Предателската и антибългарската дейност на БЗНС
За голямо съжаление, и днес в България поради водената дългогодишна интернационална политика, игнорирането на българските национални интереси и слугинажа на някои български управници на вражески държави все още се намират неграмотни и продажни историци, политици и привърженици на БЗНС, които говорят с открито възхищение и преклонение за Александър Стамболийски и неговото управление. Но оригиналните исторически документи и факти от онова време свидетелстват за арогантно, цинично и най-нагло предаване и продаване на българските национални интереси и тотално пренебрегване на елементарните човешки права на поробените българи в Сърбия и Гърция.
Искате ли да узнаете истината за антибългарската дейност на Александър Стамболийски, Райко Даскалов, Александър Димитров, Коста Тодоров, Александър Оббов, Георги Димитров - Гемето и тяхното обкръжение? Искате ли да узнаете ужасяващи подробности за бандитските действия на техните разбойнически чети в Македония? Искате ли да узнаете имената на много сръбски агенти у нас заедно със сумите, които са получавали за предателствата си срещу България?
Прочетете книгата „БЗНС, Александър Стамболийски и ВМРО - непознатата война” от поредицата „Сите българи заедно” на Цочо Билярски и веднага повечето от представите ви за управлението на БЗНС, за отношението му към мъките на българите от Македония, и особено за отношенията му с легендарната ВМРО ще бъдат тотално променени. Нека оставим да говорят фактите и документите, а не емоциите, породени от митовете за славянската дружба между българи и сърби, криворазбраното православие и фалшивия комунистически и земеделски интернационализъм.
Никола Григоров
„Кой мисли за Македония? Ние не искаме Македония, ние не ще се биеме с вас за нея, не само защото сме разоръжени, но да бихме могли, пак няма да се бием. Вие да бяхте ни поднесли на тепсия самата Македония днес, ние няма да я приемем, не само защото не желаеме да повтаряме миналото, като дохождаме във вечни конфликти с нашите съседи, но и защото дълбоко вярваме, че никой при това положение така лесно не може да владее македонците. Ние казваме, нека са ви халал. Вие, обаче, които вземахте цялата им земя, трябва да приберете и самите тях. Ето големия въпрос, върху който вие трябва дълбоко да се замислите. Вие не искате да се казват те българи, а ги наричате славяни. Добре, третирайте ги каквито искате, но направете всичко възможно, те да се завърнат по огнищата си и да заживеят легално."
Ал. Стамболийски, Белград, в-к „Земеделско знаме" от 18.10.1922 г.
„Стамболийски знаеше и често го е заявявал, че единствен негов силен и страшен противник, който виси, като ножа на гилотината над неговата глава, т.е. на Земледелския съюз, то е ВМР Организация. Давайки си сметка за нейната морална и физична сила, той прибягна до всички простени и непростени средства за борба. Ходи в Белград. В тайни съвещания между него и Пашич, от една страна; а Коста Тодоров, земледелски пълномощен министър и Нинчич, министър на външните дела, от друга, уреждаха, обмислюваха средствата за унищожението на ВМР Организация.
Организира, организираше и по-рано банди от ония изроди, които ВМР Организация беше осъдила на смърт за вулгарни кражби, насилия, изнасилвания, палежи, грабежи и пр., и пр. в нещастна Македония, пращаше ги срещу ВМРО, снабдявайки ги с пари и пушки, водени от погранични околийски началници и т.н. Обаче тия банди бяха гонени и от населението, и от четите на ВМРО вътре. Разпилявани, хващани и някои избивани, останките се връщаха в България под закрилата на властта и продължаваха същите мародерства и тук в България."
Тодор Александров, интервю Л. Неманов, 30.06.1924 г.
Повечето българи знаят, че легендарната ВМРО води истински войни срещу всичките ни съседи за свободата на поробените братя и за обединението на разпокъсаното ни отечество. След 1913 г. войната е главно срещу геноцида над поробените българи от Гърция, Сърбия и Румъния.
За наше най-голямо съжаление, в открита и яростна подкрепа на православните тирани и палачи се включва и една българска партия БЗНС с неговите водачи. И тази партия вместо да поведе народа ни в борба срещу поробителите, тя в съдружие с тираните обявява тотална война с всички сили и средства на революционерите от ВМРО. И то кървава война без никаква милост директни убийства, затвори, концлагери, разбойнически шайки, предателства, интриги и коварства. И винаги в услуга и подкрепа на поробителите. И винаги с едничка цел да бъде унищожена единствената организация, бореща се за правата и свободите на поробените българи.
