ЕДНА НЕПОЗНАТА СТРАНИЦА ОТ ФЕРДИНАНДОВАТА ТАЙНА ДИПЛОМАЦИЯ

Когато през 2017 г. издадох книгата „Руско-българските тайни договори, българския суверенитет и независимост, и цар Фердинанд“ едва ли съм се надявал, че толкова скоро ще попадна на друг руско-български договор от Фердинандовата тайна дипломация. А такова строго секретно руско-българско съглашение има изготвено през декември 1909 г., когато в Санкт Петербург са на официално посещение цар Фердинанд, министър-председателя Александър Малинов и външния министър Стефан Паприков. Ако прегледаме всичките документални сборници (на д-р Б. Кесяков, на проф. Г. П. Генов, на проф. Вл. Кутиков, на доц. Сл. Стефанова и др.), посветени на българската дипломация, както и историята на българската и световната дипломация от времето на Третата българска държава, този документ не фигурира, дори не се отбелязва неговото съществуване.

Александър Малинов

Няма да коментирам този документ, но ще отбележа, че той е хронологическо продължение на подписаните по-рано документи между България и Русия през 1902 и 1907 г. Това се забелязва и с просто око и без много да са подготвени читателите в терминологията и основните принципи при тайната дипломация, тъй като и трите документа са от тази сфера. Същевременно прави впечатление, че и при работата върху трите документа присъства не само българския монарх Фердинанд Сакскобургогтски, но и един от най-доверените му слуги генерал Стефан Паприков. Единствената разлика при подписването на трите договора е в длъжностите, които Паприков е заемал – като военен министър, като дипломатически представител в Петербург и като външен министър.

В посоченият сборник, където е поместен този таен проект за договор се съдържат и редица важни документи свързани, както с българо-руските, но и балканските отношения.

В САЩ и редица други западни страни има зависими люде, които се групират в дружества на анонимните алкохолици. В България съществуват такива групи на анонимни „историци“, „професори“, „монархисти“ и пр.  На тях оставям коментарите и на този безспорен документ, свидетелстващ за действията на Фердинанд в ущърб на България и на българския народ, но винаги в свой интерес, при който винаги е готов да заложи българската независимост и национален суверенитет.

В това кратко въведение искам да ви предложа още веднъж красноречивия текст на статия шестнадесета от договора, от която личи характера на Фердинандовата тайна дипломация:

„В случай на прекратяване на действието на настоящия договор оригиналните екземпляри трябва да бъдат унищожени: руският екземпляр в присъствието на Българския извънреден посланик и пълномощен министър в Петербург и българският екземпляр – в присъствието на Руския извънреден посланик и пълномощен министър в София или лица, заемащи тяхното място.

От само себе си се разбира, че двете правителства поемат моралното задължение да пазят в тайна съдържанието на посочения договор и след неговото унищожение.“

Заедно с пълния текст на договора от 1909 г. прилагам отново текстовете на предишните два договора от 1902 и 1907 г., както и откъса от спомените на Велчо Велчев и статията на Симеон Радев върху промените на Търновската конституция и даването на неограничени права на българския монарх.

Документът може да бъде открит в неговия оригинален вид, в интернетсайтовете, а в настоящата публикация ви предлагам само факсимиле от неговата първа страница и от кориците на изданието. Тук той е в превод на български език от колегата ми Ива Бурилкова.

Цочо В. Билярски

РУСКО-БЪЛГАРСКО СЪГЛАШЕНИЕ

Строго секретно

Проект за договор.

Декември 1909 г.

Руското императорско и Българското царско правителства счетоха за добре в името на взаимните интереси  да сключат следния таен договор:

Статия първа

В случай на въоръжен сблъсък на Русия едновременно с Германия, Австро-Унгария и Румъния или с Австро-Унгария и Румъния, а също и в случай на въоръжен сблъсък на Русия с Турция, по чиято и да било инициатива да са тези стъклновения, България се задължава по искане на Руското правителство незабавно да мобилизира всички свои въоръжени сили, да започне военни действия съгласно предварително изготвените планове и да не ги прекратява преди пълното постигане на целите, предвидени в горепосочените планове и във всеки случай не преди получаване за това съгласие от Руското правителство.

Статия втора

Ако Австро-Унгария в съюз с друга държава, непредизвикана към това от България, я нападне, Русия се задължава да окаже на България реално военно съдействие.

Статия трета

Ако Турция, непредизвикана от България, открие военни действия против България, Русия се задължава да мобилизира необходимото количество войски от Кавказкия, а ако възникне необходимост, и от Одеския военни окръзи с цел по всякакъв начин да облекчи положението на българската армия на Европейския военен театър.

Оставяйки си свобода за по-нататъшни действия в зависимост от създаващата се обстановка, Русия във всеки случай поема задължението да окаже на България реално военно съдействие, ако във войната на България с Турция вземе участие против България и друга държава, непредизвикана от България.

Статия четвърта

В случай на благоприятен изход от въоръжения сблъсък с Австро-Унгария и Румъния, Русия се задължава да окаже пълно съдействие за увеличаване на българската територия с областта с българско население, лежаща между Черно море и десния бряг на Долния Дунав; същевременно Русия ще окаже реално дипломатическо съдействие за възможна корекция на останалите граници на Българското царство в желаната от него насока.

Освен това България ще получи право на част от контрибуциите в съответствие с участвалите във военните действия въоръжени сили и направените разходи.

Статия пета

Имайки предвид, че постигането на високите идеали на славянските народи на Балканския полуостров, толкова близки на сърцето на Русия, е възможно само след успешен изход от борбата на Русия с Германия и Австро-Унгария, България приема тържествено задължение в този случай, а също и в случай на присъединяване към горепоменатите държави на Румъния и Турция, да положи всички възможни усилия за отстраняване на всеки повод за по-нататъшно разширяване обхвата на сблъсъка. Що се отнася до държавите, които може да се окажат в съюзни или дружески отношения с Русия, Българското правителство ще заеме по отношение на тях съответната дружеска позиция.

Статия шеста

В случай на благоприятен изход от въоръжения сблъсък с Турция, Русия се задължава да окаже пълно съдействие за увеличаване територията на Българското царство с местата с предимно българско население, например в уговорените граници на прелиминарния договор между Русия и Турция, сключен в Сан Стефано на 19 февруари 1878 година.

Статия седма

Ако резултатите от войната в случаите, предвидени в статии 1, 2 и 3 от настоящия договор, не отговарят напълно на поставените задачи, Русия поема задължението да положи всички усилия за запазване на сегашните граници на България и за ограничаване на възможните наложени й контрибуции.

Статия осма

Незабавно след подписването на настоящия договор Руският военен министър и Българският военен министър или лица, специално избрани за това, ще бъдат упълномощени от съответните правителства да определят общността на целите на въоръжените сили на двете държави на театрите на военните действия, гранични с България, предвид постигането на пълен и бърз успех; с течение на времето тези цели могат да бъдат подложени на необходими промени, но не без взаимно съгласие.

