер; тук господаруваха турски чиновници, полиция и войска над затворени нетурски народни

Късият този исторически поглед показва, че Македония се населява главно от две народности: от българи и турци. В Южна Македония и в градовете седят още от старо време гърци, по западната граница — албанци. От Испания в течение на вековете са се преселили хиляди евреи. Една национална статистика от 1912 год. дава следните данни: Македония — площ 65 000 кв. км., значи малко по-голяма от Белгия с Холандия заедно. Лежаща в сърцето на Балканския полуостров, на изток граничи с Родопските вериги, на запад с Охридското езеро и Дрин. На югоизток образува границата ръка Места, на юг — брегът на Егейското море и течението на река Бистрица. На север свършва с Шар и Кара планина (Скопска Църна гора). В тая област, през средата на която като жизнена артерия тече Вардар, живеят 2 1/4 милиона жители. От тях 1 095 000 са българи, 541 000 турци, 253 хиляди гърци, останалите са албанци, куцовласи цинцари и евреи.

Първоначално в Македония не е имало сърби. Обаче, според възгледа на сърбите, все пак е имало някои. В 1850 г. пропътува Македония сръбският учен Веркович, за да събира славянски народни песни. С помощта на сръбското правителство той издаде в I860 год. своята сбирка под заглавие „Народни песни на българите в Македония“ („Песме македонских бугара“). Тогава, значи, според сръбско мнение, македонските българи бяха още действителни българи. Откритието, че те първоначално били сърби, а едва после са се побългарили от българите, се направи, когато Сърбия реши да завладее Македония.

За пълнота тук трябва да се прибави, че Гърция за българите, които живеят днес в сегашната гръцка Южна Македония, намериха един терминус техникус „булгарофони елини“. Основанието за него гласи, че „тези „булгарофони елини“ по кръв, език и нрави (обичаи) са българи, но по старата гръцка култура са гърци (елини). Тая наука върху македонските българи е на същото стъпало, както полското и италианското изследвания, които установиха, че мазурците собствено са поляци, а южнотиролците — италианци.

Световната война заведе много немци в походната им сива униформа в Македония. Те се запознаха с една много разнообразна страна. Не беше рядкост, известна войскова част в еднодневния си марш да премине през български, турски, албански и влашки села. Скопие, най-главният град на Северна Македония, се състои от две, рязко разграничени градски части: от съвършено ориенталския турски квартал на левия и от един европейски квартал на десния бряг на Вардар. Същото разпределение е в Солун и в повечето други градове. Между тях пък се намират чисто български и чисто турски градчета.

Едно сливане между отделните народности не е станало. За това се грижеха вече самите верски различия между мохамеданите турци и албанци и православните гърци и власи, и между българите, които прекараха един вид реформация и само от време на време са били принуждавани да признаят гръцкия патриарх в Цариград като черковен глава. Религиозните борби между българите и Патриаршията започват от далечно минало. В 1767 година окончателно се удаде на Патриаршията с помощта на турската власт да тури под влиянието си самостоятелната българска черква (Охридската архиепископия). Македонските българи бяха тия, които успяха да изнесат главно борбата за самостоятелна българска черква. Едва в 1870 г. Патриаршията отстъпи. Един ферман на султана призна самостоятелността на българската черква. Поради това Патриаршията обяви българите за схизматици. С това обаче не се свърши борбата между българи и гърци. Патриаршията искаше да възобнови изгубеното си черковно господство. Нейни оръдия станаха гръцките чиновници, които бяха на турска служба. Самите македонци, по стар турски обичай, бяха изключени от всички държавни учреждения. Земята и всичко друго беше в турски ръце. Българското население стоеше като дребни селяни и слуги на турските „бегове“, на големите чифликчии. Още повече трябва да ни учудва издръжливостта, с която македонските българи запазиха не само своята народност, но и се бориха, въпреки подчиненото си положение, за своята черковна самостойност и родна култура срещу гърци и турци. Защото една местна българска култура в Македония съществува. Македония е люлката на старобългарската умствена работа. От Македония произлезе славянското писмо. Климент Охридски, първият български писател и Паисий Хилендарски, първият български писател-историк, бяха македонци. Също първият български идеолог и голямо число български поети и лирици са родени в сърцето на Балканите. От дипломатите, които сега представляват България в чужбина, почти половината произхождат от Македония.

