Тия дни на 15 януари се навършиха 148 години от рождението на един от най-големите български военни историци генерал-майор Йордан Венедиков. Въпреки, че и друг път за него сме писали в сайта „Сите българи заедно“ и сега ще припомним най-важните дати и моменти от неговия живот.

Така също, преди време през 2012 г. публикувахме в Библиотека „Сите българи заедно“ като № 30 от поредицата неговата книга -  „Въстание и война за освобождение на България“. Освен тази книга досега са издадени голяма част от неговите исторически изследвания, които днес са библиографска рядкост.

Генерал-майор Йордан Тимотеев Венедиков е роден на 15 януари 1871 г. в с. Баня, Разложко. Завършва Първа софийска мъжка гимназия и през 1889 г. постъпва във Военното училище в столицата. Завършва училището с отличие и е произведен в първи офицерски чин – подпоручик - на 2 август 1892 г. Първото му назначение е в І конен полк в София и както ще се окаже, почти целият му живот ще остане свързан с победите на нашата конница по бойните полета на бушуващите войни и на която той ще посвети редица свои сериозни изследвания.

Младият офицер участва активно и в борбите за освобождението на Македония и Одринско, като деец на легалната македоно-одринска организация в България - Върховният македоно-одрински комитет (ВМОК)

След Първия учредителен македонски конгрес през март 1895 г. председателят на Македонския комитет Трайко Китанчев, насърчаван от правителството на д-р Константин Стоилов и българския княз Фердинанд, установява връзка с редица млади офицери от армията и прави опит да се свърже и с хора от вътрешността на Македония. Поет е пътят на подготовка и осъществяване на въстание в Македония. На практика до въстание не се стига, а е проведена т. нар. Четническа акция през лятото на 1895 г. Сформирани са четири главни отряда и 7-8 чети, които навлизат в Македония. Подобна чета е сформирана, екипирана и изпратена и в Одринско.

Подпоручик Й. Венедиков участва в акцията като командир на чета в Струмишката дружина на поручиците Петър Начев и Васил Мутафов. Предвожданата от Венедиков чета участва в сражение с турска военна част в района на Огражден планина.

Въпреки дипломатическото раздвижване и големия шум, който се вдига Четническата акция не довежда до освобождението на Македония и Одринско, пък и едва ли нейните инициатори и участници са се надявали на това. Тя не довежда и до изпълнението на чл. 23 от Берлинския договор. Акцията постига своята цел - поставянето на дневен ред пред Великите сили Македонския въпрос. Неуспехът на акцията довежда до задълбочаване на съществуващите вече разногласия сред ръководството и дейците на комитета. Възникналият конфликт между офицерите, участници в Четническата акция, и ръководството на комитета, както и отношенията на комитета с Вътрешната организация са поставени на обсъждане на ІІ конгрес, който се свикал същата година.

Между Втория и Третия македонски конгрес Върховният комитет развива изключително сериозна дейност за създаването на нови дружества и за установяване на връзки с революционната организация на поробените българи в Македония. ВМОРО упълномощава брата на Й. Венедиков, поручик Димитър Венедиков да я представлява пред ВМК, като с установения контакт се цели да се постигне "хармония и съвкупност на всички действующи" за освобождението на българите в Македония и Одринско. Така на практика Д. Венедиков става първия задграничен представител на Вътрешната организация в България, което продължава до идването на Гоце Делчев и Гьорче Петров. Той по-дълго време ще продължи своето участие от брат си Й. Венедиков в Македонското движение, като участва в съставянето на първите правилници за четите на ВМОРО (1896, 1897, 1899) и на проектоплана и плана на Илинденско-Преображенското въстание (1903).

Участието на Й. Венедиков в акцията му създава проблеми в службата, тъй като той на практика се самоотлъчва, за което е уволнен дисциплинарно.

Младите офицери, участници в акцията са избрани за делегати на Втория извънреден македонски конгрес (3-16 декември 1895г.), но след възникналите разногласия по тяхното участие на 4 декември, когато е поставен въпроса за “допускане офицерите в заседанията на конгреса като делегати” те писмено се отказват като се аргументират пред конгреса.

След уволнението му от войската Й. Венедиков започва да следва право в Софийското висше училище, но не прекъсва участието си в македонското революционно движение. По време на арменските атентати и демонстрации в Цариград Венедиков, като студент заедно със свои другари пренасят оръжие и бомби за арменските революционери. Тъй като наказанието му за самоотлъчка е изтекло той подава молба за възстановяването му. На молбата му е отговорено положително и Венедиков подновява военната си кариера. От есента на 1896 г. е приведен на служба в Конния полк в Шумен, като преди това на 2 август е повишен в звание поручик. Четири години по-късно, през 1900 г. е приведен в 3 конен полк в Пловдив, а през 1902 г. получава назначение в Кавалерийската школа в София. Завършва школата през 1904 г. с отличие и е произведен в звание ротмистър.

Още същата година спечелва конкурс и заминава да следва в Генералщабната академия в Торино, която завършва успешно през 1908 г. Тази академия, за която е нужно отделно изследване има изключително значение за образованието на най-добрите български кавалерийски офицери, жънещи победа след победа по бойните полета на войните. След завръщането си в България получава назначение като старши-адютант в Кавалерийската инспекция при Министерството на войната. На 31 декември същата година е произведен в звание майор. През 1910 г. е приведен на служба като командир на ескадрон в І конен полк. Начело на ескадрона си, в рамките на командваната от генерал-майор Атанас Назлъмов Кавалерийска дивизия участва в Балканските войни.

На 14 юли 1913 г. Й. Венедиков е повишен в звание подполковник и е назначен за подпредседател на Военноисторическата комисия при Генералния щаб. Това назначение подполк. Венедиков не получава случайно. Той още от годините, когато е млад офицер започва да се занимава с военна история и с публицистика и новото назначение го заварва вече като един от най-добрите наши военни историци. Първите му сериозни публикация са отпечатани на страниците на сп. “Военен журнал”, а през 1910 г. излиза от печат неговата “История на Сръбско-българската война”, която и до днес остава една от най-хубавите и най-точни истории на тази война, върху която тема ще продължи да работи през целия си живот. Дори през 1935 г. ще издаде друго свое голямо изследване, свързано с нея “История на доброволците в Сръбско-българската война”, която ще претърпи две издания.

През май 1915 г. подполк. Венедиков е назначен за началник на Оперативното отделение в щаба на 3 армия.

България се включва с повече от година закъснение в бушуващата Първа световна война на страната на Тройния съюз. Още в първите дни на войната през октомври 1915 г. Венедиков е назначен за командир на 4 кавалерийски полк, който е в състава на І кавалерийска дивизия.

На Първа конна дивизия и е отредена една от най-важните задачи във войната срещу Румъния. Начело на нея на 11 май 1916 г. застава генерал-майор Иван Колев, който е назначен успоредно с това и за инспектор на конницата, а дивизията влиза в състава на командваната от генерал Стефан Тошев ІІІ българска армия. Същевременно ІІІ армия е съществена част от Дунавската армия, командвана на германския военачалник фелдмаршал Август фон Макензен, в която освен германски и български войски, има и неголеми турски и австро-унгарски военни съединения. Срещу ІІІ армия ще се окаже, че има не само румънски войски, но и руски и сръбски части, дошли за плячка далеч от държавните си граници. Оказва се, че България ще трябва да воюва срещу освободителите си Русия и Румъния. Това няма да окаже никакви задръжки за нашите войски, тъй като Румъния по време на Междусъюзническата война беше успяла да присъедини към дарената й от Русия и от Санстефанския и от Берлински договори Северна Добруджа и Южна Добруджа, а Русия след като заема явно антибългарска позиция по време на Балканските войни, съдейства напълно за погрома на България през 1913 г. Така емоциите и скрупулите на българския войник и на неговите командири по отношение на Русия рухват окончателно в Букурещ на 28 юли 1913 г.

Докато трае победният ход на ІІІ армия и на Конната дивизия до отблъскването на нашествениците и румънските колонизатори отвъд Дунава подполк. Венедиков участва във всички боеве под ръководството на славния си командир ген. Иван Колев.

В началото на 1917 г. подполк. Венедиков е назначен за началник-щаб на 4 Преславска пехотна дивизия, а на 16 март е повишен в звание полковник. Още същия месец е назначен за главен редактор на военните издания сп. “Отечество”, сп. “Вяра и сила”, бюлетин “Военни известия” и библиотека “Походна войнишка библиотека”, където печата и много свои работи.

В края на войната получава ново назначение като командир на 1 бригада от Беломорската отбрана.

Въпреки безбройните победи по бойните полета България излиза от войната с втората национална катастрофа, а цар Фердинанд безславно абдикира от престола в полза на сина си цар Борис ІІІ. Тъй като според клаузите на грабителския Ньойски договор българската армия е съкратена и полк. Венедиков е уволнен през 1920 г. Започва да работи в редакциите на свързаните с д-р Никола Генадиев и с ръководената от него Националлиберална партия вестници “Воля” и “Независимост”, в които изпод перото му излизат голям брой статии, не малко от които и по военните въпроси. Участва и в издаването и редактирането на списанията “Сила” и “Пролом”.

От 1921 г. до края на живота си е един от най-активните сътрудници на Военноисторическата комисия и сътрудник на сп. ”Военноисторически сборник”, сп. “Български воин” и в. “Народна отбрана”.

На 31 декември 1935 г. е произведен по запаса в звание генерал-майор.

Ген. Венедиков е кавалер на ордените “Свети Александър” ІІІ степен, “За храброст” ІV степен, “За наука и изкуство”, “За военна заслуга” ІV степен и много медали.

Ген. Венедиков е един от най-активните сътрудници на военноисторическата комисия при Щаба на войската. С негово участие излизат капиталните трудове на комисията, които и до днес са настолно четиво на военните изследователи. Това са История на Сръбско-българската война (1885 г.), С., 1910, Войната между България и Турция (1912—1913 г.) Т. I—VII. С, 1928-1937; Войната между България и другите балкански държави. С., 1941; Българската армия в Световната война (1915-1918 г). С., 1941 (Т. I)

Генерал-майор Йордан Венедиков умира в София на 7 ноември 1957 г.

Сега ви предлагам неговият текст за Априлското въстание, който е извлечение от издадената през 2012 г. книга.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ВЪСТАНИЕТО

ПОДГОТОВКА НА ВЪСТАНИЕТО

ПОЛИТИЧЕСКА И ВОЕННА ПОДГОТОВКА НА ВЪСТАНИЕТО

 

Политическата подготовка на Априлското въстание 1876 г. състоеше в сполучливото подбиране на момента за повдигането му. Европа бе обзета от либерализъм, пред който султанският абсолютизъм действително бе анахронизъм. Русия бе твърде склонна чрез една победа над Турция да възстанови престижа си, загубен в Кримската война, а великите сили нямаха нищо против една война, която би обезсилила за известно време северния колос. Австро-Унгария след Кримската война отново се повърна към покровителството на балканските християни, което Русия бе й отнела по-рано. В 1875 г. избухна въстание в Херцеговина. – Андраши, австро-унгарският министър на външните работи, подаде от страна на Австро-Унгария, Германия и Русия нота, с която се искаха наложително известни реформи. Войната на Сърбия и Черна Гора с Турция беше неминуема. При това международно положение едно въстание в България сигурно би дало добри резултати – безразлично какъв ще бъде края му. В това бяха убедени всички българи, обзети от мисълта за бъдещето на своя народ.

Под натиска на тия обстоятелства, в края на ноември 1875 г. се състави Гюргевския комитет, който реши да вдигне въстание непременно през май 1876 г. Целта на въстанието бе не да се победи Турция, а да се предизвика външна намеса. Беше важно да не се пропусне момента, затова се бързаше. Последиците показаха, че момента на въстанието бе добре избран, но затова, поради липса на време, подготовката на въстанието във военно отношение беше под всяка критика.

* * *

Членовете на Гюргевския комитет разделиха помежду си България на пет революционни окръзи, които бяха независими един от друг. Нямаше лице или учреждение, което да ги обединява и ръководи. По въпроси, които интересуват всички окръзи, ръководителите на окръзите трябваше да се споразумеят, а това бе почти невъзможно и стана причина въста¬нието от общо да се обърне в частично.

Поради липсата на общо ръководство подготовката на окръзите зави¬сеше изключително от енергията на апостолите, които ги ръководеха. Най-напреднал бе IV окръг – едничкият, който организира сериозно въстание.

Ето неговата военна подготовка.

Народното събрание в Оборище гласува с дигане на сабли пълно-мощие, на което най-важните точки бяxa:

1. Само апостолите имат право да дигнат въстание.

2. Само те имат право да назначават войводи и предводители.

3. Всички разпореждания произлизат от тях.

Освен това събранието установи за център на въстанието Пана-гюрище, гдето ще заседава висшият военен съвет.

Апостолите бяха двама и бяха си разделили окръга: Волов в източ-ната, а Бенковски в западната половина. Така че всеки от тях полу-чаваше диктатура в своята част. Общността на двете половини се изра-зяваше в това, че Панагюрския комитет се поставяше като централен и съставляваше висшия военен съвет.

В Гюргево за център на окръга бе определен Пловдив. Обаче Панагюрище със своята дейност отне това първенство. Трябва да се има пред вид, че панагюрци, до въвеждането в Турция постоянна войска, са служили в турската войска и се ползували с права на мюсюлмани. Векове наред те са били власт в Средна гора. Благодарение на привилегиите, които имали, панагюрци развили голяма индустрия и търговия, от които се ползували и близките градове и села. Околното население е водено от панагюрци икономически и политически. Наистина, привилегиите на пана¬гюрци с въвеждането на новата военна система бяха премахнати, но те запазиха военния дух и влиянието си.

