Нямам намерение тук в този кратък материал да пиша история на Троянския манастир „Успение на Пресвета Богородица“ и на моето родно село Орешак. Такива истории, макар и кратки, и непълни съществуват. Село Орешак е едно от най-красивите места в Родината, а манастирът е един от най-старите български манастири, тясно свързан със съдбините на народа ни. Там е създаден и революционен комитет само от монаси от самия Апостол на българската свобода – Васил Левски, а председател на комитета е игумена на манастира архимандрит Макарий.

Тук в средата на XIX век учителства Петко Рачов Славейков. В монашеското братство се числят Старозагорския митрополит Методий Кусевич и бившия игумен на Рилския манастир архимандрит Паисий. В днешния си вид манастирът е изографисан от Захарий Зограф, където се намира и един от най-хубавите негови автопортрети.

Троянският манастир

Св. Св. Кирил и Методий

Автопортрет на Захарий Зограф

Зелениковския манастир

Стара планина с Иван дял

 

Едни от най-хубавите описания на Троянския манастир са излезли изпод перата на Иван Вазов, Николай Ракитин, Михаил Маджаров, Ангел Каралийчев, Чудомир, Феликс Каниц и мн. др., като Каниц оставя и забележителни рисунки на манастира и на тогавашния учител в манастирското училище бъдещия митрополит Максим.

Древна е и историята на село Орешак, към което се намира и Троянския манастир. За това в моето детство свидетелстваше богатата музейна сбирка в Орешашката прогимназия, която носеше името на Васил Левски. Там се съхраняваха находки още от времето на първобитните наши предци, както и от тракийско и римско време. Доскоро в нашата махала стърчаха и руините от основите на къщата на митрополит Максим. Днес те са почти заличени и там няма никакъв паметен знак, който да свидетелства за това. Друг паметник на безотговорността е къщата на Хасъмски, в махала Миленча, която е приютявала Апостола на българската свобода. Нейното рухване е също предстоящо, а това е т.нар. Тайна къща откъдето Васил Левски поема своя последен път към Ловеч и към Къкринската Голгота.

През 30-те години на миналия век българската православна черква и нашата общественост отбелязват юбилея на митрополит Максим. Тогава е отпечатана и неговата автобиография и спомени, както и два сборника в негова част. Биографията на бележития църковен деец има и второ издание, но сборниците са малко познати. По това време митрополит Максим изважда и публикува от собствения си архив и единственият запазен портрет на Васил Левски в расо. Снимката става повод за широка дискусия сред българските историци.

В един от сборниците за митрополит Максим е отпечатана една кратка история на село Орешак и на принадлежащия към него Троянски манастир. Тя днес е почти непозната и недостъпна, тъй като сборниците представляват изключителна библиографска рядкост. Неин автор е роденият в Ловеч академик Анастас Иширков, детството на когото преминава в Орешак и край Троянския манастир, където в близката до манастира махала Миленча живее неговата баба. Тази история и днес не е изгубила своята стойност, тъй като тя е базирана не само на спомените и впечатленията на бележития наш географ, но и на сериозна изворова основа, каквато е летописа на манастира, дело на Огнянович и на богатата тогава манастирска библиотека и архив.

Тук проф. Иширков разказва и за вековна история на Орешашкия панаир, провеждан всяка година в продължения на столетия на Голяма и Малка Богородица, конкуриращ известният Узунджовски панаир.

От тази кратка история личи и голямата любов на проф. Иширков както към Троянския манастир и Орешака, така и към живеещите там корави и ученолюбиви българи.

За да имате възможност да се запознаете с текста на проф. Иширков дължа своята благодарност на колегата от Отдел Краезнание в Регионалната библиотека „Проф. Беню Цонев“ в Ловеч Светлана Петрова, която ми предостави копие от нея.

Цочо В. Билярски

 

* * *

Проф. Анастас Иширков (Ловеч, 5 април 1868 г. – София, 6 април 1937 г.)

