Д-р Ганчо Ценов завършва история с първия випуск във Висшето училище в София, което е последвано от кратковременно учителстване във Видинската мъжка гимназия и работа във Военното министерство. През 1899 г. той спечелва конкурс и заминава на 4-годишна специализация в Берлинския университет. Тук защитава дисертация на тема за Наполеоновата война срещу Русия - „Кой е запалил Москва в 1812 г.?” (Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt?, Gantscho Tzenoff.), която е отпечатана през 1900 г. на немски език от Nachdr. d. Ausg. Ebering, Berlin.

След защитата на дисертацията, при която получава научната степен „доктор по философия“, интересът му се насочва към темата за произхода и ранната история на българския народ. След продължително проучване и работа с античните извори, през 1910 г. д-р Ценов издава основния си труд „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“. В него той излага хипотезата, че българският народ е формиран главно от смесването на хуно-българи и готи (гети), които той смята за стари трако-илирийци и келто-скити и които в историческо време са били автохтонни (туземни) европейски народи от Древната Скития.

С този си труд д-р Ценов се явява на конкурс за доцент по стара история в Софийския университет. След представянето на неговия хабилитационен труд проф. Васил Златарски е определен за рецензент. Неговата теория не е приета от българските академични среди и кандидатурата му е отхвърлена. Проф. В. Златарски отпечатва своята рецензия в Годишник на Софийския университет, 7 (1911-1912) озаглавявайки я „Оценка за съчинението за хабилитация на д-р Ганчо Ценов. Предизвикано обнародване“.

На най-сериозна критика неговата теория и трудове са подложени освен от проф. Васил Златарски и от останалите университетски професори Петър Ников, Петър Мутафчиев, Стефан Младенов, Гаврил Кацаров и др. Но това не стряска учения новатор. Той излиза публично в ежедневната и в научната периодика със сериозна и аргументирана критика срещу отрицателите си, посочвайки техни плагиатства и неправилно боравене с изворите, като прави нови преводи от оригиналните извори. Това не стряска и неговите критици и те тиражират в отговор в публичното пространство пълното си отрицание към неговата теория и творчество и не спестяват дори и обидните квалификации от рода на „учен чукундур“, „патриот“, „агент на българското военно министерство“, като го обвиняват дори в плагиатство. Това кара д-р Г. Ценов да заведе дела за публична обида и клевета срещу П. Ников и П. Мутафчиев.

А по отношение на проф. Златарски той започва истинска книжна война, обвинявайки го в какви ли не прегрешения в историческата наука. Едно от най-използваното му оръжие са неговите обръщения към министъра на просветата и отворени писма, които разпраща до видни български учени, интелектуалци и редакции на вестници и списания.

На 22 март 1914 г. той пише такова отворено писмо до министъра на народната просвета Петър Пешев като отговор на рецензията на проф. В. Златарски. Тук д-р Ценов отново сипе обвинения срещу видния учен, привеждайки значителен брой документални свидетелства, останали по неговите думи незабелязани или превратно изтълкувани от рецензента. Д-р Ценов привежда, според него, неоспорими аргументи, доказващи че покръстването на народа ни е станало векове по-рано и е започнало от македонските българи. Много от неговите твърдения той базира само на писмените извори, пропускайки да използва археологическите открития, които свидетелстват че покръстването по нашите земи е започнало най-рано по-време в целия християнски свят. Той прави и нов прочит на редица известни до онзи момент документи и исторически сведения както от чуждестранен, предимно гръцки и византийски произход, сред които са изказванията на патриарх Фотий, Анастасий Библиотекар, Комес Марцелин, Равенския козмограф и редица други, така и от домашен – български произход. Един от най-използваните извори са Чудесата на свети Димитър Солунски.

Колкото и да звучат аргументирано твърденията на д-р Г. Ценов не може да не се забележат и от най-непредубедения читател и допуснати от него грешки, каквото е твърдението му, „че Кирил и Методий (не) са живели в 9 век, когато имаме положителни сведения, че те са живели преди IV в.“ Така също много от неговите теории са трудно защитими, но все пак те са един сериозен сигнал за нов критичен прочит, както на известните до сега свидетелства, така и на откритите през последния век след Ганчо-Ценовите проучвания.