Така изглеждаше страната, когато в 1878 г. името Македония се произнасяше изобщо в Европа. В Берлин се събраха представите на силите, за да ликвидират с току-що завършената Руско-турска война. Известно е, че в „Берлинския конгрес“ Бисмарк с мъка успя да намери формула, за да примири при разискванията явното враждебно становище между Англия и Русия. Русия искаше разпадането на Турция, за да постигне старата цел на своите стремежи, морските теснини; Англия пък беше готова да води война, за да запази Европейска Турция, а с това и морските теснини. Русите искаха от тая област на Европейска Турция да образуват самостоятелни балкански държави; Англия пък позволяваше това само в ограничен размер, защото в Балканските държави тя виждаше само руски предни позиции срещу Цариград. Сърбия, Гърция и Румъния тогава бяха вече независими държави. Най-после стана един компромис по Балканския въпрос. От българите, които живъеха между Дунава и Балкана, се образува Княжеството България; българите в Македония и в тъй наречената Източна Румелия — областта между Балкана и Одрин — останаха и по-нататък под турско робство; Босна, до сега турска, дойде под австрийско управление.

Берлинският конгрес, значи, разкъса населената от българи област на две части — на една самостоятелна държава и на една турска провинция и така подготви Македонския въпрос. От дипломатически съображения, за да се смекчи англо-руското противоречие, един народ биде разкъсан по средата. Македония изгуби изгледа не само за очакваната независимост. Понеже в тоя момент на болния турчин в Европа не се предричаше още много дълго време преживяване, Македония стана обект за раздор между балканските държави.

До сега Сърбия изобщо съвсем не беше се загрижила за Македония. Нейните очи бяха винаги обърнати към Босна и към брега на Адриатическото море. Тука седеше обаче от Берлинския конгрес силната Австрия. По австрийски съвет Сърбия измени внезапно своя фронт за разширение. Понеже запад й беше затворен от Австрия, тя се обърна към юг, към Македония. В 1881 г. тя сключи с Австрия таен договор, в който обещаваше да погребе мислите си за Босна, срещу това Австрия й осигуряваше помощта си за разширение в областта на юг веднага, щом се разпадне Европейска Турция.

Но на юг в Македония живееха българи. Затова сръбската наука откри, че тия българи първоначално са били сърби и че в течение на вековете изкуствено са били направени българи. Със същото право, заключаваше Сърбия, сега може пак изкуствено да станат сърби.

За поддържане господството на турците в Македония всички средства, които разслабиха милионния македонски народ, бяха добри. Те подпомагаха явно и тайно гърците в тяхната борба срещу самостоятелна бълг[арска] черква. Когато после сърбите излязоха с тенденцията да отварят сръбски училища в Македония, намериха добра подкрепа и от султана.

Пътят на сръбските учители и вагони с учебници за Македония очаква още своя певец: идваха с голям персонал, с много парични средства и с големи надежди; първото сръбско училище биде открито в 1892 г. в Скопие. То не намери български ученици, които биха искали да станат сърби, и се обърна на един искуствено поддържан пансион, в който семействата от Стара Сърбия изпращаха синовете си за възпитание. При влизането им в Щип турският окол[ийски] началник разпореди сръбските учители да бъдат пазени от турски стражари. Но и полицейската подкрепа не можа да даде ученици за сръбското училище.

Сръбската пропаганда в Македония, значи, започна с един голям удар. Но понеже много парични средства бяха на разположение, след години сърбите все пак успяха постепенно да турят крак и до Балканската война да приготвят няколко хиляди ученици в Македония. Срещу високо развитото българско училище, което македонците поддържаха без държавна помощ от Турция, със собствени средства, сърбите не можеха да излязат на глава. В 1912 год. в Македония имаше кръгло 1400 български училища, между тях 100 гимназии и прогимназии с много по-вече от 2000 учители и 80 000 ученици.

