(ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

За биографията на архимандрит Неофит Бозвели Хилендарски от голяма значение са публикуваните през 1964 г. от проф. Ванда Смоховска-Петрова и рапорти на Михаил Чайковски до Адам Чарториски в книгата й „Неофит Бозвели и българският църковен въпрос (Нови данни из Архива на А. Чарториски)“.Те също се съхраняват в архива на княз Адам Чарториски в музея „Чарториски“ в Краков. Те заедно с публикуваните от К. Суходолска през 1894 г. спомени на Чайковски дават още по-пълна картина за живота и делото на Неофит Бозвели и неговите съвременници българи, борци за църковна самостоятелност (Вж. К. Суходолска, Българите в неиздадените мемоари на Чайка Чайковски, СБНУ, Х, 1894 г.). За мисията на Чайковски сред българите пише и Симеон Радев в наскоро издаден негов ръкопис – „Нека напомним само един епизод, който засяга и нашата история: когато в 1841 Чайковски, впоследствие Садък паша отиде за България с цел да изучи тук условията за изпращането на учители-поляци, които да просветят българския народ в дух вражески спрямо Русия, той не тръгна за тая мисия само като пратеник на полския водител Адам Чарторийски, но и като агент на френския министър Гизо.“

За стойността на откритите, преведени, анализирани и публикувани рапорти на М. Чайковски проф. В. Смоховска-Петрова пише следното в краткото въведение към книгата си:

„Извадки от рапортите на Чайковски до княз А. Чарториски, написани на полски език и поместени тук в полски оригинал и в български превод. Измежду всички рапорти, пращани от Чайковски редовно два пъти в месеца през годините 1841 до 1850, публикувам само извадките, почерпени от рапортите от септември 1844 до декември 1847 г. От 26 юни 1843 г. в тези рапорти е въведена отделна рубрика, озаглавена „България“, която тъкмо от 1844 до 1847 г. съдържа най-интересни данни за България и заслужава да бъде публикувана почти изцяло. Само на някои места са изоставени отделни пасажи или изречения, които нямат връзка с българските въпроси или са повторение на вече казаното. За яснота съответните места са означени с многоточие.

Отначало оскъдна, рубриката „България“ постепенно се разраства и през периода на най-оживената дейност на Неофит Бозвели в Цариград тя се превръща в богат и ценен източник на нови и твърде подробни данни за дейността на Бозвели, Иларион Стоянович Михайловски, Константин Огнянович и други, за ролята на Чайковски, респективно на княз А. Чарториски, в българското движение, както и за сблъскването на политическите стремежи на тогавашните европейски правителства, за които това движение става още една от арените на остро съперничество и поле за спечелване на политическо влияние. Сведенията, които тези рапорти съдържат, хронологически са най-ранни и по-ранни не може да има, тъй като Чайковски – очевидец на събитията – съобщава за тях в момента, когато те се развиват пред очите му, а при това в онова време той е лице, твърде добре информирано за задкулисните действия и политическите ходове в Турската империя. Ето защо при един критически подход, при който се държи сметка за факта, че Чайковски не винаги е и не винаги може да бъде обективен, рапортите могат да бъдат използувани като несъмнено много ценни и богати с данни документи за епохата.

В изследването си използувам не само данните, които се съдържат в поместените тук извадки от рапортите, а и всичко онова, което засяга интересуващите ни тук въпроси и което можах да намеря в останалите рапорти на Чайковски преди периода от 1844 до 1847, т.е. от 1841 до 1843 и след него – от 1848 до 1850 г.“

Сега нашите читатели ще се докоснат до тези останали малко известни текстове, свързани с църковните борби на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Константин Огнянович, и българската общност в турската столица, както и за народа ни през първата половина на XIX век. С голяма стойност са и намиращите се тук сведения за младия Г. С. Раковски непосредствено след участието му в Браилските бунтове.

Към рапортите прилагам и останалите открити и публикувани документи от същия архив от проф. В. Смоховска-Петрова, свързани с дейността на Неофит Бозвели.

Документите са свидетелство за съгласуваните действия на руската дипломация и Светия синод с Вселенската патриаршия срещу българския народ и неговите водачи. Тяхната стойност се повишава още повече и поради факта, че са излезли изпод ръката на небългари. Същевременно те са и свидетелство за голямата подкрепа, която са намирали нашите възрожденци и по-специално Неофит Бозвели в полската емиграция и полските мисионери в тогавашна Турция.

Към рапортите прилагам и обяснителните бележки, направени в изданието на проф. В. Смоховска-Петрова.

Цочо В. Билярски

* * *

РАПОРТИ НА МИХАИЛ ЧАЙКОВСКИ ДО АДАМ ЧАРТОРИСКИ

6 септември 1844 г., Цариград

България: „Българските работи започват да придобиват все по-голямо значение.

На 2 септември г. Огнянович доведе при мен българина архимандрит Неофит. За този Неофит вече писах в предишните си рапорти. Той е човек повече от 50-годишен, много умен и пълен с енергия. Автор е на всичките помагала за основни училища на български език, печатани в Белград, в Сърбия. Преди четири години българите са искали той да им бъде архиерей в Свищов. Търновският деспот, като си послужил с духовната си власт, го изпратил на изгнание в Атон (Света гора); това заточаване е извършено без никакъв ферман от Портата. След тригодишно изгнание Неофит отишъл при агата (турския губернатор) на Атон и му разказал цялата работа. Агата дал на Неофит тескере (паспорт) и писмо за Рейс ефенди.(1) Гръцките монаси се научили за това, отвлекли Неофита и го прехвърлили от Зографския манастир (български) в Хилендарския манастир (сръбски). Там той бил държан по заповед на патриарха; след една година избягал оттам и пристигнал тайно тук в Истанбул, като запазил у себе си дадените му от агата книжа. На този Неофит са известни всичките действия на Русия и на гърците против турците. Главен център на тия действия е Атон. Всичко става посредством гръцкото духовенство. Сега в Зографския манастир се намира архимандрит Анатоли, бивш капелан на г. Катакази, руски министър в Атина; той ръководи руската дейност, а Прокопий – някой си гръцки поп под руско покровителство, игумен на манастира Русик (руски) – ръководи гръцката интрига. Всичко това Неофит знае с подробности – имах достатъчно време да го разпитам за подробностите... Исках да го настаня у лазаристите(2), но понеже не намерих там място, както ми съобщи в писмото си патер Leleu(3), настаних го в къщата на един мой познат французин. Незабавно реших арх. Неофит с голяма предпазливост и умение да представи работата на турците и чрез оказаната привързаност към тях да си осигури закрила у Портата.

Изпратих вчера г. Robert(4) при Емин ефенди(5) по тази работа, като го помолих да се разговори с него и да го заведе при Мехмед Али от Топхане(6). Г. Robert извърши това. Казали му, че утре ще съобщат часа и деня, в който ще стане срещата. Емин беше много зарадван от това обстоятелство. Аз исках арх. Неофит да бъде заедно с г. Огнянович, на когото ще дам точна инструкция какво да говори и какво да не говори – трябва да се запази мярка в доверчивостта към Портата.

Ако работата успее, за което моля бога и се надявам на неговата милост, това ще бъде в подкрепа на моя меморандум и ще бъде и доказателство за доброто ни желание да бъдем полезни на Портата, както и от полза за българите.

Свещеник Стоянович дойде при мен снощи, за да ми съобщи, че е пристигнал онзи известният Неофит, което е доказателство за неговото доверие и симпатия към нас. Той ми съобщи освен това, че в Габрово го искат за архиерей, както и това, че при него е идвал Манаки, за когото толкова пъти съм писал. Последният го увещавал да престане да печата на български език, а да се упражнява в гръцки, че гърците искали да се съединят с българите и да направят свободна християнска държава, че искали да склонят българите към въстание срещу Портата и че на това мнение е и Русия. Свещ. Стоянович ми заяви, че ако аз смятам за нужно той да направи някакво съобщение на Портата, той е готов да направи това. Казах, че ще видим – първо трябва да свършим започнатото с Неофит, а след това с голямо умение да се пристъпи към следващата крачка.

Ако турците не се окажат глупаци, от което много се боя, ние можем да направим нещо прекрасно за Портата, за България и за политиката на Ваше Височество.

Неофит и Стоянович ще станат най-добрите агенти на Вашата политика. А Огнянович, сърбо-българин, непринадлежащ към турската рая, може да стане конфиденционален представител на българите тук в Цариград под ръководството на агенцията на Ваше Височество. Огнянович е човек умен, писател, и то не от посредствените, притежава дарбата да ръководи работата. Той има здрав разум и тактичност.

Патер Leleu току-що беше при мен. Изглежда, страх го е било неговото писмо да не направи лошо впечатление. Аз си дадох вид, че и без тях можем да вършим работата и че ако прибягваме към тях, то е само защото вършим нашата работа в полза на църквата. Той заяви, че ще намери в съседство с манастира у един католик жилище за Неофит и че те ще влязат в контакт с него. Това ще бъде добре. Той ме помоли да Ви замоля да поговорите във Френското министерство за подаденото заявление относно отпускане фонд за основни училища …

Този български въпрос е нова и трудна работа за мен. Горещо ми се иска да поставя в нея Вашата, Княже, политика така, както тя е поставена в сръбската работа.“

 

26 септември 1844 г., Цариград

България: „Изпращам меморандума на арх. Неофит; дадох едно копие на г. de Bourqueney(7), едно изпратих в Сърбия. ...

Емин ефенди показа меморандума на г. Теодорович(8), който потвърди всички факти. Цялата нощ преди тръгването прекарах с г. Теодорович и той се нагърби да представи Неофитовия въпрос и меморандума на Муса паша, който най-добре ще разбере това. По мое желание Теодорович се видя с Неофит, когото познава и много хвали. На тази среща присъствува и Огнянович. Теодорович го приел най-дружелюбно и веднага щял да говори с Муса. Не съм го виждал още. Г. Robert малко обърка работата, като създаде някакво недоразумение между Емин и Мехмед Али заради този меморандум. Мехмед Али е искал да има меморандума в своите ръце. Емин настоявал той да бъде докладван на Портата, което е много по-логично и по-полезно. Патриаршията би могла да го купи от Мехмед Али, а от Портата не ще може – и да се наклони тя към патриарха, ще остане следа. Дадох необходимата инструкция на г. Robert да оправи тази работа.

Свещ. Иларион (Стоянович) изучава полски у г. Дроздовски(9).

Огнянович много добре изпълни задачата си – написа писма и ги прати в понеделник по пощата в Свищов и Габрово, като подканва българите да направят петиции до Портата. Щом като тези петиции пристигнат, тукашните българи ще подадат веднага прошения до Портата в същия смисъл.

Ако след тези постъпки Русия поиска да се намеси в защита на Патриаршията, тогава Неофит ще подаде поверителна нота на френския и английския посланици с молба да се намесят, като им обърне вниманието върху тези въпроси.

Русия няма право, произтичащо от договорите, да се меси в тази работа освен като опекунка на Портата, равна по права с останалите четири правителства. Когато тя ще застане в защита на гръцката Патриаршия, българите могат логично да поискат Франция и Англия да защитят за доброто на отоманската държава българското национално духовенство и българската народност. Добре ще бъде да се говори за това първо във френското и английското министерство, като се докладва меморандумът – така работата ще бъде подготвена и леко ще върви, макар и Русия от хитрост да не се намеси явно в тази борба.

Свещ. Неофит живее в манастира у лазаристите. Той е много доволен от това жилище, защото много се бои от Патриаршията и от гърците. Патер Leleu много добре говори за него. Трябва да се изтъкне (faire valoir) пред патер Etienne(10) новата ни заслуга, която предава в ръцете на лазаристите човек, който може да стане ако не български митрополит, то най-малкото епископ в България. Макар и да не прегърне веднага католицизма, но семето на чувството за благодарност ще бъде вече хвърлено. Лазаристите ще намерят в него подкрепа на своите усилия, а ако той стане митрополит, лазаристите лесно могат да достигнат до уния на българската църква с Рим – такава е омразата на българите към гръцкото духовенство.

Англия, която пречи на католическата пропаганда в Сирия, в Персия и в Азия, тук не ще попречи, защото ще предпочита да види България с Рим вместо с Русия – за да се запази целостта на отоманската държава. Австрия, която в България [нечетлива дума] на опеката на Франция над католическото духовенство и по този начин много пречи на католическата пропаганда, не ще има никакво основание да действува, защото тук се касае до българско духовенство: турска рая напуска гръко-московското папство и отива при римското. Това е важно нещо – важна услуга, каквато лазаристите могат да направят на църквата. А всичко това върши и ще върши политиката на Ваше Височество. Не само е полезно, но е и необходимо да дадете да почувствуват това и лазаристите, и френското правителство.

Тази работа трябва да върви бавно, за да се вкорени, но тя изтръгва България от ръцете на Москва и я довежда до намеренията на Вашата, Княже, политика.“

След като съобщава за подадената от него писмена нота до г. de Botirqueney no българския въпрос, Чайковски продължава на стр. 576:

„Меморандумът на архим. Неофит събуди голям интерес у г. de Bourqueney и, изглежда, че цялата работа му харесва и че тя отговаря на английско-френската политика. Ще видим какво ще стане, когато ще бъде турена работата в ход.“

Към края на рапорта, посветен почти изцяло на българските въпроси, Чайковски пак се връща към тях:

България: „Рамазанът е несъмнено пречка за деятелността.

Досега Емин ефенди още не е завършил превода, но този рамазан ни дава възможност добре да скроим работата. Моята нота до г. de Bourqueney показва цялото развитие на въпроса. Свещ. Иларион Стоянович вече написа своя меморандум; вчера завърших превода му на френски, днес го преписвам. Съмнявам се дали ще успея да свърша и да го пратя с тази поща – ще отиде едва със следващата. Мехмед Али от Топхане приема изложението на Иларион [нечетлива дума] във вторник или в сряда.

Огнянович почти всеки ден вижда Емин и винаги е отлично посрещан. Свещ. Неофит получи тескере за безопасност, но все живее у лазаристите.

Пристигнаха тук от Търново двама българи гъркомани Хаджи Пинчо и Владо. Донесоха свидетелство, че населението е доволно от аянина и от митрополита. Това свидетелство е подписано от турци по молбата на аянина и от българи, изключително гъркомани (цялото семейство на Пиколо принадлежи към последните). Селата на митрополията не са искали да подпишат свидетелството. За това и за цялата интрига самите пратеници са се изпуснали да разкажат пред българина Иванчо – пратеник от Габрово. Последният ми съобщи цялата работа. Пратих Огнянович да провери, а след това му поръчах да доложи за това на Емин бей, за да се предупреди Портата и да се попречи, доколкото е възможно, тя да повярва на тези хора. Това е вече извършено и Емин горещо уверява, че тези пратеници ще бъдат отблъснати.

Същото направих чрез г. Теодорович пред Муса паша. Муса много добре посрещна грижата на г. Теодорович за българското дело и му обеща цялата си подкрепа. Веднага след рамазана свещ. Неофит ще бъде представен на Муса. Доведох също и свещ. Иларион и г. Теодорович и поисках от свещ. Иларион да докладва своя меморандум на български на г. Теодорович. Последният направи от него превод и го представи на Муса. Г. Теодорович се остави да бъде въвлечен в цялата работа, а неговото сътрудничество е не само полезно, но и необходимо.

Меморандума на Иларион ще докладвам на г. de Bourqueney. Ето накратко моя план, ако само успее: свещ. Неофит ще излезе официално на борба. Свещ. Иларион, а по-късно свещ. Максим ще дойдат да го подкрепят – това свещ. Иларион вече прави. Ако Русия се намеси, да се предизвика и намесата на Франция и Англия. Да се стараем Портата да застави Патриаршията да ръкоположи поне трима българи архиереи в България. Тази легалност на назначаването е необходима, за да не могат гъркоманите, които са доста из градовете, да бунтуват страната, позовавайки се на нелегалното назначение, и да не обвиняват новото духовенство в отцепване от Източната църква, което би подкопало влиянието му над народа и би могло да даде отрицателни резултати. Портата може да застави Патриаршията за това ръкополагане. Особено затова, защото Патриаршията ще се надява след известно време да промени с пари убеждението на Портата и да смени архиереите – това вече се е случвало... Така легално ръкоположените архиереи, без да чакат сбъдването на надеждите на Патриаршията, ще свикат незабавно архимандритите и българските игумени и ще подадат до Портата искане да се отделят от земната власт на Патриаршията. Ще известят това на народа и тогава без никакви опасения ще могат да създадат национална църква, която ще се съедини с Рим.

Засега е съвършено ясно, че свещ. Неофит въпреки възрастта си и заслугите си признава превъзходството по способности на свещ. Иларион и сам ми повтаряше: „той, а не аз трябва да бъде ръкоположен за търновски митрополит – той има старо поръчителство у Портата и у народа – а за успеха на България е необходимо такъв човек като него да бъде начело на духовенството.“ Свещ. Иларион е човек способен, запален патриот, млад, красив дори, смело, открито и хубаво излага мислите си, малко е амбициозен и жаден за слава, досега напълно ми се доверява и дава важни доказателства за това, рискува цялото си съществувание и свободата си дори, и то с такова чувство, че аз имам пълно доверие както в неговия патриотизъм, така и в бъдещото му поведение.

Цялата работа, ако успее – ако бог позволи да стане за негова слава, – ще бъде напълно дело на политиката на Ваше Височество и смятам, че тя ще ни даде България – изглежда, че работата засега се нарежда много добре, макар че всичко трябва да ръководя най-внимателно. Досега още никакво подозрение не е паднало върху мен. Г. Теодорович и лазаристите са мой параван. Такова подозрение трябва да бъде избягнато, защото Патриаршията би ни атакувала с всички средства

Добавям още, че свещ. Иларион учи много прилежно полски език – той ми показа вчера писмото от своя брат от Москва, който му пише, че в нито един славянски език няма толкова литературни богатства, колкото в полския, че този език трябва да познава всеки славянски писател. Такова е мнението на българите, които учат в Русия – това са резултати от пропагандата на г. Палаузов.

Рифат паша(11) изяви желание да види свещ. Неофит и да говори с него. Много ме е страх този довереник на Австрия да не извърши някои детинщини, но тъй като свещ. Неофит става официална пружина в нашата машина, неговият досег с Рифат ефенди не може да бъде избягнат.“

В рапорта си от 16 октомври 1844 г., след като съобщава на Чарториски, че патер Leleu моли княза да говори с патер Etienne по българските въпроси, Чяйковски пише на стр. 608:

България: „Прилагам тук копие от превода на меморандума на свещ. Иларион. Той ще го подаде утре или други ден на Мехмед Али. Досега той не можа да бъде представен поради празниците на байряма. Този меморандум е силен и изразителен, но прекалено дъха на доносничество(1*) не можах напълно да го смекча, макар че е смекчен в значителна степен. Като говорите на г. Guizot(12) по този въпрос, не стигайте чак до преследваната цел – да се доведе България до католическата църква. Това би могло да събуди у него страх от недоразумение с Англия. Отделна църква, както сръбската, откъсната от влиянията на Патриаршията, а следователно и на Москва, струва ми се, че това трябва да бъде най-многото, което може да му се открие. Тази работа буди най-добри надежди, но ми създава толкова затруднения като никоя друга досега - трябва да поучаваш, да обясняваш, всички да подтикваш и всичко да ръководиш.“

 

26 октомври 1844 г., Цариград

България: „Относно България утре свещ. Иларион ще има аудиенция при Мехмед Али.

Свещ. Неофит получи от Свищов и Русчук писма с много подписи, много благоприятни; в тях се заявява, че ще бъде направено всичко, каквото той ще нареди. И така аз поръчах на г. Огнянович да напише проект на прошение, което те ще подадат до Портата и това прошение да връчат на Мехмед Али с молба да посредничи пред Портата. Това избиране на един покровител измежду пашите ми се струва абсолютно необходимо. Мехмед Али не е много умен (толкова по-лесно можем да го ръководим), но той е по-смел и по-амбициозен от другите. Той е емир(13) – кръвта на пророка тече в жилите му, уважаван е от Муса и от Риза - това са аргументи в негова полза.

Такъв човек ни е абсолютно необходим, за да се предпазим от интригите на Богориди. Последният е взел 100 пиастри от търновския митрополит и чрез Фели Ахмед, с когото, както казват, си разделил тези пари, иска да представи на Портата Неофит като бунтовник, който мисли за българската народност. Търновският митрополит наредил да търсят в Лясковския манастир, където е бил Максим, барут и куршуми, но българите сами са копаели и не позволили на гърците да подхвърлят такива неща и нищо не било открито. Би било добре след пристигането си г. de Bourqneney да каже на Решид паша(14) да предупреди Фели Ахмед да не се меси в тази работа на Богориди, а аз ще направя същото чрез г. Cor(15). Г. de Bourqueney може да направи това чрез Решид, без да се изложи нашето участие в това дело – свещ. Неофит живее у лазаристите, френски свещеници, следователно оттам турският дипломатически представител е могъл да узнае всичко.

