Вече посетителите в сайта имаха възможност да се запознаят с едно от писмата на д-р Ганчо Ценов до министъра на просветата Петър Пешев (от 22 март 1914 г.) след като неговата кандидатура за доцент по история в Софийския университет е отхвърлена. Тъй като основният рецензент е професор Васил Златарски, който дава отрицателна рецензия на труда на д-р Г. Ценов „Произходът на българите и начало на българ¬ската държава и българската цръква“ основните стрели на отхвърления кандидат са насочени предимно към рецензента, утвърден български историк и уважаван далеч извън границите на страната.

Сега ще имате възможност да се запознаете с първото писмо на д-р Ценов до министъра на просветата от 10 януари 1914 г. В него той обвинява проф. Златарски в какви ли не прегрешения спрямо историческата наука, включително и в плагиатстване при работата си по въпроса за покръстването на българите. Тук д-р Ценов публикува откъс от изследване на проф. Златарски заедно с успореден взаимстван текст от историята на православните църкви на руския историк проф. Голубински.

Д-р Ценов освен че го изпраща до министъра го напечатва и разпространява до различни институции, както и по редакции на вестници и списания. В него той отново излага своите тези по създаването на българската държава, както и по създаването на българската азбука и покръстването на българите. И тук правят впечатление защитаваните от д-р Ценов тези, че тези събития в историята на народа ни са станали векове преди утвърдените в науката и в трудовете на проф. Златарски дати. Много от тях днес са трудно защитими, въпреки че съществуват подобни на д-р Ценов изследователи, при които патриотизмът надделява над здравия разум и над историческите сведения за онова далечно минало.

Макар, че д-р Ценовите теории са отхвърлени от официалната наука те заслужават и днес внимание, поне доколкото да се разгърнат отново използваните от него извори. Съвременната наука вече разполага с издирените през последното столетие нови документални свидетелства, които по най-категоричен начин са потвърдени от направените разкрития от археологическите проучвания. Това се налага тъй като днес не са малко на брой последователите на д-р Ганчо Ценов, които му се доверяват безкритично, а същевременно излизат от печат в сериозни тиражи и малко познатите негови изследвания, публикувани предимно в чужбина и то на немски език.

Както и на други места съм го отбелязвал, така и в този текст д-р Ганчо Ценов е един безспорен български родолюбец и продължител на делото на романтиците от нашето Възраждане.

Нашите читатели ще имат възможност да се запознаят и с други напълно непознати текстове на д-р Ганчо Ценов, в които той по най-категоричен начин брани своите изследвания и теории, често пъти преминавайки добрия тон, характерен за българската наука от времето преди един век.

В заключение искам да отправя едно предупреждение на нашите читатели, които биха забелязали редица неточности при предаването на някои от текстовете на чужди езици и предимно на тези, които са гръцки език, дължащо се в много отношения на не особено качествената типография по онова време. Но все пак тези недостатъци са компенсирани от д-р Ценов, който почти навсякъде след цитирания оригинален текст го дава и в негов превод на български език, не рядко обвинявайки проф. Златарски в непознаване на езиците на старите автори.

Цочо В. Билярски

* * *

ДО ГОСПОДИНА МИНИСТЕРА НА НАРОДНАТА ПРОСВЕТА
Тук.
ЗАЯВА ОТ ГАНЧО ЦЕНОВ, DR. PHIL. HIST.

Господин Министре!

От дълги години изучавам по-старата история на бълга¬рите, обаче моята дейности се спъва от непозволените препятствия, които ми се правят. Тъй напр.:

През месец февруарий 1910 г. аз издадох един труд под заглавие: „Произходът на българите и начало на българ¬ската държава и българската цръква“ и понеже нямах средства да заплатя печата му, аз се обърнах до повереното Ви Мини¬стерство за помощ. Там ми казаха, че съчинението ми требва по-напред да се рецензира, понеже аз прокарвам нови идеи, та да се види, дали те са одобрителни. След това Министер¬ството отправило моето съчинение до Академията на науките с молба да го рецензира. Академията приела съчинението и го дала на своя специалист по предмета, проф. В. Златарски, да напише рецензията.