Чрез тия училища Македония притежаваше едно образовано съсловие, което двойно по-болно се чувствуваше срещу предпочитаните гърци, чe са изключени от всички държавни учреждения. Турците виждаха в милиона македонски българи една опасност за тяхното господство и отиваха толкова далече, че те например, не допущаха македонци даже и като адвокати. Образованият македонец по тоя начин се принуждаваше да търси работа в чужбина. На Берлинския конгрес турският представител — един роден грък — между другото даде обещания за допущането на християнските поданици в Турция на държавна служба. Твърдоглавието на старотурците обаче унищожи всякакво облекчение. При това дойде страшният гнет от данъците, които измъченият от липса на пари султан определяше своеволно, и натискът от гръцката и от сръбската пропаганди. В тая мъка македонските българи се хванаха за старото балканско средство — тайната революционна организация. В 1893 год. няколко образовани македонци основаха В. М. Р. О. за разлика от Външната мак[едонска] организация. Първите водачи бяха Даме Груев, Пере Тошев, Гоце Делчев и Христо Матов. Целта на В. М. Р. О. беше пълна независимост на Македония. Освен Христо Матов всички създатели на В. М. Р. О. паднаха за своя идеал.

На Балканите се свикна с революционните порядки. Самоотвержената смърт на много привърженици на В. М. P. О. и на повечето от по-късните ръководещи я глави, които споделиха съдбата на основателите й — показва, че тука не се касае за обикновени балкански революционери. Това, което ние в Северна Европа разбираме под революция, за македонците беше свършено далечно понятие. Те искаха политическа самостоятелност на цялата страна, т.е. една цел, която с революция, както ние я разбираме, няма нищо общо. Например, ако „Добродетелният съюз“, който се образува преди войните за свобода в Прусия, се наричаше също „революционен“, би било същото.

Политическа независимост - това бе завет за борба, с който представителите на В. М. Р. О. осветляваха и организираха народа. Те бяха много умни, за да не поддържат присъединяване със сродната България: Сърбия и Гърция не била позволили никога подобно увеличение на България. Когато България на своя глава против Берлинския конгрес си присъедини малката Изт[очна] Румелия в 1885 г., дойде се до война със Сърбия, която не искаше да търпи това увеличение на своя славянски брат. Ако сега дойдеше и цяла Македония в България, тогава велика България щеше да се простре от Черно до Егейско море и щеше да придобие не само политическа, но и икономическа мощ над целия Балкан, според възгледите на своите съседи. Самата България също поради това никога официално, не е говорила за едно присъединение на Македония. Напротив винаги тя е подпомагала и е била за независимостта на Македония, може би с тайната надежда, че в бъдещето, може би, ще се дойде до едно съединение. Същото може би, са мислили и водачите на мак[едонското] движение, но никога не са го изказвали.

В. М. Р. О. се разшири необикновено бърже и простря скоро тайната си мрежа върху цялата страна. Постепенно тя стана една тайна държава в държава. Страната биде разделена на окръзи, последните на околии и общини. Всеки окръг имаше свой комитет и своя въоръжена милиция. Собствените им съдилища, които имаха правото на смъртно наказание, пазеха правото и послушността срещу строгите уставни членове на организацията. Кореспондентът на Ню-Йоркския в. „Евенинг Пост“ писа в 1905 год. от Македония на вестника си: „Вън от Балкана се вярва, че В. М. Р. О. е едно тайно общество от полуполитически водачи на банди, едно съединение от революционери. Тя не е нито едното, нито другото. Главата на македонската организация не е нищо друго освен тайният избран сенат от народа на една забранена република. В средата на Турция, в сърцето на едно разлагаще се управление се яви една безпогрешна организация, която в подробностите си е също тъй съвършена, както е тая на един свободен самоуправляващ се народ. Има македонска полиция, македонски съд, македонска милиция, македонски училища и вестници, и македонска поща — има всичко, макар че турското правителство прави най-големи усилия да я унищожи“...

Потискащите условия с течение на времето не се поправиха никъде. След 10 годишно приготовление В. М. Р. О. повика народа за въстание през август 1903 год. срещу турците. Срещу разпръснатата полиция отначало въстанието успя. Когато се яви обаче редовната турска войска, показа се, че и най-голямото фанатично въодушевление и най-доброто познаване на вътрешността, не можеше да замести липсващето основно военно обучение. Турските полкове разпръснаха въстаниците, и след два месеца въстанието, подигнато големи надежди, се потуши. Огорчените турски войници, които дадоха убити и ранени повече от 4000 души, изгориха цели околии. Най-лошо върлуваха тъй наречените башибозуци, един вид местна турска милиция, която предизвика истински кланета и ужас всред неборящето се население. В края не въстанието 10 000 български къщи бяха обърнати в пепелища, поради което 60 000 души останаха без покрив. Около 30 000 бежанци се спасиха в България

Едно обаче не можаха да подчинят, нито преди, нито след въстанието, нито войските, нито пък полицията — Комитета. Името „комита“ (турско название за човек, който принадлежи на македонския комитет) направи обиколката си през всички европейски вестници и скоро беше едно неразделно понятие с представата за Македония. У нас ги смятат изобщо като разбойници и обирачи по пътищата. Това обаче те не са били никога.