Свещ. Иларион ще моли да бъде пуснат в Истанбул свещ. Максим – последният е готов да дойде, писал е за това на свещ. Иларион.

Свещ. Константин Иконом, за когото вече имах случай да говоря в предишните ми рапорти, който е агент на Русия по църковните въпроси, пристигна тук от Одеса, остана само няколко дни и замина за Атина. Той има възложена мисия за пълно споразумение на атинската църква с Цариградската патриаршия. Тази мисия му е възложена направо от Русия. И този случай трябва да бъде използуван.

Българската работа засега обещава добри резултати. Аз трябва да ръководя всичко, но така, че да бъда напълно прикрит – засега успявам в това.

Емин ефенди вече се завърна. Свещ. Неофит и Огнянович бяха при него. Той ги прие най-добре.“

 

6 ноември 1844 г., Цариград

България: „Българските меморандуми са вече преведени – но уволнението от служба на Рифат пречи за тяхното предаване на Портата и зарад него арх. Неофит не е извикан още от Портата. Вчера молих Мехмед Али чрез г. Robert за тескере за безопасност на свещ. Иларион, за всеки случай и тескере за свещ. Максим, за да може да дойде тук – обещаха ми това.

Свещ. Иларион писа в Търново и Елена, близо до Търново, за същите петиции, за каквито беше писал свещ. Неофит в Свищов.

Търновският митрополит изпрати подарък на г. Аристарки логотет(16) четири коня, за да му издействува арестуването на свещ. Неофит. Г. Огнянович съобщи за това на Емин ефенди. Турците досега много добре гледат на тази работа и увещават свещ. Неофит никак да не се бои. Той досега живее у лазаристите, но си излиза, където иска, и приема, когото иска.

Българите много се привързват към нас и чувствуват важността на услугата, която им правим.“

 

17 декември 1844 г., Цариград

България: „Относно българите, те наистина досега не струват много. Меморандумите са писани в техния покорен тон, но в това няма нищо чудно, те са в по-тежко иго от всички други раи на Отоманската държава. По-лошото е, че те са склонни към деморализация, стиснати за всеки грош и поради това скъперничество просто невъзможни.

Българинът предпочита да бъде стриган като овца – от грък или от дявол само да не даде грош за обществените дела,(2*) Но аз свикнах тук да не губя надежда дори за най-невероятните неща и да гледам как се оплитат камшици от такава четина, каквато други хора биха я нарекли пясък. Затова не губя надежда в тази работа.

Турците най-много харесват меморандума на Неофит за това, че неговото минало, напълно посветено на услугите на Портата(3*), е за тях гаранция и за бъдещето. Този меморандум беше преведен и предаден от Емин ефенди на Портата. Шекиб(17) го е взел от Портата, за да го проучи, и Емин обещава, че скоро Неофит ще бъде извикан пред съвета на Портата. Що се отнася до меморандума на Иларион, те го считат за насочен като че ли изключително срещу Патриаршията, не вярват на този свещеник, защото той има двама братя в Одеса. Той остава досега в ръцете на Мехмед Али паша, който ще го докладва в най-скоро време.“

 

26 декември 1844 г., Цариград

В дял, озаглавен „България“, Чайковски посочва в началото редица конкретни примери за това, как руското влияние в България може да бъде заместено от сръбското и френското, след което минава към българския въпрос:

„Шекиб казал на г. Теодорович, че се занимава с подробното проучване на меморандума на арх. Неофит, че работата е хубава, полезна за Портата, но и човекът, който представя работата, е също така добър, защото Портата е събрала за него всички сведения и се е убедила, че от самото начало, откогато е приел духовен сан, дори досега той все се е противопоставял на действията на Русия(4*) и Гърция и е теглел българите към Портата, че всички тези проверки са отнели много време, но че скоро архимандритът ще бъде повикан да се яви пред тях и работата ще тръгне.

Същото е казал Емин ефенди на г. Огнянович и ясно е заявил, че гой е определен от Портата да се заеме с това дело и че той ще представи архимандрита на Шекиб.

Г. Огнянович много умно и умело води цялата работа. Той е човек изключително даровит…

Архимандритът постоянно живее у лазаристите и те са много доволни от него. Струва ми се, че той е вече напреднал в католическите понятия, а може би дори да е поел известни задължения към католицизма, но аз не питам за това и съвсем не ми подхожда да се меся в тази работа. Да оставим тази работа на патер Leleu и патер Bore(18).

На свещ. Иларион дадох тези дни приятелско напътствие да не се стреми преждевременно да съперничи с архимандрита, а да върви в съгласие и добра хармония с него. Това беше нужно, а като държим в ръцете си този свещеник благодарение на собствения му меморандум, можем понякога да го посмъмрим. Имах причини за това, защото виждах у българите някакво отчуждаване помежду им. Напътствието ми се оказа резултатно, защото вече виждам по-голямо съгласие и внимание към архимандрита. Освен това помолиха ме да разреша да доведат при мене знатните българи, които се намират в Цариград. Казах, че съм съгласен, но да не идват всичките заедно, а постепенно един по един, за да не се събуди подозрението на Москва.

Трудно е да стъкмиш работата и да ръководиш хора, които години са били под робство. Те не вярват на никого, дори на себе си и от всичко се страхуват. При това за тях всичко е ново и страшно – у тях не съществува никакъв опит или познаване на политическите работи, нито вяра в себе си. Те са уверени, че бог ги е създал за жертви и само да ползуват другите хора, а имат при това присъщата на славяните завист, съперничество и неподчиненост – нещастен народ. Трудно е да работиш с него, но не е невъзможно и затова аз не губя надежда, че може от него с търпение и постоянство да се направи нещо добро.“

 

16 януари 1845 г., Цариград

България: „Българската работа още не е направила видима крачка напред, но, изглежда, че сега трябва да направи. Меморандумът на свещ. Иларион, преведен на турски, е бил четен и направил огромно впечатление. Емин ефенди, а дори и самият Шекиб, обещават да повикат скоро свещ. Несфит пред Меджлиса (Върховния съвет на Портата). Говорили са за това на Огнянович. Посъветвах българите да поднесат благодарствен адрес на Мехмед Али паша за неговата защита и да го помолят да стане техен покровител. Това би поласкало Мехмед Али, а, от друга страна, би обединило по-здраво и окуражило българите. Свещ. Иларион обеща да се заеме с това. Помолих г. Robert тактично да подпита пашата дали тази стъпка не ще му бъде противна. Пашата даде да се разбере, че тя ще му бъде приятна и че я намира за хубава. Той не само ще приеме адрес, поднесен от трима души, но ще му бъде и приятно да види по-голяма делегация. Ако българите намерят в себе си повече смелост, това ще бъде важно дело, от което може да бъде извлечена голяма полза. Ако това успее, ние бихме отишли и по-нататък – бихме накарали Портата да свикне да слуша, а българите да говорят.“

 

26 януари 1845 г., Цариград

България: „Най-после след дълго очакване г. Огнянович имаше аудиенция при Шекиб ефенди, министър на външните работи, към юрисдикцията на когото спадат всички въпроси от този род. Той беше приет много добре, с благоразположение и поканен да дойде утре заедно с арх. Неофит в осем часа.

Свещ. Иларион връчи на Мехмед Али своята нота в оригинал на славянски съгласно желанието му. Мехмед Али даде заповед да му се даде тескере за безопасност срещу нападенията на Патриаршията.

Мехмед Али, както вече писах, приема благодарствен адрес и делегация от българи. След дълги мъки донесоха снощи този адрес, който изпращам на Вас, Княже, във френски превод. Ще го превеждам на турски език и надявам се през тази седмица да бъде подаден.

Тази българска работа и този бунт срещу православната Патриаршия постепенно се организират, но признавам, че този въпрос ми струва повече труд и грижи от всички други …

На стр. 182 Чайковски добавя в същия рапорт пак по българския въпрос:

Българската работа: „Параходът не замина днес. Арх. Неофит имаше аудиенция при Шекиб ефенди. Бил приет много добре. Шекиб се оказал отлично запознат с меморандума на Неофит, разговарял с него за всяко нещо, уверявал го, че Портата е доволна, че научава истината, и че тя не ще направи нищо друго, освен да изпълни искането на българския народ, което е в съгласие и с благополучието му, и с интереса на Портата. Успокоил го относно неговата безопасност и го подканил да разкаже повторно за своето арестуване. Казал му, че след няколко дни, след събранието на Меджлиса, където ще докладва за разговора си с него, ще го извика пак при себе си, а засега препоръчал да се продължава тази работа пак така разумно и умело и все пак без шум, както досега.

Радостта на българите е голяма. Те не помнят друго тъй благополучно събитие. В този момент почти всички водачи на това дело се намират у мене с благодарности и молби и по-нататък да ръководя работата.

На по-важните хора давам да разберат, че благодарностите се полагат само на Вас, Княже, на волята на когото аз съм само прост изпълнител. Възпирам тяхната радост, като им говоря за необходимостта да се запази умереност, разумност и да се крие това, което правим, от многобройните неприятели. Възползувах се от този случай да им покажа какво е за тях Русия и какво сме ние. След този малък успех, който постигнаха, аз виждам, че те имат данни да извършат нещо добро.

Посъветвах българите да преведат на български език и да напечатат последния султански Хатишериф, който в рапорта си неправилно нарекох ферман. Струва ми се, че това ще бъде добре посрещнато от Портата, още повече, че гърците и арменците тъкмо така направиха.“

 

6 февруари 1845 г., Цариград

България: „Оставих в края на рапорта да пиша по българските въпроси, защото едва в този момент се завърна отец Неофит от аудиенцията при Мехмед Али. Пашата го приел много добре, изразил му радостта си от адреса, написан от българите, и желанието си да приеме тази делегация. За съжаление тя по източен навик закъсняла с два часа и дошла, след като пашата бил излязъл: оставила му само благодарствения адрес. Пашата казал, че ще я извика тези дни.

Той със задоволство приел титлата покровител на българите, обещал, че ще се погрижи за тяхната работа, че Портата вече се занимава с нея, че скоро Шекиб пак ще извика Неофит и натоварил последния да съобщи на българите, че те могат да го считат за свой покровител.

Г. Варгалити заявил, че всичките български меморандуми, преведени, са били представени на самия султан.

Прилагам към моя рапорт Хатишерифа, преведен на български език с бележки от свещ. Иларион. В този момент го донесоха от печатницата. Ще наредя той да бъде представен на Портата, а сега ще докладвам на Френската легация.“

 

16 февруари 1845 г., Цариград

България: „Мехмед Али паша заявил, че ако арх. Неофит иска да отиде в България, Портата ще му даде всичките книжа, необходими за неговата безопасност, и ще бъдат дадени съответни заповеди до пашите. Когато Неофит отговорил, че иска да остане тук и да осведомява Портата в полза на българите, пашата се съгласил с голяма готовност и заявил, че бил казал така само затова, за да му покаже, че Портата му вярва, че той е напълно свободен, че тъкмо за това с неговите изложения се занимава Портата и че относно частната му работа с търновския митрополит Портата ще му помогне да бъде обезщетен за загубите му...

Като се възползувах от това добро разположение на пашата, подхвърлих на архимандрита идеята да напише молба, която тук прилагам в буквален превод. Тя е много хубав отговор на гръко-славизма на г. Сург. Robert(19). Тази молба се превежда на турски език от драгоманина на г. Теодорович и ще бъде след няколко дни предадена на Портата... Архимандритът е получил от Белград писмо от някогашния си дякон, в което последният му съобщава, че Петроневич(20) и Вучич(21), както и митрополитът Петър(22) напълно одобряват неговата дейност и се интересуват от резултатите. Посъветвах архимандрита да напише писма на всеки от тях. Намерих това за много полезно и днес Огнянович под мое наблюдение пише тези писма. Огнянович пише, че архимандритът и българите, които мислят като него, вземат пример от сърбите и искат да вървят по техните стъпки, като се свържат с Портата и се отърсят от всякакво чуждо влияние. Той пише за сегашното въздействие на Русия върху българите и чрез българите върху сърбите; че затова той прибягва към Портата и представя молби, резултатността на които ще позволи открито и в достатъчна степен да се покаже благодеянието на Портата, а чрез това българите ще престанат да се вслушват в бунтовническите думи на Русия. Такова е писмото до Петроневич – той да го преведе и докладва на Портата. Това дори може да послужи за защита на сръбското правителство срещу упреците на Австрия, че то със славизъм иска да унищожи отоманската държава. Според мен това може да направи услуга на българската работа и отново да изложи сърбите пред Русия.

На сръбския митрополит Петър, важен човек в Източната църква, Огнянович пише против гръцкото духовенство, а с това и против Патриаршията. Нахвърля няколко мисли, които водят към Запада – по този начин подготвяме път към унията, ако лазаристите със своята прекадена жажда за пари не развалят работата.

Огнянович отлично върши тази работа; разумен и трудолюбив – такъв рядко можеш да срещнеш. Бих искал той да стане секретар, ако разрешат да има ефори, както се предвижда.

Съжалявам, че не мога да Ви пратя копията на писмата до Петроневич и до митрополит Петър, но времето тече, трябва да ги изпратим днес, а те са много дълги.

Неофит след срещата си с пашата беше толкова радостен, че горкият получи апоплексия. Г. Дроздовски го излекува, но въпреки това още два пъти се разболя. Сега се почувствува по-добре, но още не става от легло.

Свещ. Иларион подаде молба за уреждане на печатница, превода на която молба прилагам. В нейна подкрепа употребих аргумент, който ми подсказа „Journal de Constantinople“. Той съобщи, че Русия във всички български села на своята империя ще уреди des ecoles primaires. Аз посочих, че щом Русия с такова действие иска да си спечели влияние над българите, със също такова действие то трябва да бъде отбито. Този въпрос г. Robert представи на Рефик(23); той признал правотата му и обещал да подкрепя молбата.“

 

7 март 1845 г., Цариград

Българите: „Делото на нашите българи изглежда да е на много добър път. Портата се занимава с него. Шекиб ефенди ясно заявил на Емин и на г. Огнянович, че от проучването на меморандумите на свещ. Неофит и свещ. Иларион Портата е почувствувала нужда да има местни депутации в Цариград, които да представят нуждите и възможностите на своите провинции, и че това е станало причина да бъде издаден ферманът за събранието на депутатите, че Портата е трябвало да направи това не само за българите, но и за всички жители на своята държава. Ферманът е печатан във вестниците, затова не пращам нито негов превод, нито резюме. Това е като че ли свикване на щатите в страната – крачка важна, полезна и пълна с бъдеще. Руската и австрийската дипломация са видимо уплашени и разтревожени от това решение на Портата. Те вече виждат революция в страните си. Едва няколко дни, откакто този ферман е публикуван, а вече, общо взето, сред християните се наблюдава отдръпване от Русия. Това е нещо по-хубаво от Гюлханския хатишериф.

Никоя легация не е и сънувала за депутатите. Можем да си кажем, че това е дело, подготвено от Вашата, Княже, политика. Но моя задача е да говоря, че това е направено по инициатива и по съвета на г. de Bourqueney. Е. de Bourqueney трябва да има ново задължение да бъде благодарен на Вашата, Княже, политика, защото тя го кичи с най-големи заслуги. Той ги прибира без грижи и труд, а нашето положение е такова, че трябва да се крием в сенките на тайната, макар и да извършим нещо добро. Чрез свещениците Неофит и Иларион аз се старая изборът на депутати в България да падне върху честни хора и горещи патриоти.

Макар че тези работи не ни носят слава, аз смятам, че ще има полза, защото ние се борим с Русия толкова по-добре, колкото повече си подготвяме добри съюзници и добро положение.“

 

17 март 1845 г., Цариград

България: „Българската работа върви. Българите, като видяха отец Неофит свободен и недокоснат – след фермана за депутацията, – поднесоха му за неговите старания благодарствен адрес, в който се благославя Портата. Подписан е от 245 българи, живеещи в Цариград.

От Свищов пратиха адреси за него и за Мехмед Али, които вчера пристигнаха. Превеждат ги на турски език. Аз ги преведох на френски, но не зная дали ще успея да ги препиша. Ако не в тази, то в следващата ми пратка ще ги изпратя на Вас.

Отец Неофит се поставя в ролята на O’Connell(24) на България с тази разлика, че той не се бори с правителството, а с узурпирането на властта от гърците и срещу влиянието на Русия.(5*) Досега турците много го уважават.

Тук се създаде едукационна комисия. Председател е Абдул Кадри бей [нечет. дума], а между членовете, сред които има Казаскери на Румелия и Анадолия, се намират Фуад ефенди(25) и Емир паша(26). Веднага се постарах чрез г. Rouet да настаня при Фуад ефенди свещ. Иларион, който би му дал сведения за състоянието на просвещението в България, и да му говори за нуждите и за плана на просвещението в тази провинция. Щом Фуад научи, че този е същият човек, който е превеждал султанския Хатишериф и че се намира под ръководството на Неофит, той незабавно прие предложението и тази заран г. Rouet отиде с него при Фуад. Още не се е върнал, за да ми докладва как е бил посрещнат.

Дадох му инструкция да говори за нуждата българите да бъдат изтръгнати от влиянието на гърците и на Русия и да се уредят такива училища, които да образоват добри отомански поданици. Да укаже какви приходи събират митрополитите за училищата и че с тях могат да бъдат издържани всички училища и ще останат още малко пари за нуждите на всичките училища в Цариград. Това е важен аргумент за Портата. Да се въведе обучение не трудно, а достъпно, малко по-общо, както във Франция, та по-скоро да се подготвят хора, способни да завършат специално образование, за да може по-скоро страната да добие просветен вид; да говори за нуждата от национален език при обучението, за нуждата от първоначални учебници.

По-късно от разговора, който той ще води с Фуад, ще си извадя заключение как трябва да се действува по-нататък.

Старая се също да настаня г. Огнянович със същата мисия при един от улемите – вчера започнах да преговарям по този въпрос чрез Бекир ефенди …

В този момент отец Неофит ми заяви, че иска, Княже, да Ви пише – прочете ми дълга дисертация, която ще преписва, и иска да я прати – ако успеем до 12 часа, ще я пратя във втория пакет с 2 превода на българските адреси до Портата и до Мехмед Али. Писмото на отец Неофит е образец на библейско-исторически жанр, какъвто днес вече не се среща. Не му направих никакви бележки, макар че ме молеше за това, за да го оставя като паметник на българската писменост. Отец Неофит е истински представител на българската първичност и простота - едновременно е безстрашен и боязлив, плаче и е готов да се бие, – гърците така ненавижда, че би ги удавил в лъжица вода, а турците толкова обича(6*) че всичко им прощава, дори най-лошото – русоманията и гърко- манията им, а заедно с тях и Екзарха(27)!...“

 

Писмо на Чайковски до княз Чарториски, приложено към рапорта му от 17 март 1845 г.(7*)

„Изглежда, че не ще забавя писмото до следващата поща, защото отец Неофит е при мен и си довършва работата и тук преписва писмото си. И така аз изпращам заедно с него и втория адрес на свищовските българи, за който споменах в рапорта.

Свещ. Иларион дойде при мен. Той е много зарадван от приема, който Фуад ефенди му оказал. Той ще пише своето изложение. Фуад го уверявал в най-доброто разположение на комисията и с голяма готовност(8*) и желание е приел заявеното от свещ. Иларион или по-скоро той сам пръв му е направил предложение. Това е хубаво нещо за България и за нашата политика. Тя прави впечатление и на сърбите със силата и сериозността на влиянието на Ваше Височество.“

 

26 март 1845 г., Цариград

България: „Българската работа на отец Неофит върви добре. Той предаде адресите лично на Мехмед Али и последният беше много доволен от тях.

В резултат на меморандума на свещ. Иларион беше арестуван в Котел, както ми се струва, че вече Ви съобщих, и докаран тук Сава Стефанович с баща си Стойко Стефанович.(9*) Портата взе от Сава първите показания и за тях се е говорило на конференцията на пълномощните министри на трите държави, които покровителствуват Гърция. Шекиб ефенди построи своите изненади върху показанията на този човек. След тази конференция арестуваният е бил предаден под разпореждането на Емин ефенди и Рефик бей и тайно хвърлен в затвора Топхане.

Емин чрез г. Огнянович ми съобщи съдържанието на първите му показания и г. Огнянович ще бъде използуван за провеждането на по-нататъшното следствие.