Убеден съм, че за нашите читатели ще бъде интересно да прочетат и рецензията на проф. В. Златарски на хабилитационния труд на д-р Ганчо Ценов. Така ще бъде и правилно като се даде възможност и на другата страна да изложи аргументите и вижданията си, макар че те са се оказали решителни в онази далечна 1914 г.

Теориите на д-р Г. Ценов, макар и отричани и отхвърляни, и до днес имат своите поддръжници и теоретици. Това, което може да се каже, както за тях така и за неговите книги е, че те са изградени на базата на критическия прочит на архивните документи и старите автори, както и на постиженията на българската и чуждестранната историческа наука. Въпреки, че той не е допуснат до българските академични среди от ревниви наши историци, отнасящи се често пъти с присмех към неговите изследвания и твърдения, много от тях напоследък се потвърждават от най-новите археологически и архивни открития. Дори неговите хипотези в сегашно време не рядко са база за редица трудове. Д-р Г. Ценов в своите изследвания си служи с малко известни във времето когато твори извори, сред които на първо място са античните и ранносредновековните автори. Той въвежда в научна употреба и пътеписите на западноевропейски пътешественици, в голямата си част непознати тогава за научната общественост.

В заключение искам да подчертая, че д-р Ганчо Ценов, въпреки критиките към него и трудността при възприемането на неговите теории той е един безспорен български родолюбец, работещ в науката с пламъка на нашите възрожденци, където често пъти емоциите надделяват над аргументите. За мен той е един продължител на делото на Паисий Хилендарски, Васил Априлов, Г. С. Раковски, Любен Каравелов и Иван Богоров.

Текстът на д-р Ценов предавам дословно без каквито и да било добавки и корекции на забелязани пропуски и грешки. Просветените читатели може би ще забележат и някои допуснати грешки при предаването на текстовете на гръцки и латиница, дължащи се в много отношения и на трудностите при тяхното набиране, което в много отношения е поправимо, тъй като авторът дава и техните преводи на български език.

Цочо В. Билярски

* * *

ПОКРЪСТВАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ.

До Господина Министра на Народната Просвета

Обяснение от Д-р Ганчо Ценов по случай рецензията на проф. В. Златарски.

Г-н Министре,

В отговор на напечатаната от проф. Златарски рецензия чест имам да Ви съобщя, какво основната теза на моето съчинение, че българите са хуни и стари балкански жители, не се критикува от проф. Зл. А щом основната ми теза се приема, приема се и моята теория. Проф. Зл. ме критикува само относително покръстването на българите. Той казва, че това покръстване е станало в 9 век, а не в първите времена на християнската ера, както казвам аз. Тази негова критика обаче е неоснователна, защото покръстването на българите зависи от това, какво разбираме ние под името българи. Ако българите са стари бал-кански жители, разбира се, че са и стари християни и обратно. Щом проф. Зл. е признал, че българите са стари балкански жители, не може да откаже, че са и стари християни. Като оставим това на страна и обърнем внимание само на доводите, който той привежда да докаже, че българитe са се кръстили в 9 век, ние виждаме, че проф. Зл. изобщо не е запознат с материята, която третира, а прави възражения въз основа на предположения. Той не е обърнал напр. внимание на писаните още в IV–VI в. Чудеса на Св. Димитрия Солунски, дето се разглеждат религиозните борби, които са водили българските князе Кубер и Марко против града Солун: Περί τοΰ μελετηθέντο κρυπτώς εμφυλίου πολέμου κατά της πόλεως παρά τοΰ Μαύρου καί Κούβερ των Βουλγάρου (за тайно замислената едноплемена война срещу града от българите Марка и Кубера). Тези българи, Кубер и Марко, са произхождали от местното македонско население, което било поко¬рено от аваритe. Шеесет години след това покоряване, покорените под водителството на Кубера и Марка се подигат срещу аварите и се отправят за града на техните деди, т.е. за града Солун. Понеже те тук се сблъскали със свои едноплеменици, то войната е наречена война на едноплемени народи.