Дейността на четите е тъй стара, както и самият Балкан. Когато един балкански народ искаше да постигне своята свобода, той преди всичко си образуваше чети. Народните герои на Балкана, за които и днес още народът пее в своите песни, са били водачи, на подобни чети. Един македонски, сръбски или български селянин, комуто би се разправил животът на майор Шил, ще нарече последния голям водач на чета.

Македония е извънредно добре приспособена за водене война с чети. С изключение на ивицата при Егейското море и на Вардарската долина, Македония в по-голямата си част е планинска и леко се издига в граничните планини на изток, север и запад. В областта на Егейско море се простират широки почти непроходими блата. За това беше много леко на комитите да се явяват внезапно и също тъй внезапно да изчезват. Всяко българско село, според правилата на В. М. Р. О., беше задължено да крие комитите, да ги пази от опасности и, в случай на нужда, ако полицията, или войската се приближава, да помага с оръжие в ръка. Комитите се допълваха от околиите, в които те работеха. Това облекчаваше много тяхното движение, защото те знаеха точно всички пътища и пътеки. Често пъти те са били в продължение на седмици и месеци на път често пък само една нощ, и на сутринта се намирали пак като мирни селяни зад своето рало.

Комитите се бореха не само срещу полиция и войска. Ако някой турски чиновник или чифликчия се проявеше като много лош за народа, той получаваше един определен срок, за да измени държанието си. Ако не направеше това, куршумът със смъртна сигурност го стигаше. По тоя начин борбата на четите се разширяваше и срещу турското население и се водеше с еднаква жестокост и от двете страни. По тоя начин турското население беше принудено да се организира в местни организации и да отвръща на тия мерки същите средства.

Макар че въстанието беше кърваво потушено, все пак то имаше един успех. Европа почна да се вълнува от неудържимото положение на християнското население в Турция. В Англия и Франция се събираха помощи за македонските бежанци, в парламентите се говореше, и най-после общественото мнение накара правителствата да действуват. В края на октомври 1903 г. се даде от Русия и Австрия една реформена програма на султана за Македония, която той на Коледа 1903 г., под натиска на всички представители в Цариград, прие. Според нея трябваше да се дадат един руски и един австрийски цивилни агенти като контрол на турския режим в Македония; европейски офицери и подофицери трябваше да организират жандармерията, една редица други европейски офицери трябваше да имат правото да придружават отделенията, които отиваха против комитите, за да си съставят една истинска картина върху действителното състояние на Македония; башибозуците трябваше да се изтеглят от Македония.

Тогава В. М. Р. О. знаеше начина и реда, по който Турция прокарваше задълженията, за които бе дала обещание. Организацията, както по-рано, продължи да преследва политическата независимост на Македония и не прекъсна тайната си и явна дейност срещу турците. Нелегалната борба се продължи. Покрай борбата с чети В. М. Р. О. все повече си служеше с бомбените атентати срещу железници, гари и държавни учреждения. Атентатите имаха по-малко за цел да разрушават, отколкото постоянно да обръщат вниманието на Европа върху си. Вече преди въстанието от 1903 г. В. М. Р. О., може да се каже, си служеше с това отчаяно средство. На 29 април 1903 г. един български пасажер на французкия параход „Гвадалкивир“ постави бомба в момента, когато параходът напускаше пристанището Солун, и потниците току-що седаха за обед. По една случайност Австрийският Лоид минаваше край сушата и спаси пътниците от горящия параход. Самият параход изгоря съвършено. На следующия ден биде хвърлена на въздуха в Солун Отоманската банка; едновремено бидоха хвърлени бомби срещу немското училище. Пътници бидоха завлечени и държани в плен — всичко с цел да се държи погледът на Европа срещу безпокойната Македония.