Ето съдържанието на получените данни за този човек:

Сава, произхождащ от Котел, е бил пратен от епископа на Шумен, грък по народност, в Цариград – в училището Куручешме, където е учил заедно със свещ. Иларион. След това го забелязал г. Манаки(28), който го изпратил в Браила с гръцки паспорт под името Георги Македон. Там е бил истински подбудител и водач на бунта, който той искал да пренесе от Браила в Мачин и в България - но като действува от името на Москва и Гърция. Оттам е избягал и пристигнал в Истанбул, получил паспорт на името Георги Стефанович и с него заминал за Атина, а след това за Марсилия, където е получил от гърците помощ и паспорт за връщане. Тук се е много изложил г. Пиколо, който му е пратил пари и се е интересувал в Гръцкото посолство. Последен път е получил паспорт на името Г. Раховски, уж от село Ряхово, но както смята свещ. Иларион, то му било дадено, за да обвинява поляците чрез приликата с полските имена, защото му е било дадено от Манаки в споразумение с Руското посолство. Свещ. Иларион съобщил за това в една нота, връчена на Рефик бей. С това аз си обяснявам защо още в Янина Осман паша е говорил на френския консул, че поляците са бунтували населението в Македония – това трябва да е било разпространявано от агентите на Москва.

Сава призна, че е бил агент на гръцкото правителство и че е имал инструкции от г. Coletti(20). Баща му Стойко се отказва от сина си поради гъркоманията му, защото той лично е приятелски настроен към арх. Неофит и е добър българин.

Гръцката патриаршия и гръцките и руските мисии са много обезпокоени от това арестуване, без да знаят за разкритото от свещ. Иларион. Като знаят, че много работи са му известни и че той може да ги каже, от Патриаршията са го посъветвали, може би под внушение от Руската легация, да напусне Цариград, да се скрие като изложил се и да не ходи в Патриаршията. Свещ. Иларион направи и за това едно изложение до Рефик бей. Това показва страха на Патриаршията и Русия от по-обширни показания.

Свещ. Иларион е сега при г. Bore в чифлика(30), защото там завършва да превежда с г. Хмельовски(31) своя меморандум за Фуад ефенди. Рефик знае това и знае, че Иларион може да дойде всеки момент, щом бъде извикан.

Г. Пиколо е много компрометиран – добре би било да го предупредим за това, обаче тайно, да не би някой лош човек да издаде, че ние го предупреждаваме …

Старая се, доколкото е възможно, да има полза за българите от това арестуване – на нас то ни оказа услуга, защото още веднъж разкри руските интриги против нас.

Чрез Огнянович и г. Robert аз се старая да докажа на Рефик бей, че този Сава е бил само оръдие на Русия и на гърците - за да можем по този начин да отървем главата му.

Патриаршията за първи път получи заповедта на Портата, с която последната иска епископът на Ниш да бъде свален, а на негово място да бъде изпратен друг. Патриаршията е смутена. Княз Ханджерли(32) е говорил по този въпрос на Шекиб, но последният отговорил, че това е в интерес на Портата и че такава е нейната воля.

С ферман Портата е отменила привилегията на Патриаршията да арестува хора посредством кавасите си – с хвърляне примка на вратовете им, което означавало, че местната турска власт нямала право нито да се меси, нито да освобождава арестуваните по този начин.

Започват да проличават опасенията на Патриаршията Неофит да откъсне българската църква от гръцката. С тези приказки искат да унищожат неговата популярност сред българите, но вече не дебнат да го заловят – разбраха, че той е под закрила на Портата.“

 

7 април 1845 г., Цариград

България: „Българският въпрос събуди големи опасения в Руското посолство и в Патриаршията. Княз Ханджерли, руски драгоман, се обаждал два пъти на свещ. Иларион, като настоятелно искал той да дойде при него, че щял да го приеме най-благосклонно, уверявал свещ. Иларион да се откаже от връзките си с поляците, които се мъчели да унищожат тяхната вяра и надежда за свобода, като ги предоставят за жертва на турците. Той представя отец Неофит като тайно преминал в католицизма и препоръчва с това оръжие да се води борба срещу него. Отец Иларион не само че не е послушал тези думи, но е направил и изложение и го предал на г. Robert, за да го връчи на Мехмед Али паша. Това изложение може да бъде само от полза за нас, защото думите на княз Ханджерли по наш адрес за нас са като препоръка пред Портата.

Най-много тревожи русите и Патриаршията искането на българите да имат българска църква в Цариград, за което те са научили навярно поради непредпазливостта на някои българи; тази крачка те смятат за начало на отцепването от гръцката църква.

Викат и ми се заканват чрез г. Теодорович, на когото тези закани повтаря Вашченко(33)…

Свещ. Иларион предаде днес своя меморандум на Фуад ефенди, който го прие с явно голяма благосклонност. Този меморандум ще изпратя с друг параход, защото е много дълъг, а няма време да го преписваме. Стараех се той да бъде написан с по-голямо достойнство от предишните.

Вчера представих на Бекир ефенди г. Огнянович, когото той ще представи на имамите, които заседават в едукационната комисия. Г. Огнянович също ще приготви меморандум.

О. Неофит живее още при лазаристите…“

 

16 април 1845 г., Цариград

… получих две писма от г. Теодорович, които пращам в превод, защото съдържат опасенията на Русия и нейните действия против нашето участие в българския въпрос. И така наистина сме застрашени с преследване от страна на Русия и аз много съм недоволен от това, защото никой не знае докога Портата ще запази здрав разум и смелост, а кой знае дали Франция ще посмее да ни защищава.“

България: „Започнаха да пристигат депутати, свикани в Цариград. Постарах се чрез Мехмед Али българите да бъдат настанявани на квартири у арменците католици и така и стана. Дойдоха вече по един от Русчук, Шумен, Самоков – по двама от Видин и Ниш, – те всичките са настанени при католици и Иларион и Огнянович се вече запознаха с тях. Този последният е неоценим човек – работи най-горещо и най-усърдно.

Депутатите са били вече викани пред Портата и Сюлейман паша им е чел султанския ферман, като ги подканвал всеки да подаде своето изложение до Портата, което ще има за цел подобрението на състоянието на жителите и страната... Огнянович докладва на всичките депутати меморандумите на Неофит и Иларион и ще се стараем, т.е. вече се стараем, да формулираме предложенията, които те трябва да направят.

Портата иска да изпрати комисари във всеки град, от който са дошли депутати, за да провери доколко изложенията отговарят на истината. Ако успеем да поемем ръководството на предложенията, то аз веднага ще препоръчам всеки депутат да пише в своя град, за да се подготвят за приемането на комисаря на Портата. Това е много важен въпрос, ако успеем да осъществим нашите намерения...

Мехмед Али, като се видял с г. Теодорович, му казал: „Напиши на своя княз и на Аврам(34) и на Вучич, че българският въпрос е под моята закрила, а Неофит е мой човек“…

Френската легация и лазаристите като че ли разбират важността на българския въпрос; сега има пълно съгласие между Неофит, Огнянович и Иларион – тримата началници на това дело“ ...

Статията за България е написана от г. Bore по моя инициатива и почти напълно върху дадените от мен материали. Ще излязат и повече, а ако бъде възможно да се прати нещо и в други вестници, ще се постарая. Но се опасявам преждевременната публикация да не навреди на нашите работи.

На Пиколо въпреки добрите му желания, а дори и качества не бива да се вярва. Той има повече гръцки черти, отколкото славянски. Аз тук му се нагледах, че той обича да седи на всички столове едновременно, няма политическа мисъл, нито някаква популярност сред българите. Според мен би било по-добре той да остане в Париж и оттам да служи на отечеството си – тук той ще пречи. Атанасович може да бъде по-полезен – той и неговият род се ползуват сред българите с добро име.

Атанасович е от Свищов – град чисто български.

Пиколо е от Търново, където българите са в по-голямата си част гъркомани и не се радват на много добра репутация.“

 

26 април 1845 г., Цариград

България: „Съвещанията на българите, постоянното ходене и говорене спряха за известно време работите на Неофит и Иларион. Всички се заеха с депутацията. След първото събрание на депутатите до ушите на Портата стигна оплакването, че само на депутатите мюсюлмани са били дадени листчетата, с които се запитва за нуждите на околията, от която те са пратени. Истината беше следната: за всяка околия са дали по едно листче, които мюсюлманите взеха в своите ръце. Сюлейман паша, който е председателствувал това събрание, на сесията от онзи ден е заповядал да се връчи на всеки поотделно такова листче с препоръка да представят своите работи на езика, на който всеки си говори, т.е. на своя роден език. На всеки от българските депутати беше връчено кратко извлечение от исканията, обхванати от меморандумите на Неофит и Иларион – изработи го Огнянович. Досега депутатите на Русчук, Шумен, Ниш и Самоков са съгласни да предложат тези работи на Портата. Депутатите на Видин са безразлични, а депутатите на Търново и Филипополи са напълно на страната на Патриаршията, против българския народ – а всички общо са неспособни и страхливи до най-висша степен. Боят се от тукашната власт, боят се от мюсюлманите – жители на техните общини. Дългото робство ги поквари – със страх, подлост и измама биха искали да извършат всичко. Онзи ден уредих на най-смелите депутати от Русчук и Шумен по тяхно собствено желание аудиенция при Мехмед Али; така се уплашиха от самата мисъл да застанат пред един от най-могъщите паши, че единият се разболя от страх, а другият не дойде. Трябва да имаш почти нечувано търпение и силно чувство на дълг, за да не загубиш вяра в тези хора, за да не ти опротивеят. Действувам върху тях с постоянство и ще действувам, но жалко, че поради покварата на тези хора най-хубавите надежди могат да пропаднат.

Ако тази депутация, извикана с толкова хубава цел, не донесе никакъв резултат, което е твърде възможно, не трябва да се обвинява Портата в зла воля, а да се обвинява покварата на извиканите, върху тях ще падне огромната вина – върху гръцкото духовенство, върху Русия, която ръководи това духовенство. .... тази депутация, която би трябвало да даде благополучни резултати, вече поради самия факт, че не ги даде, ще даде най-лошите.“

 

6 май 1845 г., Цариград

България: „С българския въпрос имам доста грижи. Портата е много добре разположена към българите, но между тях – безредие. Все пак надявам се, че с божа благословия и с помощта на г. Огнянович ще направим нещо от това, макар и не толкова, колкото би могло, ако те бяха сговорни, но колкото е възможно и върху което ще строим и по нататъшните си работи.

Само депутатът от Русчук – единствен – се е осмелил да даде прошение до Портата за нуждите на България – той бил повикан от Шекиб, приет много добре. Това вдъхна кураж и на другите и те се решиха да подадат обща молба до Портата. Прошението за българска църква беше подадено от българските търговци. Шекиб го прие благосклонно, но се намира в затруднение как да отговори на това, все пак има намерение да бъде благосклонен към българите в отговора си.

Българите от Ниш, на които не се прощаваше, гдето са ходили при Вашченко, след като спряха посещенията си и скъсаха връзките си с този руски чиновник, получиха разрешение да се завърнат по домовете си.

Изпращам писмото на отец Неофит заедно с превода на полски език.“

 

16 май 1845 г., Цариград

България: „Във връзка с българските работи станаха важни събития.

Новият патриарх отишъл при Мехмед Али паша и му обещал да удовлетвори справедливите искания на арх. Неофит. Той заявил, че смята Неофитовото заточаване за несправедливо и молил пашата да посредничи за помирението им, като се съгласил Неофит да дойде в Патриаршията. Пашата след такива изявления не е могъл да откаже на искането на патриарха и на другия ден Неофит с първия кавас на Мехмед Али се отправил за Патриаршията. Кавасът имал дадена заповед да присъствува на разговора и да доведе Неофит обратно.

Патриархът се отнесъл много приятелски към Неофит. Повторил всички обещания, които е направил на пашата, и уверявал, че иска да бъде справедлив и да направи добро не само на него, но и на българския народ. Поискал Неофит да живее в Патриаршията и да напусне жилището при лазаристите. Против католическите свещеници съвсем не се обявявал, само заявил, че ако те имали някакви разходи по издръжката му, той веднага ще ги върне. Неофит отговорил, че те няма да приемат, защото католическите свещеници не продават човечността и гостоприемството. Патриархът му обяснявал колко е неподходящо да живее при католически свещеници, щом като заявява, че е верен на своята вяра. Неофит отговорил, че не може да промени жилището си без разрешението и заповедта на Портата.

Кавасът предал на Мехмед Али разговора между Неофит и патриарха и същия ден патриархът направил второ посещение на пашата. Когато Неофит дошъл при пашата, последният го посъветвал да се настани в Патриаршията, но не го заставял да бърза, само е поръчителствувал за искреността на патриарха, като повтарял, че той е наш. Когато Неофит възразил, (496) че се бои от отровно кафе, пашата се усмихнал и след това рекъл: „Няма нищо да ти стане, аз съм тук, те нищо няма да смеят да направят.“ И още добавил: „Живей само в Патриаршията, а нашите работи ще вървят по своя път. Необходимо е да живееш там, за да не разпространяват русите и гърците, че ти си станал католик.“

Това е като че ли нечувано нещо - един патриарх да стигне до такава степен на унижение, че да моли пашата мюсюлманин да издействува помирение с един обикновен свещеник на неговата църква. Да застава пред този свещеник – бунтовник на църквата, обвинител на своята власт – с отворени прегръдки на приятел и брат (защото така го е приел патриархът). Самият този факт вече показва какво значение дава патриархът на Неофита и колко малко може да се вярва на тази прошка, която се унижава да моли да бъде приета.

Неофит се бои от кафе, но в морално отношение е с повишено самочувствие, а се е издигнал и в очите на българите. Той казва, че дължи всичко на нашата помощ и на нашето влияние; че благодарение на нас той е бил така силен, да се противопостави на ходовете на Патриаршията и Русия и патриархът е бил принуден да прибегне към молба...

Патер Leleu е явно недоволен от този обрат на работата и е прав. Заедно с г. Bore са уговаряли Неофит да се противопостави и да не вярва на патриарха.

Не исках да давам съвет на Неофит, докато не поговоря с патер Leleu. На последния заявих, че аз не мога да го съветвам да не изпълнява волята на пашата и Патриаршията, защото ние не искаме да минаваме пред Портата за хора, които внасят раздори и ги желаят, докато Портата изглежда, че иска съгласие; ние желаем да минаваме в очите на Портата за нейни приятели, които са съветвали Неофит да разкрие истината, защото това е било в полза на Отоманската империя. Макар и искрено да желаем българите да се обърнат към католицизма и това да е една от главните цели на нашата политика, но за постигането на това е необходимо да не минаваме в очите на православните славяни само за проповедници на католицизма, както ни обвинява Русия пред единоверците си. Ако потвърдим тези думи на Русия с шумно дело, ще загубим достъп към славяните, а с това и възможността да служим на църквата. Най-после изтъкнах, че съпротивата на Неофит би могла да докара лошо отношение на Портата към лазаристите. Обратното пък ще покаже, че те са оказали гостоприемство на човек, който е служил на Портата, като е разкривал пред нея истината, че не са правили опити да го покатоличат, за да не създават на Портата нови грижи – ще се окажат благородни и пред Патриаршията, и пред българите. Признах, че и аз се опасявам от кафе за Неофит както патер Leleu и че не бих желал той да живее в Патриаршията.

След този разговор съветвах Неофит да подаде молба до Мехмед Али да му се разреши да живее в друга къща, а не в Патриаршията или да му разрешат да замине в Свищов, в неговото отечество. Такава молба ще подадат българите. Бих предпочел Неофит да може да замине за Свищов. Там той би действувал срещу влиянието на Русия и би бил напълно в нашите ръце.

Аз смятам, че друг съвет не можех да дам, като исках да запазя доверието, което ни има Портата, защото ако посъветвах Неофит да се противопоставя – от това и доверието на Портата бихме загубили, а Неофит – водач на българите, които се вслушват в нашата политика, бихме превърнали в обикновен покатоличил се човек. И пак бихме скъсали вече завързаната политическа нишка, която ни свързва с българите.

Шекиб ефенди заявил на Емин, че българският въпрос, който княз Ханджерли представя като бунт, той смята за добър затова, защото руският драгоман е казал, че аз съм сътрудник на Неофит и че Шекиб иска да направи добро на българите, понеже този въпрос смята за важен за империята и ако във Върховния съвет биха го разбирали, както той го разбира, щяха да удовлетворят цялата българска молба. За нещастие това не е тъй и затова тяхното искане ще може да бъде задоволено само отчасти. Шекиб казал още, че той строго е упрекнал новия патриарх за начина, по който Патриаршията е постъпвала с българите и особено с Неофит и подканил патриарха да поправи злото. Емин смята, че тази крачка на патриарха към Мехмед Али е извършена вследствие думите на Шекиб.

Свещ. Иларион бил увещаван и заплашван от руското посолство да напусне Цариград. Посъветвах го да каже това на Емин и да му обясни, че посолството прави това от страх да не би той – като свидетел на онова, което става в Патриаршията, както и свидетел на руско-гръцките работи и на дейността на емисаря Македон – да разкрие всичко това на Портата по примера на Неофит. Защото Русия не знае за връзките на Иларион с Портата и всички разкрития стоварва върху Неофита, но тъй като е известно, че Иларион ме посещава, тя се бои да не го поведа по същия път.“

 

26 май 1845 г., Цариград

България: „Арх. Неофит се е помирил с патриарха, но досега все живее у лазаристите. Патриархът, изглежда, не умее да ускори напускането на тази квартира. Това помирение настъпи вследствие на горещите молби, отправени от самия патриарх и чрез Мисайони (?) – грък, до Риза паша.(35) Мехмед Али заяви, че Портата напълно се доверява на Неофит и че ще го прати наскоро в България, защото той ще бъде там по-полезен за нея.

Отца Неофита видях вчера. Той неизменно желае да се ръководи и по-нататък от нашите съвети. Той е дал на патер Leleu най-горещи уверения, че ще поддържа и по-нататък същите тесни връзки и че по въпроса за църквата ще води делото до поставената цел. Той е старец, макар и не много хитър, но с голямо достойнство и силна вяра. Досега в разрез с обичаите на другите славяни в благополучието си е по-откровен с нас, отколкото е бил в неблагополучието. За него е голям успех обстоятелството, че самият патриарх търси разбирателство с него. Вече му дадоха за сметка на неговите искания 1000 пиастри от Патриаршията. Аз го съветвам да се помъчи да замине, което не му се иска много; смятам, че гърците, а с тях и русите, след известно време, ако той остане тук, ще го отровят, удушат или задигнат някъде, защото тежко би им било да понесат такова унижение, което кара българите да станат дръзки. Те казват: „Русия и Патриаршията нищо не можаха да издействуват от Портата и патриархът беше принуден да се преклони и да търси примиряване.“

Като последствие от това българите подадоха в Патриаршията молба за българска църква, а на Мехмед Али благодарствено писмо с молба за по-нататъшна закрила.

По българските работи подадох, както винаги чрез Емин и Решид, нота до Портата, която тук представям.

Българската работа, която ни създава толкова затруднения, толкова противоречия и опасности поради нападките на Русия срещу нас, донесе тази полза, че у Портата можа да се утвърди убеждението, че политиката на Ваше Височество е искрена и приятелска към нея, че българите започват много да вярват в нашето влияние, тъй като видяха как Русия се обяви против нас, без да постигне резултат.

Г. Longworth(36), като говори с мен за арх. Неофит, каза, че тази работа, ако би стигнала до откъсване на българската църква, би станала un cas de guerre entre la Russie et la Porie. Ако това би могло да стане толкова по-добре, но аз не вярвам в това и смятам, че г. Longworth говори така, вдъхновяван от г. Canning(37), който много се страхува от тази война и ненавижда католицизма дори повече, отколкото ненавижда Русия – мрази го така, както всичко, което е за него най-свиреп враг. Той обвинява Франция поради католишката й пропаганда, че разрушава Отоманската империя.

На 20 т.м. депутатите на Отоманската империя бяха на прощално посещение в Портата и получиха паспорти за завръщане. Беше им предаден обширен документ с много хубави изрази, в който след уверенията за султанската доброта се казва, че комисии, изпратени в провинциите, ще завършат започнатата работа.

Депутатите показаха най-голяма неспособност и несмелост – обикновени последствия от дългото робство. Но свикването им, макар и да не донесе друга полза, е акт на пробуждане от летаргичен сън, след който трябва да дойде политическият живот… От българските депутати единственият депутат от Русчук – Хаджи Петър – посмя да подаде молба за нуждата от поддържането на постоянна българска делегация в Цариград.

Другият пък депутат от Серес, от Македония, подаде молба за нуждата от назначаване на [нечетлива дума] български търговци в Синода. И двете молби бяха много добре приети и двамата депутати имаха по три аудиенции при Шекиб – получиха уверения, че Портата ще се занимае с тези работи. Ако всички депутати бяха поискали да постъпят така...