Така е било устроено висшето командване.

* * *

За организиране на въстаниците в единици и устройството на по-долната йерархия, комитетите се ползуваха само донякъде от книжката „Четование", преведена от сръбски и разпространена от Левски. Въстаниците от всеки град или село образуваха отделна единица; те се деляха на хилядици, стотици и десетици и се командваха от съответни началници. За хилядник се назначаваше най-влиятелното лице в околността и към него се предвиждаше да се придаде учен офицер – нещо като началник-щаба, обаче такива нямаше.

За стотници се избираха повече хора на оръжието. Затова покрай учи¬тели и заможни хора срещаме за такива – прости хайдути и даже пъдари. Достатъчно е някой да е убил турчин, за да бъде предпочетен за стотник. Обаче организацията и йерархията не са строго установени. В самите действия се вижда само влияние на началниците, но не и дисциплина.

* * *

Най-трудната работа в подготовката на въстанието беше снабдяването с оръжие. Турската администрация бдеше ревностно във всичко що се отнася до въоръжение на раята.

Още при заклеването на всеки новопосветен въстаник се съобщаваше, че той трябва да си набави пушка с 300 патрони, кама, сабя или револвер със 150 патрони, барут за подпалка, униформа, 2 оки сухар и всички потреби по снаряжението и лекуването на рани.

Употребата на пушки, които се пълнят отзад, по онова време беше запретено вън от войската, та с голям труд се доставяха около 30 пушки разни системи. По-лесно се доставяха кремъклии и евзелии пушки, които купуваха от турците. Но и по тоя начин не бе възможно да се въоръжат всички. Пари не липсваха; всеки дава за себе си, а за бедните вземаха от богатите. След като не успяха да си доставят пушки от Влашко, прибягнаха до едноцевни ловджийски. От тях доставиха в сандъци като стока 1000 пушки. При избухване на въстанието бяха при¬стигнали в Пазарджик 86 игленки, но те бяха заловени от властта.

По същия начин са доставяни револвери и пищови.

Най-любопитната страна на въоръжението беше дървената артилерия. В Копривщица направиха най-напред 4 черешови топа, но когато при пробния изстрел един се пръсна, направиха още 2, като вкараха в каналите им медни лули от гюлови котли. В Панагюрище направиха 3, от които 2 стегнати с железни обръчи. Такива 3 топа направиха и в Петрич. В Белово и Церово така също направиха по един, а в Батак 2 черешови и един излян от пиринч. Последният обаче не беше готов и не бе употребен. Най-после стрелчани за разбиване на джамията, в която обсаждаха турците, построиха топ, който може да се нарече въжен – лула от котел за варене ракия, увита с дебели въжа, намазани с катран.

Топът привързваха с въжа към предница на талига. Стреляха от тая предница или пък го сваляха в трап изкопан в земята. Подпалваха го с дълъг прът от далече или поставяха запален фитил и бягаха в страни.

Муниции си доставяха по-лесно. Пушките с металически патрони бяха малко, та лесно се снабдиха, а пък за другите сами фабрикуваха книжни патрони. Това изкуство беше много разпространено тогава. Олово доставяха свободно от пазаря и от него лееха куршуми. По-трудно се снабдяваха с барут. Него купуваха от златишките турци и от родопските помаци, които го фабрикуваха контрабанда. Обаче когато поръчките станаха твърде големи, турците почнаха да фабрикуват „гнил" барут, т. е. със състав не в потребната пропорция, което в разгара на борбата зле повлия на въстаниците. По-чист барут доставяха от Цариград. Чрез подкуп, успяха да се снабдят с няколко газени тенекии от държавния барутен склад.

Сабли и ками се изработваха от ковачите. Някои пък са изковали от коси особен вид алебарди.

Тъй като всеки сам не можеше да си набави униформа и бойно стък-мяване, комитетите взеха тая грижа върху себе си. Пред самото въстание почти всички сарачници и шивачници се обърнали във въстанически работилници. Кожа, шаяк, както и труда се реквизирали – бъдещата дър¬жава ще плаща.

* * *

Комитетите се грижеха и за обучение на въстаниците, но това се огра¬ничаваше само в стрелба от разни положения и в нареждане в двуредичен строй или в колона за пътуване. Това се вършеше в скрити места, далеч от турското око. Изобщо благодарение на революционната пропаганда, въстаниците бяха получили добро военно (патриотично) въз¬питание, но обучението и подготовката на въстаниците и началниците не издържаха критика.

Според статистическите сведения, представени на събранието в Обо-рище, броят на способните да носят оръжие в окръга е бил 73 532. От тях въоръжени са били не повече от 7–8000, а в оная част от окръга, която въстана, – не повече от 4–5000 души.

 

ПЛАНЪТ НА ВЪСТАНИЕТО

Относително плана на въстанието, комитетът в Гюргево бе решил: Обезоръжава се турското население; градове и села, които пречат или не въстават, се предават на огън и меч; въстаналото население се из¬мъква в горите и за да се задържи по-дълго там, да се изгорят жили¬щата му; търновци ще превземат складовете в града и с оръжието в тях ще се въоръжат; врачани ще направят същото с Видин и София; панагюрци и сливенци ще се готвят да посрещнат турците от Азия, затова ще изгорят Одрин, Пловдив и Пазарджик и ще разрушат желез¬ницата и моста на Арда.

Въпреки това решение, на събранието в Оборище е предложено да се поведе четнишка война. Но то е било отхвърлено, защото не искали да оставят жените и децата беззащитни пред турските ятагани и защото тур¬ското правителство ще обяви четите за разбойници и в очите на Европа движението няма да има характер на въстание. Реши се всяко въстанало место да се брани само. Слабите места да се преселят в по-силните за отбрана градове и села или в непристъпните планински места и там да се бранят. Това решение раздробяваше въстаническите сили и парализираше настъпателната им дейност.

За по-нататъшната разработка плана на въстанието, събранието в Оборище избра комисия от 13 члена. Комисията започна заседанията си в Панагюрище на 15 април и ги завърши на 17 – три дни преди избухване на въстанието. Протоколът на нейните решения падна в турски ръце и бе преведен на френски и обнародван в английската „Синя книга”, от гдето го е превел Д. Страшимиров.

Решенията на комисията състоят в следното:

Градовете: Одрин, Пловдив и Пазарджик ще бъдат изгорени.

Изгарянето на последните два града ще стане с помощта на под-крепленията от околните села и на един панагюрски отряд, командван от Бенковски.

Половина от мъжете на село Мухово, Василица и Дакрал ще нападнат черкезките села между Мухово и Василица, а другата половина – Ихтиман и ще го предадат на грабеж и огън. След това ще прекъснат теле¬графа при Ветрен и ще пазят Траяновия проход. 50 души от тях ще изгорят Ветрен и всички села до Пазарджик и ще отидат в Калугерово да пазят прохода.

Отряд от 100 души копривщени, 200 панагюрци и 100 петричени, под началството на Нено Гугов, ще остави в Пирдоп 50 души, които ще повдигнат околното българско население. Друга една част ще замине за София, а трета част ще се раздели на малки отделения, които ще навлязат в турските села и ще повдигнат и отведат златишките българи в Петрич.

Клисура и Слатина ще образуват два отряда, от които единият ще брани прохода от към Златица, а на другият ще се дадат 100 души работници и ще се окопае при Слатина.

Вълко от Киселери с отряд от 300 души, след като изгори селата между Средна гора и Кара Топрак, ще се оттегли в Чукурлий и ще брани прохода. 500 души работници ще му приготвят окопи.

Селата Маджери, Боаз, Арапово, Митиризово и Дуваджово, след като завладеят околните турски села, ще пренесат семействата си в Калофер. От тях 500 души се назначават за активни действия.

Селата по горното течение на Стряма, северозападно от Карлово, с една част ще пазят Троянския проход, а другата част ще вземе жените и децата и с други 7 села ще отиде в Аджар. Там, заедно с въстаниците в Калофер, ще покровителствува селата от Казанлъшко, Старо¬загорско и Чирпанско.

Селата на юг от Сотир ще се оттеглят в планината към Ахачелебийско.

Всички села на север от Пловдив ще се преселят в Копривщица.

Татарпазарджишките села между Марица и линията Панагюрище – Мечка – Поибрене – Петрич ще си изберат сами място где да отидат.

Селата югозападно от Марица и Перущица до Костенец и по-нататък ще отидат в Батак и ще се укрепят в планината. Към тях ще се присъединят и дванадесетте села от Разлога, на които ще се повери предводителството.

Селяните ще натоварят семействата си и храните на кола, ще образуват кервани, които до пристигането на определения пункт ще се охраняват от четирите страни. Стражите отпред и отзад ще състоят от отбрана конница, а от страни от пехота. Една малка чета, според голе-мината на селото ще остане да пази имуществото, докато и то бъде пре-несено. След това селото се изгаря.

Чети от чисто български села навлизат в села със смесено население, освобождават българите и ги завеждат на сборните места. Турците, които се съпротивляват, да се избиват, а които се подчиняват, да се заведат в лагерите и да се гледат братски.

Да се разрушат телеграфните линии, всички мостове и помпи на желез¬ницата между Белово и Катуница и всички резервни локомотиви в Сарамбей.

Въстанието да се вдигне на 1 май, като се предизвестят комитетите на 25 април.

И тъй планът предвижда следните въстанически центрове: 1) Ка-лофер, 2) Аджар, 3) Чукурли, 4) Копривщица, 5) Панагюрище, 6) Петрич, 7) Еледжик при Траяновия проход, 8) Батак и 9) Ахъ Челеби.

 

ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ В IV РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ

ДЕЙСТВИЯТА В ИЗТОЧНАТА ЧАСТ НА ОКРЪГА

Събранието в Оборище бе взело решение, в случай, че съзаклятието бъде издадено и властта посегне да запре някои от дейците, въстанието да се обяви макар и преждевременно. Това и стана. Един от делегатите от Оборище съобщи на турската власт за онова, което приготовлява раята и полицията разпореди да се вземат под стража главните дейци в Пана¬гюрище и Копривщица. Изпратеният полицай в Панагюрище не посмя да влезе, а онзи в Копривщица, опирайки се на чорбаджийската партия, която също така бе подшушнала на властта за въстанието, влезе в градеца и на 20 април се опита да арестува главните дейци. Тогава Копривщица въстана, превзе конака и помоли писмено Централния панагюрски комитет да обяви въстанието в целия окръг.

В Панагюрище в това време бяха апостолите Бенковски и Волов; те веднага обявиха въстанието и превзеха конака. Централният комитет се обяви за временно правителство и за виеш военен съвет; той състоеше от 12 души.

Първата грижа на временното правителство беше да разпрати прокламациите за въстанието. В оня захлас от ентусиазъм тая работа не е извършена с оная акуратност, която се налагаше от преждевременното избухване на въстанието. Много села случайно се научили за въстанието, а по-далечните съвсем не получили прокламации и се научили когато тур¬ската власт вече бе парализирала всеки опит за въстание.

Военната комисия бе завършила действията си едва на 17 април вечерта; някои от членовете й бяха още в Панагюрище, когато избухна въстанието. Решението на комисията кои села какво ще правят станаха известни само на близките около Панагюрище места и на ония центрове, които случайно бяха представени в комисията.

Турция, очаквайки война или нахлуване на чети, беше струпала вой¬ските си на европейските граници и бе оставила съвсем без гарнизони своите тракийски области. В първите дни на въстанието тя не можа да противопостави на въстаниците редовна войска и прибягна до организи-ране местното мохамеданско население.

Първите решителни срещи станаха в източната половина на окръга. Тука въстанието не можа да обземе цялата организирана област. Съгласно плана, селата Царацево, Строево, Елешница, Герен, Крастово и Синджирли се събраха в Старо Ново село и от там се преселиха в Копривщица. Айваджик направи същото. Останалите села не въстанаха. Волов се опита да ги подигне с въоръжена чета, но избягалият от Копривщица полицай Неджип успя да организира башибузук от турските села Даутли, Дурутли, Думанли, Карамустафалари и Насфакьой и попречи на въстаниците да влязат в Паничери. Неуспехьт на въстаниците при Стрелча огра¬ничи разпространението на въстанието на изток. Селата от Чукурлийския проход не въстанаха. Карловско така също не въстана. Волов се опита да проникне там, но турските разезди му попречиха. На 26 април той отиде с въоръжена чета, но от една страна в това време Клисура бе разсипана вече, от друга турски башибузук го отблъсна при Дерели.

Първата грижа на въстаналите села беше да превземат Стрелча, която заплашваше еднакво и Копривщица и Панагюрище. Стрелча броеше 200 бъл¬гарски и 75 турски къщи. Тъй като турците бяха по-добре въоръжени и по-опитни, българите не смееха да ги нападнат. От Панагюрище още на 20 април им изпратиха помощ от 100 души под командата на стотника Хорчо(1). Хорчо, след като взе под своя команда и стрелчани, постави стражи около селото, нападна, ограби и изгори турската част от селото. Сам пипнал огърлица от златни монети и като трофеи я турил на калпака си. Обаче в това време турците успяха да избягат със семействата си в джамията – солидно здание на западния бряг на реката. Сутринта на 21 април въстаниците обсадиха джамията, като заеха близките неизгорили къщи, а ядрото разположиха на Св. Георги – височина на другия бряг на реката. Жените и децата изпратиха в Копривщица.