Сега зачестиха бомбените атентати, и несигурността и забъркването растяха. И толкоз по-тежко се слагаше притискащата турска ръка над страната. Също така обяснимо е, че турците поради нападенията на четите и атентатите, не бързаха да прокарат реформената програма. Между това чуждите офицери, които трябваше да подновят жандармерията, пристигнаха в Македония. Обаче поради пасивното противопоставяне на турските власти те не можаха да дойдат до желаната цел. Страшната турска жандармерия си остана все пак същата. От немска страна работеше в Солун поручик фон Алтен като жандармерийски организатор. Капитан фон Гьобен по това време обиколи Македония, за да даде на канцлера сведения по впечатленията си.

Тогава в 1904 г. се яви нещо съвсем ново: на Македонска земя се показаха внезапно сръбски и гръцки банди.

В Турция бяха в движение от години тежки вътрешни политически борби, които се отправиха срещу автократическото и неподвижно управление на старотурците. Младотурската революция се подготвяше. Вътрешна размирица отслабваше царството, разпадането най-малко на Европейска Турция изглеждаше, че е предстояще. За Сърбия и Гърция очакваният разгром на турското господство на Балкана означаваше историческия момент, в който беше възможно да се увеличат техните държави за сметка на Европейска Турция. За Гърция тук заедно с Тесалия идваше и Южна Македония, за Сърбия заедно със Санджака от Нови Пазар — едно по възможност по-голямо парче от Северна и Средна Македония. Редовни войски да се хвърлят в Македония, би предизвикало разбира се, война с Турция. Това обаче силите, преди всичко Англия, не биха позволили. Като същински балкански синове, сърбите и гърците почнаха с истински балкански метод: те изпратиха собствените си банди в и без това раздрусаната страна, та от тяхната дейност срещу Турция по-късно да изведат правото си над Македония. Някои от водителите на тия банди бяха активни сръбски и гръцки офицери. Заедно с това тия банди имаха още една цел. Една част от Великите сили, изглежда, мислеше да се застъпи за една повече или по-малко пълна независимост на Македония. От своя страна обаче сърбите и гърците бяха отчаяни противници на една самостоятелна македонска държава. На Великите сили трябваше да се даде доказателство, че народната смесица в Македония съвсем не е в състояние да се управлява сама. Затова трябваше сръбските и гръцки банди да увеличат и без това голямата несигурност в Македония и да предизвикат от забъркването цяла анархия.

Целта успя. Скоро след явяването на гръцките и сръбските банди, в края на 1904 г., в Западна Македония царуваше пълна анархия, защото сега имаше в Македония три вида банди: македонски, сръбски и гръцки. Всички се бореха срещу турските жандарми и войници, а от части и срещу турското население. Само че сръбските и гръцките банди отправяха дейността си едновременно и срещу македонските българи. Така стана една пълна бъркотия. Ако изобщо може да се говори за начина на борбата на сръбските и гръцките банди, все пак тоя на сърбите беше по-добър. Гърците се носеха като варвари. От многото примери привеждаме следните два: през ноември 1904 г. една гръцка банда обгради македонското българско село Зелениче, в околията Флорина и застреля всички присъствующи на една тамошна свадба от 63 души; в началото на април 1905 г. една друга гръцка банда изгори селото Загоричани и преби свещеника, учителя, 7 жени и 23 български селяни.

Сръбските и гръцките банди се наричаха също комити. От това време думата комити доби значение и на разбойници и плячкаджии.

От реформената програма на Силите беше минала една година. Но вместо подобрение на положението, господаруваше на някои места анархия. За да донесат мир в страната, Великите сили влязоха още веднаж в преговори с Високата порта, тоя път, за да се въведат реформи в областта на финансите и съдилищата. Преговорите се проточиха две години. Султанът се съгласи едвам тогава, когато една международна флота зае митницата и пристанището на Митилин.

Преди обаче да се развие тая реформа, избухна на 23 юли 1908 год. Младотурската революция. Турция стана конституционна държава. Султан Абдул Хамид отиде на изгнание в Солун. Новите управители обещаха на Силите, че ще изравнят християнските си поданици с мюсюлманите. По цялото турско царство станаха радостни празненства и побратимявания между турците и единичните националности. При водителите на В. М. Р. О. се явиха пратеници на новото правителство и ги уверяваха, че правата, за които македоно-българското население до сега се е борило, в рамките на турската държава, ще им се дадат. В отговор на това В. М. Р. О. спря своята борба и образува „Съюз на конституционните клубове“.

Целта на тоя съюз, която трябваше да се постигне по законен път, беше самоуправление в Отоманската империя, общо, тайно право за гласуване, свобода на печата и събранията, учене на майчиния език и самоуправление на общините. Македонските гърци образуваха с техните владици един подобен съюз, „Силогос“. Също и другите национални малцинства в широкото турско царство се събраха под същите принципи.