 

ПРОФ. АНАСТАС ИШИРКОВ
ОРЕШАКЪТ И МОНАСТИРЪТ „УСПЕНИЕ НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА“

 

Негово Високопреосвещенство Максим, митрополит Пловдивски, чиято 80 годишнина чествуваме тая година, е роден в хубавото село Орешак, Троянска околия, и първите години на своя монашески живот е прекарал в монастира „Успение на Пресвета Богородица“, който населението нарича „Св. Богородица“. Да опиша с няколко думи местата, гдето Негово Високопреосвещенство е роден и преживял своите младини и които с голямо удоволствие посещава и в последно време почти всяко лято, за да отпочине, да се наслади на приятни гледки в планината и избегне големите жеги на южнобългарското си митрополитско седалище Пловдив, е, мисля, редно и полезно.

Река Осъм, чието старо име е Асамус, се съставя от Черни и Бели Осъм. Те се сливат в едно при Велчовски тепавици (385 м. надморска височина). Старото име Асамус е тракийско и, според тълкуването на проф. Томашек, значи неуморим, според проф. Д. Дечев - змийска река, а според проф. Ст. Младенов - река, което е доста правдоподобно, защото такъв случай имаме с имената на много реки. Народът свързва името на р. Осъм с осемте притока на реката.(1)

Името на Черни Осъм, край който лежат с. Орешак и монастирът „Св. Богородица“, народът свързва с черните камъни, по които тече водата на Черни Осъм и затова тя изглеждала черна. В същност тук имаме еднакъв случай с Черни Вит, Черни Лом, Черна Места, Черно море и други прилагателни Чернъ-а-о, които в топонимията на България, пък и другаде, означават неблагоприятен.(2) По долината на Черни Осъм не води важен презпланински път, нито се намира в нея голямо селище, също тъй както е по долините на Черни Вит, Черни Лом, Черна Места и други.

Малките планински потоци Крайова река и Трапет, които събират водите си по северните склонове на Старопланинските върхове Остра могила (2,168 м.) и Амбарица (2,166 м.), се сливат под Зелениковския монастир „Св. Иван“ и образуват Черни Осъм. От тази смеса се започва и тясната долина на Черни Осъм, която колкото отива по на север става по-широка.

Долината на Черни Осъм се загражда в своята горна част от стръмните склонове на рътови, именувани тук делове, които се издигат 1200-1300 м. високо. Те са издънки на Троянска Стара планина, която и в низките места се издига над 1,600 м. По своето геоложко устройство областта на Черни Осъм спада в областта на кредните образования, а земноповърхните форми се дължат на Старопланинското диплуване, преобразени под действието на силни ерозивни сили. Изначало долината е тясна и влажна и затова не е пригодна за селища, тепърва по-надолу, при с. Колибито, тя се разширява и дава възможност да се развие значително селище. Още по-надолу долината на Черни Осъм се разширява до 800 м. и рътлините, които я заграждат, се снишават и техните склонове стават по-полегати. Само 2-3 км. северно от с. Колибито се разстила от двете страни на Черни Осъм с. Орешак и на левия бряг - монастирът „Св. Богородица“. Нов, здрав дървен на циментови основи мост свързва монастира със с. Орешак. С кола и коне реката може да се мине на много места, тя се също гази. Когато придойде, тя, обаче, е буйна и спира за известно време движението през нея по брод.

Низките огради на Черноосъмската долина дават възможност на слънцето рано да я огрева и до късно да я топли. Редовният вечерник в ясните нощи на лятото и есента доставя влага на растителността в долината, която е плодородна и пригодна за царевица, зеленчукови градини и най-различни овощни дървета. Тук орехите виреят добре, сините сливи дават особено много и добър плод край ръката и нейните вади; ябълките и крушите, облагородени в последно време, се славят със своя добър вкус. До самия монастир Негово Високопреосвещенство. Максим е насеял благородни кестени край рибарника си и те дават добър плод. Желателно е да се разпространи тяхното сеене, както в отвъдното Карлово. По десния присоен склон на Черни Осъм над Орешака и горе по Чукара над монастира зрее грозде в монастирските лозя въпреки значителната надморска височина.