Подробните планове за войната ще бъдат разработени от Българското военно министерство самостоятелно в границите на общата определена задача, но със задължително съблюдаване на главното изискване – насочването на основната маса на българските въоръжени сили против общия враг. В интерес на делото Българското правителство ще държи Руския военен агент в България в течение на всички подготвителни работи и на всички нововъведени частични промени.

Статия девета

Със започването на военните операции българската армия ще действа напълно самостоятелно, ръководейки се от предварително уговорените цели, отстъпление от които може да бъде направено не без съгласието на Руския главнокомандващ или под влияние на непреодолима сила.

Ако в хода на войната Руският главнокомандващ намери за необходимо да промени първоначално поставените цели, съответните директиви ще се признаят като абсолютно задължителни за изпълнение от Българската армия.

Само при точно спазване на това изискване, така необходимо за успеха на войната, настоящият договор е задължителен за Русия с всички негови последствия.

Статия десета

В случай на съвместни действия на Руската и Българската армии на един военен театър, общото командване принадлежи на Руския главнокомандващ; във всички останали случаи при съвместни действия на различни войскови подразделения, командването принадлежи на началника на военната част най-висш по ранг (в последователност – батальон, полк, бригада, дивизия, корпус и отделна армия); при съединение на военни части с еднакъв ранг, командването принадлежи на началника старши по чин.

Статия единадесета

При Щаба на Главнокомандващия българската армия ще има специално назначен генерал или полковник от офицерите на Руския генерален щаб с длъжност военен пълномощник; той ще служи само като посредник във взаимните връзки на двамата главнокомандващи. Руското правителство си запазва правото да има свои военни пълномощници и в части на българската армия с по-малка сила; всички те се подчиняват пряко на Главния пълномощник; при решаването на различни стратегически положения или други въпроси, където взаимните руско-български интереси така или иначе биха се сблъскали, те получават право на съвещателен глас. Българският началник решава въпроса сам, по собствено разбиране, но същевременно няма право да откаже писмена мотивировка на прието решение, разминаващо се с мнението на руския военен пълномощник.

В най-важните случаи окончателното решение на въпроса по принцип принадлежи на Руския главнокомандващ.

Руският военен главнокомандващ и Военните пълномощници държат напълно осведомени съответните щабове за всички предприемани действия, всички планове и предположения.

Статия дванадесета

Българското правителство се задължава по въпросите за назначаването на Главнокомандващ на Българската армия, само ако Негово царско величество българският цар не пожелае сам да поеме главното командване, а също и началник Щаба на Главнокомандващия, да се споразумее предварително с Руското правителство.

Статия тринадесета

На която и територия да действат съюзните войски, те се ползват с еднакви права и пълното съдействие от страна на руските и българските власти, както военни, така и граждански; това условие се отнася до разквартироването, всякакъв вид реквизиции, санитарните, пощенско-телеграфните части и др.

Освен това българското правителство поема задължението да предаде в пълно разпореждане на руските военни и морски власти всички налични морски и пристанищни средства.

Статия четиринадесета

Настоящият договор ще е приложим в продължение на пет години и след това до изтичане на годината, считано от деня на обявяване прекратяване на действието му от една от договарящите се страни.

Статия петнадесета

Настоящият договор се смята за секретен; двете правителства се задължават да вземат всички зависещи от тях мерки за запазването му в тайна.

Статия шестнадесета

В случай на прекратяване на действието на настоящия договор оригиналните екземпляри трябва да бъдат унищожени: руският екземпляр в присъствието на Българския извънреден посланик и пълномощен министър в Петербург и българският екземпляр – в присъствието на Руския извънреден посланик и пълномощен министър в София или лица, заемащи тяхното място.

От само себе си се разбира, че двете правителства поемат моралното задължение да пазят в тайна съдържанието на посочения договор и след неговото унищожение.

Публ. в Сборник секретных документов из Архива бывшаго Министерства иностранных дел. № 2. Издание Народнаго комиссариата по иностранным делам. Типография Комисариата по иностранным делам, Дворцовая 6. Декабрь 1917 г., с. 44-50. Превод от руски език И. Бурилкова.

* * *

ПРИЛОЖЕНИЯ:

ТАЙНИТЕ ДОГОВОРИ И ДРУГИ ДОКУМЕНТИ:

№ 1

ТАЙНА ВОЕННА КОНВЕНЦИЯ МЕЖДУ РУСИЯ И БЪЛГАРИЯ.

Петербург, 31 май 1902 г.

1. Настоящето съглашение не преследва агресивни цели, а има пред вид само да се противодейства на военната конвенция между Австро-Унгария и Румъния.

2. По силата на изложеното в чл. 1, настоящето съглашение има пред вид действията само против Австрия и Румъния и не може да бъде насочено против Турция, нито против друга някоя балканска държава.

3. Русия с всичките си сили ще съдействува за запазване на целостта и неприкосновеността на територията на България.

4. В случай, че България или Русия, или двете тия държави заедно, бъдат нападнати от страна на Австро-Унгария или Румъния, от двете тия държави, или пък от Тройния съюз, то договарящите държави са задължени да употребят всичките си сили и средства за борба с нападателите, без да се спират пред никакви жертви за постигане на пълен успех.

5. Ако България бъде заплашена само от Румъния, то срещу нея ще бъдат насочени българските въоръжени сили. Ако ли Австро-Унгария обещае на Румъния морално съдействие или пък въоръжена помощ, то Русия се задължава да даде на България дипломатическа поддръжка, ако ли пък Австрия мине към активни действия в помощ на Румъния, то и Русия ще излезе на помощ на България с достатъчни за смазването на Австрия сили. Също така, ако Австро-Унгария и Румъния или Тройния съюз, без да започнат война против България, нападнат Русия, то и България е длъжна да мобилизира силите си, като ги съсредоточи съгласно изработения план, и щом Русия поиска да започне настъпателните си действия против австро-румънските войски.

6. В случай на война на Русия и България с Румъния и Австро-Унгария или с Тройния съюз, България ще запази най-строг неутралитет спрямо Турция и крайна предпазливост в сношенията си с нея, за да не би поради един конфликт с тая държава да се предизвикат усложнения в общото положение.

Пред вид на изложеното, като остави на Балканите за наблюдение на границата и за запазване реда и спокойствието в страната само една малка част от своите сили, тя ще съсредоточи армията си на Дунава за действие против Румъния, съгласно плана, който ще се изработи.

7. Плановете за мобилизация и съсредоточаването на българската армия и частите й, както и плановете за отбрана и настъпление за изпълнение на поставените от Руския Главен щаб задачи и цели, трябва своевременно да се изработят под ръководството на Руския Главен щаб съвместно с Българското Военно министерство и се утвърдят от Негово Величество Всерусийския Император. Според нуждата, те ще се преглеждат, поправят и допълват.

