Въпросът за българската схизма в продължение на век и половина вълнува не само историческата наука, но и редица от църковните ни историци. Дори прави впечатление, че и днес некомпетентни, но политически ангажирани учени продължават да стоят на позицията на едновремешните фанариоти и на официалната руско имперска политика в българо-гръцкия спор наченат в средата на XIX век.

Ако трябва да отбележим постиженията на българската наука в изследването на българската схизма не можем да отминем изследванията на български професори Иван Снегаров, Васил Златарски, Михаил Арнаудов, Радослав Попов и някои други, включително и от най-добрите руски историци, каквито са Голубински, Селишчев и редица други.

Сега ще имате възможност да се запознаете с една малко известна публикация на големия български учен акад. Михаил Арнаудов – утвърден филолог, фолклорист и историк. Става дума за документалната му публикация „Към историята на българската схизма“, публикувана през 1925 г. в „Сборника в чест на Васил Н. Златарски по случай на 30-годишната му научна и професорска дейност. Приготвен от неговите ученици и почитатели“.

След кратко встъпление проф. Арнаудов предоставя един непознат до онзи момент поверителен доклад на секретаря на Светия Синов Стефан Костов до председателстващия Светия Синод Доростолския и Червенски митрополит Василий от 12 януарий 1911 г. Проф. Арнаудов мимоходом се спира и на преди поставен въпрос от проф. Златарски за малкопознатата позиция на руския император Александър II към българския църковен въпрос и схизмата, както и към гръцките аспирации към населени с българи територии.

На 10 януари 1911 г. Ст. Костов се среща в София с руския посланик в Цариград Николай В. Чариков, който се явява като посредник между Цариградската патриаршия и Българската екзархия. Целта на тази среща е руската инициатива за постигане на помирение между двете църкви и за съвместно участие на българи и гърци в парламентарните борби в Турския парламент след Младотурската революция. Преди да проведе тази среща Чариков по неговите думи се е срещал и разговарял с тогавашния цариградски патриарх Йоаким, бивш гръцки митрополит във Варна. Руският дипломат не споменава дали е упълномощен за тези разговори от цариградския патриарх или от собственото си ръководство от Санкт Петербург.

Един от основните въпроси, който е поставен в разговора е този за вдигането на схизмата над българската църква и народ от Цариградската патриаршия. Тук са изложени и гръцките условия, подкрепени от руска страна за вдигането й. Целта е преди всичко да се обезсили Българската екзархия и да се попречи на нейното влияние в Македония и Одринско, като седалището на Екзархията бъде преместено от Цариград, за да се отдалечи тя от Високата порта. От доклада, пък и от други документи, които преди сме печатали условията и исканията могат да бъдат проследени.

Руско-гръцкото предложение е Българският екзарх да бъде отдалечен от Цариград и седалището му да бъде преместено далеч в тогавашните турски провинции или в столицата на България - София. Като място в провинцията Цариградската патриаршия е имала предвид старата българска столица и седалище на независима българска патриаршия (архиепископия) – град Охрид. Преследвайки своите „империалистически интереси“ тогава руската страна е била готова да признае официално, че Македония е българска и Охридската архиепископия е също българска. Има сведения, че и Скопие е било един от вариантите за седалище на Българския екзарх, но към Скопие вече имат претенции и сърбите. Дори Чариков отива още по-далеч като се съгласява да се говори със сръбската страна да се реши и въпроса за две от македонските епархии – Скопската и Дебърската, към които Сърбия, с руска, гръцка и турска подкрепа е развила вълчи апетит. Тук си заслужава да си припомним и факта, че само преди едно десетилетие в Скопие тази тройна антибългарска коалиция беше настанила за скопски патриаршенски митрополит сърбина Фирмилиян.

В срещата Н. Чариков изрича и редица лъжи за руското отношение към Българската православна църква и схизмата, бележейки че Русия никога не била признавала схизмата, което съвпадало със становището на цариградския патриарх Йоаким. Тук Ст. Костов прекъсва руския манипулатор с неопровержими факти за официални антибългарски действия от Руския Свети Синод и негови най-висши представители, какъвто е руския архиепископ Антоний Волински, както и за забраната на български стипендианти в руските духовни училища и учреждения да служат в руските храмове, като схизматици. Тук на нашите читатели мога да посоча разказа на тогавашния стипендиант на Троянския манастир „Успение на Пресвета Богородица“ в Русия Методий Кусевич, както и за действията на руската църковна делегация при служението им по време на Шипченските тържества.