Точно тази война на националните предатели от БЗНС срещу ВМРО и героичния отпор на организацията показват включените в настоящата книга материали и документи. Сигурен съм, че за повечето българи ще бъде крайно неприятно да узнаят за толкова предателства и низости на личности, които досега познавахме даже и като национални герои. Но истината трабва да се знае, защото народ, който не си знае историята, изчезва от нейните летописи.
Никола Григоров
ПРЕДГОВОР
Истината по македонския въпрос, колкото и да е болезнена за нас българите трябва да се изследва и познава в нейната пълнота. Направеното досега е толкова много, че трудно може да бъде обхванато от интересуващите се, но въпреки това изследователите все още са в дълг към историческата наука, а и към широката общественост. Откъсването на македонския въпрос от цялостния български национален въпрос и от историята на българския народ води до неверни резултати и изкривени изводи. А македонската историография, заедно с някои пригласящи й учени, въпреки половин вековните си огромни усилия и стряскаща по обем продукция доказаха единствено, че не винаги количествените натрупвания водят до качествени изменения. Резултатите от тези „епохални” напъни все още са нулеви, а и в бъдеще ще останат такива, ако не бъде сменена сбърканата им методология.
Грешките и изкривяванията и в нашата историография също са значителни. На първо място те се дължат на непознаването на огромната налична изворова база, а на второ място на различните видове субективност (чисто човешка или партийна), а и на теснотата при проучването на въпроса. За да сме наясно със зараждането и развитието на македонския въпрос на първо място трябва да се разкрие документацията, като й се даде гласност, независимо от съпътствуващите това огромно дело трудности.
Колкото и да е огромна вече публикуваната и вкараната в научна употреба документация все още остават скрити хиляди значителни извори. Започната, но все още недовършена е работата по оповестяването на документацията за българската държава и македонския въпрос, като тук включвам и наченатото публикуване на документите на БКП по македонския въпрос и програмните документи на ВМОРО. Но известно е че българската политическа система е многопартийна, а направеното тук е само фрагментарно и то се изразява с отделни приноси по проучването на историята на различните партии по македонския въпрос. От документите на БКП и на нейното управление в продължение на почти половин век се виждат не само грешните постановки на тази партия по националния въпрос, сляпо следваща указанията на класиците на марксизма-ленинизма В. И. Ленин и Й. В. Сталин, но и престъпните извращения през 40-те и 50-те години на ХХ век с помощта на държавния апарат. А каква е политиката на останалите партии по националния и в конкретност македонския въпрос? На този въпрос трудно може да се отговори, тъй като документите им не само не са публикувани, но и не са издирени с изключение на отделни публикации, в които случайно се е промъкнала и документация по националния въпрос.
Без да оневинявам и да оправдавам БКП по македонския въпрос, необходимо е да се подчертае още в началото, без да се трупа какъвто и да е капитал от това, че има още една българска партия, ръководството на която в продължение на десетилетия се е движила по наклонената плоскост на предателството на националните интереси. От запазените документи ще стане ясно, че тук не става дума за политическа и партийна слепота, поради криво разбрано славянофилство, а и до чиста проба сърбоманство и продажност, за които говорят недвусмислено документите. Имам предвид Българския земеделски народен съюз (БЗНС), изграден преди повече от един век на една грешна основа – на съсловния принцип, може би подходящ за политическа формация от началото на капиталистическия строй, а не и за ХХ век с характерните му и в доста избистрена форма политически партии. Но това е друг въпрос и няма да се занимавам с общността на интересите на чорбаджията и безимотния ратай и слуга, за да бъдат обединени в една политическа формация. Ако това не е анахронизъм, трудно ми е да намеря обяснение на това явление, независимо от опита, който прави българския земеделски вожд Александър Стамболийски в капиталния си труд „Политически партии или съсловни организации?” (1909 г.). Ако си задавате въпроса кой ще ръководи земеделската партия в политическия й живот, не бива да се лъжете, че това ще бъде ратая! Може би само в Георги Караславовия „Селкор” селския ратай ще узрее и прогледне, но и той ще намери своето политическо място в социалистическото движение, а не в селското.
Огромната мемоарна литература (публикувана и непубликувана) като че ли цели не изясняването на въпроса, а прикриването и показването в невярна светлина вижданията на водачите на БЗНС по македонския въпрос. Същото се отнася, с малки изключения и до научната литература, където макар и често казани с половин уста някои истини, все още остават недоизказани. Като че ли никой не се нагърбва да публикува документалното наследство на БЗНС и на неговите лидери, а направеното е не само малко, но е и работено с предварително готова концепция – кое може и кое не може да се публикува. Дори в отпечатаните томове със законите на самостоятелното управление на БЗНС и документите за външната му политика има сериозни пропуски. Ако човек се разрови в старата преса и в стенографските протоколи на Народното събрание ще установи, че с направеното досега се е целяло само да се отклони вниманието и да бъдат заблудени читателите и членската маса на тази партия. От програмните пък документи на БЗНС още от времето на нейното учредяване може да се види, че тази партия няма програма по националния въпрос за разлика от другите български политически партии.