След една година, или в 1911 г., аз прочетох във вестни¬ците, че Университетът търси доцент по история. Понеже удовлетворявам исканията на закона, аз подадох заявление, като приложих същото съчинение. Заявлението ми биде прието благо¬склонно от Декана на историко-филологическия факултет. След това съчинението ми било дадено на надлежния специалист, в случая пак проф. Златарски, да се произнесе върху него. Доста време след това аз се научих от Декана, че моя труд е намерен за неудовлетворителен. Помолих го да ми се даде рецензията да я прочета, за да си видя грешките, но ми се отго¬вори, че това не се позволява. При това Деканът забележи, че проф. Златарски се е обещал да напечати своята рецензия в Академията на науките, като удовлетворение на желанието на Ми¬нистерството на народната просвета и там съм щял да видя, каква е тази рецензия. По частен начин той само ми каза, че проф. Зл. бил казал, че аз нямам научен метод и че най-много се бил спрял върху покръстването на българите, което аз изкарвам, че е било много по-рано от 9 век и тук ме бил страшно срязал.

Като се оплаквах веднъж на едного от членовете на Ака-демическия съвет, че начина, по който се отхвърга мойта работа, ми се вижда несправедлив, той ми направи следното пояснение: „Аз съм математик, каза той, и не разбирам нищо от исто¬рия. Ние в Академическия съвет се грижим за спазване на общата законност, а върху научната стойност на известен труд се произнася надлежния факултет. Но и членовете на факултета не са специалисти по всичко. Членовете на Историко-филологическия факултет напр. се състоят от философи, филолози, ли¬тератори, историци. Философите, филолозите, литераторите се считат за некомпетентни по история, за това те предоставят историческите работи на историците. Но и историците не са компетентни по цялата история: те от своя страна се обръщат към надлежния специалист и каквото той каже, се счита за закон за другите. Може някой от членовете на университета лично да е убеден, че Златарски не е прав, обаче той не може да каже нищо, защото, за да се каже нещо, трябва и да се докаже. Тряб¬вало би той да излезе да напише друга рецензия, която да събори първата, а това е немислимо, защото би излязло, че един неспециалист разбира повече от работите на специалиста. Факултативният съвет прочее приема онази работа за добра, за която надлежния специалист е казал, че е добра и онази за лоша, за която той е казал, че е лоша, тъй че влизането или невлизането в университета фактически зависи от едно лице“.

Понеже било да получа помощ от М-то на просветата, било да стана доцент, изключително зависеше от казаната ре¬цензия, то аз чаках да се напечата тя, за да се видят нейните обосновки. Тя обаче не се напечата и до сега. Това обстоятелство ми дава право да твърдя, че проф. Зл. не е в състояние да защити публично направените от него лоши за мене отзиви пред Уни¬верситета. А, че това е тъй, се вижда от обстоятелството, че проф. Зл. е отстъпил от защищаваното от него преди моите тру¬дове становище и е приел прокараното от мене.

В своите студии по българската история, той пишеше, че българското царство е основано в 679 година: „Актът, който провъзгласи основанието на българското царство на Балканския полуостров, бе мирът сключен в 679 година между Аспаруха и Константина IV Погоната“ … „Като главни извори за основа¬нието на българското царство, както е известно, служат извес¬тията на двама византийски хронисти от началото на IX век – Теофан и патриарх Никифор“ („П. сп.“, LXIII с. 5-6).

Такова беше мнението на проф. Зл. преди нашите работи. След нашите работи обаче той си измени мнението за началото на българите. Източници за началото на българите не са главно живеещите в 9 век Теофан и Никифор, а главно живеещите в VI век: Прокоп, Агатий, Менандър и пр., тъй че българите не са вече дошла едва в края на 7 век турска орда, а са Прокоповите, Агатовите и Менандровите хуни. Тъй напр. в своята излязла в 1911 год. студия: „Имали ли са българите свое летоброение („Спис. на Акад.“, I, 1, стр. 21) той пише: „Ако допуснем, че Ирнах след поселението си в „крайния кът“ на Малка Скития е сполучил да стане господар на българите, то това може да се отнесе за западния им клон – кутургурите (у Прокопия, кутургури у Агатия и кутригури у Менандра), които след изселването на остготите от бреговете на Черно море, заеха техните места на запад от Меотида към Днепър (Proc. Bg., III, с. 5) и са живели отделно от утургурите (източния клон на българите), следов. станали са в почти непосредствено съседство с Ирнаховите хуни, а от всички е признато, че основателите на българската дър¬жава на Балканския полуостров са принадлежели към източния клон на българите утургури (у Прокопия, утригури у Агатия и утигури у Менандра), следов. Ирнах не е могъл да бъде господар на българите утургури“.