Започна се престрелка, в която нито българите оставяха да излезе някой вън от джамията, нито турците оставяха някой да се приближи до нея.

На българите пристигна помощ 50 души от Копривщица; те се разпо¬ложиха в дясно от панагюрци. Въстаниците успяха да запалят купа сено близо до джамията и димът принуди турците да дигнат бял байрак, но работата не дойде до преговори.

Въстаниците се убедиха, че без топове не могат превзе яката ограда на джамията. За това взеха лула от ракиен казан, обвиха я с въжа намазани в катран и железни стърготини, привързаха я на предник от талига и така импровизирания топ на 22 април поставиха сред селото срещу джамията.

Обаче турчин, избягал през нощта от джамията, съобщил на тур-ците от Османово и околните турски села, че няма московци и че джамията е обсадена от рая. Окуражени, турците настъпиха във вериги със стрелба и викове във фланг и тил на въстаническото ядро на Св. Георги. Въстаниците хукнаха да бягат към Панагюрище и към Копривщица. Копривщени оставиха знамето си забодено на един плет. Стотникът Хорчо го взе, кри се цял ден из горите, вечерта стигна в Копривщица и пусна слуха, че отнел знамето от турски ръце. Едва на другия ден той се върна в Панагюрище, гдето, за чудо, бе му устроено тържествено посрещане като на победител.

* * *

Подир неуспеха в Стрелча, последва неуспехът в Клисура. Тоя градец въстана още на 20 април и постави стража на Зли дол и пряката пътека към Карлово и на кулата към Златица. Съседната Слатина, която трябваше да помага на Клисура, не въстана, та клисурци останаха сами. Те брояха 150 зле въоръжени въстаници. От Копривщица им изпра¬тиха 20–30 стрелчани. И в Клисура бяха приготвили няколко черешови топа. На 25 април направиха с един от тях опит, много сполучливо описан от Иван Вазова.

До 25 април клисурци прекараха в тържества и бездействие, а турците в организиране пълчища башубузуци от Стремската и Тунджанската долини.

На 26 април, осведомени добре за малочислеността и лошото въоръжение на клисурци, турците, под командата на Тусун бей, настъпиха от Карлово срещу Клисура. Сутринта две отделения по 30 конника се показаха към двата фланга, – по долината на Стара река и по шосето. Клисурци пра¬тиха за помощ в Копривщица, а срещу неприятелските отделения изпра¬тиха свои по-силни. Турците отстъпиха и клисурци известиха в Коприв¬щица, че няма нужда от помощ. Обаче към обед се показа, водена със зурли и тъпани, колоната на Тусун бей, над която се развяваха 20 зелени знамена. Авангардът на колоната пристигна и се разгъна на билото срещу Зли дол, гдето заемаше позиция стотника Минчо Калъчът. Почна се пре¬стрелка; турците претърпяха загуби и се прикриха зад оградата на една розова градина.

Главните сили на турците се разделиха на две колони: дясната се пока¬тери по Стара планина, заобиколи Черния връх и през Рамовци се появи в тил над главите на четата на Калъча. – Другата пък хвана по десния бряг на Стара река и без пречка се озова в тил на десния фланг на въстаниците. Слабата стрелба на въстаниците окуражаваше турците и те напредваха безспирно. Лявата колона влезе първа в селото и подпали южния му край. Нейния пример последва и дясната колона. Като видяха селото запалено от север и юг, клисурци напуснаха Зли дол и отидоха да спасяват жените и децата си. Всичко се предаде на бягство. На Зли дол се задържаха по-дълго време оставените от Волова стрелчани, но най-после и те бяха принудени да избягат през селото. Всички бягаха към Копривщица. В това време, 3 часа след обяд, плисна силен дъжд, който измокри всички и заедно с по-сетнешната мизерия повлия твърде много върху здравето на населението и върху морала на въстани¬ците. Той превърна барутя им в негодна каша.

Със загубата на Стрелча и Клисура и неуспеха на Волова да подигне Стремско и да разпространи движението към Пловдив, въстанието в източната половина на окръга фалира. В центъра на тая половина – Коприв¬щица – вече не мислят за друго, освен – как да излязат по-малко виновни от въстанието.

 

ДЕЙСТВИЯТА В ЗАПАДНАТА ЧАСТ НА ОКРЪГА

По-големи размери взе въстанието в западната част на окръга. Селата Елшица, Щърково и Динката въстанаха и се преселиха в Панагюрище. Бъта и Попинци въстанаха, но отказаха да напуснат селата си. В Калагларе, Джумая и Кепели пък българите и турците сключиха съюз да се бранят взаимно било от въстаниците, било от башибузуците. Останалите села между линията Динката – Ветрен от юг, Еледжик от запад и Смолско от север, въстанаха всички. Някои от тях останаха в селата си, а други се групираха, така че в западната част на окръга се образуваха три главни центра: Петрич, Панагюрище и планината Еледжик.

Бенковски, който имаше върховното началство в западната част на окръга, още на 20 април обиколи селата Мечка, Поибрене и Мухово и срещна седемте села от долината на Тополница, които на кервани се пре-селваха в Еледжик. Като се увери в успеха на въстанието в тоя край, взе от всеко село най-воинствените и най-добре въоръжените – около 300–400 души и на другия ден ги поведе за Панагюрище. Той мина през юрушките махали, турското население на които успе да се затвори в джа¬мията. Въстанниците ограбиха къщята им, продължиха пътя и вечерта на 21 април стигнаха в Панагюрище, посрещнати най-тържествено.

Следния ден, 22 април, въпреки поражението при Стрелча, столицата прекара в благодарствени молебени за извоюваната свобода, освещаване на знамето и тържествени шествия. Едничкото мероприятие бе формирането на хвърковатата чета. За нея Бенковски избра около 70 души най-добри конници. Привечер обаче дойде вестител от Петрич с молба за помощ, защото златишкит турци нападали. Бенковски веднага замина с хвърко¬ватата чета.

В Петрич беха се събрали селата Смолско, Каменица, Раковица и Белица. Първото от тях бе се преселило в Петрич, а останалите три беха скрили семействата си в планината Арамлиевец.

На 23 април сутринта, когато пристигна хвърковатата чета, петричани копаеха окопи северно от селото, там гдето се събират Тополница и Буновската река. Към пладне 200 души башибузук и черкези настъпиха от Куланлари през Върлина, минаха Тополница и се появиха на висо¬чините при Влахов дял. В подножието на Върлина, на десния бряг на Тополница бяха се окопали 100 въстаника. Щом се почна пре¬стрелката, въстаниците побягнаха. Бенковски, който наблюдаваше от десния бряг на Тополница, изпрати част от хвърковатата чета под началството на знаменосеца Самоходов да заобиколи левия фланг на турците. Като видяха настъплението на конницата, избягалите въстаници се върнаха в окопите и завързаха силна престрелка. След като падна ранен един черкезин, турците отстъпиха.

Победата не окуражи въстаниците. Те се почувствуваха слабо въоръжени и снабдени с „гнил" барут. Бенковски писа за помощ в Панагюрище.

На 24 април сутринта башибузуци и черкези настъпиха от Златица по Буновската река. Тоя път петричани решиха да извадят и артилерия. Те бяха построили 3 черешови топа. Единият от тях качиха на кола и тържествено пеейки „Боят настана, тупат сърца ни" закараха го на местността Боище, напълниха го с барут, пачаври и топуз от кантар, поставиха го на позиция в един изкопан трап и туриха фитил на подпала. Докато ставаше това, пристигна от Панагюрище Хорчо със 100 души помощ.

Турците се разгънаха при двете воденици и настъпиха. Въстанниците ги срещнаха с огън, окопани на местността Боище. Още в самото начало те подпалиха фитила на топа и избягаха в страни. И добре направиха, защото с гръмването топът се издъни и пукна. Това обезсърчи въ¬станиците и те не посмяха да извадят другите два топа, макар те да бяха стегнати с железни обръчи.

Между това боят продължаваше; черкезите, които тоя път бяха повече, със своите пъргави коне налитаха до самите окопи, изгърмяваха своите винчестери и бърже се оттегляха. Край на боя тури Хорчо, който с един куршум уби предводителя на черкезите. Турците отстъпиха, а въстаниците пре¬взеха и запалиха водениците. От въстаниците се знае един ранен.

Двете победи окуражиха въстаниците. Те си спомниха за офанзивата, която се предвиждаше в плана дори към София. Като опит за нея те решиха да нападнат турското село Куланларе. През нощта настъпиха, но близо до селото едно момче изтърва пушката, която гръмна. Разгърмяха се всички. Това предупреди турците да вземат мерки, та въстаниците се върнаха.

Понеже селяните от Смолско, Каменица и Раковица често напущаха строя и ходеха в селата си за разни потреби, то началството изпрати хора да запалят казаните села и наистина първите две бидоха изгорени, а последното бе изгорено после от турците.

На 25 април Бенковски замина за Еледжик, гдето бяха го повикали на помощ.

* * *

Селата по долината на Тополница южно от Поибрене, съгласно плана трябваше да си изберат сами укрепен лагер. Те си избраха планината Еледжик. На 21 април сутринта селата Мухово, Църово, Кара Мусал, Калугерово, Лесичево, Сърт Харман и Дере Харман натовариха жените, децата и храни на кола и под прикритие на стражи съгласно плана тръгнаха за Еледжик пеейки песента „От как се е, мила моя майко ле, зора зазорила, от тогаз е войска завървяла". Мухово отиде направо на Еле¬джик, а останалите 6 села се събраха в землището „Блато". Там, докато се съберат всички, церовският хилядник Гене Теллийски произведе учение как да вземат за стрелба стоешком и от колене и как да се редят. Командите се подаваха по турски(2).

От Блато селата образуваха общ керван и така стигнаха на Еледжик. На Еледжик трябваше да дойдат и селата Ветрен, Голак, Шахларе и Славовица, но от тях първото изпрати семействата си в Сестримския балкан, а пък останалите не се дигнаха.

Планината Еледжик, която разделя Ихтиманското поле от долината на Тополница, е избрана за укрепен лагер твърде сполучливо. Местността е силно планиниста и покрита с гъста гора. Фланговете и тилът на лагера са обезпечени от трудно достъпната и въстанала област, а фронтът от към Ихтиман се прикрива от гребена на Еледжик, който макар и да не е мъчно достъпен от към Ихтиманското поле, но затова бе необикновенно силно укрепен.

На най-високия (1131 м.) връх турците бяха построили грамаден земен форт с барбети за оръдия в средата и с два външни рова. Протежението на форта е 200 крачки. Той е от типа Айвадеде и следователно строен е преди 1876 год. за война против сърби и руси. Височината южно от казания връх е така също укрепена с два големи окопа. Северният има два големи фаса: северен, който бие странично равнината пред форта и западен, който бие шосето на превала – Троянови врата или Маркова капия. Южният окоп поражава същата част от шосето. Изглежда, че окопите са били за стрелба стоишком.

Зад укрепленията на една тераса на източния склон на Еледжик има Кале – малък средновековен град или голям замък. Част от стените му и сега стърчат, а тогава ще са били много по-запазени. Въстаниците считаха калето като последно убежище за жените и децата или като редюит за последна упора.

Пристигналите на Еледжик села избраха военен съвет, който се състоеше от предводител церовецът Гене Теллийски или Телли паша, помошник Теофил Бейков и 11 члена.

Гене Теллийски разположи семействата на лагер по села по източния склон на Еледжик както следва: на югозападния склон на в. Новаковец – Кара Мусал, на североизточния – Калугерово, а на североза¬падния – Лесичево; северно от последното – Съртхарман и Дерехарман заедно, а още по-на север южно от Калето – Церово, а северно от него – Мухово. Жените и децата си построиха колиби, а въоръжените мъже заеха укрепленията и поставиха стража.

Вечерта на 25 април пристигна на Еледжик Бенковски с хвърко-ватата чета и със стотицата на Хорча. Бенковски прегледа укрепленията, жилищата, ковачниците и пр. и намери, че мястото е добре укрепено, нареди полиция, която да пази ред и да лови шпиони, каквито бяха заловени двама. След това по негова заповед 100 души нападнаха и запалиха турското село Паланка, разположено северозападно от Ветрен.

На 26 април пратеник от Панагюрище съобщи, че турска войска се задала от полето, та Бенковски върна в Панагюрище Хорчо и стотицата му. Друг пратеник от Бълово съобщи, че това село и селата около него са готови да въстанат, но им трябва външна сила. Още същата вечер Бенковски тръгна с хвърковата чета за Белово. В Сестримо бе посрещнат тържествено. Той заповядал да изнесат храни в планината и в случай на опасност, там да оттеглят семействата си. След като взе няколко души в четата, той отиде в Белово, гдето също така му устроиха царско посрещане, в което взеха участие хървати, италианци и немци, работници или служащи по железниците.

Турците арестуваха или избиха, телеграфа прекъснаха, един железопътен мост разрушиха, а станцията изгориха.

От Белово предстоеше на Бенковски да влезе във връзка с въстаналите села по десния бряг на Марица и да се пристъпи към взема-нето на Т[атар] Пазарджик и Пловдив – действия, които би привлекли и турците към тия два града и с това би дали време на въстанието да се организира и да се разпространи и в съседните страни. Обаче за такива големи действия не бяха готови нито въстаниците, нито началниците им, нито пък съзнаваха важността на това предприятие. Бенковски, след като получи известие за изгарянето на Клисура, замина още същия ден обратно за Еледжик, като включи в четата си десетина беловчани, няколко хървати и един немец.