И като че ли Единният и Отечественият фронт се указаха много удобно прикритие зад широкия гръб на БКП за греховете и престъпленията на БЗНС по македонския въпрос.
Определено трябва да се подчертае, че земеделската членска маса винаги е държана встрани и в неведение от действията на лидерите на Земеделския съюз, но със съжаление също трябва да отбележим, че селската маса често пъти е била негласно оръдие в ръцете на манипулаторите водачи, като изстрадалия народ е въвличан неколкократно в кръвопролитните катаклизми в отечеството – войнишките бунтове на фронта (тук наистина приносът е по-голям на БРСДП (т.с.), войнишкото въстание, федералисткото македонско движение, оранжевата гвардия и нейните изстъпления, юнското и септемврийското въстания, атентатът в „Св. Неделя” (организиран от комунисти, анархисти и леви земеделци), задграничните структури на БЗНС в Югославия и Чехословакия, мераците за включването в Зеления интернационал, като не бива да забравяме, че подобно на въстанията от 1923 г., а и съпротивата през 40-те години беше изнесена не от българския пролетариат, а от българското селячество.
Веднага след Първата световна война под натиска на Съюзническата контролна комисия в България затворите и участъците са претъпкани с най-видните ни политически мъже, обвинени като военнопрестъпници и виновници за националните катастрофи. Истинските виновници, начело с цар Фердинанд и д-р Васил Радославов бягат в Германия, за да не се завърнат никога и да умрат в емиграция. Провеждат се и редица шумни процеси срещу политическите противници на правителството на БЗНС, като кръгът на виновните непрекъснато се разширява. Разширява се и кръгът на враговете на правителството на Александър Стамболийски, които търсят начин да му се противопоставят с всички средства.
До идването на власт на правителството на БЗНС в отношенията между Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и българските правителства винаги е търсен синхрон и с малки изключения действията са били винаги в една и съща посока, към една и съща цел. Но земеделското правителство има неправилно отношение към разрешаването на националния въпрос и в интерес на добросъседските отношения със Сърбо-хърватско-словенското кралство то започва все по-често да жертвува Македония. В тази дейност знамето на предателството на националните интереси се носи от самия Александър Стамболийски. Не изостават по-назад и министрите от неговото правителство Александър Димитров и Райко Даскалов. А след наказанието им от ВМРО, кандидати за знаменосци в предателството в тази партия бол - Коста Тодоров, Александър Оббов, Христо Стоянов, инж. Георги Вълков, д-р Г. М. Димитров, Димитър Мацанкиев и редица други челници. През следващите десетилетия те ще бъдат герои в нови шпионски процеси и само бягството в емиграция ще ги спаси от въжето, с изключение на Г. Вълков.
Възстановяването на Вътрешната Македонска Революционна Организация (ВМРО) започва веднага след пробива на Добро поле по инициатива на съмишленици на Т. Александров. Една от първите и най-важни задачи, която трябва да решават членовете на ЦК – Т. Александров, ген. Ал. Протогеров и П. Чаулев, е снабдяването на ВМРО с оръжие и боеприпаси. За тази цел Т. Александров използва връзките си с българските офицери, като полученото оръжие е изпратено веднага в пограничните пунктове на организацията в Неврокоп, Петрич и Кюстендил. Членовете на ЦК изчакват решенията на Парижката мирна конференция, за да възобновят революционната борба във Вардарска и Егейска Македония. Т. Александров и ВМРО съдействат и при създаването на революционните организации на тракийските българи, на западнопокрайнските българи и Добруджанската революционна организация, които започват дейността си след Ньойския диктат.
Във връзка с активната роля, която изиграват за въвличането на България във войните, а и за участието им в тях, Т. Александров и ген. Ал. Протогеров са арестувани малко преди подписването на Ньойския мирен договор (1919 г.) по решение на правителството на БЗНС като виновници за двете национални катастрофи, но с помощта на дейци на организацията успяват да избягат от затвора и преминат в нелегалност.