Проф. Зл. прочее положително идентизира българите с ху¬ните. Неговите българи са Прокоповите хуни, а Прокоповите хуни са стария тракийски народ масагетите (гетите), който е живял по реката Марица. С това проф. Зл. косвено е признал и че българите са стари тракийски поселеници. Той признава, че Атиловия син Ирнах е бил българин и български княз: е добре: този Ирнах е живял в V век. Неговата държава е била в Източна България, предимно в днешния Одрински вилает. От това, Вие, Г-н М-ре, можете да си направите сами сметка, какво значение имат предишните твърдения на проф. Зл., че за пръв път се е основало българско царство отсам Дунава в 679 година.

Освен проф. Зл. и проф. Иречек отстъпи от своето старо гледище. В своята излязла преди 3 години сръбска история, той безусловно идентизира българите с хуните, когато в своята бъл¬гарска история той кори Кръстевича, че прави това. Също и проф. Успенски, директорът на Руския арх. институт в Цариград, един от ревностните защитници на късното дохождане на бълга¬рите, който прави разкопки при Абоба да търси столицата на „хагана“ Аспаруха след нашите работи измени своето мнение и из¬лезе да твърди, че Кубрат (бащата на дошлия от Волга „хаган“ Аспарух) е живял на юг от Дунава още във времето на Хераклия (в. „Изв. на Инст.“, XIV, 1909). От гореизложеното става, Г-н М-ре, явно, че аз, а не Златарски, Иречек, Успенски и пр. са имали метод, тъй че проф. Зл. не е говорил истината, когато е твърдял противното пред Университета.

Аз не зная, какви данни е изтъкнал проф. Зл., за да обори моето твърдение, че покръстването на българите е станало много по-рано от 9 век, обаче от факта, че той се е побоял да об¬народва своята рецензия, може да се разбира, че той не вярва в онова, което е говорил пред Университета. За да си съставите обаче приблизително понятие, кога ще да е станало покръстването, аз ще си позволя да Ви обърна вниманието на следното: Всички признават сега, че българите са хуни. Е тогава хунското покръстване е българско покръстване. Хуните обаче са се покръстили още в I век. В IV век поселяващите Македония хуни са имали свои владици. Тъй напр. живещия в началото на V век църковен историк Созомен пише: Έν τούτω δέ (396 г.) Τόμες καί της αλλησκυθιας την ’Εκκλησίαν έπετρόπευε Θεότιμος Σκύθις, άνηρ έν Φιλοσοφία τρα¬φείς δν άγάμενος της άρετης οι περί τον Τστρον Οδννοι βάρβαρος θεόν 'Ρω¬μαίων ώνομαζον. VII, 26. (По това време цръквата в Томес и останала Скития се управляваше от скита Теотима, мъж възпитан в мъдростта, който поради добродетелта си бе обичан от живещите по Истера (Марица) хуни и наричан бог от ромеите). Споменатият тук град Томес се е намирали до реката Вардар: 'Αξίαν ρευμάτων τοϋ καλουμένον Τομέως πλισίον (Aelian. de nat., Lib., XIV, 5). А че жителите по реката Вардар са покръстени от апостол Павла, се знае.

Оставим ли хуните и се обърнем към българите, ние на¬мираме, че и те са се покръстили тогова. Патриарх Фотий, който уж ги е покръствал, по тяхното христианство пише: ούδ’ εις δύο ενιαυτούς την ορθήν των Χριστιανών τιμώντας θρησκείαν, ανδρες ϑυσσεβεις καί απτρόπαιοι (καί τί γαρ ούκ dev τις ευσεβών τούτους έξονομάσειεν) άνδρες έκ σκότους άναδύντες (τής γάρ εσπερίον μοίρας ύπηρχον γενήματα)... της Μανοΰ γεωργίας, εν αυτούς τα σπέρματα κατασπειραντες. (Не се ми¬нали нито две години от как (българите) започнали да почитат православната християнска вяра и хора безбожни и отвратителни (понеже никакво благочестие нямаше в тях), хора из¬лезли из тъмнината (защото произхождаха от северните об¬ласти) .... налетели въз тях и им посадили семето на манахеизма). Фотий прочее под българи разбира старото население на Тракия и Македония, а не дошлото от сетне. Това дохождане на тези манахейци или богомили според писателите от V век е станало във време на императора Константина Велики (330 г.), когато според Теофана и Никифора бил умрял Кубрат и е ста¬нало разиждането на синовете му. Ето защо се казва, че хуните или българите в Македония още в IV век са имали свои владици. От горното се вижда, че богомилството е съществувало в Бъл¬гария и в IV век. Земем ли дошлите от сетне за българи, то се пак е ясно, че те са дошли като християни, а не като езичници. Знае се, че седалището на онзи български княз, който е покръс¬тил българите „официално“, е било Прилеп и че българското писмо е било изнамерено на Овче поле.

