През 1922 г. излиза от печат Сборник в чест на Варненския и Преславския митрополит Симеон, с който се отбелязва 50-годишнината от неговата дейност като Варненски и Преславски митрополит. В сборника са поместени ценни приноси от развитието на българския църковен въпрос.

На страниците на сборника видният български историк проф. Васил Златарски публикува за първи път статията си „Александър II и българският църковен въпрос“, към която прилага и текста на новооткрит документ – записка от граф Александър Петрович Толстой, оберпрокурорът на руския Свети Синод до руския император Александър II. Този документ е едно от малкото документални свидетелства за отношението на Цар Освободителя към нашия народ и към водените от него борби за църковна самостоятелност.

Освен проф. В. Златарски върху стойността на този документ се спира и акад. Михаил Арнаудов (вж. М. Арнаудов, Към историята на българската схизма в „Сборник в чест на Васил Н. Златарски. По случай на 30-годишната му научна и професорска дейност. Приготвен от неговите ученици и почитатели.“ София, 1925, с. 1-10.)

Тази записка, озаглавена „За последните събития в Константинопол“ граф Толстой пише само 27 дни след Великденската акция на цариградските българи на 3 април 1860 г. Преди да публикува записката проф. В. Златарски излага на кратко двете виждания сред управляващите в Русия по борбата на българите за църковна независимост и за становището на Вселенската патриаршия по отношение на българските стремежи, базирайки се достъпните му в онзи момент извори и на трудовете на Тодор Бурмов, Н. И. Петров и Л. Димитров. Авторът на записката граф Толстой е отявлен противник и критик на българските борби за самостоятелна църква и е привърженик на течението, подкрепящо установеното статукво и правата на Вселенската патриаршия. В записката си той се спира на вредите, които ще нанесе на източното православие опитите на българския народ да извоюва своята църковна независимост и не отминава без дори и да намекне станалия вече факт, когато във Великденската служба на българските духовници те не произнасят името на Вселенския патриарх, станал известен в историята като Великденската акция. Самата записка е изключително интересна, но тя в действителност потвърждава известното ни за официалната руска политика в подкрепа и услуга на Вселенската патриаршия. Това, което е забележителното заслужаващо нашето внимание са саморъчните коментарни бележки на руския император Александър II, който в този случай се явява като най-яркия представител на второто руско течение, отдаващо право на българския народ да има своя самостоятелна църква. Макар и защитник на целостта на източното православие руският император в коментарите си защитава и правата на българите като славяни да имат своя независима православна йерархия, пред опасността да преминат към католическата църква. Въпреки, че граф Толстой в записката си отминава премълчавайки Великденската акция, то от думите на императора косвено се вижда, че той не само че знае за нея, но явно и я одобрява.

Заслужава си да цитирам края на записката на граф Толстой, който се опитва да сплаши императора с твърдението си, че българите са виновни за разрива между Източната и Западната християнски църкви през 1054 г.: „Чудна е съдбата на българския народ! Той послужи като повод за разрив между Цариград и Рим. Нима същият тоя народ ще стане причина за отцепването на Русия от вселенското единство!“ Но не по-малко впечатляващо е заключението на руския император, който в случая се явява като защитник на борбите на народа ни за църковна самостоятелност: „Ако българите сполучат да имат своя национална йерархия, каквато ние имаме, то де е тук отцепването от вселенското единство!“, отбелязва в своя коментар Александър II.

Този документ трябва да приемаме само като една лястовичка, носеща едно положително знамение на нас българите, тъй като е известно, че след замяната на руския пълномощен министър княз А. Б. Лобанов-Ростовски с граф Н. П. Игнатиев в Цариград официалната руска политика е в подкрепа на антибългарските действия на Вселенската патриаршия, а след учредяването на Българската екзархия и произнасянето на схизмата от Патриаршията руския Свети синод застава на страната на враговете на нашия народ и църква.

Този документ, както бележи проф. В. Златарски, е съхраняван в Архива на руския Свети синод и канцеларията на неговия оберпрокурор, откъдето е снел препис, допуснатият до този архив български студент в Петроградската Духовна академия Димитър Стоянов. Този факт ни навежда на мисълта за богатството от документални свидетелства, които се съхраняват, както в този архив, така и в архива на Азиатския департамент и в архива на Вселенската патриаршия, където доколкото знам не се допускат да работят български изследователи.

Записката е преведена от руски на български език от Ива Бурилкова, като е съгласуван превода с цитираните откъси от документа от проф. В. Златарски.

За удобство при ползването на документа коментарните бележки на императора са давани след съответните коментирани места от текста в кръгли скоби, докато в публикацията на проф. В. Златарски текстовете на записката и бележките на императора са дадени в две успоредни колони.

Цочо В. Билярски

 

 

* * *

ПРОФ. ВАСИЛ Н. ЗЛАТАРСКИ
АЛЕКСАНДЪР II И БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС.