Въпреки, че Н. Чариков не изрича истината за своята посредническа мисия между Цариградската патриаршия и Българската православна църква изводите, които читателите могат да си направят както от въведението на акад. М. Арнаудов, тъй и от доклада на Ст. Костов са много, а отнесени и към днешно време, те продължават да са актуални, като се има предвид грубите действия на сегашния цариградски патриарх, както и на висшия руски и сърбомански клир, които са на път да узаконят още една неистина, превръщайки хилядолетната Българска Охридска архиепископия в небългарска.

За съжаление нашата историческа наука продължава да мълчи, оставяйки нещата в ръцете на уличните креслювци и манипулатори.

Цочо В. Билярски

* * *

ПРОФ. МИХАИЛ АРНАУДОВ, СОФИЯ
КЪМ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА СХИЗМА

В статията си „ Александър II и българският църковен въпрос“ (1) проф. В. Н. Златарски е изнесъл и разяснил един крайно интересен документ за становището на Русия по гръцко-българския черковен конфликт в 1860 г., именно записката на граф Александър П. Толстой, оберпрокурор на Руския синод, до императора Александър II, качен на престола в 1855 г., преди завършека на злополучната Кримска война. От тази записка, към която царят-освободител прави собственоръчни бележки, опазени също, става очевидно, че между господар и съветници има големи разногласия върху политиката, която официално трябва да се следва в Цариград, по повод на враждата между два православни народа. Докато граф Толстой, изразител на реакционните и автократически схващания, държи страната на Гръцката патриаршия и вини за всичко българите, императорът, добре запознат с истинското положение и въодушевен от симпатии за роба, стоваря отговорността върху гърците и защищава правото на българите за своя национална йерархия и своя независима черква. Едната и другата страна в Русия имат това общо, че държат за единството на православието под главенство на Цариградския патриарх. „О разединений и речи быть не можетъ“, бележи императорът, който собствено не мисли, че домогванията на българите биха повели към разцепване на православната хомогенност и който вижда у гърците нескривано желание за самовластно разполагане със съдбата на поробените християнски народи, особено на българите.

Но в 1860 г., след изхвърляне името на патриарха от литургията на 3 април в българската черква на Фенер(2), работите не са отишли още тъй далеко, както ги намираме 10 и 12 години по-късно, когато излиза Ферманът за учредяване на Екзархията и когато бива избран първият Български екзарх. Виждайки как пропада „великата гръцка идея“ за елинизация на Балканите, и обладани от дух на омраза към младия славянски народ, който показва упорита воля за независим културен живот, фенерските кръгове скланят Синода при патриаршията, да произнесе проклятие над българските черковни вожди и да обяви новооснованата Българска черква за схизматична. Знаменитият Орос (определение) на „великия местен синод“ от 16 септемврий 1872 г. осъжда „филетизма“, т.е. племенното различие в лоното на православието, и обявява за „чужди на единната съборна и апостолска черква“ всички ония, които поддържат този филетизъм. Разбира се, още тогава Екзарх Антим I отказва да признае решението на Синода за каноническо, и заедно с него целият български народ не взима бележка от едно отлъчване, което нито формално нито по същество може да бъде оправдано.(3)

Но ако българите се отнасят на първо време с пренебрежение към един акт на цариградската черква, продиктуван от злоба и гръцки шовинизъм, не тъй русите. Скъпейки извънредно много за единството на православната черква и направили от поддръжката си на патриарха в Цариград краеъгълен камък на своята външна политика на юг(4), те гледат със скръб, как се разбиват усилията им за приятелско споразумение между българи и гърци на черковна почва, и полагат големи грижи за възстановяване на нормални отношения, resp. за вдигане на схизмата. Както казва В. Теплов, историк на въпроса, който тегли повече към гръцка страна: „Наши собственныя традиции и задачи нашей политики заставляют нас, несмотря на все увлечения и ошибки Греков в 1872 году, употребит все усилия, чтобы не увеличиват бездни между ними и славянским миром, так как окончателный разрыв между этими двумя народностями можем имет для исторической миссии России неисчислимыя последствия... Мы одни можем и должны принят на себя труды и заботы о примирения Греков с Болгарами, как посредники, призванные к тому Промыслом и историею“.(5)