Македонските комити изчезнаха от планините, мрежата на В. М. Р. О. се разпусна. Едновременно Великите сили повикаха своите офицери и специалисти от Македония. Македонският въпрос изглеждаше окончателно  разрешен и  погребан.

Но след няколко месеци се яви едно тежко освестяване. Упойването от свободолюбивите фрази, които  придружават всяка революция, изчезна. Щом революционерите взеха в ръцете си здраво властта и видяха пред себе си тежката задача, от разноцветната държава да направят едно силно господарство, те взеха същите средства, за които по-рано тъй горещо укоряваха старотурците; те се опитаха да отоманизират малцинствата. Вече в 1908 год. турското мнозинство в Парламента прокара закон против клубовете и организациите на националните малцинства. Македонският „Съюз на Конституционните клубове“ биде унищожен с оръжие. Правото за гласуване на практика се ограничаваше в полза на мюсюлманите. Правителството създаде учреждения, за да попречи на малцинствата да придобият земя и за да намали техните черковни права. Една голяма обезоръжителна акция в Македония доведе до многобройни кървави сблъсквания.

От това положение в 1910 год. за втори път се образува В. М. Р. О. Пак забродиха македонските комити през планините, пак бомбени атентати постоянно обезпокояваха страната. След двугодишна пауза, в Македония господаруваше старото положение — борба на всички срещу всички.

В същото време младотурското правителство се зае със силна ръка да реорганизира недостатъчната турска войска. То беше видело, че денят, в който ще трябва да се бори за своето владение в Европа, не ще е много далеч. То повече или по-малко гледаше на русите, италианците и австрийците като на противници и извика главно немски инструктори офицери в страната. В Солун, главният град на Македония, работеше полковник Андерпен за алтилерията; поручик Вайдиман за инфантерията и майор Фон Фрези за кавалерията. Положението на немските инстуктори офицери не беше много леко. Правителството им помагаше според силите си, но работата им страдаше при голямото съзнание, че с невежеството и със старата си флегма турските офицери не искаха да видят недостатъците на армията.

И все пак не може да се откаже, че от господарството на младотурците вееше нов лъх в старата сграда на турското царство. Умразата, а може би и страхът пред засилващата се Турция, особено изгледите за завладяване на земя докараха това, което досега изглеждаше невъзможно: тримата неприятели на Балкана станаха братя — сърби, гърци и българи сключиха в пролетта на 1912 година един съюз срещу Турция. Военна атмосфера вееше на Балкана. Великите сили се стараеха да укротяват и да посредничат. Беше късно: застрашените турци докараха войски, уж за маневри, около Одрин; черногорците бяха вече почнали борбата срещу турците; в турския Санджак се подигна сръбският народ. В октомври 1912 г. избухна войната на целия Балкан. Борбата главно се водеше за Македония. В договора, който беше сключила със Сърбия и Гърция, България за пръв път отстъпи от правия път на политиката, която до сега винаги беше вземала по отношение на Македония. Необходими бяха 6 месечни преговори, за да отстъпи България от своята задача: самостоятелността на Македония с цената на нейната борба. В забулена форма тя се съгласи за разделянето й. Руският цар трябваше да бъде най-висшият съдия.

Военните операции се изпълниха с удивителна бързина: Европейска Турция пропадна още при първия удар. Главната тежест на борбата, ударът срещу Цариград бяха поели българите. На 22 октомври 1912 г. те разбиха турците при Селиолу, на 29 октомври те почнаха обсадата на Одрин и вече на 3 ноември те победиха още веднъж при Люле Бургаз, и на 15 ноември те стояха вече пред укреплението Чаталджа, последната крепост пред Цариград.

Между това сърбите и гърците — при това с една българска дивизия — без мъка заеха цяла Македония, докато главната българска сила беше заета в силна борба пред Чаталджа. Изходът на Балканската война е познат: притежавайки желаната област, гърците и сърбите внезапно поискаха изменение на съюзния договор според положението. Когато България се противопостави, сърби и гърци се съединиха и нападнаха вчерашната си съюзница, след като бяха сключили общо мир с Турция в 1913 г. Нападната от всички страни от преобладаващи съседни сили, България не можеше да направи нищо друго, освен, както каза нейният цар, да свие знамената си и да се надява за по-добри времена.