Дългогодишната и тежка борба, които българският народ води през XIX век с Цариградската патриаршия за сдобиване с народна йерархия и за обособяване като отделна самобитна народност в Турската империя, в развитието си достигна до решителна фаза на връх Великден, 3 април 1860 г. В тоя ден, както е известно, поради явната дотогава неотстъпчивост и непримиримост на висшата духовна власт и от страх пред бързия и опасен за народа ни успех на католишката и други пропаганди, цариградските българи, начело със своите народни духовни началници, убедени в правотата на своите искания, във време на богослужението не допуснали да се спомене името на Вселенския цариградски патриарх, което е било равносилно на отказването им да признават властта на Вселенската патриаршия. Но заедно с това те открито заявили, че спасението на православието между българите може да се постигне само с учредяването на православна българска йерархия, независима нито от папа, нито от патриарх.(1) Примерът на цариградските българи бил веднага последван от българското население в повечето провинциални градове, дето то се отказало да признава Цариградския патриарх за свой върховен духовен началник и така също изхвърлило поменуването имената на своите епархиални архиереи-гърци.(2)

Това събитие силно смутило не само Цариградската патриаршия, която, заслепена от гръцката „велика идея“, не била в състояние да прецени важността на момента и духа на времето и най-малко очаквала такава акция от страна на „грубите и необразовани“ българи, както и целият православен свят. Особено силно впечатление то произвело в православна Русия, дето към това време се ясно очертавали в политическите и църковни кръгове две диаметрално противоположни мнения по въпроса за гръко-българската разпря: привържениците на едното мнение, в числото на които влизали повечето висше руско духовенство и представителите на духовното управление в Русия, макар и да съзнавали, че в управлението на Цариградската патриаршия, тряба да станат коренни реформи за благото и спокойствието на пра-вославната църква, излизайки от чисто църковно-каноническо гледище, поддържали открито патриаршията в отпора й против претенциите на българите; защитниците пък на другото мнение, между които били представителите на светската власт и предимно на руската дипломация, отдавайки пълна справедливост на жалбите на българите против поведението на гръцкото духовенство (респ. на гръцките владици в провинцията) и отнасяйки се с големи симпатии към българското дело, държали страната на българите и дори ги окуражавали в борбата им с гръцката йерархия. Докато първите виждали в смелата постъпка на българите на 3 април фактическо отцепване от Вселенската патриаршия, което щяло да окаже вредно влияние върху единството на православния Изток, и някакви си политически попълзновения, – вторите, намирайки в постъпката на българите само един способ да се принуди Цариградската патриаршия да удовлетвори исканията им, а в цялата гръко-българска разпря – не политическо, а само национално движение на възраждащата се българска народност, не съзирали никаква опасност за православието, защото за тях било ясно, че българите не само не се отказват от последното, но, напротив, за спасението па православието между народа те са решили на такава смела постъпка. Докато първите мислили и се надявали, че само с поддържане авторитета на патриарха с реформиране управлението на патриаршията и с незначителни отстъпки на българите ще може да се предупреди разкола в източната Църква и да се принудят българите да се примирят с патриаршията, – за вторите, които добре разбирали, че моментите за благоразумни и приемливи отстъпки били отдавна пропуснати, па и знаели, че Цариградската патриаршия няма да отиде на отстъпки, както това станало явно от отказа на Църковно-народния събор (закрит на 16 февруарий 1860 г.) изобщо да се занимае с исканията и жалбите на българите, подобно примирение е могло да настъпи само след признанието на българската народна Църква в духа на църковните канони и историческите права на българската Църква.

В това тъкмо раздвоение в мненията на официална Русия по българския църковен въпрос трябва да се търси причината, дето руското висше духовно управление, респек. руският Св. Синод закъснял да изкаже официално едно определено становище по гръко-българската разпря веднага след акцията на 3 април 1830 год. В не по-малка зависимост трябва да се постави това закъснение и от това, че тогавашният руски император Александър II (1855–1880) не споделил напълно мнението на Св. Синод. Това най-добре се види от инструкциите, които той дал на архимандрит Петра (Троицки) на 8 юлий 1858 г. при назначението му за настоятел на руската посолска църква в Цариград. Главните мисли на императора, според думите на същия архимандрит, съдържали следното:

„Вашето положение е твърде мъчно и деликатно. Трябва 1. почтително да се обнасяте с гърците и да покровителствувате славяните; 2. обстоятелствата на източната Църква са тежки и съмнителни: турците обиждат, българите са раздразнени до крайност, домогва се пропагандата, като подбужда едните против другите. Турците се много радват на последните две събития. Намекване имаше 3. и на други мъчнотии, чиято мисъл беше замълчана – Русия не притежава вече онова влияние, което тя имаше преди неприятната за нас катастрофа – Източната (Кримската) война“.