Не е тука мястото да обясняваме тези работи, обаче, че бъл¬гарите са и стари християни, и стари македонски жители, е такава очевидна и сигурна работа, щото против нея могат да говорят само онези, които съвсем не са се занимавали с българската история. Проф. Зл. чувства това, за това не се осмелява да напечата своята рецензия.

Очевидно е, Г-н Министре, че проф. Зл. и в тая точка не е говорил истината.

Аз съм прав и що се отнася до мойто твърдение, че проф. Зл. е плагиатствувал и злоупотребявал с първоизточниците. Работата се състои в следното. Като разглеждах неговия труд, основание на българската държава, аз намерих, че той е преписвал работи от църковната история на Голубински, обаче, за да си даде важност, пише, че ги е съчинили въз основа на старите писатели Никифора и Теофана. Това се вижда от следното сравнение:

ЗЛАТАРСКИ:

От данните, които ни дават Теофан и Никифор, как е била определена защитата на държавата, границите на българското новоосновано царство могат да се определят приблизител¬но: на изток – границата, като е захващала от устието на Дунава, отивала по брега на Черно море до предградията на Стара планина, може би до устието на р. Камчия и близката Камчийска планина. Влизали ли са тук приморските градо¬ве, като Кюстенджа, Балчик, Варна и др. още от началото, не може да се кон¬статира, обаче, към средата на VIII в., ние знаем, че Варна е вече принадлежа¬ла на българите. На юг границата се е захващала от Черно море и е отивала по северните предградия на Стара пла¬нина до р. Искър, при изхода на Искърското дефиле; следов., всичките север¬ни устия на балканските проходи са принадлежали на българите. На запад границата първоначално е вървяла от р. Искър по Врачанската планина, на север към р. Огоста при днешното се¬ло Хайредин и е съвпадала със съществующия днес стар окоп, който върви право на север и се свършва при самия Дунав, между с.с. Козлодуй и Цибър; по-сетне когато Аспарух, според сви¬детелството на арменската география, отблъснал аварите на запад, граница¬та от Врачанската планина е минала по Берковската и по въртела на север към р. Цибър, от дето и е съвпадала със съществуващия днес стар окоп, който върви към Дунава и се свършва при гр. Лом. Що се отнася до северната граница, то тя остава за Аспарухово време трудно определяема: наистина по-сетне в началото на IX век българите са владели и отвъд Дунава една доста голяма част от Банат с Трансилва¬ния и Влашко, но ние не знаем, кому е принадлежало това завоевание. Ако то е било направено от Аспаруха, то все пак не е известно, колко надалеч от Дунава на север в току-що казаните земи на север е вървяла границата, ако ли пък то е направено след Аспаруха, то при него северната граница е съставлявал Дунавът. Както и да е било, в тия приблизително граници се е почнала историята на българското царство.

ГОЛУБИНСКIЙ:

Что касается до первоначалных пределов основанаго Аспарухом государства, то восточная граница его, начинаяс с устья Дуная, шла по берегу Чернаго моря за Варну (Memor. pop., II, 508) – южная граница, начинаяс немного южнее Варны, шла по северным отрогам Балканов, с которых оставляя влево Софiю, еще находившуюс во власти греков, приблизительно на р. Мораву у нинешняго Пирота или Шарыкiоя, и потом по сей последней и по българской Мораве, – за¬падная граница шла или по соединеной Мораве от верховьев до устья, или с ея верховьев отклоняяс от нея влево на нижнюю Саву захватывала древнiй Сингедон, нинешнiй сербскiй – Белград. Северная граница остается неизвестною: после Аспаруха болгары владе¬ли по сю сторону Ду¬ная, более или менеe значителной частью Ба¬ната с Трансилванiей и Влахiй с Молдавiей, но нет сведенiи, кому при¬надлежало это завоеванie. Ясли оно било сделано самим Аспарухом, то граница шла не¬известно на каком растоянiи от Дуная, по сейчас указаным областям; если же после Аспаруха кем нибуд из его приемников, то границу составлял самый Дунай.(Иисторiя православных церков, 1878, стр. 4.)