Промисъл и история означават в случая оня политико-религиозен романтизъм, за който ни говори и Григорий Трубецкой в очерка си за българската схизма. В течение на XVIII и на XIX век русите свикват с бляна за една роля на юг, която не дели националния от религиозния принцип, и в старанието си да подкрепят патриарха пред султанското правителство и пред покорените християнски народностите имат на ум империалистически идеали, които все още не могат да се осъществят. Схизмата, по понятни причини, е пречка за тази политика, в която се кръстосва религиозен мистицизъм с хладна сметка за експанзивност. И опитите за нейното вдигане не закъсняват, дебнейки сгодния психологически момент, който би склонил гърците за великодушие, без да се възбуждат българите. Не един руски дипломат на Босфора прави сондажи за прекратяване на пасивната съпротива от българска страна. И никой не сполучва - понеже всички подобни опити до сега са били свързани с предпоставката за обидно подчинение на Българския екзарх и за отстъпки на Екзархията, които увреждат важни народностни интереси на българите. В края на краищата, българската черква е търпяла това положение на схизма, твърдо убедена в своята правда и спокойна с това, че нейната реална независимост е била тачена от другите православни черкви, макар те да са й отричали една легална автокефалност.

През 1910 г. в Цариград като че има известно разположение, всред гръцките кръгове около Патриарх Йоакима, за някаква спогодба с българите. И руският посланик Чариков бърза да използува това настроение, като разбере и мислите на българите. При едно кратко пребивание в София през януарий 1911 г. той има среща със секретаря на Синода, Ст. Костов, и пред него, като пред стар познайник, той открива мнението си върху възможното споразумение по въпроса за схизмата. За разговора, който се води по случая, и за идеите на Чариков по вдигането на схизмата, ние се учим от обстойната записка на самия Ст. Костов, която печатаме по-долу.

Настъпило било, мисли Чариков, напоследък известно „отрезвление“ у двете страни, което откривало възможност да се премахне взаимното изтребление на гърци и българи и възвръщането на старото миролюбие. В турския парламент български и гръцки депутати би могли да се споразумеят, за да бранят своите национални привилегии, привличайки на помощ и представителите на другите християнски общини, араби, арменци и пр. Както Цариградският, Антиохийският и Йерусалимският патриарси са се споразумели пред общата опасност от нова Турция, така Цариградският патриарх и Българският екзарх би могли да си подадат ръка, за да живеят техните паства в мир и единодушие.

Но, забелязва Чариков, „желателното съглашение между българи и гърци ще бъде пълно и заздравено, когато и схизмата бъде отмахната“. Въпросът е труден поради напластената омраза и многото недоразумения. Но той не е неразрешим, щом е на лице със знанието за общите интереси. Главната спънка, „възелът на въпроса“ за вдигане на схизмата е в 10-тия член на Фермана за Екзархията, който определя обсегът на българската черковна управа, като дава право и на населението в другите неизброени окръзи да я признава, щом поне две трети от него пожелаят това. Гърците са били в миналото най-много недоволни тъкмо от този член, понеже ни в една българска епархия не може вече да остане гръцки митрополит; и Чариков, застъпяйки се открито за гръцкото гледище, иска едно ново разпределение на епархиите в свръзка с административното разпределение, така че да няма по двама епископи, грък и българин, в една и съща епархия. Което ще рече, да се онеправдаят фактически българите, понеже само за български епархии може да става още дума да се отстъпват на гърци, щом там има патриаршисти от българска народност, особено в Македония; и понеже само подведомствени на патриарха български епархии, като Скопската и Дебърската напр., могат да се отстъпят - поради дипломатически натиск от руска страна - на сърбите... Чариков настоява за „взаимни отстъпки“, както и за това, че се явява наложително да се вдигне Екзархът от Цариград, за да се установи негде в провинцията... Значи, след като българите отстъпят от някои епархии, за „взаимност“, - без гърците да направят каквато и да било жертва за нея, - Екзархът им трябва да се махне от Цариград, за да загуби всяко значение като глава на независима черква и да не смущава патриарха със своето присъствие или своето застъпничество пред Портата. Като малка утеха за подобна перспектива Чариков открива нуждата да се сдобие един ден свободната българска държава с автокефална черква, по подобие на Румъния, Сърбия, Елада и пр., в какъвто случай Екзархията ще продължи да съществува за българите в Турция.