„Гърците твърде своеобразно разбират работите на своята църква, и чрез това се дразнят християните (разб. православните) от негръцки произход: 1. гърците считат само себе си достойни за длъжности, почести, а забравят другите; 2. стесняват образованието на лица от негръцки произход; 3. много търсят свои ползи и често несправедливо и користолюбиво; 4. заети са със своята националност и затова не разбират своите общи истински ползи и доброто и спокойствието на църквата. Мене ми трябва единството на църквата (тия думи бяха повторени три пъти в продължение на беседата). Всичко това, отче, вие трябва да им внушите и да действувате с предпазливост и благоразумие. Тая мисъл беше разкрита сериозно и с голями за мене пълномощия“ – писал архимандрит Петър.

„Ако гърците не искат да ви разбират във всичко това, то кажете им, че, доколкото ни е известно, пропагандата е приготвила вече всички средства за отслабване и помрачение на гръцката Църква. Нам е неприятно да гледаме тържеството на пропагандата. Надявам се. Бог няма това да допусне“.(3)

Предадените тук мисли на Александра II ясно свидетелствуват, че главната грижа на императора била да не се даде възможност на католишката и други пропаганди между българите да произведат разкол в източната Църква и да се запази нейното единство. Но в същото време в тия мисли не по-малко ясно проглежда и това, че императорът е бил добре осведомен за делата и отношенията на цариградската Църква и на гръцкото духовенство изобщо към българите от рапортите както на цариградския руски посланик, тъй и на руските консули по други градове в България(4), и поради това той стоварва всичката вина за гръко-българската разпря върху гръцкото духовенство и изобщо върху гърците.

Обаче назначението на архимандрит Петра и пристигането му в Цариград не оправдали надеждите на Александра II. Вместо да застане на истинско примирителна почва и по тоя начин да спомогне за по-скорошното изглаждане на разприте между гърци и българи, архим. Петър още от самото начало взел страната на Цариградската патриаршия и в писмата си до тогавашния обер-прокурор на Св. Синод, граф Александър Петрович Толстой (1856-1862), се явил като предан неин защитник и върл обвинител на българите за техните неоснователни и дори опасни за Църквата искания.(5) Под влиянието на тия писма мнението на руския Св. Синод и на хората около него в полза на Цариградската патриаршия получавало още по-голяма подкрепа и, както изглежда, след акцията на цариградските българи на 3 април I860 г., руската Църква в лицето на своя представител била готова официално и открито да вземе страната на патриаршията Това най-ясно се види от обнародваната тук „Записка“ на обер-прокурора граф А. П. Толстой под надслов „О последних сведениях из Константинополя“ до император Александра II от 30 април 1850 г. Тая „Записка“, която се намирала в архивата на Св. Синод (канцелярiя обер-прокурора дело № 426, II отд., част 2, стр. 2), освен по съдържанието си, се явява още по-ценна и с това, че тя носи върху си собственоръчно написаните резолюция и бележки на самия император.(6)

Като изходна точка за своята Записка гр. А. П. Толстой, взел телеграмата на руския пълномощен министър в Цариград, кн. А. Б. Лобанов-Ростовски (1859-1863) от 12 януарий 1860 г., в която се съобщавало следното: „Международната разпря на българите и гърците излиза вече от пределите на чисто църковен спор за славянска йерархия и се изражда в племенна вражда, която разпалват гръцките фанатици от кралството и островите, които не са напуснали бляна за възстановяване на Византийската империя и се заклели с непримирима омраза към възраждащата се българска народност.“ Обръщайки вниманието на императора, въз основа на горното съобщение, върху това, че „печалната разпря между гърци и българи има повече политическо, нежели църковно значение, че главната причина се заключава в разни политически блянове, на които, както е известно, не са чужди и българите и че в глухата борба на панславизма с елинизма Църквата за вреда на православието и несъгласно с неговия дух служи за едната и другата страна само предмет“, авторът на записката пита: „Ако по тоя начин коренната причина на раздора между православните жители на Турция състои предимно в политическите разпри, то може ли да се надяваме, че неприязнените отношения между гърците (и българите) биха се прекратили едничко чрез изменения в старата йерархическа уредба?“ Императорът обаче не бил съгласен с изказаните тук мисли. Така, относно това, че разпрата между гърци и българи имала повече политическо, отколкото църковно значение, той бележи: „В това няма никакво съмнение, но за нещастие главен повод за това бяха притесненията от страна на гръцкото духовенство спрямо славянското племе“. А пък на поставения от обер-прокурора въпрос той отговаря: „В това едничко аз от своя страна виждам спасение на православието от вътрешен раздор, от който инак неминуемо ще се възползува католишката пропаганда, чиито пагубни действия и сега вече се забелязват“.