Тези сведения показват, че още в IV в. е имало християнски български князе в Македония.

До когато в чудесата горното събитие се поставя и във времето на императора Маврикия (582-602), живеещия до 818 год. цариградски патриарх Никифор го поставя във време на императора Хераклия (610-641): „По това време въстана Кубрат, братовчедът на Органа, началникът на уногундурите, против аварския хаган, който, след като бил обхулен от същия народ, бил изпъден из собствената си земя. Проводи пратеници до Хераклия и свърза мир с него, който за¬пази чак до смъртта си“. (Стр. 27). Орган и Мавр или Марко са синоними. Малала поставя това събитие във време на Юстиниана. В славянския превод на Манасия горната дейност на българите се по¬ставя във времето на императора Анастасия (491-518): „При Анастасии цари начаше блъгаре поiемати землю ciю. Прешедшу Бъдыне и прежде начаше поимати дольнею землю Охридскую и по том ciю весу (Йорд. Ив. Бълг. Стар. 145). Дюклянският свещеник нарича българите в горния случай готи: „Regnannte in Urbe Constantinopolitana imperatore Anastasio... exiit quoque gens a septentrionali plaga, quae Gothi nominabantur (стр. 1 и 2). Тези готи са предводителствани от трима братя: kim bratincem bise ime, prvome Bris (Борис) drugomu: Totila; tretomu Stroil. А в Спалатския събор се е говорило, че готските, писмена са изнамерени от Методия: Dicebant enim gothicas litteras a quodam Methodio haeretico fuisse repertas. - (Произход. на бълг., стр. 268). Живещият в 10 век Симеон Магистер пише, че Кубер е действал във време на императора Михаила или в IX век: Τω δ’ αύτοΰ έτει έκστρατεύς Μιχαήλ άμα Καισαρι διά τη γης καί θαλάσσης κατά Γόβορι άρχοντα Βουλγάρων (стр. 665). Теофановият продължител и други след него разправят същата ра¬бота само че на място Гобор или Кубер пишат Богор, може би, че тук има премятане на слоговете. Този Богор прочее се убеждава във верата от някой си заробен монах на име Куфар. Тук пък Ку¬бер станал на монах. И тъй легендата за кръщаването на някакъв си български княз във времето на императора Михаила е стара, а не от времето на Михаила или пък след него. Едно и също събитие, както видяхме, от разни писатели е поставяно в разни времена.

Проф. Зл. и онези, които мислят като него, не са били проучили това. Те зели сведенията на писателите от 13 и 14 век, че Гобор се е покръствал във времето на императора Михаила за оригинални и без да проучат, че тези писатели предават сведенията на по-стари писатели, си помислили, че в 9 вех е ставало някакво българско по¬кръстване. В същност, обаче, такова не е ставало.

Проф. Зл. не е зел под внимание думите на най-авторитетния писател по покръстването на българите: Патриарха Фотия, който казва, че не се изминали нито две години от как българите станали хри¬стияни (ούδ’ εις δύο ενιαυτούς την ορθήν των χριστιανών τίμωντος θρησκίαν...) и въз тях налетели манихейци (τής Μανοΰ γεοργίας έν αύτοΰς τα σπέρ¬ματα κατασπείραντες). А понеже това налитане на тези манахейци според писателите от V век е станало във времето на импер. Константина (των Κωνσταντίνον χρόνων ή Μανιχαίων παρεφύει θρησκεία ειρηται - Socr. I, 22), то е явно, че според Фотия българите са се били покръстили в IV в. Много е важно освен това обстоятелството, че Фотий под бъл¬гари счита старото население, а не дошлото от сетне. Горните известия се схождат с известията на Теофана и Никифора, че разиждането на българите е станало във времето на Константина. Това нахлу¬ване към Солун на българите във време на Константина под водителството на Кубрата е наречено от Фотия нахлуване на манахейци или богомили.