Възстановяването на ВМРО в края на Първата световна война става на принципите, на които се гради Вътрешната организация преди войните. В сила остават уставът на организацията, приет на Рилския конгрес през 1905 г., правилникът от Кюстендилския конгрес от 1908 г. и правилниците за четите, приети на Рилския конгрес през 1905 г. Запазено е и старото разпределение на организационната територия по революционни окръзи и околии, а Одринско отпада, тъй като организацията се разделя на Македонска и Тракийска. Във ВМРО след войните редом със старите организационни дейци навлизат и много млади кадри. Организацията възстановява не само своите ръководни органи и четническия институт, но и връща вярата на поробеното население, че то има свой защитник и в условията на сръбския и гръцкия терор, по-жесток от турския, тъй като населението е подложено не само на потисничество, но и на денационализация. След възстановяването си ВМРО трябва да се справя не само с външни врагове, но и с много ренегати и отцепници, което отклонява борбата й в друга посока и я отслабва. База на организацията отново е изтощената и обеднялата от войните, но свободна българска държава. ВМРО в много отношения се поучава от националните катастрофи, през които мина българския народ, и съблюдава по-гъвкава политика на действия. През това време тя възстановява и задграничната си централа, чрез която запознава западната общественост с целите и задачите на ВМРО, установява контакти с чужди правителства, между които и със съветското правителство и с дейци на Коминтерна и се опитва да води преговори и с политическите партии в Югославия, като използва разногласията между тях и желанията им да постигнат успехи в изборите. Но дейността на ВМРО е непрекъснато спъвана от самостоятелното правителство на БЗНС през целия му период на управление.
През 1921 и 1922 г. Александър Димитров и Александър Стамболийски осъществяват важни срещи с министър-председателя на Тройното кралство Никола Пашич, пред когото поемат сериозни ангажименти за разправа с ВМРО и с четничеството, което стряска все още неуверените, но жестоки окупатори на Вардарска Македония, но не само на тези срещи се дължат компромисите на БЗНС по македонския въпрос. Към Министерство на вътрешните работи е привлечен един от най-видните дейци на старата ВМОРО – Гьорче Петров, който става висш български чиновник – ръководител на Комисията за настаняване на бежанците от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. В комисията са привлечени и други бивши революционери, сред които е и Павел Христов. С помощта на Гьорче Петров се създават контрачетите, които започват преследването на четите и дейците на ВМРО. БЗНС определено е и със заслуги и за създаването на Македонската федеративна организация в двете и проявления – легалната и революционната, начело на които застават арх. Никола Юруков и д-р Филип Атанасов. Т. н. революционна организация се отдава не само на преследване на четите на ВМРО, но и на грабежи и безчинства над мирното население. Довчерашните революционери, но днескашни ренегати и разбойници обикалят села и паланки и обират след най-жестоки инквизиции планинското население. Тези изроди осакатяват огромен брой мъже и жени, за да изкажат къде крият парите и ценностите си – жените са изнасилвани, рязани са им зърната на гърдите, а мъжете са горени и осакатявани като са им превивани тестикулите. Към всяка контрачета е имало и специален инквизитор „вияч”, който вършел тази мръсна работа. Тези „революционни” действия са вършени с подкрепата на земеделската власт, тъй като към четите е имало и полицейски служители, а не рядко в тяхна услуга са били и някои български военни, хранещи симпатии към земеделската власт. Тъй като четите на ВМРО са предназначени за действия във Вардарска и Егейска Македония, контрачетите преследват революционерите и на тази „чужда” територия в Македония. За да се докарат пред сърбите земеделските управници изработват и специален закон след посещението и разговорите на Ал. Димитров с Пашич. Това е “Законът за престъпните деяния против вътрешния ред, личната и имотна безопасност в чужди държави”, който е публикуван в бр. 141 на „Държавен вестник” на 22 септември 1921 г. Необходимо е да си припомним и една от „бележитите” реформи на правителството на БЗНС – правописната реформа, с която се целяло опростяването на сложния български правопис. Интересно е че един немски кореспондент ще забележи в нея пореден ход за сближаването на българското правителство със сръбското, като чрез това опростяване се цели доближаването на двете азбуки. Може би е случайно съвпадението, но след 9 септември 1944 г. отечественофронтовската власт, в която влизат и министри от бившите кабинети на Стамболийски отново ще наложат тази опростена азбука и то в един такъв момент, когато българските държавници и политици – марионетки за пореден път се канят да вкарат България, като съставна единица в новата Югославска федерация. Какво може да се каже повече – явно че предателството им е в кръвта, независимо от това колко години са минали и какви ли не събития и катаклизми е преживяло отечеството. Може би само Бог и страха на всесилния Сталин от появата на една нова конкурираща славянска федерация да са попречили на завършека на това пъклено дело. Вероятно съвременниците ни помнят кървавия разпад на Югославската федерация през 90-те години на ХХ век, за да стане ясно какво би ни очаквало, ако бяхме в тази федерация?!