Според Букурещкия мир, Македония попадна под дележ: Сърбия взе цяла Северна и Средна Македония, Гърция — Южна Македония със Солун, а българите добиха Източна Македония и пристанището Дедеагач на Егейско море.

При започването на Балканската война македонците поздравиха навлизащите сръбски и гръцки войски като освободители от турското иго и взеха участие в борбата срещу турците. Те преживяха, понеже бяха българи, едно ужасно разочарование. Сърбите и гърците третираха Македония още от началото като завладяна земя. Тяхната първа дейност след навлизането им в Македонската земя беше затварянето на българските училища.

До войната Македония стоеше цяла затворена под чуждо робство. Вместо очакваната самостоятелност, мирът от Букурещ й донесе още по-лошо положение отколкото по-рано: той разкъса страната на три части и й даде вместо един трима господари. Едно дълбоко огорчение обзе българското население. В. М. Р. О. викна за борба тоя път срещу сърби и гърци. Вече в септември 1913 г. избухна въстание в Западна Македония. Сръбските войски го потушиха най-после кърваво и изгониха въстаниците на албанска почва. Комитите обаче се бореха в цялата страна и по-нататък. Зачестиха бомбените атентати; старите прийоми дойдоха пак на дневен ред.

Те се прекъснаха от Световната война, когато немци, българи и австрийци заеха Македония под сръбска власт. България застана на средноевропейските сили заради Македония. Когато остатъците на сръбската войска и хилядно сръбско цивилно населене в края на 1915 г. бягаше през замръзналите планини към брега на Адриатическо море, за македонците и албанците дойде денят на отмъщението: само останки достигнаха спасителния бряг.

В края на 1915 г. нямаше вече сръбска държава; изходът на Световната война обаче даде всичко и даже повече на Сърбия, отколкото тя бе загубила кога и да е. Тя получи Хърватско, Словения, Босна и лъвската част от Македония; Гърция задържа Южна Македония и Солун. Договорът в Ньойи, с който свърши Световната война за България, взе пристанището й Дедеагач и заедно с това и изхода й към Егейско море и й даде от Източна Македония само едно малко парче с 200 000 жители.

Така днес Македония е разделена главно между Сърбия и Гърция; и двете се стараят от Световната война насам да направят заробеното население сръбско и гръцко. Гърците работят така, че те изгонват българите и на тяхно място населяват многобройни бежанци от Турция, сигурно най-просто и радикално средство, за да си присъединят новозаетата провинция. Сърбия не разаполага с човешки материал, за да замести македонските българи; затова тя се опитва с насилие да направи от македонците сърби.

Резултатът до сега е: 300 000 български бежанци вън от Македония, пълно разрушение на целия български училищен живот, изгонване на българската интелегенция, изключителни закони за цялата тая страна, препълнени затвори, смъртни присъди и — за трети път — възкръсване на В. М. Р. О.

Македонците преценяват господството на сърби и гърци като много по-лошо от онова през тъмните времена на турското робство. България сега е една безсилна държава, която не може да помогне. Европейските сили поставиха своя подпис под разкъсването на Македония и се държат на страна. Обществото на народите, към което се обръщат македонците, само взема бележки от многото им оплаквания.

* * *

Забележително е, че нито турските нито по-късно сръбските войски не успяха да унищожат македонските чети. Двете големи въстания на македонците, в 1903 и 1913 г. пропаднаха скоро след появяването на редовни войски; срещу внезапно явяващите се комити обаче употребяването на редовни войски се указа много скъпо. Докато дойдат войските от гарнизоните си на мястото, комитите, пазени от народа, намираха далечните си убежища. В несигурни случаи като полу по-спасително средство им оставаше преминаването на българска или албанска държавна територия. Под турско робство, силни кавалерийски отделения цели месеци кръстосваха, за да търсят комитите из цялата страна. Комитите се скриваха, и щом се прибереха войските, почваха отново своята работа.

Военният апарат беше много голям и скъп. За това грижата за борба с комитите остана на жандармерията. Сърбите наново формираха своята жандармерия, образуваха по-големи съюзи и дружества в страната. За главите на известни водачи те обещаха от 50 до 250 хиляди динари. От височината на паричните цели не е мъчно да видим важността на водачите: 250 хиляди динари струваше за сърбите главата на Тодор Александров, който с известна настойчивост и действителна сила води борбата на В. М. Р. О. след Световната война. В лятото на 1924 г. един македонски българин спечели тая сума. Но на местото на Тодор Александров се явиха други мъже.