Проф. Зл. прочее е извършил не само плагиат, но главно злоупотребяване с първоизточниците, което на всякъде другаде моментално би го лишило от професорското достойнство. За да представи работата си за научна, той пише, че е определял границите на България въз основа на старите писатели Теофана и Никифора, а в същност, той не ги е и чел, а просто е преписвал от Голубински. По тоя начин той е подвел Университета, да го назначи за професор, защото той въз основа на това съ¬чинение е назначен за професор. Че той не е говорил истината, когато е твърдял, че горните граници са определени въз основа на Теофана и Никифора, се разбира от простото обстоятелство, че Теофан е поставял стара велика България на съвсем друго място. Тази негова България е обемала и Галиполския полуостров: εις το άκρομα το λεγόμενον Κριού πρόσωπον (в рамото, което се казва правешка муцуна). Криу просопон или метапон е днешния Га¬липолски полуостров (Страбон). Реката Кофина, която според Теофана е текла в стара България, се поставя от Помпония Мела (II в.) в Македония. Най-сетне сам Теофан по-нататък между другото пише: Τούτω τφ ετει (6180-680) έπεστρατευσεν Ιουστινιανός κατά Σκλαβινίας καί Βουλγαρίας, καί τούς μέν Βουλγάρους πρός τό παρόν υπηντηκότας ώδησεν. μέχρι δέ θεοσσαλονίκης εκδραμόν, πολλά πλήτη των Σκλάβων τά μέν πο¬λέμιο τά δέ προσρυέντα παραλαβών, εις τά τού Θψικίου διά της Άβύδόυ περάσας κατέστησε μέρη, έν δέ τφ υποστρέφειν όδοστατηθείς Οπό των Βουλγά¬ρων έν τφ στενψ τής κλεισούρας μετά σφαγής τοΰ οίκου λαού καί τραυματίας πολλής μόλις άντιπαρελθειν ήδυνηθη. (стр. 557.) (В тази година (680) Юстиниан тръгна на война срещу Склавиния и България, и като се разсърдил на българите, защото му излезли на среща, стигнал чак до Солун. След като хванал много от склавите било чрез война, било че сами дошли при него, заселил ги в Опсикия до Авид. Като се връщал бил спрян от българите в теснотийте на клисурите (долините) и след като били изсечени мнозина от неговите хора и мнозина наранени, едва можал да избяга на противната страна).

В 680 год., т.е. във времето, когато уж Аспарух бил основавал държава, българите са владели Солун, защото за там се отправил Юстиниан, след като им се бил разсърдил. Но по-интересно е твърдението на Теофана, че заробените били засе¬лени в Мала Азия до Авид. Авид се е намирал на азиатския бряг на Дарданелите срещу Сестус. Юстиниан значи е вървял по Галиполския полуостров, до мястото дето Дарданелите са се минавали, за да изпрати отвъд заробените. Като се връщал сега по Галиполския полуостров, българите го посрещнали и разбили, та той бил принуден да избяга на азиатския бряг на Дардане¬лите. Българите значи и според това негово известие са поселявали Галиполския полуостров. Същото го пише и живещия в VI век Йордан.

Тъй е писал Теофан за българите, за времето, за което го¬вори проф. Зл., а проф. Зл. съчинява фантазии, за някакви си дошли от изток хагани и за някаква си държава между Дунава и Стара планина и ги приписва на Теофана. Нашето мнение е, че той е извършил горното срамно дело, за да се хареше на Иречека. Той си знае защо го е извършил, ние само казваме, че е необо¬римо, какво проф. Зл. е плагиатствувал и злоупотребявал с първоизточниците, с цел да зашити едно невярно становище, и че такъв човек може да се търпи за професор и да се избира за ректор само от народ, който миналата година бе обявен за най-глупавия и най-варварския в Европа. ( Проф. Зл. едва беше прослушал 4 семестра в Германия, когато го по¬викаха за професор у София, разбира се, защото там имаше по-старо братче професор. От хора неподготвени и станали с хитруване доценти, друга работа не можеше и да се очаква.)