За да потвърди изказаните по-горе мисли, обер-прокурорът привежда примера на кукушаните. „Недавно, пише той, изтъкваха желанието си да имат за епископ българин като вярно средство да върнат приелите унията в лоното на Църквата.(7) Когато това желание биде удовлетворено, оказа се, че за кукушаните това било малко. В телеграмата си от 29 декемврий (1859) княз Лобанов-Ростовски пише, че те са изказали твърдо намерение (lerme intention) да излязат из-под зависимостта на своя местен (солунския) митрополит, [„защото той е заразен от същата омраза към славяните както и останалото гръцко духовенство“, обяснява императорът] и молят, щото Полян(ин)ската епископска катедра да бъде издигната в степен на митрополия, подчинена непосредно на цариградския патриарх и че епископ Партений(8) не отговаря за последиците, ако на кукушаните бъде отказано в тяхната проеба. Сам Лобанов-Ростовски изказва опасение, че подобен отказ от страна на Великата Църква може да направи съмнителни резултатите, придобити с такъв труд в полза на Полян(ин)ската епархия.“

Горният пасаж е от голямо значение, защото той ни съобщава една подробност, която досега не бе известна в литературата по църковния въпрос, именно, че кукушани, след като се сдобили с епископ българин, изказали твърдо намерение да се освободят от зависимостта на солунския митрополит, под ведомството на когото се намирала тогава Полянинската епархия, и че молили последнята да бъде възведена в митрополия, непосредно подчинена на Цариградския патриарх. В достоверността на това съобщение едва ли можем да се съмняваме, понеже то излизало от телеграмата на Лобанова-Ростовски (от 29.XII.1859), към когото, очевидно, е била отправена молбата на кукушани. Също така е вън от всяко съмнение, че както намерението, тъй и просбата им са били, ако не дело на еп. Партения, то са били пред-явени с негово знание и по негово настояване, защото той заявил, че снема от себе си всяка отговорност за последиците, ако бъде отказано на кукушани в просбата им; а пък Лобанов-Ростовски изказал опасение, че всички резултати, придобити с такъв труд в полза на Полянинската епархия, ще пропаднат в случай на подобен отказ.

Установяването на тоя факт иде да обясни ония неприязнени отношения, които солунският митрополит Неофит по-сетне открито изказвал към еп. Партения и дори се домогвал да го унищожи. Според една дописка от Солун с дата 26 октомврий 1861 г. в „Цариградски вестник“, № 45, солунският митрополит следил стъпките на еп. Партения и неговата дейност и поради една интрига, пусната от него самия, резултат от една стара злоба против първия полянински епископ-българин, повикал го в Солун с намерение да го изпрати нейде на заточение (през пролетта 1861 г.)(9). Тая стара злоба на солунския митрополит, който първоначално с радост посрещнал издигането на Партения в епископски сан и при ръкоположението му взел най-живо участие(10), води своето начало, очевидно, от опита на еп. Партения да се освободи от неговото подчинение.

Както и да било, но от новите предявления на кукушани обер-прокорът гр. А. П. Толстой искал да се възползува, за да подкрепи мнението на своите съмишленици пред императора, че не трябва да се удовлетворят исканията на българите.

„Между това, продължава той, някои лица, мнението на които в тоя случай заслужава особено внимание [Александър II пита: „Кои са тия лица? Аз бих желал да ги зная“], твърдят, че желанието на кукушани да излязат от подчинението на местния митрополит, е „ненавременно и вредно за православието“ и че неговото изпълнение би нанесло „нравствен ущърб на Великата Църква, чието достойнство трябва да се поддържа от цялия православен свят“. [Към подчертаните фрази императорът бележи: „Това е съвършено справедливо, и ние се стараем да докажем с нашите действия, че (гледаме на православието) не тъй, както гърците, които гледат на светото дело не като на общо православно, а като на изключително гръцко“]. По тоя начин, след като достигнаха удовлетворение на първото си законно желание чрез заплахи да станат изменници на Православната Църква, кукушаните предлагат сега други по-малко законни искания и в такива изрази, които не позволяват да се усъмняваме, че те силно се увличат от политически страсти. Ако пък и тия искания бъдат удовлетворени и ако след това другите български епископски катедри бъдат заети от природни бъл-гари, то може безпогрешно да се предскаже, че по-сетне те, основавайки се на предишните отстъпки, още по-далеч ще разширят замислите си, ще пожелаят съвършена независимост от Цариградския патриарх, ще заговорят за своите права на автокефална патриаршия [срещу това императорът бележи: „Това го вече има, и сам патриархът цариградски не вижда в това разрушение на православието“] и дори за разпространението на българското племе от Балкана до Архипелага и почти до границите на Елада“ [последните думи са само подчертани от императора без бележки].