8. Главното командуване на въоръжените сили на Русия и България във време на войната и ръководството на операциите, било че действуват руската или българската армии заедно или по отделно, т.е. на отделни театри на войната, във всеки случай принадлежи на Руския Главнокомандующ. Негово Царско Височество Българския Княз ще запази правата и званието си Главнокомандующ на своята армия и ще я командва лично. Ако ли Негово Величество назначи за това друго лице, то последното, както и Началника на Щаба на армията, трябва предварително да бъдат избрани със съгласието на Руското Военно министерство и с одобрението на Негово Величество Всерусийския Император.

За улеснение на сношенията с Руската Главна квартира, при Главната квартира на Главкомандующия българската армия ще се намира един генерал от руската армия с един щаб-офицер. При началника на всеки корпус или отделна част от българската армия ще се намира един руски щаб-офицер. Всяко от тия лица при решаването на въпросите от оперативен характер ще има право на съвещателен глас.

При Главната квартира на Руския Главнокомандующ ще се намира един български генерал или щаб-офицер по назначение от Негово Царско Височество Българския Княз.

9. Военните и транспортни кораби на руския флот в течение на военните действия ще имат право да се ползуват от всичките български пристанища, да се снабдяват в тях с всичките видове доволствия и да вземат мерки за заглаждането и отбраната им. Българският военен и транспортен флот се поставя в пълно разпореждане на Началника на руския флот за решаване, заедно с него или отделно на всички задачи, които той признае за нужни.

10. Настоящето съглашение влиза в сила незабавно след подписването му и съставлява държавна тайна от особена важност.

Военен министър, Генерал-адютант Куропаткин.

Военен министър, Генерал-майор Паприков.

Houver Institution, Stanford University - F 63-6, 7 л. Оригинал на руски език. Ръкопис. Сега в ЦДА, ф. 3 к, оп. 18.

№ 2

ТАЕН РУСКО-БЪЛГАРСКИ ДОГОВОР

[Евксиноград, септември 1907 г.]

Между негово Царско Височество Великия Княз Владимир Александрович и генерал Молозов от една страна – които действуват от името на руското Министерство на външните работи; и Негово Царско Величество Княза на България, заедно с високопочтения министър на външните работи Д. Станчев, военния министър Д. Николаев и княжеския български дипломатически агент в Петербург – които действуват от името на България – от друга страна: е сключена в Евксиноград следнята конвенция:

1. Българското княжество, като потвърдява своя договор с Русия, сключен в 1895 год. и потвърден в 1898 год., след това отново изменен и потвърден в 1906 год., се задължава към Русия да й предаде напълно върховното ръководство на външната политика, във всичко що се отнася до македоно-одринския въпрос; България се задължава да не повдига самостоятелно този въпрос, нито в бъдеще да се опитва да го разрешава с въоръжена сила.

2. България се задължава в пределите на своята държава да потъпква всяко македонско движение и особено да арестува всички образуващи се на нейна територия чети; Русия от своя страна се задължава да наложи на Сърбия спазването на същия принцип.

3. България признава на Русия и Австро-Унгария съвместното владение в турските провинции, под условието щото в случай на военна окупация цялата земя между Вардар и Черно море да бъде предоставена на българската редовна армия, размера на която ще се определи от българското Военно министерство.

4. В такъв случай руското Военно министерство е, което ще определи военноначалниците, които ще бъдат поставени на чело на българския Генерален щаб и на българските дивизии.

5. Две руски кавалерийски дивизии ще навлязат в България и ще се поставят под разпорежданията на българското Военно министерство, най-късно седем деня след отварянето на неприятелските действия между България и Турция, или между Русия и Австро-Унгария от една страна и Турция от друга.

6. България поставя своята флотилия, както и пристанищата Варна и Бургас под командата на руския адмирал, който има върховното началство над руската черноморска флота. България се задължава, през целият период на неприятелските действия, да доставя на флотата и на кавалерийския корпус необходимите хранителни продукти.

7. България се задължава в случай на нужда да принуди Румъния към необходимия неутралитет и за тая цел да струпа на нейните граници и зад нейните крепости по дунавската линия необходимото количество войска.

8. В случай на победоносна война България ще получи една трета от военната контрибуция, както и една трета от завзетата територия; тя, в същото време има правото да си осигури един излаз на Егейско море. От друга страна Цариград остава обекта (целта) на руската акция, за постигането на който, обаче, българската армия ще вземе участие, едновременно със стоварените там по море руски войски, чрез обсаждането на Одрин и форсирането на укрепената линия Чаталджа.

9. Правото да обявява война и да сключва мир принадлежи на Русия.

10. На България се признава правото, да издействува незавимостта си от Турция и превръщането си в независимо царство. Русия се задължава в такъв случай да издействува одобрението на подписавшите Берлинския договор Велики сили.

Публ. във в. „Работнически вестник“, София, 11 декември 1913 г., с. 1-2.

№ 3

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ВЕЛЧО Т. ВЕЛЧЕВ „ИЗ БУРНИТЕ ВРЕМЕНА НА НОВАТА НИ ИСТОРИЯ. ЗАПИСКИ И СПОМЕНИ“

ОТКУПВАНЕ НА НЕЗАВИСИМОСТТА И НА ИЗТОЧНИТЕ ЖЕЛЕЗНИЦИ. – РУСКАТА ПАРИЧНА ПОМОЩ. – ЕДНО ПРИЗНАНИЕ НА МАЛИНОВА ЗА БЕЗИЗХОДНОТО ПОЛОЖЕ-НИЕ, В КОЕТО Е БИЛА БЪЛГАРИЯ. – ОБРАТ В РУСКО-БЪЛГАРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ. – ЦАР ФЕРДИНАНД В ПЕТЕР-БУРГ. – РУСКО-БЪЛГАРСКИ ВОЕНЕН СЪЮЗ

Както казах по-рано, радостите от обявяването на Независимостта се заместиха от безпокойство и загриженост, когато, въпреки уверението на правителството при обявяването й, че с пари няма да я откупува, се откри въпроса за парично обезщетение на Турция с изплащане трибутите ни като васална държава и се започнаха преговори с Портата по това из-плащане, както и за откупуване на окупираната част от Източните железници. Тия преговори се водиха от м[инистъ]р Ляпчев цял месец в Цариград и завършиха с едно съглашение България да плати за ликвидиране и на двата въпроса една сума от 82 милиона лева. Правителството започна да дири заем за изплащането на сумата. Немските банки, с които то води преговори за такъв заем, поставяха условия, които биха направили фиктивна Независимостта, която щяхме да откупим с него. Те поискаха като гаранция за заема вмешателството си в управлението на окупираната част от Източната железница. Правителството се намери в трудно, „безизходно“ положение, както по-късно призна това Малинов. В това трудно положение не само на правителството, а и на България, притече ни се на помощ руското правителство, което ликвидира двата въпроса по откупуване независимостта и железницата за сметка на свои зимания от Турция. Срещу това България се задължи спрямо Русия с един заем от Руската държавна банка с най-леки условия и без никаква реална гаранция.