Главните селища в долината на Черни Осъм са селата Колибито и Орешака. Изглежда че Колибито са по-старо селище защото до деветдесетата година на XIX век монастирът „Св. Богородица“ се числил към него, а след това преминал към Орешакската община, чак до 5.XII.1923 год., когато той стана самостойна община. Монастирските скитове „Св. Никола“ и „Св. Иван“ се брояха се още към Колибото, макар първият да се намира над Орешака в склона на планината Иван дял.

Село Орешак се наричало изпърво Черни Осъм. То е било дълго време център на община от няколко колиби. До преброяването в 1892 год. се броело към Орешака населението на колибите Баба Стана, Ильовско, Койнов трап, Ливадките, Радоевското (Хасъмите) и Упчовско, в което влиза Братков рът. Махалите Бошковци и Милинча са вече слети с Орешака. Отпосле тия колиби отпаднали от Орешак, а към него бил присъединен монастирът „Успение на Пресвета Богородица“, който се намира в негово землище.

Селището Орешак се е развило като село сигурно след възникването на монастира, в който са идвали да се черкуват жителите на околните колиби. В празници, по-рано, както и сега, става пазар пред монастира, както и край други храмове в покрайнините с колибарски селища. На голяма и малка Св. Богородица (28.VIII и 21.IX) стават големи панаири до монастира, на който донасят стоки от далечни краища от двете страни на Стара планина. Съобщението на монастира и Орешака с Троян, Ловеч, Севлиево, Габрово, Тетевене и Карлово по шосета, коларски пътища и конски пътеки се лесно извършва. По време на събор сега се силно засили съобщението с автомобили от Свищов, Плевен и Ловеч.

Има много знаци, които показват, че околността на Орешака е била заселена от най-старо време. Преди всичко могилите, които се намират в околността, и скалата с образи, която се намери в дола на пътя от Орешака за с. Скандалото и която е възпроизведена в съчинението „Ловеч и Ловчанско“, кн. I, 1929, стр. 67. Както в цялата покрайнина на северните предпланини на Стара планина, така и край Черни Осъм населението е живяло в колибарски селища, от които недавна са произлезли селата Колибито и Орешака. В моята статия град Елена, печатана в Сборник за Илариона Макариополски (1812-1875), под редакцията на проф. Арнаудов, София, 1925, стр. 101-112, посочих произхода на села и градове от колибарски селища.

Според преброяването на 1926 год. с. Орешак има 111 сгради, 105 семейства и 392 жители, от които 388 местно население. Всички са българи християни. Главната част на селото се разстила между р. Черни Осъм и шосето за Троян и Ловеч, но има редица къщи от дясно на Черни Осъм и от ляво на шосето. Къщите са двуетажни. Долният етаж е построен от камък, а горния главно от дървен скелет, изпълнен с тухли или плетеница, измазана с кал и варосана отвън и отвътре. В много случаи долният етаж е зает от дюкян или работилница. Къщите са покрити с плочи, но в по-ново време се употребяват и керемиди. Всяка къща има чердак. Оградите са от речен камък; в двора има често овощни градини, най-вече от сливи и други облагородени овощия, но особено място заемат в тях големите орехови дървета, които са предали името на селото. Монастирската вада минава през Орешака и пои много дворове. Сенчесто е и се чувствува влага.

Населението на селото се облича тъй както в цяло Троянско и далеко на изток и запад в предпланинските краища. Чер сукман, памучено елече, кърпа на главата, най-вече черна и тъкана пристилка с тесен колан над нея съставят горните дрехи на женската носия. Цървулите отдавна са заместени от пантофи. Мъжете са чернодрешковци.