Борбата на македонските комити се сравнява с тая на гвериласите в Испания. Испанските гвериласи се бориха само 7 години. Македонските комити се борят вече от 30 години насам. Но главната разлика е друга: зад испанските гвериласи стоеше като гръб експедиционната войска на Вашингтона и редовната испанска армия, колкото да беше понякога малка и лоша. Освен това никога Испания не беше цяла окупирана от войските на Наполеона. Македония обаче е напълно предадена в чужди ръце, и една редовна македонска войска не съществува. Значи, македонците се борят при много по-тежки условия. Затова и македонският четнишки институт не може да вземе тия размери, които взеха испанските гвериласи. Масата македонски българи, като селяни, седи в черупката си, но комитетът е особен фактор, който винаги и навсякъде може да разчита на помощта на сънародниците си. Само той е говорящата тръба на В. М. Р О., чрез която се обръща вниманието на света и се държи настроението му напрегнато върху Македония. За освобождението на страната комитите са много слаби, а средствата на Сърбия и Гърция много големи.

Едно само общо имат гвериласите с комитите: фанатизмът срещу потисниците и с това всички жестокости, които тайната борба за свобода неминуемо носи със себе си.

Желанието на сърби и гърци да асимилират Македония, след като я заеха, от тяхно гледище, е напълно разбираемо. Защото държавата, която притежава Македония, ще господарува над България политически и икономически. Политически поради извънредно доброто стратегическо положение на Македония, икономически, защото Македония е естествената врата на Балкана към Егейско море. Солун е най-късото съединение между Балкана и Мала Азия.

Ньойиският договор разкъса Македония в една сръбска и гръцка половина и една малка част се даде на България. По този начин се поставиха митниците по средата на една страна, от стопанска гледна точка, представяща съвсем цялостна област. По-рано местните продукти се изнасяха към пристанищата й на Егейско море, а самата страна се снабдяваше с европейски стоки и с изделия на Южна Македония. Днес на Вътрешна Македония липсва естественият изход, а на Южна Македония — хинтерландът за търговията й. С разделянето на Македония изчезнаха от пристанището на Солун пушенето на дима и мириса от маслата. Днес Солун стана търговски център от IV категория. Много евреи напуснаха масово града — най-сигурният белег, че в най-скоро време там нищо не ще остане. Не ще е по-добре и на градовете в долината на Вардара и Струма. Двете реки са естествени пътища към Егейско море.

Прерязвайки естествените съобщения, през тях върви сръбско-гръцката граница. Размяната на стоки е парализирана, и градовете западат. Дали сърбите, чието население днес е тъй разнообразно събрано, както и на пропадналата Дунавска монархия, някога ще успеят да направят заедно с хървати, словенци, албанци и турци и от македонските българи сърби, е съмнително. Чистата народна противоположност до сега остана непреодоляна. При това, в Македония няма българска къща, жителите на която през тия 30 годишни борби за свобода да не е дала поне една кървава жертва.

Напротив, Южна Македония скоро ще бъде една чисто гръцка провинция, ако Гърция продължава в същата степен да гони българите като до сега. Това обаче заплита още повече положението на Балкана, защото, който притежава Северна и Средна Македония, трябва по стопански и стратегически съображения да има и естествения изход към морето, значи, и Южна Македония с главното й пристанище Солун.

Още през Балканската война от 1912 г, се дойде до сериозни търкания между двете победителки държави — Сърбия и Гърция, защото Сърбия по всякакъв начин иска да получи достъп до Егейско море. България днес е безсилна. Тя обаче не е забравила кръвните си роднини в Македония и ще си спомни за тях в момента, когато ще има за това сила.

За всеки, който притежава Македония, тя е двуостро оръжие. Дали изобщо е способна да се самоуправлява, би трябвало да се докаже. Тъй, както сега стоят работите Македония е един постоянен спорен обект, който ще притежава оня съсед, който е най-силен на Балкана.

Сегашната балканска генерация води за Македония три войни: те не са последните.

(Из „Wissen und Wehr“, Berlin, г. 27, кн. 4.).

Преведе от немски д-р Св. Думева,

Публ. в Две статии по македонския въпрос. София, 1927 г., с. 15-40.