Събеседникът на дипломата, синодалният секретар Ст. Костов, чувствува всичката неискреност на такава една постъпка за вдигане на схизмата, особено откак Чариков поставя въпроса да пребивава главата на българската черква в България и само неговият заместник да ръководи Екзархията в Турция. И той прави уместни възражения, които издават тревогата на всеки добър българин, загрижен за единството на народа си във верско и черковно-административно отношение, както и за престижа на оногова, който стои на чело на съборно управляваната българска черква и брани паството си в неосвободените земи в гражданско отношение. Чариков може да изтъкне в своя полза само добрата воля на Патриарх Йоакима, който му бил признавал лично, че схизмата е повредила най-много на гърците и че той, като варненски владика някога, не одобрявал прогласяването на схизмата, ала нямало кой да го слуша.

Документът, който печатаме по-долу, хвърля светлина върху непроменените гледища на руската царска дипломация по българския черковен въпрос до надвечерието на Балканската война. Той иде да ни осветли една малко позната фаза на преговорите около вдигането на схизмата и да подчертае за лишен път, че това вдигане се е искало винаги за сметка на съществени български интереси. Няма съмнение, българската черква е съжалявала винаги за неправедно нанесената й обида; няма съмнение също, тя би желала да се отстрани отлъчването и проклятието, произнесени преди повече от 50 години. Но ако тя е готова за едно лоялно спогаждане, в името на религиозни чувства и на една скъпа традиция, това не значи още, че тя ще направи това за сметка на законните български интереси, които нигде не идат в конфликт с канони на черквата или повеления на вярата. На покойния Стефан Костов ние има да благодарим не само за защитата, която оказва пред влиятелния руски посланик на българската кауза, но и за съставянето на тази конфиденциална записка, опазена в архива на Българския синод и в тоя на Русенската митрополия.

Но ето и самата записка, текстуално:

СВЕТИЙ СИНОД

НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА

№ 172.

12 януарий 1911 год.

гр. София.

КОНФИДЕНЦИАЛНО.

До Негово Високопреосвещенство

св. Доростолский и Червенский Митрополит

Господина Василия, Председателствующий

на Св. Синод

в Русе.

Ваше Високопреосвещенство,

На 10-й того посетих господина Н. Чарикова, русский посланик в Цариград, с когото се познавах от време на пребиванието му тук, като руски дипломатически агент. Господин Чариков бе много любезен. След обикновените разговори, той сам отвори дума върху някои дневни въпроси по положението на нашите еднородци в Турция и на Св. Екзархия. Считам за дълг да донеса до сведение на Ваше Високопреосвещенство главните мисли, изказани от Чарикова.

„Интересни работи стават у нас, в Цариград, от някое време насам. Подир взаимното изтребление, на което се бяха предали през няколко години гърци и българи, настъпи отрезвление у едните и у другите. Според рапортите на нашите консули първоначалният почин на това отрадно явление са подали простите селяни в провинцията, а после съчувствено се отнесли и по-интелигентните граждани. Днес вече отрезвлението е обзело и по-висшите сфери у двата народа: Патриаршията, Екзархията и гръцките и българските депутати в турския парламент. Време беше вече да се проумеят двата народа, гръцкият и българският, защото от техните взаимни гонения ловко се ползуваха турците в ущърб кога на единия, кога на другия народ. Споразумени веднъж двата народа за легално завардване на своите привилегии, осветени от времето, те постепенно ще се засилят и от другите християнски народи, араби, арменци, принадлежащи към кое и да било християнско изповедание, и с общи сили мощно ще се бранят от сегашни и бъдещи посегателства върху привилегиите им и вещо ще използуват правата, дадени им от конституцията. Че това тъй ще бъде, свидетелствува примерът на трите Патриаршии, Цариградската, Антиохийската и Йерусалимската, подир техното взаимно споразумение. Известно е, как първата от тия патриаршии дълго време упорствуваше да признае на арабите правото да си избират за патриарх свой еднородец, как същата тормозеше Йерусалимския патриарх, когато той, сам грък, се съобразяваше с желанията на своето местно паство, макар тези желания да не са бивали винаги благосклонно преценявани от Цариградската патриаршия. Новото време обаче и тактиката на Турското правителство бързо изтъкна факти, застрашаващи интересите на трите, тъй разединени и несговорни, патриаршии, и внуши на всички, а най-главно на Цариградската патриаршия, идеята за отстъпки и помирение. Днес, за голяма радост на Православната църква, трите древни патриаршии задружно и планомерно бранят общите си интереси, и добитите досега резултати са доволно утешителни: старите привилегии са спасени. Подобни на тия ще бъдат резултатите и от съглашението, за което сега се работи и от българската и гръцка страна. Дано доживеем до това тържество на дългът, който имаме ние, православните християни, за въдворение и поддържане на мир и единодушие помежду си!