Последното обобщаваще изречение в горния пасаж ясно показва, че обер-прокурорът привел новите искания на кукушаните, за да потвърди основната си мисъл, че в чисто българските епархии не трябва да се поставят за епископи природни българи и изобщо да се удовлетворят българските искания. Дали неговите предричания се основават върху известия, получени от турската столица за решението на цариградските българи от март 1860 год. - да се откажат да признават Цариградский патриарх за свой духовен началник(11), или обер-прокурорът е имал предвид вече станалия на 3 април с.г. акт, не се види от Записката му, макар последната и да е била писана на 30 април, т.е. 27 дена след този акт, за който той не е могъл да не знае вече. По всичко изглежда, че той е избягнал да спомене в Записката си за това събитие, може би, защото е предполагал, че императорът не е бил осведомен още за него. Обаче бележката от Александра II, че „това го вече има“, т.е. че българите вече са заговорили за своите права да имат автокефална Църква, и че „и сам патриархът цариградски не вижда в това нещо разрушение на православието“, открито говори, че императорът вече е знаел за настроението на българите да се сдобият с автономна Църква, като се откажат да признават патриарха, а може би и за самия акт от 3 април. Оттука явно става, че предричанията на обер-прокурора не могли да произведат нужния ефект и да въздействуват върху императора да промени становището си по българския църковен въпрос.

Макар че обер-прокурора да признава, какво „да се разсъждава по това, какви могат да бъдат при тия обстоятелства, политическите намерения и задължения, опасения и надежди на руското правителство, не влиза в компетенцията на духовното ведомство“, относно което императорът право заявява: „това е моя работа и, като следя за него бдително, аз вярно няма да принеса в жертва православието“, все пак гр. A. П. Толстой счел за свой дълг да нарисува в Записката си, какви могат да бъдат сетнините изобщо за Църквата от новата фаза в развитието на гръко-българската разпря и какво положение тряба да държат русите в нея.

„По отношение пък към църквата, пише той, от всичко казано става несъмнено едно: че тя се намира в опасност, че привнасянето в работите й народни и политически разчети заплашва с нарушение на църковния мир, с гибелно за православното раздвоение на православната Църква на Изток. [Срещу тия думи Александър II пише: „В това аз намирам погрешен възглед, защото за разединение и дума не може да става, обаче, славяните желаят да имат своя национална православна Църква, както и ние русите я имаме“.] А за да не увеличаваме с участието си в работите на Изток опасностите, които застрашават Църквата, ние сме длъжни всякога да помним високото наше призвание, като на едничък мощен православен народ, да се явяваме на Изток не защитници на коя-да е партия, а покровители на всички православни и на цялото православие изобщо [срещу това императорът пише: „не ние защищаваме партиите, а гърците] и да бъдем миротворци за всички враждуващи единоверци наши. [Императорът бележи: „Съвършено справедливо, и ние така и действуваме“]. Опасно е за нас под влиянието на политическата разпря да внасяме нашето самовластно намисане в работите на старинната православна йерархия, да се явяваме не нейни защитници, а само съдии и обличители и да преследваме злоупотребленията й с такава строгост, която не всякога е применима в нашето собствено отечество“. Императорът протестира срещу тия думи, като пише: „Ние сме не съдии и не обличители; ако пък посочваме на злоупотребенията на гърците, то това е само за полза на общата православна Църква“. - От направените към тоя пасаж бележки на императора става явно, че последният не се съгласявал нито с едно от заключенията на обер-прокурора и най-категорично опровергава и отхвърля всичките му опасения за съдбата на православната Църква като такива, които не почиват върху правилно разбиране смисъла на развиващите се около българския църковен въпрос събития.