В Белово бяха се преселили Малко Белово и Минекьой. Силите на трите села броеха 350 зле въоръжени мъже. Командуваше ги едно момче, служило в Казак Ялая. След заминаването на Бенковски, пред башибузуците, които се трупаха наоколо и войските в Сарамбей, беловци се почувствуваха изоставени, скриха оръжието, нацепиха черешовия топ, който бяха приготвили и се подчиниха. Отърваха се евтино: 2–3 убити, 50 затво¬рени и 40 000 гроша глоба.

Бенковски мина през Ветрен. Ветренските въстаници трябваше да пазят прохода, обаче повечето от тях бяха отишли на Еледжик, в Белово и Сестримо. Бенковски завари само стотина души и от тях само неколцина имаха пушки; другите бяха въоръжени с ножове и криваци. Бенковски ги взе със себе си на Еледжик. По тоя начин средната част на окръга се изолира от южната част и проходът между София и Пловдив остана почти свободен за турците.

* * *

Между това турците вземаха най-сериозни мерки против въстанието. Освен башибузука от Пловдивско и целия родопски край, включително и Кърджалийско, те насочиха редовни войски от Ниш, Цариград и Тракия. В Пазарджик бяха стоварени няколко табора с 1–2 планински батареи и 1–2 ескадрона. Тоя отред под командата на Хафъз паша тръгна на 24 април. Една малка част взе пътя за Панагюрище и се спря в Калагларе, с цел да отвлече вниманието на панагюрци в тая посока. Главните сили на отреда свърнаха към Стрелча по пътя Балдьово – Ферезли – Ерели и заеха проходите, които от това село водят в Стрелчанското поле. Явно е, че Хафъз паша бързаше да подкрепи турските села, които така успешно се бореха с въстаниците, и да заеме Стрелча, която отстои на десетина километра от Панагюрище. В същото време той избягваше пътя Калагларе – Панагюрище, който минава през местност съвсем планинска, населена с въстанали села.

В Панагюрище не схващаха значението на Стрелча. Там бяха уверени, че турците ще настъпят по най-късия път от Пазарджик и на тоя път на височината Св. Никола бяха съсредоточили всички сили и се готвеха да ги срещнат. За тая цел от двете страни на пътя под ръководството на коменданта Соколов изкопаха окоп за стрелба от колене, дълъг 250 крачки. Дясната му половина и сега добре личи; тя е добре приспособена към местността. Към Стрелча, освен стражите около града, нямаше нищо друго. Когато стражата на Св. Илия съобщи за дви¬жението на турския отред към Стрелча, военният съвет се стресна и заповяда на коменданта Соколов да вземе мерки към тая посока. Соко-лов отиде с 30–40 души към Стрелча.

На 25 април Хафъз паша опъна палатките си при Стрелча; като ги забележи, Соколов усили отреда си със стотина души и зае десния бряг на Черешката река. Десният му фланг опираше в северния склон на Усойна или Мечит – южно от шосето, а средата и левият фланг вървяха въз течението по десния бряг на реката. Числото на въстаниците беше твърде малко за ширината на позицията, та бойният им ред бе просто патрулна верига без поддръжки. Обаче гъстата гора скриваше слабостта на въстаниците. По двата бряга на реката на 100–200 крачки местността не е обрасла и дава добър обстрел, а по-напред между реката и Стрелча местността е тъпа възвишеност, западният склон на която е обрасъл с гора. На тая височина Соколов бе поставил стражите или на сегашен език предните постове.

На 26 април военният съвет писа на Бенковски да се върне, но той изпрати само Хорчо с четата. На 27 април военният съвет събра всички въстаници, освен стражите на Медет и на Св. Никола и ги изпрати на Черешката река.

Между това Хафъз паша очакваше подкрепления, та се ограничи с разу¬знаване на 26 април с разезди, а на 27 април с цял ескадрон. Ескадронът се насочи към левия фланг на въстанниците, гдето бе срещнат с огън, от който изгуби един убит. След това ескадронът тръгна успо¬редно на позицията и като стигна срещу десния фланг, отново предизвика огън от въстаниците. При това ескадронът успя да плени един въстаник и се оттегли. С това разузнаване Хафъз паша получи всички потребни сведения за позицията и за защитниците й и на 28 април, след като получи подкрепление от пехота, конница и артилерия, той настъпи. Обаче той насочи отреда си не по шосето, както очакваха въстаниците, а по гребена на височините. Турският десен фланг обхвана левия въстанишки фланг, който не достигаше гребена, а турският център и леви фланг, като се спуснаха по склона срещу позицията, откриха огън срещу въстанишкия център и обхождания ляв фланг. Въстаниците, разположени в низко и обстрелвани от високо от две страни, едва успяха да гръмнат по веднаж и удариха на бяг. Сам Соколов отиде да види какво става на левия фланг, и като не намери никого, побягна. Паднаха 3 въстаника.

Избягалите се събраха в Панагюрище – решиха да преспят по домовете си и на другия ден да излязат на бой. Пътят за Панагюрище беше свободен, но турците, подозирайки в бягството някаква хитрост, останаха на превзетата позиция.

Привременното правителство повика и последната стотица от Св. Никола и натовари члена на съвета Влайков да отиде при Бенковски и да му съобщи за безнадежното положение. Но Влайков стигна късно на Еледжик.

На 29 април въстаниците се измъкнаха по групи неохотно и заеха позиция на Балабановата кория. Дъжд валя цял ден. При все това въ-станиците обядваха там. Привечер, понеже турците не настъпиха, въстаниците си отидоха по домовете, за да се просушат и да спят под стряха.

На 30 април стотниците трябваше да ходят от порта на порта, за да викат въстаниците. По-голямата част беше обзета от страх да излезе срещу редовна войска. След два часа усилия едва се събраха 212 души, почти всички въоръжени с кремъклии пушки. Взеха и един черешов топ. Те пак се упътиха за Балабановата кория, която затваря прохода и шосето в него, а пък турците, както на 28 април, пак настъпиха по гребена. Турците бяха тръгнали рано. Когато въстаниците се показаха на Балабановата кория, те вече бяха заели върха Висок над корията и се озоваха по-близо до града. Тъй като двет страни се намериха на разстояние на пехотен изстрел, престрелката веднага почна. Турците, пред¬хождани от конница, настъпваха по всички правила на тактиката. Те оста¬виха срещу Балабановата кория заслон, който водеше огнена борба, а с главните си сили продължиха за Панагюрище.

По-голямата част от въстаниците бяха селяни от околните села; след 2–3 изстрела те си отидоха. Заедно с тях избягаха и някои пана¬гюрци. Останаха 50–60 души, но и те след половина час престрелка се оттеглиха, защото турците вървяха безспирно към града.

Гребенът на планинската верига от Висок се разделя на два клона, в полите на които лежи Панагюрище. Единият отива на северозапад и свършва с връхчето Кукла, а другият на югозапад и свършва във връхчето Каменица. Турците настъпиха и по двата гребена. Въстаниците от Балабанова кория отстъпиха на Каменица, но те бяха шепа хора.

В Панагюрище почувствуваха всичката грозота на положението. Хилядникът Бобеков събираше въстаници, въоръжаваше ги и ги пращаше на Кукла. Всички стражи около града, освен оная на Медет, бяха извикани и изпратени на позициите. Въведоха в боя и артилерията. Най-напред извадиха на Каменица един черешов топ, поставен на предница; зад колелетата туриха камъни. Топът подпалиха с фитил, прикрепен на триметров прът. Първият снаряд падна на 300–350 крачки. Удвоиха барутя, но при втория изстрел топът изхвръкна от предницата и се пръсна. Изкараха друг топ, стегнат с железни обръчи. Негов конструктор, командир и канонир беше Стоил Финджеков. С него дадоха два изстрела без да се пукне.

Но дървената артилерия не спря турските вериги. Те се спуснаха смело към Каменица. Един от офицерите изравяше падналите куршуми на въ¬станиците и ги посочваше на войниците да се уверят, че не са от военни пушки, следователно, няма московци. Когато пък кантаревият топуз от топа на дядо Финджеков жално изсвири над низамите и падна зад тях, всички видели как опашката му се мятала ту отпред, ту отзад. Изровили топуза и скоро минавал от ръце на ръце, възбуждайки смях.

Престрелката и тука трая малко. Турците напредваха непрестанно. Въ¬станиците избягаха, като оставиха топа в турски ръце. Между избягалите беше и коменданта Соколов, който през Поибрене се упъти за Самоков. Населението, обзето от паника, бягаше на север към планината. Тур¬ците настъпиха предпазливо, защото групи въстаници заеха отделни къщи и от там стреляха и даже убиха един офицер. Трябваше да се пре¬взема къща по къща.

По-голямата турска колона се насочи към Кукла. Въстаниците под командата на Хорчо бяха заели тая височина. Турските вериги, подкре-пени с артилерийски огън, наближиха Кукла, откриха огън и убиха Марин Кацаря. Въстаниците отстъпиха, обаче отстъплението се превърна в бягство. По-голямата част, заедно със стотника Хорчо минаха Луда Яна и пръснати хванаха Срвдна гора. Заедно с Хорчо избяга и хилядникът Бобеков – председателят на временното правителство. Разбягаха се и другите членове на правителството, пазейки се в едно и също време от турците и от въстаниците, които ги считаха за причинители на погрома. Тридесетина въстаници със стотника Георгиев отстъпиха до самия град на терасата „Спасов ден" и там се залостиха зад плетищата. Турците наблягаха силно в тая посока с цел да пресекат пътя на отстъплението към Балкана. Предвиждайки това, въстаниците се държеха отчаяно. Тука панагюрци изкараха и последния си топ. Първият топуз падна пред турската верига. При вторият изстрел топът се пръсна.

Въстаниците един по един със свършване на патроните се оттегляха. Най-после останаха 10–15 храбреци, които два пъти отбиха турските налитания. В това време турската конница от левия фланг заобиколи града от юг и пресече пътя към село Баня. Конницата от десния фланг мина Луда Яна и пресече пътя на бегълците към север. В самия град тур-ците напреднаха значително. Поради свършване на патроните въстани-ците напуснаха града. Останаха само тук-там единични лица да се борят.

При тези условия турците направиха последния юруш на „Спасов ден". Въстаниците, след като оставиха трима убити, избягаха. Турците нахлуха свободно в града и го отдадоха на плен и пожар.

* * *

На Еледжик, под началството на Гене Теллийски се организирваха и обу¬чаваха. На 28 април сутринта башибузук и черкези настъпиха от към Ихтиман. Прикрити от гъстата гора, турците стигнаха на около 200 крачки от форта, гдето местността е гола. Щом се показаха турците, въстаниците, разположени на огнената линия на форта, откриха огън и сполу¬чиха да ранят някои от турците. Последните избягаха бърже в гората. После обед нападението се повтори и се свърши по същия начин. От въстаниците нямаше загуби. Те се въодушевиха, но въодушевлението им стана още по-голямо, когато вечерта пристигна от Белово Бенковски.

Като се запозна с положението, Бенковски постави на половин километър пред форта на една тераса по посока на Ихтиман една застава от 40 души ветренци. Тая застава не допусна башибузука да се показва неочаквано пред самия форт.

Станало дума да се нападне и превземе Ихтиман, гдето още войската била малко, но не се намерили хора, които да се решат на това смело предприятие. Най-много повлияло лошото въоръжение. Постоянните дъж¬дове, които започнаха да валят на 26 април, не преставаха. Барутът се измокри. При едно упражнение в стрелба, от сто пушки хванали само половината, а при друго – от 400 пушки хванали само 10 %.

На другия ден, 29 април, турска войска дойде от към Ветрен, и като намери превала на прохода не зает, опъна палатки на една висока укрепена поляна и се разположи да нощува. Бенковски поведе всички въо¬ръжени сили от Еледжик и зае с тях една височина съседна на оная, на която бяха турците(3). Но той не позволи да открият огън, защото разстоянието бе голямо, та ще проличи слабостта на българското оръжие и защото по-удобно било за въстаниците да се отбраняват.

След като противниците се погледали така няколко време, турците, наверно смутени от големия брой на въстаниците, свалиха палатките и заминаха за Ихтиман.

Въпреки тоя маневрен успех, деморализацията бе обзела въстани-ците. Слухът за неуспеха при Стрелча и погрома на Клисура стигнаха до Еледжик. Вечерта на 29 април стигна известие, че паднал Петрич, който след заминаването на Бенковски, оказа слаба съпротива. Дойде и пратеник от Панагюрище с молба за помощ, защото турска войска заела височините над града. На другият ден, 30 април, от Еледжик видяха пламъците, които бяха обзели Панагюрище. Бенковски искаше да вземе една голяма чета и да замине за Панагюрище, но въстаниците от Еледжик не искаха да оставят семействата си в тия страшни минути. Панагюрци пък бързаха да отидат в Панагюрище даже без позволение на Бенковски.

Следният ден – 1 май – Бенковски с хвърковатата чета тръгна за Панагюрище. Еледжичани негодуваха, че войводата ги напуща в най-трудния момент. Не се мина без крамоли. Муховци даже устроили засада да убият Бенковски, но не посмели да извършат това.

И така, Бенковски с хвърковатата чета, която вече броеше 80–100 души, замина и въстаниците на Еледжик бяха оставени сами на себе си. Нека не се забравя, че най-добре въоръжените от селата, които бяха на Еледжик, под командата на Стоян Сердара още в началото Бенковски заведе в Панагюрище.

Между това пристигнаха от Ниш в Ихтиман няколко табура – около 3000 души – под командата на Хасан паша. Към тях се присъединиха и много башибузук и черкези.