Премеждието с акта на 22 септ. и с окупирането на компанската линия премина благополучно благодарение на руското правителство.

При дебатите по отговора на тронното слово в Народното събрание през ноември (1909 г.) Малинов, като говори в речта си за руската услуга, направи признанието, че тя е спасила България от едно безизходно положение. „Тая откровеност, писа „Ден“ по тоя повод, (бр. 2014), прави чест лично на г. Малинова, но тя не прави чест на неговата политика. Тая политика е била безумна, авантюристична, щом без една чужда помощ, на която тя не е могла да разчита, е щяла да заведе държавата към безизходност. Онова, което е спасило и държавата и правителството от безизходност, – руската помощ – не е резултат на тая политика, то е чужд за нея елемент, то е дошло и за нея и за нас като от небето.“

По нататък статията на „Ден“ продължава:

„Правителството на г. Малинова беше направило всичко, за да ни лиши от поддръжката на Русия. То даже действуваше спрямо нея провокаторски. То излъга нейния представител в София в навечерието на обявяване царството, че това няма да стане. На увещанията на г. Сементовски-Курило да се не бърза с провъзгласяване на царството, защото Австрия иска да се възползува от това събитие, за да си анексира Босна и Херцеговина, и на неговите уверения, че по-късно Русия сама ще вземе в ръцете си делото на българската независимост, правителството на г. Малинов надменно отговаряше със същата груба лъжа, че никой не мисли за провъзгласяване на Независимостта! И когато после излезе наяве тая лъжа, когато стана явно, че българското правителство, или неговия цар (то е все едно!) е действувал в съгласие с Австрия, когато започнаха инсинуациите и ръмженията против Русия от официалните вестници, когато един от министрите, М. Такев, отиде във Виена да прави австрофилски декларации пред кореспондентите, можеше ли същото това правителство да разчита на помощта на Русия? Понеже Русия, въпреки тия предизвикателни действия, се притече на помощ на България и не я остави да си разбие главата из пътищата, в които, по чуждо поощрение, беше вкарана, това значи ли, че политиката на българското правителство е била мъдра, далновидна?

А какво щеше да стане с България, къде щеше да я заведе нейното правителство, ако беше я оставила на съдбата й освободителката й, ако не беше се изляло върху нея и тоя път руското великодушие? Г. Малинов сам отговаря на тоя въпрос: България щеше да изпадне в безизходност и щеше, може би, да си разбие главата! Ето какво щяхме да дължим на правителството, ако бяхме останали само на неговата политика! Онова, което стана, дължим го другиму – дължим го, въпреки нас, на Русия, на неизчерпаемата руска благосклонност към България.“

На 16 ноември (1909 г.) Народното събрание гласува договора с Русия за заема ни от Руската държавна банка. Ето нашата статия по тоя повод („Ден“, бр. 2025):

ГЛАСУВАНЕТО НА ДОГОВОРА С РУСИЯ

Гласуването на договора с Русия онази вечер е било съпроводено с една манифестация, която прави чест на Народното събрание и напълно отговаря на чувствата на българския народ. Цялото народно представителство, на крака, с акламации и с възторжени викове „Да живее Русия“ е гласувало договора за заем, който нашата освободителка ни предложи за ликвидиране сметките ни с Турция при скъсването васалните ни връзки с нея. Предложеният ни заем не само е безподобен по своята износност, както го е окачествил г. Тодоров, но той можеше да ни се даде, както е добавил същия оратор, само от Русия, освободителката на България. Не само материалните условия на тоя заем, са които го правят ценен за нас още по-ценен го правят побужденията, с които ни е даден, побуждения благородни и възвишени, каквито бяха ония, които преди тридесет и две години движеха храбрите руски войски в боевете за нашето освобождение. Никак не е преувеличено да се каже, че със своята великодушна, братска помощ Русия втори път освободи безпокойната, нетърпеливата да отърси всички следи от робството България, като я извади тоя път от пълните с неизвестност усложнения на септемврийския акт и като не я остава да изпадне във финансовите примки, които някои западноевропейски доброжелатели й бяха поставили. Намесата на Русия за изравнение на възникналите опасни усложнения е и финансова, и политическа, защото тя не само улесни България да избегне тежки финансови задължения, но и пресече алчните апетити, които бяха се възбудили около нея. На Русия дължим, дето не плащаме днес много по-скъпо нашата независимост и дето за това изплащане не заложихме нашето финансово и икономическо бъдеще.

Г. Малинов има благородната откровеност да признае тоя факт, колкото той и да е унизителен за политиката на неговия кабинет. Пред очевидността на факта, опитът да се прикрие или омаловажи той би опозорил България в очите на всички благородни хора. Г. Малинов има щастливото вдъхновление да съзнае това и, като предпочете да настъпи самолюбието си и да изобличи политиката на своето правителство призна тържествено, откровено, кавалерски, че без руската помощ България нямаше да излезе така безвредно, или с толкова малко вреди, из опасните заплитания, в които беше вкарана от акта на 22 септември.

Това признание биде подчертано по най-тържествен начин онзи ден и от Народното събрание с вота му на договора с Русия. Наместо всяко разискване един общ и задушевен вик се е издигнал в оградата на събранието: „Да живее Русия!“ Тоя вик изразява единственото чувство, което договора буди у българския народ – чувството на нова признателност към неговата освободителка за подновеното доказателство на нейната неизтощима любов към рожбата й България.

Не остава освен да пожелаем, щото тая благородна манифестация, която ще повдигне отечеството ни в уважението на света, да отрази във всичките умове и сърца съзнанието и чувството, които са я предизвикали, и по тоя начин да способствува, за да се установи веднаж за винаги оная политика в България, която единствено й прилича и единствено може да гарантира нейните интереси и нейното бъдеще.

В. Т. Велчев

Пожеланието изказано в тая статия е било на път да бъде осъществено. След гласуването на договора за заем от Русия се заговори за един благоприятен обрат в руско-българските отношения и за скорошно пътуване на цар Фердинанд в Петербург. Скоро тия слухове се потвърдиха и на 7 февруари (1910 г.) Малинов съобщи в Народното събрание за царското пътуване в руската столица, придружен от него и от министъра на външните работи Паприков. Царят в това време беше във Виена, дето беше се срещнал с барон Ерентал и беше приет на аудиенция от Франц Йосиф. На 8 февруари двамата мини-стри заедно с царица Елеонора заминаха за Виена, отдето придружиха царя за Петербург. Те пристигнаха там на 19 февруари, посрещнати по един внушително тържествен начин.