Но в своите предричания гр. Толстой отишъл още по-надалеч. По-нататък той пише: „Посочвайки на събития, подобни на станалото недавно в Кандия, гърците могат да ни обвинят, че ние от равнодушие към Вселенската Църква не предупреждаваме такива печални явления“. Тук обер-прокурорът е имал предвид въстанието на гръцкото население на о-в Крит, предизвикано от насилията и жестокостите на местните управители. Тая предпоставка Александър II намерил за неуместна и затова пита: „Как можахме да ги предупредим, когато нямахме там и консул?" Въз основа обаче на нея гр. Толстой продължава: „Но, ако би те окончателно да се убедят, че източната Църква не може да очаква от нас деятелна помощ и че ние защищаваме не православието против друговерието, а само българите против, гърците, тогава това би произвело всеобща охлаждение към нас, възбудило би негодуване въз всички привърженици на източната Църква, а в масата на гръцкия народ и духовенство разни страсти, които тъй мъчно се укротяват в тях!“ На това съждение Александър II възразява: „Ние защищаваме, не българите против гърците, а православието от заплашващата го опасност, от притесненията на гръцкия елемент“. А обер-прокурорът продължава: „Ако би те (гръцкият народ и духовенството) тогава да намерят други защитници, и Франция или друга държава би пожелала да ги привлече към себе си и съвсем да ги откъсне от нас, тогава това би могло да доведе до онова, което да се помисли е страшно за всеки православен християнин, до което тъй усилено се домогват враговете на Църквата и Русия, а именно - към разрив между гръцката Църква и руската“. И наистина, при тая страшна мисъл императорът отбелязал: „Да не дава Бог!“, но веднага възразява: „Но какво пък ще бъде, когато всички турски славяни преминат в католичество или в уния?“ За обер-прокурора такъв разрив е възможен, защото той по-нататък пише: „Като повод към това могат всякога да послужат ония, разногласия между гърците и нас, които са сетнини от нашето едно и половина-вековно отдалечение от Изток и се прикриват само с взаимната любов на православните Църкви“. Гр. Толстой предвижда дори и отговорностите, в случай че стане подобно нещо. „Разбира се, пише той, тежката отговорност пред Бога би паднала тогава и върху много лица, които принадлежат към гръцката Църква, за увличането им от себелюбиви разчети, чувство за отмъщение и други страсти. Но това не би избавило и Русия от обвинение, задето тя със своите действия е нарушила любовта към страдащата източна Църква. Както и да било, но разривът с източната Църква би докарал за Русия неизказано бедствие, разклатил би основата на нейната външна мощ, породил би в нея страшни смутове и, с една реч, би я лишил от това, което е корен на нейното благосъстояние, величие и сила.“

При тая страшна за Русия картина гр. Толстой свършва Записката си със следните не по-малко страшни за българите думи: „Чудна е съдбата на българския народ! Той послужи като повод за разрив между Цариград и Рим. Нима същият тоя народ ще стане причина за отцепването на Русия от вселенското единство!“ Колкото ефектни и да са тия фрази, все пак Александър II разбрал тяхната неуместност в случая, защото той пита: „Ако българите сполучат да имат своя национална йерархия, каквато ние имаме, то де е тук отцепването от вселенското единство!“

* * *

Предаденото по-горе съдържание на занимаващата ни тук Записка право говори, че целта на обер-прокурора, гр. А. П. Толстой, била да представи в нея, колкото е възможно, в по-страшни черти както новата фаза в развитието на българския въпрос през 1859 и първите три месеца на 1860 г., тъй и предполаганите съдбоносни сетнини от нея за източната Църква изобщо и в частност за руската, в случай че се удовлетворят българските искания, и чрез това да въздействува върху императора да усвои мнението на Св. Синод, като по тоя начин се дезинтересира от делото на българите и вземе страната на Цариградската патриаршия. От друга пък страна саморъчните бележки на Александра II, както и резолюцията му, която гласи: „За жалост аз виждам, че вие не можете да се убедите, че покровителството, което оказваме на славяните, е едничкото средство да се спаси православието от отцепвание на многобройно паство, и че ние желаем за славяните само това, което ние сами имаме,“ - не е мъчно да се разбере, че обер-прокурорът не можал да постигне целта си, защото императорът открито и ясно отказал да санкционира мнението на руския Св. Синод. Установяването на тоя факт ни дава пълно основание да приемем, че, ако руският Св. Синод се въздържал веднага след 3 април 1860 г. да вземе едно определено становище по българския църковен въпрос в полза на патриаршията, то това се дължи главно, ако не и изключително, на император Александра II, който със свойствената си правдивост се отнесъл напълно обективно към тоя въпрос и до край си останал твърдо убеден в законните искания на българите да се сдобият с народна православна църковна йерархия.

10.VII.1922.

Проф. В. Н. Златарски.

--------------------

БЕЛЕЖКИ

( ) Т. С. Бурмов, Българо-гръцката църковна распря. София, 1902, стр. 96-99.

(2) Пак там, стр. 113 и сл.

(3) Н. И. Петров. Начало греко-болгарской распри и возрожденiя болгарской народности. Кiев, 1886, стр. 40-43.

(4) Пак там, стр. 44-60.

(5) Н. И. П(етро)в, Взгляд очевидца на греко-болгарскую распрю, в „Историческiй Вестник“, г. VII (1886), август, дето на стр. 271-279 са обнародвани: 1. письмо к обер-прокурору Св. Синода Λ. П. Толстому от 8-го ноября 1858 года и 2. письмо к тому же лицу, писанное в iюне 1859 г.

(6) Препис от тая „Записка“ дължим на г. Димитър Стоянов, свършил курс на Петроградската Духовна Академия, сега учител във Видинската мъжка гимназия, комуто изказваме тук нашата благо-дарност. За да събере нужния материал за написването на кандидатското си съчинение на тема „Взаимныя связи и сношенiя Русской Церкви с болгарами в XIX век“, през 1909 год. г. Стоянов бил допуснат да работи в архивата на руския Св. Синод и на канцеларията на обер-прокурора до 1870 г. През това време той сполучил да снеме препис от разни документи, между които и от нашата „Записка“ с всички направени по нея собственоръчни бележки на император Александра II.