Бях тези дни у стария Хюсеин паша(38), който ми разказа много работи за България и между другото: „Българите са недоволни от Портата и имат право. Гледат сърбите, гърците, власите и смятат за несправедливо те да бъдат като евреите и циганите. Ако Портата не им даде права, ще се намерят такива, които ще им ги дадат.“

Аз пък казах, че е по-добре да ги направят като сърбите вечни васали на Портата, отколкото да ги имат като неприятели – поданици.

„Ще видим какво ще стане, но Портата не ще ги спечели с обещания и всеки българин, който ласкае Портата, или има своя сметка в това, или е предател на родината си и на такива хора не може да се разчита.“

След това той говори за арх. Неофит: „Това не е човек с голям ум, но е много добър. Много удари на камшик е получил от гърците, за да не смее да иска помощ от Портата, но щом дойде работата до България, той няма нищо да издаде на Портата.“

Всичко това ми каза в знак на голямо доверие, като ме заведе в градината си. Сега разбирам защо Портата го отзова и ако би го пратила втори път във Видин или на друго място в България, той сигурно би помислил за българско княжество – за себе си и за рода си.“

 

6 юни 1845 г., Цариград

„Свещ. Неофит живее в Патриаршията, но много често посещава лазаристите и мене. Той винаги е със същите убеждения и сега, макар и не с блестящ ум, става все по-достоен за уважение. Той най-после се реши да моли Портата за разрешение да замине за Свищов, поиска аудиенция при Шекиб и аз поръчах на г. Дроздовски да му я издействува чрез Емин.

Иларион от известно време не се вестява. Не зная дали не идва от страх или монасите, у които живее, го държат да размишлява върху греховете си, защото дори и г. Огнянович не го вижда.

Г. Расиадес стана дякон; направи това много внезапно и тайнствено. Някои българи го подозират в предателство, че се е погърчил. Аз не вярвам това и мисля, че в тази слаба глава се е породила Валенродовска идея(39) – гърците да бъдат победени чрез самите гърци.“

 

16 юни 1845 г., Цариград

България: „Свещ. Неофит е ходил при Шекиб, който му е обещал, че след като свърши сватбата на Мехмед Али, той ще получи разрешение да иде в Свищов и му дал надежда, че българите могат да очакват българска църква в Цариград. Неофит все посещава лазаристите и е в много добро настроение.

А Иларион идва у мен и ме уверява в своята вярност. Донесе гръцки вестник със съвети как да се води пропаганда сред славяните срещу Турция. Този вестник „Union“ (?) той занесе заедно с г. Robert на Рефик бей. Той ме увери, че г. Расиадес стана дякон при никомедийския митрополит, за да знае всичко, каквото става в Патриаршията, и че от това, което ще научи, ще направи изложение на Портата. Заинатиха се срещу гръцката патриаршия, вече като Валенродовци се жертвуват. Тези дни трябва да дойде още един свещ. българин – игуменът Максим. Аз съм много внимателен към тази работа, но не мога съвсем да отблъсна тези хора...

Патер Leleu ми заяви, че е много доволен от искреността и постоянството на свещ. Неофит. Свещ. Неофит си спечели такова доверие сред българите, че те се задължили да съберат парични суми, за да му купят търновската митрополия; ще им посоча пътя за преговорите, но не трябва да се казва за това на г. Пиколо, защото той е поддържник на свещ. Иларион, също претендент за тази митрополия.

Вярвам, че г. Пиколо не е лош човек, но има толкова амбиция при толкова много страх и нетактичност, че ще бъде по-скоро пречка, отколкото помощ, ако пристигне тук.“

 

26 юни 1845 г., Цариград

България: „Онзи ден арх. Неофит пристигна при лазаристите разтревожен, че патриархът го изпраща да заеме място в Требизонда(40), връща му всички искани от него пари, но че той, Неофит, не иска да замине, а желае да остане в Цариград или да замине за Свищов, където българите го искат и се заканват, че ако не им дадат Неофит, те ще напуснат Източната църква.

Тези новини много разтревожиха лазаристите – дойдоха при нас. Страхувах се лазаристите да не направят нещо неразумно без патер Leleu, който е в Смирна, затова съобщих чрез г. Будзински(41) Неофит да иде при Мехмед Али и Шекиб и да говори с патриарха. Г. Будзински предаде това нареждане на г. Дроздовски и последният се видя с арх. Неофит. Днес научавам от г. Дроздовски, че Неофит е отишъл при патриарха с молба от жителите на Свищов, а след това ще ходи при пашата и при Рейс ефенди; така е по-легално, но може би по-резултатно би било, ако беше отишъл първо при турците. Тази работа излага най-много агенцията, или по-точно казано, привлича върху нея нападките на Русия, затова длъжен съм съгласно заповедта на моето началство да проявя най-голяма предпазливост. Агенцията не отбягва да дава съвети на арх. Неофит; дори в едно комюнике до Мехмед Али аз споменах, че присъствието на Неофит в България ще бъде известна пречка за интригите на Вашченко. Но не можем да допуснем той да направи някаква дръзка стъпка с наше знание и някак си по наше одобрение. Назначаването му в Требизонда не е наказание, нито заточаване, а послушанието е неизбежно задължение за този, който признава властта. Затова аз дори заявих на Неофит, че би трябвало да се подчини, без да упорствува – ако не съумее чрез турците или сам да промени това нареждане на патриарха.

Патриархът несъмнено действува по поръка на руската мисия; той не е толкова привързан към българите, както се струва на г. Пиколо. Сега той ласкае турците, целува краката на султана, по своите порти поставя полумесеци със звезди, като че ли утре ще се потурчи, но гъркът е най-опасен тогава, когато ласкае. Сега той получи подаръци от владетеля на Влахия г. Аристарки Логотети, който му ги предаде и който е най-верен слуга на Русия. Сигурно му е пошушнал нещо и за Неофит.

Русия иска да се отърве от Неофит, за да може да наплаши с това славяните и това си действие да причисли към другите, които имат за цел да възвърнат загубеното й влияние. Но тя не ще постигне това. Даже ако Неофит замине за Требизонда и там българите ще поддържат контакт с него, а че тази нова атака срещу Неофит е направена в момента на престояването тук на великия княз Константин(42), ще се стараем тази атака да бъде – по искането на съдбата – съобщена от устата на сина, за да настроим още повече българите против Русия.“

 

6 юли 1845 г., Цариград(9*)

България: „Арх. Неофит още не е уредил въпроса със заминаването в Требизонда. Патриархът го увещава, а той се дърпа. Смята, че по този начин ще се защити и затова отлага отиването си при Мехмед Али и Шекиб. Може това да е разумно, във всеки случай така е легално, защото няма бунт против властта.

Един от гръцките висши свещеници на име Патриций увещавал българите да подадат, както гърците, прошение до великия княз Константин за закрила над техните деца и приемането им в научните институти в Русия. Българите отишли да се съветват с Неофит, който ги нахокал публично. Работата веднага стигнала до Портата. Това е нова заслуга на Неофит. Заслужава да се каже за това на Решид, но не чрез свещ. Калим ахи, защото той поддържа гръцката църква и следователно е неприязнено настроен към Неофит.“

 

16 юли 1845 г., Цариград

България: „Въпреки всичките усилия на русите и техните агенти – г. Аристарки, а също така и Богориди – арх. Неофит не замина за Требизонда. По наша намеса, чрез Емин пред Шекиб и Мехмед Али, от патриарха са поискали Неофит да не бъде изпращан в Требизонда и той остана тук. Този благороден старец ни е много благодарен и все повече се привързва към нас, вярва в нашите съвети и че думата ни тук се уважава. С лазаристите се държи най-доблестно. Ще се мъча все по същия път, без да откривам явно работата на агенцията, да издействувам той да бъде назначен архиерей някъде в България.

Свещ. Иларион не заслужава такава похвала като Неофит. Постъпва някак неправолинейно. Може да си изпати от това. Съвсем не съм доволен от идването на Пиколо; предполагам, че желанията му са чисти, но духът му е неспокоен – дух на раздорите – и затова много неща може да обърка или компрометира.“

 

26 юли 1845 г., Цариград

България: „Не съм предал още на арх. Неофит писмото на Ваше Височество, Княже, защото той живее сега в Патриаршията и не идва при нас всеки ден. Засега той има само обещанието за българска църква и за място в България. Смятам, че това ще стане, защото турците много го уважават. Тези дни той е ходил при Мехмед Али, който го приел с голямо внимание и му заявил: „никой няма право да те изпрати, ако ти сам не искаш да заминеш“. На мястото на архиерей в Требизонда, където са искали да пратят Неофит, е заминал някой си грък, който е платил за това място 40 хиляди пиастри.

Шекиб му казал да остане още известно време в Цариград и че скоро Портата ще го постави така, както тя иска и както той заслужава. Добавил му, че срещу никого Русия не е била тъй възмутена, както срещу него. Сам му заявил, без да бъде питан, че Портата мисли за българите и за църквата и че иска да направи за тях това, към което се стреми Неофит...

Според мен страхът от Русия го спира да изпълни това, но разположението, постоянно оказвано на Неофит, е вече много нещо за Портата и вдъхва добри надежди.

Неофит постоянно посещава лазаристите и те са много доволни от него. Аз се страхувам той да не се издаде преждевременно, че се е поддал на католическата пропаганда.

Що се касае до неговия характер, той е много почтен човек и заслужава писмото от Вас, Княже. Той много ще се зарадва на него, защото все запитвал Будзински какво е впечатлението на Ваше Височество от неговото писмо.

Иларион се намира сега на един от Принцовите острови близо до Цариград, на Халки, като духовен учител в колежа. Той е способен човек, но толкова жаден за архиерейство в Търново, че постоянно потъва от една интрига в друга, с което се злепоставя пред Неофит и другите българи. Ние не го отблъскваме, но не можем да го подкрепяме напълно, за да не ни навлече нови затруднения с този си обичай да изненадва особено сега, когато предстои идването на Пиколо. Трябва да го оставим да се съветва с Пиколо, те са в добри отношения, а след заминаването му можем пак да го възвърнем на нужния път.“

 

6 август 1845 г., Цариград

„Българският въпрос излага на много опасности и неудобства нашата агенция. Трябва да бъдем много предпазливи, а дори и предвидливи. Г. Вашченко се заканил пред г. Чалики(43), че непременно ще се отърве от мен по един или друг начин, и то по такъв, дето не го и очаквам, защото това било необходимо за българския въпрос, който само по този начин могъл да бъде изтръгнат от турските ръце. Пиша ви, Княже, за да бъдем подготвени за всичко, но без никакъв страх и желание да се оттегля от бойното поле. Само Ви моля, ако с мен би се случило нещо, да се погрижите за семейството ми

България: „Пристъпвам сега към нещастния български въпрос

На 29 юли патриархът заповядал да извикат при него Иларион, дал му да превежда някакъв документ без никакво значение и му заповядал да го занесе на архиепископа на Никомедия, същия, който е осветил параклиса на руската палата и който е приемал в Патриаршията великия княз Константин. Щом Иларион стигнал там, незабавно бил задържан. В това време Неофит бил извикан при патриарха, който го приел много любезно и попитал дали му е добре тук и след отговора, че не се оплаква, дали не са му неприятни гръцките лица, с които той сега се среща. Неофит отговорил, че не им обръща внимание. Тогава патриархът заявил, че е доволен и го поканил на кафе и сладко, които, както той се изразил, били специално приготвени за тях. След това го помолил да направи малко посещение на архиепископа на Никомедия. Едва излязъл от патриарха, той чул гласа на своя слуга, когото насила отвличали от квартирата. Не му разрешили вече да се върне, грабнали го и завлекли при архиепископа на Никомедия, където и двамата с Иларион са били бити и блъскани от гръцките попове, натоварени в един каик и откарани на Принцовите острови и затворени в манастира „Св. Георги“. На Неофит му сложили верига на врата. Расиадес незабавно съобщил на лазаристите, а те на мен. Веднага написах нота и докладвах на Емин (Нота до Портата по въпроса за Неофит № 181). Последният нищо не знаел и се заловил най-горещо за тази работа.

Той научи, че още на 28-и патриархът е ходил при Мехмед Али, като го молил да бъде разрешено на Неофит да живее на Принцовите острови, тъй като се нуждаел от промяна на въздуха и развлечение поради скуката. Мехмед Али разрешил.

Князът на Самос (Богориди) отишъл при Шекиб, за да издействува ферман за изгнание, и му заявил, че тези хора са подозрителни, защото се споразумяват с поляците, за което Патриаршията има доказателства; че са в споразумение и с лазаристите, и с французите. Шекиб отказал да му даде ферман и му дал да разбере, че ако това е обвинение, което се отнася до политиката, тогава Портата трябва да вземе тези хора в свои ръце.

Този опит, направен от Богориди, насочи Патриаршията да постави този въпрос на чисто религиозна основа и да говори, че това е наказание на църковната дисциплина. Веднага въпросът беше представен така на Шекиб. Г. Огнянович е ходил при него и той му казал: „Това е църковен въпрос. Какво можем тук да направим ние, но аз ще питам Патриаршията и ще се заема да разясня работата.“

В този момент последваха посещения на княз Ханджерли у Мехмед Али и, както се твърди, чрез Хеким Ваши(44) Али е бил подкупен със значителна сума - така че на другия ден той ясно заявил на г. Robert чрез г. Варталити: „Аз разреших тези двама свещеници, на които дадох удостоверения за безопасност, да бъдат откарани на островите, защото те са неспокойни, не се подчиняват на църквата. Но патриархът ми обеща, че няма да се отнася лошо с тях и аз не вярвам да ги третират зле, защото патриархът е добър човек.“ При констатацията, която направи г. Варталити, че европейските вестници ще пишат за този случай, той изглеждал много разтревожен. Неколкократно питал дали това е възможно, а след отговора, че така ще бъде, изпаднал в тъжно примирение.

На Симеон Андреевич пък, който горещо и смело по арнаутски(45) е отишъл при патриарха да иска освобождаването на Неофит и Иларион, патриархът заявил, че иска гаранция на двама търговци, а когато той му ги довел, казал, че не може, защото е чел у Мехмед Али меморандумите, писани от Неофит и Иларион за Патриаршията и за гърците, и че затова към такива хора трябва да бъде безмилостен.

Българите Чалики и Кермекесиоглу събрали неколцина българи и въоръжени, се промъкнали тайно на острова, за да освободят затворниците насила, но се уплашили и избягали. Това вдигнало шум и затворниците били откарани от този манастир неизвестно къде – дали в Атон или другаде, но все таки, без ферман от Портата.

2000 българи, които работят в султанските шивачници, подадоха по наш съвет прошение до Портата чрез своя началник паша, в което молят да им бъдат върнати Неофит и Иларион, които единствени знаели български език и ги просвещавали в религията, защото те не знаят гръцки. Ако те са виновни, нека Портата да разгледа вината им. Пашата приел прошението и обещал да го подкрепя.

Българите подали молба и до Шекиб, и до Мехмед Али – втория не го намерили, а първият обещал, че ще се занимае с тази работа, но добавил: „Защо се застъпвате за гърците?“ Изглежда, че са го молили да издаде ферман за изгнание на гръцки попове. Те му казали: това са българи. Тогава им отговорил, че ще се занимае с този въпрос.

Досега Муса паша се противопоставя да не се издава ферман, тъй както се е противопоставил да не се дава агреман за г. Вашченко.

Изглежда, че Мехмед Али започва да разбира, че е извършил най-голяма подлост, защото е казал под секрет на Емин: „Всичко ще се стовари върху мене, цялата подлост, а аз в нищо не съм виновен. Риза тайно ми заповяда да направя това, при него е ходил Ханджерли и така му наговорил, така го уплашил, че той се съгласил на това.“

Не ми се вярва това да е истина. Мен ми се струва, че това е едно извинение на Мехмед Али, който е направил зло може би не за пари, а от страхливост и глупост, а сега иска да се оправдава. Ако Риза вземаше участие в тази работа, ферманът би бил вече издаден.

Представих цялата работа на г. de Bourqueney. Г. Cor ми заяви, че той счита тази работа за много важна и че иска да говори за нея. Моли ме да му съобщавам за всичко, което аз направих. Не съм виждал от два дена г. Соr и затова не зная дали нещо е говорил, но се съмнявам, защото Франция и Англия нямат обичай да говорят по работите, които могат да бъдат от полза или приятни на Портата. От излишък на приятелство и грижи те правят обратното...

Като не зная дали писмото на Ваше Височество до Неофит не е попаднало в ръцете на Патриаршията, което писмо, макар и най-благожелателно към Портата, би могло да бъде изменено в превод от гръцките мошеници и като виждам от писмото на г. Теодорович, че Радуевич със своите български заговори и с писмото си за Рейшер идва в помощ на Патриаршията и руската мисия, аз написах и втора нота...

Във връзка с този въпрос Емин постъпва благородно и взема работата присърце така, че това е дори за учудване у един съвременен турчин. В разговора си с Фуад ефенди и Али ефенди, когато последният казал, че ме познава, че познава Ваше Височество и знае за чистотата на намеренията на нашата политика, но все пак го съветва да не се излага с нас, защото може да изпадне в най-големи затруднения, той отговорил: „Аз не се боя от компрометирането и ако стане нужда, ще отговарям за себе си.“ Той упреквал и двамата за тяхната, страхливост и липса на патриотизъм в службата на отечеството. Смело представил на министрите лошите последствия на цялата работа, а дори упрекнал и Мехмед Али за неговото поведение. Това знаем не чрез канала на самия Емин, а от г. [нечет. дума] от Фуад ефенди, който се е чудил на куража и умението на Емин. Аз смятам, че стойността на Емин е най-голяма, че той днес е най-благороден от всичките турци, които са на власт.

Той е говорил на г. Дроздовски: „Всички знаят, че Русия иска да заграби Турция, всеки знае това, а всеки е готов към отстъпки в нейна полза. Франция и Англия там, където могат да ни вредят, се противопоставят разгорещено на Портата, а там, където биха могли да ни помагат, или нищо не правят, или ако правят нещо, то със страх от Русия. И близките и уж приятелите искат да докарат дотам, че Русия да превземе империята без изстрел, без да се извади сабя.“

Ударът, който нанесе Русия върху Отоманската държава с това наказание на Неофит и Иларион за тяхната привързаност към Портата, е много по-значителен, отколкото може да се смята на пръв поглед. Той обезсърчава българите в отношенията им към Портата и може да ги хвърли в ръцете на Русия. Но съмнявам се дали е възможно да се направи нещо срещу това – златото и заканите на Русия, златото и интригите на гърците, правото на църквата да наказва своите подчинени, правото на Русия да покровителствува църквата и да бди, щото правата на гръцката църква да бъдат спазвани от Портата – прави трудно, а дори невъзможно да се измени станалото. Дай боже да се намали злото колкото може повече...

С този въпрос не само може, но и трябва да се обърне вниманието на кабинетите на Франция и Англия върху дейността на Русия и дързостта на гърците, събудена от идването на великия княз Константин. Френската легация е добре информирана и разбира работата. Г. Canning е заслепен от страха от католическата пропаганда и от думите на своя довереник Богориди и затова има най-фалшива представа за тази работа. Смятам, че кабинетите не ще се намесят днес в този въпрос, но може би ще има промени в министерството, а следователно добре е да се знае тази работа, защото другите ще искат да направят нещо повече от това, което са направили и искат да направят сегашните.

Разбира се, че българите загубиха ценното време и хубавото си положение по своя вина. Между Неофит и Иларион нямаше съгласие. Българите не проявиха желание да подкрепят с финансови средства и със саможертва общественото дело. Имаше боязън, прекалено голямо сближаване на Неофит с католицизма, никога нямаше навременна подкрепа от страна на българите, нямаше никога дори едно явно показване, че искат това. Може направо да се каже, че каквото добро се извърши, то беше направено от нас.(10*) Трудно беше да се удържи това положение особено когато Русия взе работата на свой прицел и когато нито един кабинет не изяви дори желание да подкрепи Портата. Работата трябваше да рухне и в моите очи Портата не е толкова виновна, макар и вината да пада привидно върху нея.

По моя преценка българите имат по-голяма вина. Оправдава ги тяхната неопитност, но ние ги поучавахме и те виждаха резултатите от нашите старания, ала и те както всички славяни имат ужасния порок политическа страхливост.