Проф. Зл. не предава правилно мислите на другия авторитетен писател по покръстване на българите, на Анастасия Библиотекаря. Той твърди, че според Анастасия Библиотекаря българите се били покръ-стили в IX в. Това е очевидно не вярно, защото Анастасий Библиотекарят на няколко пъти изрично изтъква, че българите, за които в IX в. е ставало спор, към коя цръква да принадлежат, не са бълга¬рите на Шуменско, а българите на Епир, Дардания, Тесалия, т.е. бъл¬гарите на Македония, които още в IV в. са били християни. Тъй напр. на едно място той казва:

Vicarii orientalium partiarcharum dixerunt: Illud quod vobis diverso modo Bulgarium pertinere dicitis, addiscere volumus. Legati sanctae Rommanae Ecclesiae responderunt: Sedes apostolica, juxta quod decretalibus sanctissimorum Romanorum praesulum doceri poteritis utramque Epirum, novam videlicet veteremque totamque Thessaliam atque Dardaniam, in qua et Dardania civitas hodie demonstratur cujus nunc patria ab his Bulgaris Bulgaria nuncupantur, antiquitus canonice ordinavit et obtinuit. (Произх. на бълг., 215–216).

(Викариите на източните патриарси казали: Това, което казвате, че България често пъти вам е спадала, искаме да разправите. Лега¬тите на светата Римска църква отговориха: Апостолското седалище, в което би могли да се уверите от декретите на най-светите римски първосвещеници е държало и е давало канони на двата Епира, нови и стари, цяла Тесалия и Дардания, която земя сега по тези българи се казва България).

Сетне:

Vulgarorum Patriam quae in Illyrico constituta est dioecesis Constantinopolitanae subjiciendam, cum ab olim in utraque Epiro, Dardania, Dacia, Thessalia et caeteris in Illyrico sitis ppovinciis semper sedis apostolicae dispositio facta clareat, sicut divesrae pontificum Romanorum a Damaso papa per easdem provincias missae testantur epistolae. (Произ. на бълг., стр. 229-230.)

(Българското отечество, което е в Илирия да се подчини на Константинополската диоцеза, ако и още от старо време в двата Епира, Дардания, Дакия, (Софийско) Тесалия и други провинции в Илирия винаги да се поучаваха от разпорежданията на апостолското седалище, както това свидетелствуват разните писма на римските първосвещеници, които са били изпроводени до тези провинции от папа Дамаза (366-384 г.).

Очевидно е, че Анастасий Библиотекарят под България е разбирал стара Македония, която във времето на Дамаза (IV в.) е била хри-стиянска. Но за да не се помисли, че спорът към коя църква трябва да спада състоящето се от Епир, Дардания, Дакия и Тесалия българско отечество, е настанал в 9 век, защото горните провинции по това време били завладени от някакви си чужди българи, ще споменем, че тоя спор е съществувал и в VI в. Папа Хормизд (514-525) в едно свое писмо до Авита, Виен¬ския владика, описва по следния начин отношенията между гърците и жителите на горните провинции.

Nam unde est quod cum pro magna parte a conterminis suis Thracibus, Dardanis, Illyricis, cognita eorum perversitate deserantur, procul positos ignorantiae spe, fraudibus et variis artibus nituntur allicere, nisi ut lucem, quam ipsi non habent, in aliis quoque inpia contagione commaculent? Ut autem quae sint partium earurn studia possitis agnoscere; plures Thracum, licet persequentium incursibus atterantur in nostra tamen communione persistunt, scientes fieri fidem per adversa clariorem. Dardania et Illyricus vicina Pannoniae a nobis quod jam fecimus ubi necessarium fuit, ut sibi episcopi ordinarentur expetit. (Hormisdae Papa Epistolae et Decreta).