На 1 май, след като замина Бенковски, Хасан Паша атакува Еледжик от три страни. Срещу Хасан паша въстаниците изкараха и черешовия топ, който бяха приготвили.

Но не дойде ред да гръмне топът. Въстаниците бяха само няколко стотини; голяма част от тях бяха въоръжени само с пищови, коси и брадви. Като видяха голямото множество турци да настъпва в боен ред и гранатите на турските оръдия да се пръскат около тях, всички раз-браха, че борбата е безнадежна. Едва успяха да изгърмят по веднаж и хукнаха да бягат. Едничък в това множество беше на мястото си предводителят Гене Теллийски. Макар прост селянин, той имаше качества на истински началник и достатъчно храброст, за да излезе с чест от една безнадежна борба. Той употреби всички усилия, за да задържи въ¬станиците, но беше убит, както уверява син му, от самите въстаници.

Обзети от паника, въстаниците забравиха жени и деца и всеки гле-даше да спаси себе си. Разбягаха се и жените и децата. Турците пре-следваха и избиваха всички без разлика на пол и възраст.

След като преспаха в планината, турците на следния ден изгориха селата и оставиха малки гарнизони в тях. Предалите се въстаници закараха в Ихтиман.

По-голяма съпротива показаха въстаниците по десния бряг на Марица или по-точно в Баташкия район.

 

ДЕЙСТВИЯТА ПО ДЕСНИЯ БРЯГ НА МАРИЦА

По десния бряг на Марица въстанието така също не взе очакваните размери. Пловдив и Пазарджик не бяха подпомогнати от вън и не въстанаха. Само в Пловдив двама души запалиха дюкяните си, но и те бяха лесно угасени. Селата южно от Сотир направиха само слаб опит да въстанат и се отказаха. Разлога оттатък Родопите не бе предизвестен, нито въстана. Пещера не въстана. Въстанаха всичко десетина села.

Тези села не се преселиха в Батак съгласно плана, но образуваха три отделни въстанически гнезда – Перущица, Батак, Брацигово – без общо ръководство. Поради връщането на Бенковски от Белово, те оста-наха откъснати от въстаническия окръг.

Против тези уединени гнезда турската власт, освен редовна войска, организираше пълчища от родопското мохамеданско население.

Перущица и Брестовица въстанаха заедно, обаче под влиянието на контрареволюционната партия, Брестовица се помири с турците, та Перу¬щица остана сама.

Перущенци бяха се укрепили. От юг, от гдето очакваха нападение на най-свирепите тъмръшки башибузуци, край селото бяха издигнали една табия. Тъй като табията се надвишаваше от височината Власевица, то бяха й направили блиндажи от дебели греди и стрелници (мъзгали). Това укре¬пление бе заето от 120 души. Едно подобно укрепление – Лечковото – бе издигнато срещу Вълковище и то бе заето от стотина души. Срещу Устина бяха направени прости окопи, заети от 200 души. За упорен пункт на тая страна служеше църквата „Св. Атанас”. От север долът бе барикадиран с кола, залостени с камъни. Тук пазеха 30 души. Всичко Перущица броеше 448 въстаника, но едва ли всичките са били въоръжени.

На 27 април преговорите за предаване пропаднаха и боят се почна. Укрепленията бяха до самото село и куршумите прелитаха в него от всички страни, та жените и децата се криеха зад камените огради на двете църкви. Денят мина в престрелка. Тъй като от север никой не нападаше, то оставените да пазят тая страна отидоха на застрашените фронтове. От това се възползуваха турците от Устина, та на 28 април проникнаха от тука и подпалиха някои сгради. Но успехът им биде ограничен. Тъмръшени също се спуснаха от Власевица, но въстаниците от Лечковото укрепление ги отбиха като положиха 20 души мъртви. Към обяд нападнаха черкезите от към Устина, но без успех. Привечер от към Пловдив се зададе редовна войска под командата на Рашид паша. За да отделят сили и в тая посока, въстаниците напуснаха укрепленията при Власевица и Вълковище и заеха само най-здравата част от селото западно от реката. Турците запалиха изоставените сгради. На 29 април Рашид паша изкачи един топ на височината над Св. Ата¬нас и почна да бомбардира църквата. Въстаниците избягаха в другата църква Св. Арахангел. Турците завладяха Св. Атанас и почти цялото село. Само Св. Арахангел и къщите около него останаха в ръцете на въстаниците.

През нощта срещу 30 април 280 души от населението избягаха и с големи загуби стигнаха в Пловдив. На 30 април Рашид паша постави батарея в двора на Св. Атанас и разруши къщите, които бранеха Св. Арахангел от юг. След това турците преместиха батареята на местността Св. Недвля и започнаха да бомбадирват самата църква от юг. Някои от въстаниците от камбанарията избиваха артилеристите. Поради това батареята насочи огъня си против камбанарията и я разруши.

След големи усилия въстаниците бяха принудени да се приберат в църквата и в залепените за нея Каймакамова и Натева къщи и в Гиневата яхна. Бяха всичко 600 души мъже, жени и деца. Всички началници заги-наха, освен двама души. Надеждата, че ще дойде помощ от Панагюрище, изчезна. Нямаше друг изход, освен бягство през нощта. На това се реши само една малка част и от нея повечето загинаха. Останалите напуснаха Каймакамовата къща и я изгориха, за да не би от нея турците да поражават църковния двор.

На 1 май осъмнаха в черковния двор 136 въоръжени мъже и няколко стотици жени и деца. Зданията, които заемаха въстаниците, бяха разполо¬жени така: Геневата яхна се съобщаваше с Натевата къща, която пък чрез прозорец се съобщаваше с училището. Една странична врата свър¬зваше училището с черквата. Турците поставиха батареята на източния бряг на ръката и биеха от съвсем близо черквата, която бе на западния бряг. Гранатите проникваха вътре и правеха големи опустошения и раз¬рушения, следите на които личат и сега. В същото време башибузукът откри най-бърза единична стрелба, а редовната войска – чести залпове. Турците успяха да пробият дупки в черковната ограда и не оставяха човек да се мерне в двора. Към обяд всички въстаници се прибраха в чер¬квата и показаха флаг за предаване. Но изпратените парламентьори бяха убити пред очите им. Боят продължи. Нуждата за вода бе голяма, та десетина въстаници загинаха в усилията да вземат вода от чучура в черковния двор.

На 2 май турците изгориха училището и от там нахлуха в черковния двор. Рашид паша изпрати писмена покана за предаване. Обаче, възползувани от прекъсване на огъня, башибузуци нахлуха от всякъде в двора и откриха огън по всички прозорци. След това те разбиха главната врата и нахлуха в черковата. Група въстаници с нож в ръце ги изтикаха навън.

Вече нито можеше да се излезе навън от многото башибузуци, нито можеше да се седи в черквата от дима на пушките и от избухване на гранатите.

Тогава последните двама стотници Кочо Честименски и Спас Гинев се качиха в женското отдвление, избиха жените и децата си и най-после себе си. И други последваха примера им. Така загинаха 22 мъже, жени и деца.

След това войската отвори път и останалите живи се предадоха.

* * *

Още по-жестока съдба постигна батачени. Батак трябваше да бъде най-голям сборен въстанически център. В него трябваше да се съберат повече от 30 градове и села, които влизаха в революционната орга-низация и бяха разположени по тракийския и македонския склонове на Родопите. Това не стана и, разбира се, не малко повлия на духа на батачени, които при това бяха заобиколени от всякъде с диво фанатизирано мохамеданско население. Влиянието на контрареволюционерите се засили.

С обявата на въстанието, батачени поставиха стражи, сключиха мирен договор с чепинските помаци и пееха бунтовни песни, очаквайки да пристигнат околните села и да донесат храни, от които се чувствуваше недостатък.

На 30 април Ахмед ага Барутинлията със своите башибузушки пълчища заобиколи стражата на Семер Алан, зае Петрово бърдо над самия Батак и предложи на батачени в два часа да предадат оръжието и да върнат живи двамата убити от въстаниците стражари. Но, разбира се, получи отказ и боят почна. Батачени бяха заели позиция на Беглишките хармани, Царев Комин и Св. Георги, а Св. Троица и Кънева борика срещу Петрово бърдо не бяха заети. П. Горанов отдели от другите позиции стотина души и зае Кънева борика. 200 души турци, които настъпваха към тая позиция, се принудиха да се отбият в ляво и заеха Св. Троица, гдето започнаха да секат дървета и да правят гърдобрани. Многочислеността на противника и недохождането на очакваните подкрепления отчаяха батачени.

От това се възползуваха контрареволюционерите; те убедиха въстаниците от другите позиции да се оттеглят в селото, да бранят къщите си, та после да кажат, че не са въстанали, а само се защищавали от башибузука. Така и стана. Турците заеха всички височини северно и за¬падно от селото и настъпиха към него. Тогава Горанов събра група въстаници и зае Гробето. Тука изкараха черешовия топ и гръмнаха два пъти. От гърмежа турците се смутиха и изпопадаха, но скоро се съвзеха и продължиха стрелбата.

В това време нови тълпи башибузуци пристигнаха от север; срещу тях заеха позиция на Гологанката група въстаници. Обаче, изложени на кръстосан огън, въстаниците се оттеглиха в къщите си. Същото стана и с ония на Гробето. Къщите си, обаче, батачени бранеха отчаяно, защото инак ги чакаше пожар и смърт.

Между това, контрареволюционерите отново взеха връх, те се опитаха да изловят или убият водителите, обаче последните избягаха и това ги спаси, но селото остана без водители. През нощта населението се събра в по-яките къщи: черквата и училището в средата на селото, Джамбазовата и Кереловата къщи в горния край и Богдановата къща в долния край. Къщите, до които стигна башибузукът, бидоха ограбени и изгорени. На 1 май стрелбата и пожарът продължаваха.

На 2 май Енимахленските башибузуци склониха въстаниците от Бог-дановата къща да предадат оръжието си, като обещаха да не посягат върху им. Но след като им събраха оръжието, турците ги съблякоха и изклаха по най-жесток начин, всички без разлика на пол и възраст. Барутинлията измами по същия начин събраните в черквата и в Кере-ловата къща, като при това се закле, че няма да им стори нищо зло. Въпреки това, той заповяда общо клане; пощадиха само част от жените и децата.

Привечер башибузуците насилиха вратата на училището и изклаха всички вътре. Случайно останалите живи – около 300 души – събраха при беглишките хамбари. Барутинлията прати да питат пазарджишките бегове какво да ги прави. Те отговориха да ги избие и това направи.

Кръвопролитието в Батак е едно от най-страшните, които знае светът; в него загинаха около 5000 българи или два пъти повече отколкото във всички други въстанали места и десет пъти повече отколкото в Сръбско-българската война 1885 година.

Благодарение голямата енергия на брациговския представител в Обо¬рище и във военната комисия Петлешков, Брацигово стана най-големия въстанишки център по десния бряг на Марица. В него се преселиха селата Радилово, Аликочово, Ждребечко, Бега, Ясъ кория, някои от Ново село и по-късно цялото Козарско. Въоръжението на Брацигово състоеше от 453 стари пушки, 803 пищова, няколко револвери, 400 оки барут и 2500 оки куршуми.

На 25 април брациговският комитет се научи, че турците от Кричим и Айдиново се готвят да нападнат Козарско. Комитетът реши да обезоръжи казаните турци и да пресели Козарско. Освен това, селяни от Али¬кочово и Бега искаха да си отидат в селата за да си вземат някои работи. Комитетът изпрати към Айдиново 3 чети по 100 души, със заповед едната да настъпи през Бега и да ангажира турците по фронта, а другите две през Козарско и Аликочово да ударят във фланг.

Когато четата, предназначена за Козарско, наближи селото, от другата страна идеха турците. Двете страни заеха по една част от селото и пове¬доха престрелка, която трая три часа. Най-после една част от въстани¬ците заобиколи турците и с голям шум откри огън в гърба им. Тур¬ците избягаха.

В четата, изпратена в Аликочово, имаше жени, които отиваха да си вземат някои потреби. Когато жените влязоха в къщите, около 200 души айдински башибузук нападна селото. Завърза се бой. Пристигна на помощ четата от Бета. Нейната поява във фланг и даже в тил, принуди тур¬ците да избягат, като оставиха 7 души убити. Въстаниците изгубиха убити 8 мъже и 4 жени.

Въпреки тия победи, въстаниците не се чувствуваха сигурни в Браци¬гово. Съгласно плана, те решиха да се преселят в Батак и поискаха от батачени коне. Последните наистина на 28 април изпратиха 200 коня с по 2 чувала. Конете бяха придружени от 20 въоръжени въстаника. Но тур¬ците от Чанакчиево им устроиха засада, плениха и пръснаха конете.

На 29 април турците бяха заети с Перущица, а брациговци с пре-селението в Батак и се организираха. За общ началник бе избран Гого Ангелиев от Радилово и за негови помощници двама селяни от преселените.

На 30 април въстаниците нападнаха Чанакчиево, но бяха принудени да се оттеглят и бранят Брацигово, защото в това време Тъмръшлията, който бе разсипал и ограбил Перущица, настъпи от изток, турците от Пазарджик и околността му – от север, а пещерци от запад. Присъединиха се и чанакчиевци от юг.