Независимо от това ми убеждение аз не ще пропусна, с най-голяма предпазливост, нищо, с което агенцията може да бъде полезна на двамата затворници и на българския въпрос.“

 

16 август 1845 г., Цариград

България: „Патриархът не е успял досега да издействува фермани за заточението на Неофит и Иларион – освен ако успее да омотае Шекиб. Мехмед Али прехвърля сега цялата вина върху Шекиб и Риза; Рефик бей казва за първия, че е взел много пари от Русия за това разрешение, дадено устно. Той отрича това, но много слабо, затова Емин го подозира, че не е чист в тази работа. Относно Риза това е клевета. В Портата той се противопоставил на издаването на ферманите, а дори и скъсал готов ферман, донесен от самоския княз, като му казал: „Откога започнаха да пишат ферманите извън Портата?“ Аз мисля, че са виновни слабостта и липсата на здрав разум у Мехмед Али и продажността на Шекиб. Макар че сега по-низшето министерство изглежда да е надъхано с друг дух – съмнявам се то да има кураж да извърши смела стъпка, макар че много бих искал това, защото Русия и патриархът са много озлобени срещу българите.

Неофит и Иларион не са откарани в Атон, а остават на острова Мармара в гръцки манастир.

Патриархът имал за секретар български поп и го изпъдил. Заповядал да извикат при него дякона Расиадес, плюнал му три пъти в лицето, повтаряйки: „Българите са отвратителен народ, махай се“ – този схизматичен церемониал заслужава да бъде известен.

Само българите, работници от Хамбара, организирани в дружини, здравата държат за Неофит и искат да подадат молба до султана, което сега при промените в министерството може да бъде уместно. Затова чрез г. Огнянович ги подбуждам към тази крачка. От по-богатите, единствено хаджи Иванчо от Габрово се държи храбро, всички други се уплашиха. Влашката канцелария заповяда по искането на руското посолство да се затвори българинът Кермекесиоглу, който е под нейна протекция, загдето се е занимавал с Неофит и Иларион. Пуснаха го едва след поръчителството на двама търговци. Русия иска с терор да сломи напълно тези бедни българи.

Обвиняват Неофит и Иларион в минаване към католицизма, в желание да се откъснат от гръцката църква и да създадат нова църква, в непослушание към църковната власт и в бунтовнически намерения, срещу Портата. Вестниците започнаха вече да се занимават с тях доста успешно. „Echo d'Orient“ се изправи пръв – предстои голяма борба за общественото мнение.

Мисля, че това ще бъде от известна полза за българския въпрос.

…

Още преди отвличането на Неофит жителите на Свищов, на брой до хиляда, подадоха прошение до патриарха, като го молили да им прати Неофит и заплашвали, че ако не изпълнят тяхното искане, те ще напуснат гръцката църква и ще преминат към друга. Заканата беше неуместна, но сега от нея може да се извлече само полза. Говорих с патер Leleu и г. Bore дали не би било добре последният да замине в Плевен, където живее католическият епископ Малайони, няколко часа път от Свищов – да разкаже на този епископ за нещастието на Неофит и чрез него на жителите на Свищов, да се влезе във връзка с тях, да се разберат техните намерения и да се раздвижат и насочат, ако е възможно, към католическата църква. Това би могло да стане, а ако не успее, зърното ще бъде вече хвърлено между осемхилядното население, привързано към Неофит, а поведено по пътя на католицизма от самото естество на обвиненията на Патриаршията, от гостоприемството, каквото лазаристите са оказали на Неофит, от този интерес, какъвто те днес показват към най-вярното на Неофит население. Отначало този проект се хареса на патер Leleu, но когато г. Bore започна да изброява колко разноски, колко опасности може да докара едно такова пътуване, те първо предложиха на мен, аз да пратя някого, а след това оставиха въпроса ad deliberandum, след като аз заявих, че не мога да направя това по много причини, а, първо, защото нямам пари. Ще предложа пак моя проект, защото ми се струва практичен, но се съмнявам дали нещо ще стане, тъй като тези господа само дотолкова мислят да пропагандират вярата, колкото да не им се карат, че не правят нищо. Те искат лесни неща, подготвяни с чужд труд, а още и печалба да им носят – такава е тяхната пропаганда.

Г. Bore ми каза, че в тази лоша случка това е щастливото, че ще може много и много да се пише против гръцката патриаршия (а вестниците ще плащат за това).“

 

26 август 1845 г., Цариград

„Досега гръцкият патриарх още не е издействувал от Портата ферман за заточението на Неофит и Иларион и ги държи в гръцкия манастир на остров Мармара.

Богатите българи, макар и добре разположени към двамата затворници, си измиват ръцете от тази работа. По-бедните, т.е. работниците, организирани от Риза в дружини, искат тези свещеници. Те изпъдили гръцките попове, които им изпратил патриархът, и приготвили прошение, което искали да подадат на 22-и на султана. Патриархът, уплашен, заявил, че ако се успокоят, ще им върне Иларион и възпитаника на Неофит, но че Неофит не може да пусне, защото има у себе си доказателства за неговото провинение към църквата. Българите не приели това предложение, а искали непременно да подадат прошението. Тогава Мехмед паша, техен началник, пристигнал при тях с молба да чакат 15 дена, тъй като той се надява да уреди работата. Българите не са могли да откажат на искането на пашата, но ясно е, че последният трябва да е бил подкупен от гърците. Добре осведомени хора казват, че за този въпрос Патриаршията е вече раздала над един милион пиастри.

Най-заклет враг на Неофит е самоският княз. Емин казва, че щом Шекиб замине, работата трябва да се възобнови. Той смята, че Шекиб и Мехмед Али са взели подкуп, тъй като той не вярва в тяхното благородство.

Въпреки опроверженията на патер Leleu не изглежда да е далеч от истината Неофит да е направил стъпки за приемане на католицизма и че това е било претекст за неговото отвличане. Случаят е много злополучен. Ако се беше вече покатоличил, щеше да бъде по- полезно.

Върху тези двама души се крепеше поне засега българският въпрос такъв, какъвто ние го разбираме...“

 

6 септември 1845 г., Цариград

България: „Въпросът на Неофит и Иларион увисна във въздуха, без да напредва. Не зная дали Огнянович ще успее да склони българите да подадат молба до султана. Аз чакам заминаването на Шекиб, за да подкрепя тази работа чрез Фуад ефенди, който познава Илариона. Някои парижки вестници вече писаха по този въпрос. Много хубава статия имаше в „Марсилски семафор“. Склоних г. Rouet да я занесе днес на Фуад.

В Портата има големи интриги против патриарха – това може да ни помогне.“

 

16 септември 1845 г., Цариград

Ваше княжеско височество!

В този момент ми съобщиха, че най-после българите са се решили въпреки уверенията на Пашата да подадат прошение до султана и са го подали, когато той отивал в джамията. Ще се постарая да предвижа тази работа чрез Емин и г. Rouet.

В гръцката патриаршия има голяма суматоха. Ефорите интригуват против патриарха, Русия ги подбужда към това, а шестях коня с карета, подарени на султана от влашкия владетел, трябва да спечелят популярност за г. Аристарки, с помощта на която той би могъл да свали патриарха. И така този престъпник не успя да си купи приятелството на Русия с позорното предателство, извършено по отношение на Неофит и Иларион. От друга страна, Портата настоява Патриаршията да свали митрополита на Ефес, а Русия заедно със Синода го защищава. Патер Leleu днес ми каза, че Неофит и Иларион били продадени от Рефик бей, който до дъното на душата си е грък, а е станал мюсюлманин само затова, за да работи за своето дело и за да покори Портата. Мехмед Али е почти в абсолютната му власт. Риза не могъл да го понася. Колко хубаво би било някой френски вестник, например „Conditionriel“, да напише за него че се преструва на мюсюлманин, а служи на гърците и че ръководи такъв смел човек, какъвто е Мехмед Али – но така, че да не научат, че това е излязло от нас – тайната е необходима.

 

16 септември 1845 г., Цариград

България: „Неофит и Иларион са в Атон. Ферман за тяхното заточение Портата досега не е издала. Патриархът вече престана да иска такъв и ги държи беззаконно. Той плаща на пашата – началник на българските работници – да ги въздържа да не подадат прошение до султана или до Портата. Другите българи дори и не смеят да искат да подават молба за беззаконно заточените.

Г. Lucian Rouet е ходил на Принцовите острови, където те са били затворени преди, и там игуменът на манастира му е казал, че това са престъпници, които искали да станат мюсюлмани и са продавали християните на мюсюлманите.

Фуад ефенди и Али ефенди на думи се интересуват от тези нещастници, но нищо не умеят да направят за тях. Съвсем ясно е, че Мехмед Али ги е продал или разрешил Рефик бей да ги продаде, тъй като той е според мнението на много хора гръцки ренегат, но винаги предразположен към гърците и гръцката църква.

Риза не е участвувал в това; той със собствени ръце скъсал готовите вече фермани, донесени от самоския княз; Риза и Муса се противопоставили на, издаването на фермана и поискали от Щекиб да застави Патриаршията да обясни действието си и ако Риза не беше свален, тези свещеници щяха вече да бъдат върнати.

Г. Соr и г. de Bourqueney в първия момент взеха много присърце този въпрос и имаха намерение да говорят пред Портата, дори ми обещаха, но падането на Риза и изявлението на г. Canning, че причина за всичко е католическата пропаганда, напълно е отнела у г. de Bourqueney желанието да се меси в тази работа. Щом г. Canning произнесе думата католицизъм, г. de Bourqueney незабавно се оттегля...

Впрочем тези господа искат всичко да се прави и да бъде направено, но без никакви безпокойства за тях, а те лесно да берат лаври. Може би заповедта на кабинета би могла да застави г. de Bourqueney да действува в полза на заточените българи, но не вярвам такава да бъде издадена.

Доносите на Радишевич, неидването на г. Пиколо в Цариград, екзекуцията на българина Никола, един от българските депутати, изпратен от Сърбия в Цариград, извършена от Хафус, пашата на Ниш, за който Никола аз знаех чрез Иларион и Теодорович, че имал връзки с Вашченко и че увещавал Иларион да участвуват в бъдещото въстание след тяхното завръщане, за което Ви съобщих навремето, необяснимата тревожност и някакво безпокойство сред българите – всичко това не ни позволява да се застъпваме твърде открито по този въпрос, а дори ни кара да бъдем много предпазливи, за да не събудим подозрение. Затова аз мога да действувам само косвено чрез г. Огнянович, което правя и ще правя, но при сегашното положение не вярвам да може нещо да се направи.

Може би българите се готвят за някаква решителна стъпка – толкова по-добре, че не знаем за нея от тези, с които сме свързани, защото не бихме могли да ги отклоним от една значително напреднала работа, а да ги издаваме, би било престъпление. Да подпомагаме това движение, би било противно на нашия интерес. По-добре е тогава да стоим настрана и да служим на славяните дотолкова, доколкото това е в съгласие с нашата нужда и доколкото това не разваля отношенията ни с Портата.

 

26 септември 1845 г., Цариград

България: „Българите не са получили още никакъв отговор на поднесеното на султана прошение.

Г. Пиколо пристигна вчера от Търново. Приехме го много учтиво.

Г. Пиколо ми каза, че в Търново и околията готвят прошение против търновския митрополит и в полза на Иларион.“

 

6 октомври 1845 г., Цариград

България: „Изпращам Ви превода на писмото на арх. Неофит до г. Теодорович. Българите още не са получили отговор на своето прошение до султана.

Г. Пиколо е ходил при патриарха, който го приел добре и му казал, че е изгонил българските свещеници, защото правели интриги и пиели, но обещал да върне Иларион. Не зная какво ще стане.“

 

16 октомври 1845 г., Цариград

България: „Султанът е изпратил молбата на българите в Патриаршията, като попитал как стои работата и препоръчал да бъде възстановена справедливостта. След това прошение българите имат желание да подадат второ.

Иларион пише, че му е доста добре в манастира, където се намира, и се надява да се премести в сръбски манастир.

Пиколо започна много скромно и прилично, но сега се отпусна и се мята на всички страни, така че Емин, който в първите моменти, като го видял при Али, го съветвал да ме слуша и да следва моите съвети, сега ме предупреждава чрез г. Дроздовски да избягвам г. Пиколо, като развей прах, който може да компрометира и себе си, и познатите си, че на всички светии се кланя, че се представя ту за противник, ту за пратеник на Решид и т.н.“

 

26 октомври 1845 г., Цариград

България: „Свещ. Иларион е писал от Атон на г. Огнянович. Неговият затвор не е така тежък, като на арх. Неофит, когото сега затворили в кулата. За всичко това няма ферман, но игуменът заявил, че това се върши съгласно частното писмо на великия везир, което Богориди е получил от Рауф паша. Ако моето писмо завари Решид, добре би било да му са каже това. Той не може да понася Богориди, добре би било да бъде запознат с цялата работа и с мемоарите, подавани от тези двама българи. По пътя той би могъл да ги прочете и разучи. Иларион в своето писмо се оплаква много горчиво, че се е доверил на Портата, като казва: „Трябваше, както старите българи казват и правят, да мълчим и да скриваме всичко от Портата и да вършим своето.“ Иларион не ни забравя и ни моли за помощ. Той писал и на г. Wartaliti, като го молел да покаже писмото на Мехмед Али, но тъй като изразите му бяха твърде горчиви, аз препоръчах на г. Огнянович да ги посмекчи малко, а също така да се напише писмо на Фуад ефенди; по този начин ние подготвяме материали за търсене помощ у Решид.

На прошението, подадено от българите до султана и препратено в Патриаршията, няма никакъв отговор. Ще ги увещавам да подновят своите молби.

 

6 ноември 1845 г., Цариград

България: „Свещ. Иларион писа напоследък писма на г. Чалики и на г. Огнянович с молба да дойдат при мене и да ме молят за помощ. Той не ми пише направо, като се страхува да не ме изложи. Посъветвах да бъде написано писмо до Фуад ефенди, което тук прилагам в чернова. Помолихме г. Rouet да иде с г. Огнянович и писмото му беше предадено. На другия ден Емин ми съобщи чрез г. Дроздовски, че бил извикан на съвет, на който се събрали само Али ефенди, Фуад и той и че той им представил въпроса и веднага решили да направят постъпки за освобождението на Иларион. Г. Пиколо е наприказвал на Али, че Неофит бил пияница и човек с лошо поведение, което е най-голяма лъжа, защото през цялото време на пребиваването му у лазаристите никой не го е виждал пиян. Емин разгорещено нападнал Пиколо в защита на Неофит, но въпреки това оставиха освобождението му за по-късно, но все пак решиха и него да го освободят. Не е зле да се даде на г. Пиколо да разбере колко злини могат да направят неговата лекомисленост и несериозност на един невинен човек и колко му пакостят на самия него.

…

На тази сесия се разкрило, че Шекиб ефенди вследствие на откритото и неколкократно повторено искане на Русия е разрешил отвличането на тези двама българи; сам е наговорил слабия Мехмед Али да не се противопоставя на това. Страхувайки се от Риза, той не е издал ферман, но склонил великия везир да издаде частно писмо. И така Русия е заставила патриарха и Шекиб да действуват, а Богориди е бил техен съюзник. От това се вижда колко опасен е този Шекиб и колко трябва да се внимава с него.“

 

17 декември 1845 г., Цариград

Порта: „Вчера беше преведен изборът за нов патриарх. Портата обещала, че ще одобри всеки епископ, когото ефорите ще изберат; това обещание настъпи след отказа да бъде утвърден един от четиримата епископи, които пребивават тук; това било в несъответствие с основните закони. И така бил избран ефеският епископ, известен със своята отстъпчивост пред Русия, родственик на московски банкер. Хаджи Константин, българин, делегат на търговците, се противопоставил на този избор, като казал, че това е слуга на Русия, враг на Портата, и че той не ще сложи своя подпис под този избор. Без неговия подпис изборът не могъл да стане, сесията била разтурена – не знаем още какво е станало днес - тази новина ми донесе Сима Андреевич.“

 

26 декември 1845 г., Цариград

България: „След поемането на властта от Решид въпросът за Неофит и Иларион беше поставен пред Фуад чрез г. Rouet. Но страхът от Русия така действува, че Фуад или не е посмял да подкрепи този въпрос, или не е искал да даде отговор, който да разкрие страхливостта на новото министерство.“

 

На стр. 579 е поместен текстът на меморандума на Чайковски, представен на Решид паша по въпроса за беззаконното заточение на Неофит и Иларион. Меморандумът е написан на френски език.

 

7 януари 1846 г., Цариград (11*)

България: „Покрай многото разговори не можах да склоня Решид да поговорим за Неофит и Иларион. Но говорих за това с Емин, който показа колко много се интересува от този въпрос, че вече веднъж Али ефенди е говорил за тях на покойния патриарх, но сега отново ще говори на Али и ще докладва цялата работа на Решид. Емин ми разказа в подробности цялата случка, които смятам, че заслужават да бъдат поместени в моя рапорт.

Руското посолство е протестирало срещу двамата свещеници като разрушители на гръцката църква и поддържащи връзки с поляците и френските свещеници. Шекиб се уплашил, но Риза наредил да се отговори, че това са поданици на Портата, във верността и доброто поведение на които тя е уверена. С това свърши на първо време. Когато положението на Риза започна да се разклаща, Логотети (Аристарки) отишъл при Шекиб, заплашил го с нов протест от страна на Русия и изтъкнал, че единственият начин да се избягнат неприятностите е да се даде разрешение на Патриаршията да ги накаже за църковни провинения. След няколко посещения той издействувал такова разрешение и също такова от Мехмед Али. А Богориди, уплашен, че се касае за българи, които могат да навлекат върху него подозрението на православна Русия, издействувал везирско писмо до агата на Атон той да разреши те да бъдат задържани в манастирите. Покойният патриарх казал на Али, че те се наказват за църковни провинения, а не за граждански. Затова той не може да употреби своята власт по искането на Портата, а работата трябвало да се урежда от Синода. Емин смята, че ако Решид поиска, той може да ликвидира тази интрига, заплетена от Логотети, но се бои Решид да не се остави да бъде мамен от този хитър интригант, който (40) според него е най-лошата язва в отоманската държава.

Фуад ефенди обещал на г. Rouet да се занимае с въпроса за изгнаниците, но не зная дали той ще бъде толкова смел и благороден колкото Емин.“

 

26 януари 1846 г., Цариград

„Емин съветва българите да подадат ново прошение до Решид за освобождението на Неофит и Иларион. Поръчах на Огнянович да направят това, като напишат и писмо от Иларион до Фуад ефенди, в което той да моли за неговото застъпничество пред Решид.“

 

6 февруари 1846 г., Цариград

България: „След подаването на прошението от българите, след направените чрез г. Rouet и Емин постъпки най-после постигнахме подобрение в съдбата на Неофит и едно обещание, както се вижда от писмото на г. Rouet, който ми съобщава за това. Писмото прилагам тук (Анекс, 7 февруари 1846 г., № 5).

Решид не искал да ги върне веднага в Цариград, за да не събуди съпротивата на Москва, но имал намерение да ги освободи напълно. Прошението на българите беше пратено на патриарха, както е искал да постъпи Али, но Решид направи и лично изказване, което е много по- хубаво.“

 

26 февруари 1846 г., Цариград

На първата страница от рапорта си под заглавие Агенция Чайковски съобщава:

„Събуденият интерес към свещениците Неофит и Иларион предизвика и постъпки от страна на руската мисия срещу агенцията на Ваше Височество. Преди няколко дни г. Расиадес, онзи българин, който стана монах и сега е при никомедийския архиепископ, поиска да се види с мен и ми съобщи, че г. Титов(46) обвинява главния агент в покатоличване на българите, че това е в пълен разрез с договорите между Москва и Портата, от които е произлязъл Хатишерифът за администрацията на [нечет. дума] паша, в който се забранява привличането към друга вяра и че тъкмо затова Руската легация посочва поляка г. Чайка за човек, опасен за Портата, и съветва той да бъде заставен да напусне страната. Това изложение, направено до Портата, било съобщено от г. Ханджерли, руски драгоман, на Патриаршията, като г. Ханджерли препоръчвал да бъде запазена бдителност към Неофит и Иларион и всички българи, които се намират при Патриаршията.

Тъй като тази новина стигна до мен само чрез г. Расиадес от Патриаршията, а Емин нищо не ми каза за това, нито пък се говори за обвинение срещу г. Соr, аз счетох за правилно да не повдигам този въпрос, да не правя никакви, предварителни постъпки, нито пък да съобщавам на някого, че това ми е известно. Българският въпрос е добре познат на Портата, както и нашето участие в него. Трябва да я приучим да отблъсква атаките без наше напомняне и без намесата на френската легация. Прекалената предпазливост от наша страна в това отношение би могла да се изтълкува като уплаха и може би щеше да събуди някакви подозрения. За това аз реших да бъда бдителен и да чакам.

