(ПОЗИЦИЯТА НА ПРОФ. АФАНАСИЙ СЕЛИШЧЕВ)

Тези дни отбелязваме годишнините от рождението и смъртта на един от най-големите учени от миналия век професор Афанасий М. Селищев (11 януари 1886 – 6 декември 1942). Той е международно признат като един от най-видните езиковеди и познавачи и изследователи на славянските езици и на диалектите им. А. Селишчев е професор в Иркутския, в Казанския и в Московския университети. Той е член-кореспондент на АН на СССР, на Българската академия на науките, на Македонския научен институт и на редица други руски и международни научни институти и дружества. Неговото творчество е добре познато и издавано в както в Русия, така и в България. Същевременно той е един от най-мразените и отхвърляни учени в Сърбия и Македония, тъй като е безкомпромисен по отношение на фалшификациите към историческото наследство и езика на македонските българи и изобщо на западнобългарските говори. 

Ще посоча само някои от неговите основни трудове, част от които бяха издадени фототипно през 80-те години на миналия век: Введение в сравнительную грамматику славянских языков, Казань, 1914. - Вып. 1; Очерки по македонской диалектологии, Казань, 1918. - Т.1; Диалектологический очерк Сибири, Иркутск, 1920 - Вып. 1; Язык революционной эпохи. Из наблюдений над русским языком последних лет (1917-1926), Москва, 1928; Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии, София, 1929; Славянское население в Албании, София, 1931; Македонская диалектология и сербские лингвисты, София, 1935; Македонские кодики XVI–XVIII в.; Славянское языкознание. Т.1. Западнославянские языки: Учеб. Пособие, Москва, 1941; Старославянский язык. В 2-х ч.: Учеб пособие. - Москва, 1951-1952 - Ч.1: Введение. Фонетика. - 1951, Ч.2: Тексты. Словарь. Очерки морфологии, 1951; Избранные труды. Москва, 1968. Приноси в българската диалектология и етнография, София, 1986 г. и др. Негови студии и статии са печатани както в руските, така и в българските научни издания, голяма част от които излизат на страниците на списание „Македонски преглед“. В творчеството си Селишчев се изявява не само като най-добрия езиковед и диалектолог на славянските и по-специално на западнобългарските говори, но и като тънък и авторитетен познавач на македонския въпрос. Много от неговите изследвания са резултат от неговите проучвания на място сред населението в Македония и Албания, както и на задълбочено познаване и на архивните извори, много от които той вкарва в научна употреба.

Сега ви предлагам една от най-хубавите статии на проф. А. Селишчев върху българския език, в която не само че дава географските граници където се говори български език, но и неговите неотделими диалекти. Читателите ще забележат, че дори в тази си официална публикация, поместена в първото издание на „Большая Советская Энциклопедия“ (1926-1947) той не говори за съществуването на отделен македонски език. Тук ученият прави  макар и кратък преглед на развитието на българския език и в исторически план. За проф. Селишчев езикът на славянските населения в Македония и Албания е съставна част от западните български говори.

Цочо В. Билярски

* * *

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

Границите на българската езикова област са: на север – Дунав от Тимок до Черно море, на изток – Черно море, на юг – лъкатушната ли-ния от околностите на Цариград към Чорлу, към Узун Кюпрю, към дол-ното течение на река Марица, към Драма, Серес, Солун (Салоники). На някои места тази линия се спуска към морето. От Солун тя върви по се-верните брегове на Солунския залив, насочва се на запад в Костурската област, откъдето се издига към северозапад, към Охридското езеро, към Дебър, Тетово, завива на изток към Скопие, Кратово и върви на север към Егри Паланка, Цариброд, Тимок и по Тимок към Дунав. В тези гра-ници сред българското население се намира турско население (на изток, на юг, на югозапад,), гръцко (на юг), албанско и влашко (аромънско, в Македония). На северозапад, северно от Тетово – Скопие – Кратово, българите открай време живеят в съседство със сърбите и имат в речта си някои черти от сръбския език. Извън посочените граници значителни български поселища се намират в южната част на СССР, където са се появили като преселници в края на XVIII и в началото на XIX в.

Названието на тези славяни – българи, е дошло от тюркския народ болгар, които в 70-те години на VII в. преминали Дунава, подчинили славянското население в североизточната част на Балканския полуостров и постепенно обединили това население в едно държавно цяло. Българите-тюрки, малобройни по състав, не са се запазили като отделна етническа група; те са се асимилирали отчасти от съседните славянски групи, а вероятно главно от по-късните тюркски заселници на Балканите. В езиково отношение влиянието на тюрките-българи не се е отразило върху славяните, ако не се смятат твърде малкото отделни думи, останали от тези българи (както бе посочено, към тях се отнася самото название на народа – българи).

Източници на сведения за българския език са: 1) съвременните български говори и 2) паметниците на българската писменост. От говорите на българския език преди всичко трябва да се отбележат говорите на северозапад в областите Босилеград, Брезник, Трън, Цариброд, Белоградчик, Долен Тимок. Това не са чисто български говори, а говори, които наред с българските черти проявяват и особеностите на съседната родствена славянска група – сръбската. Говорите в останалата българска езикова област се делят на две групи: източна и югозападна. Лъкатушната гранична линия между тези групи върви от устието на река Вит (на Дунав) в югозападна посока към Солун. Главното основание за това групиране е нееднаквата съдба на ѣ на изток и на югозапад и някои други явления.