След малка пауза продължи: „Няма съмнение, че желаното съглашение между гърци и българи ще бъде пълно и заздравено, когато и схизмата бъде отмахната. И това е един въпрос важен и сложен, който трябва да се разреши. Като се знае, колко злоба, колко накърнено честолюбие, колко увредени интереси са се натрупали от векове по пътя на двата народа, не може да се очаква бързо и лесно разрешение. Но при съзнанието, че е полезно по-скорото отмахване на тоя църковен раздор, ако се прояви от двете страни и добра воля и склонност за взаимни отстъпки, раздорът ще се премахне и на Православието ще се създаде повод за ново тържество. Вие знаете, че възелът на въпроса за вдигането на схизмата почива в десетия член на фермана за учреждаването на Българската Екзархия. За да бъде приложен тоя член, без да се накърнят църковните канони, би трябвало да се направи ново разграничение на епархиите в свръзка с административното гражданско разпределение. При това разграничение ще се гони, щото всеки епископ, грък или българин, да се намира посред своето паство и не в седалището на своя инороден брат - архиерей. Разбира се, че за това ще бъде необходимо двете страни да си направят отстъпки: едната ще отстъпи в едно място, другата - в друго. При това знаете, че след вдигането на схизмата, Екзархът не може да остане в Цариград, а ще трябва да се установи в провинцията, като от време на време прехожда в Цариград с разрешението на Патриарха.“ - След малка пауза г. Чариков добави: „Подир признаването България за независимо царство, тя в църковно отношение не може да стои за дълго в неопределено положение: ней предстои да последва осветения от историята пример, какъвто представляват църквите на Елада, Румъния, Сърбия и пр. Тя трябва да се сдобие с автокефална независима църква, съответствующа на нейното гражданско и политическо положение. А Екзархията, тя ще продължава да съществува за българите в Турция.“

По времето, през което се продължи говорът на г. Чарикова, и по съдържанието аз разбрах, че повече нещо не ще чуя. Пред масата от въпроси, един от други по-важни, които чух, и пред тъмнотата, в която някои от тях ми се представляваха, аз, против намерението си да възбуждам въпроси, почувствувах се обладан от неотклонимо желание да попрося осветление по някои от тях. С разрешение на високия събеседник аз поченах:

„Схизмата, произнесена над благочестивия Български народ, ако и по един неправилен начин, с дълбока тъга биде посрещната на времето си от всички българи; със същата я гледат те и днес. Младата Българска църква, убедена в правотата на своето дело и въоръжена с вяра, че един ден правдата ще възтържествува, наложи си търпение, когато чу жестоката присъда на Вселенската патриаршия. Със смирение понесе тежкия свой кръст и с ревност се предаде на делото на своето устройство. Без да отстъпи в нищо от учението на Св. Православна църква, всред най-неблагоприятни обстоятелства и при средства крайно оскъдни, тя съумя да развие жива деятелност по трънливото поле на своята област. Резултатите от това са на лице: те са от естество да възрадват всеки добър православен и истински славянин.“ - Тук г. Чариков ме пресече, като каза: „Българската църква пославянчи Полуострова“. Като благодарих за тия топли думи, продължих: „При настоящето положение на работите има ли нещо сериозно, от полза за Православието и Славянството, нещо неотложно, което повелително да изисква, во что би то не стало, премахването на схизмата с жертва от страна на нашата църква? Вие казахте, че за премахването на схизмата ще потрябват от наша страна отстъпки: 1) преместването на Екзархията в провинцията, гдето Екзархът ще се сношава с централната власт посредством второ и третостепенни нейни представители; 2) ново разграничение на епархиите, което ще поведе мнозина от българските архиереи в разни паланки и градовце и др.?“ - г. Чариков не даде категоричен отговор. Каза само, че премахването на схизмата би засилило задружната деятелност на двата народа в защита на техните общи интереси пред Портата.