 

16 март 1846 г., Цариград

България: „С помощта на г. Rouet братовчедът на свещеника Иларион заедно с г. Огнянович посетили Решид, който им повторил, че ще направи всичко възможно за освобождаването на Неофит и Иларион и им заявил, че ферманът, който премахва насилственото изпращане на епископите, е издаден вследствие изложеното в меморандумите на тези свещеници.

 

17 април 1846 г., Цариград

България: „След първата крачка, направена в полза на Неофит и Иларион, Решид заспа и навярно само прошенията от България ще го събудят.

Г. de Bourqueney е поверил на г. Соr българската работа. Г. Соr се бои тя да не докара неприятности на легацията и затова не ще я подкрепя много горещо. Г. Соr е много правоверен католик, а българите са православни. Патер Bore не може да спечели за католицизма дори този българин, който е в колеж Бебек, затова изпитва неприязън към българите, която предава на г. Соr, като изисква от него да подкрепя арменците и евреите, на които г. Bore е апостол. Но не е в наш интерес горещо да се подкрепя българската работа, трябва само да я следим и да бъдем нащрек.“

 

26 юли 1846 г., Цариград (12*)

България: „В България има несъмнено идейно брожение. Г. Вашченко силно го подкрепя, а подпомагат го и хетерите от Одеса, Букурещ, Атина, а дори и от Смирна, където сега излиза вестник на български език. От време на време пристигат от Париж прокламации от г. Екзарха, които разпалват умовете и събуждат надежда, че Франция ще подкрепя движението на българите срещу Портата. След позорното държание на Портата към свещениците Неофит и Иларион, след тромавостта и страхливостта, които Решид проявява спрямо тях, невъзможно е да спрем или да променим насоката, която българските стремежи взимат.

Ние ги спряхме, предадохме в ръцете на Портата стихийните сили за задържането им – самата Порта ги продаде за пари, – ние не можем да бъдем упреквани.

Да се месим сега в това движение би било съвсем неполитично. Докато ние самите не сме готови, дотогава с всички сили трябва да подкрепяме отоманската държава; всяко преждевременно движение на славяните ще ги хвърли като плячка в ръцете на Русия и Австрия, а на нас ще ни затваря все по-тясно пътищата към Полша. Ето защо аз предупреждавам Портата за това настроение на българите във всяка нота, където мога да направя това, и сега склоних г. Пиколо да обърне внимание на Решид и да му предложи да бъде пратен на пътешествие из България с държавна мисия.“

 

16 август 1846 г., Цариград

България: „Българите тръгват по лош път. Делегатите на Търново, като видяха как се прави предмет на търговия от тяхното епископство, сами отидоха да молят г. Арсеневич да се застъпи за тях пред новия руски посланик, което той усърдно направил. Руският посланик нищо не е обещал, само демонстрирал възмущението си от държанието на Решид, който разрешава да се прави търговия с такива важни неща. Русия вижда, че не е загубила влиянието си над българите, вижда, че не е било за нея безполезно преследването и премахването от политическата сцена на Неофит и Иларион. Крачката, направена от българите от Търново, беше предизвикана от самия Решид, който не искаше да разговаря с тях, а постоянно ги отпращаше при самоския княз – при човека, когото те смятат за най-големия подлец, за свой враг, който от толкова години търгува със съдбата на този народ.

Султанът обещал в Търново, че ще имат епископ българин, или човек, който говори български. Решид разреши на своя доктор да продаде това епископство на един грък с най-лоша репутация – епископа на Серес. Ако започнат да се проявяват такива последици от султанските обещания, то неговото пътуване вместо полза ще донесе вреда.

Доколкото е възможно агенцията на Ваше Височество предупреждава хората на Портата за тази реакция между българите, но злото може да бъде предотвратено само от Решид.“

 

26 септември 1846 г., Цариград

България: „Мъчно е да се склони Решид да върне на България Неофит и Иларион. Той вижда българския въпрос само с очите на Богориди, който никога няма да се съгласи със завръщането на хора, които веднага биха се изправили като преграда срещу подлите му машинации за извличане на печалби от българския народ.

Богориди толерира Пиколо, защото и той върви по подобен път като него. Неофит и Иларион въпреки допуснатите от тях грешки са хора с по-възвишено сърце и ум – те са добри патриоти. Ако Риза беше се върнал на власт, бихме могли да действуваме с надеждата, че ще има резултат и че ще бъдат върнати. Но при Решид това е напразна работа; той всичко ще обещае и нищо няма да изпълни.

Пиколо играе много посредствена роля при Решид, почти лакейска, но като българин постъпва подло. Където може, взема пари и не ги връща, лъже, мами, така че трябва старателно да избягвам всякакъв допир с него; да го обвинявам е неудобно, защото до известна степен ние го препоръчахме на Решид. Той искаше с моя помощ да настани трима погърчени българи в колежа в Бебек под предлог, че за тях ще дойдат стипендии от министерството в Париж. Отказах да се намеся. Настанил ги в Бебек на собствена отговорност – той щял да плаща, докато дойдат стипендиите. Заявих на патер Leleu, че ние не искаме да се месим в тези работи. Патер Leleu ще има неприятности с него, още повече, защото ми казаха, че Пиколо, притискан от тези, на които дължи пари, има намерение да се махне от Цариград под предлог на някакво политическо пътуване. Страхувам се, че той ще завърши зле.

 

7 януари 1847 г., Цариград (13*)

България: „В България духовете са много неспокойни. Присъствието на г. Вашченко в Адрианопол е вече достатъчно за постоянното раздухване на бунтовнически намерения. Портата знае за това, но не смее дори да издирва, за да не попадне на руска работа и да си създаде с това нови затруднения. Решид е в по-голяма степен под гръцко влияние от неговите предшественици, затова съвсем не можем да се надяваме той да направи нещо за българското духовенство, а още повече за Неофит и Иларион.“

 

7 март 1847 г., Цариград

България: „Свадата, която избухна между Портата и Гърция, събуди голямо безпокойство между българите. Въпреки че наглед те не обичат гърците, те са положително във връзка с тях. Гърците тръбят, че Франция поддържа Гърция и това възбужда още повече българите. Само този факт би трябвало да покаже на Франция колко опасно е така упорито да поддържаш гръцкото дело, макар то да е несправедливо. С това може да се спечелят аплодисменти у някои депутати, като г. Quatrebarbes(47), но и да се провали, без възможност да бъде поправена, политиката на Франция към Турция и да се хвърлят християните от тази държава в ръцете на Русия. Франция никога не ще посмее да ги вземе, а те са прекалено невежи, прекадено дълго са били под робство, за да могат отведнаж сами от себе си да създадат нещо.“

 

27 април 1847 г., Цариград

„Чайковски вече направи предварителни постъпки по въпроса за Неофит и Иларион; ще продължи да се занимава с него чрез заместника на Емин. В България имало много пратеници от Гърция..., но досега няма следи от тяхната работа. Българите все гледат към Сърбия. Не изглежда да могат да ги раздвижат, освен ако Русия би преминала с някаква сила Дунава или би изявила ясно своята поддръжка.

Пиколо си навлече голямо негодувание поради това, че играе ролята на агент на един от големите хора на Портата, като му помага да взема пари. Не зная как ще свърши неговата работа, защото много са огорчени от него тези, които приписват на Рифат паша, сегашния му шеф, сменяването на г. Alleon. Пиколо не прави за българите абсолютно нищо, нито пък мисли да направи. Той иска чрез българите да уреди собствените си сметки, да пожертвува интересите им. Затова, доколкото може, клевети Неофит и Иларион, като се страхува тяхното завръщане да не му отнеме възможността да мами някои хора от Портата. Той е една пречка за българите.“

 

7 май 1847 г., Цариград

България: „Един от българските свещеници доста високопоставен прие римско вероизповедание. Портата му разреши да дойде в Истанбул и тук той спокойно си живее. Русите са много разтревожени и обидени от това. Чайковски се бои да се сближи с него, за да не развали неговото положение, но ще влезе във връзка с него чрез францисканците. Това е посредствен случай на непоследователност, резултат от лична обида. Този случай пак затъмни възможността за освобождаването на Неофит и Иларион. Не само Ханджерли обвинява, че това е работа на агенцията, но дори и Богориди има такива подозрения. Чайковски се старае да отклони последния от това мнение, което може да бъде вредно за Вашата, Княже, политика в очите на хората на Портата, които сега гледат добре на Богориди.“

 

7 ноември 1847 г., Цариград

Господин Полковник(14*)

Относно ръкополагането на свещениците руски поданици от Истанбулската патриаршия, то става отдавна по следния начин. Гърците отомански поданици – си издействуват първо гръцка протекция, а след това стават руски поданици.

Патриарсите знаят това и ги ръкополагат, като казват, че не обръщат внимание при духовното ръкополагане на земното поданство. Портата няма право във връзка с правата, дадени на Патриаршията и утвърдени от договорите с Русия, да им забрани това ръкополагане, но има право да не одобри назначението за епископство в отоманската държава и ако такива назначения (400) се случват, това е вследствие на нови хитрости. Този въпрос е много подробно изложен в меморандума на Иларион...

Муса беше много против това. Богориди и Аристарки с помощта на княза Ханджерли задържаха това положение. Г. Canning също помогна на Богориди, т.е. на Патриаршията.

…

Борбата с Патриаршията, макар и тайно водена, предизвика най-много нападки против Чайковски.“

 

16 декември 1847 г., Цариград(15*)

Приложение № 35

Инструкция за свещеника Терлецки

„Посъветвах свещ. Терлецки да премине през България, колкото се може по-бързо, без да се спира и без да даде да се разбере нещо за неговата мисия. Добре да проучи положението на католиците от околностите на Филипополи и околностите на Никопол – дали от тях можем да имаме униатски елемент...“

Следват формулирани в отделни точки директиви, дадени от Чайковски на свещ. Терлецки, между другото: споразумение със сръбския митрополит, поддържането на тясна връзка с францисканците и:

„Да се постараем да отвлечем Неофит и Иларион и да ги закараме в Рим, което лесно може да се направи само да има пари. Пиколо може да бъде използуван за това, ако му покажем пари в джоба, без да му ги даваме, докато не изпълни задачата си.

Той е готов на това. Смятам, че Портата не ще бъде против тази работа, защото това би смъкнало тежестта от нейната съвест и би намалило грижата по неприятното бдене. Да се доведе в Рим и изгнаника арх. Максим, който се намира в Букурещ, което е още по-лесно, само да има пари.“

Публ. във Ванда Смоховска – Петрова, Неофит Бозвели и българският църковен въпрос (Нови данни из Архива на А. Чарториски) Под редакцията на акад. Д. Косев. София, БАН – 1964 г., с. 118-159.

-------------------

БЕЛЕЖКИ КЪМ ДОКУМЕНТИТЕ

(1) Рейс ефенди (Reis Efendi) – така се е наричал през разглежданата епоха министърът на външните работи, преди още да са били създадени титулярни министерства в Османската империя.

(2) Лазаристи – католически орден, основан в 1625 г. от Викенти от Пауло с цел да се грижи за образованието на народа и да закриля болните. От 1640 г. той подготвя мисионери, които имат за задача да утвърдят католицизма първо във Франция и протестантска тогава Европа, а по-късно и в други страни. От 1773 г. мисии на лазаристите се настаняват в Китай, от 1784 г. – в Близкия Изток, от 1811 – в Персия, от 1820 в Южна Америка, от 1839 – в Абисиния и от 1850 – в Северна Америка.

(3) Патер Lеlеu – апостолски префект и игумен на цариградските лазаристи през разглеждания период.

(4) Robert – чиновник на френската легация в Цариград.

(5) Емин Мехмед (Emin Mehmed) – началник на преводаческото бюро на Портата.

(6) Али паша Мехмед Емин (Ali Раsа Mehmed Emin) (1815–1871) – турски държавник, зет на султан Абдул Меджид (1839–1861), пет пъти велик везир през времето на същия султан и по времето на Абдул Азис (1861–1876) и седем пъти министър на външните работи след Фуад паша и Решид паша.

(7) Bourqueney Francois Adolphe (1799–1869) – барон, по-късно граф, френски дипломат. От 15 октомври 1841 г. пълномощен министър в Цариград, от 16 април 1844 г. до 1848 г. посланик в турската столица; в 1856 г. е играл значителна роля на Парижкия конгрес.

(8) Лазар Теодорович - сръбски дипломатически представител в Цариград.

(9) Stanislaw Droz-Drozdowski – полски емигрант, лекар, агент на Чарториски в Търново (1844), после лекар в Турция, награден от Портата за активно участие в потушаването на епидемия от холера, от 1853 г. главен директор на полската колония в Турция „Адампол“.

(10) Патер Etienne – генерал на лазаристите в Париж.

(11) Халил Рифат паша (Halil Rifat Раsа) – турски държавник, по произход грузинец, умрял в 1855 г. Командуващ войските, министър на войната (serasker) през време на султан Махмуд II (1808-1839) и султан Абдул Меджид.

(12) Guizot Franfois (1787- 1874) – френски държавник. През 1830 г. министър на вътрешните работи, в 1830 г. министър на просветата, от 1840 г. министър на външните работи при Луи Филип, от 1847 до 1848 г. министър-председател на Франция.

(13) Емир - управителите на гр. Мека и арабската провинция Хеджаз се наричали емири.

(14) Мустафа Решид паша (Mustafa Resid Раsа) (1799–1857) – виден турски държавник през епохата, министър на външните работи и велик везир през времето на султан Абдул Меджид. Той сближава Портата с големите западни държави. През 1844 до края на 1845 г. той е дипломатически представител на Турция в Париж. При възшествието на султан Абдул Меджид той провежда държавни реформи, тържествено прокламирани със султански ферман, наречен Хатишериф (Hattiserif). Реформите получили историческото название Танзимат (Tanzimat).

(15) Cor – драгоман (т.е. преводач) на Френската легация (по-късно посолство).

(16) Аристарки Логотет (1799–1866) – представител на Турция в Русия, след това във Влахия, по-късно канцлер („логотет“ е название на църковна длъжност и означава хранител на патриаршеския печат, началник на канцеларията и архивите на Патриаршията) на Цариградската патриаршия.

(17) Шекиб Мехмед паша (Sekib Mehmed Раsа) – умрял в 1855 г. Посланик в Лондон и Виена, министър на външните работи през времето на Абдул Меджид.

(18) Патер Bore Eugene (1809–1877) – френски мисионер от ордена лазаристи и писател. Автор на прочутата брошурка „Светите места“.

(19) Cyprien Robert (род. 1807 г.) – френски учен и пътешественик, автор на съчинението „Les Slaves de la Turquie“ (1844 r.).

(20) Чайковски бил възмутен от изказаното от него в същия труд мнение, според което България е броила най-добрите си патриоти измежду елинизираните българи.

(21) Абрахам Петроневич (1791–1852) – сръбски държавник.

(22) Тома Перишич Вучич (1787/88–1859) – сръбски политически деец.

(23) Митрополит Петър – сръбски митрополит. Поддържал е близки връзки с Неофит Бозвели.

(24) Рефик бей – турски чиновник, потурчен грък.

(25) O’Connell Daniel (1775–1847) – ирландски политик и прочут народен трибун, борил се за освобождението на Ирландия от английското владичество.

(26) Мехмед Фуад паша (Mehmed Fuad Pasa) (1815–1869) – посланик в някои западни държави; от 1851 г. на няколко пъти министър на външните работи, а в 1861 г. става велик везир. През 1867 г. за пети път министър на външните работи, придружил султан Абдул Азис в пътуването му из Европа. Сътрудничил с Решид паша и Али паша за прокарване на Танзимата.

(27) Емир Паша (Emir Pasa) – през разглежданата епоха назначеният от Високата порта управител на гр. Мека и на Хеджаз.

(28) Чайковски иска навярно да каже вместо „Екзарха“ – „Патриарха“.

(29) Манаки Анастасиос – грък, участник в гръцката хетерия. (Хетерия – тайно гръцко дружество от началото на миналия век, което се борело за освобождението на гръцкия народ и на балканските народи от турско робство.)

(30) Сο1е11i – гръцки посланик в Сърбия.

(31) Тук се касае за полската колония (поселище) „Адампол“.

(32) Chmielowski – полски емигрант, агент на Чарториски, изпращан в Пловдив за да основе там училище за българите католици.

(33) Александър Ханджерли (или Ханджери) (1759–1854) – княз от рода на Палеолозите, през 40-те години на XIX век драгоман на Руското посолство в Цариград.

(34) Вашченко – руски дипломат в Цариград.

(35) Тук става дума за Абрахам Петроневич.

(36) Риза Хасан паша (Riza Hassan Pasa) (1809–1877) – виден турски държавник, дворцов маршал, върховен началник на войските и на флотата; министър на войната по време на Кримската война.

(37) Longworth John August – английски дипломат.

(38) Canning sir Stratford (1788–1880) – английски дипломат. В 1814 г. дипломатически представител на Англия в Швейцария, в 1824 извънреден посланик в Русия, по-късно дипломатически представител в Цариград (в 1826, от 1842 до 1847 и от 1848 до 1858).

(39) Хюсеин Авни паша (Htiseyin Avni Paja) (1820–1876) – велик везир през времето на Абдул Азис и много пъти министър на войната. Не е бил прогресивен.

(40) Валенродовска мисъл – т.е. мисъл за побеждаването на врага чрез измама. Това определение, както и понятието „валенродизъм“ произхождат от името на мицкевичевия герой Конрад Валенрод от едноименната поема на полския поет.

(41) Требизонда или Трапезунд – област и град със същото наименование на Черно море, в Североизточна Турция (Мала Азия).

(42) Michal Budzynski (1811–1864) – полски емигрант в Турция, писател.

(43) Константин Николаевич (1827–1892) – руски велик княз, втори син на руския император Николай I Павлович.

(44) Чалики – българин от българската колония в Цариград по времето на Чайковски.

(45) Хеким Баши – главен лекар.

(46) „по арнаутски“ - т.е. „по албански“. Турците са наричали албанците „арнаути“.

(47) Владимир Павлович Титов (1805–1891) – руски посланик в Цариград по времето на Чайковски.

 

БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ:

(1*) Такова впечатление добива Чайковски вследствие на твърде рязкото изобличение на тогавашната гръцка политика спрямо Портата, направено от Иларион в неговия меморандум (вж. предхождащата материалите студия, стр. 46 и сл.).

(2*) Тези крайни преценки са плод на огорчението, което изпитва Чайковски поради първоначалната неотзивчивост на българите на подканите на Бозвели да пращат прошения до Портата. Израз на подобни настроения дава по това време и Бозвели (вж. студията, стр. 64).

(3*) За какви „услуги“ става дума тук вж. студията, стр. 39 и сл.

(4*) За отношението на Бозвели към Русия вж. студията, стр. 35 и сл.

(5*) Тази преценка на Чайковски е субективна. Неофит никога не си е поставял за цел да се бори срещу влиянието на Русия.

(6*) Чайковски съвсем погрешно приписва на Бозвели, който търси помощ у Портата от тактически съображения, някакви чувства на привързаност към турците. Вж. писаното по този въпрос в студията, стр. 39, 40.

(7*) Rkp. Czart. 5414, Depesze wschodnie, 1845, стр. 507, 508.

(8*) Подробно по въпроса за арестуването на Раковски вследствие меморандума на Иларион вж. студията, стр. 44 и сл.

(9*) Rkp. Czart. 5489 Czaykowski, Listy 1845, t. 2.

(10*) Тук Чайковски видимо преувеличава ролята на полската агенция.

(11*) Rkp. Czart. 5490, Czayk. Listy 1846, 1.

(12*) Rkp. Czart. 5491, 1846, 2.

(13*) Rkp. Czart. 5492, Czayk. Listy 1847, 1. От началото на 1847 г. Чайковски въвежда в рапортите си таен шифър и започва да пише за себе си в трето лице.

(14*) Писмо от Чайковски до Владислав Замойски.

(15*) Rkp. Czart. 5493, Czayk, Listy 1847, 2.

 

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1

ПИСМО НА АРХИМАНДРИТ НЕОФИТ ДО КНЯЗ А. ЧАРТОРИСКИ

Ваше Сиятелство

Милостивий Княз и Благодей!