(7) За унията в Кукуш вж. Т. Ст. Бурмов, каз. съчин., стр. 84-91.

(8) Х. Партений Зографски (светското му име Павле х. Василков Хаджиевски), родом от гр. Галишник (Дебърско - Долна-Река), завършил средното си образование в Атина. а висшето – в Московската Духовна Академия, учителствувал в духовното патриаршеско училище на о-в Халки, през 1857-1858 год. управител на българското училище и настоятел на българската църква в Цариград, сътрудник на сп. „Български книжици“, бил първият Полянински епископ българин, ръкоположен на 28 октомврий 1859 г. и пристигнал в Кукуш през ноемврий с.г. Ползувал се с доверието на русите. – За него подробно вж. Л. Димитров, Обществената и Книжовна дейност на хаджи Партения Зографски, „Известия на слав. семинар при Соф. Университет за 1904/1905 г.“, София 1905, стр. 359-380.

(9) Л. Димитров, пак там, стр. 366.

(10) Пак там, стр. 364.

(11) Т. Ст. Бурмов, каз. съч., стр. 95-99.

 

* * *

 

ЗА ПОСЛЕДНИТЕ СВЕДЕНИЯ ОТ КОНСТАНТИНОПОЛ

(Записка от гр. Толстой от 30 април 1860 г.)

(Да се съобщи на к[анцлера] Горчаков. За съжаление виждам, че Вие не можете да се убедите, че покровителството, оказвано от нас на славяните, е единственото средство да се спаси православието от отпадането на многочислено паство и че ние желаем за славяните само това, което самите и ние имаме. - Бел. Александър II.)

Извънредният посланик и пълномощен министър в Константинопол княз Лобанов-Ростовски в телеграмата си от 12 януари т.г. пише следното: „Международната разпря на българите и гърците излиза вече от пределите на чисто църковен спор за славянска йерархия и се изражда в племенна вражда, която разпалват гръцките фанатици от кралството и островите, които не са напуснали бляна за възстановяване на Византийската империя и се заклели с непримирима омраза към възраждащата се българска народност.“

От тези думи на княз Лобанов-Ростовски можем да се убедим в това, което показват и много други обстоятелства: че печалната разпра между гърците и българите има повече политическо, отколкото църковно значение, че главната причина е в различните политически мечти, на които, както е известно, не са чужди и българите, и че в глухата борба на панславизма с елинизма църквата, в ущърб на православието и противно на неговия дух, служи на едната или другата страна само като претекст. (В това няма никакво съмнение, но за нещастие главният повод за това бяха притесненията на славянското племе от гръцкото духовенство. - Бел. Александър II.) Ако по този начин дълбоката причина за раздора между православните обитатели на Турция е главно в политическите разпри, то може ли да се надяваме, че неприязнените отношения между гърците (и българите) ще се прекратят единствено чрез промени в старата йерархическа уредба! (От своя страна аз единствено в това виждам спасението на православието от вътрешен раздор, от който иначе неминуемо ще се възползва католическата пропаганда, чиито пагубни действия и сега вече се забелязват. - Бел. Александър II.) Че такива промени не водят до желаната цел, впрочем ясно се вижда от примера с кукушаните. Неотдавна те поставяха искането си да получат епископ българин като сигурно средство, за да се върнат приелите унията в лоното на църквата. Когато това желание бе изпълнено, оказа се, че за кукушаните това било малко. В телеграмата си от 29 декември княз Лобанов-Ростовски пише, че те са изказали твърдо намерение (ferme intentention) да излязат изпод зависимостта от своя местен (солунски) митрополит (Защото той е заразен от същата омраза към славяните, както и останалото гръцко духовенство. - Бел. Александър II.) и молят Полянската епископска катедра да бъде въздигната в митрополия, подчинена пряко на Константинополския патриарх, и че епископ Партений не отговаря за последствията, ако на молбата им се даде отказ. Сам Лобанов-Ростовски изказва опасение, че подобен отказ от страна на Великата църква може да направи съмнителен резултата, постигнат с толкова усилия в полза на Полянската епархия.