Каква беше целта на това неочаквано посещение на българския цар в Петербург? От правителствена страна се съобщи, че то става, за да се изкаже благодарност на руския цар и на руското правителство за помощта, която ни дадоха по откупуване Независимостта и Източната железница. Добавяше се, че се имало желанието да се представи на руското царско семейство царица Елеонора, която беше оставила добри спомени в Русия във време на Руско-японската война със своята доброволческа служба в Руския червен кръст в Манджурия. Но явно беше, че посещението имаше и политическо значение. В това време се водеха преговори между Русия и Австро-Унгария за едно споразумение по балканските работи. Можеше с вероятност да се мисли, че пътуването на цар Фердинанд, придружен тоя път от двамата отговорни министри, което ние нарекохме в „Ден“ „първото конституционно пътуване“ на българския държавен глава след обявяването на Независимостта, не беше чуждо на тия преговори между двете заинтересовани в Балканите Велики сили. В каква смисъл, обаче, то беше във връзка с тия руско-австрийски преговори, това не можеше да се разбере още тогава. Българският печат, и опозиционен и правителствен, видя в царското посещение, сигурно поискано от руското правителство, желанието на последното да внуши на нашето волята си да се тури край на всички размирни действия на Балканите.

Ето нашата статия в „Ден“ по тоя повод (бр. 2104):

В ПЕТЕРБУРГ

Срещата на нашия цар с руския цар в Петербург, в присъствието на министрите от двете страни, не ще никакво съмнение, има за главен предмет балканските работи в свръзка с проектираното австро-руско съглашение. Базата, върху която наверно ще стане това съглашение, е запазването мира и статуквото на Балканите. А на такава база сключено, при ревностното съдействие на останалите сили от двата европейски лагера, то ще означава преобладание на миролюбивото настроение в Европа. Следователно, балканските държави, които не могат да направят ни една стъпка против волята на Европа, ще бъдат принудени да съобразят своята политика с нейното настроение. От всичко се вижда, че предстои една продължителна пауза на мир и ние тук нa Балканите, волею-неволею, ще да се предадем на по-спокойна работа.

Навярно, в тая смисъл говорят на нашия цар и на министрите му и в двете столици, Виена и Петербург, ако е истина, че съглашението между тях е на път да се осъществи. На цар Фердинанда ще бъде внушително дадено да разбере, че трябва да тури точка на една политика на лавиране и играене с огъня, която, при единодушието на Европа за запазване мира, става безсмислена и непрактикуема.

Ония, които са научени да ловят риба в мътна вода, които дирят своето политическо и лично благополучие в бъркотиите, в алармите, в патриотичес[ките] акции, — въоръжения, доставки, авантюри, — не могат, разбира се, да бъдат доволни от подобна перспектива. Те оплакват вече България и искат осуетяването на руско-австрийското съглашение. Трезвите хора, обаче, които искат да се обезпечи мирното културно развитие на балканските народи, гледат с надежда на това съглашение, от което очакват да тури край на съсипателните авантюристически помишления в Балканите. Те очакват от едно европейско съглашение, положено върху искреното желание да се запази мира, спасението на балканските народи от съсипването им чрез непосилни въоружения и чрез постоянни тревоги и спъвания на икономическия им развой. Такова европейско съглашение, за туряне край на размирията на Балканите, се очаква от разумните хора като спасение на балканските народи.

Но трябва да подчертаем това условие за благотворността на европейското съглашение, именно — искреното желание за запазване мира, което налага дълг на Великите сили да от-странят всички причини за смущение. Ако такива причини останат, никакви съглашения не ще бъдат в състояние да спрат техния ефект. Ако на Турция, главния извор нa смущенията, бъде допуснато да измъчва християнските населения в нея, да прекарва под нож и бесилка всички по-будни елементи, ако Европа не вземе изново под своя защита християните в Турско, всичките Ł съглашения, всичките Ł заплашвания, ще останат суетни и опасността за мира на Балканите няма да се отстрани.

Ето какво могат и трябва да кажат, ясно и твърдо, българският цар и неговите министри във Виена и Петербург. Ако там искат да вършат сериозна работа, ако искрено искат запазването на мира и статуквото на Балканите, ще разберат и ще вземат във внимание тоя език на българските управници, най-квалифицираните да говорят така, защото жестокостите и безправията в Турция най-силно се чувствуват в тяхната страна.

В. Т. В.

След пристигането на царската двойка в Петербург „Ден“ писа (бр. 2109):

ЦАРСКАТА ДВОЙКА В ПЕТЕРБУРГ

Вчера българската царска двойка е пристигнала в руската столица. Възторженият прием, който Ł е бил направен и от официалните среди и от народа, е естествен. Русите не могат да не се радват, когато посрещат представители на младата славянска държава, която те създадоха с колосални жертви. При това, тая най-млада славянска държава се оказа и най-жизнеспособна и днес е най-силната на Балканския полуостров. Каквито и огорчения да са получавали от нея, русите не могат да не усещат задоволство и гордост от това обстоятелство. Това задоволство и тая гордост личаха в тона, с който руския печат поздрави „владетелите на най-могъщата славянска държава на Балканите“. С някакво самодоволство биде направено това признание. И понятно е. Констатирането на факта е толкова ласкателно за нас, колкото и за русите, които туриха първите основи на младата славянска държава. С бащинска грижа те се заеха да уредят нашата администрация, нашите финанси, нашето просвещение, нашата армия, особно армията. От документите оставени от окупационното управление виждаме колко искрено и добронамерено русите са бързали да използват времето, за да турят на яка основа и на самостоятелна нога Българското княжество. И днес, когато виждат това княжество, предмет на грижите и безпокойствата им, възмъжало и станало независимо царство, неговите освободители не могат, мимо всичко, да се не радват.

За русите България е галено дете, въпреки нейните опърничества; въпреки даже тежки нейни прегрешения, тя е най-близката до руското сърце славянска земя. Никой повече от българите не е бил облагодетелствуван от великодушния руски народ и никой повече от тях не е огорчавал Русия и не е коварствувал спрямо нея. И при все това, при всяко протягане на ръка, им се отговаря от руска страна с отваряне на обятия, с радостни сълзи. Всичко ни се прощава, щом обърнем поглед към държавата–освободителка. Историята на руско-българските отношения, от фаталната дата на разрива им преди 25 години, не е друго нищо, освен постоянни помирения. И в тия помирения ролята на Русия е била винаги прощението…“

Като се изброяват случаите на руско-български помирения след Освобождението и това посещение на царската двойка в руската столица се нарича трето помирение, статията завършва така:

„До кога ще трае това помирение?

Ние, като имаме предвид миналото и познаваме хората, не се съмняваме, че новото подриване на добрите руско-български отношения ще започне веднага след петербургските тържества, ако европейските условия позволяват и за напред да вирее политиката на малките авантюристи.