Всевишний Бог, който любит род человеческий, и с неизреченна своя милост промишлява за своето создание, влиял е в человека особное некое чувствование братолюбия, родолюбия и отечестволюбия, и дал нам е доволно примеров, в коихто ни е показал, как, человек сам по себе не може да буде никогда благополучен, нито може да чувствует някая сладост и удоволствие, ако не види в своята близкост себе подобнаго, и това сме увидели перво на первородном Адаме, който е Началник человеческаго рода, и който ако и живяше в рай, пак имаше потреба за содружество, което в самото му после изгнание услаждаваше живот и умаляваше му нещастие, което би го в противном случаи довело било даже до самаго отчаяния и совсем погубило. Чего ради в последствии и вси народи искаха содружества, содрузиха общества и установиха законите, за да будет их благополучие совершенно и непоколебимо, и за да можат в любов и согласие да чувствуват оная сладост и удоволствие, което е влияно им от Бога в их сердца. И многи общества с таково согласие и с такова любов, придобиха себе не токмо славу, но и уважение в другите народи. Обаче как то измежду Ангелите намери се Сатана, и в первите два сина Адамови показася убийца, тако и в последствии в единородните братия, в мирните жители и в благополучните общества появихася сердца развращенни, человеци горди, розмутители, немилостиви, безчеловечни, славолюбиви и користолюбиви, които многажди преврищаха общото благополучие, мир и спокойствие народов. Того ради и Народи видяще себе в опасности и в ежедневном разрушении, зарад спокойствието си пожелаха да поставят себе Началника, Вожда, Царя, който би ги защищал от насилников, носил би бремя своих Поддаников и промишлял за их благополучие. И видно е из ветхаго завета, как и сами Израилтяни просиха Пророка Самуила, и му викаха: „Дажд нам Царя!“ Но Самуил верний сущи раб Вседержителя, давшаго на Синаи Моисею закон, не восхоте с начала да послуша гласа народня, но известившися последи от Бога, найде Саула, когото помазавши даде им за Царя: но Саул прияв Скиптр царства, и видя себе неограниченна, начна да злоупотреблява властта си, да удручава своите Подданици, и да гони и убива невинните, как то гонеше кроткаго Давида, чего ради и Бог погуби го, взе властта му, и го предаде на Давида, кроткаго, богобоязливаго, исполняющаго его заповеди, и знающаго своите должности. Под его правлением вес народ бе благополучен, защото он като чадолюбивий Отец носяше промишление зарад всичките свои Подданици.

Подир него Син его Соломон прияв кормило правителства, еще помного прослави свое имя колкото с разумното Правление своего Царства, толко и с големата си мудрост, която му даде Бог заради его добродетели. Но що стори Син его Ровоам? Он щеше да наложи на Подданиците си нестерпима подат, и на място отеческих благодеяний, да их натовари с безчеловечни мучителства, из коя причина возродихася абие негодования, возмущения, созаклятия, даже и самое Царства разделение, от което поголема част припадна на Йеровоама раба Соломонова. Но и он що стори? Не имея ни каково понятие зарад правление народно, привождаше их от едно нещастие в друго, как то и многи други после него Царие Израилскии, от каде последоваха разни нахождения иноплеменников, войни, кровопролития, пленения и разорения до тол, да чрез ежедневните неспокойства и пренебрежение земледелия, наступваше на ония страни често глад, болезни и смерти и совершенное погубление.

Но що говорим из зарад ония нещастия, които ставаха в ветхий завет, когдато их виждаме и в новий, ми их виждаме и в самое наше время, и должнисме да исповедаме, как чрез гордост, Славолюбие, користолюбие и несогласие и в самите Епохи християнски то исто пострадахме. А причина коя е? Ни една друга, но защото не имехме разумних и добродетелних Управителей, Князей, Вождов и Царей, които би знали как е требало да управят с народите. От чего и виждаме, как они все свое благополучие, всю свою славу полагаха в оружии, в победах неприятелей, в триумфах, и в приобретениях чуждих земл, и с такими поступками не токмо не можаха да удержат ако и с найкрепки Трактати завладенните предели, но паче помного подигнаха на себе негодувание своих соседов, раздражиха своите Неприятели, и умножиха помного их ненавист, която се разливаше от ден на ден, и разпростираше тайно по на далек, догде найпосле из причини, що наши владетели разглезени, и като пияни от временното си и случайно щастие, не познаваха нито разумеваха какова пропаст приготовляваха своему Народу, подпаднахме в разни нещастия, гонения, пленения и истребления, от което часто и в разни времена едва по мала някоя част сохранявахмеся токмо в гори, в пещери и в пропастите земни. Но на това някои може да речат, как, Греци някогда пострадаха от Персианите, някогда от Египтянете, а някогда от Сарацините, равне и Болгари и Серби, ово от Греков, ово от Маджаров, ово от Турков, кое и не е лажа, треба обаче да погледаме на причините, и ще познаеме как пострадаха, сами от себе, пострадаха от своих Князей, Владетелей и Царей, пострадаха чрез междоусобния вражди, чрез користолюбие, Славолюбие и внутренното си несогласие.

Казува История, как Соломон покори помного Народи с своята си промудрост, нежели Давид его Отец с войски и оружие. Того ради и нашите Предци ако би имали промишление за будущност своего рода, то би се они помного трудили да просветат своите Подданници, за да придобият с премудрото си обхождение уважение и любов своих соседов, даже и самих Неприятелей, които би се всегда стидили да их неправедно нападнат: Но ако би се и случило да их нападнат, то требваше да их не одушевлява ни каково користолюбие, но любов, ревност ко отечеству, согласие и конец их намерения, требваше да увидят ако су им доволни их сили, за да можат да отражат Неприятеля, или в противном случаи, да сторат и да заключат полезний за свое отечество мир, с който би могли подобро да сохранят свою народност, нежели сос звук и шум оружия, защото всичкото има свое време. И понеже владение ни едного мучителя не е постоянно, то и ни един народ не е возможно да остане вечно под игом мучителства, кое скоро изчезава и в пепел се превраща, както и имаме доволно на това примеров в времената древни и нови: и токмо владение кроткаго, бога боящагося, и зарад своите подданници отеческую любов чувствующаго, и промишление зарад их благополучие носящаго ест долголешо. Защото и сам Бог чрез Пророка казува: „На кого воззрю, аще не на кроткаго, и на исполняющаго мои повеления?“

Но да видиме и да испитаме, кой е мучител? Еда иноплеменник? Еда Персианин, Египтянин и Турчин? Не е воистинну, но оний е токмо мучител, който неима в себе ни какова добродетел, който неима в себе человеколюбия, който не осеща в серцето си никакова любов ко ближнему, и който не промишлява по возможности за просвещение, за будущност и за благополучие своего Народа и отечества. И такових мучителей имелисме доволно не токмо ми Болгари, но имели са их почти и вси народи. От чего и случавашесе многажди да уживат многи народи поголемо спокойствие под скиптром добродетелнаго иноплеменника, нежели под владением своего единороднаго и единовернаго Царя. – Ми имехме Царей своих, но мало кой от них любяше мир и любов с своите соседи, от каде и возрождавашеся часто война, кровопролития и разорения. Часто приходихме и под владение греческо и российско, но немогавши от начала да се согласиме с их духом, нито да сносиме их злоупотребления, които ни они, ови как единоверци, ови както единоплеменни без всякое человеколюбие и призрение струваха. После того пак ся освобождахме, но чрез междоусобните вражди и несогласия пак падахме, догде найпосле и сам всеблагий Бог немогавши да сноси нашите беззакония, предаде ни под владение оттоманско, което ако е тогда и било страшно, бяше обаче славолюбиво и честолюбиво, чего ради и не ищеше нашите души, не ищеше нашата кров, не ищеше нито нашите деца за робове и нашите дщери за робини, нито нашето което притяжавахме имение, разве едино повинование и подданност зарад своята безопасност и спокойство, за да може оно (владение оттоманско) да поспеши к своему който имаше концу. Нашите обаче владетели не хотевше да се поверят честолюбию иноплеменников, каковаго они (наши владетели) не имеха, заключиха и решихася да обявят своему Неприятелю (Оттоманцу) войну, не измеривше прежде своите сили, нито утвердивше помежду си любов и согласие, кое бяше уже изчезло измежду их, и скрилосе в пустините, или преминало бе к народам далечайшим варварским. Но не могавше себе да одержат, не токмо що погубиха сами себе, но раздраживше на гняв своих неприятелей, побудиха их на най ужаснейшите убийства и разорения, и ако и да можеха прежде с мирним трактатом да сохранят свое имение и чада, то после пощо се немилостиво убиваха, оставиха не токмо своите имения на разграбление, но и любезните чада в робство и пренесение до Азиа и Африка.

Но скоро по това и сами наши Неприятели не желающе да гледат пределите без народа, сториха Амнистию за все прошедшее, и начнаха да собират избеглите жители от горите и пещерите и да ги благодетелствуват и любят помного от прежните их владетели.

Оттоманските Царие при това не уничтожиха ни едно право Народа, нито их принуждаваха когда да изменят свое исповедание и обичаи, но даже потвердиха их с свои фермани, оставивше им и их Патриархя независима в церковних делах, и както по лечителя и ходатая между владением и народом, които Патриархи и исполняваха такову должност за много лет.

Тогда познаха нашите отци как, чуждое иго не е тежко когдато се налаже Подданником от разумнаго владетеля, тогда разумеха как подобре щеше да буде, да началници их бяха имели искуство за да увидат будущност, тогда по истина щеха да сторат с своего Неприятеля мирний Трактат, който би их запазил от всичките беди и нещастия които им станаха, как то бяше сторил и народ боснанский после падения сербскаго Царства. То исто стори и Валахиа и Молдавиа, и останаха не токмо мирни, но прияха от оттоманскаго владения даже и големо уважение и поверение.

Истое нещастие подир малко време постигна и Греците за их гордост, користолюбие и несогласие, и Константинопол стана позоршце ужаснаго кровопролития, пленения и разорения: Но преставшу сему, получиха и они такожде Амнистию, свободное исповедание вери и своего Патриарха, и тако подпаднахме ми Болгари, с Серби, с Молдо-Валахи и Греци под едно владение. Тогда бяше време да се потрудат нашите отци, и всичките реченнии и единовернии народи за поболшание своего состояния, сиест, за свое благообразование, с взаимна и братска любов като Подданници едного Царства, и да се трудат с подданническа верност за да добият поверение своего владения и Началства, и да утвердат като на незиблемом камени народното свое благополучие и спокойство, което би их всегда защищало против злоупотреблений няких неправдолюбивих Сатрапов и царских Приставников. Но они струваха все противное, защото, ако се бяше гордост греческа и их Славолюбие чрез реченните беди, страх, нещастие и падение Царства от части и умалила, гнусното обаче користолюбие из сердцата им не могло да се изгонит.

Царството оттоманско по завладении трех реченних Царств, Сербии, Болгарии и Греции, остави всякому Народу и законнаго его Патриарха, Греком в Цариграде, Болгаром в Тернове (в Болгарии), а Сербом в Босни: но Греци заражени користолюбием, и исполнени прежнею и древнею злобою и Ненавистию к Болгаром и Сербам, при това еще и чрез природното им ласкателство и притворност наветоваха всегда Сербите и Болгарите у Началников турецких, представляюще им тие два Народи за бунтовни, за неприверженни и неверни, аки би всегда готови били да прават ков против владения, наипаче за послушание их и чест която отдават на своите Патриархи можат и всеко намерение и с делом да исполнат. А зарад да се дигне за всегда Царству опасност, необходимо е нуждно, да се уничтожи в реченните Народи Патриаршеската власт, и да се подвергнат и двата Народа послушанию и Надзиранию Патриарха Цариградскаго.

То дело бяше владению с такова ревност представлено, да абие по кратко време последува и исполнението му според високото повеление. И тако тие два Народи стенят под игом греческия Йерархии даже до това време, разве Сербиа, която се е избавила уже прежде няколко години от фанариотските интриги и угнетения Патриархии, и ужива под покровителством Оттоманским такови права и таково спокойствие, каковото се нигде не намерува.

Но бедная Босна и Болгариа принуждени са еще да страдат, свое Нещастие да оплакуват, а наипаче Болгариа, зарад която на Гредите не бяше доволно да ю приведат 1821 Бода с свое от Царства отступление до ппопаст, в която сами впаднаха и меч оттоманский ощутиха, но чрез свою Йерархию одержаха над нея и до днес своята си власт победоносно, и ю угнетават с свои Архиереи до толе, да никто не смее да положи предел их злоупотреблению, разве ако желае да се прогласит возмутителем и Бунтовником державнаго Царства, и да се послет от Митрополитов Греков и Патриархии в заточение без всякаго испитания, доказателства и суда.

Но благодарим сега Богу защото се удостоихме да доживиме и да видиме на Троне оттоманском добродетелнейшаго и благоутробнейшаго Царя, който человеколюбием одушевлен, отвори нам пут к своему сердцу ищя благополучия на всичките свои Подданни, от когото и ми можем да просиме все то, щото е к утверждению нашего брагополучия и Народности нуждно.

Народ обаче болгарский не ще да просит Началника и Вожда, нито желает Князя и Царя, защото имаме Царя Всемилостивейшаго нашего Патишаха, който е Отец и Благодетел своих Подданников, той ще ни даде и достойних Вождей, Князей и Управителей, които ще исполняват верно повеленията му, ще ни любят като свои чада, и ще ни пазат всегда като всякую драгоценност. Но просит (болгарский Народ) токмо единое царское Покровителство, и високую Его Величества милост, за да би могле да се запазит от иностранните Политики, която с подкрепление российско действует чрез Греците и их Архиереи, които под видом Пастирства и единости вери, искат не токмо нашего падения, но и конечное сокрушение самаго державнаго оттоманскаго Царства. И ако се не положи предел на такова Греко-российска Политика, чрез уничтожение власти греческих Архиероев в Болгарии, и чрез постановление Болгар (Архиероев), на болгарските Епархии, природних Народу по отечеству и язику, то ни сама високата Порта не ще буде безопасна от разних иностранних Интриг, нито Болгаре ще може да будат свободни за да исполняват без всякаго страха и боязни подданническите свои должности, нито високата Порта ще може да се увери зарад нихната к ней совершенна приверженност и верност, защото Греци, орудие всякаго зла, всегда ще да се трудат да наветуват Болгарете, и с ухищрения, дародаяния и ласкателства да уверават турските Началници в противном.

Надеемся обаче как високата Порта, която ни е прияла с начала с големо милосердие, прислушала народното наше дело, и уважила оно толко, да е уже и действително показала, как желает да ни привяжет к себе, не ще ни остави до конца без покровителства.

А народното прошение состоится и зложено в четири Члена: как то,

1. Покровителство и личная безопасност мене Архимандрита Неофита, против здешната греческа Патриархиа, и свободное пребивание в Цариграде.

2. Царское всемилостивое дозволение ко установлению народних училищ в Болгарии, на всяко место где е нуждно, под Надзиранием Вис. Порти.

3. Сограждение болгарския Церкве в Цариграде с училищем, ко изучению юношества, които се приготовляват за Священники и Архиереи по Болгарии.

4. Постановление народних четирох или пет Полномощников в Цариграде, които би всегда и во всяком случаи били Посредственники и Представители на народните нужди, без всякаго влияния Греков и их Патриархии, под надзиранйем же Високия Порти, и Назначение их Секретаря тожда от високата Порта.

Сиятелнейший Княз! С радост голема извествуваме Ви, как, Первий член исполнен е чрез Високата Порта абие в первите дни нашето Приступа, еще в месяце Септемврий. А вторий в начале прешедшаго Месяца февруариа с милостивейший Хатти-шериф Его Величества самаго Султана. Зарад третий еще е неизвестно, в конце обаче февруариа отслан е ферман от високата Порта до всичките царски Чиновници в разни предели, за да пришлят в Цариград от всичките Градища по четири человека, два от турците и два от Христианете, които са испитани во верности к Високата Порта, и в ревности к своему роду, които когда дойдат, следствието ще покаже зарад каково намерение се призиват. Того ради ако ни благодателното Владение оттоманско пригледа с милостиво око, и исполнат се и другите два Члени, то наше благополучие ще буде всесовершенно, и Судба наша завидлива многим.

Извините Милостивий Благодей! долготу сего Писма, което ни благодарното и признателното наше сердце диктирует, уверени как ще го приемнете с природната Вам доброта като ревностнейший желател нашего спокойствия, но може да речеме както и действителний виновник нашего благополучия, защото големото впечатление което е чрез Францию сторила на Царство оттоманско Вашата к високата Порта любов и приятелство, способствовало е да се собуди Високата Порта от сон, и да познае интригите и сети, коихто ей Россиа, Австриа и Грециа предуготовляват и плетат в самите нейни предели, да приемне като первий крат найсмелейшее, но и отчаятелнейшее прошение и предложение болгарскаго Народа, (кое до днес никаковий Болгарин не е смеял да представи), еще и да увиди Високата Порта чистосердечната Болгаров приверженност и верност, която се они научиха от своите Предци, и която даже и в самите свои нещастия, гонения, и части войни удержаха, когдато их Россиа прегнавши насилно чрез Дунав предаде всичките имения их огню и пепелю, на който по доволното скитание по Влахиа и Молдавиа, возвратившися в свое отечество пак направиха и подигнаха убогите свои домове, найпосле да се увери Високата Порта, как и в самото таково плачевно состояние и бедност радовашесе Народ болгарский, защото се е удостоил да се возврати пак на своето място под покровителство державнаго Царства, и да видит и поцелует землю своего Отечества.

Ми осмеливаемся еще да Ви уверим, как, всичкий народ болгарский исповедува, как сте Ваше Сиятелство первий, който чрез влияние Ваше к Порте поставихте основание благополучия на всичките в Царството оттоманско живущите славенски племена. Сербиа е Вам за това признателна, но й Болгари и Бошняци должни са, и да Ви принесат найчувствителцейшата благодарност. Но ми не искаме Князя, ми не искаме устав, в това Сербиа нека ни извинит, защото сме задоволни да живееме под благодетелните царски закони, и да се управляваме от Чиновников Високия Порти, които се присилават нам с Повелением благоутробнейшаго нашего Патишаха.

Ми искаме токмо Архиереев, Пастирех Духовних, Болгар природних и верних Приверженников Високия Порти, които би нас отечески наставляли, и духовним и божественним млеком запоявали, за да би исполняюще свои должности к Богу и Царю, поживели мирно и благополучно под Покровителством державнаго Царства, и сохранили Его поверение и любов и зарад Потомците наши, които ще да благословляват не токмо нашите труди, но и вечний Памятник ще воздвигнат в сердцата на Благодетелите и Виновниците их благополучия, повествующе их благодарните дела на Синове и внуци свои в род и род.

Сиятелнейший Княз и Благодей! Ми казахме с Начала, как е Всевишний Творец влиял в сердце человека особно неко чувствование братолюбия, родолюбия, и отечестволюбия, които са на той Свят като най-красни Цветове, но в редки някои сердца влиял е Бог еще и другий един дар, който между реченните три добродетели светит не с земний но паче пренебесний свет, и благоухает помного не токмо от мирскаго сиест земнаго, но паче и от самаго Цвета райскаго. С реченните три добродетели всякий е человек похвали достоин, защото ако ги притяжава, става с них верний приятел, добрий общества член, и достойни отечества син, и може да се рече токмо благополучен но не совершен. Защото ако неима еще една особна добродетел, която би го возвисила повисоко от прочих человеков, и соделала Благодетелем человеческаго рода, то он остава всегда малок или малоуважаем. Но коя е тая Добродетел, която би пристоила токмо на Великите мужи, и приготовляла би их к незабвенной Славе рода и Потомства?

Извините Сиятелнейший Княз! да ми таковую добродетел и в нашите времена видяхме и познахме токмо в Високата Особа Ваша, и она ест: Сострадание к Ближнему. Она светит в Вас подобно Свету небе сному, и благоухает в мире паче Цвета райскаго. Сердце Ваше притяжает ю, душа Ваша ощущает ю, она владеет Вами, она укрепляет Вас особним мудрости даром, и благодетелствует не токмо Вашему Народу, но и веем нещастним, веем сирим, оставленним и отчаявшимея, Вами подавает она веем благий совет, Вами ходатайствует она обижденним Правосудие и угнетенним исправление. И не е дивно да и Последователи Ваши одушевлени са с тая иста добродетел, и да подражават на благородните Ваши деяния, както и Благородний Господин М. Чайковский който се находи зде в Цариграде, и който к народному нашему делу чрез своите Приятели толко е содействовал, да се надееме с негови благи и за нас полезни Совети, и посредством Приятелей Порти, не токмо да получиме все щото желаем, и щото е за нашата народност полезно, но да се удостоиме и величайшаго царскаго Поверения, милости и Покровителства.

На конец просим Сиятелнейший Княз! за да извините наше многословие, но и да се уверите как е оно чистейшее и невиннейшее изражение глубочнишаго источника благодарнейшаго нашего сердца. Еще просим да ни удостоите и в будеще Вашего благоволения, и чрез нашего Приятеля Благороднаго Господина М. Чайковскаго отеческаго Вашего Совета, А ми и вее Народ болгарский не ще изоставиме да се молиме на всякий ден Всевишнему Отцу и щедрому Подателю веех Благих, зарад Вашето здравие, долгоденствие, благостояние и благополучное Постижение Вашея цели по усердному желанию Вашего Народа и Отечества. И препоручающеся в милост и благонаклонение Ваше есми с глубочайшим Страхопочитанием

Вашего Сиятелства

Милостивейшаго нам Благодея Нижайшии Слуги

Архимандрит Неофит Петров Котлянец

Константин Огнянович

В Константинополе 5/17 Марта 1845.