(Как тъй, макар напуснати от голяма част от своите съседи: тракийците, дарданите, илирийците, понеже им е известна тяхната неискреност, като се надяват на невежеството, се мъчат с измама и хитрувания, да примамят далекостоящите и да зацапат с без¬божната зараза в другите светлината, която сами нямат? Обаче нека се знаят трудовете, които са положени за онези страни. Много от тракийците, въпреки това че били отслабвани от постоянни нахлувания, пак си останаха в общност с нас и се усилваха във вярата от противодействията. Илирик и Дардания, която е съседна на Панония, когато бе нужно, от нас измоли да си назначи епископи.)

По това време българите в горните провинции са се били подигнали на чело на Виталиана, който е бил подпомаган от Теодориха Велики и папа Хормизда. По случай на това Теофан пише:

Όρμίσδας δέ δ επίσκοπος 'Ρώμης όχλούμενος ίπό Θευδερίχου χαριζομένου Βιταλιανφ Εύόδιν τον επίσκοπον επεμψεν καί τον Βιταλιανδν αρχιδιά¬κονον έν τφ κροτθηναι την έν Ήρακλεία σύνοδον. - Theph. I, Bonn., стр. 248.

(Римският Епископ Ормизд накаран от Теодориха, който оби¬чаше Виталиана, изпроводи епископа Еводия и архидякона Виталияна в казания събор в Хераклия [в Македония]).

А живеещия в VI в. Малала:

Έπί δέ αύτοΰ βασιλείας έτυράννησε Βιταλιανδς δ Θραξ διά πρόφασιν τινα, φησί λέγων δτι διά τούς έξορισθέντας επισκόπους, και παρέλαβε την Θράκην καί Σκυθίαν καί Μυσίαν έως ’Οδησσού καί Άγχιάλου, εχων μεθ’ εαυτού πλήθος θύννων καί Βουλγάρων. (Jon. Malalas. ed Bonn., p. 402).

(Във времето на същия император (Анастасия) взе да властвува тракиеца Виталиан, както се разправя, поради изгоните владици и завзел Тракия, Скития и Мизия чак до Одиса и Анхиало, като водил със себе си много хуни н българи).

Горните събития са станали в Македония и Западна България и според живеещия в VI в. Комес Марцелин. Той след като описва борбите на Виталиана против Анастасия, дето след победата на Вита¬лиана над императорските войски, Виталиан е бил назначен от императора за военачалник на Тракия, продължава:

Mutata fide Anastasius imp. Vitaliano succedit, eidemque Rufinem destinat successorem Helias Hieroselymitanae urbis episcopus in villa quae Haila dicitur, ad eodem principe relegatus emoritur. Laurentium praeterea Lychnidensem, Domnionem Serdicensem, Alcissum Nicopolitanum, Gaianum Naisitanum et Evangelum Pautaliensem, catholicos Jllirici sacerdotes, suis Anastasius praesentari jussit, obtutibus. Alcissus et Gaianus episcopi apud Byzantium vita defuncti sunt, unoqae sepulcro reconoditi. Domnione et Evangelo ad sedes proprius, ob metum Ilyriciani militis, extemplo remissis, solus Laurentius Anastasium imp. in palatio pro fide catholica saepe convincens, apud comitatum, ac si in exsilio relegatus, retentus est, mobiliorque deinde corpope, quam Constantinopolim advenerat, effedus. Nam septimo infirmitatis suae anno idem Laurentius fide sua, sed Christi gratia, in atrio Cosmae et Damiani sanatus est, pedibusque sisteri propriis gressibusque meruit confirmari, suaequae dein patriae incolumis reddi, ubi major odogenario requiesdt - Migne 51, p. 939.