Още там, в Петербург, коварството ще се тури в ход, ако проектираното австро-руско съглашение не бъде едно сериозно дело, положено върху искреното желание за запазване мира и за гарантиране, най-сетне, спокойствието за културно развитие на съсипаните от глупави ежби балкански народи.“

Цел на посещението е била покрай разговорите върху положението в Балканите във връзка с руско-австрийското споразумение, сключването на военен съюз между Русия и България. Още при пребиваването на царя и министрите в Петербург необикновено възторжените възхваления на България и на нейния владетел в руския печат даваха да се разбере, че се върши нещо важно в отношенията на двете държави, което далеко надвишава оповестената цел на посещението. Вестниците като „Руское Слово“ и „Новое Время“, които бяха обвинили България и цар Фердинанд в измяна на славянството с обявяване на Независимостта едновременно с присъединяването на Босна и Херцеговина от Австрия нарекоха българите „най-трезвата, най-мъдрата нация на Балканите“, а царя Фердинанда окачествиха като „безподобен владетел, по ум, по такт, по преданост“. Особно статиите на видния руски публицист Меншиков в „Новое Время“ направиха силно впечатление със своята щедрост на ласки към цар Фердинанда и България. Не можеше тоя изблик на възхищение от България и от нейния цар да се обясни само с „руското великодушие“. В статията ни за възторжения език на руския печат „Образът на руското обществено мнение“ (бр. 2116) се казваше:

„В тоя чист възторг се отразяват още един път безподобното руско благородство и великодушие, на които България дължи свободата си. Но в случая политиката твърде явно се преплита в събитията, за да се не попитаме, няма ли нещо особно, което да е предизвикало тоя изблик на съчувствие към нас в Русия? Само голото етикетно присъствие на нашия цар в Петербург ли е дало повод на тоя изблик? Не е ли уговорено там нещо конкретно, не е ли турено начало на една политика, диктувана от високите интереси на двата народа?“

Вестник „Руское Слово“ пръв загатна определено за целта на преговорите между нашите министри и руското правителство. „Несъмнено е, писа тоя вестник, че дохождането на цар Фердинанда в Русия ще заведе към някои реални резултати във формата на съглашение с България. Носелите се едно време слухове за възможността от сключване на военна конвенция с България намират сега реално потвърждение във водените преговори.“

На това съобщение на руския вестник придадоха достоверност разпространяваните в чуждия печат слухове за подарък на крайсерни канонерки и подводни лодки от Русия на България. В някои български вестници даже се споменаха имената на тия подарени руски морски съдове. Също така направиха впечатление и някои войнствени изявления на българските министри в Петербург пред руски кореспонденти. Всички тия слухове и съобщения направиха неприятно впечатление в руските официални среди, които, разбира се, са искали да държат в тайна целта на водените руско-български преговори. В меродавния руски вестник „Новое Время“ се появи една внушена от правителството статия, в която, като се споменават разпространяваните слухове за руски военни подаръци на България, се казва:

„Разпространителите на фантастичните слухове са дълбоко равнодушни спрямо тяхната достоверност. Те привеждат названията на крайсерите, подарени уж на България, без да се стесняват от това, че някои от посочените от тях параходи отдавна не съществуват. Те очевидно разчитват на това, че никой от българските и македонските селяни не е в състояние да провери напечатаните сведения, а самия слух правят свое дело.

Още по-непростително в това отношение е поведението на част от петербургския печат. В един от вечерните вестници ден по ден се печатат съобщения, възбуждащи обща тревога. Разпространяват се известия, че уж слуховете за подаръка на България на военни параходи имат в себе си пълна вероятност. Печатат се беседи, които уж представителите на вестниците водили с българските министри, които посетиха Петербург. При това, българските държавни деятели се изображават във вид на дипломатически младенци, не считащи се нито със сериозността на положението, нито даже с най-простите международни приличия. Тям се приписват предизвикателни речи, които разбира се те не са могли да произнесат, докато те живеят в двореца на руския император. Г.г. Малинов и Паприков, ако да бяха и в същност политици от малък калибър (в което ние разбира се не вярваме), все пак те не можеха да си позволят войнствени викове в руския императорски дворец.

Руският сериозен печат се отнесе спрямо сензационите съобщения за изявленията на българските министри с достойнство: той всецяло ги пренебрегна. За съжаление, враговете на Русия, България и балканския мир използваха тия съобщения като автентични; българските дипломати, свързани с условностите на дипломатическия живот, не счетоха за нужно да опровергаят приписваните им глупави речи. По тоя начин се създаде убеждението, че те действително са произнасяли тия думи. Г-н Малинов е твърде почтен държавен деятел, но би било несправедливо да се предявят спрямо него същите изисквания, които са задължителни за опарените от опита европейски дипломати. С време и той ще се научи на своя нехитър занаят. Обаче, ние не можем да не съжалим, че той не намери пътища за опровергаване на приписваните му нелоялни и неумни заявления...

Положението на Балканите е извънредно опасно. Всеки разумен държавен деятел, който има отношение спрямо балканските работи, е длъжен да стори всичко възможно, за да предотврати катастрофата, изходът от която никой не е състояние да предвиди, макар и в най-малка степен на достоверност.

При такива условия даже леко мислената неусмотрителност може да ce обърне в непростителна вина. Толкова по-лошо за тия, които съзнателно предизвикат стихийна буря.“

Тая статия на „Новое Время“ не опровергаваше съобщението на „Руское Слово“ за сключването на руско-българска военна конвенция. Тя беше едно изобличение на ония, които разпространяваха войнствени слухове по повод на руско-българските преговори и една нетвърде любезна нотация към българските министри, които бяха придали достоверност на тия слухове със своите неосторожни изявление пред руските вестници.

Съдбата на Руско-българската военна конвенция, сключена при посещението на цар Фердинанда и на министрите Малинов и Паприков в Петербург през февруари 1910 год., се знае. Тая конвенция остана само на книга. Мемоарите на българските държавници от онова време, ако такива излязат, ще разяснят тайната за пропадането на едно важно дело в руско-българските отношения.

Ще приведа тук един мой разговор, който имах по онова време с видния член на Демократическата партия Манол Златанов, както съм го предал в бр. 2106 на „Ден“:

„ЦЕЛТА НА ПОСЕЩЕНИЕТО

В случайна беседа с един твърде виден и влиятелен демократ запитахме: възможно ли е посещението на царя, придружен от двама министри, в Петербург да има за цел само изказването благодарност на Русия за помощта й към България по припознаването Независимостта?

Нашият събеседник ми каза:

– Разбира се, че не е тази целта на посещението. Урежда се нещо важно, но дано котка не ни мине път…

Понеже за същността на това „важно“ нещо събеседника ни не иска да ни каже нищо, попитахме го:

– А коя котка може да мине път?

– Много котки има, но има и една домашна, която може да направи тази пакост…“

Истината за руско-българската военна конвенция от 1910 г. може да се крие в горните думи на духовития Манол Златанов.