Публ. във Ванда Смоховска – Петрова, Неофит Бозвели и българският църковен въпрос (Нови данни из Архива на А. Чарториски) Под редакцията на акад. Д. Косев. София, БАН – 1964 г., с. 177-184.

 

№ 2

ПИСМО-ОТГОВОР НА КНЯЗ А. ЧАРТОРИСКИ ДО НЕОФИТ БОЗВЕЛИ

До Негово Преподобие Архимандрит Неофит Петро Котлян Ваше Преподобие Архимандрите,

Писмото на Ваше Преподобие, което сте ми написали заедно с г. Константин Огнянович и изпратили от Цариград на 17/5 март тази година, получих.

С живо чувство на любов към братския ни български народ прочетох във въпросното писмо изложението на онова, което този народ в сегашното си положение желае и възнамерява да получи от справедливостта на Високата порта.

Същевременно ми беше приятно да видя доверието, с което Ваше Преподобие, виждайки отечеството си в нужда, пожела да се обърне към нас. Смятам за свой приятен дълг да отговоря на това доверие с цялото си сърце; защото ми са скъпи взаимното приятелство и братските връзки, каквито трябва да свързват славянските племена.

Исканията, изложени в писмото на Ваше Преподобие, са вече отчасти удовлетворени. След като проявиха лично към Вас справедливост и уважение според Вашите добродетели и достойнство, Вие се завръщате, Ваше Преподобие, в Свищов, където с влиянието си и мъдрия си пример ще водите Вашите сънародници към задоволяване нуждите на страната Ви. Вече е почти дадено обещание българите да получат в Цариград своя църква, в която богослужението ще може да се извършва по старите обичаи на техните бащи.

С божията помощ и с постоянството и верността на българите ще можем да осъществим тези надежди - уреждането на народни училища в страната, както и по-близката закрила на правителството срещу всякакво чуждо влияние и несправедливо надмощие.

Това ще бъде – ще ни позволи бог да го дочакаме само един залог за щастливото бъдеще, на което българският народ има право и до което ще достигне с постоянните си усилия, като се брани от коварните си и лъжливи приятели и като укрепва, както досега, привързаността и доверието си към Високата порта.

Господин Михаил Чайка, за когото ни е приятно да знаем, че се намира в приятелски с Ваше Преподобие връзки, ще продължава, както и досега, да служи на българските интереси с цялото си влияние и възможности.

Благоволете, Ваше Преподобие, а също и г. Константин Огнянович да приемете уверенията за моето уважение и искрено към Вас доброжелателство.

Париж, 1 юли / 25 юли 1845 г.

Публ. във Ванда Смоховска – Петрова, Неофит Бозвели и българският църковен въпрос (Нови данни из Архива на А. Чарториски) Под редакцията на акад. Д. Косев. София, БАН – 1964 г., с. 192-193.

 

№ 3

Анекс 6 авг. 1845 № 151

НОТА НА Г. ЧАЙКА, ИЗПРАТЕНА НА 31 ЮЛИ ДО НЕГОВО ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО РИЗА ПАША И ШЕКИБ ЕФЕНДИ ПО ВЪПРОСА ЗА ОТВЛИЧАНЕТО НА ОТЕЦ НЕОФИТ И СВЕЩ. ИЛАРИОН ОТ НИКОМЕДИЙСКИЯ АРХИЕПИСКОП

Научаваме, че архимандрит Неофит и свещеник Иларион Стоянов са били заловени в Патриаршията по заповед на никомедийския архиепископ, за да бъдат закарани на Принцовите острови в манастира „Св. Георги“. Преди да бъдат изпратени на островите, те са били заведени в конака на никомедийския архиепископ, където са ги били с тояги. Всичко това го разказва един дякон на никомедийския архиепископ, на име Расиадес, който твърди, че е бил свидетел на побоя, и уверява, че те ще прекарат само една нощ на островите, откъдето ще бъдат изпратени неизвестно къде. Ние не знаем доколко всичко това е вярно, но дори ако само част от това е истина, не само в интерес на правдата и справедливостта, но и в интереса на самата Висока порта е това произволно деяние да не бъде оставено ненаказано и непоправено.

Архимандрит Неофит е може би първият българин, който с цялата искреност и лоялност на своя характер е изложил на правителството на Негово Величество цялата истина за своя народ и за интригите, които постоянно го тласкат към престъпни заговори и дори към въстания. Неофит е влязъл в Патриаршията само по заповед на Негово Височество Мехмед Али Мушир от Топхането и срещу негова честна дума, че никакво зло не ще му бъде сторено. Този свещеник, настанен в Патриаршията, продължи да дава доказателства за своята привързаност и вярност към Високата порта.

Свещ. Иларион, по примера на Неофит, направи своите изложения до Портата за гръко-руските интриги в България – той именно е издал агента Македон, като е съобщил за местопребиваването му и за неговите интриги. Същият свещеник Иларион е превел на български език Хатишерифа на Негово Величество и го е отпечатал със свои забележки, които будят признателността на българите и ги съветват да отхвърлят всякакво чуждо влияние и да проявят открито доверие към бащинските добрини на султана.

Какво впечатление може да направи върху българското население това произволно деяние, извършено над хора, които противопоставиха на гръко-руската хетерия верността и привързаността си към Високата порта? Това население, което е вече подработено от хетериите, ще каже: „Ето наградата за верността към Високата порта, ето как се наказват тези, които се противопоставят на възгледите на Русия и на гърците.“ То би могло да каже: „Ето доказателство за нищожността на думата на един от най-високопоставените чиновници и как безнаказано се отричат поетите от него задължения.“

Тъкмо по този начин мислят да разгневят българите срещу Високата порта и да им покажат колко безполезно е покровителството на правителството на Негово Величество – две неща, за които Русия работи отдавна усилено и непрестанно.

Чуждестранните вестници, враждебни на Отоманската империя, ще се възползуват от този случай, за да хвърлят всякакви обвинения и дори да позорят Високата порта и с това да настройват все повече общественото мнение срещу нея.

Ние излагаме всичко това само защото смятаме, че познаваме благосклонното разположение на Високата порта и знаем лукавството и извратеността на враговете на Отоманската империя и защото с нашата преданост вярваме да бъдем полезни, като предупредим за злото и посочим лошите последици, които по наше мнение могат да се получат.

Публ. във Ванда Смоховска – Петрова, Неофит Бозвели и българският църковен въпрос (Нови данни из Архива на А. Чарториски) Под редакцията на акад. Д. Косев. София, БАН – 1964 г., с. 194-195.

 

№ 4

Анекс 6 авг. 1845 г.,  № 152

ВТОРА НОТА НА Г. ЧАЙКА ПО ПОВОД ОТВЛИЧАНЕТО И ХВЪРЛЯНЕТО В ЗАТВОРА НА ОТЦИТЕ НЕОФИТ И ИЛАРИОН ОТ ГРЪЦКИЯ ПАТРИАРХ.

АДРЕСИРАНА ДО ВИСОКАТА ПОРТА НА 3 АВГУСТ 1845 Г.

Научихме, че неколцина доста високопоставени гърци и неколцина чиновници от руската мисия са казали на млади българи, живущи в Цариград: „Ето докъде докараха съветите на поляците за вярност и привързаност към Портата отците Неофит и Иларион; те ги слушаха, действуваха против нас и Портата ни ги предаде – такава ще бъде съдбата на всеки, който ги последва. Вашето бъдеще зависи от съюза Ви с гърците и вие не трябва да търсите друго покровителство освен това на Русия. Що се отнася до поляците, ако Русия поиска това, Портата ще бъде първата, която ще вдигне глас против тях.“

Ние докладваме тези думи без никакъв коментар по точката, която ни засяга, защото това е самата истина, че преди всичко ние желаем силата и непокътнатостта на Отоманската империя, понеже това е нашата едничка надежда. Що се отнася до българите, ние сигнализираме, че се забелязва голямо отчаяние, което може да премине в пълна деморализация. Веднъж отклонени от пътя, който им сочеше арх. Неофит, те могат пак да попаднат под гръко-руско влияние и да станат много опасно оръжие срещу Високата порта. Тъкмо затова ние се осмеляваме да изложим нашето гледище (ако Високата порта не се страхува да засегне Патриаршията, а може би дори и Русия), да заяви, че иска да вземе под своята защита двамата български свещеници и да ги съди за цялото им политическо престъпление или други престъпления, в които ги обвиняват. Това са поданици на Отоманската империя и Високата порта има право върху тях. Тази мярка ще успокои българите и ще им възвърне доверието, а Портата сама би могла да се увери във виновността или невинността на двамата задържани. Възможно е дори една анкета, направена от чиновник на Високата порта, да разкрие много неща, полезни за Отоманската империя. Още повече, че това няма да даде повод за възражения от страна на Патриаршията, нито за забележки от страна на руската мисия, понеже Високата порта само ще упражни своето право да анкетира и съди свои собствени поданици.

Публ. във Ванда Смоховска – Петрова, Неофит Бозвели и българският църковен въпрос (Нови данни из Архива на А. Чарториски) Под редакцията на акад. Д. Косев. София, БАН – 1964 г., с. 196.

 

№ 5

Анекс 6 окт. 1845 г., № 217

ПИСМО НА АРХ. НЕОФИТ ДО Г. Л. ТЕОДОРОВИЧ, ПИСАНО В АТОН КЪДЕТО ТОЙ Е ХВЪРЛЕН В ЗАТВОРА, С ДАТА 23 АВГУСТ / 5 СЕПТЕМВРИ 1845 Г.

Многоуважаеми Господине,

Известно е, че духовните и светските закони имат силата да накажат всеки само в зависимост от неговото престъпление и по съдебно решение, но с нас, нещастните българи, става другояче.

Всички знаят какво ни сполетя наскоро в Патриаршията от патриарха в Цариград, а бог знае какво се е вършило и все още се върши във вреда на горките българи в тяхната собствена страна от българските архиереи.

Бяхме извикани в прогосингелското (съдебно) помещение на Патриаршията, за да преведем някои прошения от гръцки на български език и там изведнаж ни сграбчиха като разбойници и през Босфора ни закараха в манастира Св. Григор(„Св. Георги“- бел. В.С.П.) наречен Кудуна, и ни затвориха в църквата, а след два дена ни закараха в Света гора (Атон) на Карейския събор, председателствуван от агата, когото попитахме какво е написано във фермана. Той отговори, че от Портата не е издаден ферман. „Патриархът е писал на монасите, те знаят за това, а аз не се меся в тази работа.“ Тогава замъкнаха свещ. Иларион в манастира „Св. Симеон и Петър“, а мене във Великата Лавра, а духовния ми син Николай затвориха в Лавренската кула и не се знае досега дали е още жив или не.

Ето правосъдието на светия патриарх и духовната му обич, ето каква справедливост раздава духовният водач! Благословени са всички тези, които могат търпеливо да понесат мъченичеството, на което ги осъжда днешната власт на Патриаршията, те си отвориха дверите на вечното блаженство, но като премълчават лицемерието, злобата, сплетните и измамите, те затварят вратите към султанската милост пред нещастните българи и с тихото си страдание поддържат гнета, упражняван върху техните сънародници. Аз мисля, че все още ще видя, че всяко престъпление е само временно и до време и вярвам в българския народ, че с божията милост и помощта на приятелите си той ще прави усилия да отхвърли ярема на гръцките архиереи. Ние чухме тук, че кавасите на патриарха са казвали на светогорските монаси, че българският народ искал да ни направи в България свои архиереи и затова патриархът ни е изпратил в затвора. Наистина това за гръцкия съд е смъртен грях, за който патриархът трябва да ни накаже! Когато духовниците в България четат литургията на гръцки, това е похвално, а ако я четат на славянски, това е престъпление. Всичко зависи само от едната воля на патриарха да постъпва с българите както си ще.

Учудвам се, скъпи ми Господине, и не мога да намеря причина защо така се страхуват от този нещастен български народ – не са ли българите християни и верни поданици на султана, а ние не сме ли духовници? По-добре би било султанът да нареди да ни посекат, отколкото да ни оставя на фанариотската клика на патриарсите, които се държат с нас като с роби и скотове. Чудно е, че правителството не вярва на документите, подписани от толкова хора, а вярва на лъжливите доноси на фанариотите. Фанариотската клика може да знае в Цариград какво става в България, а потиснатите българи слепи ли са, глухи и неми? Още миналата зима с многобройни подписи беше доказано на Мехмед Али и на Високата порта, че търновският митрополит ми взе всичките вещи и пари и несправедливо ме изпрати в затвора за четири години, където загубих здравето си, а днес патриархът пак ме осъжда на затвор без никаква вина. По силата на какво става това и съгласно какъв закон и съд? И дали друг народ освен българския търпи такива неправди?

Страдали са някога българите от еничарите, но от тях те са могли да бягат, могли са да си измолят свобода; онези тирани са били явни, а днешните скрити зад лицемерието си са тайни, макар че на Високата порта всичките им интриги са вече известни. За какво тогава е това потисничество и беззаконие срещу нас – това не знаем.

Молим те, скъпи господине, в името на бога, отнесете се някъде и издействувайте ни желаната свобода, за да не загинем мизерно в този смъртоносен и строг затвор. Нека не се бои патриархът, че ще искаме да станем архиереи; ние знаем, че това е в неговите очи престъпление и искане, забранено от фанариотите за българския народ – нека само ни оставят свободни, където те пожелаят, а [впрочем] нека да си действуват както преди. Ние се надяваме на божията милост и вашата помощ, че скоро ще ни бъде възвърната свободата и че ще станем достойни за Вашата висока закрила, щом се върнем в Цариград. Дай [това], милостиви боже, да стане по-скоро.

Ние сме на Вашето Благородие и т.н., и т.н.

арх. Неофит Петрович.

Публ. във Ванда Смоховска – Петрова, Неофит Бозвели и българският църковен въпрос (Нови данни из Архива на А. Чарториски) Под редакцията на акад. Д. Косев. София, БАН – 1964 г., с. 198-199.

 

№ 6

Анекс № 238, 6 октомври 1845

ПИСМО НА СВЕЩЕНИК ИЛАРИОН, АДРЕСИРАНО ДО НЕГОВО ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО ФУАД ЕФЕНДИ ПЪРВИ ДРАГОМАН НА ВИСОКАТА ПОРТА

Ваше Превъзходителство!

Заповедта на Негово Величество нашия милостив Господар за уреждане на народни училища във всички негови владения имаше несъмнено за цел да доведе духовете на всички народности, които му принадлежат, до едно хармонично съгласие, да поведе като баща всичките си деца към братска любов, за да могат те да се оформят като добри същества и добродетелни граждани, верни поданици и чрез това да осигури мира и щастието на Отоманската империя, тяхното общо отечество. Всички признават, че нашият многообичан Владетел прави всичко възможно, за да достигне тази велика цел. Как обаче могат да се възрадват гордите гърци от тези великодушни намерения, когато сърцата на гърците са проникнати от други чувства, съвсем противоположни на тези? Кой грък ще поиска да признае един българин за равен нему, за човек, достоен за същото уважение и същите права, когато той е свикнал да го потиска, да му причинява всякакви неправди, като нарушава с това божиите заповеди и волята на нашия император? Свикнал да се смята за господар на българите, гъркът се старае да заграби императорската милост, да я спечели изключително за себе си и да остави в нищета бедния българин, да го заличи дори (ако това би било възможно) в сърцето на нашия Владетел, който желае щастието на всеки свой поданик. Всичко това аз имах честта да докажа на Високата порта преди известно време и се осмелих да представя достатъчно доказателства, че гърците правят всички усилия, за да издигнат непроходима преграда между правителството и българския народ, така че той да не може да представи пред престола на Негово Величество нито своите оплаквания, нито своите искания, нито своите чувства на вярност и преданост към нашия милостив султан, когото въодушевяват най-милосърдни намерения да осигури благото на всички свои верни поданици. Дали на правителството са известни всички интриги на гърците и дали то иска да ги провери? Аз смятам, че то ги знае, защото не само аз, но също така и други българи, а именно архимандрит Неофит, са представили ноти за всичките несправедливости на гърците към българите. Но каква полза извлякохме от това, щом неколцина влиятелни гърци са взели мерки да унищожат нашите оплаквания, като представиха българите за бунтовнически и неверни поданици, а уверяват, че само гърците мислят доброто на империята? С помощта на тези интриги те успяха да се отнасят към нас както пожелаят, да ни изпращат дори в затвор, както това стана с мен и Неофит, въпреки че ние имахме закрилата на Високата порта и нещо повече дори – ферман за личната ни безопасност, издаден ни от Н. Височество Мехмед Али паша. Патриархът и гърците, като видяха доверието, с което Високата порта благоволи да се отнася към арх. Неофит, съумяха да сложат ръка не само върху него, но и върху мене поради единствената причина, че аз бях негов приятел. Затвориха ме в манастира „Симеон и Петър“ в планината Атон, а Неофита в друг, наречен „Св. Лазар“, в една влажна кула, предназначена от край време за затвор на най-големите престъпници. Тази кула, която пръска зловоние, може само да докара смъртта на този, който е затворен в нея -– и арх. Неофит, ако не бъде спасен преди зимата, не ще види повече бял свят, той е предварително осъден да стане жертва на враждебността и отмъщението на гърците.

Патриархът не е бил упълномощаван от Високата порта да ни третира по този начин. Тукашният ага ни увери, че сме били докарани тук с обикновена заповед на Патриаршията, че никакъв ферман на Високата порта не му е бил връчен. Ясно личи, че министър Шекиб ефенди, като знае за услугите, които арх. Неофит е оказал на империята, отказал решително да узакони със своето одобрение това незаконно действие. Обаче игуменът на манастира (Тумен) 10 дена след нашето пристигане ми показа едно везирско писмо, придружено със заповедта на Патриаршията, които нареждат на калугерите да ни вземат под строг надзор, мене и Неофит, за да не можем да избягаме. Може да се предполага, че патриархът, като не е могъл да се снабди с ферман на Високата порта, е съумял да излъже доверчивостта на Великия везир, който не познава нито мене, нито Неофит. Ето попълзновенията на гърците спрямо българите. Ето тяхната справедливост – и какво можем да очакваме от тях в провинцията, щом като те си позволяват да се държат така в Цариград.

При това състояние на нещата, когато нашите покровители, изглежда, са ни напуснали, когато смъртта или вечното робство трябва да бъде нашата единствена участ, личността на Ваше Високо Превъзходителство ме привлича с нейната доброта, с нейните добродетели, оценени от всички, и ето че аз се обръщам към нея, като я умолявам да ни окаже своята подкрепа, своята закрила, за да можем, освободени от нея, да служим още на нашия милостив господар за доброто на Отоманската империя – нашето отечество.

Ние искаме от Ваше Превъзходителство само справедливост, да ни бъдат посочени нашите грешки, да бъде проведена анкета според законите на империята, а не според зложелателството на гърците и в случай, че нашата невинност бъде доказана, да ни бъдат върнати свободата и честта. Ще стане тогава ясно, че не само не сме виновни пред правителството, но че и никакво нарушение на предписанията на нашата религия не е било извършено от нас. Ако Високата порта не желае ние да живеем в Цариград, нека да ни предостави свободата да си изберем друго място, където бихме могли да живеем спокойно под покровителството на Високата порта.

Всичко това зависи от Ваше Превъзходителство да благоволите да ни дадете вашата подкрепа, а ние не ще престанем до края на живота си да молим бога да ви даде здраве, дълъг живот, щастие и успех.

Това писмо ще бъде предадено на Ваше Превъзходителство от моя приятел г. Огнянович, на когото съм предал препис, за да бъде преведен на френски и нека Ваше Превъзходителство благоволи да го приеме с обичайната си доброта и да му съобщи, ако това е възможно, своето мнение по нашата работа. Каква съдба ни очаква: можем ли да се надяваме на справедливост и свобода или трябва да се примирим с мисълта, че ще умрем в нищета, заобиколени от нашите врагове.

Нека Ваше Превъзходителство благоволи да приеме и т.н.

Покорен и смирен слуга на Ваше Превъзходителство

Подписан

Иларион Стоянович Хилендарски

28 август 1845 г.

Манастир „Св. Симеон и Петър“.

Публ. във Ванда Смоховска – Петрова, Неофит Бозвели и българският църковен въпрос (Нови данни из Архива на А. Чарториски) Под редакцията на акад. Д. Косев. София, БАН – 1964 г., с. 202-204.