Главното занятие на населението е дърводелство и стругарство. В долната част на селото на река Черни Осъм работи отдавна фабрика за мобили; има още три стругарски работилници, а осемте бакалници са в повечето случаи същевременно и кръчми. В Орешака се работexa най-добри резбарски стоки, но това високо развито изкуство западна, измести го цветната рисунка, която е по-лесна и по-евтина. На север от Орешака от двете страни на шосето се редят модерни грънчарски работилници и такива за хурки на струг.

Населението е предприемчиво, но няма достатъчно доходна работа и затова въпреки доброто разположение на Орешак досежно пътища и в началото на разширена долина с хубави ливади и вековни самотни дъбове, жителите на селото не само не се увеличават, а се намаляват. В 1910 год. селото заедно с монастира е имало 510 жители, а в 1926 год. 392(3), от които 14 души не са местно население.

Орешакът има полицейски участък и медицинска амбулатория, но няма още училище, то се помещава в стара къща, нямат общинска сграда, нито сгодно помещение за читалище. В това отношение с. Колибито стои по-добре.

Между монастирите на България ставропигиалният Троянски монастир „Успение на пресвета Богородица“, заема особено място в много отношения.

В детинство често съм посещавал Троянския монастир по време на неговия голям събор на 15 август стар стил, по-късно съм летувал по-длъжко време в самия монастир и в съседния Орешак, затова имам много мили и трайни спомени за тях и живота в тях.

В монастира станали доста промени: мнозинството от старитe познати калугери се преселили един след друг във вечността; старата камбанария е снишена, а в северната страна на монастирския двор, до гробищата, е въздигната нова, каменна; образите по западната външна стена, които представяха наказанието на всякакъв вид престъпници и които привличаха най-много вниманието на млади и стари, са заменени вече с големи картини на Великите Вселенски събори, погребение на св. Богородица и други от тоя род. Също и колелото на живота, чиято символика описва подробно Каниц, е изчезнало и на негово място се редят сега по северната външна стена образите на св.св. Кирил и Методий, св. Климент, покръстването на княз Бориса и неговите боляри. Но в моята памет са още живи тия изчезнали хора и образи на монастира, спомням си хубаво старата камбанария, която сега виждаме само в рисунката на монастира от художника Каниц. Но тъгата за старото, изчезналото се богато възнаграждава с удоволствието и възторга, които ни доставят новите културни придобивки в монастира и около него.

Първо, хубаво и подробно описание на монастира имаме от Феликс Каниц, който въз основа на многократни пътувания в Дунавска България и Стара планина през времето 1860-1872 год. е описал подробно и с особена грижа и любов голяма част от нашето отечество. Троянският монастир е описан във втория том на неговото съчинение „Donau Bulgarien und der Balkan“, второ издание 1882 год, стр. 101-110. Към описанията с прибавени три рисунки. Историята на Троянския монастир „Св. Богородица“ е написана от покойния вече брат и игумен Кирил Данов, под надслов: „История на Троянския Ставропигиалний монастир“. Ловеч, 1903, 8°, 50. Издание второ.(4)

Троянският монастир св. Богородица е разположен на левия бряг на р. Черни Осъм в полите на сега добре залесената рътлина Чукарка. Тъкмо от него надолу равната долина на Черни Осъм се значително разширява и става пригодна за добри овощни и зеленчукови градини, житни и царевични ниви, сочни ливади и хубаво разположени селища: Орешак и Ливадито.

За старата история на монастира се знае само това, което ни е оставил в ръкопис Огнянович в края на трийсетте години; то е изцяло препечатано в историята на йеромонаха Кирила Данов. Въз основа на предания Огнянович поставя основаването на монастира в началото на XVII век. Дълго време, чак до 1835 год., е имал малък параклис „Рождение на св. Богородица“ и няколко сгради за калугерите и монастирските гости. Когато предприемчивият игумен Партений поискал в 1820 год. да загради монастира с висок зид, бил обвинен, че строи крепостна стена за войска и бил затворен в тъмница. Особно много страдали монастирът и братята му от турско преследване по време на гръцкото въстание (1821 год.) и Руско-турската война в 1828-1829 год. Тепърва, след Одринския мир, когато настъпил мир в Европейска Турция, когато българите забогатели и се подхванало усилено възраждането им, дошли добри дни и за монастира „Св. Богородица“.