ЦАР ФЕРДИНАНД В ЦАРИГРАД. – ЕДИН КЪРВАВ ИНЦИДЕНТ В РУСЕ ПРЕДИ ЗАМИНАВАНЕТО МУ. – ЦАРИГРАД-СКОТО ПОСЕЩЕНИЕ И РУСКАТА ПОЛИТИКА НА БАЛКАНИТЕ

Ако подписаната руско-българска военна конвенция в Петербург остана заключена в чекмеджетата на „Певческия мост“ и бе осъдена да не излезе никога от там, разговорите на българския цар и на българските министри и руското правителство в руската столица във връзка с руско-австрийското съглашение по балканските работи са били приключени с важни решения, които бяха веднага турени в изпълнение. Руското правителство, което с руско-австрийското съглашение е целяло гарантирането мира на Балканите, е било поискано от цар Фердинанд и от нашето правителство да уредят отношенията си с Турция, за която цел е посъветвало цариградското посещение. То е искало това уреждане на турско-българските отношения да стане едновременно с уреждането на сръбско-турските отношения за постигане на траен мир на Балканите въз основа на статуквото там. За тая цел едновременно с пътуването на българския цар и на българските министри за Цариград е било решено сръбския крал Петър да отпътува за Петербург, а след това и той да направи посещение в Цариград. Тия решения и събития „Ден“ коментира в следната статия в броя си от 10 март 1910 г. (бр. 2134):

РУСКОТО КОМЮНИКЕ

Едновременното пътуване на българския цар за Цариград и на сръбския крал за Петербург, както и публикуването в същия ден на руското комюнике за австро-руското споразумение по балканските работи, са събития твърде очевидно свързани, за да няма нужда да доказваме това. Руското правителство е избрало деня на отпътуването на двамата балкански владетели за публикуването на своето комюнике с явната цел да подчертае политическия характер на това събитие, подготвено от него. Неотдавнашното посещение на българския цар в Петербург и последването му от сръбския крал, сегашното посещение на първия в Цариград и последването му в скоро време от последния, са без всяко съмнение външните проявления на онова, което е решено в Петербург и Bиeна относително балканските работи, или, най-малко, което Русия е посъветвала България и Сърбия с благосклонното съдействие на Австро-Унгария.

Още не можем по тия външни и повече етикетни засега признаци на един нов политически курс в Балканите да говорим с точност и с подробности за тоя курс, нито руското комюнике е достатъчно категорично относително решенията на двете Велики сили, най-много заинтересувани на Близкия изток. Но едно нещо е безсъмнено — че руската политика на мир на Балканите, на съгласие и сближение между балканските държавици, е надделяла над неопределеностите и днес дава характеристиката на положението и на европейското становище по балканските работи. След доста колебания, след доста, може би, изкушения на някои да използуват днешните моменти за постигане на отдавнашни мечти и планове, преодоляло е, най-сетне, руското желание за мир върху базата на запазване статуквото на Балканите и на гарантиране самостойното развитие на балканските държави.

Това изважда на яве руското комюнике, това потвърждават по начин безсъмнем и бляскав пътешествията на цар Фердинанда и крал Петра.

В Петербург двамата балкански владетели ще чуят, чрез устата на руското правителство, желанието на цяла Европа, а в Цариград те ще изпълнят това желание, като ще завържат ония отношения между респективните държави, които могат да гарантират спокойното им развитие и уякчаването на взаимните им връзки до обединението им един ден, до балканската федерация, мечтата на всички искрени доброжелатели на балканските народи и залога за спасението и благоденствието на последните.

Ето грамадното значение на пътешествията на сръбския и български владетели. То бие в очи. И за най-големите профани в политиката е явно, че се правят опити със съдбоносно значение за бъдещето на балканските държави. По почина на Русия, опитва се последното средство за гарантиране самостоятелността на тия държави и, чрез това, за мирното разрешение на вечния Източен въпрос. И надеждното е, че съдбоносния опит се прави с искреното съдействие на повечето от Великите сили, дошли окончателно до убеждението, че и за техните интереси, и за интересите на мира и на цивилизацията, най-доброто разрешение на балканската проблема е във формулата „Балканите на балканските народи“.

Не трябва да си правим илюзията, че този опит ще върви гладко, без подводни камъни, без зложелателства от всички страни. Тая наивност не е позволена след преживяното досега, след обнаружването на толкова факти за неискреност и коварство в разни среди. Коварството ще дебне и това велико дело и, може би, ударът са назначени да му нанесат някои от ония, които на вид най-усърдно работят за него сега ...

Ще трябва повече внимание. Ще трябва особно, чрез една енергична пропаганда в полза на делото от страна на всички негови пионери на Балканите, то да се популяризира между самите заинтересувани народи и да се направи техен идеал, на който никой безнаказано да не посмее да посегне,

В. Т. В.

ЗА РУСКО-БЪЛГАРСКИЯ СЪЮЗ ОТ 1910 Г.

Д. Мишев ми разправи историята на неосъществения руско-български съюз от 1910 г. (при кабинета Малинов).

Преговорите започнали в 1909 год. Започнал ги руския пъл[номощен] министър в София Сементовски-Курило. В Петербург ги водил Паприков с Изволски. Касаело се за разширение военната конвенция между България и Русия от 1902 г. (при кабинета Данев) и за сключването на политически съюзен договор. В 1910 г. май договорът бил окончателно револтизиран. Два еднообразни екземпляра били изпратени в София. Единият, от руска страна, бил подписан от Изволски и е трябвало да бъде подписан от Малинов. Другият, от наша страна, е трябвало да бъде подписан от Малинов и изпратен в Петербург за подпис от Изволски. Договорите останали в това положение, неподписани от българска страна. От Петербург няколко пъти е било запитвано по това. Паприков в едно писмо до цар Фердинанд (Мишев има препис от него и ми го прочете) говори за лошото впечатление, което причинява в руската столица неподписването на договора от българска страна. Вместо отговор последва падането на Малиновия кабинет. При кабинета Гешов Паприков изново повдигна въпроса за подписването на договора. Не се знае какво е отговорил Гешов. Но в едно писмо до Паприкова от изпратения със специална мисия в Петер[бург] професор Поповилиев след завръщането му в София (Мишев има препис от това писмо и ми го прочете), се казва че Гешов е във възторг от договора, което значи, че той е знаял за него и в началото го е одобрявал. По-късно, обаче, когато Мишев повдигнал в „Св[ободно] мнение“ въпрос за съдбата на договора, Гешов отрекъл да е знаял за неговото съществуване. Какво е станало? Предположението е, че Фердинанд и при Малинова и при Гешова не е искал да се подпише договора. С това може да се обясни падането на Малинова. А с какво да се обясни отричането на Гешова от договора и отказването му, да е знаял за неговото съществуване? На първо място с нежеланието на Ферд[инанд], но може да се подири това обяснение и в обстоятелството, при което Гешов дойде на власт, както и в някои от постановленията на договора. Тогава младотурците бяха усвоили една ултранационалистична политика, в Македония бяха започнали силни гонения против българите, в България имаше голямо брожение по тоя повод между македонците и между военните кръгове, турците опасявайки се от едно наше нападение, съсредоточават големи войски в Одринско. Всичко това озадачаваше много българ[ското] правителство. Тогава се породи идеята за споразумение със съседите ни, преди всичко със сърбите, за съюз и общи действия срещу Турция. Един такъв спор може да се е видял на българското правителство като нещо по-належаще, толкова повече, че и от руска страна се е заговорило за такъв съюз (Сазонов, който замести Изволски в 1911 год., е говорил на Паприков по това, за което последния говори в един свой доклад за свиждането си със Сазонов при встъпването му в длъжност, копие от който Мишев притежава и ми го прочете), а освен това договорът с Русия не е предвиждал едно близко ликвидиране на Източния въпрос и е поставял една акция против Турция в зависимост от волята на Русия. Целият текст на тоя договор Мишев е чел в Руската легация. Той предвиждал съвместно действие на руската и българската армии в случай на непредизвикано нападение на една от страните и ако се наложи те да воюват (Русия не се ангажирвала непременно да обяви война на Турция, ако тя ни нападне, и си е резервирала правото да ни защити и по други начин), определявал се начина на съвместното действие по отношение на командуването и пр. Това е било уговорено във военната конвенция към договора, – в самия договор се е гарантирало на България, владеенето на земите влизащи в Сан-Стефанския договор, с прибавянето на Солун. От разговора на Паприков със Сазонова, обаче, се вижда, че последният като че ли не е държал толкова за един съюз между България и Русия, а повече е държал за такъв между Сърбия и България, защото той на няколко пъти е поставял пред Паприкова за нуждата от споразумение със Сърбия и даже е споменал, че ние, като по-силни, трябвало да бъдем по-великодушни, т.е. по-отстъпчиви в преговорите.