Въстаниците се укрепиха в Брацигово, което е като средновековна крепост. Улиците са тесни, а къщите високи, без дворове и лепнати една до друга. Въстаниците бяха барикадирали изходите от селото. В крайните къщи туриха по 20 души. Нападенията на 30 април отбиха с големи загуби, та турците станаха по-предпазливи. При все това те продължаваха нападенията понякога и ноще ту от една, ту от друга страна. Силите на турците постоянно се увеличаваха и те ставаха все по-дръзки. След избиването на батачени пристигнаха и пълчищата на Барутинлията. При все това въстаниците отбиваха успешно нападенията.

На 5 май привечер турците откриха топовен огън от северозапад. Хасан паша, след като бе усмирил Еледжик, беше пристигнал с отреда си. Топовните изстрели не причиниха загуби, нито вреди. Те имаха за цел да заплашат и постигнаха целта. Истината, че въстанието е про-паднало, бе проникнала в душите на въстаниците. Борбата не бе вече против властта, а за самоотбрана пред башибузуците. Съдбата на Перу-щица и Батак им придаваше храбростта на отчаянието.

С пристигането на редовна войска се заведоха преговори. Докато траяха те, пристигна и Рашид паша от Перущица.

На 7 май въстаниците събраха оръжието и го предадоха. Хасан паша излови главните виновници, а останалото население взе под закри-лата на войската.

 

ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ В ДРУГИТЕ РЕВОЛЮЦИОННИ ОКРЪЗИ

ДЕЙСТВИЯТА В ТЪРНОВСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ

Целият български народ със свито сърце и раболепие посрещна въ-станието в Южна България; само Търновският I революционен окръг вдигна глава да помогне на въстаниците. Но в Търновския окръг пропагандата не бе проникнала дълбоко, както в Южна България. Тя не бе довела населението до оня екстаз, който в Южна България направи герои дори жените и децата. Търновци достигнаха евангелския морал – да пожертвуват душата си за ближния – но не го превишиха, както панагюрци. Много от тях загинаха юнашки, но освен севлиевските села Батошево, Кръвеник и Ново село никой не пожертвува и себе си и ближните си. Безспорно на търновци липсваше един Бенковски – агитатор и военачалник в едно и също време, какъвто само случайно се ражда. Поради всичко това въстанието в Търновско не бе масово и взе характер на четнишка борба.

Въстанието не бе подготвено добре нито морално, нито материално, а най-важното – то бе закъсняло. Събранието, което щеше да уреди плана на въстанието, бе свикано едва след като делото бе предадено на турците. Сборното място на това събрание бе определен града Горна Оряховица, под носа на турската полиция, и тя го осуети. Въстанието остана без план и без ръководна идея. Докато четата от Мусина заминава за Габрово, габровската чета върви за Батошево. И никому не дойде на ум поне да насочи четите за въстаналата Южна България.

Тъй като властта парализира главните центрове, то въстанието можа да избухне само в по-отдалечените краища, а именно: Мусина, Габрово, в севлиевските балкански села и в Трявна.

* * *

В Мусина главен деец бе поп Харитон. Още на 26 април той от село Мусина разгласи в околните места, че въстанието е обявено и определи Мусина за място, гдето въстаниците трябва да се съберат на 28 април. По списъка трябваше да се съберат 500 души, но в определения ден се явиха само 200 души. От тях половината са от Бяла Черква – най-събуденото село в тоя край, при това подготвено от пламенния патриот Бачо Киро Петров. Политическият водител на четата беше поп Харитон, а същинският й командир – Петър Пармаков, българин-офицер от руската армия. Четата беше зле въоръжена: 50–60 души имаха само револ¬вери, саби и ножове, а другите – пушки-кремъклии, евзалии и ловджийски. Само няколко души бяха облечени с въстанишка униформа.

Четата трябвало да тръгне вечерта за Габрово, без определена цел. Но от една страна въодушевлението бе голямо, та виното се лееше изобилно, от друга заваля силен дъжд, та въстаниците почакаха да превали и тръгнаха късно през нощта. Напротив, турците, които следяха будно всяко движение, бърже взеха потребните мерки.

Четата осъмна при село Балван, от което тръгна потеря подир нея. Вървеше твърде бавно. Едва когато се спусна в дефилето на Дряновския монастир, тя взе мерки за охрана: изпратен бе авангард към монастиря, гдето четата щеше да почине и да се снабди с хранителни и бойни припаси, а след четата бе оставен малък ариергард.

После обед четата стигна в монастиря. Тук се получи известие за движение на турски войски.

Дряновският монастир „Св. Арахангел Гавраил” е разположен на брега на Тревненската ръка. Коритото на реката се състои от отвесни каменни стени, в подножието на които реката е нахвърлила наноси. Монастирът се намира в самото корито и изхода от него е възможен само по долината на реката и по терасата, която се издига над самия монастир и на която се намират монастирската гора и лозя. Изходът води към Габрово и е стръмна и тясна пътека. Турците от Дряново и Габрово вече бяха заели изходите, а потерята от башибузук, която стана многобройна, започна да напира отдире.

Въстаниците веднага почувствуваха лошото положение, в което са изпаднали и прибързаха по казаната пътека да излязат от опасното място. Обаче пътеката вече беше заета и четата рискуваше да бъде заобиколена и избита при най-неизгодни условия, затова се повърна в монастиря с твърдо решение да се брани там, докато дойде помощ от Дряново и Габрово. Групи въстаници заеха по-важните места около монастиря, а останалите се разпределиха по прозорците на монастирските здания. Щабът изпрати въстаник в Дряново да доведе дреновските въстаници, но турците откриха огън по него и го принудиха да се върне. След това се начена огнен бой, който продължи докато настъпи нощта. От въстан¬иците имаше само двама ранени.

Вечерта поставените стражи бяха прибрани в монастиря. Дъжд валя през нощта и парализира всяка бойна дейност. Въстаниците усилиха позициите си, като къртеха каменните плочи от двора и правеха от тях гърдобрани по прозорците.

Вместо помощ, която очакваха въстаниците през нощта, пристигна турската войска от Търново. Възползувани от тъмнината, турците се приближиха от две страни до самия монастир.

На сутринта – 30 април – първата работа на въстаниците беше да вдигнат плочи от покрива и от там обстреляха и отбиха приближилите се турци с чувствителни загуби. Вечерта поставиха патрули вън от монастиря, за да не допуснат турците да се приближават.

На първи май част от турците слезе от скалите и зае позиция по-близо; денят мина в престрелка. На 2 май, освен престрелка от време на време, турците не предприеха нищо. Обаче случи се нещастие, което повлия много зле върху четата. Войводата поп Харитон и двама души други, като правеха патрони в една стая, по невнимание подпалиха барутя. Стана страшен взрив, от който войводата изгуби зрението, а другите се подпалиха и едва бяха угасени. На следната нощ избяга игуменът на монастиря, който беше един от водителите на въстанието и до тогава насърчаваше твърде много четата. Духът у въстаниците отпадна; обаче Пармаков, който пое началството, и Бачо Киро Петров, успяха отново да ги въодушевят. На 3 май турците оттърколиха скали върху монастиря, но и това не помогна. На 4 май турците откриха чест огън, и черкези се опитаха да навлязат, но бяха отбити. През нощта пристигнаха още войски и башибузуци и на 5 май всичката околност на монастиря беше вече заета от неприятеля. Турците поддържаха постоянен огън, с който не оставяха никого да приближи монастирския кладенец. Жажда измъчваше въстаниците. Турците откриха огън и от един стар топ, докаран от Търново, но въстаниците от покрива успяха да убият двама артилеристи и топът замлъкна. На 6 май мина спокойно в преговори. Дреновските чорбаджии, с позволение на турското началство, пратиха писменно предло¬жение на въстаниците да се предадат, но въстаниците отговориха, че искат по-напред да бъде чуто желанието им. На 7 май пристигна от Шумен Фазъл паша с два табора и две круповски оръдия. Преди да пристъпи към действие, Фазъл паша прати писменно предложение на въстаниците да се предадат, но те му отговорили, че докато се не признаят правата на българския народ, живи няма да се предадат в мъчиетелските му ръце. Фазъл паша бе разгънал всичките си сили – около 8000 души и щом получил отговора, откри най-бърз огън. Монастирът бе просто засипан с куршуми. Под прикритието на тоя огън черкези се опитаха да навлязат, но въстаниците не изгубиха кураж и отблъснаха черкезите. Към обяд откриха огън и оръдията, които бяха поставени на позиция пред село Цинга, 600–700 метра от монастиря. Под ударите на гранатите бяха разрушени свода на черквата и покривите на зданията. Въстаниците се прикриха в долния етаж и в зимниците. Привечер гранатите подпалиха една стая, огънят от нея се разпространи и обзе целия монастир.

Въстаниците не можеха повече да стоят в монастиря. Вечерта Пармаков, който никога не изгуби самообладание, събра четата и обясни, че няма друг изход, освен да се предадат и по закона да загинат по бесилките, или да направят един макар безнадежен опит да си пробият път и да загинат почтенно. Въстаниците предпочетоха славната смърт пред позорното предаване. Изгориха знамето, простиха се с тежко ранените и тръгнаха в колона по 2–3 по пътеката, която през гората води към монастирското лозе на терасата. Начело вървеше Пармаков. Нощта бе тъмна, валеше пороен дъжд. Турската стражева верига се опита да ги спре с огън, но бе отхвърлена. Поддръжките й – също. Въстан¬иците изминаха гората и през една ливада се втурнаха към монастир¬ското лозе. Лозето бе заградено с каменна стена, висока един метър. Турски войски, които бивакираха близо, заеха стената и срещнаха с огън въстаниците. Тука, на тая стена, е станал най-жестокият бой в Тър¬новско. Пармаков с гола сабя поведе въстаниците в пристъп; тур¬ците ги засипаха с куршуми и ги дочакаха с щик. Загинаха 80 въстаника, от които 4 отвъд стената. Между първите паднали беше и самият войвода Пармаков.

От останалит живи едни се върнаха в монастиря, предадоха се и бяха избити, а други – само 47 души – на групи, през урви и долове, успяха да се спасят, благодарение на тъмната нощ и лошото време.

* * *

На 30 май, когато в Габрово вече беше известно за въстанието в Южна България, за предателството в Търновско и за появата на поп Харитоновата чета при Балван, габровските съзаклятници решиха да въстанат. Като отгадаха, че забелязаната чета ще гони Балкана, те решиха да й се притекат на помощ. Сборно място бе определено Габровския монастир, гдето на 1 май се събраха 219 души от Габрово и от близките села и колиби. За войвода бе избран Цанко Дюстабанов – богат и учен младеж. Като нямаха известие за четата в Дряново, въстани¬ците тръгнаха на 2 май за Батошево, с други думи, към полите на Мара Гидик, гдето селата бяха най-подготвени за въстание. Четите вървяха по два пътя за да вдигнат повече села. Въодушевлението бърже пламваше, но и бърже угасваше. Четата ту се увеличаваше и достигна до 400 души, ту се намаляваше и най-после останаха само около 100 души. Липсваше строга революционна организация и дисциплина. На 3 май четата стигна в Батошево, гдето веднага бе обявено въстанието. На другия ден поискаха помощ от съседното село Кръвеник, което бе въстанало още на 1 май. Дюстабанов остави в Батошево 10–15 души и замина с четата за Кръ¬веник, а на 5 май остави в това село 40 души и замина за Ново село.

* * *

Батошево, Кръвеник, Ново село и многото колиби около тях са разпо¬ложени в полите на Мара Гидик и са отделени от севлиевското поле с едно било. Турски башибузуци най-напред се явиха пред Кръвеник и Ново село и след като привлякоха вниманието на въстаниците в тая посока, на 5 май, засилени със севлиевските турци, настъпиха от към Душево, но не посмяха да нападнат. Батошево броеше 480 въстаника, но от тях бяха въоръжени само 40–50 души които заеха позиции пред входовете в селото. Жените и децата изпратиха по-рано в местността Града. Турците на 6 май насилиха от към Росица, но бяха отбити с огън. Тогава главните им сили нападнаха от противоположната страна и нахлуха през лозята. Въстаниците се пръснаха. Селото бе предадено на огън и меч.

* * *

След Батошево дойде ред на Кръвеник. Но от една страна трябваше време докато башибузукът ограби Батошево, от друга страна кръвеничени по-прежните дни бяха отбили две-три башибузушки нападения, та турците се спряха да чакат нови подкрепления.

Между това и Кръвеник, както Батошево, бе оставен сам на себе си. Наистина, Дюстабанов остави там 40 души от Габровската чета. Те бяха заели Граднишкия боаз, през който минава най-късия път от Севлиево за Кръвеник, обаче на 6 май турците насилиха прохода, заеха го, а четиридесетте души се оттеглиха в Ново село. На 9 май турците, засилени с нови башибузуци и предвождани от Плевенския каймакам, настъпиха и благодарение на своята многочисленост окръжиха селото и го атакуваха от всякъде. Малкото въоръжени въстаници, разбира се, не можаха да ги спрат. Почти всички бяха избити и пленени. Само няколко души, предвождани от най-воинствения въстаник Дядо Филю, успяха да си пробият път.