Троянският монастир страдал не само от турци, но и от Ловчанските гърци владици, затова монастирските братя се отнесли до Цариградската патриаршия с молба да бъде признат монастирът им за ставропигиален, което и станало: монастирът получил съборна сингелия, писана на паргамент, която се пази и до днес, с дата 4 декемврий 1830 год. Но понеже в съборната сингелия се предписват много строги наредби, които братята му не могат спази, защото монастирът им е приходски, лежи в населени места, чието население се черкува в монастирския храм и е в честа среща с монасите, то монастирското братство се отнесло чрез Цариградската патриаршия до Ерусалимския патриарх да им издаде опростителна грамота. След грижлива митрополитска анкета братството получило в 1831 год. опростителна грамота, писана на хартия; чрез нея се прощават на братята всички възможни прегрешения, щом истински се покаят и изповядат. В същото време игуменът Партений замислил да построи голям каменен храм и захванал да събира средства за това и да действува за царско позволение. Влиятелният пред Султана копривщенски бегликчия Стоян Чалъкоглу издействувал султанско разрешение да се построи нов каменен храм „Успение на Пресвета Богородица“ в двора на стария параклис „Рождение на Пресвета Богородица“, чиито престол стои и до днес до южната стена на новия храм. Между спомоществувателите първо място заемат Хаджи Михаил от Тетевен и Петър Попович от Троян.

Сегашният храм е построен в 1835 год. Той е дълъг 25, широк 15 и висок 8 метра; покрит е с плочи и украсен с кубе. Храмът бил строен от майстор Константин от Пещера и прилича във всяко отношение на храмовете, строени в онова време. Всички вътрешни стени на храма, както и тия на предния и страничен нартик, са покрити с живопис от Захари Христович от Самоков и неговите калфи. Изографисването траело две години (1847-1849). Тоя същият Захари Христович е зографисал монастирските храмове в монастирите Рилски, Преображенски, Батошевски и други. На стената на един от северните прозорци са нарисувани образите на Захари Христович и тогавашния игумен Филотей. На южната олтарна стена са нарисувани всички монастирски братя в 1849 год. на брой 27. Образите не са шаблонни и лицето на игумена е много изразително. Прави впечатление образът на св. Лазар от съседното на монастира село Дебел дял, загинал за вяра в недавнашно време. Темплото на олтара е изработено от тревненец, то представя хубава и интересна резба от орехово дърво; големите икони на темплото са нови - рисувани са от софийските живописци Желязков и Ст. Иванов.(5) Най-ценна икона в черквата е чудотворната св. Богородица, донесена от Света гора. По-голямата част от старата живопис на външните стени на храма е заменена в ново време с безжизнената по израз и боя живопис на дяда Петка от Казанлък.

Монастирските сгради образуват два отделни двора: предворие и черковен двор. В предворието се влиза през голяма и малка порта, в двора спират кола, долният етаж на северното крило представя обор за добитък, а на горния се намираха стаи за стражата и училището. Към запад предворието се загражда от общото западно монастирско триетажно крило; на изток висок зид огражда предворието. От предворието се влиза в черковния двор чрез малка сводеста порта. Целият двор е ограден с монастирски сгради, строени в различно време и доста отлични по стил. Има повече от двесте стаи за монаси и гости. Пред стаите се простират широки чардаци, които в деня на събора служат за спане на много стотини поклонници. По-голямата част от монастирските сгради са строени по времето на йеромонаха Филотея от Сопот, архимандрита Макария от Орешака и иероманаха Доротея от Троян. Към западното крило на монастирската сграда е прилепена старата камбанария, градена от Ивана от Млечево в 1865 год. Тя беше петоетажна, построена върху четириъгълник, а се развила в осмоъгълник. По стените й нямаше живопис. Сега се състои от два етажа: долният е каменна стая за склад, а горният е параклис „Св.св. Кирил и Методий“, в който зимно време монасите извършват своите бдения и всекидневни черковни служби. По-голямата част от сградите са строени от брусенци. Новата каменна камбанария в гробищата е строена в игуменството на еромонаха Кирила Данов от с. Белиш (Троянско); тя е висока 15 м. и снабдена с 6 камбани. Под горните крила на монастирските сгради и открито в двата двора тече воденична вада, която допринася много за чистотата, а до старата камбанария има чешма с два чучура.(6)