Писмени паметници. Езикът на българските славяни най-рано от всички славянски езици е бил закрепен чрез писменост. Около 863 г. Константин (Кирил) и Методий – гърци, родом от Солун, които добре познавали езика на тамошните славяни, пристъпили към превеждането на гръцки църковни книги на езика на тези славяни. До нас не са достиг-нали ръкописи, които непосредствено се отнасят към времето на Кирило-Методиевата дейност. Ние съдим за езика на Кирило-Методиевите преводи по достигналите до нас паметници от по-късно време; най-старите от тях се отнасят към края на X в. (надписът на плоча от 993 г. и киевските листове от мисал (литургически листове)) и XI в. В езика на тези паметници се отразяват черти от говора на лицата, писали дадените паметници, и техните оригинали. Но като отделим тези наслоения, откриваме всички главни черти от езика на Кирило-Методиевите преводи.

Езикът на паметниците от XI в. свидетелствува за изменения, настъпили в езика на българските славяни в края на X и в XI в. Паметни-ците от XII–XIV в. са паметници на среднобългарската епоха. През това време са станали нови изменения в българския език, които подготвили съвременното му състояние. В паметниците от XVII–XVIII в. наблюдаваме същите езикови особености, които са присъщи на съвременния български език. От паметниците от това време ще посочим така наречените „дамаскини“ – сборници от поучителни слова и назидателни легенди на „простобългарски“ език. Тези сборници са получили названието си от името на гръцкия проповедник от XVI в. Дамаскин Студит, който писал поучения на прост, народен език. Неговите „слова“ били преведени на български – и по подражение на гръцкия оригинал не на книжния славянски език, а на прост, народен. В състава на българските „дамаскини“ влезли и такива слова и легенди, които не принадлежали на Дамаскин. В 60-те години на XVIII в. ученият македонски влах Данаил съставил четириезичен речник – на гръцки, македоно-румънски (влашки), български и албански език. Българската част е написана на наречието от Югозападна Македония. В 1802 г. речникът бил преиздаден във Виена.

Характерни особености на новобългарския език: 1) Особена система на склонение; употребяват се следните падежни форми и съче-тания: а) форма на именителен падеж, б) форма на винителен падеж, ко-ято обикновено съвпада с именителната; само за някои имена от мъжки род в единствено число винителната форма завършва на - а (за собствени имена на лица, за роднински имена): Стояна, брата, деда ...; в) форма за звателен падеж: господине!, юначе!, Петре!, приятелю!, се-стро!, Марийке!, бабо!, сестрице!; г) съчетанието на+формата за ви-нителен падеж, което служи за дателен падеж: даде на сестра ми (=дал моей сестре), с дателен падеж се изразява и родителният: къщата на майка ти(=изба своей) (ти) (матери) (на майка), (книга на брата му (=книга его (му=ему) брата). Формата на винителния падеж е форма за „общия падеж“: тя се употребява с разни предлози – при вода, на вода (= на воде, на воду), с майка или със майка (=с матерью), към жена (=к женщине) и др. 2) Членни форми на имената (съществително, прилагателно) и на местоимената. Членният елемент (членът) има същото значение, както определителният член в немски и френски; но мястото на елемента на членната форма в българския език е в края на думата. За постпозитивен член служат формите на показателното местоиме: -т – за мъжки род, -та – за женски, -то – за среден; те – за мъжки и женски род множествено число, та – за среден род множествено число; но в тия случаи т, та, то ... нямат самостойно значение на показателни местоимена, а са изключително формални елементи, завършеци: градът (или градот, градо), бабата, селото, градовете, бабите, селата; добър – нечленувана, добрият или добрия – членувана форма, добрата, доброто; наш – нечленувана, нашият – нашия – членувана форма, нашата, нашето, нашите; в Югозападна Македония и в Родопите членуваните форми се образуват не само чрез членни форми -т, -та, -то ..., но и посредством -в(-ов), -ва,-во (Македония), -с, -са, -со (Родопите), -н, -на, -но ... (Македония и Родопите): гра-дов, бабава, селово ...; -(о)в, -ва, -с, -са, -(о)н, -на ... – са също остатъци от показателните местоимена ов(ъ), ова, сь, он(ъ) ... 3) Отпадане на инфинитивната форма (неопределената форма на глагола); тя се е заменила със съчетание на съюза да и личната форма – той не може да плати (он не может платить), аз зная как да постъпя (я знаю, как поступить). 4) Изразяване на бъдеще време със съчетание от частицата ште (правописно ще) с формата на сегашно време на дадения глагол: ще (ште) неса (я понесу), (я буду носить), (ще несеш) (ти понесешъ), ще несе (он понесет), ще несем (ми понесем). Понякога на изток за изразяване на бъдеще време се употребява съчетание от формите на сегашно време ща, щеш, ще, щем, щете, щат с остатъка от инфинитива на дадения глагол (без - ти): писа ща (писашта) (= я буду писать), писа щеш (=ти будешь писать). Такова изразяване има значение на неопределено бъдеще.

В основата на съвременния литературен български език лежат говорите на Източна България. Много от дейците на Българското Въз-раждане и на възраждащата се българска писменост (през втората поло-вина на XIX в.) са произхождали от източната част на страната. Вслед-ствие на това като език на писмеността, литературен, език на образова-ните класи се е утвърдило източното наречие. Но в него са представени някои особености и на западните български говори. Вследствие на тесните връзки на България с Русия през XIX в. руският литературен език е оказал силно влияние върху българския литературен език: в последния може да се посочат ред русизми и във формите, и в лексиката. Графиката на българите е руската гражданска графика. Изхвърлени са като излишни само няколко знака: i, ы, э, Θ. Оставено е щ (да се чете шт). Въведен е знакът голям юс: ѫ (произнася се като глухо ъ или задно ы).

Публ. в „Большая Советская Энциклопедия“, изд. I, т. 6, и А. М. Селищев, Избранные труд“, Москва, 1968.