След това попитах: „В Северозападна Македония у две чистобългарски епархии, Скопската и Дебърската, понастоящем от страна на Гръцката патриаршия има двама сръбски архиереи. Какво се мисли за това обстоятелство?“ - г. Чариков, като подчерта, че Скопие е българско, добави, че това е подробност, за която ще стане нужда да се поговори със сърбите.

Касателно предполагаемото прогласяване на Българската църква в Царство България за независима, като отбелязах, че тя от освобождението ни, по сила на един особен закон, се управлява почти като независима, попитах в какво ще се изрази тая независимост: във въздигането на патриархат ли, като бъдат скъсани и малките, днес съществующи, връзки с Екзархията? - г. Чариков отговори неопределено с запитването: „Че отгде накъде да се пристъпа към патриарх? Такъв няма в никоя от новоучредените църкви, ни в Русия, ни в Румъния, Гърция и Сърбия“. - „Как мислите, Ваше Високопревъзходителство, от полза ли е, църквата ни в Царството да скъса всякакви връзки с Екзархията и да остави тая последнята сама на себе си, за да продължи недовършеното още народоцърковно дело в Турция?“ - Отговори ми се: „Но това не е въпрос за днес и утре. Може да се потърпи още и да се помисли: не ще ли бъде възможно, първото лице на Вашата църква да възседава в България, а негов заместник да ръководи Екзархията в Турско“. На бележката ми, че Турското правителство едва ли би се съгласило на това, като приведох, какво е слушал Негово Блаженство Екзархът лани от тукашния Турски посланик и в Цариград от Турските министри по тоя предмет, - г. Чариков изказа надежда, че дипломацията би успяла да склони Портата особено като се има предвид един аналогичен пример, какъвто представлява Арменският католикос, живущ в Ечмиязин, Русия, и управляващ чрез заместници арменската църква в Турция и Персия.

За да закръгля сведенията си, позволих си и следнето запитване: „Българската църква никога няма да откаже посилното си съдействие за справедливото разрешаване въпроса за схизмата; но за нея е от голям интерес разрешаването да стане в момента, когато Гърците узреят за това. В днешно време едва ли може да се вярва, че те съзнават станалата грешка с прогласяването на схизмата и че са узрели да понесат отстъпките, за които Ваше Високопревъзходителство говорите, че на свой дял трябва да направят и те“. - г. Чариков забеляза, че гърците днес съзнават, че схизмата е принесла вреда, преди всичко тям, и са доволно узрели за да преговарят за премахването й. Тъй напр. Патриарх Йоаким не веднъж му се признавал в това. Съобщил му, че във време на провъзгласяване на схизмата той светителствувал във Варна и оттам не веднъж писал на Патриаршията писма с увещания и молби да се не пристъпа до подобна крута мярка. Не бил обаче послушан. Днес, като ратувал против схизмата, той бил в съгласие с мнението и настроението, които имал преди 40 години, и отговарял на едно свое силно желание да се изправи една грешка на миналото. Съчувствие намирали само у Мирския Съвет при Патриаршията, когато членовете на Синода, на брой 7 души, били на противно становище. Понеже до 1-2 месеца щяло да стане преизбиране на троица от тия членове, вярвало се, че новоизбраните щели да бъдат от по-примирителните, и тогава Патриархът щял да действува по-успешно по въпроса.