Между това някои лица, чието мнение в този случай заслужава особено внимание твърдят, (Кои са тези лица? Бих искал да знам. - Бел. Александър II.) че желанието на кукушани да излязат от подчинение на местния митрополит е „ненавременно и вредно за православието“ и удовлетворяването му би нанесло „нравствена щета на Великата църква, чието достойнство трябва да поддържа целия православен свят“. (Това е съвършено справедливо, и ние се стараем да докажем с нашите действия, че (гледаме на православието) не тъй, както гърците, които гледат на светото дело не като на общо православно, а като на изключително гръцко. - Бел. Александър II.) По такъв начин, постигайки удовлетворение чрез заплахата да станат изменници на православната църква, кукушаните сега предлагат други по-малко законни искания и с такива изрази, които не позволяват да се съмняваме, че те силно се увличат от политическите страсти. Ако и тези искания бъдат удовлетворени и ако след това и други български епископски катедри се заемат от българи по рождение, може безпогрешно да предскажем, че впоследствие те, основавайки се на предишни отстъпки, още по-далече ще прострат своите замисли, ще поискат пълна независимост от Константинополския патриарх, ще заговорят за право на свое автокефално патриаршество и даже за разпространението на българското племе от Балкана до Архипелага и почти до границите на Елада. (Това го вече има и сам Константинополският патриарх не вижда в това разрушение на православието. - Бел. Александър II.)

Обсъждането на това, какви при тези обстоятелства могат да бъдат политическите намерения и задължения, страхове и надежди на руското правителство, не подлежи на духовното ведомство. (Това е моя работа и, като следя за него бдително, аз вярно няма да принеса в жертва православието. - Бел. Александър II.)

По отношение пък към църквата от всичко казано става несъмнено едно: че тя се намира в опасност, че привнасянето в работите й народни и политически разчети заплашва с нарушение на църковния мир, с гибелно за православното раздвоение на православната Църква на Изток. (В това аз намирам погрешен възглед, защото за разединение и дума не може да става, обаче, славяните желаят да имат своя национална православна Църква, както и ние русите я имаме. - Бел. Александър II.) А за да не увеличаваме с участието си в работите на Изток опасностите, които застрашават Църквата, ние сме длъжни всякога да помним високото наше призвание, като на едничък мощен православен народ, да се явяваме на Изток не защитници на коя-да е партия, а покровители на всички православни и на цялото православие изобщо (Не ние защитаваме партиите, а гърците. - Бел. Александър II.) и да бъдем миротворци за всички враждуващи единоверци наши. (Съвършено справедливо, и ние така и действуваме. - Бел. Александър II.) Опасно е за нас под влиянието на политическата разпря да внасяме нашето самовластно намисане в работите на старинната православна йерархия, да се явяваме не нейни защитници, а само съдии и обличители и да преследваме злоупотребленията й с такава строгост, която не всякога е приложима в нашето собствено отечество. (Ние не сме съдии и обвинители, ако пък посочваме злоупотребите на гърците, то това е само от полза за общата православна църква. - Бел. Александър II.)

Посочвайки на събития, подобни на станалото неотдавна в Кандия, гърците могат да ни обвинят, че ние от равнодушие към Вселенската Църква не предупреждаваме за такива печални явления. Но, ако би те окончателно да се убедят, че източната Църква не може да очаква от нас деятелна помощ и че ние защищаваме не православието против друговерието, а само българите против, гърците, тогава това би произвело всеобща охлаждение към нас, възбудило би негодуване въз всички привърженици на източната Църква, а в масата на гръцкия народ и духовенство разни страсти, които тъй мъчно се укротяват в тях! (Ние защитаваме не българите от гърците, а православието от заплашващата го опасност от притесненията на гръцкия елемент. - Бел. Александър II.) Ако би те (гръцкият народ и духовенството) тогава да намерят други защитници, и Франция или друга държава би пожелала да ги привлече към себе си и съвсем да ги откъсне от нас, тогава това би могло да доведе до онова, което да се помисли е страшно за всеки православен християнин, до което тъй усилено се домогват враговете на Църквата и Русия, а именно - към разрив между гръцката Църква и руската. (Да не дава Бог! Но какво пък ще бъде, когато всички турски славяни преминат към католичеството или унията? - Бел. Александър II.) Като повод към това могат всякога да послужат ония, разногласия между гърците и нас, които са сетнини от нашето едно и половина-вековно отдалечение от Изток и се прикриват само с взаимната любов на православните Църкви. Разбира се, пише той, тежката отговорност пред Бога би паднала тогава и върху много лица, които принадлежат към гръцката Църква, за увличането им от себелюбиви сметки, чувство за отмъщение и други страсти. Но това не би избавило и Русия от обвинение, задето тя със своите действия е нарушила любовта към страдащата източна Църква. Както и да било, но разривът с източната Църква би докарал за Русия неизказано бедствие, разклатил би основата на нейната външна мощ, породил би в нея страшни смутове и, с една реч, би я лишил от това, което е корен на нейното благосъстояние, величие и сила.

Чудна е съдбата на българския народ! Той послужи като повод за разрив между Цариград и Рим. Нима същият тоя народ ще стане причина за отцепването на Русия от вселенското единство! (Ако българите сполучат да имат своя национална йерархия, каквато ние имаме, то де е тук отцепването от вселенското единство! - Бел. Александър II.)

Публ. в Сборник в чест на Варненския и Преславския митрополит Симеон. София, 1922, с. 238-254.