* * *

От всички села най-добре беше подготвено Ново село. Там бяха направени и два дървени топа. Въстанието беше обявено още на 1 май и още същия ден две чети заеха Граднишкия проход. Друга чета, пред-вождана от Йонко Карагьозов, зае Дебневския проход и отби башибузуците, които настъпваха от тая страна. На 4 май числото на башибузуците достигнало до 500 души и сражението почна пак от към Деб¬невския проход. Бяха въведени в действие и двата топа; единият, който бе от бук, се пукна. Турците успяха да заобиколят въстаниците. Но Карагьозов атакува и ги пръсна. От въстаниците паднаха 12 души. На 5 май пристигна Дюстабанов с габровската чета и на другия ден заградиха с камъни и дървета пътя за Дебнево, а прохода укрепиха. Тур¬ците след неуспеха на 4 май не посмяха да нападнат от към Дебнево, гдето се бяха струпали почти всички въстаници, обаче те с демон¬страции държеха приковани силите и вниманието на новоселци в тая посока, а на 6 май атакуваха и заеха Граднишкия проход, като отблъснаха оставените там 40 габровци. Въпреки това турците не предприеха нищо против Ново село, защото бяха заети с Батошево и Кръвеник. Но на 9 май след падането на последното село, те без да губят време, веднага се устремиха и против Ново село. В същото време подновиха нападенията си и башибузуците от към Дебнево. Като видяха, че са обхванати от две страни, въстаниците не дочакаха сражението. Дюстабанов даде заповед да се оттеглят в Балкана, гдето бидоха изловени и избити; селото бе предадено на огън и сеч.

В Трявна петнадесет смели момци така също забиха въстаническо знаме и обявиха въстание. Събраха се 90 души въоръжени въстаника и заминаха за селото Новата махала, гдето стигнаха само 15 души; другите се разотидоха. Поведе се усилена агитация по околните села и колиби, та числото на въстаниците достигна до 120.

На 9 май турска войска и башибузук настъпи от Габрово за Новата махала. При това известие половината въстаници се разбягаха. Остана-лата половина, командувана от избрания войвода Петров, зае позиция на Дебели рът. Башибузукът настъпи от фронта, а редовната войска пред¬прие обход скритом. Въстаниците се бориха с кураж против башибузука и дадоха десетина жертви. Но щом усетиха, че се заплашват с обход, разбягаха се.

 

БОТЙОВ И ОПИТЪТ ЗА ВЪСТАНИЕ ВЪВ ВРАЧАНСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ

Враца беше за Северна България това, което бе Панагюрище за Южна България – най-събудения център на освободителното движение.

Това предимство врачанци бяха наследили от своите бащи и деди. В новите времена във Враца се появи за пръв път идеята за освобож¬дение по примера на Сърбия; с други думи – в рамката на Турската империя да се организира областта с автономно, местно управление. Носител на тая идея в началото на XIX век е бил Димитър Хаджитошев. Той, от една страна, съумя да се вмъкне в преговорите между руси и турци във войните, които Русия води с Турция в първата четвърт на миналия век, от друга – организира въстание в широки размери. Обаче, след оттегля-нето на русите, турците, подозирайки намеренията му, го погубиха в 1827 г. По-късно: Никола Войводов организира чета, разбира се, с цел да пов¬дигне въстание.

Обаче, макар да стоеше начело на по-големите градове в България, Враца отстъпваше много на Панагюрище. Преди всичко врачанци не бяха така единодушни, като панагюрци, а присъствието на турско население и турски гарнизон ги обезсилваше още повече. Те не се ползуваха с такова голямо влияние върху околното население, което при това не бе войнствено и боравеше твърде малко с оръжие. А, най-важното, и на Враца лип¬сваше един Бенковски.

Преждевременното избухване на въстанието в Южна България завари Врачанския окръг без оръжие. Наистина, не липсваха пушки, пръснати по целия окръг, но липсваше една добре въоръжена по-силна чета, която да послужи за ядро на въстанието. Врачанци бяха купили в Румъния пушки, но турците бдяха грижливо и пренасянето им през Дунава бе невъзможно. Реши се да се въоръжи чета в Румъния; тя да мине Дунава и да послужи за ядро на въстанието. Това решение погуби въстанието. Докато четата се организира и мина границата, въстанието в Южна България бе усмирено с огън и меч. Слухът за ужасите, които станаха при потушаването, се разнесоха по цяла България. Патриотичното опиянение, което заслепява въстаниците пред опасността и ги прави герои, изчезна и се замени с отрезвение, в което всеки виждаше грозния край. При такова неблаго¬приятно положение мина Христо Ботйов с четата, въоръжена с пушките на врачанци.

* * *

Ботевата чета представлява тъкмо оня елемент, който липсваше на въстанието и който трябваше да дойде отвън – военния. Сам Ботйов не беше чужд на военното изкуство. В Задунайка той бе прослужил 2–3 месеца в Казашката сотня, като волноопредвляющи се, т.е., с наме¬рение да държи изпит за офицер. Дали той се е занимавал с военнитв предмети – за това няма сведения, обаче той е прекарал една кратка военна школа, която за човек с неговия ум е достатъчна, да му даде потребните знания. В четата имало още двама офицери от руската армия: поручик Войновски, роден в Браила от родители габровци, и капитан Радионов, русин, от Петроград. Четата трябвало да се организира и поведе от някои от старите хайдушки войводи и, само когато последнитв отказаха, Ботйов се зае с тая работа и я изпълни артистично. Благодарение на неговия ум, енергия и безгранична преданност, той успя да въоръжи и стъкми чета от 180 юнаци доста добре, без да узнаят турските шпиони и без да тури в затруднение румънската полиция. За да скрие намерението си, той организира въстаниците по групи във всички румънски приста-нища на Дунава от Браила до Бекет като градинари, а оръжието и унифор¬мата складира при същите пристанища като стока. Когато австрийският параход „Радецки", който бе определен от Ботйова, се връщаше от Браила, въстаниците се качиха, товареха стоката и, за да отстранят всяко подозрение, вземаха билети за Сърбия, за където в същност по-рано се проектираше да замине четата. На парахода през всичкото време на пътуванието царува ред и дисциплина. Параходът се отбива на всички турски пристанища, турци – граждани и чиновници – се качват и слизат, обаче тайната е запазена.

Щом параходът отплува от Бекет – най-близкото пристанище до пункта, избран за десант – Ботйов събра своя щаб и организира заема-нето на парахода. Въоръжените с револвери хора бяха разпределени както следва: двама души, които говореха немски, влязоха при капитана на пара¬хода да го залъгват, а други двама се простряха там наблизу, за да им помогнат в случай на нужда. Един, който разбираше от парни машини, заедно с четирима, се настани при вратата на машинното отделение. Перо Македонеца или Херцеговеца, както го наричат, поради участието му в Херцеговинското въстание, заедно с шест души, от които един кърмач, така също скрито въоръжени, се настаниха близо до кърмата. От двете страни на парахода бяха поставени по седем въстаника, с назначение да изолират матросите, които обикновено седяха на носа. Трима души поставиха при касата на парахода, с назначение да не допуснат никого до нея, докато тя е под българска власт. Четирима души най-здрави и силни, между които двама македонски дърводелци, се настаниха при хамбара, гдето бяха сандъците с оръжието. Те легнаха с крака към вратата на хамбара, готови по дадената команда да ритнат и строшат вратата.

Останалите въстаници чакаха готови по командата „На оръжие", да се хвърлят върху сандъците, да ги разбият и да се въоръжат. При това най-строго бе забранена каквато и да било обида или грубост към пътниците. Най-после бе дадена заповед всички да изпълняват разпорежда¬нията на поручик Войновски, който, както изглежда, беше организирал тая работа по всички правила на тактиката и не бе пропуснал нищо из пред вид.

Когато се показа устието на Огоста – часът около 11 – Войновски провери дали всички са на местата си, а Ботйов тури двама души пред вратата на камерата, със заповед никого да не пущат да излиза и влиза, а сам пред очите на пътниците хвърли цивилните дрехи и облече вой-водските. Същото направи Войновски и ония, които влизаха в свитата.

Когато това бе свършено, Ботйов излезе със свитата си на кувертата, изсвири с рога, изтегли сабята и извика „На оръжие, момчета!" Въстан-иците със светкавична бързина започнаха да трошат хамбаря и сандъците. Капитанът бе веднага заловен и обявен пленник. Матросите грабват кой каквото свари и се спущат към хамбарите, но бяха срещнати с насо¬чени револвери. Те се обърнаха към своя капитан, но на мястото му вече стоеше въстаник. Кърмачите, под насочените револвери, така също се подчиниха. Параходът бе зает без никакво приключение. В няколко минути въстаниците се въоръжиха.

Тогава Ботйов заповяда да доведат капитана на парахода. Последният направи формален протест, но Ботйов му обясни накратко положението и категорично му заповяда да постави парахода в негово разпореждане. Капитанът се подчини, екипажът зае местата си и параходът, който бе се оставил на течението, отново тръгна нагоре. На борта му се развя знамето на четата.

Мястото на десанта бе грижливо избрано и бе изучено от по-рано. То бе удобно за слизане на брега. Крушов баир, който се намира южно от това место, е отлична позиция за прикриване десанта, а Козлудуй е най-близкия пункт от Дунава до Враца.

Десантът се извърши по всички правила на тактиката. Войновски нареди да излизат десетка подир десетка, всяка под командата на своя десетник. Начело на първата десетка излезе Ботйов. Близкият турски граничен пост се спусна да попречи, но бе отбит от първата десетка. Тука, на брега, Ботйов формира четата си от въстаниците, които бяха събрани от всички краища на Румъния. След това четата настъпи към Козлудуй, под прикритието на авангард, командуван от Войновски.

* * *

Със стъпването на българския бряг големи разочарования очакваха Ботйова и четата му. Вестта за усмирението на южнобългарското въстание Ботйов научи от двамата врачански съзаклетници, които се присъединиха към четата му от Рахово.(4) При все това, той не изгуби надежда. Врачанският окръг оставаше непокътнат и, според писмата, които бяха изпра¬тени от Враца, бе готов да въстане, щом се покаже четата. Но от една страна революционната агитация не бе проникнала в отдалечените от Враца села, от друга – реакцията след ужасите в Южна България бе обзела населението, та всичко странеше от въстаниците.

Ботйов бе писал във Враца да приготвят при Козлудуй 50 кола, с които сметаше по-бърже да закара четата до Балкана и да му служат за прикритие на биваците в полето. Обаче натоварения с тая работа съзаклятник бе запрян от турците два дни по-рано. Ботйов взе от Козлудуй кон за себе си и за някои от четниците и 16 кола. На колата натовари мунициите и храните и още същия ден продължи пътя за Балкана. Привечер четата стигна село Бутан. Огоста, която бе пълноводна, не можеше да се мине в брод. Четата построи мост на 8 кола, мина реката и на мръкване излезе на шосето Оряхово–Враца. От тука черкезки партии започнаха да следят и да безпокоят четата с изстрели. Но тя продължи пътя безспирно; отмина Ялтимир и мина през сред Борован, от гдето имаше известие, че ще се присъединят 400 души, а не се присъедини нито един.

* * *

Четата осъмна – 18 май – в долината при Оходенския мост. Около 200 души конни и пеши черкези се бяха събрали от околните села и нападнаха четата. Конниците маневрираха от двете страни и стреляха от конете, а пешите се промъкваха пълзишком по долчинките отзад. Ботйов тука показа своето казашко изкуство; той припусна против партията в дясно, въртейки сабята си над главата и се върна, след като изпразни пушката си няколко пъти. Четата отбиваше черкезите с рядка стрелба и продължаваше пътя. Като наближи Баница, тя бе срещната с изстрели от преселниците-татари, които бяха заели плетищата. Войновски бърже схвана положението: с авангарда заобиколи селото от запад и с бърза крачка зае Банин връх, който съставлява част от уединената верига Милин камък. Черкезката конница късно се досети за намерението на Войновски да заеме върха и се опита да го изпревари, но не успя. Ядрото на четата, отбивайки нападенията на черкезите и башибузуците, стигна подножието на Банин връх. Там разтовари бойния си обоз, натовари го на коне, освободи колата и се изкачи на върха. От там четата се премести на най-високия връх – Милин камък – по който се нарича и цялата верига. Тука, по указанието на Войновски, четата зае позиция. Ботйов, с по-голямата част остана на Милин камък, а Войновски, с по-малка част, зае съседния североизточен връх. От многото камъни, с които е осеяна местността, построиха гърдобрани. Позицията, както и целият гребен на веригата, е каменяк, а пред нея – гора и храсталак.

Към 1 часа след пладне черкезите и башибузуците отново се появиха от към Мраморене. Черкезите се спешиха и заедно с башибузукът на¬стъпиха от три страни, приближиха се и се започна огнен бой. Настъпиха турци и от към Чирен. Ботйов беше твърде много въодушевен, лично командуваше и насърчаваше. Няколко пъти бяха принудени да го смъкват, защото се излагаше без нужда. Боят продължи два часа. След това турците прекратиха огъня и се съвещаваха. Войновски предвиде, че ще предприемат юруш и затова извади в първата линия всички въоръ¬жени с револвери, за да посрещнат нападателите. И наистина, турците отново гръмнаха по един-два пъти и се втурнаха с извадени саби, но бяха отбити. Огненният бой продължи. Черкезите употребиха всички свои кавказки хитрости в боя. Загубите и на двете страни бяха големи. Всички коне на въстаниците бяха избити. Въстаниците не губеха кураж, но се измъчваха от жажда. Землището състоеше от сух варовик; нямаше никакво изворче наблизо. При все това те бяха бодри. Надеждата, че ще пристигне помощ от Враца, ги крепеше. Но вместо помощ от Враца, пристигна аскер. Според Захари Стоянов пристигнали само 100 души, качени на коне и заедно с черкезите и башибузука се събрали всичко 350 души. Според Заимов пристигнали два табура и един ескадрон, командувани от бинбашията Ибраим бей. Това отчая всички, и особено Ботйова. Той повика бившите врачански апостоли и със сълзи на очи ги руга, за гдето лъгали, че целият окръг е готов да въстане. При все това, Ботйов бърже се съвзе и продължи да командува. Боят продължи до мръкнало. Четата изгуби до 30 души убити, ранени и изчезнали. Между тежко ранените бяха и най-близките до Ботйова Перо Македонеца и поп Сава. Въпреки тежките загуби, въстаниците тържествуваха. Турците, които ще да са претърпели големи загуби, се оттеглиха в подножието.