През ноември 1922 г. при посещението си в Белград Ал. Стамболийски в интервю за сръбския печат казва дословно следното: „Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест на нас, отколкото на вас... Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем да им направим, защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша, и направете, ако можете, от тях почтени и мирни граждани." Думи, от които всеки българин трябва да се срамува... Само дни след изявленията на Стамболийски чети на ВМРО, предвождани от войводите Панче Михайлов и Йован Бърльо в първите дни на декември 1922 г. превземат Кюстендил, за да накажат безчинстващите федералисти и да покажат на земеделската власт, че ВМРО няма да се примири с македонската политика на правителството. Оранжеви гвардейци от цялата страна започват да се стичат към столицата, но до сблъсък не се стига, тъй като след демонстрацията четите се изтеглят под най-строг ред зад граница. Федералистите и всякаква друга паплач, която съставляват контрачетите скоро се разбягват, като едни от тях минават в Гърция, а други в Югославия. Тези които бягат в Югославия продължават антибългарската си дейност, след като са назначени на сръбска служба и стават гръбнака на Сдружението за борба срещу българските бандити, т. е. срещу ВМРО. По-късно останалите ненаказани федералисти и контрашайкаджии ще се влеят в създадената през 1925 г. във Виена ВМРО (обединена), за която пряко ще отговаря българския комунистически и коминтерновски деец Георги Димитров, а архивата и всички подписани документи по македонския въпрос на тази организация ще се съхраняват в Съветското посолство в Австрийската столица. Това формирование, характеризиращо се със симпатии както към Съветска Русия, така и към Югославия още в началото на 30-те години ще се попълни с нови членове и съмишленици от сърбоманското крило на отцепилата се от ВМРО група на протогеровистите. Че това не са празни твърдения може да се види и от факта, че федералистките шайкаджии носят на калпаците си петолъчки с кръстосаните сърп и чук, които са им предоставени от кмета на Дупнишката комуна.
Макар и стреснали се от Кюстендилската акция земеделските управляващи скоро след това подписват Нишкото споразумение със Сърбо-хърватско-словенското кралство, което е ново предателство спрямо националните интереси. И с това се опитват да задълбочат твърде неудачния обрат в традиционната българска политика по отношение на Македония. Многократно Т. Александров и Централният комитет на ВМРО отправят предупреждения до Александър Димитров, Райко Даскалов, Александър Стамболийски и другите министри от правителството на БЗНС.
Въпреки несъгласието си с нихилистичната политика на правителството на БЗНС ВМРО се стреми да изглади отношенията си с него и да се върне доверието между тях, за което има редица индикации. Но отношението към ВМРО остава не само враждебно, но и провокативно — преследват се и се избиват без съд и присъда изявени революционни дейци от контрачетите, в които влизат ренегати от македонското движение и които обслужват не само политиката на БЗНС, но и денационализаторската и антибългарска дейност на сръбските и гръцки власти. А след подписването на предателското Нишко споразумение правителството на БЗНС предприема открито крути мерки срещу македонските дейци с цел да угоди на сърбите.
На 7 май 1923 г. се провежда заседание на Министерския съвет. След като се опитва да аргументира дейността на ВМРО като предизвикателство срещу българското правителство, Министерският съвет взема решение да се арестуват в столицата, в Петрички и Кюстендилски окръзи „всички нелегално действуващи лица" и „техните ятаци и идейни вдъхновители и ръководители из горните окръзи, столицата и вътрешността на царството", както и да се разтури Илинденската организация. Че това постановление има ясно изразен репресивен характер, говори нареждането арестуваните да се разпределят в „разни концентрационни лагери в страната" и да чакат там да започне следствието срещу тях, „след като се създаде специален закон за съденето им".
За това колко са сериозни намеренията на правителството на БЗНС, говорят започналите арести по изготвените списъци на дейци на ВМРО и на Илинденската организация от дупнишкия и кюстендилския околийски началници. Земеделската парламентарна група предлага освен наказания за администрацията в Кюстендилско и Петричко, допуснала унижението на разполагащата с парламентарно мнозинство земеделска власт и следните мерки срещу ВМРО и Илинденската организация: „Да се претърси София и се изселят всички подозрителни безработни и нелегални от какъвто произход да са те, както и македонствующи без установено местожителство. Да не се позволява никакъв конгрес на македонствующи в София. Да се арестуват и преследват онези от дружество „Илинден", които се солидаризират във вестника си с действията на нелегалните като укриватели и съучастници. Крайната мярка за излавяне на всички нелегални в новите земи след подготовка на жандармерия, войска и полиция трябва да бъде затваряне на всички пътища в новите земи, спиране на продоволствието, поголовно претърсване на всички населени пунктове там и обезоръжаване."