(Император Анастасий успя да си измени думата спрямо Вита-лната и му определи за наследник Руфина. Цариградският владика Хелия Ерусалимченина, който бе заточен от същия император във вилата, която се казва Хаила, умря. Освен това православните илирийски свещенослужители: Лаврентия Охридски, Домниона Софийски, Алциса Никополитански (превезки), Гаяна Нишки и Евангела Кюстендилски, след като били турени под надзор, Анастасий заповяда да се представят на сво¬ите. Епископите Алцис и Гаян умряха във Византия и бидоха погребани в един гроб. Домнион и Евангел от страх от православната илирийска войска веднага били повърнати в собствените им седалища, само Лаврентий, макар че е бил заточен, поради постоянното му проповядване на православната вяра при комитатите, е бил задържан, който пооздравял откак бил дошъл в Цариград, защото в седмата година от своето боледуване същият Лавренти поради своята вяра, но с Христовата милост, в седалището на Козма и Дамяна оздравя и успя да стане на краката си, да усили ходенето си, след което невредим се завърна в своето отечество, дето живя в мир повече от осъмдесет години).

И тъй в 506 год. българите са се били възбунтували за владиците на Охрид, София, Ниш, Кюстендште, Никопол, от което следва, че по онова време е имало български владици в казаните местности.

Освен това проф. Зл. си служи със софизми, за да заблуждава. Той зима известни думи от Анастасия Библ. като: „До днес ние бяхме езичници, а неотдавна минахме към християнската любов“; „Когато българският княз поискал да приеме заедно със своя народ християн-ската вяра, предложено му било от апостолския престол римски човек някой си пресвитер Павел, който да го настави не само в правилата на вярата, но и в постановленията на светите закони“; „Князът измолил от Папа Николая, предшественик на Адриана II, учители за пра¬вилата на православната вяра и за своя живот, поради което Николай му изпроводил Павла Популенски и Формаза Портуенски“ (стр. 9.) и вади от тях заключение, че покръстването е станало в 9 век. Работата обаче стои иначе. Под името официално българско покръстване в 9 век се разбира покръстването на Богора или Гобора от императора Михаила или от Византия. В горните фрази обаче не става дума за това византийско покръстване, а за някакви поуки, които българите получа-вали от Рим, пък ако искаме да поизнасилим фактите и за някакво прекръстване или покръстване, което българите получили от Рим, а съвсем не се говори за византийското покръстване на Гобора или Богора, за което става дума.

Очевидно е, че тук имаме работа със съвсем отделно събитие, станало на друго място и в друго време. Понеже ние под покръстване разбираме византийското покръстване на Богора, то е явно, че римското покръстване е прекръстване или минаване от една цръква към друга. Българите по това време са напуснали четенето на евангелието на бъл-гарски и са приели латинското и гръцко четене. Това тяхно деяние се е считало за минаване към правата христова вяра. Патриарх Фотий сам казва, че българите първоначално са били манахейци, а в 9 век минали към православие. Проф. Зл. цитира римското прекръстване, за да докаже, че в 9 век е имало византийско покръстване. Работата му е софизъм. Ако българите да бяха кръстени в 866 год., както се мислеше до сега, то нямаше нужда в 868 г. да става спор към коя цръква да принадлежат. По само себе си се разбира, че те трябваше да принадлежат към оная цръква, която ги е покръстила. Па най-сетне това щеше да се изтъкне в цариградските препирни. Гърците щяха чисто и просто да кажат: „Вие трябва да принадлежите към нас, защото нашия цар Михаил Ви покръсти“. Това обаче те не казват, а казват: „Когато Вие заехте това отечество, под чия власт бе подчинено и дали латински или гръцки свещеници е имало. (Произход. на Бълг., стр. 214). И понеже българите отговорили, че гръцки свещеници са намерили, то гърците изявили претенции за църковна юрисдикция над българите. Гърците прочее претендират за църковна юрисдикция над българите, не за това, че са ги покръстили, а за това, че е имало гръцки свещеници преди българите да станат господари на казаните места. Това се схожда и с думите на Фотия, който казва, че не са минали ни две години, от как българите се покръстили и въз тях налетели други българи, манахейци. Сега тези манахейци се връщат към гърцизма, за това гърците претендират за тях.