Към края на тоя разговори г. Чариков подчерта, че, как и да било, нямало особни причини за бързане, понеже, въпросът изисквал продължително изучване, изисквал, и двете страни да се свикнат с идеята за помирение. Възможно е всичко това да се извърши в 2, 5, 10, дори и 20 години. Подобно провличане няма защо да безпокои Българската църква, защото хвърлената върху нея схизма не се признава за правилна от другите църкви воглаве Руската. Възползуван от тая декларация, аз обърнах вниманието на г. Чарикова върху писмото на Руския Архиепископ Антония Волински до сегашния Патриарх от последний месеци ноемврия, в което нашата църква се нарича схизматическа и се обсипва най-незаслужено с хули. Г. Чариков остана изненадан и неудомяваше, как един епископ е посмял да се изкаже така открито, когато преценката на схизмата от гледна точка на Руската църква по право принадлежи на Св. Руски Синод, а този последният никога не е дал знак, че зачита схизмата. „За да имате, Ваше Високопревъзходителство, едно по-пълно понятие за огорчението и тъжното впечатление, които писмото на Високопреосвещений Антония причини у нас, ще си позволя да додам някои сведения, казах аз. Високопреосвещения пише на Патриарха, че на двама български клирици, учащи се в неговата епархия, позволил да имат общение с подведомственото му духовенство, само подир като дали писмени откази от схизмата. В други епархии, Петербурска, Московска, Киевска на българските клирици, проводени оттук толкоз за научно образование в руските духовни учебни заведения колкото и за възпитание и обучение между руското духовенство, не се позволява да служат в църква с последното и се третират като недостойни за църковно съобщение с него. Енигмата по това странно поведение към българските в Русия клирици се увеличава с това, че на последните се позволява, като по изключение, да служат с руското духовенство само в Казан. Има ли връзка това последното нареждане на Руската църк[овна] власт с действията на Митрополита Антония Волински спрямо българския клир, не мога да кажа с положителност“. - г. Чариков изслуша това с мъка и видимо недоверие. Запита ме 2-3 пъти, истина ли е всичко това, и не знаеше как да си го обясни. След това обърнах вниманието му и върху неоткритата още Шипченска семинария и то през едно време, когато Българската църква има вопиюща нужда от просветено духовенство, каквото, според предназначението на самата семинария, щеше там да се приготовлява, г. Чариков, като не е очаквал да се отвори дума по това, след малко колебание добави: „И тоя въпрос, както и другите, ще се разреши с въпроса за схизмата!“

Намерих любопитството си задоволено, особено подир последнята декларация, и като вече разговорът бе надминал 1 1/2 час, видя ми се за неприлично да злоупотребявам повече с благосклонността на високия събеседник. Станах да се сбогувам. Тогава г. Чариков подчерта в сбити думи следното: 1) „Ние, русите, по въпроса за вдигането на схизмата нямаме инициатива, нито намерение да правим каквото и да било давление. Желаем да бъде премахната по инициатива на двете страни при взаимно споразумение. Както на гърците, така и на българите препоръчаме едно и също. Понеже гърците първи заговорват, добре е българите да се откликнат с готовност за преговори и за помирение“ - 2) Въпросът за вдигането на схизмата, възможно е, ще се продължи години. Желателно е, за него шум да не става в печата, защото враговете ще вредят“. На бележката ми, че по въпросния шум София не може да се упрекне, г. Чариков бе любезен да добави: „Знам това. Но и в Цариград се предаде чрез печата не това, що е говорено“. - „Заслужаваше, налагаше се, добавих, пак чрез печата да се коригираше невярно предаденото. Защото ще дойде ден, миролюбивата днес Патриаршия или един Волинский Антоний да използува тая некорегирана в свое време невярност в щета на Българската църква“. - г. Чариков забеляза, че всичко знае от Негово Блаженство как било станало. „Няма причина за страх, защото всичко мина и се забрави“. С това се свърши разговорът.

Препоръчвам се на светите Ви молитви и съм на Ваше Високопреосвещенство смирено духовно чадо,

Секретар на Св. Синод: Ст. Костов.

Публ. в Сборник в чест на Васил Н. Златарски. По случай на 30-годишната му научна и професорска дейност. Приготвен от неговите ученици и почитатели. София, 1925, с. 1-10.

----------------

БЕЛЕЖКИ:

(1) Сборник в чест на Варненския и Преславския митрополит Симеон. София 1922, 238 сл.

(2) Вж. по въпроса Иларион Макариополски, митрополит Търновски. Биография, спомени и статии, под редакцията на проф. М. Арнаудов. София 1925, 173 сл.

(3) Върху схизмата и нейната черковно-юридическа несъстоятелност вж. Dr S. Zankow, Die Verfassung der bulgarischen orthodoxen Kirche. Zurich, 1918, § 20, 68 сл.

(4) Срв. Григорий Трубецкой, Руската политика на Изток. (Българската схизма). Прев. А. Д. Мишев, София 1910, 25.

(5) В. Теплов, Греко-болгарскый церковный вопрос. СПб., 1889, 223.