Противопоставяйки българите от царството срещу тези от легалните и нелегални македонски организации, в „Декларация на българското правителство по държането му спрямо македонците" най-цинично се заявява: „Дават ли си отчет тези заблудени хора за мощта на българския селски народ!" По-нататък в декларацията пише: „България е изправена днес пред един договор за мир, който тя е подписала и е принудена да изпълни, колкото и несправедлив да е той. Този договор потвърди присъединението на Македония, за което се дадоха толкова жертви, към държавата на сърбите, хърватите и словените. Да предяви днес отново страната ни претенции за нея, това значи българското правителство да заплашва целокупността на съседната държава и следователно да иска война и погубването на България... Българското правителство изпълни своя дълг в границите на възможното за защита на нашите сънародници в Македония. То подигна въпроса за правата на малцинствата и защити благотворителните македонски дружества и братства в България. Македонците трябва да отстояват правата си в самата Сърбо-Хървато-Словения и в чужбина; в България те няма кого да убеждават. Българското правителство, за да може да осигури мирния напредък на България и обезпечи нейното бъдаще, желае да подобри своите сношения със съседите си. То е дълбоко убедено, че има и друг начин за разрешение на македонския въпрос от този на авантюрите и войната."
В изявления пред представители на столичния печат министърът на вътрешните работи Христо Стоянов отправя директни заплахи към ръководителите на ВМРО. Той заявява без какъвто и да било свян, „че нелегалните хора от автономистическата организация са плюли върху жизнените интереси на своя народ и под блясъка и опиянението на чуждото злато искат да лочат българска кръв". В изявлението си министърът подчертава, че мерките, които ще вземе правителството на Ал. Стамболийски, са: „край на произволите и на убийствата, предаване на престъпниците за съдене и наказание от законната власт; край на самоволно издаваните присъди и събиране на данъци; край на насилственото подвеждане под клетва и зачитане законната власт и нейните нареждания, както това е в старите предели на царството".
Като резултат на това постановление затворите и създаващите се концлагери се напълват за няколко дни с дейци на легалната и нелегалната македонски организации. Като илюстрация ще цитирам писмото на Арсени Йовков, поет и публицист, главен редактор на вестник „Илинден" и деец на Илинденската организация, който е хвърлен в Русенския окръжен затвор. В писмото, което той изпраща до министър-председателя Александър Стамболийски с копие до министъра на вътрешните работи и до централните вестници, пише следното:
„След като разтурихте легалната Илинденска организация, а оставихте Революционния федеративен комитет, който действа пред очите Ви в София и Пловдив; след като хвърлихте в затвора мен, мирен труженик на перото, без да имате един-единствен факт на конспираторство, а оставихте спокойни в София и Пловдив ония, които събраха насилствено стотици хиляди левове; след като арестувахте десетки кротки граждани, между които даже инвалиди - разсилен на Държавните имоти, а не побутнахте кюстендилските и софийски убийци, чиито имена Ви лично посочихме; след като нарушихте собственото си постановление, като вместо в лагери ни хвърлихте в затвори, за да приравните писателя с апаша - питам: докога ще ни държите тука като доказ за едно флагрантно Ваше нарушение на всякакъв закон? Обаче голата истина е вече известна и нея не ще закрият нито постановления, нито фрази, нито стените на Русенския затвор. Тая истина Ви носи и всичката отговорност."
Правителството на БЗНС, дошло на власт като спасител на България, остава в историята и с антидемократичния акт по създаването на първите концлагери, в които то пращаше не само политическите си противници, но и най-доблестните борци за освобождението на останалите под робство българи, за да угоди на външни сили и на чужди държави.
Това отношение на БЗНС към национал-революционерите ги превръща в противници на правителството на Стамболийски, което е свалено от власт само един месец след приетото постановление... Без да участва официално в Деветоюнския преврат ВМРО подкрепя свалянето на правителството, а нейна чета предвождана от скопския войвода Величко Велянов участва в екзекуцията на Ал. Стамболийски и неговия брат. И както казва народът ни, който нож вади от нож умира.
Макар и без Стамболийски след 9 юни 1923 г. българските селяни, предвождани сега от левите земеделци, принадлежащи към Единния фронт с БКП участват в два неуспешни бунта (през юни и септември), които обезкръвяват нашето село и народ. Септемврийското въстание не е естествен акт на съпротива срещу превратаджийската и дошла по неконституционен път власт, а пореден Коминтерновски експеримент, след неуспелите революции в Унгария и Германия. Деветоюнските управници се справят и с двата безжалостно. Към Югославия потичат хиляди български селяни, подмамени от водачите си Райко Даскалов, Александър Обов, Коста Тодоров, Христо Стоянов и Недялко Атанасов. Със сръбски и чешки пари на територията на двете славянски държави ще се създадат лагери от въоръжени привърженици на БЗНС, при спазване на казармен ред. Водачите ще успеят да смъкнат от сръбското, чешкото и гръцкото правителство огромни суми, които ще си поделят помежду си, а огризките от тях ще отидат за издръжка на въоръжените лагери. Създадените въоръжени отряди ще бъдат хвърлени от сръбската власт срещу България, като ще се организират редица показни гранични инциденти, а като най-голям успех ще регистрират превземането на Годеч. Това е елементарно епигонството и тази акция по нищо не наподобява грандиозната демонстрация на ВМРО при превземането но Кюстендил. По-късно на Московската конференция на БКП през 1925 г. ще се отчете и участието на партията в този “героичен” сърбомански акт.