Нека още един път се попитаме, кога заеха българите Маке¬дония в X век ли, както казват нашите академици? Ние посочихме вече, че това е станало в IV в., а сега нека притурим: понеже за него пише Равенския Космограф, който е живял в края на VI век:

Inter vero Traciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant qui ex supra scripta maiore Scythia egressi sunt. - Произход, стр. 185. (В Тракия или Македония и Долна Мизия само българи живеят, които са излезли из горепоменатата Голяма Скития), то то е станало в IV в. В Охридската легенда се казва, че българите едно време живели до Олимп, но били изпъдени от Александра (Велики) към север. След дълго време се повърнали (при своите съотечественици) и завзели: Панония, Далмация, Тракия, Илирия, Македония, Тесалия. Това е равно на онова, което се разправя в Чудесата на Св. Димитрия. Ето защо Фотий счита заварените за българи. Проф. Зл. компрометира заведението, което представлява, ако, без да познава този огромен материал за старинството на българите, е излязъл да занимава обществото със софизми и детински закачки.

Върху книжевността на българите няма защо да се простираме, след като доказахме, че те са стари християни и стари македонски жители. Че българите обаче са имали още в VI век свои книги, може да се види и от писмото на дякона Диоскора до папа Хормизда от 519 год., където между другото се казва: ... Monachos de Skythia qui de domo magistri militum Vitaliani sunt. ... Romam festinant, sperantes aliqua capitula a beatudine vestra confirmari. (Монаси от Скития, роднини на военачал¬ника Виталиана, се отправили за Рим с надежда да им бъдат пот¬върдени някои книги от Ваше Блаженство). Виталиан, както видяхме, е воювал на чело на българи за владиците на Ниш, София, Кюстендил, Охрид и Никопол. Книгите, за чието потвърждение са ходили казаните монаси в Рим, са били книги на българите от посочените местности. Не е тук място да обясняваме до край казаното питане, а само ще кажем, че ние не можем да вярваме на разни признати от учения свят за написани от сетне с политическа цел писма, че Кирил и Методий са живели в 9 век, когато имаме положителни сведения, че те са живели преди IV в.

Проф. Зл. ни обвинява, че сме зели негов превод, без да съобщим. Това не е вярно. Ние не бяхме съгласни с превода на проф. Зл., затова не се възползувахме от него. Това се вижда, като се сравнят двата превода изцяло, а не както прави Зл.

Проф. Зл. си е позволил на много места да нарече нашата работа шарлатанство (в. стр. 21 и 37), без обаче да е формулирал това, за да можем или да отговорим, ако сме прави, или пък да се признаем за виновни, ако не сме прави. Защитен от академическата си независимост, той е искал просто да ни нагруби. От това Вие, г-не М-ре, виждате, с каква злоба и с каква ненавист е разглеждал проф. Зл. нашата работа. Проф. Зл. като частно лице може да бъде на каквото ще мнение, може да се отнася както иска с хората, като длъжностно лице обаче, той е длъжен да изпълни закона. Това проф. Зл. не е направил. В кой университет се пишат подобни работи срещу кандидатите за академическа дейност? И от кого? От хора, които са обвинени в плагиатарство, каквото никой културен народ не търпи за професори. Той трябва или да докаже това, или да си вземе шапката и си отиде, защото в Университета не може да има място за хора без възпитание и без морал. Понеже проф. Зл. не е доказал, че покръстването на бълга¬рите е станало в IX в., а не по-рано както казвам аз, то моля да се счита неговата рецензия за неоснователна и ми се даде мястото, за което бях подал заявление.

София, 22.III.1914 год.

Д-р Ценов

Р.S. Проф. Зл. не е напечатал рецензията върху работата на другия кандидат, за да се види, с каква логика се е дошло до заключение, че един човек, който не е свършил (не е доктор), конкурира докторите. Той не е възразил нищо и на мойто посочване, че е лъгал, плагиатствал и злоупотребявал с първоизточниците. Това се приема значи за вярно и се мисли, че като се мига, ще може да се професорствува. Той може да мига и да се хили, обаче Министерството и обществото не могат да търпят неморални хора за професори.

Публ. в Покръстването на българите. Обяснение от д-р Ганчо Ценов по случай рецензията на проф. В. Златарски. (Писмо до министъра на народната просвета). София, 22 март 1914, 7 с.