Проф. Зл. е изобличен в недобросъвестност и от проф. Успенски. Успенски, както е известно, в съгласие с българското правителство направи разкопки при Абоба, обаче преди да се почнат разкопките, водило се е спор, къдe да се правят те, при Абоба ли или при Преслава. Учителят Шкорпил е бил на мне¬ние, че Абоба е старата българска столица и настоявал там да се направят разкопките, а Златарски е подържал че старата сто¬лица е Преслава. По повод на това Успенски пише в Известията на института, том X, стр. 6-7: „Несогласiе заявлено было со стороные молодаго болгарскаго ученаго г. В. Златарскаго. В своих ранних работах он держался традицiоннаго взгляда на первую столицу болгарских ханов, отъждествляя ее с Преславой, по етому к теорiй г. Шкорпила он отнесся с полным недоверiем, называя ее поверхностной и нуждающеся в научних доказательствах. Неодобрительно отзовавшис в конце 1898 год. „О голой бездоказательной догадке“, которой позволил себе г. Шкорпил, уже в следующем году в августе месеце г. Златарскiй публич¬но выступил на XI Археологическом съезде в Кiеве с якобы новой и ему принадлежащей теорieй о прiуроченiи памятников Абобы к болгарской старине“.

Този Зл. е ректор на университета.

Но това не е всичко.

След като биде намерено, че нямам „научен“ метод, на¬значи се един господин за доцент, който нито е свършил по история (не е доктор) нито бе писал два реда по нея. Как Уни¬верситета узна, че такъв човек, който според закона няма право да е кандидат, има „научен“ метод и конкурира докторите, е много важно да се узнае. Върху това нека разправя следната история:

Понеже казаната доцентура трябваше да се заеме, тогава се предприемат следните хитрувания. Казания кандидат преписва нещо от общата история или написва нещо без научна стойност, което да послужи за научен труд. Понеже, ако го напечата като съчинение, ще се види неговата несъстоятелност, а от друга страна закона изисква печатано съчинение, то той го напечатва само в няколко екземпляра, колкото да се покаже пред Универ¬ситета и се запише в протокола, че кандидата представил печа¬тано съчинение, а в същност съчинението е ненапечатано, а само наместо написано с ръка написано с печат, защото не е било известно на широката публика. Аз забелязах на декана, че това е хитруване и на другия ден видох в книжарницата до уни-верситета един екземпляр. Аз забележих че и това е хитрува¬не, защото работата е минала вече през факултативния съвет. За да се представи, че се е задоволил закона и в това отношение, съчинението се дава на един слабопознат вестник, който не се чете от никого, да съобщи за него. Това съобщение отсетне било представено като доказателство, че съчинението е било из¬вестно на обществото. След като по тоя начин се било доказало, че кандидата има „научен“ метод, той бил приет за доцент, за да обучава младите българи в този метод.

Има още. Понеже хората, които университетът намира, че имат „научен“ метод са повечето пъти хора без всякакво право за професор, то, за да не става смешен със своите ориги¬нални конкурси, той си каза да не прави конкурси, ами да кани. И кани. В европейските университети се канят обикновено хора, които особено са се отличили в науката, чрез което се изразява почит към заслугите им, петстотингодишния роб обаче под турците и също толкова под гърците има друга логика: той си служи с поканата, за да вкарва в университета хора от своята партия, които теоретически нямат право нито за учител в про¬гимназия и да посочи на наивните своята песница. До такова по-ложение успя да стигне нашия университет след 25 годишна не¬уморна културна дейност. Никой в България не се готви за ака¬демическа дейност, защото никой не смее да се изложи на песниците (юмруците) на една многолюдна колегия. За това Вие ще че¬тете из вестниците, че по 4-5 години наред се търсят доценти с обявления, и когато никой не се явява, изваждат се хора из възглавницата, чиято културност Вие ще познаете само по това, че панталоните им са свлечени, че чадъра си носят под миш¬ката, а шапката си на тила.

Като най-голямо варварство спрямо науката се счита изгаря¬нето на Галилея от Папата. Това варварство обаче стои в мо¬рално отношение по-високо от онова, което става у нас. Папата изгори Галилея, защото вярваше, че Галилей се заблуждава, а не от удоволствие да гледа как гори жив човек. У нас обаче принципите се приемат, а хората се преследват. Тук преследването става от удоволствие, че може да се преследва, за това то е израз на чисто варварство.

Академическата независимост е за защита на научната дейност, а не за покровителстване на обикновени престъпления. По¬кровителства ли Университета престъпления, той се поставя против конституцията, която казва, че съдружия против добрите нрави не се позволяват.

Като Ви излагам горното, Господин Министре, моля Ви да направите нужното, за да получа своето право и да вярвате в особената ми към Вас почит.

София, 10.I.1914

Д-р Г. Ценов.

Публ. в Заява от Ганчо Ценов, Dr. phil. hist. до Господина Министера на Народната Просвета. (Отделен отпечатък) София, 10 януари 1914 г., 8 с.