За координиране на действията на въоръжените земеделски и разбойнически лагери се учредява Задгранично представителство на БЗНС, което продължава издаването на партийния орган „Земеделско знаме” в емиграция и координира действията на земеделската емиграция, а така също и съгласува отношенията с БКП. За да обезглави земеделската емиграция ВМРО нарежда изпълнението на произнесената вече смъртна присъда над втория човек след Стамболийски в БЗНС Райко Даскалов, който ще бъде наказан от терориста на ВМРО Йордан Цицонков в Прага, където доскоро е бил български пълномощен министър. Тази наказателна акция ще разнесе далеч зад граница славата на Революционната организация, която ще бъде съпроводена от двата процеса срещу Цицонков в Прага и Табор. Първият процес ще оправдае терориста, който е изпълнител на заповед на ВМРО, а вторият процес, вече под силен сръбски натиск ще го осъди на дълги години затвор. Въпреки подкрепата на организацията и на българската и чуждестранната общественост терористът ще завърши живота си с не до край изяснено самоубийство зад затворническите решетки.
ВМРО, минала през редица изпитания, създадени от земеделската власт продължава по този труден път и след 9 юни, когато и правителството на проф. Ал. Цанков, уплашено от попадането в международна изолация предприема също действия срещу революционната и легалната организация, като отново се забелязва познатото доскоро лакейничене пред сърбите. Една от големите грешки на ръководството на ВМРО е подписването на известния Майски манифест през 1924 г. във Виена. Тази коминтерновска провокация ще бъде преодоляна, но с цената на редица удари върху организацията, като непоправимия от тях е убийството на Тодор Александров. Начело на Революционната организация след Т. Александров ще застане безкомпромисният Иван Михайлов и следващото десетилетие освободителната борба в Македония ще се свързва главно с неговото име.
А предателското дело, поето от БЗНС, този път в тесен съюз с комунистите ще бъде продължено с нови стряскащи цивилизования свят акции. На първо място от тяхното сътрудничество се поставя атентатът в столичния храм „Света Неделя” на 16 май 1925 г. Замисълът и изпълнението не само, че са зловещи и в продължение на десетилетия той ще води класацията по броя на жертвите, но той е замислен и изпълнен от съдружниците в престъплението - комунисти, анархисти и леви земеделци, а основната част от жертвите са абсолютно невинни хора, попаднали пред предварително обмислен и изпълнен коварен и античовешки план.
А какво правят събраните във военизираните лагери в Югославия? Водачите трупат пари от предателства и действия срещу родината си, а обикновените лагерници, които съществуват само от подаяния или си търсят някакво препитание в чуждата страна, или поемат познатия им път на разбойничеството, като се включват в сръбските контрачети срещу ВМРО и обличат униформата на сръбски стражари, докато редица от тях се включват в „новия революционен подем” като стават четници в анархистко-комунистическите разбойнически чети, действали през 1924-1925 г. Някои от оцелелите от тях отново ще се завърнат в Югославия, а други ще заминат за „свободната родина на пролетариата” Съветска Русия, като няма да са далеч годините, когато ще попаднат в месомелачката на Сталинските репресии и ще се простят с живота си в сталинистките лагери отвъд Полярния кръг. Малцина от тях ще видят след десетилетия отечеството си, с което са водили кървава борба. Един малко известен факт е, че някои от тези земеделско-разбойнически военизирани лагери се намират на територията на Вардарска Македония в Берово и Пехчево (Малешевията) и стават изходен пункт за набези срещу България, докато за обикновения българин дори е невъзможна и мисълта да стъпи в родните се краища в Македония. Явно че сръбският аршин по отношение на едните и другите българи е различен?