Публ. във В. Т. Велчев, Из бурните времена на новата ни история. Записки и спомени. Съставителство и предговор И. Бурилкова, Ц. Билярски. С., 2014, .

№ 4

СИМЕОН РАДЕВ

ИЗМЕНЕНИЕТО НА ЧЛ. 17

Новият член 17 има една странна съдба. Той е най-жестоко бичуван от тия, които го съставиха; а тия, които го посрещнаха отначало със скърцане на зъби, употребяват сега голямата си естествена ярост, за да го наложат на България. Демократите викат „долу чл. 17!“, а коалицията е блокирала Търново с войска. Ний бихме желали да се образува от ликовете на г. г. Малинов и Т. Тодорова един диптих, който да напомня на бъдещите поколения хубостите на днешния момент. Понеже в Париж се образува миналата седмица една „Архива на Словото“, която се състои от фонографически плочи, би било добре щото и нашата възприемчива страна да използува това нововъведение, за да запази като любопитен документ речите на двамата тия оратори, които толкова скоро успяха да си разменят ролите. Старата песен:

„Ний сме славни артисти.

Всичко знаем да свирим“

ще може да им служи за мото.

Като оставим настрана забавния изглед на тия акробатически състезания, трябва да признаем, че въпросът, повдигнат от новия чл. 17, е доволно сложен. И колебанията, които се появиха по тоя повод в някои кръгове на народа, са естествени. Наистина, от една страна изглежда какво правата на царя се увеличават; от друга страна обаче, поражда се съмнение дали е уместно да се поверяват на Народното събрание тайни от важно дипломатическо естество. Намериха се най-сетне хора, в числото на които е г. Велчо Велчев, които твърдят даже, че чл. 17 не давал на царя никакви нови права.

Ний мислим, че редакторът на „Ден“ поставя въпроса твърде неправилно. Не трябва да се пита дали правата на царя се увеличават, а дали се намаляват правата на Събранието; защото демократическият напредък на една страна се цени по разширението на властта на народното представителство. Новият чл. 17 намалява ли правата на Народното събрание? Несъмнено: според новата редакция на чл. 17 международните договори няма да бъдат представяни на одобрението на депутатите. Но тайните договори ще бъдат сключвани под отговорността на Министерския съвет! Това е една глупава шега. Каква отговорност може да има за договори, които ще се държат скрити, които ще бъдат в действие без да ги знае народът, за които няма даже да се мълви, ако тайната се пази добре? Ще ни се възрази, че няма тайна дълговечна, че ще дойде ден, когато завесата ще се вдигне пред всичките дела на царя; тогава народът ще види де са го водили царят и министрите му и ще иска от тях сметка. То може да е вярно, но каква полза от всичко това, ако е имало време злото да се извърши докрай? За отговорност в такива страни не може да става дума, а само за народно отмъщение. Такава не може да бъде целта на едно законодателство.

Остава важното възражение, това, което поражда най-много и най-искрени недоумения: не е ли опасно да се поверяват на Народното събрание големи тайни? Ще ли се намери държава да влиза с нас в преговори за съюз, ако й поставим условие, че договорът ни с нея ще трябва да бъде представен за одобрение на Събранието? Г-н Малинов - във времето, тъй близко до нас и вече тъй невероподобно, когато защищаваше чл. 17 - оправдаваше се с това, че и във Франция тайните договори били сключвани без да бъдат представени в Парламента. Това е вярно. Но доволни ли са французите от тая практика?

Тъкмо сега във Франция се води голям спор по тоя въпрос. През 1904 г. министърът на външните работи, г. Делкасе, сключил c Испания един таен договор относно Мароко. На основание тоя договор испанското правителство изпраща сега войски в оная част от Мароко, която то счита като свой дял на наследство. Когато френските вестници протестираха против тая военна окупация, от Мадрид им отговориха:

- Недейте се дразни: това става въз основа на тайния договор от 1904 г.

Какъв е този договор? Французите не знаят. По тоя повод в парижкия вестник „Excelsior“ четем:

„Може ли да има в една свободна страна тайни договори? Един министър трябва ли да има правото да ангажира със своя подпис бъдещето на своята страна?... Всичко трябва да става на бял ден.“

Кой се изразява тъй рязко, тъй категорически, тъй определено срещу тайните договори? Някой социалист? Някой демагог? Някой трибун от кръчмите? Някое недоучено момче? Не. Това мнение против тайните договори е изказано от г. Рене Миле, бивш френски посланик.

Ето значи един професионален дипломат, който казва:

- Не сключвайте тайни договори! Тайните договори са едно зло. Тайните договори са една измама. Тайните договори са несъвместими с нуждите и правата на модерната държава.

На г. Рене Миле не може да се възрази:

- Вий гледате дипломацията през плет.

Той е прекарал в дипломацията 30 години и във всеки случай е по-вещ в нея, нежели г. Малинов, на когото дължим чл. 17 в новата му редакция.

Ако един френски посланик, който минава за един от най-блестящите умове в отечеството си, намира тайните договори за една преживелица от епохата на династическите политики, чини ми се, че е досущ смешно, щото селските чорбаджии на Народната партия да защищават чл. 17 от името на дипломацията.

Публ. във в. „Воля“, г. 1, № 72, 4 юни 1911 г., с. 1.