Настана тъмна безлунна нощ. Въстаниците, окуражени от победата, настъпиха за да си пробият път към Балкана. Турците ги срещнаха с огън, но между башибузука произлезе смущение и взаимно избиване, та се принудиха да отворят път. На другия ден на 19 май сутринта четата, изтощена от умора и глад, се събра на Веслец, гдето денува и се нахрани. Войновски даже произведе учение.

Турците тоя ден не безпокоиха четата, защото бяха заети с Враца. Те трябва да са били доволни, че Ботйов не се е упътил за това рево-люционно гнездо. Известие за пристигането на Ботйовата чета на Милин камък бе стигнало във Враца и раздвижило революционерите. Всичката войска бе заминала срещу четата. Във Враца бе останала само една рота. Врачанци решиха да се съберат в черквата, да дигнат въстание и да нападнат ротата. Вечерта действително се събраха 150–200 души, лошо въоръжени въстаници; произлезе и малка престрелка в улиците. Обаче не посмяха да нападнат сами ротата и пратиха пратеници при Ботйова с молба да им помогне той с четата. Сутринта на 19 май въстаниците в черквата започнаха да намаляват, а когато към обяд пристигна с отряда си усмирителят на Южнобългарското въстание Хасан паша, всички се разотидоха.

И тъй, всяка надежда за помощ от Враца беше загубена. Но въстаниците пак не се отчаяха. Те все още ламтяха да стигнат Балкана и по него да отидат в Южна България, гдето, те бяха убедени, че въстанието е в разгара си. Обаче Ботйов знаеше, че въстанието е потушено, но скриваше това и отчаянието му се изрази в ругатни по адрес на врачани. При все това, и за него се яви една слаба надежда. Дойде известие, че идната нощ ще го чакат на Косталевския мост 200 души въстаници от Горна и Долна Кремена. И Ботйов през нощта тръгна за Косталевския мост, с намерение, като присъедини кременци, да хване Балкана. Обаче опитът да се дигнат кременци не успя и четата продължи пътя сама.

* * *

Четата стигна Балкана и осъмна в склона на Таушаница (в картата погрешно наречена Кръстишево), при колибата на Мазната. От там взе агнета и една част тръгна по билото, а друга по склона на Таушаница и се събра на Лесковските извори или езера, както ги нарича местното население. Тук четата се разположи да почине и да опече агнетата.

Между това, във Враца Хасан паша излови всички подозрителни лица и след като се осигури от към града, насочи войските си против Ботйова. Още рано сутринта на 20 май, когато четата се събираше при колибата на Мазната, черкезка конница и башибузуци сновяха по дирите й в полето, а пък редовната войска – пехота с два топа, – навярно под командата на Хасан паша, тръгна от Враца през Згуриград, сигурно с цел да отреже пътя на четата към вътрешността на Балкана. Със същата цел той изпрати конницата от изток към Челопек.

Четата печеше агнетата при Лесковските извори, когато черкезите – тия пъргави синове на Кавказ – се показаха от дире. Прозорливият Вой-новски, без да губи време, тръгна с авангарда и зае най-високия и най-непристъпния връх Камарата. След него тръгна и четата. Тя вървеше на 200–300 крачки разстояние от една отна стена от скали, която образува югозападния край на планинския масив Вола. Тя е висока 15–20 метра. Между нея и четата вървяше Ботйов, който с бинокъл наблюдаваше движението на турците отдире. В това време черкезите се показаха на самата скалиста стена на Вола и започнаха да стрелят по Ботйова. От четата предупредиха Ботйова и той се подслони под канарите, от които стреляха против него. Тогава четата откри огън, пропъди черкезите и след това отиде на Камарата при Войновски(5).

Камарата е гористо било; то се спуща от юг и свършва на север с непристъпни скали, които образуват нещо като кръгла кула; по на север, между Камарата и Вола, се простира гола падина, широка около 2 клм. Тя е източен склон на облия, обрасъл с трева връх Царева ливада. Четата зае гребена на Камарата с фронт на запад и развя знамето. Войновски бе на десния фланг – там дето свършва билото.

Турската войска откъм Згуриград бе пристигнала на върха Царева ливада и заела гребена, който от Царева ливада върви на юг тъкмо срещу Камарата; там поставиха на позиция и двете оръдия.

Черкезите и башибузуците, които идеха след четата, се насочиха от север срещу десния фланг на четата.

Боят се почна веднага със стрелба от двете страни. И оръдията гръмнаха няколко пъти, но въстаниците не се поколебаха. От боя при Милин камък турците се убедиха, че имат насреща си хора опитни във военното дело, та бяха предпазливи. Само един път войската се опита да напредне, но се повърна.

Боят продължава така отдалече до обед, без никакъв успех за турците.

Успоредно с Камарата, от изток се простира билото Дългия Зъбер. Между него и Камарата, в тил на четата, лежи понорната котловина Иолковица. От северна страна Иолковица е затворена с върха Купена или Голия връх.

После обед черкезите настъпиха да заобиколят Камарата от към Иолковица, с други думи да се промъкнат между Купена и Камарата. Войновски настъпи срещу тях с 40 души и ги отби. Но навярно те са се опитали да заобиколят четата още по-източно; при това настъпиха турци и откъм Паволча, може би през Околчица, та Войновски зае най-напред Купена, а после съседния на Купена връх от Околчица, а така също про¬хода между тях, който се нарича Клена. По тоя начин флангът и тилът на четата бяха осигурени.

Навярно тежките загуби на турците при Милин камък бяха ги напра¬вили крайно предпазливи. Тоя ден те действуваха само с маневри, но и те пропаднаха. Въстаниците тържествуваха по всички посоки. Те нямаха нито един убит или ранен. Но и тука землището състои от безводни варовници и въстаниците цял ден бяха измъчвани от жажда.

* * *

Привечер турска тръба свири отбой и турците прекратиха боя и се дръп¬наха. Тогава и четата, измъчвана от жажда, се устреми към Крушовските извори в северния склон на Купена. За да избегне близостта на про¬тивника, четата се упъти през Иолковица, мина между Дългия Зъбер и Купена и се спусна към изворите. Още като се спусна от Камарата в подножието при Иолковица, Ботйов се спря и заедно с Перо, Обретенов и Сава Пенев седна да обмислят положението. Ботйов предложи да заминат за Сърбия, но Перо се възпротиви най-енергично и го упрекна, че ще опозори всичкото си минало ако направи това. Трябва да се има пред вид, че в боя при Милин камък турски куршум строши коленото на Перо и положението му бе безнадеждно, той пътуваше яхнал на магаре. Четата беше вече зад Купена. Още не се беше доизказал Перо, Ботйов се дигна да види къде е тя и няма ли някоя опасност. Но в тоя момент се дал изстрел от север – от същата посока, от която черкезите през деня се опитали да заобиколят Камарата, и Ботйов пада убит.

По думите на Обретенов, който е извадил пробитата карта от гърдите на Ботйова, куршумът е пронизал сърцето, ударил в гръбнака, за което има сигурни признаци.

За смъртта на Ботйова устно и писмено се носят какви ли не измис-лици. Русинът Волков, а покрай него и Антон Страшимиров пишат, че Ботйов е убит от куршум, дошъл от посоката, по която отстъпила четата, с други думи, от самата чета. Волков твърди, че това му съобщил сам Обретенов. За проверка на тоя факт, г-н Димитър Стра-шимиров и аз се обърнахме към самия г-н Обретенов. Той заяви категорично, че никога не е мислил и не е говорил подобно нещо. Той ни заведе на самото място, гдето той твърди, че е убит Ботйов. Възпроизведохме самия момент на убийството.

Иолковица е открита котловина. За да стане Ботйов да види четата, последната трябва да е била вече скрита зад превала между Купена и Дългия Зъбер, което твърди и сам Обретенов. Четата се е оттеглила на североизток на повече от километър – разстояние, на което тогавашните пушки не са могли да направят такъв пробив. Ботйов е бил обърнат към четата, т. е. на североизток. За да прониже сърцето и да удари в гръбнака, куршумът трябвало да е дошъл от полуналяво, т. е. от север, от посоката между Купена и Камарата, отдето през деня са нападали черкезите. Това твърди и сам Обретенов. Трябва да се има пред вид, че тая посока е едничката най-близка и удобна за турците да надникнат в Иолковица, за да проследят четата. Сигурно изпратени с тая цел патрули или черкези са се били промъкнали и някой от тях е стрелял, когато Ботйов се изправил.

Води се спор и за мястото, гдето е убит Ботйов. В протокола от 1901 г., подписан на самото място и от участници в боя, е казано: „Там в сражението на Камарата на не точно определено място е паднал Хр. Ботйов", което е напълно съгласно с показанията на Обретенова.

И така, това, което врагът не можа да постигне в открит бой, постигна го коварно, из засада. Ботйов, душата на последната въоръжена българска сила, загина. Четата, без него, се разстрои. Войновски, безспорно храбър и опитен офицер, нито бе революционер, нито познаваше народа. Той не можа да събере четата и да й постави една постижима цел. Той, както и всички четници, не познаваха истинското положение на работите. Всички вярваха, че въстанието в Южна България още не е угаснало и сляпата съдба ги тикаше към тоя край, опожарен вече и кръстосван от неприя¬теля. Те отидоха на явна гибел и всички бяха избити и пленени.

Какво щеше да предприеме Ботйов, ако не бе убит? Последното негово предложение отговаря на тоя въпрос. Той щеше да заведе четата в Сърбия. Това беше едничкото умно решение, което можеше да се вземе в тоя случай. Четата мина Дунава, за да помогне на въстаналите области, както бе предвидено в решенията на Гюргевския комитет. Веднаж въстанието в Южна България потушено, а Врачанско не въстана, на Ботйова, след победите при Милин камък и Вола, не оставаше друго, освен да избегне поражението, с други думи – да спаси четата. То щеше да бъде истинско тържество над бездушния враг и зародиш на бъдни надежди. На тая епопея – пленяването на „Радецки", десантът при Козлудуй, мина¬ването на Огоста, походът под изстрелите на пъргавата черкезка конница извършени така изкусно – и победите при Милин камък и Вола – едничките, които през въстанието се спечелиха над редовния турски аскер, – Ботйов, с предложението си да заминат за Сърбия, дава напълно завършен край и прави от нея най-хубавото си художествено произведение, по-хубаво и от най-хубавите му песни!

Публ. в Й. Венедиков, Въстание и война за освобождение на България. София, 2012, с. 32-68.

-------------

БЕЛЕЖКИ

(1) До въстанието е бил пандур в общината.

(2) Този е едничкия случай, в който въстаниците копират турската войска.

(3) Навярно южния склон.

(4) Единият от тях Стефанаки Савов два пъти потвърди това – пред мен и пред г-н Д. Т. Страшимиров.

(5) Води се спор къде е станало сражението и где е лобното място на Ботйова. Захари Стоянов, въз основа на показанията на Ботйовия другар Обретенов, пише, че сражението станало на Вола и край него. Боян Пенев, въз основа на писаното от Захари Стоянов и Обретенов и въпреки протокола от 1901 г., поддържа същото. Обаче, когато Обретенов е давал показанията и писал статии по тоя въпрос, не беше посещавал мястото, на което се беше бил през 1876 г.; той не е знаял нито в 1876 г., нито по-късно названието на разните местни елементи, за да може да каже на кой или на кои върхове се е бил. Захари Стоянов е описал добре сражението по разкази на участници, но не се е погрижил да определи точно мястото на сражението, пък и не е имал възможност, защото, когато е посетил тия места, не е бил придружен от участник в боя. Той, обаче, е прав, като дава названието „Вола" на местността, на която са станали боевете през двата деня. Защото Вола е в средата на височините, по които са станали тия боеве. Той е най-характерния географен елемент, рязко се отличава както по устройството си, така и по името си. Ако бихме искали да дадем общо име на цялата околност, пак ще кажем Вола.

Сигурни източници за местосражението имаме два: протокола от 1901 г., подписан от седем Ботйови четници, от които четирима взели участие в сражението, и показанията, които ни даде Обре¬тенов на самото място.

В протокола е казано: „Главното сражение е станало не на Вола, както се твърдеше досега, а на върховете Околчица, Камарата, Клена и Голата могила (казва се още и Купена)".

Заведохме Обретенова при Вола на мястото, което Б. Пенев посочва, че станало сражението и бил убит Ботйов. Обретенов заяви, че никога четата не е дохождала на това място. Той казва, че видял, когато Войновски с авангарда заел северната част на Камарата, Ботйов с по-голямата част от четата заел гребена на Камарата южно от Войновски, с фронт на запад и там останал до вечерта. Обретенов не видял повече Войновски тоя ден, но видял, че една част от десния фланг се дръп¬нала и обърнала на север, за да отбие черкезите от тая страна.

Съглежда се разногласие в това, че Обретенов посочва фронта на запад, когато според про¬токола излиза, че фронтът е на север. В същност двата източника се допълнят, защото за Обретенов и по-голямата част от четата фронтът е бил на запад, а за ония, които са били на десния фланг и после минали на Купена, Клена и Околчица, фронтът е бил на север.