С приетия Закон за амнистията на 17 януари 1933 г. се дава възможност да бъдат амнистирани земеделските водачи, намиращи се на територията на Югославия, а така също и в други страни от Западна Европа. Една статия от 8 март 1933 г. във в. „Зора”, дело на блестящото перо на Данаил Крапчев ще събуди духовете в България. Той ще обвини публично водачите на земеделската емиграция Александър Обов и Коста Тодоров в предателство и шпионаж. Това ще доведе до шумен процес на двамата срещу обидилия ги Крапчев и ще излязат наяве престъпните деяния на земеделските вождове – единодействието с БКП в „революционните” акции и „ексовете” (експроприации, или с други думи казано грабежи), взимането на огромни средства от Гърция за отказ от даденото ни право на излаз на Егейско море, подробности за получаването на огромни парични средства от Югославия и Чехословакия и какви ли не още престъпления и предателства спрямо собствения си народ и срещу огромната членска маса. В следващия период вестник „Пладне” ще се превърне в глашатай на вихрещото се сърбоманство. За един кратък период земеделските водачи ще бъдат изместени в сърбоманската надпревара от новите превратаджии (деветнадесетомайците), излизащи от средите на ПК „Звено” и Военния съюз и от сформираното правителство начело с Кимон Георгиев. Този път на това българско правителство ще се удаде да разтури ВМРО и легалните национално-патриотични организации. Но скоро ще започнат отново шпионските процеси и то пак свързани със сърбомански настроени български политици и военни. Впечатляващ е процесът от онова време срещу Дамян Велчев. А след започването на Втората световна война в страната ни стават известни и подробности около шпионската дейност в полза на Югославия и на Коста Тодоров, инж. Георги Вълков, Г. М. Димитров и Димитър Мацанкиев. От документите на разузнаването пък могат да се получат и доста подробности около техните действия. Следват нови процеси и този път срещу земеделските водачи. Оцелелите и спасилите се от въжето, за да не изтърват и последния влак се включват в новото формирование – Отечествения фронт и ще се докопат до министерски постове и този път ще участват в създаването на новите концлагери. Сред тях е и Никола Петков, името на когото е свързано с началото на репресиите след 9 септември 1944 г. Ал. Обов отново заема министерски пост, а Г. М. Димитров, К. Тодоров и Д. Мацанкиев отново ще поемат нерадостния път на емигранта, докато начело на оранжевото БЗНС ще застанат съдружниците в ОФ, за да споделят “заслугите” при прилагането на новите издевателства над една голяма част от народа ни по македонския въпрос.
За тези събития и факти, както и подробности за казаното в това кратко встъпление, читателят ще намери повече информация в документите и материалите в настоящия том, а любознателните и тези които искат да получат повече информация би било добре да се вслушат в думите на самите сърби, които са купили на безценица много продажни български души. Тук всеки може да се убеди от думите на висшите сръбски държавни чиновници и служители в силовите министерства като Жика Лазич, полковник Таса Динич и Добрица Маткович. Интересни са и показанията на генерал Дража Михайлович на процеса срещу него по времето на новата Югославия след Втората световна война за неговите шпиони сред българския политически елит. Ако не се впечатлите, поне ще се отвратите от съучастието на българи в антибългарската денационализаторска дейност, както в Македония, така и по отношение на сръбските апетити към нови български територии и население. Това, което е включено в тази книга е малка част от огромната мръсотия, в която са затънали редица български политически дейци от близкото минало. Достатъчно е читателят само да разгърне не само тази книга, но и заглавията от приложената кратка библиография. Оригиналните протоколи и документи от тези шпионски процеси, за които стана дума се пазят и в българските архиви (Архив на МВР, ЦДА, Военен архив, архивите на съда и прокуратурата и др.) и са достъпни за всекиго. Просто само трябва да бъдат разгърнати и прочетени, а с тази книга продължаваме започнатото по разкриване на пълната истина, за това кой кой е в българската история.
* * *
Настоящият сборник е сложен по своето съдържание, тъй като не съдържа еднотипни материали. В него има включени книги, брошури, спомени, протоколи от съдебни процеси, статии от пресата и архивни документи. Общият брой на материалите и документите е 250 номерирани и книгата “Правителството на Стамболийски и македонското освободително движение. Според данни на Вътрешната македонска революционна организация. Май 1923 год.”, която е извън тази поредна хронологически подредена номерация и е включена като въвеждаща в сборника.
В приложенията са включени и двата договора: “Договор за покровителство на малцинствата в Сръбско-хърватско-словенската държава. Париж, 9 декември 1919 г.” и “Договор за покровителството на негръцките народности в Гърция. (Сключен между Главните съюзни сили и Гърция, подписан на 10 август 1920 година в Севър). София, 1921 г.”
Всеки от документите се предхожда от кратка анотация (заглавие), място и дата на съставянето му. След документите са посочените исковите им данни за архива, в който се съхраняват, или са посочени изданията, в случаите когато са публикувани и преди. Към отделните документи са правени бележки, уточняващи лица и събития, за които се говори в тях.
Приложена е и кратка библиография, която може да бъде от полза, за всички които искат да получат допълнителна информация за личностите и събитията, обект на настоящото издание.
При съставените именен и географски показалци са посочвани не страниците, на които се срещат съответните имена, а номера на документите.
Цочо Билярски