Троянският монастир не може да се хвали със своята голяма древност и заслуги в далечното минало, но той е допринесъл много за развитието на църквата, учебното дело, политическия и стопански живот на България в последните 50-60 години. В 1869 год. се отворило училище в монастира и траяло до 1883 год. В него години под ред се стичали за просвета децата на съседните села и колиби. Каниц не може да намери думи да нахвали това училище в 1871 год. с неговите млади дякони учители Максим Пелов, сега митрополит Пловдивски, и Партений Дамянов, по-после архимандрит, вече покойник. Особено силно впечатление направил на Каница Максим, с неговия организаторски дух и голяма любознателност към естествените науки. Монастирското училище пръскало не само просветни лъчи в околните селища, то привлякло към монашески живот много даровити деца, и ние виждаме, че докато по-рано игумените в монастира били родом от Сопот, Ловеч и други по-далечни места, в последните години са главно от съседните на монастира селища: Орешак, Колибито, Ново село, Белиш, Скандало и други. Троянският монастир е дал видни църковни дейци, от които мнозина с висше духовно образование. Братя от тоя монастир са сегашните митрополити Максим (Пловдивски) и Филип (Търновски), покойният Методи Кусевич, епископите Максим, управляющи Ловчанската епархия, Харитон, помощник на Пловдивския митрополит и други. Сега в монастира има духовно-монашеско училище, което подготвя монаси за всички монастири в България. Ректор на училището е архимандрит Климент, който е и игумен на монастира от 1 август 1909 год.

През време на революционните движения в България братята в Троянския монастир вземали живо участие. В 1871 и 1872 год. Левски посетил няколко пъти монастира. В надвечерието на Априлското въстание (1875-1876 год.) дохождали в него няколко войводи, между които и Панайот Волов.

От деветдесетте години на миналия век монастирското братство почна да залесява склоновете на Чукарка над монастира, да сади овощни градини с облагородени плодни дървета; пред монастира по почин на митрополита Максима, който прекарва лятната жега в монастира или в Зелениковец, е направен рибник, ограден с овощни и иглолистни дървета, посадени са и кестени, които добре зреят. В последно време е построена пещ за сушене на сливи: в нея може да се пекат дневно до 1000 кила сливи. Тая пещ служи и на околното население.

Братството проектира да продаде имотите си в с. Белиш и с получените пари да построи модерна мелница с дарак и други приспособления, които стоят в свръзка с изобилната водна сила на монастирската вада и нейния значителен скок. Тогаз ще може да се осветли монастирът с електричество.

Всека година край монастира стават големи панаири на Голяма (28.VIII) и Малка (21. IX) света Богородица, особено на първия празник, когато се събират търговци и поклонници от далечни краища на Дунавска и Южна България. За нуждите на панаира са построени в поляната пред монастира много дюкяни, а за самите празници се построяват стотини временни от дъски, платнища и шума.

Монастирът е богат. Още Каниц изтъква неговото богатство. Той притежава особено много хубави гори в Стара планина – до пет хиляди декара; има също ниви, ливади, зеленчукови градини, овощни градини, особено сливови и всякакъв добитък. Благодарение на доброто стопанисване на монастирския имот от игумена архимандрит Климент и касиера отец архимандрит Герасим, Троянският монастир представя едно щастливо изключение от много други наши монастири: той няма дългове. Новият домакин дякон Борис, който е със средно земеделско образование, ще допринесе сигурно много за още по-добро стопанисване на монастирскитe имоти.

От 1923 год. насам монастирът е признат за община. С това той се избави от много зависимости от съседните селища, но поема и много тежести, като административна единица.

Към Троянския монастир принадлежат скитовете „Св. Никола“ и „Св. Йоан Предтеча“. Първият скит е разположен хубаво в насрещния склон на планината Иван дял; неговият храм е строен на 1785 година; той е най-старата сграда в областта на Троянския монастир. Под олтара на храма извира аязмо. Храмовият празник е на 6 декемврий и 9 май стар стил. Много се посещава по време на храмовия събор на Голяма и Малка св. Богородица. Скитът св. Йоан Предтеча е на Зелениковец, горе в планината, три часа далеко от Троянския монастир. Неговият стар параклис е заместен сега с нов, хубав във всяко отношение храм, построен в 1914 година със средствата на митрополита Максима и на Троянския монастир по наполовина. Храмовият празник е 24 юний стар стил. Близо до храма е построена къщата на митрополита Максима, заобиколена с овощни градини. Изгледът от Зелениковец към юг, към Стара планина е чудесен. Зад близките гористи ридове Дебел дял, Дълги дял се очертават ясно голите спускове на Амбарица, Купена или Остра могила, Дюс чал, Юмрук чал и Мара гидик.

В Троянския монастир и скитовете живеят около 20 монаси и около 30 ученика. Въведено е общежитие. Монасите и учениците се хранят наедно и през време на яденето се чете на български житието на някой светец.

Монастирът се посещава през лятото от много гости из далечни и близки градове. Често идват в него и роднини и познати на монасите, които са повече родом от съседните селища, затова монастирът не прави впечатление на отшелническо място. Хубаво наредените стаи на калугери и гости направили още на Каница силно впечатление, защото у католическите монастири липсуват светските сгоди. Много навици из живота на монастира оправдават старите монаси, които се сетили да изпросят в 1831 година опростителна грамота от Ерусалимския патриарх. И може би тъкмо полусветският характер на Троянския монастир е помогнал най-вече да се създаде около него богато напредничаво селище с развита домашна и фабрична индустрия. Целият път от монастира до Велчевско, гдето се сливат Черни и Бели Осъм и съединяват пътищата за Ловеч (7 клм.) се придружава от хубави къщи и дюкяни, в които се работят разни занаяти, най-вече дърводелски и грънчарски.(7)

Публ. в Сборник н чест на пловдивския митрополит Максим, С., 1931, с. 61-73.

БЕЛЕЖКИ:

(1) А. Иширков, Река Осъм [Ловеч и Ловчанско, кн. I, София 1929, стр. 20-21].

(2) А. Иширков, Прилагателните „бел“ и „черен“ в нашата топонимия, сп. „Родна реч“, год. II, 1928, кн. 2, стр. 85-87.

(3) Монастирската община не брои повече от 60 души.

(4) Първото издание е от 1891 година.

(5) Сега са заменени с подновените от Н. Величество стари икони. Б. н. р.

(6) Водата от тази чешма бе съвсем недостатъчна за нуждите на монастира. Сега, благодарение на енергичната дейност на игумена архимандрита Климента, в монастира ще се докара изобилна вода и ще се уредят цел ред чешми. Работата ще се довърши през пролетта на идната 1931 година.

(7) За Троянския монастир гледай и моята статия: „Троянският монастир Св Богородица“, печатана в „Български турист“, год. XVI, 1923, книга 3, стр. 34-37.

Скопски и Пловдивски митрополит Максим

От ляво надясно седнали: митрополитите Неофит Скопски, Максим Пловдивски, Неофит Видински, екзарх Стефан I Български и митрополит Иларион Сливенски; прави от ляво надясно: митрополитите Борис Неврокопски, Михаил Доростолски и Червенски, Паисий Врачански, Софроний Търновски и епископ Кирил Стобийски, главен секретар на Светия синод, 1937 г.